Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Бурята

Преводач: Росица Алексова; Теодора Давидова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: френски; английски

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: френска

Печатница: „Унискорп“ ООД

Излязла от печат: 23.08.2011

Редактор: Милка Рускова

Художник: Anna Simeonoff

Коректор: Милка Белчева

ISBN: 978-954-330-278-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10812


I

Никога не се задържаше на един остров повече от месец или два — време достатъчно да опознаеш едно място, а и местните да свикнат с теб. Щом някой имаше неблагоразумието да го попита: „Какво правиш, за да преживяваш, момче?“, той разбираше, че е време да се изнася и колкото по-рано, толкова по-добре. Що за въпрос е това: „Какво правиш, за да преживяваш?“. Някога задавали ли са ви го? Положително ви кара да се съмнявате, че преживяването не е достатъчно и някак изтласква идеята за самия живот на втори план, защото не е достатъчно само да си жив, а и трябва да плащаш за това. „Имам леля в Калифорния“, отговаряше обикновено той. Това беше вярно, с тази разлика, че не получаваше от нея пари, а, напротив — той изпращаше на седемдесет и пет годишната старица, която имаше съвсем малка пенсия, по няколко пъти в годината по една сериозна сума. Обичаше да си дава дълга ваканция през лятото и да я прекарва на отдалечени места. От друга страна, седемдесет и пет не беше никак лоша възраст и се надяваше тя да доживее до сто години.

Едно от много удачните си попадения откри в английска лятна къща в Скиатос, далеч на север, господин Дронер му беше казал, че това е най-добрата колекция шумерски предмети, която може да се намери извън Лувъра. Беше го изгледал с до болка познат на Били тъжен поглед и печално въздъхна: „Естествено, почти невъзможно е да бъде продадена“, след което даде на Били две хиляди долара, а той се почувства твърде минат, но трябва да си доста издигнат в някои среди, да те познават в световен мащаб и да имаш добри връзки, за да можеш да продадеш археологически находки, известни на всички познавачи в света. Господин Дронер познаваше всеки бразилски милионер, всеки богаташ и любител на изкуството в Япония и Хонконг, банкери, които можеха да си позволят да купуват произведения на изкуството и които никога нямаше да могат после да продадат. На това му се вика любов към изкуството заради самото изкуство. Сър Николас Артър Малкомър Дронер беше наистина изключителен човек, от онези англичани, за които в книгите пише, че са най-близо до „загадъчния Ориент“. Живееше в облицована с мрамор къща в Атина, чиято тераса гледаше към Акропола, кръстосваше Егейско море с черната си яхта „Нарцис“. По-голяма и по-луксозна от „Ла Креол“, собственост на богаташа Ниаркос, така че нямаше никаква опасност някой да го попита: „Какво правиш, за да преживяваш?“. Дронер приближаваше шейсетте и дребната му глава, кацнала на дълъг врат, създаваше впечатление, че е костенурка, която все си търси черупката. Най-забележителното нещо у него бе усмивката. Тя бе някак неизменна и Били не познаваше друг човек, така изцяло създаден от усмивка. И Били, който бе започнал да разбира вече малко от археология, от царски гробници и от богове, беше започнал да си мисли, че е виждал подобна усмивка на устните на статуя, за която се знаеше, че струва цяло състояние. Най-близо до тази усмивка бе изражението на фигура на Буда от седемнайсети век, за която господин Дронер му бе казал, че вече е докосната от стила на декадентството и се намира в дома на полковник Хюстън-Фолър на остров Спетсай. Освен това Дронер имаше таланта да говори за отминалите векове, за времето преди християнството, все едно разказваше истории, случили се през собствения му живот; човек имаше усещането, че е присъствал в епохата, която Тутанкамон си е смукал палеца или когато Хубавата Елена е закопчавала прекрасна огърлица около врата си. А може и да е бил, кой може да каже. Митологичен — това бе най-подходящото определение за този човек, пък и кой друг, освен мошеник би могъл да преживява в продължение на петдесет столетия от човешката история.

Защото нямаше по-голям мошеник от господин Дронер, никога никой не го беше разкрил, което го правеше съвсем истински. Носът му бе арогантно извит, с широки ноздри, които обикновено се описват като на лешояд, но в неговия случай — като на аристократ. Очите му бяха поразително сини и много спокойни, на очевидно отпуснат човек, който е в мир със себе си и със света поради това, че никога не е пропускал шансовете си. Не беше трудно да впечатлиш Били, но пък той имаше дарбата да забелязва добрата изработка и бързо разбра, че външният вид на сър Николас Артър Малкомър Дронер е резултат на наистина забележителна шлифовка. Проклетникът я бе постигнал съвсем сам — всяка линия на лицето, усмивката, плавните жестове, атмосферата на човек без възраст, която витаеше около него, и изключително привлекателният глас, целенасочено школуван, постигаха искания ефект. Жена му, близо двайсет години по-млада от него, бе забележителна по свой собствен начин. Вдовица на германски генерал, увиснал на бесилката заради участието си в заговора срещу Хитлер през 1944 година. Лицето й беше много красиво и макар да минаваше четирийсетте, имаше стегнато тяло, пълно с обещания. Най-удивителното в нея беше, че бе успяла да се зарази от усмивката на съпруга си, сякаш те двамата криеха една обща тайна, нещо, което единствени те знаеха — като например личното приятелство с „най-известните хора в света“, а също и че единствено на тях им е доверена тайната на живота и смъртта. Винаги бе заобиколена от всевъзможни по цвят и големина пудели, но в групата им неизменно присъстваше жълто-черен мелез — покрита с белези кучка, при вида на която тутакси възникваше въпросът: какво трябва да е направило такова улично псе, за да заслужи да бъде прието в подобна компания.

Тъкмо тази жена първа се запозна с Били и след като прекараха няколко дни заедно из пустите плажове и сред скалите, бе го завела една вечер на борда на „Нарцис“, където той се почувства също както навярно се е чувствало жълтото улично псе при първата покана да се присъедини към пуделите. Сър Дронер го посрещна радостно, толкова много бил чувал за него, отдавна се интересувал от плувци на дълги разстояния. Били от години не се беше срещал с човек, който да му напомни за миналото — за преплуването на Златния рог, на протока Каталина, четирийсеткилометровото преплуване от Кале до Дувър и обратно… Изведнъж домакинът се изкашля леко смутен и Били тутакси разбра, че човекът се опитва да премълчи „тъжния край на кариерата на един златен медалист“, както гласеше едно заглавие в „Лос Анджелис Таймс“ по повод скандала с незаконното пренасяне на наркотици, в който се беше забъркал младеж, години наред олицетворявал красотата и младостта и дори американската мечта.

Когато се срещнаха, по него време Били преживяваше, като свиреше на китара на партита по яхтите в пристанището на Хидра, а петстотинте долара, които господин Дронер му връчи тогава, както и сумите, които получи от него впоследствие, го накараха да се почувства така, сякаш неочаквано дяволът бе отговорил на молитвите, тайно отправяни към Всевишния. Именно при третото му посещение на известната яхта сър Дронер подхвана деликатно темата.

— Предполагам, не четеш вестници?

Били се засмя.

— Някой е откраднал три вази от епохата на цар Минос от вилата на Ван Хуч, тук, на остров Хидра. Много странна работа. Това е една от онези къщи, които са достъпни само по море и бунгалото на пазача е сред скалите. Човекът е категоричен — цяла нощ е ловил риба и никаква лодка не е доближавала брега. Излиза, че някой е преплувал петте мили до къщата, покатерил се е по скалите, взел е вазите и след това е изплувал обратния път. Общо десет мили. Почти немислимо постижение. Освен, разбира се, ако не го е чакала някъде лодка… както знаеш… Искам да кажа, че трябва да познаваш острова, протокът е много тесен и в подводните рифове от другата страна се разбиха толкова много злощастни кораби… Преди една година откриха там една асирийска галера… По-склонен съм да мисля, че човекът е прекосил разстоянието с плуване…

Той си отчупи от току-що изпечения бял хляб и започна да къса малки залъчета с дългите си пръсти, на един от които се виждаше красив пръстен. Били бе видимо изплашен. Една хапка от лобстър заседна в гърлото му.

— Мисля, че трябва да върнете предметите — кротко отбеляза господин Дронер. — Надявам се, че не са повредени. Мога да уредя да бъдат върнати тихомълком на моя приятел полковник Ван Хуч. Нещо повече, това си е истински спортен подвиг. Бих искал да предложа награда. Три хиляди долара.

— Вземи си още от лобстъра, скъпи — мило се обърна към Били госпожа Дронер.

Така започна всичко.

 

 

Караджоглу беше невероятно тлъст човек. Докато се носеше бавно и полека, под ризата му се подрусваха гърди, резултат от катастрофалното объркване във функциите на жлезите му. Очевидно за да подчертае мъжествеността си, носеше силно почернени мустаци и пура. Тя не слизаше от устата му и стърчеше право напред като горда демонстрация на ерекция. Очите му бяха тъжни и в тях лесно можеше да се прочете, че жена му си ляга с почти всеки турист. Опиташ ли се да му се усмихнеш, Глу-Глу, както го наричахме, тутакси добиваше обиден вид — не бива да показваш, че знаеш колко шавлива е жена му. В такива моменти той неизменно затваряше очи.

Любимите му теми бяха пиратите и изнасилванията, черната борса и съпротивата срещу немците по време на войната… някога. Беше удушил с ръце един немски постови — вдигаше дебелите си малки длани и показваше как точно го е направил, въртеше драматично очи, а в това време мустаците му щръкваха от вълнение. Тогава бил млад и слаб — герой от съпротивата; като се загледа в пухкавите му дребни длани, човек почти може да чуе смеха на немския войник, който е усещал душенето като гъделичкане. Той е турчин от клана Караим и над леглото му виси стара гравюра, на която се виждат едновремешните турски пирати от XVIII век — братята Барбероса на палубата на ветроходен кораб.

Пансионът се състоеше от десет стаи и по някаква причина, която Глу-Глу не можеше да обясни, се наричаше „Светата риба“. Това име идваше вероятно от някакво дълбоко недоразумение в превода от турски на английски; мозайката в охра и синьо изобразяваше главата на Дева Мария. Съчетанието между име и образ бе твърде конфузно, да не кажем почти мистериозно; човек започваше да се чуди за пропаданията в историята и за това защо ли този епизод е пропуснат в Светото писание, и какво ли, по дяволите, се е случило между Мария и рибата. Е, добре е все пак, че има за какво да мислиш, че все още си способен да се изненадваш. Започваш да си мислиш, че имаш свой собствен Исус Христос, чисто нов и чист, такъв, какъвто никой още не е имал през изминалите две хиляди години — защото си съхранил способността си да се изненадваш, способността си да се смееш. Смехът е единственото, което си заслужава, и докато можеш да гледаш света през смях, все още не си съвсем загубен.

Терасата беше надвиснала над самата вода, а каменната настилка под краката бе винаги прохладна, независимо колко е горещ денят. Рибарските лодки, тук ги наричат каици, се събират при залез-слънце, подобно на търсещи храна пеперуди — петнайсет-двайсет лодки, които обикновено влачат огромна ръждива на цвят мрежа, стиснала в челюстите си, така да се каже, улова от попас, дамос или както ги наричат тук, но на мен всичките ми приличаха на калифорнийска пясъчна писия. Морето придобива теменужен цвят на залез-слънце, след това внезапно избухва в червено, а лодките скупчват все по-близо носовете си, сякаш за да изкълват и погълнат уловената риба. От време на време откъм Азия се задава виолетова на цвят буря, която увисва над морската шир, трещи и пука, а когато утихне, червеното като домат слънце се усмихва и стопля света, сетне, натежало, се спуска над върховете на близо тристате на брой източноправославни черкви на острова. И точно тогава може да се чуе песента им, не на черквите, а на гърците вътре в тях; често се питам защо на толкова малко пространство трябва да има близо триста черкви, една добра сграда би била достатъчна, стига да работи както трябва.

Гърция. Родното място на митологията — царе, които никога не са съществували, богове, които никога не умират и между които семейните връзки са преплетени по всевъзможен начин. Екскурзоводите гърци успяват да те убедят, че проядено парче скала е останало от някакъв действително съществувал свят.

Госпожа Караджоглу се мислеше за древногръцка богиня на любовта и като такава трудно можеш да вирееш на малък остров само с неколцина мъже, които да поддържат репутацията ти. Били никога не беше лягал над тяло с толкова много задни части и гърди. Нейната представа за митологична страст бе да се претърколи върху теб с всичките си деветдесет килограма обезумяла плът, разчорлена коса и раздрусан от тлъстини корем, така че започваш да се тревожиш дали ще може да получиш някога пениса си обратно. Освен това тя имаше един от онези идиотски навици да натиква едната си цица в устата ти и ти лежиш притиснат, с пълна уста, докато гръцката богиня те наблюдава от небесата и само повтаря:

— Хубаво ли е, мили? Добре ли ти е?

— Ммм — простенваш и много скоро започваш да си мечтаеш за хубаво парче американско говеждо филе, защото не е възможно да намериш добра говежда пържола в цяла Гърция, която държи на агнешкото.

В дъното на тясната улица, от двете страни на която се издигат варосани, обвити в лози сгради, а също и две прихлупени черкви, се вижда къс синьо небе; след края на улицата започва стръмен скалист склон, който се спуска рязко и свършва във вълните до самото пристанище. На отсрещния бряг се виждат вятърни мелници, под тях — ветроходни лодки, магарета, натоварени с грънци, потропват копита. От прозорците висят проснати да съхнат рибарски мрежи, така че докато си вървиш, на главата ти може да падне гърчещо се раче — което, естествено, отнасяш до морето и го пускаш в негови си води, отговаряйки на мълчаливите му молитви, нищо че раците нямат черкви. Улицата е сляпа и ако стаята ти има прозорци към морето, можеш да прекараш часове в съзерцание, стига някое от копелетата на плоския покрив над теб да не те замери с нещо. Въпрос на време е и това да се случи — след месеци, седмици или дни, никой не може да каже със сигурност.

Все още няма битки в континенталната част, само случайни убийства тук и там, такива, за които четем: куршум в нечий тил, след който започва война. Първата от милион и половина жертви. Ала колонията от чужденци, почти само англичани, не се тревожеха излишно. Те всички бяха от онези, които спокойно си играеха бридж вече петдесет години, докато останалият свят се менеше с такава скорост, че бе направо страшно. Англичаните участваха в битки все по-рядко. Странни екземпляри от колониален тип, „типични английски ексцентрици“, както ги наричаха. Няма значение какво правят или как се държат, но колкото по-малко се приспособяват, толкова „по-типични“ изглеждат. Вилите им бяха разположени на отсрещната страна на острова.

Пансионът се намираше на четири мили и Били беше преплувал разстоянието през нощта. По пътя нямаше течения и единствената опасност идваше само от нещо, което може да ти се случи, когато си твърде далеч от брега сред чистите морски води — най-неочаквано те обзема чувството, че не желаеш изобщо да се връщаш на брега. Но това е номер на морето — то те привлича все по-далеч и по-далеч от брега и след това, без значение колко добър плувец си, настъпва момент, когато се озоваваш прекалено далеч. И когато се обърнеш назад към тъмните сенки на острова, очертал се на фона на звездното небе, те напушва смях, защото си даваш сметка, че най-сетне си успял да се подлъжеш и си стигнал на място, от което е невъзможно да се върнеш на брега. Плувците на дълги разстояния поне веднъж в живота си изпадат в подобна ситуация и някои от тях наистина не се завръщат. Това няма нищо общо със самоубийството, просто се опияняваш от морето, от звездите и от нощта и плуваш още и още в пространството, докато изведнъж разбираш, че си твърде далеч. Били го бе преживял на два пъти, но и в двата случая случайно минаващи рибарски лодки го прибираха, което си беше чист късмет. Това никога не можеш да го обясниш на някой, който не е плувал на дълги, наистина дълги разстояния. След девет-десет мили започваш да не чувстваш тялото си, материята изчезва и ти остава единствено някакво своеобразно безсмъртие, което върви с океана, с нощта и със звездите.

Беше време, когато той можеше да изпревари с плуване всекиго. Беше се изправял срещу египтянина Али Саид в бурните студени води на Ламанша — сто двайсет и пет килограмова грамада груба сила, и Били помнеше как стигна брега и стъпи на него, намазан обилно с черно защитно масло, изпреварил египтянина с две мили. Али Саид излезе от водата и се разплака. После турците платиха пътя му до Истанбул, за да го видят как губи от един от членовете на националния им отбор от мустакати плувци, но и тогава Били излезе първи и взе заслужените с труд десет хиляди долара. Беше време, когато в Калифорния го наричаха „Златния делфин“, но избухна войната и той получи куршум във врата и с това приключи кариерата си на плувец. Приключи и времето на тлъстите парични награди. Последва времето на пиянските запои, пушенето и лошата компания. Веднъж дори го заловиха да пренася двайсет килограма канабис в пластмасова опаковка, привързана за гърба.

Всички гърци, които познаваше, имаха имена като Фидий, Аристотел, Сократ, Аполон, подобно на имената под мраморните статуи в местните музеи. Приятно е да знаеш, че тъкмо Сократ ти е продал половин килограм маслини и сирене, които можеш да изядеш в компанията на Аполон, да споделиш бутилка рецина с рибарите Дионисий и Демостен. Макар приятелите ти обикновено да не са много наясно какъв е историческият произход на имената им — на богове или на някои от основателите на Гръцката демократическа партия, сигурни са, че са свързани или с боговете, или с демокрацията. По това време не можеха да се похвалят нито с едното, нито с другото. Най-добрите образци на архитектурата бяха в американските музеи, а Атина бе управлявана от полковници; и ако човек е ранобуден, понякога може да стане свидетел на това как полицаи, придружени от цивилни, хлопат рано призори на нечия врата. Въпреки всичко в страната продължават да прииждат чуждестранни туристи, защото, както е известно, единственото, което може да спре туристите, е тифът. Може да срещнеш да щъкат напред-назад едри свещеници, облечени от главата до петите в черно, с дълги бради и бледи лица — те обитават манастира на близкия хълм, към който има и сиропиталище. Поповете носят също овесени на врата големи сребърни кръстове, край тях пристъпват сирачета с остригани до голо глави, за които се грижат. Един ден обаче полковниците в Атина научиха, че нещо се мъти в този манастир, и изпратиха военен камион, на който натовариха поне двайсет и двама попове и ги отведоха неизвестно къде. Англичаните и германците незабавно напуснаха острова. Доста необичайна гледка е да видиш как отплава лодка, пълна с хомосексуалисти и видимо смутен гръцки капитан на носа.

Боговете вече ги няма, няма я и демокрацията, но притежатели на кораби все още има и всички знаят техните имена. Барон Фон Кърланд, собственик на най-хубавата къща на острова, каза веднъж на Били с една от типичните си тънки усмивки, която го оприличаваше толкова много на змия, нищо че змиите не се усмихват:

— Днес от гръцката митология останаха само корабите. И техните собственици.

Сред тях бяха имената на Ниаркос, Мавралено, Амбрикос, Онасис. Един ден в пристанището пристигна най-красивата черна яхта, която Били беше виждал. Толкова бе хубава, че седя цял ден на кея, за да й се наслаждава. Плавателният съд сякаш идваше от приказките, сякаш със свой собствен живот, който имаше твърде малко общо с реалността. Един местен пияница, известен като Петро — и обикновено така подгизнал от рецина, че ако му предложиш огънче за цигарата, имаш чувството, че може да пламне от алкохолните изпарения, с които е обвит — приближи до Били и като се чешеше от въшките, приклекна до него. Двамата дълго съзерцаваха черната красавица. Трите й мачти сякаш засенчваха хълмовете отсреща. Йосиф, синът на местния шивач, който плуваше край кея, неочаквано се развика и енергично започна да плюе и да ругае, като същевременно размахваше юмрук към борда на яхтата. Беше попаднал в поток от мръсотия, излята от плавателния съд, и момчето им посочи фекалии, които се носеха по повърхността. Петро го изгледа строго.

— Днешните младежи нямат уважение към нищо — рече той с дрезгавия си глас. Сетне се обърна към момчето. — Не разбираш ли, глупако, че това лайно там може да е от задника на самия Ниаркос?

Като повечето пияници в Гърция, Петро не излизаше от таверните. Говореше сравнително добър английски и след дълги години, прекарани в забавление на туристи с единствената цел да пие на тяхна сметка, постепенно се бе превърнал в „местната забележителност“. В него имаше нещо тъжно, което много допадаше на Били. Тук трудно можеше да срещнеш истински тъжни хора. Негодниците никога не са тъжни.

 

 

Дните се нижеха един след друг, слънцето сменяше поредната звездна нощ, пропита със златиста ведрост, с чудна, пречистваща мека топлина — само нощта знае как да утеши неспокойните, обърканите и загубените. Не че Били се чувстваше загубен или объркан. Просто бе някак тревожен. Всъщност да си жив означава да си тревожен. Без изобщо да ти е ясно за какво е всичко това. Единствено дългите плувни преходи навътре в морето нощем правят изключение от тази тревожност — когато си сред милиардите искри, играещи върху тъмните води, сред сребристия плясък на вълните, сред водата, която е едновременно и топла, и прохладна. Топла на повърхността и почти студена в дълбочина, когато се гмурваш към подводния остров на четири мили източно от пристанището, при тленните останки на Деметриос, търговец, пречукан преди много години. Можеш да влезеш направо през люка в капитанската кабина и да се срещнеш с рибите, нейните нови обитатели.

Грета имаше връзка с един дребен евреин от Бруклин — счетоводител, успял да се отскубне от системата, на име Пейте Мейеровиц, който живееше тук в пансион. Всяка вечер след залез-слънце Грета се потопяваше в митологичния си образ; впрочем това обясняваше защо лягаше с всеки срещнат. Плажът „Караманли“ бе пълен с митологични духове. До този плаж можеше да се стигне единствено с лодка и Грета галопираше чисто гола, раздрусаните й задни части и гърди се мятаха в някакъв езически танц, който в нейното съзнание бе вдъхновен от гръцката античност. Мейеровиц, с лавров лист върху доста окосмения си член, седеше с кръстосани крака и свиреше на флейта, най-слаботелесния счетоводител с очила, който сте виждали. Били, който често отиваше с плуване до „Караманли“, за да спи там на пясъка, вметваше тъжно, че германците са били твърде жестоки с евреите. Тогава Мейеровиц му казваше да си гледа работата и че не е негова вината, задето не може да изглежда като Били — с тяло на гръцки бог — че почита живота на езичниците и по дяволите демокрацията. Обичаше да говори за сатири, така както само един счетоводител е способен. Говореше за силата на живота с многозначително изражение в очите, над които висяха зачервени клепачи, вечно зачервени. Не можеше да не харесаш този човек, защото в него имаше някаква мечта — златна, красива мечта за нещо наистина различно. Единственото, което обаче бе в състояние да направи за постигането й, бе да чука тази дебелана.

 

 

Един ден Били отиде да поплува под вода за своята минута и половина бездиханно съзерцание — потопеше ли глава, дори най-грозните танкери придобиваха мистична красота. И тогава попадна на човешко тяло, което се полюшваше над палубата, оплетено в мрежа от ръждясали усукани вериги. Мъжът бе с дълги руси коси — единствената част от тялото му, която заедно с русата брада изглеждаше като жива — раздвижвани от всяко полюшване във водата. Мъжествените черти на лицето бяха подпухнали, но все още запазени, също както и отворените сини очи, които гледаха втренчено Бил. Единствено вечността делеше удавения от плувеца. Бил излезе на повърхността, за да си поеме въздух, след което се гмурна отново, макар че мисълта за тази близост с удавник го изпълни с някакъв примитивен, почти суеверен страх. Но имаше нещо в лицето и очите на този човек, което го привлече неудържимо. После се насочи обратно към брега и заговори веднага с първия срещнат, сякаш носеше поръчение от покойния и бързаше да го изпълни, за да не го разочарова. Няколко дни по-късно, докато крачеше по една от тесните улички, огласяна от тропота на магарешки копита, видя на стената до магазин за тютюн плакат, под който се тълпяха група шумни туристи („две седмици в люлката на цивилизацията само за осемдесет долара“), избираха картички. Той нито можеше да чете, нито разбираше гръцки, но на плаката под лицето на онзи същия удавник с неотклонния поглед, който бе срещнал наскоро във водата, бе изписано число — 30 000 драхми. Убиец, контрабандист на наркотици, гангстер или пък ставаше дума за политика или за някаква несправедливост?

Били си тръгна, като си подсвиркваше, нещо, което правеше винаги когато бе тъжен или разтревожен, а щом тревожният въпрос се оформеше в главата му и не му даваше мира, взимаше китарата си и започваше да пее. Мнозина го наричаха Щастливеца. Прозвището наистина го развеселяваше.

В „Зепоноз“ никой не говореше за политика, а онези, които знаеха малко английски, никога не отиваха по-далеч от това да казват, че мразят политиката. Чудно защо, но това бяха все най-богатите в селото. Били попита Петро виждал ли е плаката и кой е този човек, какво е направил, та правителството го е оценило на трийсет хиляди драхми. Голият до кръста Петро седеше на кея до него и наблюдаваше яхтите с поглед на специалист, правейки се на пропаднал сатир, на зарязан от хората Нептун или на Зорба Гърка, който чака фотоапаратите на туристите — поза, която всъщност го хранеше и му купуваше питиетата. Това бе и смисълът на татуирания върху покритите му с бели косми гърди червен каик. Петро имаше лице на Дон Кихот и тяло на Санчо Панса — две комични фигури, чиито приключения лично следеше на страниците на „Маями Нюз“. Бе вързал червена кърпа на врата си и нахлупил шапка със златистата емблема на яхтклуба в Ню Йорк, със златна котва отдолу.

— Кой е човекът на плаката, Петро?

Петро се изплю във водата.

— Велик мъж — гласеше отговорът му.

— Как така?

— Ей така. Велик мъж, не е ли достатъчно?

— Какво му е великото?

— Беше голям поет.

— Стига бе, няма поет, който да струва трийсет хиляди.

— Толкова струва той за армията. А и много повече, ако питаш мен.

— Чел ли си стиховете му?

— Не е писал такива неща.

— Да знаеш, много си тъп.

— Свободата — въздъхна Петро — е най-голямото стихотворение, което обаче още не е написано. Поне засега, но цената за това ще са хиляди загинали. Само че всеки, който не е поет по душа, ще ти каже, че не си заслужава.

— Я стига — процеди Били.

Били зададе същия въпрос и на дебелия хотелиер, който се разхождаше из пансиона си с одеждите на готвач и приличаше на привидение. Човекът го дръпна настрани и му прошепна, че онзи, за когото дават награда от трийсет хиляди драхми, е лидер на съпротивата срещу полковниците, че бил предаден от изменник, заловен и изпратен в концентрационен лагер на Дервос, но избягал оттам — истински подвиг, защото Дервос е гола скала, охранявана от военните, и няма човек, успял да се измъкне оттам.

Господин Караджоглу бе толкова развълнуван, че само размахваше късите си дебели ръчички и измъкна през главата си бялата престилка, с която готвеше — отдолу се показа голото му до кръста тяло. За разлика от черната коса и мустаци, надолу той нямаше никакви косми, човек би помислил, че ги е оскубал заради готвенето. Били така и не можа да разбере на какво се дължи вълнението му: на героизма на мъжа от плаката или на сумата, която се предлагаше като награда за главата му.

На следващата сутрин преплува отново разстоянието до онази скала и се гмурна. Спря пред главата, оценена на трийсет хиляди драхми, и се замисли за това, че никой няма да ги получи. Даде си сметка, че вероятно заради дългия престой във водата лицето наистина се беше променило. Стори му се, че сега то имаше гордо изражение като онези фигури, които слагат на носа на корабите. Освободи тялото от скалите и го завлече до мястото, където знаеше, че минават подводни течения, движещи се към открито море. Там го пусна, за да може водата да го отнесе.

На следващата сутрин северната страна на острова беше оградена от кордон на военната полиция, за да посрещне кораб, натоварен с няколкостотин затворници. От върха на старата крепостна кула, издигната преди близо седем века от френски рицари, Били наблюдаваше какво става долу. Затворниците седяха на палубата и чакаха. Най-сетне корабът се отдели от пристанището и туристите отново бяха допуснати да снимат старата кула, да скачат от скалите във водата и смехът и гласовете им — немски, английски, френски — ехтяха сред напечените скали и белите стени на крепостта. Били забеляза, че вече не среща някои познати лица по калдъръмените улици, а в същото време се появиха нови жени в черно, потънали в сълзи. Петро така се напи, че се наложи няколко приятели да го изнесат от таверната. В задушните черкви се тълпяха богомолци и пееха толкова сърцераздирателно, че отстрани изглеждаше, че черквите ще полетят към небесата, носени от молитвите.

От върха на крепостта се виждаше остров Дервос, отделен на петнайсет мили от селото. Били бе преплувал това разстояние и добре помнеше как близо два часа се въртя под отвесните скали, обиталище на хиляди птици, свили гнездата си сред тях. Най-сетне намери място сред вкаменената черна лава, където да стъпи, недалеч от развалините на стара турска крепост и дузината къщи на местните рибари, един от които го закара обратно на брега. Никой не му повярва, че е стигнал толкова далеч, и Петро го нарече най-големия лъжец на земята, да не говорим колко му се подиграваха в таверната. Странно е колко малко знаят хората, които живеят до морето, за плуването; а и още по-малко се интересуват от това. Нищо не му пречеше да им каже, че е преплувал разстоянието на няколко етапа, но макар те всички да знаеха къде точно са разположени седемте високи подводни скали, за които им говореше, мисълта, че човек може да плува толкова много без видима причина, без да му плащат, беше нещо, което никой от тях нямаше да повярва. Целият им живот бе преминал във физически труд, подчинен на единствената задача да оцелеят и да издържат семействата си. Само луд човек можеше да се подложи на такъв разход на енергия, да рискува живота си без основателна причина. За тях зовът на откритото море бе празна фраза. Били се смееше заедно с тях и се остави да бъде залят от шегата. По-добре е да те мислят за глупак, отколкото за луд. Още повече че той бе имал далеч по-опасни преживявания край бреговете на Бая Калифорния — там нямаше къде да стъпиш, къде да си отдъхнеш, и то все в компанията на акули. При едно от тези плувания той бе носил на гърба си три килограма маково семе. Какво стана с Чадо и Тамиз, които плуваха тогава с него, така и не стана ясно, защото моторниците, които се очакваше да ги пресрещнат малко след границата, не се появиха. По-късно, когато се опитваше да разбере какво в погледа на удавника го бе накарало да отиде отново на мястото, си даде сметка, че може да го формулира единствено като „нещо гръцко“, нещо, за което всички тук говореха. Викаха му „съдба“. Петро, съвзел се най-сетне от двудневно пиянско вцепенение, дойде при него на кея и двамата се загледаха в залеза. В този час на деня небето бе като разтворена рана, от която в притъмняващия ултрамарин на водата струи кръв. Беше изключително приятно да си седиш на камъните и да подръпваш струните, докато синьото и червеното постепенно станат драматични — все едно нещо, започнало като обикновено сбиване между небето и морето, внезапно се е превърнало в масово клане.

— Нали ми каза веднъж, че си преплувал разстоянието от тук до Дервос? — обади се по едно време Петро.

— Имаше такова нещо.

— Не ти вярвам.

Били мълчеше.

— Защо ще ме лъжеш, аз съм най-добрият ти приятел тук? — Гласът на гърка потрепваше от фалшиво вълнение. На края на едното му ухо висеше златна обеца, а под гъстите вежди в очите му просветваха искри, които човек не можеше да определи по никакъв друг начин, освен като жизненост. Странно е как благородно може да изглежда лицето на един иначе голям мошеник, мислеше си Били и отново удари струните.

— Забрави.

— Изплува ли дотам? — извиси глас Петро.

— Що се интересуваш?

— Никой не може да плува толкова дълго. И как излезе на брега? Няма пътеки там. Скалите са като стена. Високи са близо трийсетина метра…

— Има пътека.

Петро се изплю във водата.

— Знам за тази пътека. Само те проверявам. Значи наистина си бил там.

Пръстите на Били най-сетне налучкаха мелодията на „Ездачи в небето“. „Не ми казвай нищо, само ме обичай все така.“ Неясно защо в съзнанието му изникна онова изражение в очите, оценено на трийсет хиляди драхми. Свобода, премина като светкавица в ума му. Трийсет хиляди драхми за свобода. Засмя се.

— Какво има? — излая в ухото му Петро.

— Нищо.

Петро го изгледа със смесица от лукавство и презрение.

— Един турист тук е чул да се хвалиш за онова плуване. Самият той е бил плувец някога. В олимпийския отбор на англичаните.

Пръстите на Били се отпуснаха върху струните.

— Как се казва?

— Откъде да знам — презрително сви устни Петро. — Чух само, че е готов да заложи хиляда драхми, че не можеш да го повториш.

— Кажи му да ги направи две хиляди.

Лицето на Петро замръзна, по него се четеше едновременно уважение и съмнение. Той притвори едното си око и остана само да свети другото.

— Сигурен ли си, че ще можеш?

— Не съм убеден, че ще успея и да се върна — отвърна с равен глас Били. — Ще стигна до първата коралова бариера. Теб какво те засяга?

— Как какво? — простена вече Петро. — Двама-трима приятели сме готови да заложим на теб. Онзи прие. Май беше готов да приеме всичко. От него мирише на богатство.

— Мирише на пари — поправи го Били.

Петро сниши гласа си, както се полага, когато говориш за големи суми.

— Искаме да заложим пет хиляди драхми, че ще успееш, а той дава две хиляди, ако загубиш.

— Ако загубя, ще трябва да платя — рече Били. — А това ще стане само ако отлетя.

— Къде ще отлиташ?

— Американски израз. Значи да умра.

Петро стоеше неподвижен. В очите му можеше да прочетеш хилядолетния опит в обмисляне на мошеничества и на осъществени мошеничества, пресмятането на шансовете за успех. Стара цивилизация са това гърците.

— Естествено ще трябва да докажеш, че си бил там.

— Най-лесната работа — отбеляза небрежно Били. — Хората от селото ще го потвърдят.

— Там вече не живее никой — мрачно отбеляза Петро. — Изселиха ги на съседен остров. Остана само концентрационният лагер. Затвор на политически. Вдигнали са казарми и го охраняват от всички страни… С изключение на страната с отвесните скали. Англичанинът ще ти даде малък фотоапарат. Ще трябва само да направиш една-две снимки, донесеш ли ги, ще спечелим облога. Какво ще кажеш?

Личеше, че гъркът е изплашен. Усещаше се в гласа му. Сякаш не му стигаше въздух. Освен това плюеше сърдито във водата след всяка втора дума. Хората често стават гневни, когато са изплашени. В онези дни много гърци бяха изплашени. Лицата им неочаквано ставаха мрачни, заговореха ли туристите за политика, да не говорим, ако някой подхвърлеше случайно думата „полковници“, или „демокрация“, или „свобода“ и още други думи от политиката, които чужденците спокойно бръщолевеха, защото те бяха част от нещо друго. Все едно дали разбираха какво точно означава думата. Хлапето не даваше пукната пара за политиката, тя беше сред нещата, от които бягаше чрез плуването, сред непотребната смет и мръсотия, които неизменно заварваш на сушата. Неслучайно стана плувец маратонец. Истината е, че не можеш да избягаш напълно, но след като веднъж си бил част от океана и морето, започваш да си мислиш, че сушата и всички благини, свързани с нея, вече не са част от твоя свят, а принадлежат на някаква чужда планета и ти неизбежно се превръщаш в нещо като извънземно. Но все пак му домъчня и в същото време му стана приятно, че стар пияница като Петро, с вид на пират, изведнъж се е изплашил. Дори взе да се оглежда, за да се увери, че никой не ги подслушва. На кея бяха сами.

— Кой е този човек?

— Англичанин — някак утешително уточни Петро, сякаш самата дума гарантираше надеждност, сигурност и благоразумие. — Английски джентълмен.

В първия момент той си помисли дали не става дума за Дронер. Не бяха се чували от много седмици вече. Беше заминал на дълго морско пътешествие.

— Слушай, Петро, по-добре да ми разкажеш цялата истина, защото нали знаеш, че момчетата, дето пазят Деврос, носят автомати.

Петро се изплю яростно във водата. Този човек произвеждаше най-много слюнка от всички лъжци, които Били познаваше. Петро се загледа в младежа, потънал в мрачно мълчание. Да се довериш някому е най-сериозното решение, което може да вземеш в този живот. Правиш го веднъж или два пъти в живота си, но пак се иска много дълго обмисляне.

— Много малко знам — предаде се той за пореден път. — Туристът каза, че е спортист. Имал желание да построи тук игрище за голф. — Преглътна отново. — Журналист е.

Били пак кимна: сега вече нещата се поизясниха. Онзи искаше да отиде до забранения остров, за да направи снимки на концентрационния лагер. Нещо, което никой не беше успял да направи досега. Преди време американски журналист бе прелетял над лагера и бе свършил във водата — бяха простреляли крилете на летателния апарат. Моторници кръжаха около скалистия остров, дори рибарите бяха предупредени да търсят риба другаде. Нищо чудно, че водите на острова се бяха превърнали в убежище за рибата. Всичко зависи от това как гледаш на нещата, за кого те е грижа — за хората или за рибата.

— Най-добре да поговоря лично с него — обади се по едно време Били.

Таверната „Зографос“ беше най-голямата кръчма на брега и бе толкова дълбока, че вътре горещината не може да те стигне, при това трите големи вентилатора на тавана работеха непрестанно и гонеха мухите. Заведението беше почти изцяло в скалата, издълбано още преди двеста години, по времето, когато островът бил във владение на френски пирати, които се криели тук и нападали турски кораби. Преди това избили местните земевладелци — турски паши; в местния музей могат да се открият писмени документи, в които са описани и имената им, и делата им. Онези от тях, които турците успявали да заловят, бивали набучвани на кол, нещо като турския еквивалент на разпъването на кръст. В единия край на заведението се намираше барът с деликатеси и мястото, където човек можеше да получи парче топла пица — това бе любимият кът на немци, американци, англичани и холандски хипита.

Зографос беше висок здравеняк, бивш „евзон“, както наричаха войниците от националната гвардия, които караулеха пред кралския дворец. Можете да ги видите в Атина пред празния дворец на цар Константин — грамадни мъже, подбирани специално заради високия им ръст, с бели поли и червени кърпи около врата. Движеха се като механизирани кукли, подобно на патрулите и пред Бъкингамския дворец. Кралят отдавна не е в Гърция, но евзоните все така караулят заради туристите. Бизнес. Хомосексуалистите се тълпяха да съзерцават яките гръцки мъже с поли, да се наслаждават на мускулестите им бедра. Почти всеки месец по някой припада или умира от инфаркт. По неизвестни за никого причини Зографос и господин Караджоглу, собственик на пансиона „Светата риба“, изпитваха един към друг жестока ненавист. Най-вероятно, защото и двамата поддържаха бюфет с деликатеси.

Срещата тук бе определена за пет следобед, малко преди слънцето да започне да се спуска към хоризонта. В таверната по това време почти нямаше посетители. Туристите бяха все още навън и се радваха на прохладата в края на деня, съзерцаваха яхтите и момичетата, които се разхождаха по брега, демонстрирайки прелестите си. Всеки ден във вестниците имаше снимки на разголени хубавици, за да види светът, че режимът на полковниците не е против бикините.

Били откри веднага своя човек сред неколцината, които пиеха турско кафе и узо.

Той се отличаваше от останалите и лицето му привличаше погледа. Разбъркана и доста прошарена руса коса, обветрено лице със силен бронзов загар. Брадичката бе здрава и личеше, че може да понася доста удари. Брадичките по принцип са доста подвеждащи и се случва да видиш лице със силна долна челюст, а после да се окаже, че зад нея не стои нищо. Този случай не беше такъв. Веждите бяха сключени и разперени в другия край, така че напомняха криле — гъсти, с медни нишки. Очите, носът и устните потвърждаваха впечатлението от брадичката. Били имаше достатъчно опит, за да разпознава авантюристите, и докато наблюдаваше отдалеч журналиста, си помисли, че едва ли му е лесно с такова лице, защото никога не оставаш незабелязан. Ако така силно се набиваш на очи, трябва да можеш да посрещаш предизвикателствата.

Доближи и седна.

— Какво ще пиеш? — попита мъжът.

Гласът напомни на Били нещо или някой, когото не можеше да си спомни. Не мина много и внезапно му просветна. Такъв бе гласът на баща му. Дълбок, вибриращ, в който се долавяше ненужна гръмотевична заплаха дори когато казваше: „Подай ми солта“. Съдържаше неопределен гняв, който сякаш беше насочен към целия свят, към живота по принцип. Бащата на Били, треньор по плуване в Университета в Калифорния, започна да тренира сина си, когато бе едва петгодишен, и тъкмо той го бе направил маратонец.

— Името ми е Джоунс — представи се мъжът и на лицето му се изписа подобие на усмивка, сякаш чертите му отказваха да направят по-сериозно усилие. — Но това не е малкото ми име, което хората обикновено мислят. Това е фамилията ми. Джон Джоунс. Някаква привидна оригиналност. Спортен журналист съм.

— Приятно ми е — отговори Били и двамата потънаха в мълчание, което обикновено означава, че първоначалната информация е достатъчна, а следващото е твърде трудно, за да бъде изречено.

Вътре достигаше приглушеният звук от разгъването и прибирането на платната на лодките отвън, прокашлянето на оцветената в червено и зелено лодка, която играеше роля на транспорт между плажовете на острова, до които нямаше сухопътен достъп. Звуците бяха толкова слаби, че човек можеше да ги сбърка с жуженето на муха.

Непознатият въртеше английска цигара между пръстите си, като не изпускаше Били от погледа си на експерт, сякаш се чудеше коя част от него е най-подходящо да купи.

— Не съм чувал някой да е успял да преплува разстоянието досега — рече той. — Не вярвам, че и ти можеш. Един приятел… Готов е да заложи, от което и ти ще спечелиш, разбира се… Лично аз съм от хората, на които им викат Тома Неверни. Обичам да развенчавам митовете. Гръцките легенди например… Предпочитам реалностите. Цял живот виждам как се развенчава славата на героите. Ти може наистина да успееш. Давам хиляда долара. Но ще се наложи да докажеш, че си стъпил на онзи остров. Ще искам да направиш снимки.

— Предлагаш ми хиляда долара, за да стигна дотам с плуване, да изкатеря скалите и да снимам концентрационния лагер, така ли? — изреди Били. — Това може да ми коства пет години затвор, което е твърде голям риск за хиляда долара.

— Ами забрави тогава.

— Няма да мога. Парите ми трябват.

Мъжът отпи от узото си с очевидно отвращение от алкохола.

— Ще си помислиш, значи?

— Не съм казал такова нещо. Предлагам ти възможност да се измъкнеш. Даваш ми сега веднага хилядата долара и обещавам да не те изпея на полицията.

Мъжът отпи за пореден път и най-неочаквано сякаш узото му хареса или по-скоро търсеше подкрепа в алкохола. Бледосините му очи някак изсветляха още повече, но това, което се четеше в тях, беше всичко друго, но не и страх. Ясно бе, че обичаше силните изживявания. Начинът, по който върхът на розовия му език облизваше устните му, все едно бе език на влечуго, след всяко докосване до питието бе сигурен знак, че се наслаждава на вълнението. Очевидно се грижеше добре за косата си, а пътят по средата сякаш се целеше право в челото на Били.

— Тук сме само двамата, синко. — Ново облизване на устните. И кимване. — Ние с теб сме двама пътници, всеки по своя пътека. Правиш го и ще си единственият плувец, изминал толкова дълго разстояние. Спечелваш и вечна слава. Не се опитвай да заплашваш господин Джоунс, синко. Този Джоунс не е като някои от другите Джоунс, които вероятно познаваш. Много специален е. Много различен. Уникален.

— За какво са ти снимките? — попита Били.

— За да ги публикувам в някои списания. Ясна снимка на най-страховития лагер, създаден от режима на полковниците. На това му се вика сензация, синко.

Странен навик има този да те нарича „синко“, помисли си Били, сякаш ти прави услуга с това обръщение. Но само след миг усещаш, че се държи с теб като с момче за поръчки.

— Имаш ли журналистическа карта?

Имаше. Джон Алекзандър Джоунс, на снимката приличаше на някой важен служител и джентълмен. Виждаше се и надпис: „За специални поръчения в Близкия изток, Нигерия, Судан. Важи една година“.

— Това майтап ли е?

Онзи кимна сериозно.

— Напълно. Документи да искаш от мен, момче. Паспорти, свидетелства за раждане. Смъртни актове. Мога да ти направя съвършени документи. Само кажи какви.

Били остави чашата си.

— Ще ти струва пет хиляди долара, като искам половината предварително, защото може и да не успея да се върна.

— Казаха ми, че вече си преплувал разстоянието.

— Така е. Не съм убеден, че ще успея да се покатеря по скалите и да направя снимките. На всяка крачка са заложили автомати. Патрулират. Преди няколко седмици някакви журналисти се опитаха да прелетят от турския бряг, с надеждата, че ще направят малко снимки, но изчезнаха и никой нищо не чу нито за тях, нито за самолета им.

— Любопитството май убива котките — отбеляза Джоунс. — Но мога да ти помогна за тая работа там. Разполагам с малко вътрешна информация. Има една малка пещера, от която ще успееш да се изкачиш по скалата до върха или поне малко под него.

Петро, помисли си Били. Старият мошеник е продал информацията. Не можеше да повярва, но не виждаше кой друг би могъл да изпее това на чужденеца.

Бележки

[0] Текстът не е бил публикуван. Писан е на английски език.