Найджъл Макриъри
Паяжината (11)

Десета глава

Сам реши засега да не казва на Том за телефонния разговор с Ръсел Кларк. Може би не бе нещо важно и не си струваше да го обременява допълнително, докато трае разследването. Истината бе, че дори след като полицията бе поела случая, тя все още се чувстваше свързана с него и не бе доволна от начина, по който се отнасяха с нея.

Паркира близо до „Фицуилям“ и продължи пеша. Боеше се, че вероятно Чоки Уайт или някой от екипа му все още се навърта из колежа и ще я види да се прокрадва към компютърния блок. Заобиколи и влезе през задния вход, за да избегне портиерската будка и погледите на някои любопитни служители, които биха се почувствали длъжни да се обадят на полицията, по-специално Енрайт.

Ръсел Кларк седеше пред компютъра, както обикновено погълнат от работата си, но този път я чу и се обърна да я поздрави.

— Доктор Райън, чудех се колко време ще мине, докато се появите. За миг си помислих, че отново е някой от вашите приятели от полицията.

Сам му се усмихна приятелски и седна до него.

— Не са ми приятели. Значи вече са идвали?

Той кимна.

— За жалост да.

— Съжалявам. Казаха, че ще ми дадат възможност първо аз да разговарям с теб.

— Но не го направиха.

— Типично в техен стил. Надявам се, че не са те притеснили много.

Той сви рамене.

— Повечето се отнасяха добре, но онзи детектив Уайт е голям…

— Гадняр?

Ръсел кимна.

— Точно така.

Сам се усмихна.

— Какво му каза?

— Почти всичко. Съжалявам, беше много настоятелен.

— Но не ти стори нищо лошо, нали?

— Не, но описа много образно на какво ще бъда подложен. Беше достатъчно.

— Да, способен е на това. Каза „почти“, значи си успял да скриеш част от информацията?

Той повдигна вежди.

— Ще ви покажа, така ще бъде по-лесно. — Обърна се към компютъра и въведе няколко команди. — Вижте това.

Отдръпна се встрани, докато Сам гледаше в екрана.

Получих съобщението. Идеално. Ще се срещнем на обичайното място до вира в 11 часа вечерта.

Паяка

Когато престана да чете, вдигна поглед към Ръсел.

— Кога го получи?

— Няколко минути преди да ви се обадя.

— До теб ли е изпратено?

Ръсел поклати глава.

— Не, просто попаднах на него.

— Как?

— Всъщност и аз не знам. Проверявах за съобщения от и до Паяка, но не и в момента, в който това внезапно изникна на екрана. Наистина бе странно.

— Успя ли да проследиш от къде идва?

Компютърният специалист поклати глава.

— Опитах се, но онзи, който го изпрати, се оказа доста съобразителен и успя да ме прати на погрешна следа.

— Значи не е Ерик?

— Не съм сигурен. Както казах, не успях да разбера от къде идва. Между другото, той все още ли е задържан? — Сам кимна и Ръсел продължи: — Който и да е, със сигурност не е вчерашен. Ще бъде трудно.

— А получателят на съобщението? Има ли някакви координати?

— Никакви, дори потребителско име. И все пак това ни дава голям шанс.

— Какво имаш предвид?

— Ако отговори и потвърди уговорката, бих могъл да го проследя.

— Как?

— Има вероятност получателят да не е толкова умен, колкото подателя, и бихме могли да засечем уебсайта.

— Възможно ли е полицейските експерти също да проследят съобщението?

— Не ми се вярва, не са толкова добри. Ако бяха, нямаше да работят в полицията, нали?

Сам се усмихна на безкрайната му самонадеяност.

— Каза ли нещо на полицията за това?

— Както споменах, инспектор Уайт не можа да изкопчи всичко от мен.

— Можеш ли да го запазиш в тайна още известно време?

— В случай че получателят се обади?

Сам кимна.

— Добре.

— Благодаря.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Имаш всичките ми телефонни номера, нали? Ако се добереш до нещо, обади ми се веднага, независимо колко е часът, става ли?

— Разбирам. Нали не възнамерявате да тръгнете сама по следите на този тип?

Сам енергично поклати глава.

— Нямам шанс, твърде опасен е, но искам аз да съм тази, която ще каже на Адамс кой е истинският убиец.

— Ще имам ли възможност да присъствам, когато това стане?

Тя широко му се усмихна.

— Ще видя какво може да се направи. Между другото, навъртал ли се е Енрайт тук напоследък?

— Не, от няколко дни не е. Може би е болен или е в отпуск.

— Добре, благодаря.

Сам се обърна и излезе от стаята.

 

 

На следващата сутрин Сам стана рано, твърдо решена да предприеме незабавни действия.

Джийн и Фред отново бяха на работа и се надяваше всичко да тръгне нормално. Отсъствието им я бе накарало да осъзнае колко много й липсват. Чувстваха се близки помежду си, което бе важно при всяка професия, но особено при нейната. Осигуряваха й спокойна работна атмосфера и тя оценяваше това. Благодарение на тях можеше да посвети цялото си внимание на съдебната патология. Рядко се налагаше да изпълнява досадни административни задължения.

Когато влезе в офиса, Джийн стана и посочи с пръст към кабинета й.

— Главен инспектор Адамс е вътре. Чака от около четвърт час.

Сам кимна. Помисли си, че само нещо много важно би могло да го измъкне от бърлогата му в този ранен час.

Том Адамс стоеше до прозореца и гледаше навън. Когато усети присъствието й, той се обърна.

— Здравей, Сам. Разбрах, че отново водиш свое собствено разследване.

Тя застана до бюрото си.

— Какво те кара да мислиш така?

— Всъщност моите шпиони във „Фицуилям“.

Сам трепна едва забележимо. Изглежда, не бе постъпила толкова съобразително, колкото мислеше.

— И така, защо посети Ръсел Кларк?

— За да му се извиня.

Не бе особено убедителна. Том я погледна малко озадачено.

— За какво?

— За поведението на Чоки Уайт.

— Нямам представа за какво говориш.

Тя остави куфарчето си до бюрото и седна.

— Нима?

В гласа й се долови саркастична нотка, а той не обичаше това.

— Сега пък какво е направил?

— Нищо, освен че е упражнил неоправдан натиск върху свидетел, който досега бе изключително отзивчив. Отишъл е да се срещне с Ръсел, преди да имам възможност да му обясня за какво става въпрос, както ти ми обеща.

— Съжалявам. Станало е недоразумение.

— Както в случая, когато каза на Тревър за откритието ми при експертизата?

— Ще поговоря с него.

— Мисля, че някой би трябвало да го направи, преди да притесни друг добронамерен свидетел.

— Ще се погрижа за това.

Сам се облегна на стола.

— Между другото, не зная дали това е от особено значение, но явно Енрайт не е бил в колежа през последните няколко дни.

Том сви рамене.

— Не съм изненадан.

— Защо?

— Защото е офейкал.

— Какво?

— Ти беше тази, която ни насочи към него. След като спомена името му, направих малко по-сериозно проучване. Отделът за борба с порока вече се бе заинтересувал от него във връзка с доставянето на порнографски материали. Вчера рано сутринта внезапно отишли в къщата му и я претърсили.

— А Енрайт?

— Нямало го.

— Много неща ли са открили?

— Доста, предимно порнографски материали.

— Откъде си ги е набавял?

— Още не са съвсем сигурни, но повечето е свалял от Интернет и после ги е отпечатвал. Къщата му приличала на телевизионно студио.

— Някаква връзка със Саймън и Доминик?

Адамс поклати глава.

— Освен факта, че неговата кола е била открадната от Саймън, нищо друго.

— Все пак е съвпадение, не мислиш ли?

— Засега смятам, че е просто съвпадение.

— Някаква допълнителна информация за Муър?

Той поклати глава.

— Нищо, дори квитанция за глоба при неправилно паркиране. Напълно чист е според нашите регистри.

— И те са безпогрешни?

— Не, но можем да се позоваваме единствено на тях.

Сам се облегна на стола и се замисли, опитвайки се да проумее цялата информация, която Адамс току-що й бе съобщил. Той прекъсна мислите й.

— Твоят приятел Ерик Чембърс е бил освободен под гаранция.

— Значи не е бил обвинен?

— Не, беше напълно откровен за скелетите в градината и не представлява заплаха за обществото. Това са думи на адвоката му, не мои.

— Може би е истина, няма значение. Все пак съм изненадана, че е пуснат под гаранция.

— В интерес на истината, и ние. Две от моите момчета ще го следят, така че засега ще бъде под надзор, докато се опитаме да съберем още доказателства.

— Късмет.

— Благодаря. Мисля, че ще ни бъде необходим.

— Кога е освободен?

— Вчера следобед.

— Къде отиде, когато излезе?

— Гордън го заведе направо в дома му. Сега е там, доколкото зная.

— Разполага ли с компютърно оборудване?

— Да, със своето собствено; нямахме основание да го конфискуваме. Иззехме само онова, което смятахме, че може би е откраднато. Между другото, не е…

— Какво?

— Не е откраднато. Всичко, което каза, излезе вярно. За всичко има разписки.

Знаеше, че Ерик е педант по природа и това не я изненада.

— Все още ли има достъп до Мрежата?

Адамс кимна.

— Предполагам.

— Наблюдавате ли го? Като се има предвид, че предполагаме как се свързва с жертвите си.

— Не сме ходили, откакто се е върнал у дома.

— Използвал ли е компютъра си вчера?

— Нямам представа — сви рамене Адамс, — но мога да разбера, защо?

— Само предчувствие.

— Женска интуиция?

— Всъщност, на патолог.

Сам продължи разговора, защото не желаеше да рискува да започнат препирня на тема „мястото на жените“.

— Каза, че има и нещо друго.

— Трябва да се видя с Рики. Можеш ли да го доведеш в участъка днес?

— Съжалявам, трябваше да те уведомя. Прибраха се късно снощи и все още не съм имала възможност да разговарям с него. Ще го доведа около три часа, става ли?

Адамс смутено кимна.

— Чудесно. Съжалявам, че се налага да действам с твърда ръка, но нали разбираш?

Сам направи гримаса.

— Ще бъдем там в три.

 

 

Бе започнала деня с добри намерения, но успя да свърши едва незначителна част от струпалата се работа. Бе опитала да се съсредоточи, когато Адамс си бе тръгнал, но напразно. Бе твърде разтревожена за племенника си и участието му в последните събития. Накрая реши да зареже всичко и да не работи до края на деня. Не можеше да си позволи да пилее време, но бе прекалено нервна, за да отдели нужното внимание на докладите, и сметна, че те могат да почакат по-подходящ момент.

На път за дома реши да се обади на Чембърс и да види как се справя. Не бе сигурна дали това посещение е компромис със съвестта й, като се имаше предвид участието й в разследването, но щом към Ерик не бе отправено обвинение и самата тя бе убедена в невинността му, накрая реши, че няма да навреди.

Улицата пред дома му бе по-оживена от обикновено. Къщата се намираше в края на селото, далеч от магазините и местата за развлечение и обикновено покрай нея минаваха малко хора. Но сега, след направените разкрития, наблизо имаше няколко души, които разхождаха кучетата си, други просто се шляеха, а група деца на велосипеди се опитваха да надзърнат в градината през живия плет. В малките селца рядко се случваха събития като това и несъмнено за него щеше да се говори месеци, а може би и години наред.

След като заключи колата и изгледа неколцина от зяпачите, Сам се отправи по алеята и почука на вратата. Не след дълго се чу тревожен глас.

— Кой е?

— Ерик, аз съм, Сам Райън.

Той отвори вратата.

— Уместно ли е да си тук, Сам? Адамс е изпратил двама души отсреща да следят всяко мое движение.

Тя кимна.

— Да, зная, но поне не си в затвора. Мога ли да вляза?

Ерик й стори път.

— Да, да, разбира се, заповядай. — Припряно погледна към пътеката, а после отново към Сам. — Почти през целия ден тук имаше журналисти. Мисля, че са си отишли.

— Пак ще дойдат.

Възрастният мъж я поведе към всекидневната. Тя отиде до големия прозорец на верандата и погледна към задната част на къщата. Ямата и по-голяма част от градината все още бяха оградени с предпазна лента. Ерик застана до нея.

— Голяма бъркотия направиха, нали? Ще ми трябват години, за да мога отново да сложа всичко в ред.

Сам го погледна.

— Не, два сезона са достатъчни. Ще дойда да ти помагам, ако искаш.

Той й се усмихна.

— Много любезно, Сам, но реших да замина. Да се установя някъде другаде.

Тя бе изненадана. Ерик бе прекарал в селото по-голямата част от живота си и наистина не познаваше друго място и други хора.

— Къде? Защо?

— В Северен Девън. Имам там братовчед. Защо ли? Животът ми тук никога няма да бъде същият. Хлапетата вече ме наричат с разни имена. Не мога да си представя да изляза в селото и да ме зяпат и да шушукат зад гърба ми. Мога да отида другаде, където не ме познават, и да започна на чисто.

— Едва ли ще продължи дълго. Всяко чудо за три дни.

— Така казват в големия град. Тук това е разтърсващо събитие, подобно не се е случвало. Няма да го забравят. Вече са прочели присъдата ми.

Въпреки че искаше да го разубеди, Сам знаеше, че е прав. Човек като Ерик не би понесъл да загуби доброто си име в обществото.

— Кога смяташ да заминеш?

— Когато цялата тази бъркотия отшуми. Мисля, че дотогава полицията ще продължава да ме държи под око.

Тя кимна.

— Да, мисля, че си прав. Има ли нещо, което мога да направя за теб? Нещо, от което имаш нужда?

Ерик поклати глава.

— Не, засега съм добре.

— Ако изникне нещо, ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се.

Сам знаеше, че няма да го направи, но поне се почувства по-добре, след като му предложи помощта си. Настъпи неловко мълчание, което бе нарушено от силно почукване на външната врата. Ерик предпазливо се приближи.

— Кой е?

— Питър Андрюс.

Домакинът погледна към Сам и повдигна вежди.

— Навярно идва да пречисти душата ми и да ме изповяда.

Той отвори вратата и преподобният Андрюс влезе.

— Дано този път не сте довели оператора, отче.

— Не, не съм го довел, Ерик. Просто си помислих, че може би точно сега имаш нужда от приятел.

Той погледна Сам.

— Виждам, че не съм единственият, който мисли така. Здравей, Сам.

— Питър, тъкмо си тръгвах.

— Надявам се, че не е заради мен. Нали не съм прекъснал нещо важно?

— Не, наистина се канех да си тръгвам — успокои го тя. — Не искам да злоупотребявам с гостоприемството. — Обърна се към Ерик. — Помни какво ти казах.

— Да, благодаря ти.

Сам се обърна към викария.

— Надявам се, че скоро ще се видим.

— Ако бъдеш тук в неделя, ще се видим.

Щом излезе на тротоара, забеляза хората на Адамс, които седяха в една кола пред къщата. Когато погледна към тях, единият взе радиостанцията и се обади. Нямаше съмнение за кого докладва.

 

 

Сам пристигна у дома малко преди обяд. Колата на Уин я нямаше и къщата явно бе празна. Закачи палтото си в кухнята и се отправи към всекидневната. Тогава в тишината се чу слаб звук от почукване на пръсти по клавиатура. Звукът идваше от нейния кабинет. В първия миг се изкуши да извика, но се отказа и вместо това бавно и предпазливо се отправи към полупритворената врата. Сграбчи силно дръжката и със замах я отвори. Рики рязко се обърна и я погледна. На лицето му не се изписа радост, че я вижда, а по-скоро изненада, дори уплаха.

— Лельо, какво правиш тук?

Тя го погледна учудено.

— Бих могла да ти задам същия въпрос.

— Просто влязох в Мрежата, за да проверя дали има някакви съобщения, това е.

Изражението на Сам остана спокойно.

— Е, има ли?

— Не, нищо. Всъщност, вече ми доскучава.

Отново насочи вниманието си към компютъра. Натисна едновременно send и off^[1]. Опита се да се държи естествено, но тя усети, че го обзема паника. Реши да използва ситуацията и да го притисне.

— Къде е новото ти оборудване, изглежда, е изчезнало.

Рики сви рамене.

— Не работеше както трябва и го върнах.

— Къде го върна?

— Във „Фреймърс“ в града.

— Мисля, че го беше взел евтино.

— Да, имаше разпродажба.

Сам замълча за миг, търсейки очите му. Знаеше, че лъже.

— Доколко си замесен във всичко това, Рики?

Той наведе глава и не се осмели да я погледне в очите.

— Мисля, че е време да ми кажеш истината. И така, откъде взе оборудването, от Паяка ли?

Момчето енергично поклати глава.

— Не, не е от него, никога не съм го виждал.

— Тогава от кого?

— Саймън и Доминик ми го доставиха. Те снабдяваха всички.

— И откъде го вземаха?

— Нямам представа, знаех само, че е евтино.

Сам започна да губи търпение.

— За бога, Рики, те са мъртви, убити. И така, откъде, по дяволите, го вземаха?

— От Паяка. Мисля, че така наричаха пласьора.

В очите му напираха сълзи.

— А кой е Паяка?

— Това не зная.

— Рики!

— Не зная, наистина не зная.

— Ерик Чембърс ли е?

— Нямам представа. Ние само давахме поръчките си на Доминик или Саймън и те ни доставяха оборудването. Това е всичко, което зная.

— И никога не си задавал въпроси?

— Беше евтино.

— Било е незаконно. Е, къде е сега?

Сам бе бясна.

— В бараката.

— Какво мислеше да правиш?

— Не бях решил, исках само да се отърва от него.

— И да загубиш всичките вложени пари?

— Не бяха чак толкова много.

— И нямаш представа кой е Паяка?

— Не, наистина не съм във връзка с него. Както казах, всичко ставаше чрез Доминик и Саймън.

Телефонът във всекидневната иззвъня и ги прекъсна. Сам вдигна слушалката.

— Доктор Райън.

От другата страна на линията се чу познат глас.

— Сам, Том Адамс се обажда. Вчера Ерик Чембърс е изпратил две съобщения от своя уебсайт.

— Успя ли да ги проследиш?

— Да, едното бе до приятел в Кингс Лин, а другото до братовчед в Бат. И двете съвсем безобидни за съжаление.

Сам изпита облекчение, щом чу тази новина. Голям товар би паднал от плещите й, ако знаеше името на убиеца, но бе доволна, че не е Ерик.

— Благодаря, че ме уведоми, Том. Изглежда, отново сме в изходна позиция.

Гласът на Том прозвуча по-оптимистично.

— Не съм сигурен, отидох твърде далеч, Сам. Все още има много доказателства срещу Ерик. Не съм го отписал. Важи ли още уговорката за три часа?

— Да, ще дойда. Ще се видим.

Затвори и се върна при племенника си.

— Беше инспектор Адамс. Иска да поговори с теб в участъка около три часа.

Рики кимна.

— Добре. Мама ще научи ли?

— Да.

— По дяволите! Не съм сигурен от кого трябва да се страхувам повече. От майка ми или от главен инспектор Адамс.

Сам му се усмихна.

— Ако питаш мен, от майка ти.

Племенникът й наведе глава.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите!

 

 

Сам не желаеше да оставя момчето само, но чувстваше, че е необходимо отново да се види с родителите на Саймън, преди нещата да се задълбочат още повече. Споразумяха се да го вземе от къщи в два и половина и Рики се съгласи бързо да опакова цялото оборудване, което събираше прах в бараката. Сам не се бе срещала със семейство Викърс от известно време и се питаше как ли се справят сега, когато истината най-сетне е разкрита.

Докато се движеше бавно по улицата, забеляза, че е тиха. Слава богу, че нямаше представители на пресата и зяпачи. Спря пред къщата, позвъни на вратата и зачака. Не след дълго мистър Викърс се показа и щом я зърна, на сериозното му лице се изписа задоволство.

— Доктор Райън, каква приятна изненада. Една! — провикна се той. — Една, доктор Райън е. — После отново се обърна към Сам: — Заповядайте, влезте.

Покани я в трапезарията. Съпругата му побърза да излезе от кухнята и също се отправи натам. Нетърпеливо я погледна.

— Имате ли още новини?

Сам поклати тава.

— Не, случаят вече е в ръцете на полицията. Сигурна съм, че ще ви уведомяват, ако има някакво развитие.

— Нали знаете, че арестуваха заподозрян — развълнувано попита мистър Викърс. — Не им отне много време, след като ги убедихте, нали?

Сам поклати глава.

— Да.

Не бе сигурна дали знаят, че Ерик е пуснат под гаранция и че самата тя не е убедена във вината му. Засега реши да премълчи това.

Мистър Викърс продължи:

— Те идваха тук, взеха свидетелски показания. Бяха много любезни, оставиха при нас една полицайка за известно време. Чудесно момиче, приветливо.

— Радвам се, че ви държат в течение. Питах се дали има още нещо, което бих могла да направя за вас.

Мистър Викърс поклати глава.

— Мисля, че направихте повече от достатъчно и сме ви много благодарни. Но има нещо, с което аз мога да ви бъда полезен. Съжалявам, че толкова се забавих.

Отиде до шкафа, извади три листа от едно чекмедже и ги подаде на Сам.

— Това е списъкът, който искахте. Едва ли ще ви послужи много, но искам да ви покажа, че се потрудих. — Сам изглеждаше объркана. — Всичките му приятели и познати, помните ли? Не бях сигурен дали да го предам на полицията, или не. Но понеже вие първа помолихте за това и поискахте да започне разследване, си помислих, че би трябвало да го дам на вас.

Сам прегледа набързо първия лист. Разпозна няколко имена на младежи от компютърния клуб и две, които бе озадачена да види. Едмънд Муър и Питър Андрюс. Но все пак те също бяха свързани с компютърния клуб на Ерик, така че това не би трябвало да я изненадва. Сгъна листовете и ги сложи в чантата си.

— Благодаря, но ще ги дам на полицията. Те имат повече възможности, ще могат да проверят имената по-бързо от мен.

Мистър Викърс кимна.

— Както желаете, доктор Райън, ваши са, можете да правите с тях каквото искате.

— Как се справяте?

— Малко по-добре, след като арестуваха онзи човек за убийството на Саймън.

— Пресата и съседите не са ви безпокоили твърде много, нали?

— Не, наистина не. Журналистите ни досаждаха известно време, но полицайката ги отпрати. Оттогава не са се занимавали с нас.

— Добре. — Сам се изправи. — Трябва да тръгвам. Отбих се само за малко, за да проверя как сте.

Погледна към мисис Викърс, която не бе казала почти нищо, откакто бе дошла. Само седеше и наблюдаваше какво става, изглеждаше бледа и потисната. Усмихна й се.

— Скоро ще се видим, нали?

Жената кимна, а когато Сам се запъти към вратата, извика след нея:

— Направете всичко възможно да не се измъкне, доктор Райън. Не позволявайте други да страдат като нас.

Патоложката кимна със съчувствие, разкъсвана от собствените си съмнения, и излезе.

 

 

След кратката си среща със семейство Викърс Сам се отправи към съдебномедицинската лаборатория в Скривингдън с надеждата, че може би Марша вече е стигнала донякъде с анализа на диатомеите. Остави колата на паркинга и след като се легитимира, се отправи към кабинета на приятелката си. Почука и тя й даде знак да влезе.

— Много си бърза, тъкмо оставих съобщение на телефонния ти секретар.

— Бях навън през по-голямата част от сутринта.

— Тогава е щастливо съвпадение.

— Току-що си свършила анализите?

Марша кимна.

— Да.

— И получи положителен резултат?

— Да, погледни тук.

Марша посочи един от множеството микроскопи, които стояха върху чистата бяла повърхност на лабораторния плот. Сам долепи око и надзърна да разгледа малките, но характерни организми.

— Чудесно. От къде са тези диатомеи?

— Гранчестър, от целия район. Това е една от пробите, която взехме малко преди обяд.

Сам се изправи и нежно стисна ръката на приятелката си.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. От къде, по-точно, са тези?

— От Байроновия вир. На около десет минути от кръчмата.

Сам настръхна.

— Байроновия вир?

— Да. Не помниш ли? В края на селото. За него се разказват какви ли не истории. Някога там са се случвали интересни неща. Говорих със собственика на имота след…

Докато Марша разказваше това, което помнеше от уроците по история за Байрон и вира, наречен на негово име, Сам потъна в собствените си мисли. Не знаеше защо досега не бе обърнала по-сериозно внимание на Байроновия вир. Доста често го бе посещавала. Дори веднъж се бе къпала гола посред нощ, внимателно избягвайки да гълта вода. Реката не бе толкова чиста, колкото вероятно е била през миналия век. Явно, винаги трябваше някой друг да посочи на човек очевидното.

Гласът на Марша най-накрая успя да достигне до съзнанието й.

— Не чуваш и дума от това, което казвам, нали?

Сам внезапно се обърна към приятелката си, която крачеше напред-назад из лабораторията, раздразнена от явната липса на интерес от нейна страна.

— Ти си открила вира!

Марша бе леко озадачена от вълнението на Сам при споменаването на мястото.

— Мисля, че е бил открит много преди аз да се появя на бял свят.

Сам поклати тава.

— Извинявай, вирът е мястото, където Паяка урежда повечето си срещи. Тази нощ в единайсет ще има такава.

— Сигурна ли си?

— За срещата ли?

— И за вира.

— Напълно сигурна съм. Взех информацията от уебстраницата на Паяка. Иска да се срещнат до вира. Освен това за него се споменава няколко пъти и в другите съобщения. Като прибавим и информацията за диатомеите, бих се обзаложила, че съм на прав път.

Марша се замисли.

— Струва ми се напълно логично. Ще кажеш ли на полицията?

Сам кимна.

— Ако искаме да го заловим тази вечер, трябва да им съобщя, защото започва да става доста опасно. Освен това, при положение че са официално ангажирани със случая, обещах да предоставям на Том всяка важна информация и не искам повече да го дразня.

— Той се обажда днес.

— Том?

Марша кимна.

— Да, също искаше резултатите от диатомеите колкото е възможно по-скоро. Откъде е разбрал?

— Има шпиони навсякъде.

— Да му ги изпратя ли?

— Мисля, че този път е по-добре да постъпим както е редно. Ти бе изложена на достатъчно опасности заради мен.

— Обикновено не се притесняваш да натриваш носа на полицията.

— Освен когато не е в мой интерес, а точно сега се нуждая от помощта им.

В този момент телефонът иззвъня и Марша бързо вдигна.

— Марша Евънс. — След миг подаде слушалката на Сам. — Джийн се обажда. Изглежда, е спешно.

Сам нетърпеливо я пое.

— Джийн?

От другата страна на линията ясно прозвуча гласът на секретарката й.

— Извинявам се, че ви безпокоя, доктор Райън, но се обади мъж на име Ръсел Кларк от „Фицуилям“ и каза, че иска спешно да се види с вас. Спомена, че е успял да засече получателя на съобщението, каквото и да означава това. Честна дума, не зная какво…

Сам не бе на себе си от вълнение.

— В колежа ли се намира в момента?

— Да, така мисля. Каза, че ще ви чака там.

Доктор Райън с трясък остави слушалката и бързо се изправи.

— Трябва да вървя. Изглежда се добрах до очевидната връзка, която търсех.

 

 

Беше й нужен повече от час, за да стигне до „Фицуилям“. Спря на мястото за колите на преподавателите и се втурна към компютърните лаборатории. Ръсел Кларк седеше на обичайното си място и я очакваше. Сам не си направи труда да почука, а направо връхлетя вътре и седна до него.

— Е, какво има?

Той я погледна изненадано за миг, после на лицето му се появи широка усмивка.

— Господи, наистина не си губите времето! Секретарката ви каза, че не сте там.

— Успя да ме открие — нетърпеливо отвърна Сам.

— Съжалявам, че не ви се обадих веднага, но тук бяха инспектор Уайт и приятелите му. Интересуваха се дали отново съм разговарял с вас и ме притискаха с неудобни въпроси.

— Каза ли им нещо?

— Само ги баламосвах с научни термини. Не беше трудно, защото не са много наясно с новите технологии.

— Браво! Е, какво откри?

Кларк отново се обърна към компютъра и бързо натисна няколко клавиша.

— Снощи получих това съобщение.

На екрана се появи текст от три реда.

Паяк, съжалявам, че толкова дълго не се свързвах с теб, но отсъствах известно време. Да, можем да се срещнем до вира в единайсет. Ще донеса стоката, ако обичаш, приготви парите. Имам…

Сам бързо прегледа съобщението.

— Според мен по всичко личи, че някой води преговори да купи още един комплект оборудване — каза Ръсел.

Тя кимна.

— Може би. Изглежда, съобщението е било прекъснато по някаква причина.

— Да, не зная защо. Затова не успях да се добера до името му, което би помогнало, но няма значение, защото успях да го проследя.

— Това не отнема много време, кога пристигна съобщението?

— Преди няколко часа.

— И така, докъде го проследи?

— Не мога да посоча точното място, но мога да ви дам Интернет адреса: http, две точки, две наклонени черти, www, точка, тяло, точка, UK, точка, UK, точка.

В първия момент сякаш номерът не говореше нищо на Сам. Не бе сигурна дали да вярва на ушите си, а и не искаше да повярва.

— Сигурен ли си за адреса?

— Да, напълно. Защо?

— Това е моят адрес.

 

 

Сам рязко спря колата в двора пред къщата, при което спирачките изскърцаха и към белосаната стена се разхвърчаха ситни камъчета. След кратко ровене в чантата откри ключа за входната врата и се втурна към задната част на къщата. Нахълта в кухнята и се изправи пред слисаната си сестра.

— Къде е Рики?

За миг Уин бе смаяна от това влизане с гръм и трясък и едва успя да промълви:

— Излезе с колелото.

— Преди колко време?

— Преди два часа. Когато се прибрах, тъкмо тръгваше. Извиках след него, но нали знаеш какъв е, престори се, че не чува.

— Носеше ли нещо?

— Само старата си скаутска раница, един господ знае защо. Не я бе използвал от години.

— Изглеждаше ли пълна?

— Всъщност не забелязах. Сам, защо е всичко това? Изнервяш ме.

Без да отговори, сестра й се обърна и се запъти през градината към бараката. Вратата бе широко отворена, което не бе обичайно. Когато стигна до постройката, запали лампата и внимателно огледа вътре. На една страна бе захвърлена голяма картонена кутия, която бе използвала за съхранение на луковици. Тя приклекна и я повдигна. На дъното имаше само черен компютърен кабел, който вероятно бе единственото нещо, останало от оборудването, което Рики бе крил тук. На вратата внезапно се появи Уин.

— Сам, би ли ми обяснила какво става тук, по дяволите?

Сам се изправи, все още стискайки в ръка кабела, който бе намерила в кутията, и се обърна с лице към сестра си.

— Мисля, че Рики може да има сериозни неприятности.

Уин изглеждаше объркана.

— С полицията ли?

— Бих искала да е само с полицията. Боя се, че е много по-лошо от това.

Уин поклати глава.

— Започваш да ме плашиш, Сам, какво става, за бога?

— Бил е замесен със Саймън Викърс и Доминик Пар.

— Двете момчета, които бяха убити?

Сам кимна.

— Да.

— И ти мислиш, че Рики може да е следващият, нали?

Макар и да знаеше, че би трябвало да пощади сестра си, не виждаше причина да лъже.

— Ако не го открием бързо, да.

Очите на Уин се насълзиха.

— Какво ще правим, Сам, какво ще правим?

Сестра й я прегърна и силно я притисна.

— Ще се обадя на Том. Той ще го открие, сигурна съм.

 

 

Инспектор Адамс успя да стигне до къщата за по-малко от час. Дойде сам, за пръв път без хората си, дори без Чоки Уайт, който го следваше като сянка. Уин отвори вратата и го придружи до кабинета на Сам. За миг бе успяла да се поуспокои, въпреки че очите й все още бяха зачервени. Том седна срещу нея и се наведе напред. Лицето му имаше напрегнат израз.

— Появи ли се вече?

Сам поклати глава.

— Не, за съжаление.

— От колко време го няма?

— От няколко часа.

— Не е много дълго за един тийнейджър.

— Взел е със себе си цялото компютърно оборудване.

— Това, което ти не можа да откриеш по Коледа?

Тя кимна.

— Било е скрито в бараката. Никога не би ми хрумнало да погледна там.

— Имаш ли представа къде би могъл да го занесе?

— На срещата с Паяка.

— Но не е съвсем сигурно, нали?

Сам поклати глава.

— Всъщност не. — Реши, че няма друг избор, освен да бъде напълно откровена, въпреки че така щеше да предизвика гнева му. — Ръсел Кларк засече съобщение от Паяка около единайсет часа.

— Защо не ми каза с какво си се заела?

— Не исках да идвам при теб неподготвена. Щях да ти кажа всичко, което съм открила, на срещата в три часа, когато трябваше да доведа Рики, но събитията ме изпревариха.

— Нямаше ли да е по-добре аз да преценя какво означава „неподготвена“?

— Като размислих, да. Но помниш ли каква битка трябваше да водя, докато те накарам да гледаш на смъртните случаи като на убийства. Исках да ти предоставя устна информация, но се страхувах, че ще я отхвърлиш.

Том се усмихна и кимна. Не виждаше причина да й се сърди. Ако не бе толкова непокорна и упорита, може би сега той нямаше да ръководи важно разследване за убийства.

— И какво се случи после?

— Ръсел Кларк засече отговора на човека, на когото Паяка бе изпратил съобщение, потвърждавайки всички подробности около срещата. Той успя да проследи съобщението…

— А не можа ли да установи от къде се е свързал Паяка?

— Не. Опита се, но мисля, че онзи умело се прикрива.

— Е, и до къде проследи другото съобщение?

Сам го погледна сериозно.

— До тук, до моя компютър.

Том въздъхна дълбоко, но запази спокойствие.

— Добре, ако искаме да заловим този негодник, необходими са ни часът и мястото на срещата.

— В единайсет довечера до Байроновия вир в Гранчестър — триумфално заяви Сам.

— Откъде имаш тази информация?

— За точния час — от Ръсел Кларк, а за мястото — от Марша. Пробите от диатомеи, които взехме от белите дробове на Доминик, съответстват на тези, взети от Байроновия вир. Зная, че не е сто процента сигурно, но е адски добро попадение, че знаем мястото, а и нямаме по-добро предложение.

Том се облегна на стола. Не можеше да отрече, че е впечатлен.

— Защо ми е необходим екип за разследване, когато имам теб и Марша?

При създалите се обстоятелства за Сам бе трудно да оцени комплимента.

— Имаш ли някаква представа къде може да е Рики сега? — продължи Адамс.

Сам отчаяно поклати глава.

— Не. Проверихме при всичките му приятели. Не бяха много словоохотливи. Явно, не желаят да доносничат.

— Дай ми списъка и ще изпратя две от моите момчета да ги навестят. Това би могло малко да ги разтърси. Някаква друга идея?

— Никаква.

— Има ли вероятност Рики или Паяка да разберат, че знаем за срещата?

Сам не бе сигурна за какво намеква и поклати глава.

— Не мисля.

— Добре, в такъв случай да променим уговорката. Колко разбираш от компютри?

— Достатъчно.

— Достатъчно, за да изпратиш съобщение на Паяка?

За миг Сам бе стъписана и объркана.

— Не, не бих заложила на своите способности. Ръсел Кларк би бил по-подходящ.

Адамс кимна и скочи.

— Добре тогава, нека да бъде Ръсел. Ще изпратя кола до „Фицуилям“ да го доведе.

— Няма ли да бъде по-лесно ние да отидем там?

Адамс поклати глава.

— Не мисля. Ако Паяка е толкова умен, колкото мислим, би могъл да проследи обаждането до колежа и да заподозре нещо. Ако го проследи до тук, всичко ще бъде наред.

Беше очевидно, че въпросът й е прозвучал глупаво, и веднага съжали, че го бе задала. Смущението й бързо бе изместено от обичайното любопитство.

— Мога ли да попитам защо е всичко това?

— Налага се да променим часа на срещата, ако можем. Да я отложим за малко по-късно.

— Защо?

— Защото ни е необходимо време. Да измъкнем Рики и да заложим капан на мистър Паяк.

— А мястото?

— Не, то остава същото. Ако това е мястото, където обикновено провежда срещите си, ще се чувства спокоен и няма да бъде предпазлив. Така по-лесно ще го заловим. Тогава най-добре е да изпратя кола за мистър Кларк. Мога ли да ползвам телефона?

Сам кимна.

— Том, ще ми направиш ли една услуга? — Той спря до вратата и се върна обратно в стаята. — Не изпращай Уайт. Ръсел се бои от него, а трябва да бъде в добро настроение, за да ни помогне.

Адамс се усмихна и кимна.

— Ще изпратя Джим Клег, той е нещо като социален работник, ще се справи чудесно.

— Благодаря.

Том се отправи към всекидневната, горящ от нетърпение да започне.

 

 

Ръсел Кларк определено изглеждаше загрижен, когато най-сетне пристигна в къщата на Сам. Уин го посрещна на вратата и го отведе във всекидневната. Щом влезе, Сам и Адамс станаха и той се здрависа с двамата.

— Извиняваме се, че те повикахме така спешно, Ръсел, но отново се нуждаем от помощта ти — каза Сам.

Кларк кимна и сви рамене.

— Няма проблем, стига да е за последен път. Ръководството на факултета ще ми прости тази самоотлъчка.

— Ще бъде за последен път, обещавам.

— Между другото, благодаря, че не изпратихте инспектор Уайт да ме доведе.

— Не бяхме сигурни дали ще дойдеш, ако изпратим него.

— Нямаше да дойда.

Сам погледна към Адамс, който й се усмихна многозначително.

Ръсел наруши мълчанието.

— Е, какво искате да направя?

Том успя да изпревари Сам и отговори пръв.

— Искаме да се опиташ да се свържеш с Паяка от наше име.

Ръсел Кларк не изглеждаше никак изненадан от тази молба. Почти нехайно попита:

— Защо?

— Касае се за срещата тази нощ, съобщението за която засече в Мрежата. Налага се да променим някои неща.

— Знаете, че нямам Интернет адреса му.

Сам кимна.

— Знаем. Просто ще трябва да пуснем съобщението, както преди.

Ръсел изглеждаше неуверен.

— Малко е рисковано. С колко време разполагаме?

Адамс погледна часовника си; беше седем и половина.

— Три часа и половина. Всъщност, три, ако приспаднем известно време за пътуването.

— Не е много, нали? Ще видя какво мога да направя, но не обещавам нищо.

Сам му се усмихна.

— Не искаме нищо повече.

Заведе Ръсел в кабинета си и той се настани пред компютъра. Включи го и влезе в Интернет. Не се наложи да чака дълго. Отвори полето за съобщения и поиска по-нататъшни инструкции.

— Е, в Мрежата сме, какво искате да напиша?

Сам помисли известно време, преди да отговори.

— Паяк, не е възможно срещата да се състои в единайсет часа. Може ли да я отложим за… — Обърна се към Адамс: — В колко часа искаш да бъде?

— Един през нощта. Така ще имаме достатъчно време да подготвим нещата.

Тя погледна към Ръсел, който вече набираше текста.

— Има ли причина за отлагането на срещата? Може би ще иска да знае.

— Кажи му, че имаш проблеми с леля си — намеси се Адамс.

Сам го изгледа навъсено, докато Ръсел пишеше.

— Как искате да подпиша съобщението? Рики?

— Не, напиши, че е от Мравката — това е името на Рики в Мрежата. Той би използвал него.

Ръсел набра последните няколко реда и натисна send.

Сам погледна Адамс. Оставаше им само да чакат.

 

 

След два часа очакване целият оптимизъм, който ги владееше в началото, се бе изпарил. Том се разхождаше нагоре-надолу из къщата като лъв в клетка, мърмореше на себе си дали тактиката им е правилна. Междувременно Сам, Уин и Ръсел правеха безуспешен опит да успокоят нервите си с игра на скрабъл. Това поне им помагаше да убият времето. Накрая търпението им се изчерпа. Том бе принуден да вземе решение.

— Мисля, че чакахме достатъчно. Време е да преминем към план Б.

Сам го погледна.

— Ще взема палтото си.

Ръсел изглеждаше разочарован.

— Съжалявам, направих всичко възможно.

Тя му се усмихна.

— Няма за какво да се извиняваш, направи повече от достатъчно.

Уин се приближи към Том и му помогна да облече елегантното черно палто върху костюма си.

— Ще внимаваш за Рики, нали? Не го излагай на опасност.

Леко стисна ръцете й, за да й вдъхне кураж.

— Сигурността му ще бъде на първо място, обещавам. — Погледна към Сам, която бе облякла палтото си и тъкмо излизаше от кухнята. — Тръгваме ли?

Тя кимна и бързо прекоси стаята, за да прегърне и целуне сестра си, която едва се сдържаше да не заплаче.

— Всичко ще бъде наред. Ще се погрижа за него, можеш да разчиташ на мен.

Уин кимна.

— Зная, зная.

— Ще оставя тук Ръсел да ти прави компания, докато получим някакви новини. Нали си съгласен, Ръсел?

Той кимна.

— Да, разбира се. Можем да довършим играта.

Сам долови с крайчеца на окото си гримаса на нетърпение на лицето на Адамс и внимателно се отскубна от прегръдката на сестра си. В този момент от кабинета й прозвуча сигнал за получено съобщение.

За миг всички останаха неподвижни. Пръв реагира Ръсел. Скочи от стола и се втурна в празния кабинет. Това рязко движение изтръгна останалите от вцепенението и те го последваха. Ръсел придърпа стола близо до компютъра и след като натисна няколко клавиша, извлече съобщението на екрана. Останалите се наведоха напред и зачакаха.

Мравка, благодаря за съобщението. Моля, пиши да се разберем за друг час.

Паяка

Ръсел разгледа страницата с нарастващо вълнение.

— Дал ни е потребителския си номер. Вижте!

Проследиха пръста му, който сочеше горната част на съобщението, където ясно се виждаше номерът.

— Можем ли по това да проследим от къде се свързва?

Ръсел кимна.

— Да, също като телефонно обаждане.

Том бързо записа номера и се обърна към Сам.

— Само тази телефонна линия ли има в къщата?

— Не, тя е специално за Мрежата. Можеш да използваш телефона във всекидневната.

Адамс кимна с разбиране и се втурна към посочения апарат. Ръсел изпрати отговор на Паяка.

Паяк, не те ли устройват часът и мястото, които предложих?

Мравката

Всички зачакаха. След няколко секунди отново се получи съобщение.

Мравка, мястото е подходящо, но не и часът. Какво ще кажеш за полунощ?

Ръсел погледна към Сам.

— Е, става ли?

Тя се втурна във всекидневната, където Том тъкмо свършваше разговора.

— Иска да знае дали срещата може да се състои в полунощ.

Том се замисли за миг.

— На същото място ли? — Сам кимна. — Добре тогава, в полунощ.

Върнаха се в кабинета и дадоха знак на Ръсел да набере отговора. Макар и да осъзнаваше сериозността на положението, той сякаш се забавляваше.

— Обичам общуването в реално време.

Паяк, в полунощ ме устройва. Очаквам с нетърпение да се срещнем там.

Мравката

По гърба на Сам полазиха тръпки при мисълта, че убиецът е толкова близо, а сякаш е недосегаем. Гласове без форма; това бе почти свръхестествено. Пристигна и последното съобщение от Паяка.

С нетърпение очаквам да се срещнем, Рики. Имаме толкова неща да обсъждаме.

Уин нададе лек вик.

— Господи, той знае самоличността му. Откъде ли?

Сам обви ръка около раменете на сестра си.

— Не знам, просто не знам.

Адамс бе по-оптимистично настроен.

— Хвана се. Хвана се, слава богу.

Докато казваше това, телефонът във всекидневната иззвъня. Сам вдигна слушалката. Веднага позна гласа и отчетливия говор на Чоки Уайт.

— Там ли е шефът?

Подаде слушалката на Адамс.

— Чоки е.

— Хвана ли следата? Добре. От къде беше обаждането? От къде? Сигурен ли си? По дяволите! Изпрати веднага там един екип. Ще се видим след петнайсет минути. Какво? Не, не бързай да разтръбяваш. Човек никога не знае, може все пак да го изпуснем.

С трясък остави слушалката и погледна към останалите, които бяха вперили нетърпеливи погледи в него.

— Е, знаем от къде е дошло обаждането. От къщата на викария в Сауърби. Това е линията на преподобния Питър Андрюс.

Когато Сам и Адамс пристигнаха, Чоки Уайт и екипът му вече чакаха пред къщата на енорийския свещеник. Том изскочи от колата и се запъти към своя оръженосец.

— Е, какво има, Чоки?

— Още нищо, сър, чаках да пристигнете. Светят няколко лампи, предполагам, че има някой вътре.

Адамс се обърна към Сам.

— Женен ли е преподобният?

Докато казваше това, от устата му на вълни излизаше пара и се разсейваше в тъмнината.

— Не.

— Има ли приятелка?

Патоложката сви рамене.

— Не зная.

— Гей ли е?

Тя отново повдигна рамене.

— Доколкото зная, не е, но не го познавам толкова добре. Има икономка, ако това е от значение.

Адамс кимна и се обърна към Уайт.

— Изпрати две от момчетата зад къщата.

— Вече го направих, сър.

После се обърна към Сам.

— Бих искал да дойдеш. Може да е от полза сред нас да има познато лице.

Тя срещна укорителния поглед на Чоки.

— Съгласна съм.

— Добре, да побързаме тогава!

Сам, Том и екипът му се отправиха по пътеката, която водеше до пътната врата, и настойчиво почукаха. Не след дълго лампата в антрето светна и Адамс уверено погледна Сам.

— Изглежда, има някой вътре.

В този миг вратата се отвори и на прага застана възпълна жена на средна възраст. Приветливата усмивка бързо изчезна от лицето й и тя се намръщи, когато видя толкова хора, струпани на входа. Сам пое инициативата.

— Всичко е наред, Мери. Тези господа са полицаи. Искат да поговорят с Питър, ако е възможно.

Тя ги изгледа подозрително, преди да отговори.

— Съжалявам, но в момента го няма, доктор Райън.

— Кога очакваш да се върне?

— И той не беше сигурен. Каза, че след полунощ.

— В колко часа излезе, Мери? — намеси се Адамс.

Жената погледна първо него, а после Сам.

— Вижте, не съм сигурна дали трябва да отговарям на всичките тези въпроси. Не зная какво би казал преподобният.

Сам й се усмихна със съчувствие.

— Не се притеснявай, Мери, той няма да има нищо против. По-късно ще поговоря с него.

— Е, щом така казвате, доктор Райън, предполагам, че всичко е наред. — Замълча за миг, сякаш се опитваше да си припомни фактите. — Излезе преди около половин час с мотоциклета си.

Сам знаеше, че отсега започва по-трудното.

— Къде държи компютъра си, Мери?

— В кабинета.

— Съжалявам, но тези господа искат да го погледнат набързо.

Мери изведнъж се отдръпна назад, като че ли Сам я бе блъснала силно.

— Имат ли заповед? В противен случай не могат да влязат без разрешението на преподобния.

Скръсти ръце и ги погледна предизвикателно.

Сам вдигна поглед към Адамс.

— Почакай тук един момент. — Приближи се към икономката. — Чуй ме, Мери, нямаше да моля за това, ако наистина не бе въпрос на живот и смърт. Но на всяка цена трябва да видя компютъра на Питър.

Жената я погледна за миг, сякаш й бе трудно да вземе решение.

— Казвате, че е въпрос на живот и смърт?

Сам кимна. Мери замълча, мислейки за последиците.

— Добре, може да погледнете, но не искам всички да обикалят из къщата.

Доктор Райън отново погледна Адамс, който кимна одобрително. Попита икономката:

— Можеш ли да ме заведеш до кабинета му, Мери?

Икономката се обърна и Сам я последва до кабинета, който се намираше в задната част на къщата. Компютърът стоеше на бюрото в средата на стаята. Приближи се към него и го докосна; беше студен. Включи го и зачака. След няколко секунди на екрана се появиха иконите на „Уиндоус“. Сам очакваше да види същия потребителски номер, но за нейно удивление се оказа друг. След това изненадващо откритие зареди „Program Manager“ и установи точния час, когато компютърът е бил използван за последен път. Показанията бяха с вчерашна дата, пет и петнадесет следобед. Обърна се към Мери:

— Има ли друг компютър в къщата?

Тя поклати глава.

— Само в клуба до църквата, където ходят децата.

— Отворен ли е?

— Не, но ключът е у мен.

— Ще ни пуснеш ли вътре, Мери? Както казах, много е важно.

След като бе пуснала Сам в къщата, не бе толкова трудно да реши.

— Ще взема ключовете.

Десет минути по-късно Сам, Том, Чоки и още двама души от екипа бяха в клуба. Имаше четири компютъра, които бяха поставени върху колички и се съхраняваха в шкафове. Адамс погледна към икономката.

— Знаеш ли дали това са всичките, Мери?

Тя кимна.

— Доколкото ми е известно.

Бързо ги включиха и започнаха да ги проверяват един по един. Най-сетне Уайт откри онзи, който търсеха.

— Мисля, че го намерих, шефе.

Адамс и Сам се приближиха към него. Потребителският номер бе същият и бе използван само преди петдесет минути. Адамс бе леко озадачен.

— Защо този компютър е бил регистриран на името на Питър Андрюс?

Сам повдигна рамене.

— Щом той плаща сметките и поддържа връзка с доставчика, ще се появява неговото име. Може би се отнася за всичките.

Адамс насочи вниманието си към Мери.

— Идвал ли е преподобният тук тази вечер?

Тя поклати глава.

— Доколкото зная, не.

— У дома ли си беше преди час?

Мери кимна.

— О, да. Работеше в кабинета си, подготвяше се за неделната проповед. Занесох му нещо за пиене.

Адамс кимна замислено.

— Чоки, огледай наоколо. Виж дали има следи от проникване с взлом.

Уайт кимна и започна да оглежда всички прозорци и врати, дори тези на тавана. Върна се при началника си.

— Няма нищо, шефе. Мястото е чисто.

Том се обърна към Мери:

— Кой има ключове от залата?

Жената сведе поглед и дълбоко се замисли.

— Само един човек, за когото зная — клисарят. О, и мистър Муър, който помага в клуба.

 

 

Сам седна в колата на Том и се загледа в студената нощ. Откъм реката към тях се спускаше лека мъгла, която обгръщаше всичко наоколо. Тя погледна часовника си. Беше единайсет без двайсет. Бяха тук почти от два часа. Обърна се към Том, който се бе излегнал на седалката със затворени очи.

— Не спиш, нали?

Той не помръдна, но тихо отговори:

— Просто почивка на очите.

— Винаги ли правиш така?

Адамс кимна.

— Доста често. Човек свиква. Стига да няма кой да отвлича вниманието му. — Отвори едното си око и се усмихна.

— Сигурен ли си, че хората, които си изпратил, ще забележат Рики, когато пристигне? Ами ако мине по друг маршрут? Може би няма да имат добра видимост при тази мъгла?

— Няма да го изпуснем. Няма маршрути, които да не са завардени, и моите момчета ще видят всичко, което се движи.

— С колко хора разполагаш?

Сам се бе разприказвала и Том бе осъзнал, че не ще може да си почине, така че се изправи.

— Имаме два екипа от Специалните оперативни части и един въоръжен отряд. На крак са и половината хора от отдел „Убийства“, изпратен е хеликоптер, и най-важното, аз съм тук.

Все още не напълно доволна от неговите успокоения, тя престана да задава въпроси и отново втренчи поглед през прозореца.

Внезапно радиостанцията започна да пращи и накара сърцето й силно да затупти.

— Чарли две до Чарли едно, край.

Адамс бързо взе слушалката на радиостанцията си.

— Чарли две, говори, край.

— Заподозреният се движи с велосипед из селото с голяма раница на гърба. Искате ли да го задържим?

— Потвърждавам, Чарли две, хванете го колкото е възможно по-скоро и го доведете при мен, край.

— Десет-четири, сър.

Сам го погледна и на лицето й се изписа облекчение.

— Думата „заподозрян“ не звучи никак приятно. Мислех, че е свидетел.

Адамс се усмихна.

— Това е само полицейски жаргон, Сам, няма за какво да се безпокоиш.

Всъщност вече бе напълно спокойна. Рики бе вън от опасност, а това бе най-важното.

Половин час по-късно белият микробус на Специалните оперативни части спря до колата на Том и от него слязоха двама яки униформени полицаи, които държаха Рики за ръце. Адамс свали страничното стъкло, за да може да разговаря с тях.

— Сложете го на задната седалка.

— Добре, сър. А какво да правим с раницата, пълна е с компютърно оборудване?

— Сложете я отзад до него.

Докато Рики сядаше в колата, забеляза Сам.

— О, господи! Лельо Сам, съжалявам. Мислех, че мога да се справя с това сам. Наистина е глупаво.

Въпреки че бе доволна да го види и изпитваше желание да се хвърли на врата му и да благодари на Господ, че племенникът й е в безопасност, успя да се овладее.

— Имаш ли представа колко се разтревожихме всички, особено майка ти? Тя не е на себе си.

— Съжалявам.

— Не става въпрос за крадец на дребно, Рики. Имаме си работа с хладнокръвен сериен убиец и е почти сигурно, че си следващият в списъка му. Какво си въобразяваше?

— Мислех, че ако разкрия кой е той, ще заслужа прошка за незаконно набавеното оборудване.

Сам кимна.

— Така ли мислеше?

— Да.

— Ако наистина искаш да помогнеш, Рики — намеси се Адамс, — можеш да направиш нещо, но това изисква смелост.

Момчето го погледна.

— Готов съм на всичко.

— Искам да отидеш на срещата с Паяка…

Сам бе учудена, че Том не сподели намеренията си с нея, преди да отправи тази молба. Рики погледна часовника си.

— Вече е малко късно, минава единайсет.

— Ние променихме часа.

— Свързали сте се с Паяка?

Адамс кимна.

— По Интернет днес следобед.

Сам с усилие заговори:

— Извинявай, Том, но за нищо на света няма да позволя Рики да играе ролята на примамка в тази игра. Уин никога няма да ми го прости, съжалявам.

— Лельо Сам, вече съм на деветнайсет, нямам нужда от ничие разрешение. Престани да се отнасяш с мен като с дете.

Тя го стрелна с поглед.

— Ще престана, когато ти престанеш да се държиш детински.

Рики се облегна назад и поклати глава, а Том отговори вместо него:

— Сам, той не е в опасност. Ще се погрижим да пристигне на мястото преди Паяка. Ще бъде под непрекъснатото наблюдение поне на трима полицаи. За бога, ще бъде по-добре охраняван дори от самата кралица!

— Нещата могат да се объркат.

— Не и когато аз ги ръководя.

Рики очевидно имаше силно желание да го направи.

— Хайде, лельо! Нищо няма да ми се случи. А ако наистина започне да става опасно, винаги мога да избягам, бива ме за това.

Сам се обърна към Адамс.

— Ако го сполети нещо, лично теб ще държа отговорен. Разбираш ли?

Том кимна.

— Напълно. А сега, да тръгваме ли към „Рупърт Брук“? Свиквам кратко съвещание там в единайсет и половина.

 

 

Адамс знаеше, че е наложително не само операцията да се пази в тайна, но и всичко да бъде перфектно планирано. Това, че акцията се провежда през зимата, улесняваше нещата. През летните месеци край Байроновия вир бе пълно с туристи. А сега те бяха малко на брой. Прикритията бяха внимателно подготвени. На всички главни входове и изходи имаше поне по двама полицаи от Специалните оперативни части. В края на селото под прикритие бяха паркирани колите на още два екипа. Бяха разположени така, че да могат бързо да се озоват на мястото, но достатъчно далече, за да не будят подозрение, ако бъдат забелязани. Екипът на тактическите подразделения се намираше вътре в „Рупърт Брук“, а автомобилите бяха скрити на частния паркинг зад кръчмата.

Съвещанието трая само пет минути и докато полицаите се суетяха насам-натам, Сам стоеше на пустия паркинг. Бе обвила ръце около раменете на племенника си. Адамс помогна на Рики да сложи раницата.

— А сега, запомни какво трябва да направиш. Карай по брега, остави колелото и продължи пеша, докато стигнеш до самия вир. После изчакай. Разбра ли?

Момчето кимна.

— Разбрах.

Сам го накара да застане с лице към нея.

— Слушай сега. Прави само това, което ти казахме, и всичко ще бъде наред. Навсякъде има полицаи…

— Както казах — намеси се Адамс, — най-малко трима полицаи ще те държат под око, така че ще бъдеш в пълна безопасност.

Рики погледна и двамата и уверено кимна.

— Чудесно. Тогава тръгвам. — Наведе се и леко целуна Сам по бузата. — Не се тревожи, лельо Сам. Няма да пострадам.

Тя кимна, като отчаяно се опитваше да изглежда спокойна, но без особен успех. Проследи го с очи, докато се отдалечаваше с колелото по посока на вира, и се запита какво, за бога, ще каже на Уин, ако с него се случи нещо лошо.

Том я погледна, сякаш прочел мислите й.

— Нищо няма да се случи. Всичко е в ръцете на професионалисти.

Сам продължаваше да наблюдава Рики, който се отдалечаваше по тъмната улица.

— Надявам се да прояви малко повече зрялост, това е всичко.

Том се обърна и се върна до колата, последван от Сам. Беше време да заемат позициите си до Специалните оперативни части в края на селото.

 

 

Докато чакаше до вратата на един от микробусите, можеше да следи по радиостанцията как се развива операцията, вслушвайки се в приглушените инструкции на полицаите, които бяха на мястото. Радиостанциите им бяха настроени на честота, която не можеше да бъде засечена от външни лица. Линиите им за свръзка бяха максимално надеждни. Рики вече бе стигнал до вира и чакаше. Сам погледна бегло часовника си. Внезапно един от наблюдателните екипи изпрати съобщение:

Обектът пристигна на паркинга на басейна. Кара мотоциклет „Ямаха петстотин сс“, регистрационен номер Лима, сто петдесет и шест, Алфа, Танго, Майт.

Адамс се обърна към един от полицаите.

— Провери на чие име е регистриран.

След това се върна до радиостанцията и напрегна слух.

— Все още не можем да видим лицето му, защото носи каска. Изглежда висок около метър и деветдесет, слаб. Облечен е с червено-черен мотористки костюм и високи до коленете черни кожени ботуши. — За миг настъпи мълчание. — Сваля каската си и я закачва на мотора, но е много тъмно и мъглата пречи да се види лицето му. Сега се отправя по пътеката към вира.

Полицаят, когото Адамс бе помолил да провери регистрацията, се появи отново с лист от бележник в ръка и му го подаде. Прегледа го набързо и го показа на Сам.

— Познаваш ли това име?

В гласа му се доловиха нотки на сарказъм, което не се хареса на Сам. Прочете информацията.

Мотоциклет „Ямаха петстотин сс“ е регистриран на името на преподобния Питър Андрюс.

Сам усети, че й прилошава. Пред себе си имаше неопровержимо доказателство, но не можеше да проумее смисъла на това, което четеше. През цялото време, докато бяха работили заедно, тя го бе смятала за приятел. Не бе имала дори най-малко съмнение, че е възможно да е Питър. Никога не беше будил подозрение. Както обикновено, Адамс реагира незабавно. Дръпна Сам за ръка, двамата се качиха в един микробус на Специалните части и с пълна скорост се отправиха към мястото. Главният инспектор даваше заповеди по радиостанцията.

— Не се премествайте все още, за да не изложите Рики на опасност! Пристигам след две минути. — Погледна към Сам, отпусната на задната седалка на микробуса, който се носеше с бясна скорост към Гранчестър. — Искам лично да пипна този негодник.

Най-сетне микробусът пристигна на малкия паркинг до вира. Том изскочи и затича по тъмната пътека, следван от четирима яки униформени полицаи от екипа. Сам с всички сили се опитваше да ги догони, но скоро те се изгубиха напред в тъмнината. След около двеста метра Адамс забеляза Андрюс и ускори крачките си. Когато бе на около десетина метра от него, почти машинално извика:

— Стой, полиция!

Изведнъж наоколо се изпълни с полицаи. Силуетът бавно се обърна и застана с лице към приближаващите се хора. Най-сетне Адамс го видя ясно на синкавата лунна светлина. Наистина бе преподобният Питър Андрюс. Докато Том се приближаваше към него, няколко фигури, които до този момент бяха скрити сред растителността от двете страни на пътеката, изведнъж оживяха и обградиха смаяния човек. Най-сетне Том стигна до него и го хвана за ръката.

— Отец Питър Андрюс? — Той кимна. Изглеждаше изненадан и слисан, когато Том продължи: — Мога ли да ви попитам какво правите тук, сър?

— Бях помолен да дойда.

Адамс изрече задъхано:

— Мога ли да попитам от кого?

Преподобният посочи към Сам, която най-сетне бе пристигнала на мястото.

— От доктор Райън. Вчера получих съобщение на компютъра си. Искала да обсъди нещо тайно с мен.

— Какво, тук?

— Да, на мен също ми се стори малко странно, но бе доста настойчива.

— Откъде разбрахте, че е доктор Райън, сър?

Той сви рамене.

— На съобщението пишеше, откъде другаде.

Адамс и останалите от екипа като един се обърнаха към Сам, която енергично поклати глава.

— Не съм изпращала друго съобщение, освен това до Паяка днес.

Адамс отново се обърна към Питър Андрюс.

— Питър Андрюс, не съм доволен от обяснението, което току-що ми дадохте, и ви арестувам по подозрение в убийствата на Саймън Викърс и Доминик Пар.

Отправи му няколко рутинни предупреждения. За миг Андрюс бе като онемял. Озърташе се наоколо с недоумение.

— Грешите, главен инспектор Адамс, бях помолен да дойда тук. Съобщението все още е в компютъра, сам можете да проверите. — Отчаяно погледна Сам. — За бога, Сам, кажи им. Не съм убиец, станала е ужасна грешка.

Том го погледна в очите.

— Да, но вие сте този, който я направи.

Бързо му сложиха белезници и бе поведен надолу по пътя от двама полицаи. Адамс извика на Чоки Уайт:

— Чоки, върви с него. Погрижи се всичките му дрехи да бъдат прибрани и иди с една група до къщата. Искам да бъде запечатана. Най-добре затвори и църквата, докато екип на Специалните оперативни части направи оглед.

Чоки кимна и изчезна в нощта. Адамс се обърна към Сам.

— Можеш да отидеш да прибереш племенника си. Сигурно вече е премръзнал. Ще се видим на паркинга.

Сам кимна и се запъти натам. Адамс извика след нея:

— Понякога си досадна, но без теб нямаше да успеем.

Тя му се усмихна вяло, обърна се и продължи към вира.

Потънала в размисъл за това, че не бе забелязала никакво зло у Андрюс, бързо стигна до мястото. Огледа брега, но не видя племенника си. Не бе особено обезпокоена. Все пак беше тъмно и мъглата се бе сгъстила. Вероятно се бе подслонил под някое дърво и бе невъзможно да бъде забелязан без специалните очила за нощно виждане, с които разполагаха полицейските екипи. Тя извика:

— Рики, Рики, Сам е, къде си?

Все още бе тихо.

— Рики, не е време за глупави шеги. Студено ми е и полицаите ни чакат на паркинга.

Все още не се забелязваше никакво движение, не се чуваше нито звук. Хрумна й, че може би вече се е запътил към паркинга, след като е чул цялата суматоха, и просто са се разминали в тъмното.

Внезапно точно пред нея се чу плясък. Беше прекалено силен, за да е причинен от риба. Приближи се и напрегна зрението си да види какво е. Бяха й необходими няколко секунди, за да свикне с тъмнината, и ясно различи две фигури, които се боричкаха във водата. Докато ги наблюдаваше, усети, че я обзема паника. Въпреки тъмнината, страховете си и непознатия терен, се затича натам. Инстинктивно усещаше, че Рики е в смъртна опасност.

Когато се приближи до силуетите, се убеди, че единият от тях е на младия й племенник. Скоро различи дрехите му. Мъчеше се да се пребори с много по-висок мъж, който явно се опитваше да потопи главата му под водата. Отначало Сам не знаеше какво да прави, но когато стигна до края на брега, решението дойде спонтанно. Хвърли се на гърба на мъжа, плътно обви ръцете и краката си около него и го задърпа с все сила. Най-сетне той загуби равновесие и падна по гръб във водата, но притисна тялото на Сам под повърхността. Въпреки това тя бе твърдо решена да издържи колкото е възможно по-дълго, за да даде възможност на Рики да се освободи и да избяга. Не бе сигурна колко продължи това, но й се стори цяла вечност. Най-накрая, изтощена, бе принудена да пусне противника си и той бързо се измъкна. Сам се мяташе и търсеше нещо, за което да се хване сред тинята и водата и да се добере до повърхността. Когато изплува от тъмната вода, отвори широко уста и дълбоко си пое въздух.

Осъзнавайки в каква голяма опасност се намира все още, тя започна да извива ръката си и да търси непознатия. Преди да има време да погледне назад, усети, че някой притиска главата й обратно към водата. Едва успя да си поеме дълбоко въздух, преди лицето й да достигне до водната повърхност. Ритайки с всички сили, успя да се освободи от ръката, която я бе сграбчила за врата, и отново да подаде глава. Нямаше представа какво е станало с Рики, но поне за миг той не бе главната й грижа. Внезапно дясната й ръка бе извита високо зад гърба и тя отново бе притисната под водата. Този път нямаше как да се измъкне. Сам отчаяно се мяташе, но бе уморена, водата бе студена и чувстваше, че силите я напускат, а въздухът, който бе поела, свършваше.

Накрая усети, че тялото й се отпуска, докато белите й дробове чувстват остра нужда от въздух. Бе чувала, че удавянето е лесен начин да сложиш край на живота си, но сега не й се струваше така лесно и спокойно. Това бе насилие. Внезапно, без предупреждение, силната хватка, която я притискаше, се разхлаби и Сам бе измъкната на повърхността, като размахваше ръце и плюеше вода, докато изплуваше. Първият глас, който чу, бе на Рики.

— Добре ли си? Добре ли си?

Той започна да я тегли към брега. Тя се опита да го успокои.

— Добре съм, добре съм. Кой беше, по дяволите?

Племенникът й внимателно я сложи да легне на брега и повдигна главата й, кимайки към водата. На повърхността, с лицето надолу, се носеше неподвижното тяло на нападателя й.

— Ударих го по главата с камък. Мисля, че съм го убил.

Сам вдигна поглед към него.

— Трябва да го измъкнеш.

Рики поклати глава.

— Не аз, там е твърде дълбоко, а съм уморен.

— Как е успял да мине през полицейските проверки?

— Преплувал е през реката. Сигурно е бил напълно побъркан, ледена е.

Тя поклати глава. Реката бе единственото място, което не бе завардено.

— Успя ли да го разгледаш?

Рики поклати глава.

— Не съвсем. Но бе доста силен. Мисля, че се бях справил с него още преди да пристигнеш.

Сам направи усилие да се усмихне.

— Аз също.

Отпусна се на брега. Дишаше тежко и вече не бе в състояние да се движи. В този момент в тъмнината прозвуча познатият глас на Том.

— Сам, Рики, къде сте, по дяволите?

Сам бе твърде изтощена, за да се обади, но племенникът й успя да извика, преди да се строполи до нея. Адамс и Чоки Уайт се втурнаха към тях и Том бързо коленичи до нея.

— Какво става тук, за бога?

Сам, която все още не бе в състояние да говори, посочи към тялото, което бе започнало да се движи надолу по течението. Инспекторът се обърна към своя подчинен.

— Измъкни го, преди да бъде отнесено. — Чоки го погледна за миг, сякаш не вярваше на ушите си. Шефът му повтори: — Не стой така, издърпай го.

Чоки изпълни заповедта и нагази в реката. Водата стигаше до гърдите му, когато накрая успя да сграбчи тялото и да го извлече.

Сам се бе посъвзела, но силно трепереше. С помощта на Том успя да се надигне, за да наблюдава Чоки, който изплува от водата и обърна тялото. В първия миг не можа да види нищо, защото водата от косите се стичаше в очите й. Най-сетне успя да ги изтрие. Силуетите на брега бяха обгърнати от мъглата, която се стелеше наоколо. За миг тя се разсея, луната изплува и ясно освети лицето на Ерик Чембърс. Тя погледна към Адамс, а после отново към Ерик. Том я притисна в прегръдките си, докато всички се опитваха да проумеят това, което виждат.

— Единственото нещо, което съм научил за толкова години работа, Сам, е, че най-често очевидното се оказва самата истина. — Той погледна към Чоки. — Мъртъв ли е?

— Мисля, че да.

Сам пропълзя до тялото на Ерик Чембърс и долепи пръсти отстрани на врата му. На слепоочието му, там, където Рики го бе ударил с камъка, бе зинала рана. Тя потърси пулс, но не го долови. Със сигурност мъжът бе мъртъв. Дали бе умрял от удара, или от удавяне, щеше да бъде установено по-късно. Сам отново вдигна поглед към Адамс.

— Защо, защо е вършил това зло? Изглеждаше кротък и почтен човек.

Том сви рамене.

— Кой знае? Ние повярвахме на историята, че майка му е убила баща му и неговата любовница. Може би някои хора просто се раждат зли. Явно той е изпратил съобщението на Питър Андрюс, за да ни заблуди. Какъвто и да е бил, негодникът наистина бе много умен.

Сам погледна полуотворените очи на Ерик.

— Предполагам, че никога няма да узнаем какво го е карало да постъпва така.

— Да, наистина няма да узнаем — съгласи се Адамс.

 

 

Вдигна Сам на ръце. Чоки и Рики, който бе загърнат в якето на Том, бяха поели напред. И двамата трепереха от студ.

— Хайде, всички имате нужда да се стоплите, а в микробуса ни чака уплашеният до смърт викарий, трябва да го успокоим.

Сам кимна. Том я притисна в прегръдката си, за да я стопли, и заедно се отдалечиха от вира.