Майте Каранса
Отровни думи (22)

21. Барбара Молина

Казват, че на Мария Антоанета, кралицата на Франция, под заплахата на настъпващите „чеда на родината“^[1], косата й побеляла само за една нощ. Казват също, че в момента, когато умираш, животът ти минава като на кинолента на забързани обороти. Не си виждам косата, понеже нямам огледало, но е съвсем възможно отдавна да е побеляла. И аз виждам кинолентата на моя живот, която бях цензурирала, и аз я виждам дори да не искам. Сигурно, защото последният ми час наближава.

Онова се случи отново по Коледа. В разгара на празничните дни. Цялото семейство се бе събрало около грейналата от светлинки елха, с наредени под нея подаръци, в лъскави разноцветни опаковки. На вечеря той пи, забелязах. Яде малко, но пи много. И гледаше мен, и чичо Иняки, поглеждаше ту единия, ту другия и му говореше: „Нали е красива Барбара?“. А Иняки отвръщаше: „Да, вече е истинска жена“. Беше пил много и дъхът му вонеше. След като гостите се разотидоха, а мама тръгна да излиза на работа, нещо ме сви под лъжичката, предчувствах, че нещо ще се случи.

— И днес ли трябва да ходиш на работа?

— Да, миличка, няма начин, но, ако знаеш само как не ми се отива…

Беше лошо предзнаменование.

Сгащи ме в коридора, преди да успея да си вляза в стаята и да се заключа. Повлече ме към спалнята си, по-изолирана и отдалечена от стаята, където спяха близнаците.

— Какви си ги вършила с Мартин Борас? — изсъска ми, като ме блъсна в стената. — Какво си му позволила да ти направи?

Нямам представа откъде знаеше името му, нито откъде знаеше, че го харесвам и се виждаме, но беше в течение на всичко.

— А с Хесус Лопес? Да не ме мислиш за вчерашен? Да ти кажа ли каква си? Искаш ли да ти кажа? Защото аз имам очи и виждам, видях те и как флиртуваш с Иняки. И него ли забърса?

Хвърли се върху мен и, тъй като се дърпах и му казах, че не искам, и го умолявах да ме остави, той ме удари, заудря ме толкова жестоко, че изгубих съзнание. Когато се съвзех и отворих очи, бях в леглото си, със силни болки и много замаяна. Тялото ми беше цялото в синини. И все пак той вече ме бе измил, беше наложил йод на раните ми, бе ми намазал тялото с Тантум и ме събуди с някаква билкова запарка. Беше просълзен и отчаян, и вече напълно изтрезнял.

— Съжалявам, миличка, много съжалявам, прости ми, слънчице, не исках да те нараня, но не можах да се овладея, направо превъртях. Ако майка ти разбере, ще ме издаде на полицията и ще ме тикнат в затвора, а на теб никога няма да ти го прости. А ти не искаш това, нали? Не искаш да навредиш на семейството, нали?

И внезапно рухна. Свлече се на земята, разкаян, толкова съкрушен, че ми дожаля за него и аз нищичко не казах — стоях и мълчах, смаяна, объркана.

Месец по-късно, когато вече почти се бях съвзела и доверчиво вярвах, че всичко е минало, изчака мама да отиде на работа, а близнаците да си легнат и сложи крак на вратата ми, преди да успея да я заключа. Ужасно се изплаших.

— Барбара, миличка, не искам заключени врати в тази къща. Не виждаш ли, че така само засилваш желанието ми да вляза? Играеш си с мен, нали? Знаеш, че много те обичам, че съм си загубил ума по теб. Искам само да те предпазя, нищо лошо да не ти се случи. Ти си наивна и не се контролираш, понеже тези неща на теб ти харесват.

И докато ми говореше така, ме буташе към леглото. Парализирах се от страх, а той ми прошепна, че ако мама научи, ще й каже истината, че аз съм го подбудила, че дълбоко в душата си го желая, че от съвсем мъничка го търся, защото съм лоша. И че от огорчение мама ще умре.

— Не искаш да я убиеш, нали?

И това беше началото на края. Живеех в несигурност и страх, със свита душа, вечно бързах да затворя вратата след себе си, вечно измислях всевъзможни лъжи и при първа възможност гледах да изляза, за да не стоя у дома. Търсех спасение в ръцете на Мартин Борас или в музеите с Хесус Лопес. Не можех да уча, срамувах се от себе си, нямах приятелки и нямах човек, с когото да споделя тревогите си. Затова прогоних Ева, изолирах я и я държах на разстояние, понеже беше съучастничка на баща ми. Ева му се възхищаваше, гледаше го с обожание, той вече се бе постарал да я баламоса и да я настрои срещу мен. Никога нямаше да ми повярва. Опитах откровено да разговарям с Хесус, но се провалих; опитах да правя любов с Мартин Борас и не можах.

— Зле ще свършиш ти, момиче, няма спасение за теб, тръгнала си по лошия път — говореше ми той като някакъв месия, като пророк, с очи мятащи огън и жупел. Аз търпях и търпях, и не се решавах да направя нито крачка, и така нещата само се влошаваха и ускоряваха идването на страшната развръзка.

До онази фатална събота вечер.

В момента, когато Мартин Борас ми захвърли в лицето дрехите и ме изгони от дома си, почувствах, че съм провалила и последния си шанс за спасение. Още бях замаяна от изпитото — не знам какво ми беше сипал в чашата — виждах всичко размазано и нямах ясно усещане за тялото си. В нощта се носеха звуците на She will be loved^[2] на Маруун Файв. Ревеше ми се, защото животът бе една голяма измама. Улицата беше тъмна и не знаех накъде да поема. Минах край някакво заведение, влязох и седнах на бара, сама. Веднага ми се лепнаха някакви момчета. Знам, че не ги прогоних, че приех да ме почерпят, че пих с тях, че се дрогирах, че излязохме заедно от оня вертеп и че последва дълга безумна нощ, смеех се на всичко и изобщо не се контролирах. Не помня много добре какво се случи, но знам, че накрая се озовах мръсна, с разкъсани дрехи и с празен поглед на ъгъла на някаква улица в квартал „Сан Антонио“. Вървях с часове, препъвах се, падах и ставах, изгубена и със замъглено съзнание, докато камионите по чистота миеха заспалия град, а слънцето срамежливо се показваше на хоризонта. Чувствах се чужда в родния си град, чужда в моя собствен живот и не знаех накъде да тръгна, коя посока да поема и кой път ще ме отведе към дома, макар и да не исках да се връщам вкъщи. Бях уплашена от самата себе си и от неспособността ми да се контролирам. Само за една нощ се бях подхлъзнала по нанадолнището и бях пропаднала, бях стигнала до дъното. Смърдях като контейнерите за боклук на пазара, пълни с развалена риба и загнило месо. Изпитвах отвращение от самата себе си, срамувах се от постъпките си и имах нужда някой да ме ограничава и да ми казва кое е добро и кое лошо. Той ме беше предупредил и се оказа прав. Бях лоша.

Тогава реших да избягам. Ще избягам, без да казвам на никого нищо и ще отида при Елизабет и Иняки, единствените, които бяха достатъчно далеч и нямаше да повярват на татко. Те със сигурност щяха да ме изслушат. Мама не беше способна на това, вече й нямах вяра, съвсем се бе обезличила, той я доминираше, той я командваше. Подготвих всичко, връчих им бележника си, изтърпях конското, а на другата сутрин оставих една набързо надраскана бележка и хванах автобуса за Билбао. Не исках да се обаждам на леля и чичо предварително, за да не се намеси той. Тези неща не можех да ги кажа по телефона. И много сглупих, защото, когато стигнах до дома им, тях ги нямаше, а и не отговаряха на мобилния. На няколко пъти се връщах да ги търся и останах два дни в Билбао, унила и обезсърчена, загубила надежда. На третата вечер той ме откри тъкмо когато излизах от портала на леля и чичо. Залови ме и през онези последни моменти от живота ми си помислих, че е неизбежно, че така ми е писано, че такава е съдбата ми.

— Луда ли си? Полицията те търси. Знаеш ли каква каша забърка? Как изобщо ти хрумна това?

Качи ме в колата с много сериозен вид.

— Край. Слагам точка, Барбара — само отсече той.

Аз дума не обелих. И той повече нищо не каза, само караше и мълчеше. Мълчанието му ме плашеше много повече от виковете и от ударите му. Докато минавахме през Лерида ме попита дали съм гладна и аз му признах, че съм. Слязохме да купим нещо за хапване, но той си даде сметка, че си е забравил портмонето и трябва да се върне при колата. Точно тогава използвах момента и избягах, и се обадих на мама от една улична телефонна кабина. Монетата обаче заседна, а той побесня, разби ми носа и шурна кръв. Когато поехме отново на път, без чантата ми, докато ми чистеше кръвта с кърпичка, с разтреперан глас го попитах:

— Какво ще правиш сега?

— Ти сама си го търсеше. Не можеш да тъпчеш хората по пътя си, само защото нямаш мярка, нямаш контрол. Не те възпитахме добре, Барбара, майка ти не можа да те възпита, остави те да си правиш каквото си искаш, а ти се нуждаеше от твърда ръка — нареждаше той.

— Искам да се върна у дома — замолих го аз.

— Не може. Тази врата ти сама си я затвори. От полицията ще задават въпроси, ти ще проговориш и всичко ще излезе на бял свят.

В онзи момент ясно осъзнах, че престъпление беше извършил той, а не аз.

— Тогава какво? — добавих.

— Не знам — грубо ме прекъсна.

Но нещо тъмно му се въртеше в главата. Виждах го в очите му, в начина, по който се бе вкопчил във волана, в смръщените вежди и в стиснатите зъби.

Заклех му се, че няма да проговоря и никой няма да разбере. Но той не ми повярва и ме засипа с упреци и обвинения. Твърдеше, че щели да ме издадат счупеният ми нос, кръвта и забравената чанта.

— Съсипа ми живота и доброто ми име. Искаше да ме издадеш, нали?

— Не — излъгах го аз.

— Не ми оставяш друг избор — измърмори с помътнял поглед.

Осъзнах, че съвсем сериозно говори за смърт. Наистина и аз не виждах друг възможен изход, но не знам как, в колата, събрах куража и горещо го замолих да ми пощади живота. Беше отчаян импулс, който ми бликна отвътре. И той премисли.

— Има едно решение… — мистериозно загатна той. — Може би, може би това е начинът да станеш човек, да те превъзпитам, да изтръгна звяра вътре в теб.

Тогава не знаех каква му е идеята и погледнато от моята сегашна перспектива, може би, щеше да бъде по-добре да ме бе убил.

Чувам шума от двигателя на пасата. Това е той. Вече е тук. Този път няма да има милост. Страх ме е. Много ме е страх. Но ще бъда смела и ще посрещна смъртта очи в очи.