Майте Каранса
Отровни думи (1)

Денят, в който навърших деветнайсет години, беше като всеки друг.

Знаех, разбира се, знаех, че ставам с една година по-голяма, но ми беше все едно, защото днешната равносметка за изминалите триста шейсет и пет дни бе абсолютно еднаква с тази за триста шейсет и петте дни през предходната година. Тоест, нищо съществено. Въпреки всичко се помъчих да мисля позитивно и да погледна на нещата от хубавата им страна. Стигнах до извода, че си струва да навършвам възраст, понеже — най-малкото — щях да получа подарък. Не броях, естествено, навяващите тъга свещички, спомените и обещанието, което човек дава пред себе си да бъде щастлив. Тъпотия. Не исках да придавам специално значение на деня, защото животът ми не беше тържество на радостта. Не излизах от рамките на обичайната рутина на ежедневието — ставах, правех гимнастика, вземах душ, закусвах, ходех на училище, вечерях, гледах малко телевизия и очаквах съдбата да ме изненада и да ми се усмихне. Нямаше нищо трудно, задоволявам се с малко.

Седмица преди това се запитах не ми ли се ще да задоволя някаква своя прищявка, нямам ли по-специално желание. Можех да си купя някоя глупост, дреха, обувки, айпод. Но аз не исках нищо, което се купува с пари, и го помолих да ме заведе на плажа. Мечтата ми беше да се хвърля в морето от висока скала, да се гмурна с отворени очи, да плувам кроул, докато дъх не ми остане, да се отпусна по гръб на пенливия гребен на вълните и да се оставя да ме люлеят. Исках да се чувствам по-лека от перце, да се плъзгам във водата като риба и да се загубя на хоризонта, докато тялото ми не се превърне в далечна бяла точица, изпръскала монотонността на безбрежната синева.

„Някой ден и това може да стане“ — каза ми той и ми подари новия сезон на „Приятели“.

Признавам, че ме впечатли.