Ендре Ковач-Мурани
Мане, Дега, Реноар (4)

Огюст Реноар
(1841–1919)

Реноар е шестият по ред син на провинциален шивач. Скоро след неговото появяване на бял свят немотията прокудва семейството му в Париж. Съдбата им обаче и там не се променя и Огюст е принуден на тринадесетгодишна възраст сам да изкарва прехраната си. Влечението му към рисуване се проявява още в ранно детство и затова търси работа, с която да утвърди своята дарба и да я доразвие. Четири години наред той работи като чирак в работилницата на художник, който рисува върху порцелан. Тук той привиква към меката четка, към работата с тънко наслоени светли цветове и точен рисунък с тънки линии. Фабричното производство обаче измества ръчния труд от порцелановата индустрия и Реноар остава без работа. По това време Втората империя, която обича да блести със своя лукс, му предлага нов начин за припечелване на пари, и то отново с мизерна заплата подобна на първата. Той започва да рисува серийно ветрила като изобразява върху тях сцени и образи от прочути картини на френски майстори от 18-тия век в умален вид. По-късно рисува пердета.

Неговото съкровено желание обаче е да се отдаде на изкуството и той с изключителна воля търпи лишения, докато събере толкова пари, че да може да се запише в една частна школа за живопис. Тук попада в средата на млади ученици на негова възраст — Клод Моне, Фредерик Базил и Алфред Сисле — които учат в същата школа. Скоро тия четирима млади ученици се сприятеляват и с възторг избират за свой образец Едуард Мане.

Както Реноар, така и неговите приятели стават привърженици на рисуването на открито, прилагат тази своя теория на практика и се борят непрекъснато с мизерията. Когато училището бива закрито, той заедно със своите другари отива да рисува в местността на гората Фонтенбльо. Тук се запознава с един по-възрастен живописец на име Диаз, който открива таланта на Реноар и го подпомага морално и материално, за да може младият художник да продължи да работи. Така той има възможност да се добере с Моне до Буживал край Сена, до „рая“ на туристите и гребците. Там двамата един до друг рисуват по три картини на крайречния ресторант „Гренуйер“ и неговия мостик, чрез които дават израз на своите гледища и творчески принципи.

Тези техни принципи са основата на импресионистичната живопис. А тя се състои в стремежа към улавянето на мига, към изобразяване на бързо променящите се петна на вибриращите върху водната повърхност цветове и отблясъци. В техните картини човешките фигури и предметите загубват до голяма степен точните си очертания и постоянността на своите цветове. Стремежът им, а ведно с това и техният стил се базират върху творческите открития в областта на физиката, които им дават възможност да разложат цветовете и сенките на съставните им части и по този начин да се почувствува, че предметите са обгърнати от въздух и това ги лишава от точни контури. Следователно, според тях задачата на художника не се състои в това, да възпроизведе действителността, да предаде изображението на отразилите се в съзнанието ни фигури и предмети, а чрез своята живопис да предаде собственото си, непосредствено впечатление, почувствуваните единствено от неговото око цветове и форми.

Избухването на френско-пруската война им попречва да продължат започнатото дело. През следващите години обаче тяхното течение се разгръща, то се засилва, а дългата борба за неговото налагане задълбочава и доразвива изкуството на Реноар.

Той е принуден да се бори едновременно и с неразбирането, и с мизерията, но дарбата му побеждава. Главно, защото гледа на принципите на новото изкуство не като на някаква догма. Той не се придържа сляпо към създадените от самия него живописни методи, по-скъпи са му любовта към човека и зачитането на изкуството. Така стига по-далеч по пътя си на творец. Защото той се стреми на първо място да създаде образи, да предаде красивото, а не да рисува пейзажни картини. По този начин се връща към рисунъчния стил със силно изразени контури, а по-късно прилага нов творчески метод, при който успява чрез импресионистичните похвати за разлагане на цветовете да изрази чара и обаянието на младостта. Красотата на женското тяло и символа на бъдещето — децата — по това време се появяват върху платната му с блясъка на перлата. По-късно неговите художнически стремежи го карат отново на промени изображението; блясъкът на перления цвят бива изместен от различните нюанси на червеното, така че пластиката на тялото добива все по-голяма сила в произведенията му. Това го води до скулптурата, от която, между другото, по време на цялото си творчество често черпи вдъхновение.

Реноар изобразява с най-голяма любов действителността. Тя го кара да търси разнообразие, нещо, което е толкова характерно за повече от полувековния творчески път на вече световноизвестния, всеобщо признат художник. На старини са принудени да привържат четката към болните му от подагра пръсти, но дори в това състояние той работи с неописуемо упорство и продължава да изобразява красотата с гальовните линии на четката чак до своята смърт.

Гринуйер 1869, масло, платно, 66 x 81 см., Стокхолм, Национален музей.

В дневника на братята Гонкур четем: „Буживал — ателие на школата за съвременна френска пейзажна живопис. Тук всяка гънка на реката, всяка нейна върба ни напомнят някоя изложба…“. Реноар е един от първите, които изобразяват плажното буживалско ресторантче с методите на импресионизма. Местната растителност „преобразява“ околността, водата, лодките, сенките. А сред цветните петна над водата, под чието влияние трептят светлините и сенките, обгърнатите от пълния с изпарения летен въздух фигури добиват особена мекота. Внезапните, дори неочаквани цветни петна, като например цвета на някои дрехи, червената сянка във вътрешността на едната лодка, лилавото на мостика не нарушават единното впечатление от зелената хармония, а я подчертават с противоречието на несигурните си петна. Тази картина фиксира импресията от един летен миг и приближава извънредно много зрителя до една случка от преди около сто години.

Моне рисува в своята градина 1873, масло, платно, 50 x 61 см., Джорджтаун, частна собственост.

В тази картина Реноар изобразява своя добър приятел, другарят в творческите борби, младият водач на групата импресионисти. Той омагьосва пред погледа ни клонящото към есен, все още потънало в пищна пъстрота красиво лято. Неговият приятел почти се слива с растителността на градината и същевременно, с черните си дрехи представлява, друг свят — света на човешкото трудолюбие. Той рисува къщата, която се вижда зад цветята и храстите. Не грее ярко слънце; небето, растителността и къщата са застлани от пресети светлини, но въпреки това от цялата картина лъха златото на лятото, сияят цветните петна на цветята, които макар и неочертани ярко отразяват със свежи и наситени тонове изтъпканата и опустошена около работното място трева. Сивите покриви на къщите вдясно, техните замърсени фасади също излъчват тихия блясък на лятото. Почти няма ярко очертана линия, дори летвите на оградата и краката на статива биват многократно пресичани от падащи върху тях цветни петна, но зрителят въпреки това чувствува и мъртвите предмети, и дейния жив човек, който твори, а ведно с това и въздуха, който обгръща всичко в природата.

Площад „Клиши“ около 1880, масло, платно, 63 x 54 см., Холстед, частна собственост.

Тази картина възкресява забравения, някогашен Париж, един несъществуващ вече миг с гражданите в цилиндри и с жените, а на заден план с една неясно очертана карета, над която навъсената зеленина на тоя заден план, образува като че ли купчина венци над катафалка. Но това не е катафалка, тъй като конете са бели, а и близо край тях, сред доминиращия в картината син цвят, проблясва свежо и предизвикателно бяло петно. Тенът на момичето на преден план, червенината на неговите устни, бронзовия блясък на косите му образуват най-ярката система от цветни петна в цялото платно. То излъчва чара на младостта, жаждата за живот. Картината е изградена върху онова „случайно“ движение, с което замечтаното момиче се готви почти неочаквано да премине през платното на улицата. По украшенията на неговото палто и шапка се вижда как художникът е разложил цветовете, как е отразил върху тях невидимия за зрителя отблясък на непосредствената околна среда.

Закуската на гребците 1881, масло, платно, 129 x 173 см., Вашингтон, „Филипс мемориъл галери“.

Този шедьовър е като че ли завършека, обобщението на младежкото творчество на Реноар. Но същевременно говори и за интересите, които четиридесетгодишният творец проявява към диренето на нови пътища. Той въвежда зрителя във вече известния летен ресторант на Буживал, любимото място за екскурзии край Сена и изобразява един „отлетял“ миг, с повече от цяла дузина хора възкресява една случка, която би могла да бъде разделена на няколко самостоятелни сцени. На заден план проблясват от реката червените корпуси на лодките и техните бели платна, а сложните, изградени със сигурна ръка цветни петна на растителността ни карат да почувствуваме летния зной. Същото впечатление се добива и от нарисуваните на преден план дрехи на отделните фигури, покривката и шарения брезент. Лицата и фигурите са ясно очертани въпреки ярките цветни петна, за да подчертаят с каква решителност и любов художникът иска да изобрази техния характер и поведение. Очевидно, Реноар рисува с най-голяма любов младата жена, която си играе с кученцето — своята бъдеща съпруга. И все пак тя не се откроява рязко от останалите фигури в картината — една изповед на художника за симпатиите му към обкръжаващите го, толкова разновидни и, въпреки това, тясно свързани помежду си, хора.

Танцова забава в Буживал 1883, масло, платно, 179 x 98 см., Бостън, Музей на изящните изкуства.

Прекрасна илюстрация на младостта, на любовта — и отново само един миг, улавянето на една танцова стъпка. Но в нея можем да открием всичко онова, което вероятно се е случило вече — запознанство и харесване. Лесно би било да се продължи историята, да й се измисли някакъв завършек. Въодушевлението на двойката на преден план, музиката, която като че ли чуваме и днес, ни дават такива възможности… Блестящите със своята простота цветове изтъкват двойката и зрителят очаква младите хора да затанцуват по-близо един до друг. Прости цветове ли? Та това са френските национални цветове — червеното на шапката на момичето, бялото и синьото на техните дрехи. Цветът на шапката на мъжа пък отговаря на пясъчния терен на дансинга. Синьото на неговия костюм подчертава и подобните цветни петна на задния план.

Габриела с роза 1910, масло, платно, 25 x 20 см., Женева, частна собственост.

Тази картина е един от шедьоврите на седемдесетгодишния художник. Тя просто обобщава цялото му творчество, различните му стилове, дава израз на неговата любов към скулптурната красота на закръгленото женско тяло. Но редом с изящността на пластичните форми ние се срещаме с една искрена изповед за любовта му към багрите, която тук се проявява най-вече чрез различните нюанси на червеното и е изразена чрез нажежеността на околната среда. Чернотата на косата или пък бялото на отгърнатия халат също подчертават тази шумна и дълбоко червена симфония. Картината съдържа и още едно откровение, тя говори за любовта на художника към хората. На нея Реноар изобразява бавачката на своите деца, нещо, което често върши години наред. А замисленото й, замечтано лице е олицетворение на добротата.