Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hotel Vendome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Даниел Стийл

Заглавие: Хотел Вандом

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-481-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2530

История

  1. — Добавяне

На любимите ми, прекрасни деца: Бийти, Тревър, Тод, Ник, Сам, Виктория, Ванеса, Макс и Зара, радостта на живота ми, музиката за душата ми.

Вие сте удоволствието на дните ми! Колко благословена съм да ви имам!

С любов,

Мама

Даниел Стийл

1.

Фоайето на хотел „Вандом“ на Източна Шейсет и девета улица в Ню Йорк беше въплъщение на безукорна елегантност и добросъвестна педантичност. Черно-белият мраморен под беше безупречно чист, а червени пътеки биваха разстилани в мига, когато навън паднеше и капка дъжд. Розетките по стените бяха изключителни, а огромният кристален полилей напомняше за най-красивите дворци в Европа. Хотелът бе значително по-малък от онзи, вдъхновил обзавеждането му, но за опитните пътешественици бе забележително сходен с „Риц“ в Париж, където собственикът на хотел „Вандом“ бе работил като помощник-управител в продължение на две години по време на стажа си в най-изисканите хотели в Европа.

Юг Мартен беше на четиресет, възпитаник на уважавания и прочут Лозански хотелиерски колеж в Швейцария, и хотелът в Манхатън бе мечтата му. Все още не можеше да повярва какъв късметлия е и как всичко се бе уредило идеално преди пет години. Баща му, швейцарски банкер, и майка му, също така консервативна, бяха съсипани, когато им съобщи, че възнамерява да се запише в хотелиерско училище. Той произхождаше от семейство на банкери, а за тях в управлението и работата в хотел имаше нещо съмнително, което те категорично не одобряваха. Семейството му направи всичко възможно, за да го убеди да се откаже, но не успя. След четири години в колежа в Лозана той бе отлично обучен и получи престижни постове в хотел „Кап“ в Антиб, „Риц“ в Париж, „Кларидж“ в Лондон и дори в прочутия хотел „Пенинсюла“ в Хонконг. По това време реши, че ако някога притежава собствен хотел, предпочита да е някъде в Съединените щати.

Юг работеше в хотел „Плаза“ в Ню Йорк точно преди да бъде затворен за страховит ремонт. Бе убеден, че е на светлинни години от осъществяването на мечтата си. И тогава се случи. Хотел „Мълбери“ бе обявен за продажба. Малък и овехтял, съсипван в продължение на години, той никога не бе смятан за елегантен въпреки идеалното си местоположение. Когато чу за това, Юг събра всичките си спестявания, взе всеки възможен заем, който можеше да получи в Ню Йорк и Швейцария, и използва скромната парична помощ от родителите си, която бе инвестирал благоразумно. И сумата направи покупката на хотела възможна. Успя, като ипотекира сградата. След покупката на „Мълбери“ направи необходимия ремонт, който отне две години. Така бе роден хотел „Вандом“, за страхотна изненада на нюйоркчани, повечето от които дори не бяха наясно, че на това място има хотел.

Сградата била малка частна болница през двайсетте години. После била превърната в хотел през четиресетте, но с кошмарно лошо обзавеждане. В пълен контраст с предишното му положение, преобразеният „Вандом“ бе великолепен, а обслужването му — превъзходно. Юг докара готвачи от целия свят за изключително популярния си ресторант. Управителят бе един от най-добрите в бизнеса и всички бяха съгласни, че дори храната от румсървиса бе фантастична. Още през първата година ресторантът постигна невероятен успех и сега местата в него бяха резервирани за месеци напред от посетители от целия свят. Президентският апартамент бе един от най-изисканите в града. Хотел „Вандом“ бе искрящ диамант с елегантно обзаведените си апартаменти, стаи с камини, розетки и високи тавани. Имаше южно изложение, така че повечето стаи бяха слънчеви, а Юг бе подбрал най-изящния порцелан, кристал и лен, както и антиките, които можеше да си позволи, като полилея във фоайето, купен на търг на „Кристис“ в Женева. Полилеят идваше от френски замък близо до Бордо и бе в отлично състояние.

Юг ръководеше хотела със сто и двайсет стаи с швейцарска точност, топла усмивка и желязна ръка. Служителите му бяха дискретни и опитни, притежаваха забележителна памет за всеки посетител и поддържаха подробни досиета за нуждите и желанията на всички важни клиенти. Всичко това направи „Вандом“ най-популярния малък хотел в Ню Йорк през последните три години. Още щом пристъпеше във фоайето, човек знаеше, че се намира на специално място. Млад пиколо стоеше до въртящата се врата, издокаран в униформа, имитираща облеклото на служителите в „Риц“ — тъмносин панталон, късо сако, златни еполети и малко кръгло кепе с каишка под брадичката, накривено под лек ъгъл. Посетителите бяха посрещани от армия пикола и изключително способни администратори. Всички се движеха бързо, за да обслужат гостите, и целият персонал бе готов да се справи и с дребни, и с огромни молби. Юг бе наясно, че безукорното обслужване е най-важното нещо.

Помощник-управителите носеха черни фракове и раирани панталони, също така копирани от „Риц“. Самият Юг бе на разположение денем и нощем, издокаран в тъмносин костюм, винаги с бяла риза и тъмна вратовръзка от „Ерме“. Той имаше изключителна памет за всеки, който бе отсядал при тях, и когато бе възможно, посрещаше важните гости лично. Той бе истински собственик на хотел и дори най-дребната подробност не убягваше от опитното му око. Юг очакваше шефовете на отделите да отговарят на стандартите, установени от него. Гостите на хотела идваха не само заради луксозното обзавеждане, но и заради идеалното обслужване.

В добавка хотелът винаги бе пълен със свежи цветя, а спа центърът бе един от най-добрите в града. Нямаше услуга, която персоналът да не може да осигури, стига да бе законна и да не нарушаваше много правилата на добрия вкус. И въпреки възраженията, които бяха имали родителите на Юг, той вярваше, че сега те щяха да се гордеят с него. Беше използвал парите им добре и хотелът постигна такъв успех през първите три години, че почти бе изплатил дълговете си. Не беше изненадващо, тъй като самият той работеше денонощно, за да направи хотела такъв, какъвто беше. В лично отношение обаче победата му имаше доста висока цена. Бе му струвала жена му. И бе тема на клюки сред персонала и посетителите.

Преди девет години, когато Юг работеше в „Кларидж“ в Лондон, той се запозна с Мириам Вейл, изключително красива и прочута международна манекенка. И като всеки видял я мъж, той бе зашеметен още в мига, когато се срещнаха. Юг се държеше вежливо, но сдържано, каквото бе професионалното му поведение с гостите на хотелите, където работеше, но тя беше на двайсет и три и му показа ясно, че го желае. И той се влюби лудо. Мириам беше американка и той я последва в Ню Йорк. Беше вълнуващо време за него и той се примири с по-нисък пост в „Плаза“ само и само да бъде в същия град с любимата си и връзката им да продължи. За негова изненада тя също бе влюбена в него и двамата се ожениха само след шест месеца. Юг никога не бе изпитвал такова щастие в живота си, каквото през ранните им години заедно.

Осемнайсет месеца по-късно се роди дъщеря им Елоиз и Юг обожаваше жена си и детето. Потръпваше, когато го казваше, тъй като се страхуваше да не разгневи боговете, но вечно повтаряше, че животът му е идеален. Беше изцяло отдаден на семейството си. Независимо какви изкушения му се предлагаха в хотелиерския бизнес, той бе верен на съпругата си. Тя продължи кариерата си на модел и след раждането на Елоиз и всички в „Плаза“ ахкаха над малкото момиченце и го глезеха. Елоиз бе на две годинки, когато той купи „Мълбери“ и го превърна във „Вандом“. Така Юг получи всичко, което искаше. Жена и дете, които обичаше силно, и собствен хотел. Мириам не бе особено ентусиазирана от проекта и мърмореше упорито, че той ще отнема прекалено много от времето му, но притежанието на собствен хотел, при това като този, който Юг създаваше, бе мечтата на живота му.

Родителите му бяха още по-недоволни от Мириам, отколкото от работата му в хотелиерския бизнес. Изпитваха сериозни съмнения, че разглезената двайсет и три годишна, зрелищно красива и международно прочута манекенка ще стане добра съпруга. Но Юг я обичаше безумно и вярваше в това.

Както бе очаквал, за подновяването на хотела бяха нужни две години. Бюджетът бе надхвърлен съвсем леко, а крайният резултат бе точно на каквото се бе надявал.

Двамата бяха женени от шест години, Елоиз бе на четири, когато хотел „Вандом“ бе открит, и Мириам се съгласи да позира за рекламите. Фактът, че собственикът на хотела бе женен за прочутата манекенка, добавяше определен престиж, пък и посетителите от мъжки пол все се надяваха, че ще успеят да зърнат красавицата във фоайето или бара. Но много по-често от известната майка виждаха четиригодишната Елоиз да върви подир баща си, хванала за ръка една от камериерките. Хлапето очароваше всеки, който го видеше. Превърна се в нещо като талисман на хотела и очевидно бе гордостта и радостта на баща си.

 

 

Грег Боунс, прочут с лошото си поведение рок музикант, бе един от първите гости и се влюби в хотела веднага. Юг бе малко притеснен, тъй като Боунс бе известен със съсипването на хотелски стаи и създаването на хаос, където и да отседнеше, но звездата се държа учудващо добре във „Вандом“ за изненада и облекчение на собственика му. А и хотелът бе напълно готов да посрещне нуждите и капризите на знаменитостите.

През втория ден от престоя си Грег се запозна с Мириам Вейл в бара, където я завари заобиколена от помощници, редактори на списания, фризьори и прочут фотограф. Тъкмо бяха приключили снимките за дванайсет страници във „Вог“ този следобед и веднага щом познаха Грег Боунс, всички го поканиха да се присъедини. И не отне дълго време да пламне искрата на привличането между него и красивата манекенка. Мириам прекара по-голямата част от следващата нощ в апартамента на Грег, макар Юг да си мислеше, че е някъде навън, докато той работеше. Камериерките бяха наясно къде е жена му и какво прави, келнерите от румсървиса откриха това, когато Грег поръча шампанско и хайвер в полунощ. Новината се разпространи като стихиен пожар из хотела. В края на седмицата и Юг научи. Не знаеше дали да вдигне скандал на жена си, или да изчака увлечението й да премине.

Юг, Мириам и Елоиз имаха собствен апартамент, разположен под двата луксозни апартамента за гости, и хотелската охрана бе наясно, че Мириам се измъкваше по задното стълбище, за да отиде в апартамента на Грег, когато Юг работеше в кабинета си. Положението бе изключително неудобно за Юг, който не искаше да моли прочутата рок звезда да напусне хотела. Подобна молба щеше да предизвика обществен скандал. Вместо това той помоли съпругата си да се осъзнае и да се държи прилично. Предложи й да замине някъде за няколко дни. Но когато Боунс се изнесе от хотела, тя отлетя с него към Ел Ей в частния му самолет. Остави Елоиз при Юг и обеща да се върне след няколко седмици. Трябвало да прогони Боунс от душата си. Помоли Юг да я разбере. Унижението разби сърцето му, но той не искаше да загуби жена си. Надяваше се, че тя бързо ще превъзмогне увлечението си. Мириам беше вече на двайсет и девет години и той вярваше, че тя ще си възвърне разума. Обичаше я, имаха и дете. Но историята вече бе по всички жълти вестници и дори на шеста страница на „Ню Йорк Поуст“. Унижението бе съсипващо за Юг. Всичките му подчинени и целият град знаеха за случилото се.

Обясни на Елоиз, че майка й трябва да замине по работа, нещо, което малкото момиченце разбираше. Лъжата стана по-трудна за поддържане, когато Мириам не се прибра у дома. А три месеца по-късно, живееща в Лондон с Грег Боунс, тя уведоми съпруга си, че подава документи за развод. Това бе най-кошмарният момент в живота му. Отношението му към гостите не се промени — беше все така усмихнат и внимателен, но хората, които го познаваха добре, бяха наясно, че вече не е същият човек. Беше много по-сериозен, сдържан, дълбоко наранен и вглъбен в личните си тегоби, макар че поддържаше отлична фасада за пред персонала и гостите.

Юг бе въплъщение на дискретността след развода си. Помощникът му и някои от шефовете на отдели знаеха за тихите му връзки, обикновено с гостенки на хотела или с изискани и образовани жени от града. Той бе един от най-желаните ергени в Ню Йорк и го канеха навсякъде, макар че рядко приемаше. Предпочиташе да не се набива в очи и да пази личния си живот за себе си. А и през повечето време се трудеше усърдно в хотела. „Вандом“ бе пред всичко друго, с изключение на дъщеря му. Юг не бе имал сериозна връзка, откакто Мириам ги напусна, нито пък желаеше да има. Вярваше, че за да ръководиш хотел добре, трябва да пожертваш личния си живот. Винаги бе там, държеше всичко под око и работеше безкрайни часове, прекарваше по-голямата част от времето зад кулисите, за да се увери в безупречното управление на хотела.

Месец след развода Мириам се омъжи за Грег Боунс. Вече бяха женени от две години и имаха шестмесечно момиченце. Елоиз бе видяла майка си едва няколко пъти за това време и изпитваше силна тъга. А Юг бе ядосан на Мириам. Беше прекалено заета с новия си живот, прекалено заета с мисли за Грег, а сега и с бебето, за да се сети за по-голямата си дъщеря, да си направи труда да я види. Елоиз и Юг за нея се бяха превърнали в реликви от миналото. Така на Юг не оставаше друг избор, освен да е и майка, и баща за детето си. Никога не говореше по този въпрос с дъщеря си, но смяташе, че положението е болезнено и за двама им.

В хотела Елоиз постоянно бе заобиколена от предани заместнички на майка й — рецепционистките, келнерките от румсървис, камериерките, цветарката, фризьорката и момичетата, които работеха в спа центъра. Всички обичаха Елоиз. Не можеха наистина да заместят майка й, но поне момиченцето водеше щастлив живот, обожаваше баща си и на седем години бе принцесата на хотел „Вандом“. Редовните посетители я познаваха и от време на време й носеха дребни подаръци, а благодарение на вниманието на баща й към образованието и маниерите й, тя бе едновременно изключително учтива и очарователна. Носеше красиви роклички, а фризьорката сплиташе дългата й червена коса на плитки с панделки всеки ден, преди да отиде на училище в близкия френски лицей. Баща й я водеше там всяка сутрин, преди да започне работа. Майка й пък се обаждаше на всеки един-два месеца, ако си спомнеше.

 

 

Юг стоеше на рецепцията тази вечер, както правеше често, когато можеше да отдели малко време от другите си задачи. Оглеждаше фоайето и поздравяваше посетителите. Винаги знаеше кой точно е отседнал в хотела. Проверяваше резервациите всекидневно и бе наясно кой е наел стая, кога е пристигнал и кога ще си заминава. Във фоайето цареше спокойна атмосфера. Госпожа Ван Дам, известна вдовица аристократка, тъкмо се прибра от вечерната си разходка с пекинеза си и Юг я изпрати внимателно до асансьора, бъбрейки си дружелюбно с нея. Тя се бе нанесла в един от най-големите апартаменти предишната година и бе донесла някои от собствените си мебели, както и безценни произведения на изкуството. Имаше син в Бостън, който рядко я посещаваше. Много обичаше Юг и бе приела Елоиз като внучката, която никога не бе имала, тъй като внуците й бяха все момчета. Често говореше на френски с Елоиз, а малката обичаше да излиза на разходка с нея и кучето й. Вървяха бавно и госпожа Ван Дам й разказваше истории за детството си. Момиченцето я обожаваше.

— Къде е Елоиз? — попита госпожа Ван Дам с топла усмивка, докато двамата с Юг изчакваха асансьора.

Юг винаги отделяше време за гостите си и независимо колко бе зает, никога не изглеждаше такъв.

— Предполагам, че си пише домашните — отговори той.

А ако не бе така, вероятно бродеше из хотела и посещаваше приятелите си. Момиченцето обичаше да бута количките на камериерките и да разпределя шампоаните и кремовете, а те винаги й даваха излишните.

— Ако я видиш, кажи й, че я каня на чай, когато приключи — помоли госпожа Ван Дам с усмивка.

Елоиз често пиеше чай с нея и двете много харесваха малките сандвичи с краставица или яйчена салата, както и еклерите от румсървис. Английският готвач бе дошъл от „Кларидж“ и отговаряше само за следобедния чай. Сервирането му бе най-доброто в града. Главният готвач бе французин, също лично избран от Юг, който се грижеше за останалото меню. Точно такива неща правеха хотел „Вандом“ специален. Персоналът бе обучен да осигурява лично внимание и в оказването му пример даваше Юг.

— Благодаря ви много, госпожо Ван Дам — любезно се усмихна той, докато вратата на асансьора се затваряше.

После се върна обратно във фоайето, замислен за дъщеря си. Надяваше се, че тя наистина си пише домашните, както бе казал на възрастната вдовица. Имаше си други грижи в момента, макар да изглеждаше толкова спокоен, че никой не би заподозрял какъв хаос цари в мазето на хотела точно сега. Вече бяха получили няколко оплаквания, защото се наложи да спрат водата на повечето етажи преди половин час. Обяснението гласеше, че правят дребен ремонт, а телефонистките и администраторките уверяваха, че водата ще бъде пусната до час. Но истината бе, че в мазето се бе спукала тръба и всички инженери и водопроводчици от хотелската поддръжка работеха по аварията, а преди минути бяха повикали и външни майстори.

Юг изглеждаше спокоен и успокояваше всички с усмивка. Видът му внушаваше, че всичко е под контрол. Той споменаваше небрежно за спирането на водата на всеки нов посетител. Обясняваше, че ще бъде пусната всеки момент, и питаше дали румсървисът би могъл да изпрати нещо в стаите им. Не го казваше, но се разбираше, че нямаше да платят за услугата, тъй като тя се предлагаше като компенсация за липсата на вода и причиненото неудобство. Юг предпочиташе да остане във фоайето, за да увери пристигащите гости, че всичко е наред. Можеше само да се надява, че тръбата ще бъде открита и поправена бързо. И че няма да се наложи да затворят румсървиса. По пода в главната кухня вече имаше петнайсет сантиметра вода, така че всеки, от когото можеха да се лишат за малко, биваше изпращан в мазето да помага. Но във фоайето нямаше и следа от суматохата. Юг възнамеряваше да слезе долу след няколко минути, за да провери как вървят нещата. От онова, което му докладваха, наводнението в мазето се влошаваше. Въпреки всички ремонти, сградата все пак бе доста стара.

Докато Юг поздравяваше испански аристократ и жена му, тъкмо пристигнали от Европа, в мазето цареше пълен хаос. Но човек, наблюдаващ спокойната и елегантна атмосфера във фоайето, никога не би могъл да заподозре какво се разиграва долу.

А там мъже крещяха, нивото на водата се надигаше, а от една от стените избликна мощна струя. Техници в кафява униформа газеха из водата, подгизнали от глава до пети, четирима водопроводчици се трудеха усърдно, а Майк, главният инженер, застанал близо до мястото, откъдето бе избликнала струята, се мъчеше като дявол, за да открие източника. На колана му висяха безброй гаечни ключове и докато ги изпробваше един след друг, някакво гласче зад него му каза да опита най-големия. Той се обърна изненадано, когато чу познатия глас, и видя Елоиз в червен бански и жълт дъждобран да сочи към най-големия ключ на колана му.

— Мисля, че трябва да използваш този, Майк — каза тя спокойно и го погледна с големите си зелени очи. Яркочервената й коса бе сплетена спретнато.

Той забеляза, че краката й под водата са боси.

— Добре — съгласи се той, — но ти застани ей там. Не искам да пострадаш.

Тя кимна сериозно и му се усмихна. Имаше лунички, а предните й два зъба липсваха.

— Не се бой, Майк, мога да плувам — увери го.

— Надявам се да не ти се наложи — промърмори той и грабна най-големия ключ, който бездруго се канеше да използва.

Каквото и да ставаше в хотела, Елоиз винаги се озоваваше на мястото на произшествието. И особено много обичаше да се мотае около инженерите. След миг пристигнаха и външните водопроводчици и нагазиха в надигащата се вода. Няколко пикола слязоха, за да изнесат бутилките със скъпо вино от мазето.

Половин час по-късно течът бе открит и водопроводчиците заработиха по ремонта. Елоиз се върна при Майк, потупа го по рамото и го похвали, че е свършил страхотна работа. Той се засмя, вдигна я и я отнесе при готвачите с високи бели шапки, бели сака и карирани панталони, които стояха пред кухнята, и я остави на пода.

— Ако пострадаш, млада госпожице, баща ти ще ме убие. Искам да останеш тук — нареди й Майк, макар да знаеше, че заповедта му е безполезна, тъй като Елоиз никога не оставаше дълго на едно място.

— Няма какво да правя тук — оплака се тя. — В румсървиса са прекалено заети. Не трябва да ги безпокоя.

Знаеше, че не трябва да им се пречка по време на пиковите часове.

Телефоните на рецепцията звъняха един през друг. Хора, които искаха да се издокарат за вечеря, откриваха, че няма вода да се изкъпят. Онези пък, които звъняха на румсървиса, чуваха извинения, че всички поръчки ще се забавят, но хотелът предлага безплатни напитки и вино. Юг си даваше сметка, че подобна случка може сериозно да навреди на репутацията на хотела, освен ако не се справят с нея хладнокръвно и изискано. Затова се обади лично на най-важните гости, за да им се извини, и помоли управителя на кетъринга да изпрати безплатна бутилка шампанско „Кристал“ във всяка от стаите им. Беше готов да направи отстъпка в цената на всяка засегната стая за тази вечер. Знаеше какво ще му струва, но щеше да му излезе много по-скъпо, ако не го направи. Във всеки хотел бе възможно да възникнат проблеми, но справянето с тях отличаваше второразреден хотел от първокласен като „Вандом“, който в Европа наричаха „палат“. Засега никой не беше истински ядосан, хората бяха само раздразнени, но пък се зарадваха на безплатните бутилки вино и шампанско. Как щяха да се почувстват накрая, зависеше от бързината, с която инженерите и водопроводчиците щяха да оправят аварията. Тази вечер и през следващите няколко дни те трябваше да положат всички възможни усилия спуканата тръба да се подмени бързо. Но засега бе важно само да пуснат водата, за да обслужат нормално гостите.

Четиресет и пет минути по-късно Юг успя да се измъкне от рецепцията и слезе в мазето, за да провери какво става. Помпите за изсмукване на водата вече бяха нагласени и се понесоха жизнерадостни викове в мига, когато той се появи. Водопроводчиците бяха успели да заобиколят тръбата и да пуснат водата. Персоналът на румсървиса работеше пряко сили, за да достави бутилките вино и шампанско на гостите. Елоиз танцуваше из водата по бански и дъждобран, хилеше се щастливо и пляскаше с ръце. В момента, когато видя баща си, тя прецапа към него, без да се притеснява от мрачния му поглед. Юг не се зарадва да я завари там, но не беше и изненадан. Елоиз бе част от хотела, също като него.

— Какво правиш тук? — попита я, като се опита да прозвучи строго, но без голям успех.

Елоиз изглеждаше толкова сладка, че му бе трудно да й се ядоса. Всъщност много рядко й се ядосваше, макар да се гордееше, че е взискателен баща. Но видът й размекваше сърцето му. Липсващите й предни зъби я правеха още по-неустоима, а червеният бански и жълтият дъждобран го накараха да се засмее. Елоиз се бе облякла подходящо за случая. Откакто майка й ги напусна, той й помагаше да се облича за училище всяка сутрин.

— Слязох да видя как мога да помогна — практично отговори тя. — Майк свърши страхотна работа. За мен не остана какво да правя.

Тя леко сви рамене и баща й се засмя. Хората винаги забелязваха, че Елоиз имаше много европейски маниери.

— Надявам се да е така — отвърна баща й, като се опита да потисне смеха си. — Ако ти си главният ни инженер сега, значи си имаме сериозни неприятности.

Той я отведе обратно в кухнята и отиде да поздрави водопроводчиците и инженерите за добрата им работа.

Когато Юг се върна в кухнята, Елоиз ядеше бисквита и си бъбреше със сладкаря на френски. Той вечно й приготвяше френски бисквити и тя си ги носеше в училище.

— Какво ще кажеш за домашните си, млада госпожице? Написа ли ги? — попита сериозно баща й. Елоиз ококори очи и поклати глава.

— Нямам домашни, татко.

— Защо ли не ти вярвам? — сви устни той, вгледан в големите зелени очи.

— Свърших си всичко по-рано.

Елоиз лъжеше, но той я познаваше добре. Малката предпочиташе да се мотае из хотела, вместо да седи сама в апартамента и да си подготвя домашните.

— Видях те в кабинета ми да правиш колиета от кламери, когато се върна от училище. Мисля, че няма да е лошо да провериш дали не си пропуснала нещо.

— Е, може би трябва да поработя малко по математика — призна тя смутено, а той я хвана за ръка и я поведе към задния асансьор.

Веднага щом влязоха в апартамента, Юг се преоблече. Маншетите на панталона и обувките бяха прогизнали от краткото му посещение в мазето. Той беше висок слаб мъж с тъмна коса и същите зелени очи като на Елоиз. Прабабата, на която бе кръстена, й бе предала червената коса.

Юг уви дъщеря си в хавлия и я посъветва да се преоблече. Тя се върна след минута в дънки, розов пуловер и розови балетни пантофки. Вземаше уроци по балет два пъти седмично. Юг искаше дъщеря му да води живота на обикновено дете, но бе наясно, че не е така. Без майка животът на Елоиз вече бе необичаен и целият й свят се състоеше от хотела.

Момичето погледна тъжно баща си и се настани зад бюрото във всекидневната, като извади учебника по математика и тетрадката си.

— Искам да си напишеш всички домашни. Обади ми се, когато приключиш. Ще се кача да вечерям с теб, ако мога. Но първо трябва да се уверя, че всичко долу е спокойно.

— Да, татко — кротко отговори тя, а той излезе от апартамента и тръгна обратно към рецепцията.

Елоиз поседя унесено над учебника няколко минути, после отиде на пръсти до вратата. Открехна я леко и надзърна навън. Брегът бе чист. Баща й вече се бе върнал във фоайето. С дяволита беззъба усмивка, която я караше да прилича на игрива малка фея с лунички и червена коса, Елоиз слезе по задното стълбище. Знаеше къде точно са любимите й нощни камериерки. Пет минути по-късно буташе вместо тях количките с кремовете и шампоаните, докато те оправяха леглата на гостите за нощта. Елоиз обичаше тази смяна, защото през нея се оставяха малки кутии с бонбони от „Ла мезон дю шокола“ на всеки посетител. Бонбоните бяха великолепни, а както винаги, Ернеста и Мария й връчиха една от кутиите. След като им благодари, хлапето се нахвърли ухилено върху бонбоните.

— Днес се наложи да свършим доста работа в мазето — уведоми ги тя сериозно на испански.

Учеха я на испански още откакто проговори. И преди да навърши пет годинки, тя говореше отлично френски, испански и английски. Юг държеше дъщеря му да знае няколко езика. Той самият говореше и италиански, и немски, тъй като бе швейцарец.

— И аз чух така — отговори Ернеста, пуерториканка с майчински вид, и я прегърна.

Елоиз обичаше да е с нея и задържа ръката й.

— Сигурно сте били много заети следобед — ухили се Ернеста, а Мария, красивата млада камериерка, се засмя.

Тя имаше деца на същата възраст като Елоиз. Двете жени нямаха нищо против малката да се присъедини към тях, докато оправяха леглата. Хлапето бе жадно за женска компания и се чувстваше самотно в апартамента.

— Водата беше ей дотук — обясни Елоиз, като им показа мястото над колената си. — Но вече всичко е поправено.

Двете жени знаеха, че през следващите дни ще има доста сериозен ремонт. Бяха го чули от инженерите.

— Ами домашните ти? — попита я Ернеста, но Елоиз се заигра с шампоаните.

Наскоро бяха преминали към по-луксозна марка козметика и Елоиз харесваше уханието й.

— Написа ли ги?

— Да, разбира се — отговори Елоиз, като се ухили дяволито.

Избутаха количката до следващата стая и Елоиз подаде на Ернеста два шампоана. Продължи да следва камериерките, докато вътрешната й аларма изпищя и я уведоми, че е време да тръгва. Целуна ги за лека нощ и се качи бързо по задните стълби, влезе в апартамента и се настани отново зад бюрото. Тъкмо бе приключила с последната задача, когато баща й дойде да вечеря с нея. Беше поръчал яденето от румсървис, както правеше винаги, макар че тази вечер бе по-късно от обичайното. Разписанието на Елоиз трябваше да е гъвкаво, за да се приспособи към неговото, но да вечерят заедно бе ритуал, който бе важен и за двама им.

— Извини ме, че закъснях — каза той, когато влезе. — Долу все още е лудница, но поне всички имат вода отново.

Молеше се да не избие нов теч, но засега положението бе удържано, а и скоро щяха да направят необходимия ремонт.

— Какво има за вечеря? — попита Елоиз и затвори учебника по математика.

— Пиле, пюре, аспержи и сладолед за десерт. Добре ли звучи? — попита баща й и я погледна с обич.

— Идеално — усмихна се тя и обви ръце около врата му.

Сега тя бе жената в живота му, единственият важен човек през последните три години, след като майка й ги напусна. Докато Юг я прегръщаше, вечерята пристигна. Готвачът бе добавил и охлюви за Елоиз, защото знаеше колко ги обича, гарнирани с квасена сметана. Не беше обичайната детска вечеря, но бе едно от предимствата да живееш в хотела. И за двама им. Юг имаше на разположение безброй детегледачи, а и двамата се наслаждаваха на всички услуги, които хотелът предлагаше, включително деликатесите.

Седнаха в трапезарията на апартамента и се разприказваха за хотела, както правеха винаги. Елоиз попита какви прочути гости са се настанили днес и дали някакви филмови звезди ще пристигат скоро, а той й предаде сбита, но точна версия на това, което бе правил цял ден. Дъщеря му го гледаше с обожание. Юг обичаше да я учи на различни неща за хотела. Живееха в удобен свят, който им подхождаше идеално. Тя бе загубила майка си, а той — съпругата си, но се имаха един друг и това бе повече от достатъчно засега. В мечтите си за бъдещето Юг обичаше да фантазира, че когато Елоиз порасне, двамата ще ръководят хотела заедно. А дотогава щяха да живеят в осъществената му мечта.