Ричард Дойч
Крадците на мрака (63)

62

Веню влезе в осветеното от факла помещение, където блясъкът на пламъка се отразяваше в съкровището. Усмивката му не можеше да бъде по-широка. Той се приближи до една от купчините и прокара ръка по нея: монети, скъпоценности, оръжия, свети кръстове, посуда. Вдигна един украсен със скъпоценни камъни бокал: Тежеше доста, защото стените от злато бяха доста дебели. Разгледа го отблизо, възхищавайки се на майсторската изработка и на красотата му. Погледна над деветдесетсантиметровите купчини, опасно разпръснати по земята. Цял корабен товар скъпоценности. Започна да обикаля около имането като човек, който оценява поваления лов; пресмяташе наум възможната стойност и спря, когато цифрата надхвърли три милиарда.

В този момент очите му попаднаха върху труповете. Веню се наведе над скелета на един от пиратите, чиято дълга и приличаща на паяжина коса бе залепнала за пожълтелия череп. Той стискаше дълга сабя, а наточеното й острие беше потъмняло от кръв. От костеливата му гръд стърчеше кама; ефесът беше обвит с кожа, а върхът му украсен със смарагди. Веню го хвана и я издърпа, разрушавайки гръдния кош, който се посипа на купчинка прах. Огледа внимателно острието, възхити се на баланса и на все още наточения връх. Запита се кой ли е човекът пред него. Дали е Кемал Рейс или някой от многото му подчинени, дръзнал да се впусне в безкрайно пътешествие нагоре по реки, през непознати земи, накрая изкачвайки планина, за да открие мястото, където щеше да умре.

Веню погледна към огромното съкровище и отново се възхити на това как Кемал Рейс и неговите хора го бяха качили на планината, прекарали през тесния проход — пътешествие, което трябва да им е отнело девет месеца плаване, ходене пеша и изтощение.

Най-накрая се обърна към купчините книги и ръкописи — истинския обект на неговите желания. Приближи се към тях, сякаш наближаваше рая. Съчиненията бяха натрупани на земята. Имаше каменни плочки с изсечени по тях букви, но не можа да разпознае езика; ръкописи и пергаменти на китайски и цяла животинска кожа, изписана на арамейски. Това беше сбирка от съчинения и молитви, разкази за първичния мрак — злото, което е било част от съществуването преди началото на света. Имаше карти, на които беше начертан пътят до забравени пукнатини в земята към истинското местоположение на Едем, до axis mundi, която стигаше не само до рая, но и до ада.

Беше чел за това литературно съкровище през дните си в семинарията; бяха го търсили Алистър Краули, Хайнрих Химлер и Рудолф Хес, макар че слуховете за неговото съществуване се смятаха по-скоро за бълнувания на болни мозъци. Веню го виждаше сега пред себе си цяло и невредимо и се усмихна — зрънце истина съществува, независимо колко малко, във всяка легенда или мит.

Вдигна една от книгите. Беше на латински — език, който познаваше добре от дните си като свещеник. Кожената й подвързия бе направена от човешка кожа — доста често срещана практика преди векове. Книгите за прословути личности нерядко бяха подвързани с кожата им. Това се наричаше антроподермична подвързия и можеше да бъде намерена в много библиотеки, включително в повечето университети от Бръшлянената лига в Америка. Често се разказваха истории за появата на призрачните лица на собствениците на плътта върху потъмнялата древна кожа, защото душите им са хванати в капана на подвързията.

Написан през 1511 г. от отлъчен от Църквата свещеник, Джанкарло Джабад, това беше трактат за злото, падналите ангели и потискането на всичко, което не е в съгласие с Католическата църква. Говореше се, че той разказва за своите срещи с долната земя, както повечето от хората говорят за чудесата. Подвързаната с кожата на бившия свещеник по негова молба книга, каза си Веню, беше много подходяща за начало.

Той погледна към пещерата, пълна със скъпоценности, които многократно надхвърляха някогашното му богатство, но те не представляваше нищо в сравнение с библиотеката в краката му. Седнал в меката светлина на пламъците, Веню внимателно отвори корицата с потъмнялата кожа и започна да чете.

Бенди и Тут стояха на входа към съкровищницата, притиснали гръб в гръб. Единият гледаше навън, а другият навътре, очите им тревожно се стрелкаха насам-натам, а автоматите бяха готови за стрелба, защото пазеха Веню, както бяха научени. Бяха претърсили пещерата със златото, за да намерят Майкъл, но им беше малко трудно да се съсредоточат заради огромното богатство наоколо. Не намериха никакви следи от Майкъл или Силвиу и предположиха, че са някъде навън в тъмната пещера и очакват Джани и Карл.

Никой не знаеше нищо за двамата мъже: откъде са, какви са по народност, фамилията им. Единственото известно за тях беше, че са братя. Всъщност и тази информация не беше вярна. Някога в Испания двамата бяха приятели от петгодишни и като юноши започнаха да си викат на шега „братко“. Бенди беше последвал Тут в дребните кражби и двамата започнаха да обикалят Европа. Бяха вършили разни дребни неща за Иблис, но предложението срещу петдесет хиляди долара да заминат за Индия само за няколко дни, беше много съблазнително. Можеха да си вземат отпуск през следващите шест месеца и да заминат на истинска почивка, без да се налага да финансират престоя си с джебчийство и грабежи. Щяха да се отдадат на заслужена почивка под яркото слънце на плажа след този хапещ студ и това мрачно място.

Обаче тази почивка нямаше никога да се осъществи. Дъждът от куршуми долетя напълно неочаквано; двамата „братя“ залитнаха в помещението, а простреляните им глави блъвнаха кръв върху съкровището. Не бяха чули приближаването на Майкъл и не успяха да стрелят дори по веднъж.

Майкъл влезе в помещението. Бузата му още беше притисната към приклада на автомата, от чиято цев продължаваше да се вие дим. Свали оръжието, защото видя Веню задълбочен в книга под светлината на единствената горяща факла. Не бе реагирал на насилствената смърт на двамата си охранители, нито на появата на Майкъл.

Той извади фенерчето и плъзна лъча му из помещението, за да се увери, че са сами, изгаси го и го закачи на колана.

— Къде най-добре да се скрият златото и скъпоценностите, ако не при демоните? — подхвърли Веню, без да повдигне глава и без да поглежда Майкъл. — А книгите и ръкописите с тайните на боговете и дяволите… къде да се скрият най-добре, ако не в ада?

Майкъл погледна купчината ръкописи и книги, различните пергаментови свитъци, които бяха оцелели от зъбите на времето.

— Цялата работа заради книгите ли е?

Веню бавно затвори трактата на Джабад, но не се обърна.

— Става дума за нещо много повече, отколкото хилавият ти мозък може да си представи.

— Знаеш ли какво? Ако някой е насочил оръжие към главата ти, особено човек, който има причина да те гръмне, би трябвало да си подбираш думите много по-внимателно.

Веню се обърна и изправи в пълен ръст.

— Познаваш ли страха?

— Да, и то доста добре — кимна Майкъл. — Обаче си мисля, че ти не си го опитал както трябва.

— Вярваш ли в Бог? — продължи Веню да го разпитва.

— Повече от теб — кимна отново Майкъл, уверен, че щом оръжието е у него, има сигурно надмощие.

— Хората го приемат в различни форми: Исус, Яхве, Аллах, Буда, Вишну. Хората го почитат, издигат го навръх планината, за да го обожествяват. Въпреки това всички ние на земята търсим свобода от управниците, свобода да следваме своите собствени пътища. Дните на царете самодръжци, на царствата, на диктатурите и диктаторите са преброени. Ние се бунтуваме срещу властта, срещу това да ни се казва какво да правим, но не и в църквата. „Следвай пътя, предначертан от хората, и ще прекараш вечността в топлата прегръдка на Бог, където ще можем мирно да му се молим“.

Обаче има и други неща, Майкъл. Човек затваря мозъка си за тях, защото се страхува от онова, което не разбира. Има алтернативи на Бог.

Тези книги са били скрити, за да не излезе истината наяве. За да бъде скрито онова, което лежи в сенките, което дреме в нашето подсъзнание. Кои са тукашните монаси, че да съдят какво хората трябва или не трябва да знаят?

— А ти си достоен да вземеш подобно решение от името на света?

— Аз ще бъда учителят. Аз ще бъда източникът за любопитните да научат какво се крие в сенките и зад скритите врати. Време е.

— Малко извратено благодеяние? Ти си пълен с лайна.

— Имаш ли представа какво е това място? Какво лежи над нас? Майкъл, това е Шамбала, сливане.

— Това е името, което му се приписва от хората. Един идеал, един будистки мит.

— Който ти отхвърляш дори след като си го видял, след като стоиш тук!

— Достатъчно — Майкъл махна с цевта на автомата на Веню да излиза от помещението, — ти си последният човек, който ще ме убеждава в каквото и да било.

— Наречи го както искаш.

Веню остави върху купчината трактата на Джабад и тръгна покрай хълмчетата злато, за да излезе в голямата пещера. Майкъл го последва отблизо, а автоматът сочеше право в средата на гърба му.

— Нали видя богатствата тук…

— Които ти възнамеряваше да откраднеш…

— Не го отричам, но каква полза от цялото богатство или от всички тези знания, ако си мъртъв? — Веню направи пауза. — Ти май още не си го забелязал, нали?

Майкъл го гледаше, докато вървяха през главната пещера към единствения изход.

— Не си забелязал, че онези, които живеят тук, онези, които идват на посещение, не остаряват. И при цялото това познание, при всички тези години на философски спорове, още не са споделели нищо със света. От тези планини човек би могъл да управлява света.

Майкъл се усмихна широко.

— Чуваш ли се?

Стигнаха до каменните стъпала, които извеждаха от пещерата, и се спряха там.

— Ти изпрати К.К; на смърт, кучи сине. Изпрати я в затвор, за да я екзекутират, макар да си знаел, че е твоя дъщеря. Човек като теб не е годен да управлява дори себе си. Хайде, размърдай си задника — махна Майкъл с автомата към стъпалата.

— Ако имаш намерение да ме убиваш, предлагам да го направиш сега — каза Веню, — защото ако не го сториш, обещавам ти, че ще бъде грешка, за която ще съжаляваш през целия си кратък живот.

— Ти си моят пропуск, по липса на по-хубава дума, за излизане от тук.

— Да не би да мислиш, че има място на този свят, където би могъл да отидеш, без да успея да бръкна в живота ти и да го разруша, да унищожа всичко, което обичаш?

Веню замълча. Очите му се изпълниха с омраза.

— Да не мислиш, че ще оставя К.К. да живее, след като знам колко много я обичаш?

Майкъл се усмихна.

— Правиш се на духовит, а? Казах, че си моят пропуск за излизане, но не съм споменавал и дума, че ще те оставя жив.

Веню стъпи на първото стъпало, но изведнъж се закова на място.

— Стига приказки или ще те застрелям на място.

— Това няма да е добра идея — обади се дълбок глас от стълбището.

Майкъл на секундата се хвърли настрани и хвана автомата с две ръце, готов да открие огън.

— Това е дори още по-кофти идея. Нали не искаш да улучиш К.К.?

Два автомата изплуваха от стълбищния мрак, двамата пазачи се приближиха с насочени оръжия и спряха, очаквайки заповедите на своя водач. Иблис също се спусна по стълбите. К.К. вървеше до него. Той кимна на Веню, докато минаваше покрай него.

Лицето му не изразяваше никакви чувства, когато дръпна К.К. за ръката и я избута към Майкъл.

Двамата впиха един в друг очи, пълни със съжаление и болка.

Двамата пазачи се доближаха до него и измъкнаха автомата от ръцете му. Обърнаха го и заключиха китките му с пластмасови белезници. После го бутнаха обратно към помещението със съкровищата, а всички останали ги последваха.

— Ти се върна за него? — обърна се Веню към К.К. и поклати разочаровано глава. — И за какво? За нещо романтично като любовта? Какво прахосване на сили.

След това се обърна към Майкъл.

— Казах ти, трябваше да ме убиеш, докато още имаше възможност.

След това в пристъп на ярост изрита Майкъл в гърба и го повали на земята.

— Сега кого ще убием първи и кой ще е щастливият зрител?