Серия
Скот Фин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next of Kin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Зодия убиец

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-315-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9660


Пролог

1966 година

Зимата дойде рано в Ню Хемпшир. На Деня на благодарността земята вече беше покрита с три сантиметра сух сняг — от онзи сняг, който образува гъста пелена, брулен от силния вятър по откритата и равна местност от двете страни на Кънектикът Ривър.

Болницата се намираше на брега на реката, изправила се предизвикателно със своите готически кули-бойници срещу всички природни стихии. Огромната каменна постройка изобщо не подхождаше за такава дейност: топлото тук не се задържаше за дълго, а и нямаше никакви условия, за да се осигури удобство на болните. Но въпреки това те продължаваха да идват в безкраен поток, изпратени от роднините и близките, от любовниците, които отчаяно искаха да приключат с проблема. Бяха млади, уплашени и сами. Сякаш нищо не беше в състояние да ги спре.

Емили чу първия писък малко след полунощ. Изпълненият с ужас глас отекна в каменния под. Тя затвори очи и зачака. Минута… две… три.

Втори писък разцепи тишината, този път по-силен, панически и отчаян:

— Помощ! Моля ви! Помогнете ми! За Бога, кръвта ми изтича! Моля ви!

Емили отвори очи и включи лампата отстрани на леглото. Погледна часовника и набързо се отърси от съня. Стана, взе роклята от стола, навлече я, след което нахлузи и бялата престилка на врата си и я завърза на кръста. Дочу жалостно хлипане от другия край на коридора.

— Добре, добре, идвам — промърмори и излезе от стаята.

Знаеше чий е гласът беше наблюдавала Лизи по време на вечерята. Движенията й бяха бавни и затруднени. Непрекъснато се наместваше в стола си, а погледът й беше посърнал и тревожен. Още тогава Емили разпозна симптомите.

Тя влезе в стаята и включи осветлението. Във всяка от тесните стаички в общежитието имаше по две легла, които никога не стояха празни. Лизи беше седнала на едното, облегнала се назад на две възглавници, обгърнала с ръце коленете си. Хлипаше тихо, сълзите й се стичаха по бузите.

— Моля ви, помогнете ми! — прошепна тя.

— Ще се оправиш — отвърна хладно Емили и веднага се почувства гузно. Обикновено след полунощ не беше много любезна.

Тя се приближи и повдигна нощницата на момичето. Дрехата беше розова. Върху коприната бяха избродирани гонещи се бели зайци. Лизи не беше на повече от петнайсет. Дори агонията не можеше да помрачи красотата й. Повечето от тях бяха красиви. Именно хубостта им навличаше неприятностите.

— Време е — обърна се Емили към момичето в другото легло, което развълнувано гледаше случващото се в стаята. Емили имаше предчувствие, че тя щеше да е следващата, може би още днес. Не си спомняше името й, но това нямаше значение. Още с пристигането им тук им даваха измислени имена. В края на краищата това беше по-важното.

Лизи отново извика:

— Боже, боли! Защо боли толкова силно?

— Господ наказва злото — отговори Емили. Беше жестоко, но тя вярваше, че е точно така. А и беше след полунощ. — Всичко ще е наред. — Не си направи труда в думите й да прозвучи съчувствие. Не изпитваше никакво съчувствие към момичето. — Ще извикам лекаря. — Тя погледна към второто момиче и се поколеба дали да не го накара да хване Лизи за ръката. Тази втората също изглежда не беше от хората, които проявяваха състрадание. „Навярно си има свои лични проблеми“ — каза си Емили. — Ще се върна след малко. Гледай да е спокойна, всичко ще се оправи.

Докато вървеше по коридора, Лизи извика отново, този път по-силно. Емили забърза.

Лизи отвори очи. Миг по-късно си спомни къде се намира. После отново започна да изпада в несвяст. Опита се да се обърне, за да разгледа по-добре малкото прозорче между леглата, но ужасна болка скова тялото й и тя остана да лежи неподвижно. Съдейки по сенките на стената, слънцето скоро щеше да залезе. Беше привечер.

С крайчеца на окото си тя забеляза, че съседното легло е празно, другото момиче го нямаше. Това я зарадва. Двете не се понасяха много. Погледна надолу и за първи път от месеци успя да види пръстите на краката си. Огромният кръгъл балон, който беше носила толкова дълго, се беше изпразнил. Понечи да заговори, но гърлото й беше пресъхнало. Преглътна и опита отново.

— Има ли някой? — дрезгаво изрече тя.

Усети движение при вратата. Шепнещи сенки.

— Повикай сестра Емили — каза едната от сенките.

— Моля ви! Има ли някой там? — попита отново Лизи, но отговор не последва, а сенките се отдръпнаха навън.

Миг по-късно в стаята подобно на ураган влетя Емили. Съчетание от немска ефективност и ирландски темперамент, сестрата се доближи до Лизи и взе стъклена чаша със сламка от масичката до леглото, след което поднесе сламката до устните й. Лизи отпи въпреки болката и осъзна силната си жажда, докато благодатната течност се разливаше из тялото й. След като изпи половината чаша, тя отдръпна устни от сламката.

— Какво стана? — попита.

— Седалищно раждане — отвърна Емили. — Нещата се усложниха и лекарят се притесни сериозно. Изгуби доста кръв.

Лизи отново понечи да се обърне, но вратът й сякаш беше стегнат с менгеме.

— Боли ме главата — каза.

— Това е нормално. Трябваше да те приспят с етер. Минава време, докато човек се отърси от ефекта на упойката. Още няколко дни ще те боли, после ще мине. — Сестрата огледа тялото й и се намръщи. Момичето се сконфузи. — Имаш ли някакви други оплаквания? — Тя отново взе чашата и я поднесе към болната, но Лизи поклати глава.

— Какво стана с моето бебе? — с треперещи устни попита момичето.

Емили върна чашата на масичката и стана от леглото. Приглади с длан престилката и изправи гръб.

— Това не е твоя грижа, нали така?

Лизи усети стичащите се по бузите й сълзи.

— Не, моя грижа е — каза тихо.

— Вече не. На бебето ще му е по-добре в семейство, което може да се грижи за него. С истинска майка, която не е пропаднала. Мисля, че се разбрахме.

— Никога не съм се съгласявала.

— И не е необходимо.

— Бебето ми добре ли е?

— Добре е, но не е твоето бебе.

Силна пулсираща болка обхвана главата й. Опита се да събере мислите си, но те непрекъснато й убягваха.

— Моля ви. Кажете ми поне момче или момиче е.

Емили скръсти ръце.

— За какво ти е да знаеш? Ти никога няма да бъдеш част от живота му, не го ли разбираш? Вече подписа документите и се съгласи.

— Знам. Просто…

— Така е по-добре за всички, дете мое. Не можеш да си представиш каква късметлийка си. Всичко ще бъде така, сякаш изобщо не се е случвало. Можеш да продължиш на чисто живота си. Можеш да постигнеш нещо смислено. Да бъдеш примерна. Трябва да си ни благодарна. Не всяка жена в твоето положение успява да изтрие петното на срама от себе си.

— Моля ви! — проплака Лизи. Главата й щеше да се пръсне от болка, но това в момента не беше от значение. — Момиче или момче?

Емили свали ръце, после пак ги скръсти. Момичето долови нерешителност у сестрата.

— Момче — отвърна тя след секундно колебание.

— Момче — повтори Лизи и се надигна на лакти, превъзмогвайки болката — Искам да го видя.

— Не! — Емили поклати глава, този път без никакво колебание. — Не може.

— Искам да видя моето бебе! — изкрещя Лизи. Викът й отекна от каменните стени и се понесе по коридорите. — Пуснете ме да го видя!

— Можеш да крещиш колкото си искаш — изрече студено сестрата. — Свикнали сме.

Лизи беше съсипана.

— Искам да видя моето дете! — изкрещя отново тя, докато тялото й се раздираше от конвулсивна болка. — Пуснете ме да го видя! Моля ви, дайте ми да видя сина си!

Емили се наведе застрашително над нея и сърдито процеди:

— По-късно ще намина пак, когато се почувстваш по-добре и започнеш да се държиш разумно. Накрая и ти ще го разбереш. Така е най-добре за всички. — След тези думи сестрата се запъти навън.

— Чакайте! Моля ви! — провикна се Лизи и Емили спря на вратата, но с гръб към момичето. — Какво ще стане с него?

Сестрата се обърна и впери в младата жена ледения си поглед, по-леден и суров от виелица в Нова Англия.

— Ще се радва на щастлив живот… ако го оставиш на мира. Обещавам ти, ще бъде щастлив.