Ричард Дойч
Крадците на мрака (1)

Въведение

Акбикуестката пустиня

Затворът „Хирон“ се издигаше върху голяма оголена скала на хиляда метра височина и оттам се откриваше широка гледка към ръждивочервената, осеяна със скали Акбикуестка пустиня — малка отцепническа република северно от Пакистан. Триетажната сграда беше изсечена в скалите на върха на Херзинското плато — единственият ориентир в иначе равната гола пустош. С осветените си наблюдателни кули в полунощ приличаше страшно много на корона върху демонска глава.

Легендарният затвор беше построен от британците като лагер за екзекутиране на военнопленници, несъгласни с действията на империята. Като изключим прокарването на електричеството, през последните 150 години тук не се беше променило много. Високата осемнайсет метра сграда представляваше огромен гранитен блок, завършващ със зъбци, наподобяващи крепостни. В четирите края се издигаха четири осмоъгълни наблюдателни кули. Затворът беше получил името на Дантевия главен пазач на седмия кръг на ада, Хирон, но славата, с която се ползваше, далеч надхвърляше въображението дори на безсмъртния италианец. Напоследък беше заета само една трета от килиите, а броят на пазачите бе намален на осемнайсет — мъже, които вероятно щяха да са затворени в тях, ако не работеха там. Мястото за изтърпяване на наказания страдаше от недостиг на средства и беше местоназначение за такъв тип осъдени, към които „Амнести Интернешънъл“ не изпитваше особено съчувствие. Изпращането в „Хирон“ беше смъртна присъда, макар технически на осъдения да не предстоеше екзекуция. Независимо дали беше осъден на пет или трийсет и пет години, нито един затворник не доживяваше амнистия.

Смъртта идваше по различни начини: екзекуция на електрическия стол или обезглавяване — в зависимост от настроението на пазачите; куршум от някоя кула, докато се опитваше да избяга; от ръцете на друг затворник или както се случваше най-често — самоубийство.

Имаше само един начин да стигнеш до „Хирон“ — десет километра черен път през равната пустиня, толкова тесен, че два камиона трудно биха могли да се разминат, който се виеше нагоре из планината.

От 1895 г. никой не беше успял да избяга. Ако някой късметлия успееше да пробие дебелите един метър стени, щеше да се изправи пред две възможности: да побегне надолу по десеткилометровия черен път, зорко следен от двете наблюдателни кули, а после да се отправи на опасен осемдесеткилометров преход през пустинята; или просто да се гмурне от хилядаметровата предна скала и да диша въздуха на свободата цели двайсет и пет секунди, преди да стане на парчета върху острите като бръсначи скали долу. Това беше един от малкото затвори в света, който нямаше нужда от допълнителни мерки за сигурност като оградна мрежа, увенчана с бодлива тел.

„Хирон“ беше местоназначение, предпочитано от по-корумпираните съдебни системи в света — онези, които искат да накарат хората да изчезнат. Това беше място, където за затворниците не се мислеше, където престъпниците с бели якички бяха размесени със сини якички и онези въобще без якички с единствената надежда, че взаимно ще се унищожат.

Саймън Белатури седеше на пода в килията с размери три на три метра. Смъртта му беше планирана за пет сутринта. Нямаше представа откъде е дошла драматичната идея за екзекуциите на разсъмване, но смяташе тази практика за нехуманна.

Трябваше да бъде проста кражба на писмо от кабинета на бизнесмен, незаконно придобито чрез наддаване. Много древно писмо, написано от мюсюлманския велик везир до неговия брат, християнския архиепископ — писмо, което никога не е било предназначено за очите на широката общественост. В модерния свят това беше престъпление, което не заслужаваше смърт, но този свят съществуваше само в мечтите зад древните затворнически стени.

Предполагаше се Саймън и неговият партньор да влязат и да излязат навреме за резервираната за вечеря маса в девет часа вечерта в „Дамстег“, близо до канала Принсенграхт. Но и най-добре замислените планове на хората и мишките…^[1]

Сега, когато седеше в хиронската си килия, Саймън изпитваше дълбоко съжаление за онова, което беше извършил. Не заради кражбата или която и да било друга постъпка в миналото. Съжаляваше само, че е набъркал приятеля си, който седеше в съседната килия. За това, че бе изложил човек, когото обича, на такава опасност, за това, че бе довел някого, който му имаше доверие, пред прага на смъртта.

Защото утре, щом се съмне, щяха да ги събудят и отведат в съседното помещение, в което мъж със средновековна качулка на главата да ги сложи да легнат върху кипарисова маса, да окове ръцете им на гърба и телата им към огромния дървен блок. Накрая ще привърже наведените им глави с разголени за последен път вратове.

Тази зала на смъртта щеше да се изпълни със зрители. Пазачите щяха да докарат затворниците да гледат представлението, за да се изпълнят със страх, да се парализират покорни с надеждата, че ще избегнат подобна съдба.

Най-накрая щеше да влезе директорът, да седне по средата на първия ред и да се вторачи свирепо в очите на осъдените, за да надникне в техните души. След това с полуусмивка, защото без съмнение мислите му вече щяха да кръжат около закуската, щеше да даде сигнала.

Без да се бави повече, палачът щеше да вдигне високо церемониалния меч и със заслепяваща скорост да го стовари върху разголената плът на техните вратове, за да отсече главите от телата им.

 

 

Три дни по-рано

Майкъл Сейнт Пиер влезе във всекидневната с висок таван в голямото си жилище във фермерски стил в Байрам Хилс — малко градче само на час път с кола от Ню Йорк. Хвърли писмата си върху кожения диван и изсипа комплект планове от дълъг тубус върху билярдната маса. Трите му бернски пастирски кучета — Ястреб, Гарван и Мечка, го последваха и седнаха в краката му, когато той разгъна охранителните схеми, изглаждайки листовете с ръка на зелената филцова повърхност. Беше прекарал четири седмици да проектира камерите с големина на карфица, шифрованото видеонаблюдение и алармената система на склад за произведения на изкуството, принадлежащ на милиардера филантроп на име Шамъс Хеникът.

Майкъл разбираше напълно желанието на Хеникът да защити своята сбирка от картини на Моне, Рокуел и Ван Гог и прилагайки своите специални познания, неповторим поглед, опит и прозрение, беше създал охранителна система, която по своята технологическа непробиваемост съперничеше на всичко, използвано от ЦРУ.

Майкъл се обърна и се вторачи в голямата картина над камината, на която беше изобразен величествен ангел с широко разперени криле, издигащ се от пламтящо дърво. Реалистичното изображение и топлите цветове отразяваха епохата на Ренесанса. Беше работа на Говие^[2] от края на шестнайсети век и му бе подарена от близък приятел, който го умоляваше да открадне картината от сестра му и да я унищожи. Молбата тежеше много на Майкъл, защото беше предсмъртна. Необичайно желание, което беше изпълнил.

Някога Майкъл беше крадец. Важната дума тук е „беше“. Защото обеща да загърби този свят. Беше го обещал на своята жена и на себе си, но обстоятелствата го бяха вкарали отново в него. Оттогава бе извършил една-единствена кражба, за да плати лечението на жена си от рак, и няколко пъти беше помагал на своя приятел Саймън. Но всяко от изпълненията беше безкористно, извършено без възнаграждение, при обстоятелства, които го принуждаваха да направи морални компромиси, за да помогне на други.

Сега всичко това беше останало в миналото. Кражбите бяха нещо, в което бе необичайно добър, но беше доволен да забрави за тях. Основа законен бизнес в сектора на сигурността, който постоянно растеше, с все по-голяма клиентела, осведомена за присъдата му отпреди няколко години за кражба на диаманти от едно посолство. Наемаха Майкъл и продължаваха да го правят заради незаконното му минало и доброто име, с което почна да се ползва заради качествената си работа през годините. Търсеха съвета му, защото можеше да мисли като онези, които се промъкваха в сгради, проникваха в компютри, изключваха охранителни системи и крадяха картини На Моне, Рокуел и Ван Гог. Майкъл мислеше като противната страна, като онези, чието непочтено съзнание бе съсредоточено върху преодоляването на мерките за безопасност и разбиването на банковите трезори. Да го наемеш беше като да откраднеш системата на противниковия отбор само седмица преди решителния мач. Чрез него научаваш къде да съсредоточиш отбраната си, как да запушиш пробойните. С Майкъл Сейнт Пиер хората се учеха как да печелят.

Майкъл нави чертежите и ги пъхна обратно в тубуса, оставяйки го върху дивана при неотворената поща. После мина през кухнята в трапезарията. Масата беше подредена за двама. Маринованите пържоли бяха в хладилника и готови за скарата, виното неотворено, а кристалните чаши стояха в очакване. В центъра на масата имаше ваза със свежи цветя.

Година и половина след смъртта на съпругата си Майкъл най-накрая беше започнал отново да се среща с жени. Мери беше център и смисъл на неговия живот. Всички говореха за тях като за едно цяло: Майкъл и Мери, Мери и Майкъл. Никога не му беше минавало през ум, че на трийсет и осем ще остане сам. Никога не си беше представял живота без нея, нито бързината и жестокостта на рака. И докато седмиците и месеците пълзяха, не си представяше и как ще се съвземе. С течение на времето обаче и с помощта на приятелите и на баща му у него започна бавно да се събужда надеждата. Той спря да мисли за трагедията, замени я със спомена за усмивката на Мери и нейните думи: „Не плачи, защото умрях, а се усмихвай, защото живях“.

Свали венчалния пръстен, закачи го на врата си като спомен и обяви на своите приятели, че е готов. Те също бяха.

Със своята гъста, рошава кестенява коса и тъмносини очи, които гледаха съсредоточено и настойчиво, Майкъл не беше мъж, който би останал без женско внимание. Имаше силно и красиво лице, по което се виждаха следи от нееднократни сблъсъци с живота. Висок малко по-малко от метър и осемдесет, той беше останал във форма, а мускулите му още бяха корави от вдигането на тежести, алпинизма и плуването. Беше горд от факта, че носи същия размер джинси, както когато бе на осемнайсет. Нямаше намерение да се занемари като много от своите връстници.

Пол и Джини Буш го бяха поканили четири петъка един след друг. Четири вечери, четири срещи с усмивки и кимвания и разказване на истории, които трябва да направят впечатление, четири неловки „лека нощ“ и четири повече от обичайното непохватни целувки. Да се каже, че е забравил как се прави, би било направо омаловажаване.

На петата среща обаче нещата се развиха необичайно.

За начало трябва да се каже, че това не беше среща за вечеря или за кино, дори не и за обяд. Беше среща за баскетбол в събота след обед, организирана от неговия приятел Саймън Белатури. Отец Саймън Белатури, необикновен свещеник, който отговаряше за ватиканските архиви. Саймън беше самотник, работата му поглъщаше повече от будните му часове и не му оставаше много време за други приятели, освен Майкъл. Двамата се бяха изправяли заедно срещу живота и смъртта и бяха съпричастни в стремленията и в болките си. Бяха се сближили при възможно най-лошите обстоятелства, което правеше връзката им по-близка дори от кръвната. И така, когато Саймън спомена К.К., Майкъл не искаше да нарани неговите чувства, но не можеше да си представи, че среща, уредена от неговия самотен приятел свещеник, ще доведе до нещо повече от леко неудобство.

Той пристигна на откритото игрище зад гимназията в Байрам Хил с топка в ръка и уверен в своите способности на играч. Никога не беше играл в училище, а любимият му зимен спорт беше хокеят, но стреляше отлично и владееше няколко добри движения, които никога не го изоставяха по време на улични мачлета.

Когато пристигна, К.К. вече беше там и стреляше по коша. Движеше се с грациозността на танцьорка, краката й безшумно се плъзгаха по асфалта, докато дриблираше. Кетрин Колийн Райън беше висока — по-висока от всяка жена, с която Майкъл някога беше излизал. Със своите един и седемдесет и пет беше почти на равнището на неговите очи. Косата й беше руса, с цвят на пшенични класове, вързана на конска опашка, а зелените й като смарагди очи бяха ясни и пълни с живот. Беше стегната и атлетична, но въпреки това напълно женствена. Носеше бяла тениска „Найки“ и тъмносини шорти. Майкъл не можа да отклони поглед, привлечен от загорелите й подвижни крака, и се удиви колко са дълги. Докато се опитваше да не ги зяпа, се сети за валкириите, норвежките богини, които изнасят мъртвите викинги от бойното поле.

— Здравей — протегна ръка той. — Аз съм Майкъл.

— К.К. — отговори тя с лек английски акцент и го направи да прозвучи почти екзотично. Отвърна уверено на ръкостискането му и Майкъл се запита дали влагата, която усети по дланта си, беше от нея или от него.

Двамата потънаха в мълчание, докато запознаването им се превръщаше в неловкост заради разменяните уверени усмивки и чести кимания с глава. Тръгнаха мълчаливо към игрището, като си подаваха топката — сякаш беше език, по-лесно разбираем от думите. Майкъл реши да не загрява и подаде топката на К.К., за да започнат играта.

Започнаха я сърдечно, размениха си малко думи, докато К.К. дриблираше. Тя пристъпи крачка, направи лъжливо движение наляво, после надясно и подскочи, за да стреля от линията на трите точки, и вкара топката. След първия кош, който Майкъл й позволи да вкара, двамата се разгорещиха.

Тя му се усмихна и хвърли топката, а русата й конска опашка подскачаше при всяко движение. Майкъл пое, дриблира, тръгна надясно, но К.К. се вклини, открадна топката, затича се към коша и вкара.

Той я загледа, сякаш виждаше пред себе си някаква женска разновидност на Майкъл Джордан. Нямаше чувството, че играе срещу момиче, усещаше се по-скоро като нещастен и тромав кандидат за Националната баскетболна лига, който се излага пред очите на петнайсет хиляди зрители. Започна да ругае Саймън, че го постави в подобно положение, смятайки, че ще си подхождат. И това ми било приятел.

Нищо не си казаха, докато се гледаха — единият се усмихваше победоносно, а другият неловко, с примес на удивление. Майкъл знаеше, че ще трябва да се напъне, ако иска да избегне пълното унижение.

Лъжливо движение и можеше само да гледа как тя вкарва поредния кош.

Той все пак успя да си върне играта и достойнството, стреляйки три пъти подред точно, и играта продължи точка за точка през следващия половин час. За всяка, която той отбелязваше, тя веднага отвръщаше със същото. Потта започна да извира от тях, сърцата им биеха тежко. Никой не отстъпваше и педя. Бяха като две деца, които играят за шампионската титла.

— Трийсет и осем на трийсет и осем — каза К.К. със своя английски акцент.

— Който вкара следващия кош, печели? — предложи Майкъл задъхан.

К.К. кимна, тръгна да дриблира, но той открадна топката, завъртя се наляво и стреля… но не улучи. Тя хвана отскочилата топка, дриблира и се опита да го финтира, но Майкъл отгатна посоката, изби я от ръцете й, улови, дриблира, помоли се и от десетина метра вкара.

— Хубава игра — усмихна се К.К.

— Да, така е — отговори Майкъл и се наведе, опирайки ръце в коленете, за да се опита да успокои дишането си.

— Смятах, че си ми в кърпа вързан — отбеляза К.К. и отметна няколко руси непокорни кичура от челото си.

— Винаги има утре — успокои я Майкъл и се засмя, надявайки се тайно да избегне реванша.

Вечеряха във „Валхала“, ресторанта на Пол и Джини Буш в Байрам Хилс.

Ядоха в сумрачния заден салон като двама юноши на първа среща. Макар и двамата да бяха гладни, пържолите им си останаха неизядени, защото потънаха в разговор за спорта и живота, който продължи повече от три часа.

— Има ли спорт, който не практикуваш? — попита Майкъл и отпи глътка кола.

— Няма такъв, който не бих опитала — отговори К.К. — Макар че си падам по по-бързите и по-опасните. Другите много бързо ме отегчават.

— Опасните?

— Нали разбираш, онези, при които си на ръба. Затова обичам Съединените щати. Те са място за екстремни спортове. Имаш река Колорадо за рафтинг, Скалистите планини за катерене и ски, Калифорния за сърфиране, Лейк Плесид за скелетон и бобслей, Уайоминг за езда и делтапланеризъм.

— О, значи си зависима от екстремните спортове — засмя се Майкъл. Той си падаше по адреналина, пристрастяване, формирало другия му живот. — А бънджи?

— Още усещам потните си длани, когато скочих за пръв път.

Майкъл седеше там и попиваше казаното от нея, нейните интереси, нейната усмивка, нейната индивидуалност и започна да разбира защо неговият приятел му я беше представил.

— Откъде познаваш Саймън?

— О, преди няколко години писах статия за Ватикана — отговори К.К.

— Значи си журналистка?

— Бях — отговори тя и замълча. — Проучвах историята на религиите и той много ми помогна. А ти откъде го познаваш?

— С него си помагаме от време на време — надяваше се, че лъжата не се набива прекалено на очи. — Той е мой добър приятел. Един от най-близките.

— И мой — кимна К.К. — Аз никога не излизам на среща с непознат, но Саймън някак си успя да ме убеди.

— Нямаш представа колко е неловко приятелите да ти уреждат срещи.

— Карат те да се чувстваш така, сякаш си некадърен сам да се справиш — отговори К.К., напълно съгласна с него. Усмихна се и попита: — Какво работиш?

Майкъл отговори за настоящето, без да намеква нищо за миналото.

— Имам охранителна фирма.

— Лична охрана или обезопасяване с технически средства?

— Второто — засмя се Майкъл. Той мразеше да носи костюми й никога не би могъл да прекара целия ден зад компютъра. — Системи за охрана на дома и бизнеса — мразеше да лъже, но това всъщност не беше лъжа, защото тя попита в сегашно време. — Още ли пишеш?

— Всъщност не ме бива в писането. Консултирам страните в Европейския съюз как да преодоляват културните различия помежду си. Помагам им да се гледат в очите.

— Звучи… вълнуващо — отговори Майкъл с неискрен интерес.

— Сега вече знаеш защо обичам да скачам от мостове с ластици на краката — продължи тя и се усмихна. — Така мога да пътувам много и да работя, когато имам настроение. Освен това ние, европейците, не работим през август.

— Не работите през август? Прекрасно. Когато бях малък, татко, който беше счетоводител, никога не взимаше отпуска.

— Нито пък майка ми — отговори К.К. с лека тъга в гласа.

— Братя и сестри? — попита Майкъл в опит да пресече тъгата й.

— По-малка сестра. Финансов гений при „Голдман Сакс“ в Лондон. А ти?

— Единствено дете, за да имам повече храна. Близки ли сте със сестра ти?

— Колкото е възможно. Тя не спира да хленчи, че иска открие собствена фирма. Все повтаря тази мантра: „На трийсет — трийсет милиона, на четирийсет — триста“.

— Ако някога има нужда от помощ… — Майкъл бръкна в джоба си, извади портфейла и й подаде елегантна визитка със сух отпечатък.

— Стивън Кели? — учуди се К.К., когато прочете визитката.

— Той се занимава с финанси и сме близки. Работи в тази област и ако сестра ти някога има нужда от помощ… Кажи й да каже, че ме познава. Но да не се обажда в понеделник.

К.К. наклони глава.

— Че какво не е наред с понеделниците?

— Обикновено в неделя го разкарвам по игрището за голф и му опразвам джобовете. Има нужда от няколко дни, за да забрави.

— Благодаря — усмихна се К.К., трогната от жеста. Протегна се през масата и хвана Майкъл за ръката.

През следващите седмици К.К. и Майкъл продължиха да се виждат. Редовните им срещи започнаха да стават по-интересни: голф в „Уингед Фут“, вечеря в „Нобу“, тенис във „Форест Хилс“, обед в „Шун Лий Палас“. Майкъл дори успя веднъж да уреди да хвърля срещу нея на стадиона „Янки“ благодарение на връзките на баща си и защото отборът играеше навън. Игрите им винаги бяха сериозни, но изпълнени със смях, шеги и остроумни закачки. Обзалагаха се на какво ли не, включително кой да избере ресторанта. Победите бяха по равно, резултатът в игрите винаги вървеше точка за точка, а изгубилият всякога се успокояваше, повтаряйки с надежда: „Винаги има утре“.

Нарастващата им близост беше различна от всичко, което Майкъл беше изпитвал досега — имаше чувството, че тя му е приятел завинаги. Разговаряха с часове за какво ли не, а друг път просто седяха и мълчаха, просто доволни от присъствието на другия. До нея се чувстваше спокоен, макар да я намираше съблазнително привлекателна. Тя имаше чувство за хумор, което не щадеше и нея самата, сякаш искаше да се накаже за своята хубост. Дори неговите предпазливи кучета я харесваха.

Беше минал почти месец, откакто започнаха да се срещат — един месец, откакто с усилие я би на баскетбол. Все още не бяха консумирали връзката си. Тя уважаваше чувствата му, сполетялата го загуба. Знаеше, че с някои неща не бива да се прибързва, че интимност се постига само със съзнание, освободено от вина.

Майкъл беше приготвил вечерята, маринованите пържоли вече лежаха на грила, на масата имаше свежи цветя, виното беше отворено, за да подиша. Когато К.К. влезе, веднага видя малката кутия на своята чиния. Квадратна, светлосиня с надпис на „Тифани“. Те просто се усмихваха един другиму, докато тя я отваряше. Извади малък сребърен медальон с верижка. На гърба му пишеше: „Винаги има утре“.

Тя го задържа на дланта си, беше я трогнал. Подаръкът беше по-хубав, отколкото тези за Коледа или рожден ден, защото бе даден безкористно, а не заради ритуала или някакви очаквания — от сърце. Когато вдигна очи, прочете в неговите, че й дарява много повече от сребърен медальон.

Така и не стигнаха до вечерята. Пържолите изгоряха и се превърнаха в черни неузнаваеми парчета.

Майкъл прегърна К.К. Не бързаше, сякаш му беше за пръв път, неговата първа целувка. Беше минало толкова време. Той се изгуби в интимността с нея, главата му се маеше, сърцето биеше. Тя се притискаше силно в него и никой не би могъл да каже къде свършва тя или започва той. Дишането им беше накъсано, двамата се съсредоточиха един върху друг, изгубили представа за времето, като всеки безкористно отлагаше своето удоволствие, за да осигури това на партньора си. Ръцете на Майкъл се плъзгаха нежно по нейната кожа, а тя настръхваше въпреки вътрешната жега, която и двамата чувстваха. В мига имаше много страст и Майкъл осъзна, че те не правеха секс, а любов.

След това, докато лежаха отпуснати в негата от удоволствието, се наслаждаваха на мълчанието, знаейки, че заедно са в безопасност, че нищо не може да ги нарани, докато лежат в обятията си.

 

 

На следващия ден звънна телефонът: К.К. трябваше да се връща на работа, командировка до Париж — града на светлината, за да помогне в усмиряването на темперамента и егото на германските, френски и испански представители в съюза, които непрестанно се дърлеха за политика. Щеше да се върне след седмица. Помоли за втора възможност да опита неговите пържоли, защото копнее за домашно приготвена храна. Майкъл обеща, че ще бъдат мариновани и готови за печене. Сбогуването беше кратко, сякаш отдавна установена практика, защото и двамата предпочитаха да чакат с нетърпение бъдещата среща. Докато я гледаше как потегля от автомобилната алея, Майкъл се усмихваше. Беше намерил нещо, което смяташе за изгубено завинаги.

Сега, докато се беше вторачил в масата за вечеря с неотворената бутилка вино и вазата с цветя, се запита как е могъл да бъде толкова глупав. Бяха минали четири дни, откакто К.К, бе казала, че ще се върне, а не беше звъняла, нито изпратила съобщение. Той от своя страна й беше оставил безброй, но не получи отговор на нито едно.

Чувстваше се като безпомощен глупак, който отваря сърцето и излива душата си с наивната вяра, че толкова бързо и лесно ще намери отново любовта.

Намираше утеха във факта, че беше обичал веднъж и сключил брак, че му е било позволено да изпита нещо истинско, което малцина преживяват. Така изброяваше благословените неща в живота си и заличи Кетрин Колийн Райън от своето сърце.

Потупа Ястреб по главата и се залови да прибира неизползваните чини от масата, но в същия момент някой почука на вратата и го извади от равновесие. Трите кучета се разлаяха бясно.

Майкъл пресече всекидневната, извика на кучетата да млъкнат и отвори вратата.

На прага стоеше висок, стегнат мъж в отлична форма, с остър и жив поглед, който не подсказваше годините му, и със съвършено подстригана и сресана прошарена коса. Носеше синьо спортно палто от „Ерменеджилдо Дзеня“ и кафеникави панталони с остри като бръсначи ръбове. Всичко в този човек беше точно и прецизно — дори ъгълът, под който беше паркирал своя „Астън Мартин“.

— Здрасти, Майкъл — поздрави Стивън Кели.

— Здрасти, татко — отговори Майкъл изненадан.

— Сам ли си? — попита баща му, надниквайки в къщата.

— Да, може да се каже. Влизай. Какво има?

— Става дума за Саймън.