Джон Кей
Тракийският капан (17)

Глава 16
С малко помощ от Шива

10 септември

Вилнюс, Литва

Ако пренасяте електроника с двойна употреба, избягвайте самолетните пътувания в рамките на Европейския съюз. Автобусът предлага едно важно предимство — на вътрешните граници никой не си дава труд да прави обстойна проверка на багажа. В повечето случаи това ти спестява излишни тревоги.

Така че след осем часа приспивно клатушкане по полските и литовските пътища в осем и половина местно време (с един час по-напред от варшавското) пристигам на международната автогара във Вилнюс. Търпеливо изчаквам всички мои спътници да си вземат багажа и да окупират всички налични таксита. Толкова по-добре — хотел „Сити гейт“ се намира на няколко минути от автогарата, а шофьорите на таксита понякога имат неприятно силна памет. Вилнюският ми план е такъв, че предпочитам да не се навирам в очите на потенциални осведомители на полицията.

Прекосявам тихия и дълъг вътрешен двор и влизам в хотела. На рецепцията предплащам за две вечери, качвам се в стая двеста и втора и преди да се изтегна на леглото, взимам топъл душ.

Половин час по-късно се обличам и дълго съзерцавам визитните картички, които поръчах във Варшава. Целта на това упражнение е да вляза в новата си роля на Джордж Не-помня-вече-кой, галерия „Скарабей“, Мелбърн, Австралия.

След няколко минути усещам, че съм станал друг човек. Леко кимвам на образа, който ме гледа от огледалото, и му се представям:

— Не-помня-вече-кой. Джордж Не-помня-вече-кой.

Той одобрително ми показва юмрук с вирнат нагоре палец. Е, време е за шоуто.

От рецепцията получавам тукашните „Жълти страници“ и безплатна брошура за Вилнюс и присядам за няколко минути до ниската масичка край прозореца. На поместената в брошурата схема на централната част на града отбелязвам с кръстчета десетина адреса. Всъщност интересува ме преди всичко онзи, който научих в Мазари Шариф, но за да стигна до него, ми е нужна известна подготовка.

Обикалям няколко антикварни магазина и галерии, като от време на време правя малки корекции в образа. Въпросният австралийски Джордж отначало изглеждаше леко отнесен, но при единствената покупка, която направи, прояви почти ориенталски талант за пазарене. За сто и петдесет евро той получи пергамент с доста съмнителна стойност и далеч по-ценна странична облага. Не остана нито един антиквар или галерист, който да не се информира какво именно Джордж търси в момента.

„Египетски папируси и керамични вотивни плочки от Балканите, Близкия изток и Азия.“ „Съжаляваме, господине, в момента нямаме нищо такова. Дали се интересувате от нещо друго? Мога да ви предложа…“

По обяд прекъсвам обиколката за сандвич и чаша кафе край „Яйцето“ — вдигнато на висок пиедестал и оцветено във флорални мотиви огромно великденско яйце — артистична загадка, с която общината е направила щедър подарък на околните кафенета. Докато оглеждам другите туристи, правя наум обзор на това, което видях досега.

Вилнюс е запазил приятния контраст между усещането за древност и култура и провинциалното спокойствие, която помня от предишното си идване. Провъзгласяването на града за Европейска столица на културата през 2009 година му се е отразило добре във всяко отношение, освен в едно, което може да усложни моята задача тук.

Английската мания за сигурност и ССТУ камери пред всеки магазин и на всеки уличен ъгъл е плъзнала из града, но за късмет не го е завладяла изцяло. Вярно, че не видях антикварен магазин без сигнална уредба, ала с оглед на предстоящата вечер това е по-скоро предимство. Собствениците са склонни да се осланят твърде много на твърде скъпата за твърде ограничените им възможности техника.

Накратко казано, при втория тур в три без пет най-после влизам в магазина, чийто адрес се е врязал в паметта ми заедно с гласа на Салех.

 

 

Магазинът е тесен и дълъг. Край стените има широки рафтове, отрупани със старинни предмети, най-вече индийски, а в средата — редица от двустранни стелажи. На нивото на очите най-отпред е разположен двадесетинасантиметров бронзов Шива, който в екстатичен танц разрушава Вселената. След него има цяла редица по-скромни по размери статуетки — пет-шест Буда, една Куан Ин и няколко, които не мога да разпозная. Следващите стелажи са провиснали под тежестта на стотици книги, които стигат почти до тавана.

През миризмата на сандалово дърво се прокрадва слабо ухание на прах и отдавна отминали столетия. До витрината вдясно има дълъг остъклен шкаф и бюро, иззад което се надига собственикът. Да не беше тази лисича усмивка, бих казал, че е по-умело консервиран от своите експонати. От друга страна, тя е единственото, което го прави да изглежда малко по-жив от тях.

На бюрото има допотопен факс и почти толкова стар скенер. Единствената по-нова техника е ноутбукът, ала и той не е в първа младост. Личи си, че антикварят се познава с кризата не от вчера. Освен ако разчита на съвсем друг вид комуникационни услуги.

Предполагам, че вилнюските антиквари имат собствена клюкарска агенция, която вече е известила човека насреща какво точно търся. Защото предметът, който заема централното място във витринката на шкафа, не е някой древен азиатски бог или Библията на Гутенберг, а доста скучен на пръв поглед пергамент.

Някой е разпилял върху него шепа пиктограми — поне двеста на брой, но само от няколко вида. Веднага забелязвам, че е близнак на пергамента, който ми показа Ди. Четири каменни скарабея, допълзели по някакъв начин толкова далеч на север, са стъпили върху ъглите му. Дали това означава, че пергаментът в центъра се охранява зорко, или собственикът иска да демонстрира своеобразно уважение към австралийския си колега?

— Добре дошъл, господине — присъединява усилията си към техните старият собственик с тембър, който е тъй топъл, че затаявам дъх в очакване да изрече още нещо. Предполагам, че гласът го спасява от фалита, към който го тика лицето.

— Добър ден — отговарям и свеждам очи към пергамента. Сега забелязвам, че в долния му десен ъгъл дискретно се е сгушило малко етикетче с четири цифри. Да не би това да е цената? 2700 — сигурно в евро. Ако са му съобщили как се пазаря, значи очаква да платя деветстотин. Твърде много за един агент на Нейно Величество, който знае, че някъде в магазина лежат поне още пет дузини такива пергаменти.

Както се очаква от един джентълмен не се бавя, а приемам предизвикателството.

— Какво е това? — питам.

— Езотерична рецепта за балсам от Средното египетско царство — отвръща човекът. Може би дял в оцеляването му има не само гласът, а и бързият ум на безсрамен лъжец?

— Вие за пергамента ли говорите? Този, който прилича на упражнение на начинаещ писар? — подхвърлям с южняшка откровеност.

— Може би именно тъй би следвало да изглежда един езотеричен текст, за да остане незабелязан тридесет века — отвръща собственикът, но по средата на фразата се сепва и по лицето му преминава сянка. — Извинете, а вие за какво питахте?

Объркването му разкрива, че умът му не само не е бърз, ами и работи с готови шаблони. Пускам ироничната си усмивка, но не бързам да отговоря, за да му дам време да загуби всякакъв контрол над ситуацията. Освен това не искам да забележи моето облекчение.

Човек с неговия бавен ум не може да оцелее дълго в света на шпионажа, от което следва изключително важният извод, че тук не ме дебне клопка. Антикварят просто е нечувано алчен. Той иска само с няколко пергамента да покрие всички разходи по пътуването си в Афганистан. Пфу!

Всъщност това е обнадеждаваща новина за моето душевно спокойствие. Ако се каниш да обереш нечий магазин от най-благородни подбуди, добре е да можеш да погледнеш собственика с презрение. Това не ликвидира напълно чувството за вина, но го прави поносимо. Както казва любимата ми източна поговорка, човек може да разбере лъжеца и да му прости; може да прости на крадеца, но не може да го разбере; може да разбере убиеца, но не може да му прости. На алчния търговец нито можеш да простиш, нито да го разбереш.

— Цената, естествено, е в лити — казвам надменно.

И бивам наказан за надменността си, защото лицето му се сбръчква като презряла мушмула, но той се окопитва — все пак един литовски лит се разменя за по-малко от тридесет евроцента.

— Ние работим само в евро, господине — когато се прави на обиден, гласът му губи изкусителния си тембър.

Обръщам му гръб и тръгвам към рафтовете с книги.

Той също не казва повече нито дума и търпеливо чака.

Не зная как тези хора долавят кой е наистина заинтересуван, но изглежда, че това е част от занаята. Господин Лисича Усмивка е уверен, че щом огледам едно по едно гръбчетата на всички книги, ще се върна, за да премеря сили с него. Аз пък оглеждам с крайчеца на окото прозорците и вратата със съвсем друга мисъл.

Изваждам неизползвания до момента мобилен телефон, който купих във Варшава, и нагласям алармата да звънне след седем минути. После, без да бързам се отправям към собственика.

— Може ли да го видя по-отблизо? — очите ми са втренчени във витринката на шкафа.

Антикварят плъзва стъклото настрани и пергаментът бива изваден така предпазливо, сякаш всеки миг може да се разсипе на прах.

Аз се привеждам напред, за да прикрия усмивката си от доброто изпълнение. А сетне за малко не ахвам. Пергаментът със сигурност е близнак на онзи, който ми показа Ди. Приличат си толкова много, че съм готов да се обзаложа, че са от една и съща поредица.

Огледът продължава около минута, след което се изправям, за да продължа играта. Вторачвам се в него.

Антикварят леко се сепва, но сетне налага отново безстрастната си маска. В отговор аз изкривявам устни. Никаква реакция отсреща. Опитен търговец. Е, да се надявам, че досега не се е сблъсквал с истински експерт по фараонските династии.

— Нищо езотерично няма в този текст — оповестявам резултата от огледа си. — Освен ако търсите езотерика в един бирнически опис на притежавани селскостопански животни. Ако се съди по начина на изписване на знака „за“ — и аз потупвам с показалец по йератичния знак, който прилича на гъска, — документът е от Средното египетско царство, най-вероятно от времето на Дванадесетата династия.

И забождам остър като скалпел поглед между очите на антикваря. Ефектът е почти като от истински скалпел — човекът аха-аха да се строполи на пода. Притичвам му се на помощ, защото ми трябва жив.

— Но тъй като пергаментът е и изключително добре запазен, бих ви дал триста — отсичам. Онзи повторно оцъкля очи, но аз зная, че с тази малка демонстрация съм пробил защитата му. Сега е негов ред и най-хубавото е, че той също го знае.

— Господинът идва за пръв път, така че ще му направя колегиална отстъпка… като за експерт… — антикварят проточва последните си думи, за да си осигури време за преценка. Очите му се впиват в лицето ми като малки свредла. Виждам в тях рой от цифри: колко да свали, та хем да не прекъсне пазарлъка, хем да получи добра цена? Накрая се решава и твърдо казва: — Хиляда и деветстотин.

И нашият менует започва. След първоначалното стъписване той започва се пазари като дявол, но аз имам две важни предимства, за които той не подозира. Животът на Изток ме научи да гледам на пазарлъка като на спорт. И второ, което е по-важно, днес нямам никакво желание да купувам. Искам само да разбера къде са останалите пергаменти. Накратко казано, когато сближаваме позициите си до седемстотин срещу хиляда и двеста, преценявам, че мобилният ми телефон скоро ще звънне, и се ориентирам към приключване:

— Господине — казвам, — и двамата знаем, че този пергамент няма никаква научна или историческа стойност, но съм ви благодарен за добрата идея с езотеричната рецепта. Тъй като и аз съм търговец като вас, ви правя съвсем колегиално предложение. Ако имате още два такива пергамента в не по-лошо състояние, съм съгласен да ви платя две хиляди и петстотин.

Моята оферта го изважда от равновесие, защото това означава да се разлели с три от скъпоценните си пергаменти за по-малко от деветстотин на парче. Какво ти деветстотин — за осемстотин и тридесет! От друга страна, две хиляди и петстотин никак не е зле.

С тежка въздишка антикварят издърпва някакво невидимо за моите очи чекмедже. До първия пергамент нежно кацат още два.

Забивам нос в тях, за да печеля време. Накрая проклетата аларма иззвънява. Изключвам я и вдигам телефона към ухото си.

— Здравей, скъпа — казвам. — Как беше в Клайпеда? Купи ли си кехлибари?

Изчаквам няколко секунди и се смръщвам.

— Къде си? Здрава ли си? — с разтревожен глас.

Правя по-дълга пауза, през която позволявам на лицето ми постепенно да се отпусне.

— Слава богу! Идвам веднага… не се тревожи за колата, ще я оправят.

Прибирам телефона в калъфчето, което виси от колана ми, и се обръщам към антикваря. Той вече е разбрал, че днес сделка няма да има, и е бесен на себе си, загдето не ми е отговорил начаса.

— В колко отваряте сутрин?

— В десет, господине.

— Тогава до утре. Жена ми е катастрофирала.

Малко преди да стигна до вратата, той реагира:

— Съжалявам — гласът му отново е станал топъл и дори съчувстващ. — Имате ли нужда от лекар?

— Не — отвръщам и изскачам навън, махайки с ръка към задаващото се такси.

 

 

Да ограбиш антикварен магазин в красивия град Вилнюс през лятото е почти невъзможно. Или, за да бъда по-точен, да ограбиш този антикварен магазин в красивия град Вилнюс през следващото лято ще бъде съвършено невъзможно. И причината горните две твърдения да са верни едновременно е, че имам намерение да го ограбя тази вечер. Задачата ми се усложнява от необходимостта да приключа с обира най-късно в десет, защото в десет и половина потегля автобусът за Варшава.

Ще пропусна техническите подробности — все пак тази книга не е замислена като наръчник за начинаещи взломаджии. Ще отбележа само, че интелигентното проникване в охранявано помещение далеч не е лесна задача и освен специфични познания и умения изисква наблюдателност, търпение, здрави нерви и съвършено чувство за точния момент.

Така че изчаквам да се стъмни, поставям заглушителя на сигнали от охранителни уредби в пътната си чанта и излизам от хотела.

Скоро установявам, че макар и активният туристически сезон да е отминал, улиците в старинната част на града са по-оживени, отколкото бих искал. Надеждата ми е, че прогнозите на тукашните синоптици за повсеместни валежи вечерта ще се окажат верни и пешеходците ще оредеят.

Ако ли не, ми остава да дебна своя шанс. Започвам да кръстосвам улиците, отправяйки на ум молитви за дъжд. Маршрутът ми е съобразен така, че да избегна охранителните камери, поставени тук-там пред някои учреждения и по-богати фирми.

През петнайсет-двайсет минути минавам покрай магазина, но шансът е на моя страна едва наполовина — в смисъл, че прозорците на горния етаж са тъмни. Това е добре дошло, защото ако съборя нещо в магазина, отгоре няма кой да чуе шума. Бедата е, че всеки път на улицата има случайни минувачи.

В осем и петнадесет късметът ми най-сетне проработва, но също наполовина — завалява дъжд и улиците опустяват, ала когато свивам зад ъгъла, виждам, че прозорецът над входа на магазина свети. С въздишка се връщам пак към ролята на манекен на непромокаемо облекло и правя две допълнителни обиколки.

На третата настъпва моят час — цялата сграда е тъмна, а на улицата няма жива душа. От предпазливост правя още една съкратена обиколка. Промяна няма — дъждът продължава да вали и нито един прозорец не свети. Включвам заглушителя на сигнали от охранителни уредби и атакувам ключалката. Тя оправдава очакванията ми и се предава веднага. Влизам вътре и залепвам скоч върху вратата и касата — предпазна мярка, защото не ми се ще някой друг да се вмъкне също тъй безшумно след мен и да ме изненада, докато работя.

Отмествам стъклото на витрината и премествам пергамента, който се откроява като по-тъмно петно върху белия плат, в моята чанта. После сядам на стола зад бюрото и осветявам с миниатюрно фенерче чекмеджетата отляво, откъдето преди няколко часа антикварят извади другите два пергамента. Издърпвам долното чекмедже, което се оказва пълно с разни документи. Затова пък горното е така натъпкано, че щом го отварям, отвътре изпадат няколко пергамента. Вдигам ги от пода, а сетне грижовно прибирам и останалите.

Уф, работата се оказа проста като фасул! Тръгвам към вратата, но ми идва отрезвяваща мисъл: дали не се израдвах твърде рано? Защо не взех и листовете от долното чекмедже? Ами ако сред тях има ксерокопия от пергаментите? Изведнъж ме обзема гадното чувство, че късметът ми за тази вечер се е изчерпал. Понечвам да се обърна, но в той миг някой невидим дотогава прехвърля огромната си ръка през врата ми и ме дръпва назад, стискайки с все сила.

Макар и сами по себе си да не са приятни, подобни изненади имат и добра страна. Секундите потичат бавно като мед, а мозъкът се втурва в луд галоп, така че виждам всичко по-нататък като на забавен каданс. Мисълта, че всеки миг забавяне означава смърт, избухва заедно с мускулите.

Дългогодишните тренировки по айкидо са променили естествените ми реакции в посока да не се съпротивлявам на действията на атакуващия, а да му съдействам, за да вляза в контакт с него. И тъй като непознатият гигант ме дърпа назад, аз неочаквано за него отстъпвам крачка и отскачам нагоре и назад.

В следващия миг усещам, че неговите крака също се отделят от пода. Докато се възхищавам на елегантната дъга, която двамата описваме във въздуха, таванът на магазина се осветява от фаровете на минаваща кола и аз съзирам на полицата вдясно от мен усмихнатия бронзов Шива.

Минавайки край него, го докопвам и го засилвам да завърши танца на разрушението над главата ми — там, където би трябвало да се намира лицето на нападателя. Хрущене на костици и кански рев, от който почти губя слух, но пък затова коравата като греда ръка престава да ме души.

Групирам се и свивам брадичка към гърдите, защото двамата вече дружно летим надолу. Падам на меко върху нещастния му гръден кош, който с грозен звук поема тежестта на нашите тела, и след светкавично претъркулване през рамо се изправям на крака. В прохода между стелажите забелязвам още двама любители на нападението в гръб.

Резултатът от схватката за тях е изненада, защото се затърчават един след друг към мен с известно закъснение. В ръката на дребничкия тип отпред проблясва острие на някакъв хибрид между кама и тевтонски двуръчен меч. Човекът така се е съсредоточил да го забие между ребрата ми, че не забелязва гиганта, който лежи на пода, и се спъва в отметнатата му настрани ръка.

И тук късметът ми най-сетне се пробужда. Част от секундата преди да се отместя вдясно и да забия лакът между прешлените на врата му, виждам, че набитият нисък мъж зад него държи в десницата си нещо не тъй бляскаво и далеч по-малко, но пък затова безотказно смъртоносно. Прилича на матиран „Люгер“, само дето дулото му е удължено — вероятно защото има заглушител. Веднага преподреждам приоритетите си. Какъв е смисълът да трупясам и мечоносеца, ако онзи с „Люгера“ ме застреля?

Не, няма смисъл. Затуй отстъпвам крачка назад между двата стелажа и помагам на дребосъка да възвърне до някъде равновесието си, като го дръпвам рязко към мен. Той очевидно не оценява желанието ми да го спася, защото се опъва. Поради това не успява да вземе завоя и се забива в страничната стена на стелажа с такава сила, че изпуска оръжието и заотстъпва с омекнали колене сякаш се чуди дали да рухне на земята.

Скачам напред, за да подпомогна опита му да се движи заднишком като рак. Е, човекът няма очи на тила — полита, размахвайки ръце, към оня с пистолета.

В бързо настъпващия мрак — колата на улицата вече отминава — виждам, че стрелецът се дръпва настрани и инстинктивно вдига ръка към връхлитащото го тяло. Нещо изпуква и проблясва зад гърба му.

— Не-е! — болезненият вой почти заглушава второто изпукване, което го прекъсва по средата. Ако не действам бърже, третият куршум ще е за мен.

За щастие вече съм на един ритник от него. Не зная защо, но тази вечер вместо да ръкопляскат на моите изпълнения, всички реват. И то не от възторг, а от болка. Все пак не подобава да бъда прекалено придирчив, защото преди мракът да ни обгърне отново, виждам, че повечето ми проблеми са решени.

Пистолетът излита към тавана, а човекът прегръща като кукла строшената си китка и се сгърчва с болезнен вой, който преминава в приглушено ръмжене. Браво на него — има прекрасен самоконтрол! Изпълнен със състрадание предприемам обезболяващи действия — мушкащ удар във врата и натиск върху сънната артерия. В следващия миг пистолетът се приземява с трясък оттатък стелажа.

За миг настъпва тишина, а сетне адреналинът забучава в ушите ми като водопад. Опъвам рамене назад и бръквам в джоба си за миниатюрното фенерче. Горя от нетърпение да видя какъв е резултатът от десетина секунди занимания с бойни изкуства.

Натискам бутончето и влизам в ролята на специалист от „Спешна помощ“. Лицето на онзи, който тръгна да ме души, представлява печална гледка, а гръдният му кош е непоправимо хлътнал. Вторият — с ножа — е получил един куршум в бедрото и един в корема и локвата кръв около него видимо расте. Не бих се обзаложил, че ще прескочи трапа.

Най-добре — в блажено безсъзнание — изглежда требят ми пациент. Все пак не ми се вярва, че когато дойде на себе си, той ще успее да изнесе телата на другите или поне да заличи собствените си следи. Толкова по-добре, защото това ще ми помогне да объркам следите достатъчно, та да не се разбере, че в боя е участвал и четвърти човек.

Преди това обаче пребърквам джобовете на всички. У никого не намирам какъвто и да било документ, ала един предмет, открит в джоба на онзи с ножа, ме втрещява — спринцовка, пълна с някаква прозрачна течност. Замисълът на нападението вече ми е пределно ясен — тримата са искали да ме отвлекат и поразпитат на спокойствие. Налагам си да се отърся от тази неприятна мисъл, защото сега е време да действам, не да разсъждавам.

Вдигам танцуващия Шива от пода и го поставям в безжизнената длан на онзи с ножа, като един по един притискам пръстите му към бронза. После се заемам с пистолета. Откривам го по средата на пътеката от другата страна на стелажа, покрай който се водиха бойните действия. Внимателно го вдигам за дулото, отивам до гиганта удушвач и повтарям процедурата с пръстовите отпечатъци.

Прибирам цялата купчина ксерокопия от долното чекмедже при пергаментите в моята чанта. Преди да изляза, осветявам за миг вратата и касата. Внимателно отлепвам двете ленти, смачквам ги на топка и ги пъхвам в джоба. Те потвърждават спомена, че съм се бил с трима души, чиито дрехи са били съвършено сухи. За разлика от моите, които все още оставят диря от мокри капки.

Ала това е нещо, над което ще размишлявам, след като пусна заглушаващото устройство в река Нерис и хвана автобуса за Варшава.

 

 

Пътниците по обратния маршрут са само десетина и като изключим влюбената двойка, всеки се е разположил нашироко. Тъй като не желая някой качил се подир мен да седне тъй, че да наднича иззад гърба ми, се настанявам на последната седалка.

Автобусът излиза от града и поема към Мариамполе. Шофьорът вероятно има опит с внезапно заледен в дъжда асфалт, защото кара много предпазливо. Това означава, че до границата ще пътуваме поне два часа. Достатъчно, за да обмисля тазвечерната изненада.

Отправната точка на моите разсъждения е, че нападателите не ще да са се озовали в антикварния магазин заедно с мен по някаква случайност. Случайността е специалният резерв на Бога и аз съм убеден, че Той не би я пропилял така безрезултатно. С други думи, ако Той беше решил да си послужи с такова невероятно съвпадение, за да ме спре, сега щях да съм мъртъв.

От тук следва един неоспорим извод: тримата са ме чакали в засада. Това се потвърждава от факта, че дрехите им бяха съвършено сухи, което говори, че те са влезли в магазина поне половин час преди мен — когато още не беше заваляло. Но откъде са знаели, че ще дойда?

Единственият, който би могъл да предположи, че от Афганистан ще пристигна във Вилнюс, е кафеджията Салех. Но за да бъде в основата на нападението, той би следвало или да е много по-близък с Рустам, отколкото си дава вид, или да работи за някое чуждо разузнаване. Припомням си нелепите въпроси, които ми задаваше служителят на кабулското летище, и решавам, че не бива да пренебрегвам втората възможност.

В ума ми се оформя работна хипотеза. Някоя неизвестна засега разузнавателна служба е научила за акцията на Остриетата в Мазари Шариф и е наредила на тамошния си агент да им съобщи, ако в града пристигне човек или цял екип, който се интересува от старинни ръкописи. Салех — просто не виждам кой друг — ги е информирал, че шофьорът на новодошлата британска научна експедиция е проявил инициативност и е задавал въпроси, които някак си не отговарят на неговия статус.

Веднъж попаднал в полезрението на тази служба, бързо се превръщам в основен заподозрян, защото буквално часове след посещението си в кафенето заминавам за Кабул. До този момент срещу мен няма нищо, освен подозрения, така че би било глупаво да ме арестуват за разпит. Затова пък биха могли да си улеснят по-нататъшното проследяване и човекът от паспортния контрол получава указание да ме разговори. Ако въпросната разузнавателна служба разполага с интелигентна система за гласово разпознаване, от този миг нататък може да засече всеки мой телефонен разговор.

Засега предпочитам да оставя открит въпроса коя е тази служба — не толкова защото най-вероятният отговор обещава големи неприятности, а защото изглежда прекалено очебиен. Кой друг, освен нашите съюзници отвъд океана има едновременно тъй разклонена мрежа от агенти, която да стига чак до Мазари Шариф, и техническа възможност да следи телефонните разговори по цял свят?

Не, в тази верига от разсъждения има едно толкова слабо звено, че тя се къса начаса. Тримата ми нападатели определено не са били обучавани от американски професионалисти. Ще трябва да измисля нещо друго.

Най-простото от всички обяснения — че някой незабелязано е монтирал шпиониращо устройство в мобилния ми телефон, пътната чанта или друг предмет, който нося навсякъде със себе си — също не издържа. Все още няма шпиониращи устройства, които да четат мисли. Така че дори ако някой ме е проследил дотук по този начин, той (тя, те) не би могъл да знае, че възнамерявам да вляза с взлом именно в този антикварен магазин.

Комай остава единствено възможността самият антиквар да е агент на чуждо разузнаване, което е очаквало някой като мен да прояви подчертан интерес към пергаментите и с тях му е заложило капан. Тук подозрението пада върху този, който дойде пръв. Естествено е туй да бъда аз, защото по мои сметки съм се появил най-много три дни, след като антикварят се е завърнал от своята азиатска обиколка.

Големият въпрос е за какво съм им притрябвал. И отговорът е, че в техните очи аз представлявам единственото свързващо звено с пергаментите, отнети от Остриетата в Мазари Шариф. Не се изисква особена съобразителност да се досетя, че спринцовката, която открих в джоба на дребния нападател с ножа, съдържа някакво упояващо вещество. Какво ли виждат в мен: експерт и източник на ценни знания или обикновен заложник, чийто живот може да бъде изтъргуван срещу няколко пергамента?

Във всеки случай ясно е, че моите кандидат-похитители им придават изключително голямо значение. Дали те не са ключът към разчитането на всички останали пергаменти?

Поучен от опита си — тази вечер веднъж вече се зарадвах прекалено рано и мисля, че ще е груба грешка да дърпам дявола за опашката втори път — отлагам огледа на плячката. Докато не влезем в Полша, ще съществува шанс литовската полиция да спре автобуса за проверка. И тъй като в подобен случай би било добре да изглеждам сънлив, а не триумфиращ или развълнуван, решавам да заспя. Затварям очи и си представям усмивката на Кейт.

* * *

Малко след границата дъждът спира и мокрото шляпане на гумите постепенно преминава в приспивно шумолене. В целия автобус май само шофьорът и аз не спим. Изваждам от чантата си чифт от „слиповете“ на Кю и намокрям удебелението с минералната вода, която си нося още от Варшава. За няколко секунди бялата материя се разпълзява във всички посоки и не след дълго на коленете ми застава ешът на неподатливия на шпиониране компютър, с който се запознах в лабораторията на Сикрет сървис.

Когато познатата емблема отстъпва място на мозайка от иконки, докосвам с пръст тази, която лаконично съобщава „Scan“. Изваждам от чантата един пергамент и го долепвам до екрана. Не се случва нищо. Минута-две изчаквам за сигнал, че сканирането е приключило успешно, ала проклетата машинка не издава нито звук.

Дръпвам пергамента настрани и на екрана се появява голяма група кристално ясни пиктограми, а вдясно от тях — правоъгълниче с надпис „Save“. Докосвам надписа и екранът потъмнява. Компютърът на Кю работи добре, макар да можеше и да не е тъй потаен. Изваждам химикалка и над най-горните пиктограми написвам пет думи, в които може би моят шеф ще види нещо, което аз не съм в състояние да видя. После сканирам повторно пергамента.

Измъквам от чантата си цялата купчина пергаменти и започвам един по един да ги притискам към екрана. Инфрачервеният скенер работи безотказно и за няколко минути целият набор е успешно сканиран, превърнат в двоични файлове и запаметен.

Скоростта, с която компютърът обработва изображенията, ме изтръгва от лъжливото усещане за безопасност, обхванало ме в топлата утроба на автобуса. Докато съм се радвал на природосъобразния си начин на живот в Баня, техниката на шпионажа и проследяването със сигурност е отишла светлинни години напред.

Не ми е нужно да проверявам дали е тъй, защото всяка мозъчна клетка крещи, че след онази проверка в Кабул на всяко летище по света могат да ме разпознаят по лицето — та ако ще да съм с брада, с мустаци или пиратска превръзка на окото. Защо реших, че невидимата електронна мрежа може да ме открие само по гласа? И че ще надхитря онези, които искат да ме проследят, без да се мръднат от удобните си кресла, само като започна да говоря на език, който те не подозират, че знам?

Истинската опасност не е гласовото, а лицевото разпознаване. То е, което в момента може да изложи на опасност не само мен, а и Кейт. Мисълта, че неволно може да застраша с действията си нейния живот, ме смразява. Със съжаление се отказвам от блазнещата идея да се разхождам из Варшава, докато Кейт превръща в жива музика Орфеевите пиктограми.

Проблемът е, че нямам ясна представа докъде се простират възможностите на съвременната техника. Абсурдно е да се крия от всички CCTV камери в града, а пък не зная кои от тях работят наистина в затворена верига и кои предават в реално време неизвестно къде.

Дали не ставам параноичен? Студените мравки, които плъзват по гърба ми, ми подсказват, че малко здравословна параноя е за предпочитане пред куршум в гърба или упойваща инжекция в ръката. Я по-спокойно! Ще имам време да обмисля всичко утре сутринта, сега трябва работа да върша.

Докосвам иконката „Write“ и съчинявам кратък отчет за свършеното дотук. Завършвам го с молба към Ди — да проследи дали някъде ще се появи информация за обира в антикварния магазин. Копирам изображенията на една стандартна флашка, която пъхвам в пликчето с кехлибареното колие за Кейт, а сетне издърпвам двете игловидни флаш памети. След минута от авангардното творение на Кю остава само шепа прах на пода.

За миг изпитвам странно чувство за вина, че съм разкъсал тънката мембрана, която дотогава е пречела на хищните бактерии да се нахвърлят върху беззащитния компютър. После усещам, че устните ми се разтеглят в усмивка — чувството за вина е от онези самозаблуди на психиката, които в моя занаят бързо се научаваш да разпознаваш.