Дейвид Хосп
Невинност (18)

Седемнайсета глава

Том Козловски се наведе над мивката в мъжката тоалетна в „Риц-Карлтън“ и си наплиска със студена вода лицето. Изчака водата да се стече по носа и брадичката му и се погледна в огледалото.

Какво, по дяволите, правеше той тук? Какво си мислеше? Точно това го питаше отражението в огледалото. Кого се опитваше да заблуди?

Отговорът беше „Лиса Кранц“. Той се опитваше да заблуди Лиса Кранц и най-притеснителното беше, че засега имаше успех.

Думите излизаха от устата му толкова непринудено, сякаш постоянно си ги повтаряше. Когато излезе от кабинета си, за да провери дали тя е готова, тя беше готова и той си взе палтото. Но преди да стигне до външната врата, тя му зададе въпрос: такъв, който противно на всякаква логика той не беше очаквал и за който не беше подготвен. „Къде ще ходим?“

И той остана слисан. Никога не би си признал на глас, че е изпаднал в паника, но дълбоко в себе си беше убеден, че точно това се случи. Винаги ходеха в „О’Доул“ — кръчмата, която се намираше близо до офиса, зад ъгъла. Кой би помислил, че може да има и други възможности? Но ни в клин, ни в ръкав, я попита: „Какво ще кажеш за «Риц»?“

Макар и да изненада самия себе си, той знаеше откъде дойде това предложение. Старият „Риц-Карлтън“ се намираше на ъгъла на „Арлингтън“ и „Бойлстън“, точно до градския парк. Наскоро го бяха прекръстили на „Тадж“, но за кореняците бостънци той винаги щеше да си остане „Риц“. Беше едно от онези специални места, които съществуваха за другите хора, но не и за него. Често беше минавал покрай него по време на разходките си в парка в търсене на душевен мир. Заставаше до прозореца на ресторанта и наблюдаваше оживлението вътре, особено през празничния сезон. Но винаги беше от външната страна. Ако изобщо имаше шанс някой ден кракът му да стъпи там, да усети от онзи другия свят, то това беше сега, с тази жена.

И ето че й го предложи. Тя повдигна изненадано вежди.

— Мама му стара — отвърна. — Страхотно.

Оставиха нейното беемве зад офиса и се качиха на неговия „Краун Виктория“, след което прекосиха Чарлз Ривър. Заобиколиха Бийкън Хил и парка и намериха място за паркиране на „Комънуелт“. Когато пристъпи прага на ресторанта, Козловски се почувства като в някакъв нереален свят, сякаш го бяха вкарали в тялото на друг човек, в живота на друг човек.

Храната беше превъзходна, но той не опита почти нищо от нея. Вниманието му беше насочено изцяло към Лиса. Разговорът започна вяло и неловко, но той извади записките си за специалистите по пръстови отпечатъци и щом ледът беше пропукан, те минаха от професионалните теми на житейски, а оттам и към лични. Беше заразително. Той все още беше убеден, че тя само се е държала мило с него, но не е имала никакви чувства. И че едва ли нещата между двамата щяха да продължат след тази вечеря. Но въпреки това тази беше една от най-чудесните вечери в живота му. След вечерята, за която похарчи повече от половината си месечна заплата, те се преместиха в бара на хотела. Мястото беше легендарно, с дебели килими и мека тапицерия, с изглед към пешеходната улица „Арлингтън“ и дори към градския парк. Бостънци вървяха забързано в зимната вечер, сякаш излязла изпод перото на Дикенс, и се разминаваха със снежинките, понесли торбите с покупки и подаръци. Козловски за първи разбра защо някои хора са склонни да работят усилено само за да усетят от сладостта на хубавия живот.

Той си избърса лицето с хавлията, подадена му от служителя на тоалетната, след което бръкна в джоба си и пусна един долар бакшиш в паничката. Да дадеш бакшиш само за да се изпикаеш, му се струваше прекалено странно, но като се изключи това, вечерта беше минала великолепно.

На вратата се спря и вдиша няколко глътки от реалността. „Само гледай да не направиш някоя глупост сега“ — каза си. Една-единствена нежелана от нея свалка щеше да превърне едно от най-страхотните преживявания в живота му в едно от най-кошмарните. Но по-добре беше да действа сега, каза си, отколкото после да съжалява за това, което е могъл, но не е сторил.

Издиша, отвори вратата и се върна във фоайето на хотела. Лиса седеше на бара и го чакаше. Тя се облегна назад и се остави мекото кресло да обгърне тялото й. Мястото им се намираше до панорамен прозорец, което й позволяваше да се възползва от красивата гледка към улицата и в същото време да следи какво се случва в бара. Интериорът я беше възхитил повече. Уверени създания в безупречни тоалети влизаха и излизаха от бара, сбогуваха се, след което се разделяха на малки групички. И бяха такива спокойни и весели, сякаш нищо не можеше да наруши хармонията и красотата на това място.

Лиса взе чашата си — вино „Гранс-Фасиан“, което й струваше четирийсет долара — и отпи от нея. Беше добро, трябваше да се признае. Беше се почувствала гузно, загдето го поръча, но Козловски беше настоял и дори си беше поръчал още по-скъпо. През цялата вечер той не спираше да я изненадва. Тя беше свикнала с подобни заведения. Повечето богати, но по-скучни ухажори я водеха по такива места. Но веднъж беше хвърлила око на финансовите документи в офиса на Фин и имаше представа колко изкарва Козловски. В известен смисъл фактът, че той не можеше да си позволи подобна вечеря, правеше тази вечер още по-неповторима.

Видя го как влезе в бара отново и едва потисна смеха си: той определено не се вписваше в средата. Другите мъже бяха спретнати, чисти, с изгладени дрехи и сякаш блестяха като диаманти. Физически повечето от тях спадаха към две категории: дебели и кльощави. Тук-там се открояваха мускулите на някой фитнес маниак, но това беше фалш. В телосложението на Козловски нямаше никакъв фалш. Тя намираше за особено чаровно кафявото му вълнено сако, което може би отново щеше да дойде на мода след няколко години, ако дотогава не се разпаднеше. Той щеше да бъде класически красавец, с гъсти вежди като от холивудските филми от четирийсетте, ако не беше белегът, който разделяше дясната страна на лицето му, от ъгъла на окото до долната част на ухото. И въпреки това според Лиса белегът му предаваше индивидуалност и дори още по-голям сексапил.

С две думи, тя беше уверена, че е най-привлекателният мъж в бара.

Той си проправи път сред тълпата, като се наложи да разбута няколко самовлюбени в себе си посетители, които го изгледаха сърдито. Но дори и най-ядосаните бързо се успокояваха, щом виждаха кой стои насреща им.

Най-накрая Козловски успя да стигне до масата им и седна на креслото срещу нея. Взе чашата си и отпи от нея.

— Извинявай.

— За кое?

Той сви рамене.

— Че те оставих да чакаш сама.

— Че отиде до тоалетната ли? — Тя се засмя. — Че какво иначе щеше да правиш?

— Знам, но просто…

— Не ми се стори чак толкова дълго. Не съм се отчаяла още.

— И сигурно няма начин това да стане — отвърна той. — Изглеждаш ми като човек, който умее да оцелява.

— Навярно си прав. Със сигурност съм оцелявала от по-неприятни ситуации от тази да бъда оставена сама в „Риц“. Как беше там? „Онова, което не те убива, те прави по-силен“? — Тя вдигна чашата си. — Тогава да пием за това да бъдем по-силни.

Чукнаха се.

— Да бъдем по-силни.

Двамата отпиваха от чашите си, поглеждайки един към друг през масата. Тя се облегна назад и отново огледа помещението.

— Кажи ми, Коз… — започна.

— Какво?

— Идваш ли често тук?

Той се обърна, също огледа бара и обмисли отговора си:

— Зависи какво за теб е „често“.

— Изобщо идвал ли си тук досега?

— Е, ако това имаш предвид, не, не идвам често тук. А ти?

— Няколко пъти. Но не ми е било толкова приятно, колкото тази вечер. Имам още един въпрос.

— Добре.

— Някой наричал ли те е по друг начин, освен „Коз“?

— Да, обикновено ме наричат и с по-обидни думи.

— Знаеш какво имам предвид.

Той се вгледа в дланите си.

— Имах сестра. Тя беше с няколко години по-голяма от мен. Казваше ми Том.

— Вече не ти ли казва?

— Тя загина.

— О, не знаех. Съжалявам. — Лиса се почувства виновна. — Наистина съжалявам, моите съболезнования.

— Не се притеснявай. Беше отдавна. Автомобилна злополука. Тя беше на шестнайсет. Пресичала улицата и някакъв тип взел завоя с голяма скорост. Казаха, че не се е мъчила.

— Чувствам се ужасно.

— Недей.

— Хванаха ли шофьора?

— Да, но не се наложи да го гонят. Той сам спря. Млад мъж — на трийсет и няколко години — прибирал се вкъщи при жена си и трите си деца. Може да е изпил едно-две след работа. Не достатъчно, за да има някакво значение. А и това стана, преди хората да се захванат сериозно с шофьорите, които се качват зад волана, след като са пили. Той си тръгна пеша.

Лиса поклати глава.

— Не знам дали аз бих могла да го понеса така спокойно и да го оставя да се измъкне, без да си понесе заслуженото. Самата аз никога не съм имала братя или сестри — или нормално семейство изобщо — но ако имах и ако ги обичах, не знам какво щях да направя на твое място.

— Беше злополука. В днешно време понякога забравяме, че злополуки стават постоянно. Освен това този тип сам се наказа. Съсипа се психически, уволниха го от работа, разведе се. Преди години му изгубих дирите. От време на време се питам какво ли е станало с него. Надявам се да не си е пръснал мозъка. Вината не беше само негова.

Тя се замисли върху думите му.

— Ти не си съвсем нормален, нали?

Той се усмихна.

— И как позна?

Погледна го, без да отговори. После допи чашата си и каза:

— Да плащаме сметката и да си вървим.

Той погледна часовника.

— Май че си права. Време е да си вървим. Но искам да знаеш, че прекарах много добре тази вечер с теб. Благодаря ти.

— Жалко, че не ми се спи. Живея на няколко пресечки оттук. Надявах се да наминеш у нас за още по едно. Ще е най-малкото, което мога да направя за теб, след като ти черпиш тази вечер.

Козловски пребледня и това я развесели.

— Сигурна ли си? — попита той.

Тя скръсти ръце и се престори на засегната:

— За първи път някой се усъмнява в моята искреност, когато съм го поканила вкъщи.

— Не, не, не — заоправдава се той. — Не се съмнявам, само дето… Сигурна ли си?

— Коз, направи ми една услуга. Плати сметката и си затваряй устата.

Тя стана и го хвана за ръка, докато той остави на масата няколко банкноти — повече от достатъчно да покрият сметката. После двамата излязоха на улицата, хванати за ръце.

* * *

Винсенте Салазар седеше в килията си, след като бяха изгасили осветлението. Умът му трескаво препускаше. Прекалено много въпроси имаше и той се чувстваше безпомощен тук, в тъмното, без да е в състояние да оцени рисковете в създалата се ситуация. Трябваше да измисли как да се информира за ставащото, за да не повтори грешката с Добсън.

Погледна часовника си. Десет и половина. Тъкмо пазачът минаваше покрай килията му. Постоянството беше едно от малкото удобства в затвора. Всичко се правеше по разписание. Като влаковете в нацистка Германия: никакво отклонение от разписанието, никакво изключение. От време на време имаше изблици на насилие — схватки между затворници, убийства, изнасилвания — но те ставаха сравнително рядко, на тях се гледаше като на вътрешни проблеми и се потушаваха със сурови наказания от страна на затворническата администрация. Никакви съдебни процеси, никакви жалби. С тези малки изключения животът тук беше под режим. Осемнайсет часа на ден стояха заключени в килиите. Ако човек успееше да оцелее през останалите шест, основният му проблем беше как да прекарва времето така, че да не откачи от скука. Салазар имаше силен характер и умееше да се справя със скуката.

Погледна часовника си отново. Десет и трийсет и пет. Чу стъпките на пазача, който отново минаваше покрай килията на път обратно в отделението за охраната. Следващият пазач щеше да мине през тази зона чак след два часа.

Салазар бръкна под дюшека и измъкна малък пакет, увит в тениска. Разви тениската и извади мобилен телефон с предплатена карта. Модерните клетъчни комуникации се бяха превърнали в основен стълб на контрабандата в затвора и заемаха едно от първите места наред с контрабандата на хероин и секс в качеството на алтернативна валута в затворническата икономика. Той рядко използваше телефона, но го пазеше за крайни случаи. Този беше такъв.

Докато набираше номера, отново се запита как е най-добре да постъпи.

— Ало? — прозвуча гласът от другата страна на линията.

— Винсенте е — отвърна той.

— Винсенте! Как си? Всичко ли е наред?

— Добре е. Трябва да говоря бързо. Другият адвокат — Фин — няма да се откаже от делото.

— Дори след убийството на Добсън?

— Да.

— Смелчага. Глупав, но смел.

— Да — съгласи се Салазар. — Трябва да го държим под око.

— Под „ние“ имаш предвид мен ли?

— Предвид обстоятелствата…

— Няма да е лесно.

— Знам. Но трябва. Прекалено много рискове има. Искам сам да се погрижиш за това.

След известна пауза човекът отговори:

— Ще се погрижа.

— Благодаря ти. — Салазар затвори телефона.

Тази нощ нямаше да спи. Твърде много неща можеше да се объркат — твърде много неща бяха извън контрола му. Сега поне щеше да има един чифт очи отвън.

* * *

Козловски имаше добра представа за солидните финансови възможности на Лиса Кранц. В поведението й имаше малки издайнически знаци. Дрехите й бяха по последна мода, караше скъпа кола, маникюрът и прическата й винаги бяха перфектни. Подобни неща изискваха пари, а Фин не й плащаше чак толкова много. Значи взимаше парите отнякъде другаде.

Но въпреки всичките му предположения и догадки, нищо не би могло да го подготви за лукса в апартамента й. Щом го видя, той си даде сметка, че сериозно е подценявал финансовите й възможности. Жилището заемаше целия последен етаж на един от големите и скъпи жилищни блокове на Бийкън Стрийт, с изглед към Чарлз Ривър — първокласен недвижим имот в един от най-скъпите градове в света. Имаше две спални и кабинет, претъпкан с кашони, вестници и други вехтории. Останалата част от жилището беше безупречно чиста и той предположи, че някой друг идва и го поддържа. Апартаментът беше скъпо обзаведен и декориран. От средата на хола се издигаше широко дървено стълбище, което водеше към тераса на покрива — вероятно с площ над триста квадрата. Сега стояха именно на терасата в смразяващия студ. Той наля от скъпата бутилка шабли, която тя му беше дала да отвори. Остави бутилката върху покритата със сняг метална маса от ковано желязо и чукнаха чаши. Не отпиха.

Той обиколи терасата, под обувките му хрущеше снегът. Панорамната гледка беше наистина забележителна. На север се виждаше чак до Еспленейд, отвъд реката, до брега на Кеймбридж. На юг се виждаха Градският парк и пешеходната „Комън“. На запад се простираше безкрайна верига от подобни богаташки тераси, чак до хоризонта.

Той се върна при нея и се облегна на стената.

— Уютно местенце — каза.

— Благодаря.

— Нали ще ме предупредиш, ако някой хеликоптер реши да кацне?

— Ти ще го чуеш. — Лиса се приближи до него достатъчно, че сърцето му да забие ускорено.

— Не, сериозно. Колко върви едно такова жилище? Три милиона? Повече?

— Какво значение има? — Тя се приближи още повече и остави чашата на окачената на стената саксия. После взе неговата чаша и я сложи до нейната.

— Сигурно има за някого, иначе нямаше да правят такива жилища. — Колкото повече тя приближаваше, толкова повече той отдръпваше главата си назад, забил поглед в раменете й, за да избегне прекия зрителен контакт.

Тя премести глава настрани, в неговото полезрение, а той се извърна на другата страна. Тя му помаха, за да я погледне в очите.

— Какво има? — попита го. — Апартаментът ли те притеснява?

— Факт е, че двамата с теб имаме различни навици и възможности.

— Ще го продам.

— Няма съмнение. И ще получиш за него цял куп пари.

— Какво искаш от мен? Баща ми беше много богат, преди да умре. Почти не знам нищо друго за него, защото приживе не се задържаше много с мен. С майка ми не си говоря. Аз не съм този проклет апартамент и той не е мен. Мислиш ли, че ако можех, не бих го разменила за по-нормално детство?

— Въпросът не е в апартамента — отвърна той, все още избягвайки погледа й.

— А в какво е тогава? — Тя се наклони към него още повече. Гласът й стана тих, дрезгав и изкусителен. — В мен ли?

Той сви рамене, избягвайки да се докосва до нея.

— В какво е?

Най-накрая той се престраши да я погледне.

— Заслужаваш повече.

Тя продължи да се приближава към него.

— Имала съм и по-лоши връзки.

Лиса го целуна по бузата и той вдиша дълбоко от студения въздух.

— Ще ме убиеш така.

Тя се усмихна.

— Може би. — Беше се изправила на пръсти и устните й се плъзнаха от бузата, към устата му. Дланите й бяха върху гърдите му. — Но не мисля, че е толкова опасно. — Целуна го отново. Той постепенно свали защитата, но все още не можеше да събере куража да отвърне на целувката й. Може би се боеше да не я нарани. Но в сърцето си знаеше, че не това е причината.

Постепенно мускулите му се отпуснаха, докато тя продължи да го засипва с целувки. Съпротивата му окончателно се сломи и той я придърпа към себе си. Тя се притисна към него. Той прекъсна целувката с едно решително усилие и я погледна дълбоко в очите.

— Ще ме убиеш така — каза й.

— Ще рискувам — отвърна тя. Не беше виждал по-опасен поглед от нейния — изпълнен с копнеж, желание, възбуда. Тя се облегна на него и отново го целуна. После прошепна в ухото му: — А пък и това, което не те убива, те прави по-силен.

* * *

Мак отиде в хола на малката си къща в Куинси, близо до Уоластън Бийч. Повечето от лампите бяха изгасени. Ориентираше се в полумрака единствено по синята светлина на екрана на телевизора. Беше пуснал запис на мача на „Селтикс“, който се беше провел малко по-рано същата вечер. Беше с мръсна тениска и шорти и носеше кутия с пица — мечтата на месоядеца — поръчана от местен италиански ресторант. Не си направи труда да спусне щорите. Майната им на съседите. Ако искат да гледат какво прави — да гледат. Какво му пукаше?

Тъжно беше да си го признае, но това сега беше идеалът му за перфектната вечеря: пица, креслото със спускаща се назад облегалка и любимият му отбор. В интерес на истината сегашният отбор беше само бледо подобие на някогашния фаворит. В онези дни в миналото това беше отбор на шампиони, с който старомоден мъжкар като Мак можеше само да се гордее. Бърд, Макхейл, Ейндж. В лига, в която имаше наплив на чернокожи играчи от гетата, „Селтикс“ бяха доказали, че група стари бели момчета може да господства над противниците си, като играе играта така както трябва — като екип. Те не се нуждаеха от много шум и фанфари, за да победят. Просто излизаха на терена, вършеха си работата и толкова. За Мак това беше най-ценното в „Селтикс“. А епичните битки, които отборът водеше, бяха нещо по-голямо дори от вечната вражда на Бостън с Лос Анджелис, по-голямо и от битката на Запада срещу Изтока. Това бяха битки на новото със старото, на скромния труд срещу показността, на белите срещу черните. И „Селтикс“ в повечето случаи печелеше тези битки. Такива бяха добрите стари времена, каза си той със силен копнеж.

Сега „Селтикс“ бяха само един от многото отбори. По мнението на Мак упадъкът беше започнал, когато оставиха бъдещето си в ръцете на кокаинов наркоман, който даде за дрога парите от първия си бонус, сърцето му не издържа и умря от свръхдоза. Получиха си заслуженото. Отдалечиш ли се от корените си, Бог ще те накаже, ще ти напомни кой е главният. Така че нямаше нищо изненадващо — поне Мак така виждаше нещата. Той и сега обожаваше отбора, но не беше същото. И никога нямаше да бъде същото.

И така той се отпусна в креслото и сложи пицата върху корема си. Мачът беше започнал и той тъкмо беше отхапал първото парче от пицата, когато телефонът звънна.

— По дяволите — изруга на глас. Протегна се и грабна слушалката.

— Да? — изръмжа с пълна уста детективът.

— Салазар още има адвокат — обадиха се отсреща.

— Стига бе, вярно ли? Той има право на адвокат, така е по Конституция.

— Той не бива да излиза от затвора и ти го знаеш.

— Никой съдия няма да го пусне на свобода. Със сигурност не и Кавана. Не и с доказателствата, които имат срещу него.

— Това не е достатъчно.

— Майната ти. — Мак не можа да се сдържи, но знаеше, че отбранителната тактика не е желателна.

— Ако това искаш…

— Не се бяхме разбрали така. Изобщо не се бяхме разбрали така. Не и да вършиш такива глупости. И определено не и за неща, които ме караш да правя сега.

— Ако си мислиш, че те моля, значи там е проблемът. Сигурно не се изразявам достатъчно ясно. Ако ти трябва напомняне, може да се уреди.

Мак внимателно обмисли отговора си:

— Не ми трябва напомняне. Дай ми да поработя върху това.

— Добре, поработи. Но не забравяй, че времето ни е много ограничено.

— Знам.

— Заради колебанието ни нещата стигнаха твърде далеч.

— Добре, знам. Ще те потърся скоро.

— Направи го непременно. Повярвай ми, не би искал аз да те потърся първи. — Връзката прекъсна.

Мак захвърли телефона на пода. Погледна пицата си, но беше изгубил апетит. Погледна телевизора. Бяха минали само няколко минути от играта, а „Селтикс“ вече губеха с осем точки. И не от кой да е, а от „Гризлите“.

— Мътните да го вземат — изруга отново на глас. Светът се беше променил коренно, докато неговото внимание беше заето с друго. И то не към по-добро.