Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Бурята

Преводач: Росица Алексова; Теодора Давидова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: френски; английски

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: френска

Печатница: „Унискорп“ ООД

Излязла от печат: 23.08.2011

Редактор: Милка Рускова

Художник: Anna Simeonoff

Коректор: Милка Белчева

ISBN: 978-954-330-278-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10812


I

Бих искал да предупредя френския читател, че не съществува френски еквивалент на американския термин „мъдърфъкър“. Обсъждал съм този проблем с приятеля ми Едмон Гнем, един от най-големите специалисти в областта на културните комуникации, и бяхме единодушни, че едва ли е възможно да намериш френски думи за „мъдърфъкър“, „кокфед“ и т.н., които са толкова съществена част от американската развлекателна литература и от всекидневието на американските младежи. Ето защо не възнамерявам да преведа и думата „фъкбургер“, която видях изписана с тебешир на черната дъска пред заведение за хамбургери на „Сънсет Стрип“. Естествено приех, че това е разновидност на чийзбургер или хамбургер, но докато под „чийзбургер“ разбираме „viande hachée[1]“ с добавено парче сирене, какво ли ще е добавено към мляното месо във фъкбургера. Ето защо влязох в заведението с известни очаквания. За човек на петдесет и три, в чийто живот до този момент се е случило какво ли не, е стимулиращо да попадне на нещо, което предлага поне надеждата за ново усещане.

„Фъкър“. Напълно възможно бе новото поколение американци да са постигнали нещо, за което никой не е и мечтал. Влязох в заведението и малко плахо поисках чаша кафе. Зачаках. Надявах се някой да ми обърне внимание. С тази моя посивяла коса, прорязано от бръчки лице и знакът на Почетния легион на ревера — все белези за „бивше величие“ — нямаше как от вратата да поискам фъкбургер. Никой не иска да го нарекат „стар мръсник“.

Наоколо ми гъмжеше от младежи, а от джубокса ехтеше някакво парче:

Дай ми го, бейби,

дай ми го.

Дай ми всичко.

Ако ме обичаш,

ще избия всички.

Беше приятно да наблюдаваш как младите ветерани от Виетнам слушаха патриотични песни за героичните подвизи на своето поколение, така както ние във Франция слушаме „Марсилезата“. На моите години и при героичното си минало — бях прелетял с моя бомбардировач над десетки немски градове по време на войната все за благородна кауза — бях дълбоко трогнат да видя, че нашите вечни стойности са оцелели, все едно с фъкбургер или не. Оказа се, че съм грешал.

Мястото беше приятно декорирано. Виждаше се плакат на Дьо Гол с надпис „Да ти го начукам, Америка“, а също и плакат на гол човек, сниман отзад, който разгръща с две ръце дупето си, а в средата е залепен миниатюрен американски флаг. Самият аз съм човек на изкуството, ето защо разгледах плаката с окото на познавач. Имаше и огромен портрет на президента Никсън с надпис „Форест Лон[2] се грижи за всичко“. Някой беше направил много артистичен монтаж на Чичо Сам със смъкнати панталони, който се изхожда върху Статуята на свободата, виждаше се и портрет на Че Гевара с чертите на Бриджит Бардо. Красавицата си е красавица, няма какво да си говорим.

— Нещо друго? — попита човекът зад бара. Отношенията между расите в САЩ и свръхчувствителността на афроамериканците към расовия проблем ме караха, колкото и идиотско да изглежда, да съм доста предпазлив да поискам фъкбургер от чернокож.

Някакво момиче бе кацнало на висок стол и ме зяпаше откровено, отдавна никой не ме беше гледал така. Коленете й бяха широко отворени, носеше късичка пола и нищо под нея. Опитах се да отклоня очи, така да се каже. Загледах се в красивата й червена коса.

Джубоксът продължаваше да свири.

— Дайте ми един фъкбургер — спокойно рекох аз.

Момичето все така не отместваше очи от мен и чудейки се какво да правя, й се усмихнах. Тя отговори на усмивката ми.

— Мексиканец ли си?

— Французин. — Лицето й изгря и тя раздалечи коленете си още повече.

— Наистина?! Баща ми е бил във Франция през Втората световна война.

— Харесало ли му е?

— Де да знам — отвърна тя. — Убили са го там.

Афроамериканецът зад бара ми подаде поръчката. Единственото, което успях да видя, бе кълцано месо, пъхнато в хлебче.

— Защо го наричате „фъкбургер“?

— Защото е най-доброто, което се намира.

Отхапах малко парче. Най-обикновен бургер.

— Вижда ти се оная работа — подхвърли един от седящите наблизо младежи.

Косата му бе подстригана в стил Боб Дилън, на ушите му висяха зелени обеци, а на фланелката му бе отпечатано: „Мразя те“.

Момичето събра колене, от което се почувствах лично засегнат. Пред нея имаше чиния с пържени картофи. Беше хубавка по доста банален начин, но обсипаното с лунички лице под облака червена коса имаше изражение на загубило се в гората момиченце.

На улицата пред витрината на заведението прелитаха луксозни автомобили.

— Винаги съм искала да отида във Франция — обади се момичето.

— Имаш ли семейство? — попитах аз.

— Целият свят — изгря лицето й в усмивка. — Целият свят е моето семейство.

Това неясно защо ме накара да се почувствам някак по-добре.

— Целият свят е моето семейство — повтори момичето радостно.

— Сираче ли си?

Като всеки нормален мъж не пропускам да съм гаден.

— Не — отвърна тя. — Танцьорка съм. Отсреща в „Пуси Кет“. Дали ще мога да си намеря работа във Франция?

— Я стига — намеси се младежът. — Там ще ти дадат работа само в публичен дом.

— Все ми е едно, въпросът е да направя нещо в живота си.

Афроамериканецът не отделяше очи от нея.

— Обичам всички — отбеляза момичето.

— Затова всеки месец ти лепват трипер — не пропусна да се включи младежът.

Точно под плаката с Чичо Сам, който ходеше по голяма нужда върху Статуята на свободата, млад чернокож с яркочервена фланелка и зелени панталони рисуваше нещо върху тоалетна хартия. Очевидно все не беше доволен, защото често късаше хартията на дребни късчета. На гърба на фланелката бе отпечатана щампа с Христос на кръста. Кръстът беше бял, Христос — черен. За първи път виждах отпечатана и прочутата сцена с Лумумба на колене, когото влачат за косата. Говореше се, че Касавубу е изял черния дроб на Лумумба, след като го изтезавал и накрая убил — което винаги ми се е струвало необикновено. Имам предвид яденето на черния дроб. Лично аз съм готов да изям някого, когото обичам, но сигурно бих отказал да близна нещо от човек, когото мразя.

— И какво от това? Не ме интересува какво правя със задника си, стига някой да е щастлив с него.

— Защо тогава, по дяволите, се омъжи за мен? — сърдито попита младежът.

Тя го гледа известно време замислена. Големи сини очи на дребно бледо лице, сгушило се като малка катерица в гнездо от облак червена коса.

— Джак, знаеше го от самото начало. Просто мислех, че ти го дължа. И не е вярно, че всеки месец някой ми лепва трипер, а аз после го предавам на някого. Ти беше първият, на когото го предадох, и затова се омъжих за теб. Просто бях длъжна. Разбра ли?

— Дай ми още един фъкбургер — спокойно поръчах аз.

— Женен ли си? — насочи отново вниманието си към мен момичето.

Извадих от портфейла си снимка на хубава жена с побеляла коса и младежко лице и я показах. Бях се влюбил в това лице преди повече от пет години и я бях изрязал от едно списание. Беше част от рекламата на някакъв хладилник. Оттогава нося снимката винаги с мен. Трябва да призная, че това бе най-успешната ми връзка с жена.

— Красива е — отбеляза момичето. — Сигурно си щастлив. А имате ли деца?

— Една дъщеря, но тя се омъжи за човек, който отглежда овце в Австралия.

И да нямате дъщеря, винаги можете да я омъжите за човек, който отглежда овце в Австралия. Неочаквано и за мен самия, изпитах внезапна увереност и връзка с реалността и дори се запитах дали някога ще видя дъщеря си отново. Огромни пространства с овце. Бях посетил толкова много места и бях видял толкова много свят в годините си на борби и странствания, да не говорим колко много народ бях избил почти за нищо, че единствената ми надежда бе несъществуващата ми дъщеря и мъжът й, който не отглежда овце в Австралия, да живеят в мир и щастие.

— Овце, значи — въздъхна момичето. — Милиони овце. Красиво е.

Очите й плуваха в сълзи.

Усетих как и мен нещо ме стисва за гърлото. Още преди години си бях измислил щастлива дъщеря, която живее в Австралия, но напоследък бях започнал да я позабравям. Не се оказах много добър баща. По-често трябваше да се сещам за нея. Знам, че това е едно добро упражнение от йога. Помага ми да забравя онова, с което все се боря в този живот, да забравя, че от моята част от двеста и петдесет души оцеляха само петима, да забравя хората, които бях застрелял, домовете, над които бях хвърлял бомби, копелетата, които удуших с голи ръце. И за какво беше всичко това? Ерол Флин ми бе казал веднъж, че като дете работел в някаква ферма в Австралия. Трябвало да кастрира овни със зъби. Такава била тогава техниката. Нищо чудно и сега да е така. Горкият Лумумба.

Известно време всички мълчаха и се долавяше единствено цвъртенето на фъкбургерите, които се печаха на скарата. Това ме накара да се замисля за Че Гевара и всички други борци за свобода. Опитвах се да си спомня кои всъщност бяха „герилерос“, нарекли себе си „бойци за свобода“. Откъде ли тръгваше идеята за тях? От Алжир? От Испания — интербригадистите? Или може би от Куба, Индокитай, Чехословакия, дали не бяха и американските негри, евреите от гетата, палестинските терористи — ел фат, или може би гръцките? Със същия успех можех да се опитам да си спомня имената на всички жени, с които съм спал през своя петдесет и три годишен живот, през които едва осемнайсетгодишен се записах доброволец в отрядите, които щяха да се борят с фашистите на Мусолини в Абисиния, след това прекарах още шест месеца с Малро в отряда на републиканците в Испания през 1938-а, после избивах германци във Франция, докато най-накрая се превърнах в нещо като фъкбургер на скара, без, разбира се, удоволствието от него.

— Някой от вас тук, момчета, да знае откъде идва понятието „бойци за свобода“?

Всички се ококориха. Ето така ще се ококори и срещу вас пропастта между поколенията, ако имаше очи.

— Я пак го кажи — обади се негърът.

— Бойци за свобода.

— Тук в Ел Ей няма такава група?

— „Кепитъл Рекърд“ — поясних аз. — От калибъра на „Енималс“ и „Грейтфул Дед“. Едни от най-страхотните. Бич Мороз им е китарист. Няма по-велик. Схващаш ли, човече?

Негърът не сваляше поглед от мен. Знаеше, че блъфирам с думата „човече“.

Момичето не спираше да хълца. За овцете, които пасяха в Австралия.

— Мисля, че си чудесен човек — обърна се тя към мен.

— Да беше спряла за малко, Брит — обади се момчето с разпънатия Христос на гърба.

— Димът люти на очите.

— Имаш хубаво лице — продължи момичето. — Наистина. Светът е пълен с прекрасни красиви хора, само че никога не можеш да ги видиш. Толкова бих искала да отида в Индия. Дори си мисля, че ако скоро не отида в Индия, направо ще умра.

Тъмнозелен ролс-ройс спря на улицата и откъм страната на шофьора излезе негър с тъмносиня униформа с фуражка, който влезе в заведението, спря пред бара и извади кутия цигари.

— Как си? — попита собственикът.

— Добре — почти изръмжа шофьорът. По онова време обаче човек не можеше да се изразява с такива груби думи за един чернокож. Лично аз винаги се опитвам да мисля за тях предпазливо. Колкото до думите, добре е да ги подбираш внимателно. — Уволниха ме — додаде афроамериканецът.

— Шегуваш се, кой те уволни?

— Сами, гадината. Изгони ме преди половин час. Някои негри започват да се забравят.

— Какво стана?

— Нищо особено. Гаднярът заяви, че не можел повече да има негър шофьор. Не било добре за неговото и за моето достойнство. Всички негри, които били шофьори в Бевърли Хилс на ролс-ройс — „сребърен облак“, се чувствали, все едно че са превърнати в роби от собствените им братя. Белите, като виждали как един черен шофьор отваря вратата на колата с фуражка в ръка, за да даде път на своя чернокож работодател — „Да, сър“, „Не, сър“, си умирали от смях. Според Сами ситуацията била невъзможна от етична гледна точка. Тогава му рекох: „Няма нужда да ти казвам «сър», мога да ти казвам просто Сами, нито пък държа да нося тази униформа. Какво е лошото на един хубав костюм?“. Изглежда, и това не му хареса. Не е купил „сребърен облак“ току-така, нали схващаш? Иска стопроцентов шофьор, който да му отваря вратата на ролс-ройса, да държи фуражка в ръката си, да чува „Да, сър“, „Много добре, сър“. Копеле! Майка му беше курва за три десетачки на сеанс и биеше копита на Сто и трийсета Източна…

— А твоята колко взимаше? — прекъсна го Фреди. — Ей, момчета, тези от вас, чиито майки не са били проститутки, да вдигнат ръка.

Щръкна само моята ръка.

— Кучият му син е реакционер от горе до долу — погледна ме Фреди. — Такива като него избраха Рейгън.

Шофьорът си беше поръчал кока-кола.

— Какво ще правиш сега?

— Оня обеща да ме препоръча на някакви свои бели приятели, които си търсели шофьор — отвърна афроамериканецът. — Проклет да съм, ако след пет години в „сребърен облак“ се кача на някакъв си кадилак. След всички онези приказки за достойнство да ме изрита, за да седна в скапан кадилак. Ще му се наложи да се постарае малко повече. Плаща на момчетата от бандата на Рой Каранга, но пък аз имам връзки в „Черните пантери“. Мисля, че белият ми заместник ще си има доста неприятности със „сребърния облак“. От мен да го знаеш.

— Слушай, Стив, сриташ ли се с Рой Каранга, може някоя сутрин да не се събудиш. Той се занимава с убийствата тук. Той е и ФБР, и ЦРУ — предупреди младежът с Христос на гърба. — По този начин разделят водачите на чернокожите и ги прочистват.

Платих си фъкбургерите и излязох навън. Тръгнах по улицата и седнах на близката пейка. Предпочетох една с налепени отгоре й реклами на вино „Манишевиц“ пред останалите, на които се предлагаха услугите на „Форест Лон“. Нямаше смисъл да се връщам в мотела. Бях им казал, че ще ги чакам в четири и половина, а все още беше два, така ми оставаха още два часа и половина живот — ужасно много време, ако трябва да чакаш, а нямах представа с какво мога да го запълня. По едно време Брит, момичето, което за кратко ми беше показало какво нещо е животът, излезе и седна на пейката до мен. Младежът, който ме мразеше в червата за това, че нося копринена риза и бял костюм с червената значка на Кавалер на Почетния легион на ревера — най-високото отличие, което можеш да получиш във Франция — застана пред нас и започна да ме гледа с омраза.

— Знам, че си прекрасен човек — каза момичето.

— Търси баща си — обади се младежът. — Кръвосмесителка гадна.

— В очите ти има нещо мило и тъжно. — Момичето се взираше многозначително в празния ми поглед.

— Остави го този — не спираше онзи. — Не виждаш ли колко е противен. Нищо няма да можеш да измъкнеш от него.

— Това разсъждение към жена ти ли беше или към мен?

— Всеки миг мога да те издухам оттук — изръмжа той.

Изправих се и се върнах във „Фъкбургер“ — мен ако питате, името би подхождало и на всяко друго заведение.

Разстроеният шофьор още беше там.

— Защо Дьо Гол ни заби нож в гърба? — попита той.

Взрях се в черното му лице. Ама че досадник, помислих си.

Атмосферата взе да се сгъстява, в този момент момичето също се върна при нас.

Винаги съм имал някакъв афинитет към бездомните кучета. Тя се покачи отново на столчето си. Беше някак притихнала и следеше движенията ми с уважение, което ме накара да се почувствам по-специален; неочаквано нещо вътре в мен започна да се смее и направих кръстен знак над главата й. Усмихна ми се. Усмивката й беше красива, приискваше ти се да се наведеш, да я вдигнеш от прахта и да я отупаш от боклуците, сред които беше паднала.

— Много ти благодаря — рече тя. — Учител ли си?

С много неща съм се занимавал в този живот — генерален консул на Франция, професионален убиец, нескопосен сценарист, издал съм книга под псевдоним за техниките на партизанската война, така както бе създадена в джунглата на Че Гевара. Не беше зле и с интербригадистите в Испания. През 1941-ва в лагер на Френска Екваториална Африка преподавах ръкопашен бой на представители на елита от Чуждестранния легион.

— Да, учител съм — отвърнах аз. — Как позна?

Тя очевидно бе във възторг.

— Изглеждаш ми някак одухотворен.

Има страшно много фъкбургери, които можеш да изядеш, така че стоях и чаках времето да минава. Беше вече три без десет.

— На колко години си, мосю? — попита момичето и се засмя. — „Мосю“ е единствената френска дума, която знам.

За хлапе, чийто баща е бил убит при освобождаването на Франция, не беше кой знае колко много. Можеше да понаучи поне още двайсетина думи.

— На петдесет и три.

— Яаа! Нямаш вид на толкова стар.

Няколко пъти бях посещавал пластичен хирург, но последния път човекът ме предупреди, че лицето ми свършва. Тогава, преди шест месеца, интервенцията беше наистина радикална, но очите си остават същите. Това, което има в тях, идва отвътре.

Съпругът й се появи отново. Погледът му бе наистина обещаващ. Вероятно се беше надрусал, защото лицето му бе изключително напрегнато. Но според мен имаше и още нещо. Мразеше ме в червата, по силата единствено на враждата между поколенията. Вярвам, че ако хлапе върви и стреля по всеки, който е над петдесет, то има дяволски много основания за това.

— Колко жени си обичал истински? — попита момичето.

— Само една.

— Красива ли беше?

— Много.

Най-поразителното нещо в Илона бяха очите й. Ангорско сиви.

 

 

Запознах се с нея през 1939-а след падането на Мадрид, когато се завърнах в Ница. Разбира се, няма нищо по-нормално от това — след трийсет години да припишеш на жената, която си обичал, всичката красота, интелигентност и съвършенство на света. Много често подобна екзалтация за нещо, останало в миналото, означава, че наистина си го забравил.

Не мисля, че моят случай беше такъв.

Всичко трая близо година и сега поне, когато поглеждам назад, имам усещането, сякаш Аушвиц никога не е съществувал, Сталин не е избил два милиона души, комунистическата система не се е оказала пълен провал. Просто не мога да измисля други паралели, за да опиша връзката си с Илона.

Бях във Въздушните сили, но тя бе с мен всяка вечер, все едно къде ме изпращаха. Всеки няколко месеца погледът й се замъгляваше — „Дребен проблем със сърцето“ — обясняваше ми тя. Най-накрая замина за някаква клиника в Швейцария и остана там. Фактът, че никога не съм обичал толкова друга жена, може би означава, че просто не съм способен да обичам. Когато немските танкове нагазиха във френска земя на 10 май 1940 година, тя все още беше в Швейцария и никога не я видях повече. Червеният кръст, приятели в държави, запазили неутралитет, посолства — опитах всичко, но напразно. Всичко беше свършило. Край. Толкова ясен беше краят, че през 1945-а се ожених — правиш такова нещо само когато си убеден, че няма смисъл да опитваш повече.

И тогава…

— Чакаш ли някого тук? — попита ме афроамериканецът зад бара.

— Да — отвърнах аз.

Съзнавах, че това място, където човек се задушаваше от застоялия въздух, наситен с миризмата на прегоряла мазнина и кетчуп, едва ли е място за посещение на някой дух.

— Ще ми се да те опозная — обади се момичето с лунички по лицето.

— Благодаря ти.

— Тия хубави дрехи, дето са на гърба ти, мистър — рече бившият шофьор — френски ли са?

— Испански — отвърнах лаконично аз.

 

 

Беше 1953 година, когато получих първата бележка от Илона. Няколко реда — нищо повече. Прочела книга, написана от мен, в която съм говорел за нея. През последните седемнайсет години живяла в някакъв манастир в Белгия. На гърба на плика имаше адрес. Веднага пуснах телеграма. Никакъв отговор.

Няколко седмици по-късно пристигна още една бележка с абсолютно същото съдържание като първата. Не съм ли получил първата й бележка? По това време се намирах в Южна Америка и участвах в организацията по ликвидирането на един от най-големите убийци на нашето време, но въпреки това пратих още една телеграма до посочения на плика адрес.

След още две седмици получих бележка отново с предишното съдържание — дума по дума. Питаше не съм ли получил писмото й? Намерих телефон, от който можех да проведа презокеански разговор — намерих първия генерален консул в Антверпен и му разказах накратко историята, като го помолих да отиде до манастира и да разбере какво става там.

Човекът си направи труда и ми написа подробно какво е открил. Манастирът се оказа дом за душевноболни. В продължение на двайсет години Илона била безнадеждно болна от шизофрения. Не й разрешавали връзки с външния свят и всички мои писма и телеграми били задържани от лекарите. Всеки ден имала по петнайсетина минути, в които била с напълно ясно съзнание, но през останалото време потъвала в пълен мрак.

Следващите няколко години, чак до 1958-а, непрестанно получавах едни и същи писма. Това беше своеобразно китайско мъчение, което обаче китайците случайно са пропуснали да използват. Думите не се променяха никога в съзнанието й, което нямаше спомен за предишните писма, всяко от тях беше първо.

— Дай ми още един фъкбургер — помолих аз.

Извадих последното писмо от джоба си и го скъсах.

Усмихнатото, посипано с лунички лице изплува от мазния облак, изпълнил тясното помещение.

— Любовно писмо, а? — попита тя.

— Да.

Преди няколко месеца бях получил бележка от сестрата на Илона, някоя си госпожа Рик от Тел Авив. Дори не знаех, че Илона има сестра. Трябваше навремето да я разпитам по-подробно, но бях много млад и любовта заемаше цялото ми време.

Госпожа Рик потвърди онова, което вече знаех, но добави и една приятна подробност. Наистина съзнанието на Илона било бистро по десетина минути дневно. Сивите й очи — били все така красиви, независимо от това, че е вече възрастна — се усмихвали. Често говорела за своя Ромен. Къде ли е той? Дали е щастлив? Някога искал да стане писател и дипломат. Дали се е изпълнила мечтата му?

Откъм скарата се носеше дим на прегоряла мазнина.

II

Много внимателно бях подбрал мотела. Намираше се в Ла Сиенега и наподобяваше публичен дом, достъпен с кола от три посоки, а стаята ми бе разположена в най-отдалечения край зад полегнал настрани огромен дървен цилиндър, който отдавна никой не използваше. Цялата конструкция приличаше на една от ония наблюдателни кули, които познаваме от концентрационните лагери в Германия. Възможно бе това сравнение да е само в моята глава и да се дължи на прекаления ми интерес към историята.

Наближих мотела, паркирах колата си и като излязох от нея, се огледах — един последен поглед към света, преди да напусна този свят. Полюбувах се на възвишенията в далечината и след това влязох в стаята. Бях преместил часовника си с десет минути напред за всеки случай, но бях карал прекалено бързо и ми оставаше още четвърт час. Прегледах за пореден път нещата си, за да се уверя, че не съм оставил никаква следа за своята самоличност между хартийките — каквото и да било, което да провали плана ми след моята смърт. Имах няколко касети със записи, но те бяха напълно безобидни — шум на океански вълни, на вятър, чайки и шепот на листа на дърветата, издигащи се около старата ми къща в Нормандия. Послушах листата известно време, все едно съм се прибрал за малко у дома. Наложи се да продам тази къща преди година, за да платя застраховката си, и сега тя принадлежеше на известен производител на мебели. След това се отпуснах на леглото и взех телефонния указател, който можеш да намериш във всяка мотелска стая. Потърсих някои интересни имена — любимо занимание. Винаги можеш да намериш имена, като господин Фертих например, което значи „готов“. Точно така се чувствах и аз в момента.

Никъде другаде не можеш така лесно да откриеш наемен убиец, както в Лос Анджелис, стига да имаш познат, който да гарантира за теб. Отне ми страшно много време да открия Мурадев и по едно време започнах дори да се притеснявам, че няма да успея, тъй като ми оставаха само три седмици. Будех се нощем с чувството, че очите на стотици гладуващи деца ме гледат с укор. От статистики на Червения кръст научих, че всеки три минути в света умира по едно дете, и още тогава се почувствах като жалък аматьор. За човек като мен, прекарал по-голямата част от съзнателния си живот сред професионални убийци, това бе дяволски глупава ситуация. Последните няколко години бях прекарал в писане на доста слаби сценарии, поезия под чуждо име, а, от друга страна, трябва да призная, че професионалните убийци, които познавах и които бяха мои приятели, бяха идеологически мотивирани, така че в моя случай не можеха да ми помогнат. Не можех да отида при човек като Брониек Шур, чиято последна работа за нашата организация беше ликвидирането на трима бразилски капитани, които според официалните доклади на правителството в Бразилия бяха успели да избият две хиляди амазонски индианци. Всъщност никой от тези, които аз познавах, не беше убил някого, макар че трябва да призная, че моето поколение вероятно бе хранило прекалено много илюзии за човека като такъв — възможно е в думата „човек“ ние да виждаме едно романтично, поетическо понятие — артистична измислица, която няма нищо общо с реалността. Освен това е важно да се свържеш с килър, който не знае почти нищо за теб и изобщо не му пука за теб. Тия момчета стават особено предпазливи, когато са замесени „прочути“ хора, защото тогава разследванията обикновено са доста по-подробни и вестниците ги отразяват пространно.

Единственият човек в Лос Анджелис, на когото можех да имам пълно доверие, беше жена. Запознах се с нея в Хартум по време на войната. Моят отряд с бойни самолети „Бленхайм“ бе настанен временно край летище „Гордън“ и задачата ни бе да бомбардираме италианските части в Етиопия. Тя участваше в трупа унгарски танцьорки, които войната бе заварила в Хартум, и тъй като не успели да напуснат навреме, останали да работят в нощен клуб на покрива на Ройъл Хотел. Връзката ни беше кратка и доста изнервяща, защото се наложи да изтърпявам нейните срещи с поне двама или трима офицери дневно, както и с всички посетители, които си плащаха, за да бъдат с нея — докато нашата връзка беше наистина чиста. Случайно я срещнах в Лос Анджелис през 1961 година, където бях отишъл заради някакъв сценарий. Тя беше се превърнала в изключителна дебелана със силно напудрено лице, непрестанно носеше вечерен тоалет от оранжев органдин, без да изпуска от ръката си японското ветрило с инкрустирани на него японски перли. Хората стават какви ли не с течение на времето, но никога не съм подозирал, че Рози ще стане върховна жрица в сектата „Безкрайни наслади“ в Пасифик Палисадс, защото това не беше нищо друго, освен доста неконвенционален бардак. В него се предлагаха услуги за воайори и психологическата мотивация беше, че стари или импотентни мъже могат да получат полагащата им се порция щастие, като наблюдават млади и красиви двойки да се любят — своеобразен подарък за грозните и нещастните. Естествено тя не беше единствената, която предлагаше подобни услуги за онеправданите, но беше достатъчно хитра, или по-скоро искрена, за да обвие своето „предприятие“ в атмосфера на мистицизъм със силни акценти по посока на Вавилон и Древна Гърция, весталки, извори на щастие и на съчувствие — и на всички онези дребни подробности, които могат да направят един воайор щастлив от това, че е допуснат в кръга на обичащите живота. Предполагам, че тя беше водена и от искрени подбуди, не знам и не ме интересува. Сексът е най-безобидното занимание в света, с изключение на факта, че превръща в магия един акт на задоволяване на собствените нужди.

През 1968-а отидох да видя „Даровете на Върховната жрица“, каквото бе порядъчното название на нейното заведение в Пасифик Палисадс, няколко месеца преди поредната си пластична операция, така че когато един ден открият непознат мъж в някакъв долнопробен хотел и публикуват снимката му във вестника, тя да не може да ме разпознае. Въпреки всичко й имах пълно доверие. Къщата бе разположена в дъното на разкошна градина, пълна с оси и рози. Поднесоха ми чай от мента и отворихме прозореца, защото тя забеляза, че ми е задушно в стаята, където въздухът бе наситен с тежки аромати. Всеки от „благословените гости“ имаше собствена стая, откъдето наблюдаваше „прелестите“ на екрана на телевизора. И в дневната бе поставен телевизор, така че докато пиехме чая си и си бъбрехме за миналите дни, привлекателна двойка щедро споделяше своето щастие с невидимата аудитория. Двойката наистина беше красива.

— Не им се плаща — съобщи ми Жрицата. В тона й долових нотка на укор, сякаш някой би я заподозрял в нещо недостойно. В моята глава нямаше мръснишки помисли. — Те са членове на нашата църква и по този начин правят дарение на щастие и красота.

Отпих от чая си, в който плуваха листенца жасминов цвят.

— За предпочитане е пред LSD или хероин — любезно отбелязах аз.

— Всяка седмица имаме поне трийсетина кандидати да се запишат в обществото ни, но сме много предпазливи. Толкова много болни хора има. Приемаме само чисти и искрени кандидати, които чувстват, че има какво да дадат.

Тя така и не се беше освободила от унгарския си акцент. Продължаваше да ме гледа подозрително. Забелязах лекия тремор на главата й. С тази червена коса удивително напомняше на картина на Тулуз Лотрек.

— Май нямаш желание да станеш наш член — с нотка на гняв констатира тя.

— Просто си мисля, че има твърде много религии и църкви — отбелязах аз.

— Вярно, но тази е различна. Красива е. Наистина става дума за любов.

Предпочетох да замълча и оставих чашата си. Хвърлих бегъл поглед към екрана. Двойката беше много заета. Предаването беше цветно.

— Предпочитам черно-бяло — обадих се аз.

— Тогава съвсем прилича на порнография.

Мълчах и пред очите ми се появиха образите на храмовете в Непал и техните изключително еротични скулптури. И защо не? Възможно е да съм твърде старомоден. Може би вече не бях в крак с времето. Нищо чудно това тук да е точното място за идеалисти, където могат да се разделят с излишъците си от копнежи.

— Ти си пуритан — отбеляза тя. — Помниш ли какво беше преди трийсет години?

— Помня всичко. Абсолютно всичко. Много гадно.

— Приемаше пари от мен, макар да знаеше откъде идват. Нарича се лицемерие.

— Беше военно време.

И двамата се засмяхме. Тогава й казах защо съм дошъл да я видя. Тя седеше и мълчеше. Има нещо тъжно в гледката на дебела жена на средна възраст, която си вее с японско ветрило. Признак е на лошо кръвообращение.

— Моля те, само не ми задавай въпроси — настоях аз. — В името на старото време.

— Странно. Разочарова ме. Защо сам не убиеш човека? Преди години щеше да го направиш.

Опитах се да си придам вид на засрамен.

— Знаеш ли, известно му е, че се опитвам да се отърва от него.

Това си беше самата истина.

— Известно му е колко ми е писнало от него.

— Бизнес партньор? — кимна само тя.

— В известен смисъл.

Искрено се изненадах от това колко истина има в думите ми. Винаги е приятно, когато не си принуден да лъжеш стар приятел.

— Защо мислиш, че може да познавам този човек? — попита тя.

— Ти познаваш всеки и всичко. Освен това, доколкото разбирам, имаш много приятели тук. Как е Мики Коен?

— Умря. Тикнаха го в затвора по скалъпено обвинение и после поръчаха на един друг затворник да го пречука.

— А Кенди Бар?

Това беше най-известната стриптийзьорка през петдесетте и звезда на много ергенски партита.

— В някакъв затвор в Тексас е. Твърдят, че намерили в колата й наркотици. Положително са намерили, след като сами са й ги сложили.

Тя извади цигара от китайска табакера и аз й предложих огънче. Главата й потрепна леко. Косата й беше суха и някак безжизнена и неизбежно се налагаше някаква аналогия със сухите цветя, които човек вижда в гробищата. В тъмните хитри очи, напълно лишени от съчувствие, се четеше дълбоко познание за човешката природа. Трудно можеше да я харесаш.

— Тази работа нещо ми намирисва — отбеляза тя. — Ти си един от малкото истински мъже, които познавам, и точно ти идваш да наемеш някого. Какво става? На важен ли се правиш?

— Не ми задавай въпроси, Матилда, защото нямам желание да лъжа стар професионалист като теб. Намери ми килър.

Известно време тя мълча, потънала в размисъл. Беше абсолютно натруфена — прекалено много червен цвят имаше по нея, а има етап в живота на една жена, когато колкото „по-красиви“ са дрехите й, толкова повече й се присмиват.

— Ще ти дам Мурадов.

Срещнах се с човека в магазин за кафе във Феърфакс. Нямам представа дали това бе истинското му име, но знаех, че югославяните „прииждат“ по крайбрежието, така както навремето по „Пигал“, когато изместиха корсиканците и алжирците. Слаб, жилав мъж, който наближаваше четирийсет, с тясно лице, което сякаш подчертаваше низкия му занаят. Най-много ме порази липсата на каквото и да е любопитство у него. Все едно поръчваш на шофьор на такси да те заведе от Бевърли Уилшър до „Кептънс Тейбъл“. Даде ми адреса на някакъв бар, където трябваше да изпратим снимката на бъдещата жертва. Мястото и най-подходящото време щеше да му бъде съобщено по телефона двайсет и четири часа предварително. Обикновено не бих пропуснал да погледна откъм смешната страна на факта, че разговаряш със собствения си убиец, но се чувствах малко изморен след нощта, прекарана в тревоги за децата, за пари, за дома за душевноболни, където бе настанена Илона, така че чувството ми за хумор бе малко изтъняло. Разбрахме се как ще стане плащането — чрез Матилда, уговорихме подробностите и си стиснахме ръце. Знаех, че мога да се доверя на човека. Около него витаеше атмосфера на сериозен професионалист и очевидно той държеше на репутацията си. Харесах начина, по който те гледаше право в очите — спокоен упорит поглед, в който се съдържаше обещание за добре разчетени действия. Тръгна си и вече бе пред въртящата се врата на кафенето, когато внезапно в мен се събуди инстинкт за самосъхранение.

— И още нещо — подхвърлих аз към гърба му. — Не искам нещо да се обърка. Човекът, когото ще убиеш, е мой голям и много скъп приятел и не искам да страда. Направи го безболезнено.

Мурадов ме изгледа гневно — този човек наистина бе с темперамент на югославянин.

— За какъв ме вземаш? — изръмжа той. — Ще получи куршум в тила. Няма да разбере дори какво му се случва. Знам си работата.

— Знам, знам. Извинявай.

— Няма нищо. Разбирам те, щом човекът ти е приятел. Ние сърбите разбираме от приятелство. Нищо няма да усети.

Оставаха девет минути до четири и отключих вратата. Чух как отвън спира кола и трябва да призная, че сърцето ми се обърна за миг. Сигурен бях, че професионалистите като Мурадов са точни и че точно в четири той ще е пред вратата на стаята. Оставаха ми осем минути и не знаех как да убия времето. Взех книга на Одън, но реших, че колкото и да го харесвах, да чета текстовете му няколко минути преди да напусна този свят, ще е прекалено голяма чест. Твърде сериозно признание на литературните му качества. На нощното шкафче лежеше обичайната за мотелите Библия. Да умра с Библия в ръка щеше да е твърде нетипично за мен и приятелите ми в Париж биха изпопадали от смях. Където и да отидех, носех със себе си томче на любимия ми поет Пушкин и тъкмо посегнах да го извадя, когато ми хрумна блестяща идея — телефонният указател. През целия си живот бях копнял за непознати хора и ми се стори напълно подходящо да ме открият мъртъв с отворен телефонен указател в ръка.

Тъкмо дръпвах чекмеджето на нощното шкафче, за да извадя обемистата книга, когато чух, че вратата зад мен се отваря.

Спомням си, че затворих очи и зачаках. Оказа се, че въпреки всичко съм неспокоен, ето защо мина известно време, докато се сетя, че преди да натисне спусъка, Мурадов ще иска да се увери, че лицето тук е същото като лицето от снимката, която му бях дал. Стоях неподвижен с ръка върху обемистата книга, пълна с толкова хора и човешки създания, колкото не можеш да откриеш в нито една друга книга на света — напълно подходящ предмет за един човеколюбец в последния му час. Пред очите ми изникна образът на Илона, така както тя изглеждаше преди двайсет и пет години, след което за моя изненада си спомних и лицата на жени, които напълно бях забравил, но сега се материализираха в съзнанието ми. Дадох си сметка, че това вероятно е знак, че наистина съм ги обичал. Едва тогава ми проблесна, че Мурадов ще иска да види лицето ми, преди да стреля. Изправих се и се обърнах с лице към вратата.

Пред мен не стоеше Мурадов.

Беше момичето с луничките от „Фъкбургер“.

Бележки

[0] Разказът е написан от автора на английски език.

[1] Кълцано месо (фр.). — Б.пр.

[2] Световноизвестен гробищен парк в Лос Анджелис. — Б.пр.

Край