Дейвид Балдачи
Перфектният удар (80)

80

Роби седна да чака на една пейка на остров Рузвелт в река Потомак, точно срещу Кенеди Сентър. Разположено в центъра на милионния град, гористото островче предлагаше невероятно уединение. Днес то беше затворено за посещения и това го правеше още по-уединено. За това си имаше причини.

Денят беше прекрасен, по-слънчев и топъл от нормалното.

Роби проследи с поглед шумното ято птици, което прелетя над главата му, а след това насочи вниманието си към човека, който бавно се приближаваше по пътеката. Той забеляза Роби и му махна, а след това продължи към него.

Седна, разкопча сакото си и се облегна назад.

— Хубав ден — подхвърли Роби.

— Ще бъде още по-хубав, когато заковем мръсника — отвърна Уиткъм.

— И аз мисля така.

— След заседанието направи опит да подплашиш Тъкър, нали?

— Беше заел защитна позиция.

— Какво друго да направи? Тъкър е голям срам за нас, но честно казано, аз не виждам как можем да го изобличим. Просто нямаме доказателства, независимо от усилията, които положихме.

— Стрелците са били от агенцията.

— А мотивът на Тъкър?

— Светът отива по дяволите, а ЦРУ се изстрелва до върха на пирамидата както по бюджет, така и по влияние — двата Свещени граала в разузнавателния сектор.

— Нямаме доказателства — поклати глава Уиткъм. — Адвокатите му ще ни разкъсат на парчета. Може ли някой от стрелците да ни бъде от полза?

— Те не фигурират в личния състав. Били са просто наемници. Кент е мъртъв, също като Гелдър, Декър и Джейкъбс. Всички пробойни са запушени.

— Признавам, че е действал изключително ефикасно.

— Но все пак е допуснал грешка.

— Каква?

— Оставил ни е една забравена улика.

— Какво? — объркано го погледна Уиткъм.

— По-скоро „кой“, сър. Жена на име Карин Минън. Работи като лекар в ЦРУ. Именно тя ми прикачи проследяващото устройство. Била е близка с Рой Уест и е знаела за „бялата книга“.

— „Бялата книга“?

— Наричаме я още „Книга на Апокалипсиса“. Разработка, в която са описани всички подробности, свързани с нападението срещу Г-8 — страна по страна, убийство след убийство, дело на ислямски терористи. Има отделен раздел, в който е описано какво трябва да се направи след убийствата с оглед да се увеличи световният хаос.

— Но нападението в Канада беше насочено срещу арабските лидери, а не срещу Г-8.

— Точно така. Обърнали са посоката на удара, изложен в документа на Уест. Нападение срещу мюсюлманските лидери, организирано от… — Роби не довърши изречението си.

— Не от воюващите фракции в Близкия изток — довърши вместо него Уиткъм. — А от Тъкър и неговите кретени в ЦРУ, чиито гафове стават причина страната ни да затъва все по-дълбоко.

— Страхувам се, че новите доказателства не подкрепят подобна теза, сър.

— Нови доказателства?

Роби махна към една фигура, която току-що се беше появила на пътеката. Уиткъм веднага забеляза, че жената се приближава с колебливи стъпки.

— Бях я прибрал в едно малко скривалище — поясни Роби. — Страхувах се за сигурността й.

Карин Минън се изправи пред тях.

— Бих ви представил, но вие вече се познавате — отбеляза Роби.

Уиткъм не отделяше поглед от уплашеното лице на жената. След известно време се овладя и се обърна към Роби.

— Не съм сигурен, че разбирам какво става тук.

— Един мой приятел направи малко проучване на вашето минало и се натъкна на едно откритие. Играли ли сте футбол във Военноморската академия заедно с Роджър Стаубак? Той е бил в по-горен курс и играел куотърбек, докато вие сте били защитник. И все пак трябва да е било вълнуващо за вас, защото този човек е носител на купата „Хайсман“, спечелил е последното първенство на флота, Супербоул и още куп високи награди, които са му отредили място в Залата на славата. Една доста впечатляваща спортна биография.

— Наистина е така, но нека се върнем на въпросите, които обсъждаме — отвърна Уиткъм.

— Докато е бил активен спортист, този човек е имал и прякор. Доста подходящ за куотърбек, защото при играта му пада яко тичане. Какъв беше този прякор?

— Роджър Лисицата — обади се с тих глас Минън.

— Точно така — каза Роби. — Роджър Лисицата. С него се е представил и на Рой Уест, който му е изпратил апокалиптичния сценарий. Така започва всичко. Аз обаче не мисля, че това е било дело на Роджър Стаубак… — Показалецът му се насочи към гърдите на Уиткъм. — То е било ваше дело!

— Признавам, че съм доста объркан, Роби — реагира съветникът. — Освен това ние с теб вече обсъдихме този въпрос и единодушно стигнахме до заключението, че цялата вина пада върху Еван Тъкър. След срещата при президента ти го притисна именно с моята благословия.

— За да приспя вниманието ви. И да ви накарам да се появите тук, за да обсъдим професионалното унищожение на Тъкър. Не крия, че този човек е безполезен тъпак, но не е предател. Вие сте предателят.

Уиткъм бавно се изправи и погледна надолу към Роби.

— Нямаш представа колко много ме разочарова. Всъщност аз съм повече обиден, отколкото разочарован.

— Цял живот се занимавам с ликвидирането на лошите, сър — поклати глава Роби. — Избивам чудовищата едно след друго. Един терорист, после друг… Добър съм в своята работа и искам да продължа да я върша.

— Честно казано, не съм сигурен, че ще бъде възможно след днешните обвинения.

— Търпението ви се изчерпа, така ли? Не искате хора като мен да продължават да натискат спусъка? Искате с един замах да разчистите шахматната дъска?

— Ако имаш дори най-малкото доказателство, най-добре е да го посочиш веднага.

— Е, добре. Тук присъстващата доктор Минън ще даде показания, че е работила под вашите преки разпореждания. Че именно тя е сложила проследяващо устройство в тялото ми отново по ваша заповед.

Уиткъм закова заплашителен поглед в лицето на Минън.

— В такъв случай тя ще бъде обвинена в лъжесвидетелстване и осъдена на дълги години затвор! — изръмжа той.

— Аз обаче не виждам как тези неща могат да стигнат до съда.

— Сигурен съм, че когато президентът научи…

— Президентът вече е информиран — прекъсна го Роби. — Всичко, което ви казах току-що, също е документирано. Именно президентът предложи да организирам настоящата среща с вас.

— Той ти е предложил? — объркано го погледна Уиткъм.

Роби кимна.

— Няма никакви доказателства, че съм замесен във всичко това!

— Има, господин съветник. При това извън показанията на тук присъстващата доктор Минън. Седнете, ако обичате, сър. Може би краката не ви държат.

Уиткъм се подчини. Колената му видимо трепереха.

— Спомена, че тези неща не могат да стигнат до съда — изрече с нестабилен глас той.

— Да — каза Роби. — Това би било прекалено смущаващо за обществеността, следователно няма нужда от него. Защото ще пострадат нашите усилия в борбата срещу тероризма. Надявам се, че и вие не го желаете.

— Не, разбира се.

Роби се обърна към Минън.

— Благодаря ви. — Той махна към близките дървета, под които чакаха двама мъже. — Идете при онези хора, ако обичате.

Изчака жената да се отдалечи и каза:

— Между другото, охраната ви беше отстранена…

Уиткъм погледна към пътеката, по която беше дошъл.

— Разбирам — прошепна той.

— Трябва да си подадете оставката.

— Президентът ли я поиска?

— Не, но не възрази, когато въпросът беше поставен. — Роби замълча за момент, после го погледна в очите. — Познавахте ли се с Джо Стокуел?

— Лично не — бавно поклати глава Уиткъм.

— Щатски шериф в оставка. Добър човек. Сближава се с Кент и успява да спечели доверието му. След което разкрива какво се готви и вие заповядвате да бъде убит. И още: една жена на име Гуен. Много симпатична старица. И накрая, един бивш агент на ЦРУ на име Майкъл Джофри. Един близък до мен човек много държеше на тези хора.

— Кой е той? — попита Уиткъм, но от тона му пролича, че вече се досеща.

— Ето го там — отвърна Роби и махна вдясно от себе си.

Уиткъм извърна глава.

На три метра от тях стоеше Джесика Рийл, заковала поглед в лицето на съветника.

Роби стана и тръгна по пътеката към изхода. Не се обърна нито веднъж.

* * *

На островчето, обкръжено от един милион човешки същества, останаха само двама души.

Гюс Уиткъм.

И Джесика Рийл с пистолет в ръка.

Правеше чест на Уиткъм, че не показваше признаци на страх.

— Участвал съм във война, госпожице Рийл — поясни той, докато Джесика се приближаваше към него. — Виждал съм как умират хора. На два пъти самият аз като по чудо избегнах смъртта. Разбира се, човек не може да привикне с такава гледка. Но шокът все пак не е чак толкова голям.

— Гуен Джоунс, Джо Стокуел и Майкъл Джофри умряха по ваша заповед — отвърна с равен глас тя.

— Да, така е. Но светът е сложно място за живеене, госпожице Рийл.

— И същевременно съвсем просто.

— Вие го гледате по различен начин. Въобразявате си, че виждате шанс за подобрение. За голямо подобрение. И понякога успявате. Същото правим и ние тук. Уморихме се от убийствата, хаоса и балансирането на ръба на пропастта. Желанието ни беше да изградим един по-сигурен и по-мирен свят, поставяйки на ключовите постове във властта по-сговорчиви индивиди. Какво е животът на шепа хора пред възможността да бъдат спасени милиони? Нима смятате, че подобна идея е погрешна?

— Не съм тук, за да ви съдя — отвърна Рийл и вдигна пистолета. — Това не е моя работа. Би трябвало да има и други освен тези, за които знаем. Кои са те?

Той поклати глава с мрачна усмивка.

— Как предпочитате да го направим? Да коленича или да остана прав? Готов съм да постъпя както кажете. Пистолетът все пак е във вашите ръце…

— Имате семейство — каза с равен глас тя.

За пръв път в очите на Уиткъм проблесна тревога.

— Те не знаят абсолютно нищо!

— Това не ме интересува.

— Бих ви помолил да не ги закачате. Те са невинни.

— Гуен също беше невинна. Както и Джо, и Майк. И те имаха семейства.

— Какво искате?

— Кой друг стои зад всичко това?

— Не мога…

— В такъв случай ще започна с голямата ви дъщеря, която живее в Минесота. После ще дойде ред на съпругата и на сестра ви. Ще продължавам по същия начин, докато не остане никой. — Дулото се насочи в челото му. — Кой друг?

— Няма значение. Те са извън страната, напълно недосегаеми.

— Кой друг? Питам за последен път.

Уиткъм й даде три имена.

— Поздравления — рече Рийл. — Току-що спасихте семейството си.

— Давате ли ми дума, че няма да ги нараните?

— Да. А за разлика от някои хора аз държа на думата си.

— Благодаря.

— И още нещо. Дикарло?

— Тя беше много близо до подреждането на пъзела. Решението беше болезнено за мен, но залогът беше много голям.

— Господи, какъв мръсник!

— И тъй, прав или на колене?

— Всъщност все ми е едно. Но искам да си затвориш очите.

— Моля?

— Затвори си очите!

— Нямам проблем да гледам как ме убиваш — възрази Уиткъм.

— Не го правя заради теб, а заради себе си.

Уиткъм затвори очи и зачака края на живота си.

Отвори ги едва няколко минути по-късно, когато изстрелът така и не дойде. На островчето беше останал само той.

От Джесика Рийл нямаше следа.