Джон Кей
Тракийският капан (18)

Глава 17
Два храма

11 септември

Варшава — Москва, Русия

Събуждам се, защото двигателят е спрял да мърка. На двайсетина метра от автобуса се мержелее бетонната грамада на Варшава Централна. Навън е тъмно.

По това време на годината тук се разсъмва към пет и половина, а в почивните дни градът се раздвижва поне три часа по-късно. Тъй като искам да се слея с тълпата, ще се наложи да убия доста време. За късмет, в противоположния ъгъл на гарата има ресторантче, където правят вкусен дюнер.

Четиридесет минути по-късно едно голямо плато и две чаши зелен чай ме карат да погледна по-оптимистично на живота. Това не променя факта, че все още е твърде рано. Слизам в плетеницата от подлези край гарата, купувам вестник и карта на Варшава и се връщам в заведението за десерта.

В шест и половина е съвсем светло и мога да разчитам, че Лажиенковски парк (около някогашните кралски бани) вече е отворен. Там има закътани местенца, откъдето мога незабелязано да пусна съобщението до Ди. След кратка справка с картата отивам пеша до улица „Маршалковска“ и хващам трамвай за три спирки.

Петнайсетина минути по-късно стигам до малкото езерце и забавям крачка, за да се порадвам на паметника на Шопен. Алеите наоколо са пусти, само от време на време някой застарял любител на джогинга минава с пухтене край мен. Изглежда, че по-спортните натури предпочитат да тренират на друго място.

Все тъй, без да бързам, минавам пред Двореца на Острова и се насочвам към Театъра. Пръстите ми опипват многофункционалната тръбичка, която снощи ми послужи за фенерче, а сега трябва да изстреля нагоре миниатюрния предавател.

Зад Театъра откривам удобно място между два големи храста. Оглеждам се — и в двете посоки няма никой. Развъртам накрайника и втъквам в тръбичката приготвената от по-рано капсула с флаш паметта. Насочвам отвора към небето и натискам спусъка. Капсулата излита със звънтене.

На трийсетина метра над главата ми изгряващото слънце осветява някакъв метален предмет, който изведнъж се раздува и посивява, за да се превърне в балон и да се стрелне нагоре. В следващия миг той изчезва от очите ми.

До тук добре. Надявам се, че щом се издигне на нужната височина, предавателят ще заработи също толкова безупречно. Изваждам мобилния си телефон и се обаждам на Кейт. Гласът й не е сърдит, но явно е сънен:

— Ало?

— Czesc, kochana! (Здравей, скъпа).

— Джакомо! Какво правиш?

— Добре съм. А ти?

— Чакам те да дойдеш.

Прокашлям се, без да има нужда.

— В момента имам малко работа. Ще се освободя чак към обяд.

— Добре — казва тя с недоумение, а сетне се връща към предишния си радостен тон: — Навън ли предпочиташ да се видим, или ще дойдеш у дома? Мисля, че вуйчо ще излезе към десет, за да иде на черква.

Изкушението е голямо, но аз устоявам.

— Навън. Иска ми се да сме сред повече хора.

Този път минават няколко секунди, преди да чуя отговора:

— Знаеш ли къде се намира базиликата на Свети Ян? — живецът в гласа й е угаснал. Разбрала е, че отново заминавам, и не вярва, че ще се видим скоро.

— Онази в Стария град? Дето навремето ме заведе да слушаме орган?

— Същата. От единадесет там ще има органов концерт. Ще бъда до втората колона вдясно.

Опитът ми да я ободря с един стар спомен е неуспешен. Тя звучи толкова унило, че над парка сякаш се спуска черен облак. Горката Кейт! По телефона обаче не мога да я утешавам. Стисвам зъби и добавям делово:

— Ще те намеря. И, моля те, мини покрай Варшава Централна да оставиш пътната ми чанта в някоя багажна касета.

— На вашите услуги, господин Джакомо.

Връзката прекъсва. Махам задния капак на телефона и изваждам батерията, с което премахвам опасността да ме открият по сигнала и ставам практически непроследим. Няколко пауна разхождат емайлираните си пера по роената поляна вляво. Сядам на една пейка и се заглеждам в тях. До срещата ни има много време и мога да обмисля следващите си ходове на спокойствие.

Ако остана във Варшава, е въпрос на време да ме открият. Онези, които стоят зад снощното нападение, сигурно вече ме издирват в Литва и, може би, в Германия. Щом открият хотела ми и видят откъде съм дошъл, ще ме потърсят и тук. От друга страна, не мога да се върна по обратния маршрут. В мига, в който стъпя на кабулското летище, ще се превърна в ходеща мишена.

Е, щом не ме пускат през главния вход, ще вляза през задния прозорец. Въпросът е дали ако заобиколя през Москва, за да избегна Кабул, няма да се набутам сам в устата на звяра.

В ума ми изплава споменът за вика на простреляния нападател. Определено не беше нито полското „нье“, нито руското „ньет“, а нещо много по-твърдо. Възможно е нападателите са местни хора. Ако се съди по зле организираната акция, те са членове на организация, която едва ли има нещо общо с тайни служби. И понеже оперативният опит на моите нападатели е изтъкан от гледане на трилъри, те са решили, че лесно ще се справят с мен. Грешка, която заплатиха скъпо.

Но ако организацията е напълно дилетантска, откъде са научили за акцията на Остриетата в Мазари Шариф? И как антикварят се е озовал в Афганистан една седмица преди да отида аз? В света на разузнаването случайността е рядка птица.

Изглежда съм изправен пред загадка не с едно, а поне с две неизвестни.

Идеята, че на сцената се е появил нов, неизвестен играч, е много предизвикателна, ала за момента нямам достатъчно данни за анализ. Единствените сигурни изводи, които следват от досегашните ми разсъждения, са, че този играч не е свързан с руснаците и, следователно, техните летища и аеролинии все още не представляват потенциални капани. За мен това е добре дошло, защото само руските самолети могат да ме откарат близо до прокълнатия остров Возкресения. Иска ми се да огледам някои постройки. Вътрешният глас ми нашепва, че може би там ще открия няколко важни парчета от моята мозайка.

Наистина този глас ми нашепва още нещо, но в този случай предпочитам да не му обръщам внимание, защото имам силни аргументи. Ди може и да е недоволен, че ще се опитам да издиря похитителя на О’Флехърти, но нали именно у него мога да открия още пергаменти?

Освен това от заминаването ми за Афганистан досега са минали само единадесет дни от отпуснатите ми два месеца. Ще имам седем седмици да свърша работата и да отида на уговорената ни среща в Лондон.

 

 

Интерлюдия

Лондон

Ди беше протегнал ръцете си напред и с присвити очи гледаше листа, на който се открояваха пет думи: „Главконитът е подложен на свръхнапрежение.“

Според оперативния дневник това съобщение е било излъчено рано тази сутрин от Варшава заедно с над петдесет джейпега^[1], запълнени от горе до долу с пиктограми. Изглежда, че Джон Кей бе успял да открие толкова пергаменти, на колкото Ди не се бе и надявал.

От факта, че Джон беше предпочел да ги прати като цифрови файлове, а не ги бе донесъл лично в Лондон, следваше, че той самият не смята мисията си за приключена и най-вероятно трябва пак да се върне в Балх или Мазари Шариф. Там обаче се е сблъскал с неочакван проблем, който няма право или не може сам да реши.

Е, като се има предвид, че Джон по образование е инженер, какъв е инженерният смисъл на горната фраза?

Подложен на натиск, главконитът — като всяка друга разновидност на слюдата — се напуква и цепи на тънички слоеве. Нещо лошо става с Базъл Хензлоу, но какво?

„Главконитът е подложен на свръхнапрежение.“

Ако Джон смяташе, че той е предател, щеше да го напише съвсем недвусмислено. Проблемът е друг и достатъчно тежък, щом Джон иска помощ.

Ди остави листа на бюрото и протегна ръка към лулата. Това беше цуг-цванг. Не можеше да отзове Базъл насред мисията, а не разполагаше със свободен агент, за да следи собствената си къртица.

Той въздъхна, плъзна пръсти по мундщука и вдигна телефонната слушалка. Чакаше го нещо по-лошо от зъболекарски стол. Като махнеше всички невъзможни решения, оставаше само едно. По закона на Мърфи то беше възможно най-неприятното: да потърси техническа подкрепа от военните. А това означаваше да сподели с тях част от събраната досега информация.

 

 

Акустиката на архикатедралната базилика „Свети Ян“ не позволява на гласовете на хората да се слеят в общо жужене и току донася до мен отделни ясни думи и фрази. Мирише на тамян и скъпи парфюми. Витражите обагрят празнично вътрешността и слънчевата светлина тъче ефирен балдахин под паяжината от арки и ребра, върху които е кацнал сводът.

Масивните дървени скамейки са пълни с хора и аз напразно се опитвам да открия Кейт нейде около втората колона вдясно. Най-накрая я виждам сред правостоящите в десния страничен кораб. Пробивам си път до нея и копирайки маниера на околните, прошепвам в ухото й:

— Здравей.

Тя не казва нищо и дори не обръща глава, но се накланя с цяло тяло към мен, така че се налага да стъпя по-нашироко, за да й предоставя търсената опора. Изваждам кесийката от джоба си и я пъхвам в дланта й.

— Надявам се, че ще ти хареса.

Кейт развързва черното шнурче и дискретно изважда наполовина кехлибареното колие.

— Прекрасно е! Благодаря! — вдига очи нагоре и констатира: — Май има още нещо.

Пръстите й се скриват в кесийката заедно с колието. След малко се показват пак, но този път с флашката и ключето.

— Това да не е… — тя ме поглежда многозначително и завърта флашката между палеца и показалеца си.

— Точно така, още петдесет и два листа.

Тя се усмихва и леко скланя глава в знак на благодарност. После в очите й заиграват весели пламъчета.

— Моля те, ела — Кейт ме улавя под ръка и ме подръпва към вратата.

Излизаме от базиликата и тръгваме към площада на Старе място. След десетина крачки Кейт изведнъж спира и се хвърля на врата ми. Когато устните ни най-сетне се отлепят, тя казва задъхано:

— Как можа да ме доведеш на място, където не мога нито да изпищя, нито да те целуна?

Дали е забравила, че тя поиска да се срещнем в базиликата?

— Съжалявам, но вътре беше по-безопасно.

Тя се обръща към мен и обхожда с поглед лицето ми.

Очите й се спират на драскотината, която ми остана от снощната схватка.

— Какво е станало?

— Нищо особено. Малко нощно приключение.

— След което трябва да бягаш, нали?

Повдигам рамене: „Налага се.“

— И кога ще те видя отново? След десет години?

— Надявам се да е по-скоро — бръквам в джоба си и изваждам втората си „Моторола“. — От теб зависи. Тук има записан само един номер. Когато разшифроваш музиката, ми звънни. До два-три дни ще дойда. И не забравяй — говори само на полски.

— Не е ли по-добре аз да дойда?

— Но ти…

Тя слага пръсти върху устните ми.

— Зная къде отиваш. Ще те намеря.

По дяволите, да не би да съм започнал да говоря на сън? Откъде е разбрала, че ще се върна в Афганистан?

Тя разбиращо ми се усмихва.

— Като се сетих колко големи приятели бяхте с Базъл, му се обадих, за да поговорим за теб. Той, представи си, в момента придружавал една експедиция, която също издирвала някакви пергаменти — казва с неподражаем тон Кейт. — Останах с впечатлението, че всички очакват да се върнеш, и ми хрумна, че след като разчета пергаментите, мога да те потърся там. И без това отдавна не съм виждала горката Асия и сладките ми племеннички. Сигурно много са пораснали.

Радостта, че може би скоро отново ще бъдем заедно, потиска угризенията ми, че вероятно я излагам на опасност. Щом е решила да дойде, е безсмислено да я разубеждавам. По-добре да изтъкна някоя основателна причина, така че тя да се откаже сама.

— Само че ние сигурно ще си тръгнем скоро.

— Колко скоро?

— Ден-два след като се върна в Мазари Шариф.

— А ти кога ще се върнеш там?

— Най-късно до седмица.

Тя накланя глава и впива поглед в мен. Не мога да разчета изражението й. Може би… твърдо?

— С други думи, не вярваш, че дотогава ще реша загадката с египетските ноти? — в гласа й прозвучава нескрито негодувание.

Сериозно ли говори? Нима иска да ми каже, че за няколко дни ще разшифрова всичките тези знаци и ще ги превърне в музика?

Прикривам съмненията си зад най-искрената фраза, която ми идва на ум:

— Не можеш да си представиш колко много бих се радвал.

Те ме изглежда с подозрение.

— Джон…

Аз вдигам предупредително показалец.

— Добре де. Джакомо, ти май ме познаваш прекалено едностранчиво. Ще трябва да ти доказвам колко съм добра и в моята професия.

 

 

Ако успееш да погледнеш с непредубедено око символите на една държава, ще разпознаеш в тях тенденции, които дори техните създатели не са осъзнавали.

Приключва втората ми обиколка около московската черква „Василий Блажени“, но разностилните кубета не ми разкриват никакви тенденции. Единственото, което не подлежи на съмнение, е, че съзерцавам най-грандиозното парче кич на изток от Гринуич. Да, зная, че ще ми напомните за церемонията при откриването на зимната олимпиада, но то ще се забрави бързо, а това чудо тук ще стои поне още седем века. И тук ми хрумва, че голямото прозрение за руската държава не се крие в шаренията отвън, а ме очаква вътре. Влизам.

Тълпата — освен мен в черквата сигурно има още стотина души — се влачи безнадеждно бавно. Строителите на настоящия храм са съхранили оригиналната идея на неговия създател — цар Иван Грозни. Той е известен най-вече с това, че е основал руската държава и че в пристъп на безумие е убил сина си.

Отначало Грозни издигнал малка черква в чест на едно спечелено сражение, около която — подобно на лястовичи гнезда — започнал да лепи параклис след параклис. Стените са тъй дебели, че крайният резултат е клаустрофобичен. Никой бобър не би пъхнал носа си в тази плетеница от тесни коридори. Те или се застъпват по петите, или изневиделица се пресичат, създавайки нещо като триизмерна карта на параноята на царя.

След третия параклис ме обхваща желание да изляза час по-скоро. Припомням си тренировките по ръгби и за няколко минути успявам да се измъкна. Костюмът ми е поизмачкан, но аз съм почти невредим. Поглеждам с благодарност към небето и поемам цял гръден кош московски въздух. Отсреща ме очаква още една сграда–символ — мавзолеят на Ленин. Благоразумието обаче надделява и аз не влизам. Зад мавзолея е зъбатата стена на Кремъл, където до късно нощем са светели прозорците на Сталин.

Прекъсвам задочната си среща с троицата кръвожадни тирани — луд, сифилитичен, псевдорелигиозен — и се отправям към хотела, където ме чака книгата на Сун Дзъ. Бих искал полетът ми утре да не беше чак в ранния следобед.