Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие (24)

Глава двадесет и четвърта
Търсенето

Сивиръс захлопна с нарастващо нетърпение поредната дебела книга — беше „Родови проклятия по нашите земи“, том трети. Беше се надявал поне тук да прочете нещо повече за родовите проклятия, които засягат жените, но за негово съжаление нямаше нито думичка по въпроса. Вече беше преровил „Кръвопускащите проклятия“, „Мистерията на прокълнатите“ и дори бозавия псевдо-наръчник „Какво да правим, ако сме прокълнати?“ Библиотеката затваряше и той отиде да върне книгата, докато вече правеше списъци в главата си кои книги ще чете утре. Но полето беше твърде широко, а неговата информация по въпроса — доста оскъдна. Работата още повече се усложняваше от това, че сигурно самата Джейн беше ровила в същите тези томове по-рано и не беше намерила нищо, което и с малко да се доближава да познатите й симптоми.

Беше разпитал лечителите след едно свиждане на Джейн, но дори специалистите по проклятия, които я лекуваха, не можаха да му кажат нещо конкретно. Значи, помисли си той, имаше си работа с малко разпространен феномен и едва ли някоя книга можеше да му помогне.

И все пак, професор Снейп рови в библиотеката в продължение на три дни, погледна и в забранения отдел, където се пазеха най-опасните книги по черни магии, но без резултат. Потърси и за почти изцяло женските родословия, но намери само някакъв материал за самовилите и самодивите, които се срещаха основно на континента.

Добрата, а същевременно и лошата новина беше, че за тези три дни състоянието на Джейн не се беше изменило.

На третия ден той се прибра в училището оклюмал и отиде при директора, за да сподели с него неуспехите си и да поиска съвет какво да прави. Беше го търсил в продължение на два дни, но професор Дъмбълдор беше неоткриваем. Най-напред членовете на Ордена го мъкнеха по партита по случай победата над лорд Волдемор, после пък ходеше да дава показания на комисиите за разследване на непозволено прилагане на непростимите проклятия. Сивиръс му беше казал през зъби, че ако спомене името на Джейн или неговото пред комисията, той още начаса ще си подаде оставката като преподавател, така че поне него не го закачаха. Засега.

В стаята на Джейн се бяха появили съответните инспектори, взеха пръчката й за проверка, след което се оказа, че с тази пръчка са извършени множество опасни и смъртоносни заклинания. Снейп им каза, че пръчката по-рано е принадлежала на силен черен магьосник и това, както и фактът, че Джейн нямаше къде да им избяга, накара комисията да я остави на мира за момента.

Снейп застана като наказан пред бюрото на директора, без да каже нищо. На помощната масичка имаше изобилие от сребърни дрънкулки, някои от които с известно предназначение. Потисна импулса си съвсем леко да махне с пръчката си към масичката и за да не се изкушава, отклони поглед от тях.

— Професоре — започна той, — идвам да докладвам, че не открих нищо в библиотеката.

След това замълча и гузно наведе глава.

— Сивиръс, моля те, не се отчайвай. Ще разберем как да я излекуваме, само имай търпение.

— Търпението ми привършва, директоре — призна си той, като се намръщи. — Знам, че имате много работа, но намерете малко време и за Джейн.

— И какво да правя? Да обикалям на празни обороти като теб? Между другото, провери ли лелята с легалимантия?

— Да, и не научих кой знае какво. Или крият някаква страхотна тайна, или не знаят повече от онова, което са ни казали. Лично аз съм за второто.

— Не се притеснявай, ще намерим лек — опита се да го успокои директорът.

— Но времето й изтича — избухна Сивиръс. — Не е ясно колко време имаме, преди…

— Не мисли за това, Сивиръс — меко го посъветва Дъмбълдор. — Това, което е чудното в нейния случай, е не кога ще си отиде, а това, че изобщо е жива. Ще поръчам да й изпратят още лечители. Не забравяй, Сивиръс, лечителите си разбират по-добре от работата, отколкото ти и аз разбираме от тяхната. Сега, ако нямаш повече какво да кажеш, ще се наложи да ме извиниш. Трябва да напиша писмо-разрешение за рейвънклоуските дечица, които ще свирят на едно парти по-късно днес. Приятна вечер.

Снейп промърмори нещо и тръгна към вратата. Беше информиран, че малките рейвънклоуски хлапенца са идвали на свиждане на Джейн в негово отсъствие, което той беше отчел като факт, нямащ никакво значение. Сега обаче се замисли. Имаше нещо, свързано с дом Рейвънклоу, което беше забравил и което го човъркаше отвътре.

Може би щеше да е полезно да намине да види децата.

— Професоре — спря се той на дръжката на вратата, — къде е това парти?

— В графство Йоркшир, на площада на едно малко селце на име Блек Ривър. Сигурен ли си, че искаш да ходиш на парти в такова състояние?

— Определено — отговори Снейп и побърза да настигне изпуснатата си мисъл, отлетяла през вратата.

* * *

Купонът продължаваше вече час и на Снейп започваше да му писва. Беше изслушал куп кавъри на Орисниците, някои по няколко пъти, както и собствените им „песни“, които звучаха доста еднотипно. Публиката обаче ги харесваше, защото скандираше и ръкопляскаше след всяка песен. На „Полета на орела“ пък запалиха върховете на пръчките си и започнаха да се поклащат в такт с музиката.

Изобщо, феновете бяха доста дразнещи — разхождаха се нагоре-надолу с пунш в ръка, приказваха и се хилеха на висок глас, а някои се бутаха в тълпата, докато танцуваха. Някаква жена дълго зяпа към него в опити да го накара да я забележи и да танцуват, но на него накрая му писна да се прави, че не я вижда и й се намръщи.

Тъкмо когато шумотевицата окончателно приключи, той се опита да се провре през тълпата и стигна почти до бекстейджа, където беше разпъната палатка, но магигардовете не го пуснаха по-натам. Дори когато се представи и каза, че е учител на групата, не му повярваха. Вече си мислеше да се разправи с охраната посредством заклинания, когато видя излизащия от палатката Антъни.

— Господин Стоун! — провикна се той. Никаква реакция. — Антъни!

— Професор Снейп! — обърна се изненадано момчето. — Какво правите тук?

— Трябва да говоря с групата. Спешно.

— Да, разбира се, сега ще ви заведа.

Охраната ги изгледа навъсено, но Антъни им каза, че професорът е с него и нямаше как да не ги пуснат.

Как се променят нещата, помисли си Снейп. До вчера той беше ръководител на дома им, а сега малкият като приятел на групата го въвеждаше зад кулисите.

— Професор Снейп! — провикна се и Лили, още щом го забеляза. — Изненадана съм да ви видя тук.

По лицето й се четеше, че направо го е смятала за невъзможно.

— Не ни носите лоши новини от доцент Ъндед, нали? — попита едно от другите момчета, май че беше Август.

— Не — отговори кратко Снейп. — Състоянието й е все същото. Дойдох, за да поискам вашата, хм, помощ, за нещо.

— Какво е то? — скочи на крака Лили, която до този момент си беше почивала на едно канапе.

— Обещах на доцент Ъндед да обърна замъка с краката нагоре.

* * *

— Професоре, защо имате нужда именно от нас, за да търсим заедно? — попита Лили като най-смела от всички.

Беше обяд и по коридорите на замъка нямаше жива душа, ако не се броеше групата малолетни музиканти, Сивиръс и Антъни. Учениците все още не бяха върнати за продължаването на учебната година, а пък учителите бяха отишли да искат оставката на министъра на магията. Дори столовата не работеше.

— Защото, госпожице Смит, отдавна не съм на вашия ученически акъл и нямам представа какво би направила ученичката от преди четиридесет години, която ме интересува.

— Коя е тази ученичка? — попита дългокосото русо момче, което не личеше да притежава някакъв, пък дори и ученически, акъл.

— Сюзън Ъндед. Майката на вашата ръководителка — отговори Снейп, доколкото му позволяваше учтивостта. Изобщо, днешните младежи не бяха свикнали да се обръщат с „господине“ и „сър“, а той не можеше да им направи забележка, защото наистина разчиташе на тяхната помощ.

— Какво е направила тя? — попита Август.

— Скрила е някъде малък предмет, вероятно таен дневник или тетрадка. Сигурно е в някоя от стаите в общежитието на вашия дом.

— И смятате, че там пише нещо важно, така ли… професоре? — малката изглежда беше доловила желанието му за учтиво обръщение. Дали пък нямаше някаква дарба за легалимантия?

— Доцент Ъндед смята така, госпожице Смит.

— Тогава трябва да погледнем и в Нужната стая — прекъсна ги другия дългокос младеж, Джери.

— Погледнете, където е необходимо. Аз смятам да дойда с вас до кулата на Рейвънклоу, за да претърсим момичешките спални и общата стая.

— Но, професоре — поколеба се Лили, — нали знаете, че мъже не могат да влизат в женските стаи?

— Това изобщо не е вярно, госпожице Смит. Има съвсем просто заклинание, което може да се използва за целта. Просто повечето тъпаци така и не го овладяват. И така, ако няма други въпроси и допълнения, да вървим.

Когато се качиха в общата стая, Сивиръс огледа критично кочината, която беше оставена там. Вярно, че евакуацията беше проведена съвсем набързо, но никой не си беше направил труда да махне с пръчката, за да оправи. Тъмносините фотьойли бяха разхвърляни навсякъде, по пода се валяха опаковки от лимонадени пчелички, синият килим беше нагънат на места, а в един ъгъл бяха оставени камари скъсани мантии и обувки.

Сивиръс само вдигна вежди, обаче Лили се изчерви цялата. Тя посегна към магическата пръчка, но преподавателят я спря:

— Да не си усложняваме живота. Ще подреждаме после.

Той вдигна магическата си пръчка и произнесе:

— Акцио дневника на Сюзън Ъндед!

Нищо не се случи.

— Акцио книгата на Сюзън Ъндед! Акцио тетрадката на Сюзън Ъндед!

В общата стая не помръдна дори прашинка.

— Е, значи ще трябва да търсим по трудния начин.

Започнаха да тършуват по всички ъгли, прегледаха книгите и библиотеката. След един час стаята беше десет пъти по-разхвърляна, а напредъкът — нулев.

— Време е да проверим и спалните — отсече Снейп и лениво махна към кочината, която моментално се подреди.

Тръгнаха към стълбите, които се намираха вдясно от статуята на Роуина Рейвънклоу, но спряха пред самото стълбище.

— Аз ли трябва да ви просвещавам? — попита мрачно Сивиръс. — Е, добре, щом е така.

Той се наведе към тавана на стълбището и започна да го оглежда.

— Важното е да видите къде е приложена магията — назидателно каза той. — Ето, тук има малка кръгла вдлъбнатинка. Освен това, заклинанието трябва да е безсловесно.

Той махна с пръчката си, но нищо не се случи.

— Хайде, давайте напред — подкани ги той.

Лили като най-смела направи крачка напред, и както се очакваше, стълбите не се промениха особено. Август пристъпи след нея, готов всеки момент да бъде изхвърлен навън. Това обаче не се случи. Очевидно магията действаше отлично.

След него на стълбището излязоха Джери, Сет и Евфем.

— Това е наистина забележително, професоре! — удиви се Август. — Всички в Слидерин ли знаят това заклинание?

— Не всички, разбира се. Заклинанието е доста сложно, особено заради това, че не се произнася. А колкото и да е добър моят дом, все пак, както и другите, е съставен предимно от имбецили.

— А как спирате момчетата да не се преселят в момичешките спални? — попита Лили. — На много от нашия дом им се иска да се набутат при момичетата и да им изхвърлят гримовете в тоалетната, примерно. Пък и там е по-чисто, доколкото помня.

— Антъни — обърна се Снейп към момчето, което още седеше в общата стая, — ела при нас, не се стеснявай. Обясни ни защо не би влязъл в момичешките спални.

— Лично аз не бих посмял, сър — едва пристъпи той на първото стъпало. — Ако момичетата ни спипат, започват да упражняват проклятия върху нас, сър.

— И вие не правите нищо по въпроса? — обърна се към професора разтревоженият Евфем.

— Не, господин Форест, не правя. Момичетата ми са петкратни шампионки в състезанието по проклятия за девойки. Все някак трябва да се тренират.

— Госпожице Смит, ще обясните ли как действа заклинанието? — попита той изведнъж.

— Но, сър, аз не знам как действа — притесни се Лили.

— Разбира се, че знаете. Хайде, обяснете ни. След това ще ви помоля да поговорим на четири очи.

— Добре, професоре — каза тя с нараснала уплаха. — Заклинанието е Пуела Интроаре^[1] и докато го прилага, човек трябва да си мисли, че е от женски пол.

— Правилно, госпожице Смит. А сега да вървим.

Разровиха една по една всички момичешки стаи, включително бившата стая на Лили, която беше делила с Луда Лъвгуд, където намериха солиден запас от коркови тапи, скрити в кухата табла на леглото, но от дневника нямаше и следа. Когато се отправиха към момчешките спални, Джери и Сет решиха да отидат до Нужната стая.

След като момчешките стаи също бяха претарашени, а колекцията от намерени вещи се увеличи с три списания с голи мъгълки и няколко миниатюрни автомобилчета, всички, включени в търсенето, се събраха отново в общата стая, за да си починат.

— Няма нищо в нужната стая — обясни Джери. — Вратата не се показа, когато си мислех за тайния дневник. За всеки случай влязохме вътре и пробвахме да го призовем, обаче не стана.

— Ако проверяваме помещение по помещение, ще ни трябва доста време да претърсим замъка — въздъхна Снейп. — А пък и Сюзън едва ли би го скрила в някоя случайна пролука зад доспехите. Най-малкото, рискува да забрави къде точно е бил и да не може да го намери след това. Следователно трябва да търсим на някое място, което е било важно за нея, както и често посещавано.

— Аз се сещам за едно такова място — обади се Лили.

— Така ли? И кое е то? — попита я Евфем.

— Библиотеката, разбира се.

Командата, вече доста уморена, се завлачи към библиотеката. Въпреки че беше заключено, не беше трудно да влязат — професор Снейп знаеше с какви заклинания я заключват, както и къде държат ключа.

Седмината влязоха един по един и се заоглеждаха. Книгите бяха акуратно подредени, без никакъв признак за хаос, за разлика от рейвънклоуската кула. Сякаш някой грижливо ги беше подредил, преди да заключи. Това със сигурност беше мадам Пинс, която знаеше мястото на всяка книга тук.

— Дали да не изчакаме да си дойде библиотекарката? — попита Август. Изглеждаше доста наплашен от строгата мадам Пинс.

— По-добре не, иначе току-виж ни попречила да прегледаме недостъпния отдел — реши Лили. — И да направим кочина в библиотеката й.

— Добре, да опитаме — каза Сивиръс. — Акцио дневника на Сюзън!

Отнякъде се чу тракане. Всички се ослушаха и след малко се втурнаха към източника на шума. Той идваше от пода пред една от секциите и звучеше като че ли нещо се опитва да излезе. Лили махна с пръчката си към пода и оттам изхвърча нещо като малка книга, която се устреми към Сивиръс. Отпред беше написано с бронзови букви „Дневник на Сюзън Ъндед“. Той сложи книгата на близката маса и след като другите се скупчиха около нея, започна да я прелиства.

— Отначало ще я разгледаме. После ще четем по-подробно — разпореди се професор Снейп. Заразгръщаха страниците една след друга, но скоро на момчетата им писна.

— Уморен съм и съм гладен — оплака се Август. — Иска ми се да хапна нещо.

— Нямам нищо — намръщи се Снейп. — Освен това и аз съм гладен.

Трябваше му време, докато успее да се настрои да мисли за такова банално нещо като храната и затова Лили го изпревари:

— Можем да отидем да поръчаме нещо от Продънения котел. Ако мрежата от камините още работи.

— Работи — след кратък размисъл отговори Снейп.

— Хайде, елате с мен — предложи Лили.

— А, не — възпротиви се Снейп. — Като единствено момиче, представляващо женската гледна точка, трябва да останете с мен да четете. Момчета, идете вие.

Той подаде на Антъни няколко лъскави монети — един галеон и по-дребни сикли. После затвори дневника и всички излязоха от библиотеката. След като надлежно я заключи и омагьоса, поеха към кулата на Рейвънклоу.

— Вие ще използвате камината в Общата стая, а ние с госпожица Смит ще седнем да четем. Ако някой друг иска да остане, няма проблем.

Никой от рейвънклоуските момчетата не искаше да остане, а пък Антъни отговаряше за парите, така че с нежелание тръгна с другите. Сивиръс и Лили се настаниха на два фотьойла и започнаха да четат наред.

— Можете ли да ми кажете какво търсим по-точно? — попита Лили.

— Нещо, свързано с родословието на доцент Ъндед — отговори кратко той. — Или с произхода й, което е почти същото.

Лили кимна и двамата продължиха с четенето. Книгата съдържаше всякакви момичешки работи, като рецепти за любовни отвари, преписани верижни писма и текстовете на коледните песни на Пийвс. Бяха стигнали някъде до средата, когато момчетата се върнаха с няколко димящи канчета с манджа. Лили измагьоса прибори и чинии и временно оставиха книгата настрана, за да нападнат яденето.

След като ометоха всичко, този път тримата с Лили и Антъни се заеха да четат другата половина, а останалите насядаха по фотьойлите, за да се греят пред камината.

Снейп попадна на някаква стара записка, която го накара да се засмее:

„А пък мама ми казва, че когато се омъжа, трябва да накарам съпруга ми да вземе нашето фамилно име. Къде ще намеря толкова луд мъж?

Какво ли знае пък мама? Дори не си спомням баща си, с каквото и име да е бил, така че смятам да направя както аз реша…“

— Вижте, професор Снейп! — прекъсна го Лили и посочи друг запис на съседната страница.

Той отклони поглед и набързо го прочете. Ставаше въпрос за някаква история, която Сюзън беше чула от баба си за нейната баба. Въпросната старица на преклонната възраст от деветдесет години й беше доверила, че баба й като малко дете се била разболяла от много силна мантикорова треска. Никой не смятал, че детето ще оцелее, обаче главата на рода и нейна баба, въпросната Аманда Ъндед й направила отвара, в която сложила малко черпаче от собствената си кръв. След няколко часа детето се оправило.

Сивиръс скочи от фотьойла и хлопна дневника.

— Разбрах какво трябва да търся. Ти, Смит, дочети дневника и виж дали ще намериш нещо подобно. Аз отивам пак в библиотеката.

Ето какво му беше убегнало, каза си той. Не ставаше въпрос за човешко проклятие. Хората не си пиеха един на друг кръвта. Това беше проклятието, следващо магическо създание. И той щеше да намери кое е то.

Прегледа отдела в библиотеката, посветен на магическите създания, но той беше по-скоро ориентиран към грижите за тях. Снейп изруга, заряза книгата на масата и тръгна за Лондон.

Голямата библиотека беше пред затваряне, но той успя да уговори дежурните да го оставят един час, казвайки им, че въпросът е на живот и смърт. Поиска книга за женските магически същества и му дадоха средно голям том. Той седна и започна да разгръща. Работата вървеше бързо, защото половината от съществата не бяха свързани с проклятия, а доста не бяха и човекоподобни. Прелисти книгата докрай и се върна да изучава кандидатите, които беше избрал. Още с прочитането на първия го осени усещането, че е на прав път. В това време на стъклото на прозореца се почука. Той махна с пръчката си, за да отвори на една тъмносива сова, която му остави бележка и отлетя. Със свито сърце Сивиръс прочете:

„Джейн се влошава. Нямаме много време.

Професор Дъмбълдор“

Въпреки че почувства силна болка в гърдите, той седна и прочете всичко, което пишеше там. Върна книгата, каза „довиждане“ на дежурните и излезе тичешком от сградата. После се магипортира.

Директорът стоеше с уморен вид на бюрото си и преглеждаше някакви пергаменти, когато Сивиръс влетя в стаята.

— Добре, че дойде — професор Дъмбълдор бавно вдигна поглед от бюрото. — Казаха ми, че пулсът на Джейн изведнъж е станал неравномерен и че има проблеми с дишането. Дават й не повече от двайсет и четири часа.

— А аз разбрах как мога да я излекувам.

— Как? — директорът впери поглед в него.

— Трябва ми кръв от баншия.

Дъмбълдор примигна няколко пъти.

— Извинявай, баншия ли каза? Знаеш, че не разполагаме с такава. Никъде в магическия свят няма.

— Знам. Затова ще ида да си я взема сам.