Найджъл Макриъри
Паяжината (3)

Втора глава

Видеокамерите, закрепени високо на бетонните стени на многоетажния паркинг до болницата, проследиха рейндж ровъра на Сам, докато бавно се придвижваше между отделните нива. Когато най-сетне спря на запазеното си място, най-близката камера се включи и се насочи към регистрационния номер. Явно доволен, невидимият контрольор върна камерата в първоначалното й положение. Въпреки въвеждането на видеосистема и по-силното осветление, което бе подобрило охраната на паркинга, и макар интериорът да не бе така мрачен, всеки път, когато се наложеше да гарира тук, Сам се чувстваше напрегната. Независимо че ръководството на болницата полагаше усилия, все още имаше тъмни кътчета, в които не можеше да се надникне с просто око, и те продължаваха да събуждат най-страховитите й кошмари.

За всеки случай включи личната си алармена система и задържа палец върху бутона, докато вървеше към асансьора. Нямаше пълно доверие в тези устройства и често се питаше дали действително възпират злосторниците. Може би не бяха по-надеждни от алармите за коли. Поне, ако се наложеше, би могла да халоса с него някой нападател. Сам бе за узаконяване на паралитичните спрейове, за да могат жените да се защитават без страх от съдебно преследване. За няколко мига се качи до желания етаж. Вратите на асансьора се отвориха и разкриха дълъг, ярко осветен и оживен коридор. Бързо стигна до кабинета си и влезе. Джийн, секретарката й, седеше на бюрото си и набираше на компютъра нахвърляни с небрежен почерк доклади от аутопсии. Сам предположи, че е дошла преди няколко часа, за да се залови с несвършената работа, която се бе струпала през последните няколко месеца.

— Добро утро, Джийн.

Джийн погледна началничката си и на строгото й лице се появи усмивка.

— Добро утро, доктор Райън. Кафе?

Сам отчаяно кимна. Въпреки че от дълги години бе нейна секретарка и приятелка, Джийн никога нямаше да се отучи от излишните официалности. Винаги говореше със Сам на „вие“, дори когато отидеха заедно да хапнат и пийнат по нещо в обедната почивка. Патоложката се бе отказала от опитите си да промени отношенията им и бе приела факта, че за Джийн винаги ще бъде „доктор Райън“. Секретарката й бе рожба на друга епоха, в която учтивостта бе неизменна част от атмосферата в болницата, както тъмносините плътни чорапогащи на сестрите. Вече бе твърде късно да я промени.

— Да, ако обичаш. Нека бъде силно.

— Тежка нощ?

Сам поклати глава:

— Всъщност, не. Само малко неспокойна. Няколко пъти сънувах един и същи сън.

Бе свикнала с кошмарите, които бяха нещо обичайно за човек с нейната професия. Но обикновено съновиденията бяха неясни и бързо ги забравяше, а този образ се бе запечатал в съзнанието й и понякога не можеше да спи непробудно дълго време.

Думите й събудиха любопитството на Джийн.

— Имаше ли в него висок мургав непознат?

— Мисля, че бих го запомнила. Освен това на масата за дисекции мургавите красавци не изглеждат толкова привлекателни.

— Тогава какво сънувахте? — продължи да любопитства секретарката.

Сам смръщи вежди.

— Най-странното е, че се събудих разтреперана, не помня подробности. Имам само откъслечни проблясъци и колкото повече се опитвам да се съсредоточа върху тях, толкова по-бързо изчезват.

Джийн поклати глава.

— Щом е така, откъде знаете, че се е повтарял един и същи сън?

Сам сви рамене.

— Не съм сигурна откъде, просто знам.

— Нещо ви тревожи — отбеляза Джийн със съчувствие. — Мисля, че наистина се нуждаете от едно силно кафе.

Началничката й кимна утвърдително, преди да влезе в главния офис. Там завари привлекателен висок младеж, който енергично натискаше клавишите на компютъра й.

— Добро утро, скъпа, свършвам след малко, извинявай, ако преча.

Джийн бързо дотича при нея.

— Съжалявам, доктор Райън. Забравих да ви предупредя. Инсталират някаква нова програма в компютрите на болницата. Боя се, че през следващите няколко дни ще ни създадат известно неудобство.

Сам въздъхна, кимна с разбиране и стовари куфарчето си на пода. В този миг младият мъж стана.

— Достатъчно засега.

Стопанката на кабинета го погледна учудено.

— Мога ли да ползвам компютъра?

— Не, за съжаление, скъпа, поне в близките няколко часа, но до края на деня отново ще ни включат в мрежата.

Сам мразеше обръщението „скъпа“, но прикри раздразнението си. Когато младият мъж излезе, тя се отпусна на стола с висока облегалка и погледна огромната купчина книжа, които, както обикновено, бяха разпилени върху плота. Мисълта, че трябва да ги сортира, не бе особено приятна, но трябваше да го свърши. Когато се залови да преглежда първия доклад, Джийн почука и влезе с чаша димящо кафе в ръка. Сам вдигна поглед.

— Благодаря, Джийн.

— Беше красавец, нали? — отбеляза секретарката и остави чашата на бюрото й.

Избягвайки погледа й, Сам попита:

— Кой?

— Сигурно се досещате. Младият мъж, който дойде да въведе програмата. Изглеждаше доста добре.

— Така ли? Не забелязах. Просто ми пречеше.

Джийн разбра, че няма да постигне нищо, и се върна към служебните си задължения.

— Желаете ли да прегледате графика и телефонните съобщения?

— Не, освен ако има нещо спешно. Ще им хвърля по един поглед следобед. Ако сега не се заема с тези книжа, някой ще докладва на висшестоящите.

Джийн се усмихна, тактично излезе от стаята и остави Сам да се съсредоточи.

Погълната от работата си, тя не усети как времето отлетя. Едва когато чу глъчка пред офиса, погледна стенния часовник. Беше дванадесет и бе работила без прекъсване три часа. Въпреки че кабинетът й бе отделен от офиса на Джийн с масивна дъбова врата, ясно чу как секретарката й повишава тон, обяснявайки на невидим посетител, че доктор Райън е заета и не може да го приеме без предварителна уговорка. Най-сетне вратата се отвори и Джийн се показа на прага. Лицето й бе зачервено и имаше тревожен израз, което не бе обичайно за нея.

— Навън има двама души. — Смръщи ноздри, докато изричаше последната дума. — Настояват да говорят с вас.

Сам изпъна шия и се опита да надникне в секретарския офис, но видя само гърбовете на неканените посетители. Даде знак на Джийн да затвори вратата.

— Кои са?

Сам не бе свикнала в кабинета й да нахълтват непознати, настояващи за среща. С изключение на неколцина нагли полицаи и естествено, на Тревър Стюърт, досега никой не си го бе позволявал.

— Държат се грубо.

Патоложката нетърпеливо повдигна вежди.

— Мистър и мисис Викърс. Нямат уговорка и дори отказват да ми кажат за какво желаят да разговарят с вас. Да повикам ли охраната да ги изведе?

Викърс, Викърс. Името бе познато на Сам, но не помнеше откъде. Най-сетне се досети. Бяха скърбящите родители, които бе видяла пред съда предишния ден. Оттогава лицето на мъжа не излизаше от мислите й. Внезапно си спомни, че през нощта бе сънувала именно него. Измъченото му изражение ту изплуваше в съзнанието й, ту изчезваше като трептяща холограма. Сам затвори папката, която бе разгърнала на бюрото си, и я върна обратно при останалите.

— Кажи им да влязат.

Джийн изглеждаше малко изненадана от молбата й.

— Сигурна ли сте, искам да кажа…

Сам я погледна многозначително, въздъхна и с това сложи край на спора. Секретарката се обърна и макар и с нескрито неодобрение, покорно изпълни задължението си.

— Заповядайте. Доктор Райън все пак ще ви приеме.

Въведе ги в офиса. Когато влязоха, Сам стана от стола си и се приближи към тях. Странно бе да ги види тук. Мисълта за тях не преставаше да я терзае, а сега й се сториха съвсем обикновени и незабележими. Бяха от хората, с които човек може да се размине на улицата или във влака, без дори да усети присъствието им. Може би тази обикновеност ги правеше толкова незабравими в миговете на страдание. Мистър Викърс бе висок над метър и осемдесет, слаб, с проницателни зелени очи и тъмнокестеняви коси, леко посивели и оредели над челото. Носеше тъмносин костюм и овехтял кафяв шлифер. Съпругата му бе с няколко сантиметра по-ниска и доста по-набита. Бе облечена елегантно, но консервативно, с вълнено сако, дълга тъмна пола и кафяви ботуши до коленете. Под очите й се откриваха големи тъмни кръгове и лицето й изглеждаше преждевременно състарено. Усмихна се, но насила. Когато влязоха в кабинета й, Сам забеляза как мисис Викърс хвана ръката на съпруга си и я стисна така силно, че кокалчетата му побеляха.

Сам подаде длан на мъжа.

— Аз съм доктор Саманта Райън, приятно ми е.

Опита се да им вдъхне спокойствие и кураж; особено след заплашителното държане на Джийн. Покани ги да седнат на столовете срещу бюрото й.

— Искате ли чай или кафе?

Жената смутено погледна съпруга си, сякаш не бе в състояние да вземе решение дори за нещо толкова незначително. Мистър Викърс кимна и отговори и от нейно име.

— Чай, ако обичате, но без захар.

— Добре.

Сам погледна Джийн, която се взираше в семейство Викърс със смесица от подозрителност и раздразнение.

— Би ли се заела с това, Джийн.

За миг секретарката й не отговори и остана загледана в двамата натрапници, дръзнали да навлязат в територията й без покана.

— Джийн!

Този път Джийн се стресна, намръщено излезе от стаята и тръшна вратата след себе си, без да е нужно. Сам се върна на стола си и с най-приветливата усмивка, на която бе способна, попита:

— Е, с какво мога да ви бъда полезна?

Мистър Викърс погледна крадешком към жена си, за да се увери, че всичко е наред, и най-сетне заговори.

— И двамата се извиняваме за безпокойството, но сме отчаяни. Никога досега не бяхме изпадали в подобно положение и не знаехме какъв е редът. Ако ви създаваме проблеми, ще си уговорим час за среща, както каза секретарката ви. Но сме много разстроени и просто искахме някой да ни изслуша.

Сам кимна.

— Е, сега имате тази възможност.

Мистър Викърс отново погледна жена си, преди да продължи:

— Адвокатът ни, мистър Гордън, предложи да дойдем да се срещнем с вас…

Сам го прекъсна:

— Защо той не се свърза с мен? Със сигурност знае какъв е редът.

— Каза, че е по-добре да го чуете лично от нас — обясни мистър Викърс и сви рамене.

„Емоционален подход — помисли си Сам. — Хитро, но малко подмолно.“ Кимна и го насърчи да продължи.

— Ние сме родителите на Саймън Викърс.

Тя кимна отново.

— Зная, видях ви пред съда. Моите съболезнования.

— Затова сме тук. Всичко, което казаха в съда, не е истина. Саймън не беше способен да стори нещо подобно. Повече се интересуваше от компютъра си, отколкото от коли.

— И не пиеше — намеси се мисис Викърс. — Знаем това.

— Мразеше колите — добави мистър Викърс. — Казваше, че замърсяват околната среда и вредят на здравето на хората. Дори настоя да купим кола, която да се движи само с безоловен бензин. Просто не беше такъв тип.

— Хората правят какви ли не неща, за които дори най-близките им не знаят — отбеляза Сам и се отпусна на стола си. Стараеше се да не влага емоции, но усети как гласът на мистър Викърс затрепери.

— Не ни разбирайте погрешно. Не твърдим, че Саймън е бил светец, далеч сме от тази мисъл, беше типичен тийнейджър. Но бяхме много близки, винаги сме били, почти от раждането му. Не му налагахме ограничения и беше откровен с нас. Помежду ни съществуваше взаимно разбиране. Никога не ни е създавал проблеми.

— Хората се променят.

Мисис Викърс решително заяви:

— Не и Саймън.

Очите й се наляха със сълзи. Изтри ги с малка бродирана кърпичка, която извади от ръкава си.

— Ако го бе блъснала кола или бе загинал при самолетна катастрофа, бихме го приели — каза съпругът й.

Този път Сам довърши вместо него:

— Но не и зад волана на крадена кола.

— Не. — Мистър Викърс енергично поклати глава. — Както казах, той не искаше да има нищо общо с коли, свои или чужди. Едва успявахме да го накараме да слезе от велосипеда си и да се качи на задната седалка на нашата. Искаме единствено истината, доктор Райън. Щом я знаем, ще можем да понесем скръбта и да продължим живота си.

— Не мисля, че бих могла да направя нещо, което полицията и съдебната комисия да не са сторили.

— Мистър Гордън каза, че умеете да достигате до истината и ако има някакво съмнение, дори нищожно, ще я разкриете.

Сам бе поласкана. Няколко пъти бе участвала в разследвания по молба на Питърс, Уолтън и Гордън и бе постигала успех, въпреки че винаги се спираха първо на Тревър, навярно от мъжка солидарност. Запита се защо самият Джон Гордън не се бе обърнал към нея.

— Какво искате да направя?

— Втора медицинска експертиза. Бихме искали да чуем още едно мнение за смъртта на сина си.

Сам изведнъж си обясни защо Джон Гордън не я е потърсил лично. Първата експертиза бе направена от Тревър, с когото го свързваше дългогодишно приятелство.

За да запази добрите си отношения с него, бе предпочел по-лесния начин — да изпрати самите родители.

Сам се върна на съществения въпрос.

— На какво основание?

Мистър Викърс отново се спогледа със съпругата си, преди да отвърне:

— Заключението на съда беше погрешно, убедени сме. Не вярваме, че смъртта на Саймън е злополука, както твърдят.

— А как мислите, че е загинал?

— Нямаме представа, затова се надяваме да се заемете със случая. Отложихме погребението.

— Готови сме да платим — увери я мисис Викърс.

Мистър Викърс кимна утвърдително.

— Не бихме искали от вас да работите безплатно. Не сме богати, доктор Райън, но имаме спестявания, а сега, след като загубихме Саймън, няма за какво да ги харчим.

— А ако не открия нищо по-различно?

— Тогава ще знаем, че сме направили всичко по силите си, и ще се примирим.

Сам плъзна изпитателен поглед по изтерзаните им лица. Най-сетне взе решение.

— Не съм склонна да направя втора медицинска експертиза сега… — Израженията им станаха още по-печални и тя побърза да обясни: — Но ще прегледам всички документи по случая и ако попадна на нещо, което ми се струва съмнително, ще проведа експертизата.

— Единствено за това ви молим, доктор Райън, за второ мнение. Искаме да знаем истината каквато и да е.

— Колко ще струва? — плахо попита мисис Викърс.

— Нека първо се запозная с докладите, а после ще видим.

Джийн донесе чая и го сложи на масата, докато Сам размишляваше как да повдигне въпроса пред Тревър.

 

 

Доминик Пар бе далеч по-засегнат от смъртта на приятеля си, отколкото бе предполагал. Едва когато осъзна, че Саймън вече го няма, си даде сметка колко близки са били и колко му липсва. Саймън бе по-инициативният от двамата, винаги пълен с идеи. Доминик бе по-тих и кротък, интроверт, както веднъж го бе нарекъл учителят му. Въпреки това Саймън никога не го караше да се чувства така, сякаш живее в сянка, и споделяше страстта му към компютрите и Интернет. Насърчаваше го и го ласкаеше. Дори понякога му се възхищаваше за работата, която е свършил. Доминик често разрешаваше проблеми или участваше в различни начинания само за да го зарадва, с надеждата да заслужи похвала, каквато знаеше, че никога няма да получи от родителите си. Дори не бе сигурен дали го харесват, но дори да изпитваха топли чувства към него, не биха могли да го разберат като Саймън. Искаха просто да си намери някаква посредствена работа, да се движи сред посредствени хора и да живее в посредствения им свят. Стига да има приличен доход и гаранция, че на стари години ще получава пенсия, биха се чувствали доволни. Господи, какво знаеха те! Дълбоко в себе си той не бе такъв човек. Въпреки странностите си, обичаше да бъде сред забавни и интересни хора, а Саймън безспорно бе такъв.

Преди време Доминик се бе питал дали не е влюбен в него. Дълго размишляваше за това, преди да заспи. Понякога дори надничаше под завивките, за да види дали се възбужда при мисълта за приятеля си. Накрая стигна до заключението, че може би наистина изпитва обич към него, но не и физическо влечение. Приятелството им бе нещо далеч по-висше от физическа връзка с всичките й проблеми и дребнави прояви на ревност. Освен емоционалната привързаност, двамата имаха и сходни интереси. Сливаха умовете си в едно цяло, което неуморно бродеше из Мрежата. Бяха създали свой език, за да разменят съобщения без страх, че някой друг ще ги дешифрира.

Единственият въпрос, който се въртеше в съзнанието на Доминик, бе: „Защо?“. Защо го бе направил Саймън? Какво се бе опитал да докаже? Колкото и усилия да полагаше, не можеше да проумее това. Струваше му се пълно безумие. Нямаше представа какво ще прави без Саймън. Никога по-рано не бе изживявал подобна загуба и не знаеше как да преодолее мъчителните чувства. Заедно бяха кроили планове за бъдещето и трябваше да бъде свършена още много работа, но с кого щеше да сподели всичко това сега? Какъв щеше да бъде животът му без Саймън? Дали изобщо можеше да живее без него? Веднъж му бе хрумнала мисълта за самоубийство, но бе твърде страхлив, за да се реши на подобна стъпка. Освен това, макар и тежък, животът бе ценен. Най-сетне реши, че трябва изцяло да посвети усилията си на паметта на Саймън и да накара хората винаги да си спомнят за него и гениалния му ум. Седна на бюрото си и включи компютъра. Крайно време бе да се залови с нещо, което досега бе отлагал. Бе решил да изчака да мине погребението на Саймън, но кой знае защо, то бе отложено за неопределена дата. Това забавяне го бе принудило да разгласи в Мрежата за случилото се и всички техни приятели, познати и непознати да включат името на Саймън в личния си мемориал.

 

 

Късно следобед Сам пристигна в клиниката на доктор Крос. Едно от малкото предимства на професията й бе, че можеше да си уговори среща със специалист почти в последния момент. Спря на регистратурата и получи напътствия как да стигне до личния му кабинет. Крос я очакваше. Тя не го познаваше добре. Бяха се срещали на няколко семинара и веднъж й бе отправил комплименти след нейна лекция, но това бе всичко. Той бе един от най-добрите консултанти в отделение „Уши, нос, гърло“ и за „Парк Хоспитъл“ бе истински късмет, че работи тук.

Сам леко почука на вратата.

— Влез, Сам.

Тя отвори и плахо надникна вътре. Стаята за консултации бе почти два пъти по-голяма от нейния кабинет. Една част от помещението бе отделена с параван и превърната в офис, а останалата представляваше удобна зала за прегледи. Сам внимателно затвори вратата и се приближи към него.

— Благодаря ти, че ме прие веднага, Едуард.

Крос й се усмихна.

— По телефона ми се стори така отчаяна, че нямах избор.

— Наистина ли съм се държала толкова ужасно? — Тя направи недоволна гримаса.

Той кимна.

— Боя се, че да. Да започваме ли?

Сам свали палтото си и се настани удобно, колкото бе възможно, на старомодния метален стол в средата на помещението. Едуард взе пинцетите си от малка метална тавичка и се зае с прегледа.

Цялата процедура продължи около половин час и бе доста по-задълбочена, отколкото бе очаквала. Когато лекарят свърши, настоя да й бъде направена рентгенова снимка. Най-сетне й даде знак да седне срещу бюрото му. Не се наложи да чака дълго прогнозата.

— За съжаление носът ти е доста увреден.

— Колко?

— Има множество полипи, които успях да видя, а навярно са още повече. Засегнат е значителен участък, Сам.

— Необратимо ли е?

Крос кимна.

— Да, за жалост. Всичко това има и друг неприятен аспект.

Сам се почувства още по-потисната.

— Има голяма вероятност да бъдат засегнати и вкусовите ти усещания.

Знаеше, че това е следващият етап, но при мисълта, че може да загуби и двете си сетива, я обзе отчаяние.

— Мога ли да направя нещо?

Лицето на Крос доби малко по-ведър израз.

— О, разбира се. Долавяш ли мирис сега?

Сам сви рамене.

— Да, но не така силно, както по-рано. Сякаш се опитвам да помириша нещо през парче плат.

— А вкус?

Не бе забелязала промяна и поклати глава:

— Съвсем нормално.

Крос замислено кимна.

— Ако искаш да запазиш сетивата си, трябва да се откажеш от патологията и може би да се насочиш към друга медицинска специалност.

Разтърсващото му изявление и равнодушният тон, с който бе изречено, накараха Сам да потръпне. Изведнъж стаята сякаш стана по-тъмна и тясна. Положи усилие да се овладее и се опита да оспори преценката му.

— Може би не е необходимо напълно да се отказвам от патологията. Искам да кажа, ако спазвам всички инструкции за безопасност и бъда по-внимателна…

Крос я погледна и поклати глава.

— Не. Това само би могло да отложи неизбежното, да ти даде още малко време. Но парчето плат пред лицето ти, за което спомена, ще става все по-плътно, докато напълно престанеш да долавяш мирис. — Замълча за миг и й даде възможност да осмисли това, което бе чула. — Трябва да направиш прост, но съдбовен избор. Да се откажеш или от патологията, или от обонянието си.

— С колко време разполагам да взема решение?

Крос отново поклати глава.

— Не много. След всяка медицинска експертиза, която извършиш, състоянието ти ще се влошава колкото и да внимаваш, докато най-сетне стигнеш до точката, от която няма връщане. Но не е толкова страшно, Сам. — Погледна я с разбиране. — Има десетки други медицински области, в които би могла да се изявиш. Господи, дори в това отделение не достигат квалифицирани кадри, а работата е благодарна.

Сам втренчи поглед в лицето му.

— Посветила съм се на патологията и никога не ми е минавало през ум да върша нещо друго.

— Можеш да останеш вярна на призванието си, но в различна сфера. Какво ще кажеш за работа като преподавател? Бог знае колко хора като теб са нужни, за да обучат следващото поколение младоци как се държи остър скалпел.

— Не. Знаеш поговорката: „Който умее, работи, който не умее — учи другите“.

Крос й се усмихна със съчувствие.

— Зная, че това е шок за теб. Защо не вземеш няколко дни отпуск, за да обмислиш избора си? Не е дошъл краят на света, само трябва да смениш посоката и след няколко години ще бъдеш толкова доволна от новата си роля, колкото си била досега от патологията. За бога, аз исках да стана мозъчен хирург и бях съкрушен, когато разбрах, че не съм подходящ за тази професия. Сега прекарвам по-голямата част от времето си в надничане в носовете на хората и всеки миг работа ми носи удовлетворение.

Въпреки уверенията на Крос Сам бе престанала да слуша. Стана и се отправи към вратата.

— Благодаря за прегледа, Едуард. Изпрати сметката на Джийн и ще получиш възнаграждението си навреме.

— Дума да не става. Не бих взел пари от колега, особено от професионалист като теб.

Сам кимна в знак на благодарност.

— Бих искала посещението ми да остане в тайна. Засега, колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Не съм сигурна дали бих понесла всички да ми дават съвети.

— Разбирам — кимна Крос.

Тя се обърна и излезе. Бе решила да се върне в кабинета си и да довърши работата, която бе прекъснала, но нямаше сили. Знаеше, че има нужда от доста време за размисъл, и реши да се уедини, за да превъзмогне шока и с бистър ум да прецени възможностите.

 

 

Въпреки силното си желание да се прибере у дома и да прекара останалата част от деня в почивка, Сам реши вместо това да се качи на Хърдън Хил и да огледа мястото на злополуката със Саймън Викърс. Обикновено нямаше какво да търси на местопроизшествието, след като тялото е било откарано, но й хрумна, че този случай си струва усилието. Снегорините бяха разчистили пътя и придвижването не бе твърде трудно. Щом стигна до върха на хълма и предупредителната табела „Карай бавно“, внимателно се спусна от другата страна и спря в една отбивка. През лятото бе оставила колата си точно тук, когато със сестра й Уин бяха дошли на пикник. Тогава беше слънчев ден и бе пълно с хора.

Закопча палтото си до горе, нахлупи тъмната си вълнена шапка и слезе от джипа.

Хардън Хил бе едно от малкото възвишения в района и от върха му се откриваше великолепна гледка към морето отвъд равнината.

Сам застана на ръба на склона с лице срещу студения вятър, който довяваше хиляди различни миризми. Запита се докога ще може да ги долавя и дали ще запази спомен за тях, когато напълно изчезнат зад нея.

Безкрайната белота се простираше до хоризонта, където се откриваха само шосетата и крайпътните укрепления, набраздяващи равнината, чиято гладка повърхност приличаше на напукано стъкло.

Сам се наслади на един от редките мигове в живота си, в които край нея цареше пълна тишина. Едва ли някой би проявил неблагоразумието да се качи на Хърдън Хил в такова време и вероятно на километри наоколо нямаше жива душа. Снегът поглъщаше и задушаваше всеки звук и създаваше атмосфера на почти приказно спокойствие.

Тя скръсти ръце и пое по шосето към мястото на катастрофата. Докато вървеше натам, се замисли за избора си. Не можеше да си представи да работи нещо друго, но не бе въодушевена и от идеята да живее без обоняние и вкус. Може би трябваше да се допита и до друго мнение. Може би Крос бе твърде предпазлив и бе изтъквал само най-лошия сценарий. А може би просто се хващаше за сламка. Беше се обърнала точно към него, защото знаеше, че той никога не преувеличава и не греши. Топката бе в нейната половина от корта, а нямаше представа накъде да я удари.

Най-сетне стигна до големия обгорял дъб. Стърчеше като черен стълб сред девствената белота. Сякаш бе зловещ паметник, запечатал последните мигове от живота на Саймън. До ствола му бяха поставени два букета. Единият безспорно бе от цветарски магазин. Представляваше съчетание от умело подбрани парникови растения в целофанова опаковка, докато другият се състоеше само от няколко зимни цветя и стръкове зеленина, вероятно набрани от градина и вързани с ластик.

Сам коленичи на снега и погледна картичката, прикрепена към скъпия букет. Беше от родителите на момчето и съдържаше поетично откровение, може би сътворено от самите тях, защото не разпозна в него откъс от известна творба.

Само да го зърнем, Боже,

един-единствен допир още,

една прегръдка вечерта

или целувка по страните нощем.

Бе изненадана, че не й е познато.

Вторият букет бе анонимен, без никакъв знак от кого е. Сам остана загледана в тях няколко мига, преди да се върне на шосето, където инстинктивно потърси следи от инцидента. Въпреки че внимателно огледа целия район, не откри нищо, дори отпечатъци от триене на гуми или вдлъбнатини от неизбежното буксуване, когато шофьорът отчаяно се е опитвал да овладее колата преди фаталния удар. Но едва ли имаше надежда да попадне на нещо важно, след като от злополуката бяха изминали близо четири седмици. Трудно й бе да повярва, че Саймън не е реагирал по никакъв начин, преди да се отклони от пътя. Несъмнено полицейският екип бе открил всичко съществено още при първия оглед. По време на инцидента времето бе нестабилно и може би някои доказателства бяха заличени, но ако имаше изгоряла гума и следи от буксуване, не биха изчезнали дори при обилен снеговалеж.

Продължи да се взира в настилката, размишлявайки върху факта, че понякога липсващите доказателства са също толкова важни, колкото тези, които са открити. Сам мислено си набеляза да провери кой служител от „Пътна полиция“ е ръководил огледа на местопроизшествието.

— Дано не се каниш да ги откраднеш. Беше ми нужно доста време да ги събера.

Сам рязко се обърна, изненадана и изплашена от присъствието на непознатия, дръзнал да смути спокойствието й. Пред нея стоеше висок мъж с овехтели дрехи, който изглеждаше небръснат от седмици. Бе едър, с невзрачно вълнено сако, износени кадифени панталони, мръсна шапка, нахлупена ниско над лицето, и най-големите гумени ботуши, които бе виждала. По-обезпокояващо бе това, че носеше пушка двуцевка. Тя остана безмълвна за миг и напрегна ума си да отгатне от къде е дошъл. В един миг бе сама, а в следващия се бе появил той, като някакъв горски дух. Трескаво се огледа, търсейки път за бягство, и се опита да прецени разстоянието до колата си. Непознатият отново заговори, сякаш прочел мислите й.

— Извинявай, малката, сигурно те изплаших.

Сам не каза нищо в отговор. Наистина я бе изплашил, а не искаше да го признае, въпреки че навярно държането й го издаваше.

— Е, ако това би те успокоило, ти също ме изплаши.

Смелостта й започна да се връща.

— Какво правите тук?

— Върша си работата, малката.

— Каква е тя?

Широко ухилен, човекът отвърна:

— Да кажем, че съм нещо като селски аристократ.

Сам се досети, че това е деликатен начин да избегне думата „бракониер“.

— Не е ли малко студено за това?

Непознатият се усмихна.

— Е, човек трябва да изкарва прехраната си. Ако бездействам, ще умра от глад. А сега, ти ми кажи какво правиш тук. Нали не си дошла да крадеш цветя?

Заплашително вдигна пушката си при тези думи и Сам отново се почувства напрегната.

— Не, просто им се възхищавах. Аз съм лекар.

Не бе напълно откровена, но нямаше желание да му казва с какво точно се занимава.

— Така ли? — Изгледа я с недоверие. — Е, твърде късно е да помогнеш на онзи младеж. Помислих, че си поредната зяпачка. От убийството насам тук се навъртат доста такива. Проклети лешояди. Нямат ли си друга работа?

Тя отново погледна дървото. Често виждаше мъртъвци, но никога досега не бяха я наричали „лешоядка“.

— Не съм тук от любопитство.

Непознатият все още не бе доволен.

— Какво правиш тук тогава?

— Дойдох да се насладя на гледката от тук, на цялата тази белота.

Ловецът кимна и погледна към хоризонта.

— Да, гледката е несравнима, но не е ли малко рисковано да караш до тук само заради нея?

— Не, джипът ми е с двойно предаване.

— Сигурно онзи младеж е съжалявал, че не е задигнал такава кола. Мисля, че гумите са се подхлъзнали на леда, затова загуби контрол и се вряза в онова дърво, бедничкият. Все пак ми се струва странно, че колата не издаде нито звук, преди да се блъсне. Впрочем, след удара се разнесе страхотен тътен. Освен това лицето му беше бледо като платно.

Сам бе озадачена.

— Чие лице?

— На шофьора. Може би е знаел какво го очаква. Мъчителна смърт в пламъците. Вече казах това на викария, който често идва тук.

— Преподобният Андрюс?

— Не ходя на църква и не зная името му. От известно време наобикаля старата църква. Води някого със себе си да прави снимки.

— Мисля, че е решил да я възстанови.

— Нима не знае за онези откачалки, които бродят тук и плашат дивеча? Смущават спокойния ми живот.

Сам побърза да се върне на важния въпрос.

— Значи сте видели злополуката?

— О, да, на следващия ден не можах да мигна.

Ако казваше истината, можеше да се окаже важен свидетел. Реши да го изпита.

— Стана около три часа през нощта, нали?

Непознатият поклати глава.

— По-скоро около един и половина. Часовникът ми не е в ред.

Изведнъж се обърна, сякаш отегчен от разговора и се отправи обратно към гората. Въпреки снега Сам бързо го настигна. Вече бе убедена, че знае нещо.

— Казахте ли на полицията какво сте видели?

Той поклати глава.

— Сключих сделка с полицията. Джак Фолкънър не им създава проблеми и те не го закачат. Така ми харесва.

— Но вие сте единственият свидетел на злополуката, при която загина младежът.

Ловецът се спря за миг и вдигна няколко фазана, оставени на земята.

— Единственият? Не, не бях единственият свидетел. Имаше и друг.

Изведнъж протегна ръка и подаде един фазан на Сам.

— Вземи го, като компенсация за това, че те изплаших.

Патоложката прие подаръка без колебание.

— Кой друг видя катастрофата?

Мъжът се обърна и за миг лицето му доби мрачен израз.

— Не го видях, поне не ясно. Само усетих присъствието му.

— Чие присъствие? Сигурен ли сте, искам да кажа…

Ловецът я прекъсна.

— Съвсем сигурен.

Погледна я с присвити очи.

— Дяволът, госпожичке, самият дявол.

След тези думи отново се обърна и навлезе в гората. Сам се опита да го проследи, но когато стигна до мястото, където бе изчезнал от погледа й, от него нямаше и следа. Спря и се ослуша, но не чу нито звук. Сякаш бе потънал в дън земя.

 

 

Сам се прибра късно вечерта. Изтупа снега от обувките си, взе разтреперания си котарак Шоу от прага и побутна масивната врата. Когато влезе, бе замаяна от примамливата топлина и светлина в коридора.

Уин извика:

— Сам, ти ли си?

Сестра й прекоси всекидневната, влезе в кухнята и едва тогава отвърна:

— Ако не бях аз, щеше да загазиш.

Уин се намръщи, когато Сам й я целуна и й подаде фазана.

— Какво мислиш?

— Къде намери това? С колата ли го блъсна?

— Даде ми го един приятел. Предполагам, че е бракониерски улов. Краденото е по-вкусно, нали?

— Кой би предположил, че изявен съдебен патолог като теб приема за подаръци крадени неща?

— Никой не е съвършен. По-добре да изядем доказателството, преди да се озовем в кафеза. От друга страна, първо трябва да почакаме, докато ларвите на паразити излязат от месото.

Уин поклати глава с гримаса на отвращение.

— Е, дано не го окачиш да виси тук, в кухнята.

Сам влезе в малкия килер до кухнята и закачи птицата на кука в ъгъла. Когато се върна, сестра й бе застанала до печката и слагаше последните продукти в голяма тенджера.

— Какво има за вечеря?

— Какво ли? Не усещаш ли аромата?

Срещата с ловеца на Хърдън Хил бе накарала Сам напълно да забрави за личните си проблеми, но след въпроса на Уин те отново я връхлетяха с пълна сила. Ирландската яхния на сестра й имаше силен и характерен аромат, който изпълваше цялата къща и проникваше във всичко, до което се докосне. Долови го едва сега, когато Уин спомена за него, но се запита дали наистина го усеща, или споменът за него изплува в съзнанието й. В кухнята седна до масата, върху която вече бяха подредени съдове и прибори, и си даде вид, че вдъхва с наслада.

— Носът ми не е в ред. Мисля, че хващам хрема. Нали знаеш как е?

Сестра й я погледна озадачено, сякаш бе доловила лъжата й, и тя се почувства неловко. Въпреки че не бяха много близки, Уин притежаваше забележителната способност да усеща, когато Сам има неприятности или е неискрена. Но дори и да бе доловила невинната й лъжа, този път не го показа. За щастие Уин не прояви любопитство и Сам бе доволна. Би искала да обсъди проблема със сестра си и да чуе мнението й, но знаеше, че тя неизбежно ще изпадне в паника, а точно сега Сам не би го понесла. Затова смени темата.

— Рики няма ли го?

Уин поклати глава.

— Каза, че ще си дойде за вечеря, но още не се е прибрал, този малък негодник.

— Къде отиде?

— Метна се на колелото си и тръгна към онзи компютърен клуб зад църквата.

Вечерята най-сетне бе готова. Уин сипа в чиниите и двете започнаха да се хранят.

— Напоследък Рики проявява голям интерес към компютрите.

— Крайно време беше да се заинтересува от нещо друго, освен от момичета и развлечения.

— Млад е, дай му шанс.

— Да му дам шанс? Вече е имал предостатъчно възможности.

Сам се усмихна на Шоу, който ги наблюдаваше от ъгъла.

— Снощи го заварих пред компютъра си.

Уин тревожно вдигна глава.

— Съжалявам, Сам. Каза, че си му позволила.

— Да, не възразих — кимна тя. — Но се кани да купува доста скъпа техника.

— Е, не зная откъде ще намери пари. Работата му не е особено добре платена.

— Това си помислих и аз.

Уин внезапно изправи гръб.

— Нали не вярваш, че е способен да открадне?

Сам енергично поклати глава.

— Не, разбира се. Но може би се е свързал със съмнителен източник.

Уин хвърли поглед към килера, където висеше фазанът.

— Метнал се е на леля си.

— Не е същото. Впрочем, не е зле да го държим под око известно време.

Лицето на Уин издаде гняв.

— Само да ми падне, ще…

Сам поклати глава.

— Не прави нищо. Така само ще го накараш да се затвори в себе си и няма да стигнем до никъде. Нека само го наглеждаме.

Сестра й смирено кимна.

— Добре, но ако разбера…

Изведнъж вратата се отвори и влезе Рики.

Майка му го изгледа укорително и потупа часовника си.

— Закъсняваш.

Синът й побърза да седне до тях на масата.

— Зная, съжалявам.

Сам погледна племенника си.

— Добре ли прекара?

Рики кимна.

— Страхотно. Много поздрави от Ерик Чембърс.

Сам бе забравила, че момчето ходи в един от клубовете, ръководени от Ерик.

— Доста го бива за човек на неговата възраст. Успя да привлече и няколко студенти да ни помагат.

— Радвам се да чуя, че според теб ние, хората на възраст, все още не сме за изхвърляне — отбеляза Уин и сервира вечерята му.

— Доведе един чешит.

— Кого?

— Някакъв тип на име Муър, Едуард, Едмънд или нещо подобно. Познаваш ли го?

Сам кимна.

— Бегло. С викария правят филм за селото. От скоро е тук. Навярно му помагат да се приобщи.

— Бих предпочел да отиде да се приобщава някъде другаде. Все зяпа.

Сам бе заинтригувана.

— Кого, теб ли?

— Не само мен. Повечето от нас. Струва ми се малко особен.

— Защо?

— Не зная, просто не ми е приятно да се навърта около нас. Иска да открие клуб по джудо и ни убеждава да се запишем, но едва ли ще се намерят много желаещи.

— Разбира ли от компютри?

— Има известни познания. Но никой не иска да работи с него. Впрочем, мога ли отново да ползвам компютъра ти тази вечер?

— Ако си съгласен да платиш сметката за телефон, когато пристигне, Мрежата е на твое разположение. Знаеш, че не е безплатно.

Рики се усмихна.

— Няма проблем. Благодаря.

Докато дъвчеше първата хапка, Сам и Уин многозначително се спогледаха.

* * *

Сам се залови със сутрешните си задължения без ентусиазъм. Имаше осемнадесет трупа, повечето на старци, умрели от измръзване. При голяма жега или студ под скалпела й се озоваваха десетки като тях. При всички причината за смъртта бе ясна и обикновено би се справила бързо. Дори би й останало време да довърши чиновническата си работа от предишния ден.

Сам се бе надявала на сутринта да се събуди с ясен отговор в съзнанието си, но бе прекарала неспокойна нощ. Дълго се бе мятала в леглото, бе станала да пийне нещо и дори се бе опитала да поработи на компютъра си, но всичко бе безполезно. Мисълта, че бързо трябва да вземе съдбоносно решение, не я напускаше и нищо не можеше да отвлече вниманието й от нея.

Докато лежеше и съзерцаваше зората, тя си спомни за срещата си с бракониера. Беше й хрумнало да се обади на Том Адамс и да му разкаже за случилото се. Но ако пратеше полицията по петите му, имаше голяма вероятност да го настрои враждебно, а усещаше, че би могла да узнае от него далеч повече. Освен това той дори не бе сигурен дали е видял някого на хълма в онази нощ, а ако кажеше на Том Адамс за „чудовището“, което го е навело на тази мисъл, знаеше как би реагирал. Накрая реши да почака да мине втората медицинска експертиза. Ако не откриеше нищо ново, което бе твърде вероятно, щеше да забрави за срещата. Ако откриеше, отново щеше да помисли.

Убедена бе, че ловецът живее недалеч от хълма, навярно в някое от малките села наоколо, така че не би било трудно да го открие, ако се наложи. Освен това полицията считаше случая за приключен. Бе обявен за злополука и с това техните задължения се бяха изчерпали. Фактът, че новооткритият от Сам свидетел е бракониер, би ги накарал да приемат твърденията му скептично и едва ли биха възобновили разследването. Но споменатото присъствие на втори свидетел й се струваше интригуващо. Кой би могъл да бъде? Случаен минувач? А защо този човек не бе съобщил за злополуката в полицията? Може би го бе направил, а Сам просто не знаеше. По-вероятно бе да е било халюцинация, породена от шока и страха. Очевидно ловецът все още бе разтърсен от видяното. Докато разказваше, на лицето му бе изписан ужас. Но фактът, че е бил изплашен, не означаваше непременно, че греши, а и изглеждаше сигурен в това, което говори. Трябваше да се добере до материалите на съдебната комисия и да се запознае с всички показания по случая. Тя започна да си представя възможните развои на събитията, но постепенно ясните й подредени мисли изчезнаха, най-сетне се унесе и успя да поспи.

Размишленията на Сам бяха прекъснати рязко от Фред, който стовари върху масата, на която тя работеше, голям съд с формалин и повдигна капака, готов да потопи някой увреден орган за по-подробно изследване. Неволно разля част от разтвора върху белия мраморен плот и опръска зелената престилка и лицето й. Тя рязко се обърна към него.

— За бога, Фред, няма ли да се научиш да спазваш изискванията за безопасност? — Гневно посочи към таблото на стената. — Ако не са ти известни, крайно време е да ги прочетеш.

Асистентът не помнеше кога за последен път Сам го е хокала така, всъщност не бе сигурен дали изобщо се е случвало. Досега изискванията за безопасност, освен най-важните, не бяха повод за кавги. Винаги бе внимателен и прецизен, но твърде стриктното придържане към всяка точка и запетайка от правилника затрудняваше работата; особено когато бяха под напрежение, както сега. Доктор Райън бе разстроена от нещо и той твърдо реши да разбере защо тя се държи така.

— Извинявайте, доктор Райън. Отсега нататък ще бъда по-внимателен.

Обикновено смиреният му тон бе достатъчен да успокои положението, но не и този път.

— Не просто внимателен, Фред. Занапред опитай да проявяваш малко повече професионализъм.

Тонът й бе смразяващ. Фред прехапа устни и не изрече отговора, с който се канеше да отблъсне незаслужените нападки. Захлупи контейнера, отнесе го настрана и изчака Сам да довърши работата си.

Поради внезапното й решение да спазва всички норми за безопасност сутринта работата й бе отнела доста повече време, отколкото очакваше, и настроението й не се бе подобрило. Докато пристъпваше тежко към кабинета си, тя осъзна, че има само минутка да хапне нещо на крак и да отговори на най-неотложните обаждания, преди отново да се залови с купчината книжа на бюрото си. Когато мина покрай Джийн, секретарката стана и тръгна след нея със зелена папка в ръце.

— Само телефонните обаждания, Джийн. Нищо друго. Нямам време.

Джийн се обърна, малко раздразнена от тона й.

— Както желаете, доктор Райън.

Върна се в офиса си и донесе съобщенията.

— Има само две…

Без да вдигне поглед, Сам придърпа към себе си първата от папките, струпани на бюрото.

— Добре, за какво се отнасят?

Все още бе раздразнителна.

— Едното е от мистър Гордън. Иска да се срещне с вас когато ви е удобно…

— Няма късмет. Едва сега сядам да прегледам тези папки. Надали ще го вместя в графика си.

— Другото е от Том Адамс. Моли да му се обадите когато можете.

Сам кимна, заинтригувана от последната новина.

— И още нещо, секретарката на Тревър Стюърт изпрати папката с материалите за Саймън Викърс. Извини се за закъснението, но повечето компютри все още не работят както трябва.

Сам бързо огледа бюрото си.

— Е, все още не е тук.

Джийн се намръщи, но не изглеждаше смутена от киселото настроение на Сам.

— В офиса ми е. Донесох я преди малко, но ме отпратихте.

Сам се приведе на стола си. Осъзна, че се държи глупаво.

— Извинявай Джийн. Лош ден.

Джийн кимна.

— Вече зная.

Явно Фред я бе предупредил навреме.

— Значи все пак искате папката?

— Да, ако обичаш. Би ли донесла и доклада на съдебномедицинската комисия?

— Вече се обадих да го изпратят. Предположих, че ще ви бъде необходим, ако решите да се заемете със случая.

Сам бе малко изненадана, че Джийн е осведомена за намеренията й.

— Откъде разбра, че вероятно ще го поема?

— Вратата между офиса ми и кабинета ви не е толкова дебела, доктор Райън.

„Особено ако подслушваш през ключалката“, помисли си Сам.

Джийн излезе и след миг се върна с папката, безцеремонно я стовари върху бюрото и отново се оттегли, без да каже нито дума.

Сам поклати глава. Бе успяла да развали настроението и на Фред, и на секретарката си. Запита се кой ли ще бъде следващият. Когато остана сама, се опита да подреди мислите си. Не виждаше смисъл да се среща с Джон Гордън сега. Първо трябваше да прегледа доклада на Тревър, и ако не откриеше никакво несъответствие, не би имало за какво да разговаря с него. Що се отнасяше до Том Адамс, това бе друг въпрос. Почти не се бяха виждали, откакто преди няколко месеца се бе завърнал от специалния отдел „Серийни престъпления“. Освен че бе повишен в заместник-началник на областния Отдел за криминални разследвания, той бе ръководил работата по всички най-нашумели случаи в областта, включително и убийства. Сам се опита да се свърже с него, но Том бе в съда. Остави му съобщение. Наскоро бе осъзнала, че й липсва, и бе започнала да си спомня с тъга за връзката им. Би се радвала отново да прекара известно време с него.

Най-сетне се върна към реалността и отново се залови с папките. Остави материалите за Саймън Викърс за накрая, но ги прегледа ред по ред, за да не пропусне нищо. Привидно резултатите от експертизата изглеждаха напълно ясни. Не бяха възникнали почти никакви проблеми. Одобри всички процедури на Тревър и бе съгласна със заключенията му. Въпреки това нещо я безпокоеше, макар и да не можеше да го назове. Нещо не се връзваше. Надяваше се да не се е повлияла от уверенията на родителите на Саймън и от странните твърдения на бракониера. Опита се да разсъждава обективно и научно.

По-късно следобед получи заключението на съдебната комисия. Съсредоточи цялото си внимание върху него, търсейки несъответствия, но отново не попадна на нищо очевидно. И Тревър, и председателят на комисията бяха свършили работата си компетентно. Въпреки това инстинктът й подсказа, че не всичко е пределно ясно, и започна да се чувства като ловеца, който бе споделил налудничавия си страх от някакво зло. Откри, че човекът, съобщил за злополуката, е видял пламъците от едно от шосетата, минаващи покрай хълма. Явно нито бракониерът, нито другият свидетел, ако е имало такъв, бяха сторили нещо. Останалата част от доклада представляваше обобщение на показанията за обстоятелствата преди и след трагичния инцидент. Бяха разпитали собственика на колата, родителите на Саймън и жената, съобщила, че видяла пламъци на Хърдън Хил.

Препрочете твърденията на свидетелката и се опита да ги запомни. Мисис Клеър Шарп минавала с колата си покрай хълма, когато чула и видяла експлозията. Случило се около един и трийсет и пет. Едва след десет минути успяла да се обади в най-близкия участък. Полицаите пристигнали двадесет минути по-късно заедно с няколко пожарни коли и в два и петнайсет огънят бил потушен. Тревър Стюърт не бил повикан на местопроизшествието, но хирург на име Самуел Хардстаф установил настъпването на смъртта. Тревър извършил аутопсията на следващия ден. Сам въздъхна. Отново всичко й се стори ясно.

Най-сетне затвори папката и застана до прозореца. Нищо в докладите не подсказваше, че смъртта на Саймън Викърс не е просто трагична злополука. И все пак имаше нещо, което бе недогледано или пропуснато, както липсата на следи от гуми. Но за да открие какво, трябваше де се запознае по-подробно с целия случай. Въздъхна дълбоко при мисълта за чудовищното зло, за което й хрумна, че е възможно да се касае. Накрая се върна на бюрото си, пъхна докладите в куфарчето, наметна палтото си и се отправи към вратата.

 

 

За половин час Сам стигна до Чери Хинтън и откри къщата, която търсеше. На пътеката отпред бе паркиран лъскав форд ескорт, навярно заместил колата, открадната от Саймън Викърс. „Муха го ухапала“, помисли си патоложката. Спря джипа си, уверено пристъпи към входната врата и позвъни дълго и настойчиво. След няколко мига отвори едър мъж със заплашителен поглед и сандвич в ръка. Тя се усмихна.

— Мистър Енрайт?

— Кой го търси?

Сам плахо извади личната си карта.

— Доктор Саманта Райън, областен съдебен патолог.

Показа му картата. Мъжът я погледна бегло и отхапа от сандвича си.

— Е, какъв е проблемът?

— Работя по случая със Саймън Викърс, който е откраднал колата ви, както се твърди в…

— Както се твърди? Откриха го мъртъв зад волана на онази проклета кола, след като я бе потрошил. Ако питате мен, малкият негодник си е получил заслуженото.

Сам изпита ненавист към този човек, но прехапа устни и кимна.

— Бихте ли имали нещо против да ви задам няколко въпроса за кражбата?

Сви рамене.

— Щом желаете, но вече казах всичко на полицията. Няма какво да добавя.

Застана пред вратата, сякаш за да попречи на неканената гостенка да влезе. Явно нямаше намерение да я покани вътре.

— От къде бе открадната колата?

— От пътеката, където сега стои новата. Поне извлякох полза от всичко това. Бог знае защо се е спрял точно на моята кола. Съседите имат далеч по-луксозна и бърза.

— Беше ли заключена?

— Сам я заключих. Имаше нова алармена система, която уж била изключително надеждна, последна дума на техниката. Пари на вятъра, едва на следващия ден разбрах, че е изчезнала.

— Сигурен ли сте, че е била заключена?

Въпросът й явно ядоса мистър Енрайт.

— Нали ви казах?

— Да. Спомняте ли си в колко часа я заключихте?

Той се замисли за миг.

— Около единайсет и половина.

— А кога забелязахте, че липсва?

Мъжът я прониза с поглед.

— Искате да кажете — кога забелязах, че е открадната?

— Извинявайте. Да, че е открадната.

— В шест и половина сутринта.

— Как се казва съседът ви?

— Клементс. Шеф на служба „Махленски шпионаж“.

Сам не си спомни да е прочела показанията му.

— Дал ли е някаква информация на полицията?

Мистър Енрайт сви рамене.

— Не мисля. Преди два дни ми каза, че е местен координатор на някаква фирма. Според мен хора като него са надути безделници.

Патоложката се усмихна.

— Е, това е всичко, много благодаря.

Той кимна, отново отхапа от сандвича и затвори вратата пред лицето й. Сам бързо се метна в колата си и докато се отдалечаваше от къщата, изпита облекчение, че разговорът бе свършил. Успяваше да намери общ език с повечето хора, но Енрайт я бе накарал да затрепери и бе доволна да види гърба му. По пътя към дома си не престана да размишлява за всичко, което бе преживяла през деня. Припомни си докладите и разговора с мистър и мисис Викърс, както и срещите с ловеца и Енрайт. Макар и да осъзнаваше, че повечето й доказателства са косвени и че се ръководи главно от инстинктите си, което е непрофесионално, доста неща я безпокояха. Защо момче, което не пие и мрази автомобилите, би се напило и би откраднало кола? На първо място, откъде се бе научило как да спре действието на алармената система?

Когато сви по пътеката пред къщата си, реши, че твърде много неща не се връзват. Почувства се длъжна да проведе втора медицинска експертиза, въпреки неизбежните възражения от страна на Тревър и полицията.