Дейвид Балдачи
Перфектният удар (6)

6

Роби шофираше из улиците на Вашингтон с поредната флашка в джоба на палтото си. Тя съдържаше цялата кариера на Джесика Елиз Рийл. Той вече познаваше част от нея, но утре щеше да знае всичко. С изключение на подробностите, които предстоеше да провери сам.

Дъждът се беше усилил. В такова време Вашингтон представляваше доста любопитна гледка. Разбира се, благодарение на своите паметници — привлекателна точка за тълпите туристи, въпреки че мнозина от тях ненавиждаха доста неща в столицата. Но те идваха тук да зяпат внушителните сгради, музеи и други забележителности, убедени, че те гълтат голяма част от данъците им.

Величествените мемориали на Джеферсън, Линкълн и Джордж Уошингтън изглеждаха с размазани очертания в здрача, като на стара пощенска картичка. Огромният купол на Капитолия се извисяваше над всичко наоколо. Това беше мястото, на което Конгресът вършеше, или по-скоро не вършеше, своята работа. Всъщност дори този огромен купол не изглеждаше така внушителен под дъжда.

Роби насочи своето ауди към Дюпон Съркъл. Години наред беше живял в един апартамент, близо до парка „Рок Крийк“, но преди по-малко от месец се изнесе от там. Причината имаше пряка връзка с една от предишните му мисии. След нея просто не беше в състояние да продължи да живее там.

„Дюпон“ се намираше в центъра на града. Привлекателна точка, кипяща от нощен живот. Наоколо имаше десетки модни ресторанти с кухня от цял свят, книжарници с езотерика и елитарна литература и бутици, каквито нямаше никъде другаде. Казано с две думи, едно вълнуващо и зареждащо място, истинска придобивка за града.

Но Роби не си падаше по нощния живот. Когато се случваше да се храни навън, го правеше сам. Не пазаруваше от бутици, не ровеше по рафтовете на елитарните книжарници. При редовните си разходки, обикновено късно през нощта, не търсеше контакти с други хора. Не желаеше да се сближава с никого, защото това не би имало смисъл, особено сега.

Той паркира колата в подземния гараж на блока и влезе в асансьора. Вратата на апартамента му беше с две ключалки тип резе. Алармената система записука в момента, в който отключи. Роби набра кода и тя млъкна.

Съблече палтото си, но не извади флашката. Пристъпи към прозореца и погледна надолу, към мокрите улици. Поне на теория дъждът трябваше да прочисти града. Но в него имаше квартали, които никога нямаше да бъдат чисти. И те съвсем не бяха само онези с повишена концентрация на престъпността. Самият той оперираше в света на държавната власт, който беше не по-малко мръсен от най-боклучивата уличка на този град.

Неотдавна стана така, че успя да се докосне до нормалния живот. Беше съвсем мимолетно докосване. Преживяването се стопи така бързо, както се беше появило.

Но въпреки това остави следи.

Той измъкна снимката от портфейла си.

Беше на четиринайсетгодишно момиче. Джули Гети. Дребно и слабо, с разрошена коса. Изобщо не го интересуваше как изглежда. Може би защото се възхищаваше на нейния кураж, ум и енергия.

Тя му подари тази снимка в деня, в който се разделиха. Не би трябвало да я запази, защото беше опасно. Чрез тази снимка някой би могъл да стигне до нея. Но въпреки това не я унищожи. Просто не намери сили.

Роби нямаше деца и никога нямаше да има. Но ако животът му се бе развил по друг начин, положително би желал дъщеря му да прилича на Джули Гети. Но тя не беше негово дете. Предстоеше й нов живот, в който нямаше място за него. Не желаеше да е така, но обстоятелствата го налагаха.

Прибра снимката в портфейла си. Почти едновременно с жуженето на телефона.

Видя кой се обажда и по устните му плъзна усмивка, бързо заменена от колебание. Дали да вдигне? Май да. В противен случай тя щеше да продължава да звъни.

Такъв й беше характерът.

— Ало?

— Роби! Отдавна не сме се чували!

Никол Ванс, специален агент на ФБР. Суперагент, според определението на Джули Гети. Която, пак според Джули, май си падала по него. Всъщност със сигурност си падала по него.

Роби така и не разбра дали предположението е вярно, но и не искаше да разбере. Нещо в близкото минало му пречеше дори да си помисли, че може да има връзка. Не само с Ванс, но и с която и да било друга жена. И това не беше липса на желание, а по-скоро на доверие. Именно отсъствието на доверие му помагаше да обуздава желанията си.

Бяха го обучавали да предусеща кога го мамят. Да не влиза в ролята на глупака. Винаги да има запазено място, когато музиката спре. Но въпреки това се оказа измамен. Отрезвяващо преживяване, което не биваше да се повтаря.

Гласът на Ванс звучеше както преди. Доста превъзбуден за сегашното му състояние, което обаче не му попречи да изпита възхищение от неизчерпаемата й енергия.

— Наистина отдавна — отвърна той.

— Продължаваш ли да пътуваш?

Той се поколеба. Не беше сигурен дали не го свързва по някакъв начин с последните събития в Сентръл Парк.

Ванс беше наясно с професията му, но нищо повече. Клетвата, която бе положила като агент на ФБР, не й позволяваше да проявява по-голям интерес към чуждата секретна дейност. Те оперираха в различни светове — нужни за обществото и по някакъв начин свързани помежду си.

И въпреки това несъвместими. Като характерите им. Роби вече беше наясно с това. Всъщност знаеше го още от самото начало.

— Не много — отвърна на въпроса той. — А ти?

— Все същото. Обикалям най-гадните улици на Вашингтон.

— Какво има?

— Свободен ли си довечера?

Той отново се поколеба. И продължи да бави отговора си достатъчно дълго, за да предизвика следващата й реплика.

— Не е чак толкова сложно, Роби. Или си свободен, или не си. Няма да се почувствам обидена, ако ми откажеш.

Всъщност той искаше да й откаже. Но вместо това попита:

— Кога?

— Около осем. Отдавна се каня да пробвам онова ново заведение на Четиринайсета улица. — Каза името му и добави: — Чух, че прецеждали доматите през ленена кърпа, преди да ги забъркат в коктейлите.

— Толкова много ли обичаш коктейлите? — учуди се Роби.

— Днес да.

Той беше наясно, че има и друг повод, за да го покани на вечеря. А и че го харесва. Но тя не би била суперагент Ванс, ако веднага разкриеше истинската причина за поканата.

— Добре.

— Просто ей така? — пожела да се увери тя.

— Просто ей така.

— Честно казано, изненадана съм.

Аз също, помисли си Роби.

— Нещо интересно в професионално отношение? — подхвърли тя. — Разбира се, въпросът е риторичен.

— А при теб?

— Е, случва се това-онова.

— Ще си направиш ли труда да обясниш?

— Може би, но по време на вечерята. А може би не. Зависи от качеството на коктейлите.

— Окей, ще се видим там.

Той изключи телефона и отново се загледа в хората зад прозореца, които бързаха да се спасят от лошото време. Дъждът продължаваше да се сипе, сякаш бе решил да измокри до кости целия град, да го вледени и да направи всичко още по-мрачно.

Роби предприе бавна обиколка на стоте квадратни метра на апартамента си. Живееше тук, но мястото продължаваше да изглежда необитаемо. Имаше мебели, разбира се. Храна в хладилника, дрехи в гардероба. И нищо повече. Освен дрехите тук нямаше никакви лични вещи, защото Роби не притежаваше такива.

Беше обиколил целия свят, но така и отникъде не си купи сувенир. Най-главното беше да се върне у дома, оцелял след поредната мисия. След като отнемеше нечий живот, не отиваше да си купи нито пощенска картичка, нито някое снежно глобусче. Просто вземаше самолет или влак. А понякога се прибираше с кола и дори пеша. И толкова.

Легна да подремне.

Когато се събуди, взе душ и си облече чисти дрехи. Разполагаше с няколко часа до срещата с Ванс.

Отвори лаптопа, пъхна флашката и пред очите му се разкри животът на Джесика Елиз Рийл в целия си мегапикселов блясък.

Но телефонът издаде сигнал, преди да започне да чете.

Имейл, току-що постъпил в електронната му поща. Съвсем на място.

Съжалявам, че се стигна дотук, Уил. Ще оцелее един, както винаги. Егоистично се надявам, че това ще бъда аз. С уважение, Дж. Р.