Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Григор (2019)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Григор Гачев

Заглавие: Ортодокс

Издание: първо

Издател: Сердика ИТ; Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“; Човешката библиотека

Град на издателя: не е посочено

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Калин Ненов

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Калин Ненов

ISBN: 978-619-7163-28-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8227

История

  1. — Добавяне

3
Между капките

— Ох! Ама че тъмница! Глупчо, ставай от мен веднага!

— Не съм ти глупчо. Пусни ме и ще стана.

Претърколих се настрани от нея и под мен захрущяха съчки и суха шума. Не бях разбрал кога сме паднали.

— Къде си изкомандвала трансмитера да ни закара?

— На Океания.

— Това някакъв свят ли беше?

— Да. Целият океани и коралови атоли. Ще ти хареса страшно. Палми, бананови дървета, маймуни — истински Рай… Ти защо дойде?

— Исках да те спра, да не пострадаш със счупения трансмитер… И тук също ли е зима?

— Тук е вечно лято, глупчо! Като съмне, ще видиш.

— Сухата шума по земята я усещам и без да е съмнало. И е студено за лятна нощ. — Очите ми вече бяха попривикнали към тъмното. Забелязах как луната просветва ниско между клоните на дърветата. — Виж, натам има поляна.

— Внимавай да не е лагуната или външният риф.

— Тези пък какво са?

— Вода. Много. И с акули в нея.

— А какво е акули?

— Ама наистина си глупчо. Едни големи риби, с много зъби, и те лапват на един залък.

— При нас си представяме Рая иначе… Давай да идем натам внимателно.

След двайсетина крачки излязохме от гората, целите издраскани от дърветата и храстите. Пред нас се простираше голо поле. А в далечината, ясно осветени от луната, се издигаха зидове, които не можех да сбъркам.

— Има ли на Океания манастири? Дето да са точно като тези от моя свят?

— Не. Тук да не са луди?… Защо?

— Значи не сме на Океания. Счупеният трансмитер ни е върнал обратно на моя свят. При манастира ми. — Посочих й го.

— Ееее! Това се казва скапана работа!

Тя замахна да удари трансмитера в земята, но в последния момент се усети, задържа го, залитна и едва не падна. Стана ми жал за нея и се опитах да я утеша:

— Успокой се. Тук си нямаме акули, ама и зъбите на вълците си ги бива. Пък и тези на кучетата-пазачи, ако ги поядосаш. Не могат да те лапнат на един залък, ама на хапки се справят чудесно. Става малко по-бавно, ама пък ако не те почнат от главата, можеш да гледаш. Даже и да пищиш, за разнообразие…

— Ти на това разнообразие ли му викаш?!

Права беше. Повечето хора сигурно пищят, като ги яде куче.

— Добре де, можеш да мълчиш, за разнообразие…

— Сърдечно благодаря. А сега давай да се прехвърляме на Океания! — Тя затвори очи и стисна трансмитера.

Бързо се вкопчих в ръката й, за да не замине без мен. Постояхме така. Накрая попитах:

— Ще тръгваме ли скоро?

— Нещо не е наред — прошепна тя. — Трансмитерът не ще да работи.

Почакахме още малко. След това още.

— Да го вземат дяволите! — изсъска накрая тя. — Скапана тъпа повредена джаджа!

— Дай аз да пробвам.

— На̀ ти! Ако изобщо разбереш как става! — Тя тръсна трансмитера и тапата в ръцете ми.

Пъхнах тапата в ухото си, затворих очи и се зачудих какво трябва да направя. Как ли действа тази щуротия?… Представих си как прекрачвам през врата като в житието на свети Йосиф Водителя и се оказвам в стаята на Христина. Отворих очи — бяхме си на полето.

— Как ни прехвърли миналия път?

— Казах наум „Прехвърли ме на Океания“. Ама сега каквото и да казвам, не прави нищо.

— Значи се е доповредил. Или поне в момента не работи.

— И сега какво ще правим? На такъв задръстен свят като твоя ще умра от скука!

Огледах звездите.

— Нощта тепърва започва. Може да е добре да се приберем в манастира.

— Това са поне три километра!… Нямате ли някакъв транспорт тук? Таксита поне?

— Тези какво са?

— Яснооо… Да бием всичкия този път пеша? Няма начин.

Внезапно откъм гората се разнесе вълчи вой.

 

 

— Звучаха като да са далече, но човек няма как да е сигурен. И бягат бързо — обяснявах задъхано, докато думкахме по портата. — Много ли ти се видя пътят?

Христина само пуфтеше тежко.

— Кой се е разхлопал така? — изграчи сънено брат Танас откъм другата страна на портата. — Тежко болен ли водите? — Резетата изтракаха и входната врата се отвори. Братът стоеше на нея със запалена факла в ръка и мигаше като бухал. Расото му се беше оплело около коленете и отдолу стърчаха два дръгливи крака.

— Бягаме от вълците — отговорих аз.

— Петърчо?! Влизай бързо! Откъде идваш? А това момче с теб кое е?

— Не съм ти момче! — тросна се Христина, преди да успея да й сшъткам.

Брат Танас се опули:

— Що тогава си с момчешки дрехи?… Ти, Петърчо, влизай. Момичето не може да замръкне тук — това е мъжки манастир. Така е речено.

Запремислях бързо.

— Тъмно е вече, замръкнахме извън манастира. За влизане след това нищо няма речено.

— Ама и да осъмне не може тука!

— След сутрешната молитва ще излезем извън манастира за изгрева…

— Абе ти с манастирските правила ли се подиграваш? — намуси се брат Танас.

Уплаших се, но нямаше как.

— Без нея не влизам. Остане ли отвън, ще я изядат вълците.

Брат Танас сбърчи чело и се замисли за малко.

— Добре де, влизайте. Ама само през портата. Дали момичето бива по-навътре, ще питам игумена. Чакайте тук. — Той ни избута през вратата навътре, захлопна я зад гърба ни, дръпна резетата, забоде факлата в поставката на левия стълб на портите и забърза към манастира.

Христина се озърташе наоколо и очите й светеха. Май беше забравила да се ядосва.

— Истински манастир! Направо като от второто ниво на „Нощта на Чернобог“! — Тя огледа стрехата над входа и играещите по дървеното й скеле сенки и потри ръце. — Зомбита имате ли?

— Какво е това?

— Жив мъртвец. Дето ходи да убива хора. И трябва да го трепеш с базука, пистолетите и автоматите не вършат работа. Или да имаш поне двайсет точки сила, че да му откъснеш главата…

— Вампирясал? Няма как. Вампири не могат да влязат в манастира, нали са изчадия адови. Не могат да го доближат даже. Така де, не трябва да могат. Поне аз не съм видял вампир в манастира досега. Извън него се е случвало да се появят, ама ги гоним с молитви и ги трепем с трепетлика или сребро…

Христина продължаваше да се оглежда, ухилена до ушите.

— Тук май е екстра място за щуротии! Както ги няма мама и татко да ме спират, и учителите, ще е направо супер! Класът ми с атолите ряпа да яде! — Тя едва не подскачаше. — Да видим тогава кой ще е наказан!

— А дали няма да пратят някакви изследователи да те измъкнат обратно на твоя свят? Или други караконджули? Или астрономи? А и мен също? Баща ти и майка ти надали ще оставят нещата току-така.

— О, сигурно ще пратят. — Тя се умърлуши, но внезапно лицето й просветна. — Само че по правилник трябва да изглеждат като сатанински изчадия. А щом те нямат право да се доближават до манастири, значи докато сме тук, няма как да ни измъкнат! Ураааа!…

Откъм пътеката се чуха стъпки. Оказа се, че игуменът е слязъл да ни види лично. Физиономията му беше сериозна, но даже на светлината на факлата личеше, че очите му се смееха.

— Петърчо, калпазанино, къде беше? Ако знаеш какво наказание ще ти наложа! Къде е момичето? Танасе?

— Момичето е другото момче, отче игумене.

Христина метна на брат Танас убийствен поглед. Игуменът го забеляза и се намуси:

— Защо си с момчешки дрехи? Не знаеш ли, че е неправедно? И коя си, откъде си? Защо сте и двамата облечени като циркаджии, с цирк ли сте пътували?

— Ъъъъ… дълга история, отче игумене — намесих се аз. — Става ли да я разкажем утре? Капнали сме и двамата. Хем ще могат да ни чуят всички.

— Добре. Бягай в килията си. А това момиче…

— И аз отивам с Петърчо — прекъсна го Христина.

Игуменът зяпна от такава безцеремонност.

— От къде на къде?

— Ние, такова, отче игумене… страх ни е — изръсих аз.

— От какво бре, чадо?

— От, ъъъ, самодиви и караконджули — тръснах първото, което ми хрумна. Брат Танас се промуши между нас и игумена, и използвах момента, за да настъпя Христина. — Гониха ни, из гората ей там, и такова… Абе, такова. Страх ни е да сме сами, отче игумене.

— Кога са ви гонили?! — разтревожи се игуменът.

— Допреди малко — обади се и Христина.

— Да не ме лъжете нещо?

— Честен кръст… отче игумене. — Христина се прекръсти несръчно. Добре, че беше с гръб към факлата и в сянката игуменът не я забеляза, че се кръсти с цяла шепа.

— Чак толкова близо до манастира… А уж Йоаникий служи очистителна служба преди няма половин година. Знаех си аз, че не е добре да я служи сам… Самодиви или караконджули?

— И самодиви, и караконджули, отче игумене — засъчинявах аз. — Самодиви в бели дрехи, и дърветата прозират през тях. И въртяха дяволски хора между дърветата. И черни караконджули с копита и опашки като на дяволи. Гониха ни и се опитваха да ни хванат, и едвам се измъкнахме. Добре, че се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви.

— Чудно, че са свършили работа. Никодим казваше, че както си ги научил, самодивите направо ще измрат. От смях… Много ли бяха?

— Страшно много. Цялата гора беше пълна с тях. Повече, отколкото мога да броя — изблещих очи аз.

— И караконджулите също — допълни въодушевено Христина. — Направо се прескачаха.

Игуменът се подсмихна.

— Добре, виждам, че сте си глътнали езиците. Напоследък май всички нещо… От мен да мине, ще ви оставя да спите заедно. Вървете.

— Отче игумене, такова… Да не би те такова… Не това такова, ами другото такова. Право тук, в манастира — обади се иззад него брат Танас. — Не е ли по-добре да ги разделим?

— Много са малки още за другото такова, Танасе. Затова и даже предпочитам тя да е при Петърчо — него единствен в манастира със сигурност няма да въведе в изкушение. Вярно, че е малка още, ама все пак… Само им дай едно зебло, връв и пирони, да си преградят килията, и още един сламеник. Пък утре ще му мислим…

 

 

— Тоя ваш манастир наистина е като от „Нощта на Чернобог“ — оплака се Христина, докато слизахме сутринта за молитва. — Лабиринти, стълбища, проходи, тунели… Още малко и ще срещнем себе си как излизаме иззад някой ъгъл.

— Манастир като манастир, какво му е? — ядосах се аз. — Вълците ли предпочиташ?

— Ще са рай в сравнение с тук!

— Знам, каза ми вече какво е за вас Рай. А след тях ще видиш и нашия Рай. Или Ада, ако не се изповядаш преди това. — Сбутах я към отклонението от стълбата.

— Няма. Хората, които се сблъскват с вълци, се делят на…

— На изядено от вълците и кокали. Стига си се цупила, де. Оттук сме наляво. Не това, още по-лявото. И после пак наляво.

— И защо не се хванете да почистите? Поне паяжините? Прахта и плесента по тухлите можете да си ги оставите, ако ви харесват.

— Не смогваме, малко хора сме. Но както сега и ти си част от манастира, можеш да се заемеш.

Христина помълча, след това пак замърмори:

— Тук пък каква тъмница е! Прозорци няма ли?

— Специално за теб нося светилни…

— АААААУУУУ!!! Ох… Изкарах си акъла.

— Не се бой, това са сенките ни.

— Уф… И какво са се заяли за дрехите ми тия малоумници? За едни дънки и фланелка…

— На нашия свят жените носят рокли. Или сукмани и престилки. Така е наредено от Бога. Тук пак вляво. Зад колоната има проход, заобиколи я и ще го видиш. И по стълбите надолу.

— Не помня Бог да ми го е нареждал.

— Ако отец Никодим извади пръчката, ще си спомниш, че и отгоре… Тая колона я заобиколи отдясно.

— Не е ли все същото?

— Изглежда, че е, ама не е. Различни проходи са, левият е към дърводелното. Тук по ей тези стълби надолу…

— Какви стълби?! А, да, видях ги… По тоя коридор не минахме ли вече?

— Минахме през подобен на третия етаж… Тук пак не е все едно откъде ще заобиколиш колоната. Отдясно е за трапезарията, отляво е за банята… Оттук сега през ей това ниското и сме при изхода… Знаеш ли сутрешната молитва?

— Да, бе, ние само евангелия учим!

— Тогава ме гледай по време на молитва и повтаряй заедно с мен. Сега, на влизане в черквата, се прекръсти. С три пръста… Отдясно наляво, а не отляво надясно! Ако те види някой от монасите… Дай да седнем тук, най-отзад. Дано не ни обърнат внимание.

Вече обаче се беше разчуло, че съм се върнал, и всички монаси от вратата се оглеждаха и идваха право при нас. Направо не смогвах да отговарям на въпросите. Това да те разпитват било голяма досада. Друго си е ти да питаш…

— Я се дръжте както подобава! — скара се протоигуменът, застанал пред олтара. Монасите се сепнаха и тихомълком се запромушваха към свободните места. — След закуска Петърчо ще ви разправя колкото щете. Влизай бързо, Андроник, че почваме! Идва ли вече Онуфрий?

— Къде е Петърчо? — промъкна се през входната врата отец Андроник и запровира шишкавото си телосложение към нас. — Я, къде си се скрил! Къде беше? И кое е това момче с теб?

— Не съм ти момче! — скастри го ядосано Христина.

— Я… А! Помощ! Помоооооооощ! Самодивата! Помощ! Самодиватаааа! Помоооооооощ!

Всички се обърнаха към нас. Отец Андроник прескочи няколко скамейки пъргаво като млад елен и хукна към вратата. На прага се спъна и се претърколи навън.

— Какво става, Андроник? — чу се отвън гласът на отец Онуфрий. — Защо крещиш?

— Помощ, отче Онуфрие! Самодивата! Кълна се в Бога и евангелието, тук е! Видях я с очите си! Кълна се, бягай да се спасяваме!

— Не думай! Бързо в черквата тогава!

— Ама тя е в черквата!

— Глупости! Още малко и в олтара! Стой, върни се!… Самодива в манастир, и то в черквата! Господи, дай просветление на горкия Андроник, излекувай му главата, прочисти му ума… — Гласът на отец Онуфрий премина в мърморене, той влезе и притвори вратата.

Отпред игуменът и протоигуменът се съвещаваха. Не можах да чуя какво решиха, но започнахме молитвата и без отец Андроник. Накрая специално се помолихме за здраве и просветление на монашеското братство. Христина се правеше усърдно, че се моли, но често се захилваше, а по време на молитвата за просветление трябваше да я настъпвам два пъти, за да престане. След втория път се опита да ме ритне, улучи крака на скамейката и спря да се смее.

 

 

Отец Андроник не се появи за закуска, което смая и разтревожи всички в манастира — никой не помнеше той някога да е пропускал ядене. След закуската монасите си разпределиха двора и сградите на манастира и тръгнаха да го търсят. Мина сума ти време, докато го открият — в черковния олтар, свит под главния трон. Игуменът нареди да го доведат в трапезарията, и махна на мен и Христина:

— Идете зад вратата, така че Андроник да не ви вижда, като влезе. Геласие, застани пред тях. Друг, освен теб и Андроник май няма да може да ги скрие и двамата.

Отец Геласий промърмори нещо обидено, но изчака да отидем зад широко отворената врата, и застана до нея. Наистина закриваше пролуката от край до край. Наложи се внимателно да придръпнем расото му, за да си отворим цепнатинка за гледане.

— Как се е наврял под трона, един Господ знае — пъшкаше отец Йероним, докато двамата с отец Никодим вкарваха отец Андроник под ръка през вратата. — Додето го извадим…

— А как се е покатерил през прозореца на олтара, сигурно и Господ не знае — промърмори отец Геласий. — Мен и сатаната да ме подгони, няма да мога.

Христина вдигна вежди, но не каза нищо.

Отец Андроник още мигаше на парцали, а като го изправиха срещу игумена, съвсем си глътна езика.

— Ти, монахо Андроник, евангелието чел ли си? — започна със спокоен и благ глас игуменът. Не го бях чувал да говори чак така кротко и равно досега. Отец Андроник се вцепени — сигурно също не го беше чувал. Или може пък да беше, де да знам.

— Да, отче игумене!

— А житието на Йосиф Водителя и Указанията му за благочестив живот?

— Наизуст ги знам, отче игумене!

— А като ги знаеш наизуст, как така не помниш какво пише вътре за самодивите и светите места? Един път е простено на човек да го налегне умопомрачение, дори монах да е. Ала упорството ти тогава възмути всичките ти праведни братя. А сега втори път бръщолевиш глупости! И шум и безпорядък сееш, и сутрешната молитва нарушаваш — да не говорим, че не се върна да се помолиш! А пък че влезе в черковния олтар като разбойник, за това Господ да те съди! Аз каквото и наказание да ти наложа, ще е малко!… Самодива в черквата — кой човек с ума си може дори да го помисли!

— Аз… няма повече, отче игумене! Моля те, помилуй ме!

— Грешен си, Андроник, затова и те лъжат сетивата. Разбираш ли го?

— Разбирам, отче игумене! Грешен съм, покайвам се!

— Сега наясно ли си, че и да видиш изчадие адово в манастира, няма го там и твое е заблуждението?

Отец Андроник хлъцна и светкавично се огледа. Игуменът обаче се прокашля и той отново се смръзна:

— Наясно съм, отче игумене!

— Я да видим. Момиченце, как ти беше името? Христина? Я ела тук. — Игуменът даде знак на отец Геласий да се дръпне настрани.

Отец Андроник подскочи и понечи да побегне, но отец Никодим го сръга в ребрата и му просъска нещо. Той се укроти.

— Това момиче пред тебе, Андроник, самодива ли е?

— А, ооо, ъъъ, не, отче игумене, не! — отчаяно изплака отецът. — Сетивата ме лъжат! Няма такова тука!

Благостта полека изчезна от лицето на игумена и той тихо и много бавно преброи до десет. След това впи поглед в отец Андроник така, че онзи се присви като ударен.

— Да го ощипя? — попита Христина. — Ако трябва, и повече пъти.

Наоколо се понесе шушукане. Успях да различа „ще й капнат ръцете“, а също и „вратата на килията“, и май „главата“.

Отец Андроник стисна зъби и вдигна очи към небето — сигурно се молеше. След това си пое дъх и изгледа Христина малко по-спокойно.

— Вярно, че прилича на истинско момиче… Отче игумене, може ли да я пипна?

— Тома Неверни си ми се извъдил! Пипай… Ама внимавай как!

Отец Андроник отново изхълца и се дръпна, но се укроти, след като отец Никодим пак му просъска нещо. След малко колебание боязливо докосна ръкава на Христина. След това много внимателно я хвана за ръката. Накрая я пипна по челото.

— Е, Андроник?

— Истинска е, отче игумене. Не е самодива. — Отецът си отдъхна шумно и по лицето му бавно пролази плаха усмивка.

— Ха добрутро! Още нещо да ти е нужно?

Отец Андроник постоя малко и очите му бягаха нагоре-надолу. Накрая отвори уста:

— Може ли да я помоля нещо, отче игумене?

— Зависи какво, грешнико! Давай да те чуем.

— Ами… Може ли да си дръпне ушите и да се изплези?

Всички се спогледаха недоумяващо. Игуменът въздъхна и кимна към Христина:

— Пробвай.

Христина с неподправено удоволствие опря палци до ушите си, размърда пръсти, опули се и се изплези право в лицето на отец Андроник. Той отскочи назад, повличайки другите двама отци, и изрева така, че от тавана се посипа прах.

— Какво ти става, Андроник? На стените ли говорих преди малко? — От гласа на игумена направо капеше мед.

Отец Андроник застина на място.

— Добре съм, отче игумене, добре съм! Ама… Наистина е същата! Като две капки вода са!

— С кого, Андроник?

— Със са… Онази, другата, дето…

— Самодивата? Дето не си я виждал, нали, Андроник!

— Точно така, отче игумене! Със самодивата, дето не съм я виждал!

 

 

— Нещо недоспали ми се виждате — огледа ни критично игуменът. — Я елате тук, по средата между масите. Иларионе, Кириле, бутнете към тях скамейката, да имат къде да седнат.

— Почти не сме мигнали, отче игумене. Голям страх брахме миналата вечер. — И двете не бяха лъжа, само дето нямаха връзка. Цяла нощ бяхме обмисляли какво точно ще разказваме и на какви въпроси как да отговаряме. А пък вълците си бяха голям страх, както и да ги погледнеш.

— Успокойте се. Тук сте на благочестиво и богоугодно място, далеч от безпросветието и опасностите — усмихна се игуменът. — Хайде, разказвайте.

Христина скръцна със зъби, но се сдържа. Цареше мъртва тишина — чуваше се как оттатък в залата за болни отец Андроник се моли за просветление пред чудотворната икона на Богородица. Малко се безпокоях, но започнах:

— Ами аз… не вярвах, че знам молитвите за отпъждане на самодиви чак толкова зле, колкото ми каза онази вечер отец Никодим. И реших да изляза през нощта и да потърся някоя самодива, че да я прогоня.

— Като гледам, си намерил. Андроник ще потвърди — тръсна отец Геласий.

Всички прихнаха. Христина скръцна със зъби, огледа се и оклюма.

— Не се сърди на отец Геласий, дете — намеси се игуменът. — Шегаджия е, но има добро сърце.

— Ако имаше какво да метна… — промърмори тихичко Христина. Добре, че няма, помислих си. Току-виж уцели игумена, нищо че е в обратната посока. — Само да се върна и да докопам компютър…

— Прескочих оградата и отидох в гората — продължих аз. — Там обаче нямаше никой и се изгубих в тъмницата. По някое време минаха едни хора с двуколка и фенер. Разказах им, че търся самодиви, и те ми казаха, че на няколко дни път оттук имало, и обещаха да ме закарат.

— Циркаджии ли бяха? — попита игуменът. — Ако да, ще да са били Великосветският цирк. Или пък този от Свети град, те май са в нашата Митрополия сега. Един дребен мъж с много големи мустаци имаше ли?

— А, не, не, не приличаха на цирк. — Току-виж ги знае и ги попита били ли сме при тях. — Нямаше такъв мъж. Бяха двама мъже с двуколка и кон, нищо повече.

— Що за хора бяха тогава? — обади се брат Танас изотзад.

— Анатемосани, какви други посред нощ? — отговори вместо мен отец Никодим. — Помъкнали са го да го гледат при тях и да се похвалят после какви добри дела вършат, изгубени деца гледат…

— Пътувахме ден-два и срещнахме друга каручка с някакви техни познати. Те водеха Христина и още едно момче, незлобиво от Бога. Чух ги, като разговаряха — отивали да молят за опрощение. Тези другите дадоха нещо на тези с мен и ме взеха да водят и мен, обратно към нашия край. Бях много ядосан, че няма да се пробвам да гоня самодиви, и реших да бягам. Запознах се с Христина — и тя искаше да бяга. Вчера вечерта спряхме да нощуваме в гората наблизо. Другото момче имаше още един кат дрехи, тя ги облече тайно, за да не ни познае който ни види, и побягнахме. Онези с каруцата ни усетиха и тръгнаха да ни гонят, ама едва минахме стотина крачки, и наоколо се напълни със самодиви и караконджули. Самодивите бяха с бели рокли, светеха на тъмно и играеха дяволски хора. Караконджулите бяха черни, с рога, опашки и копита. Като изпод земята извираха. Караконджулите наобиколиха тези от каруцата, не знам какво стана с тях. Самодивите подгониха нас, ама аз се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви и ги повтарях непрекъснато, и те не смееха да приближат. Погониха ни, след това ни оставиха, но пък чухме как вият вълци. Докато бягахме от тях, излязохме от гората и видяхме манастира. Това е.

— Казвах ли ти аз, че ще ти потрябват молитвите срещу самодиви? — тропна тържествуващо отец Геласий по масивната дъбова маса. — Видя ли, че ти спасиха живота?

— Чак пък живота — обади се намусено отец Йероним. — Мен ако питате, всичките тия самодиви и караконджули са им се привидели от страх из тъмното. Най-много да са видели вълците и да…

— Йерониме, да си виждал вълци с бели рокли, които светят на тъмно и играят дяволски хора? — засегна се отец Геласий.

Очите на Христина внезапно блеснаха и тя запотрива ръце.

— Изобщо не съм виждал вълци, ама това не значи, че ги няма! — опъваше се през това време отец Йероним.

— Като не показваш нос извън манастира, няма да си ги виждал, я! А аз два пъти съм виждал живи самодиви с очите си! Така де, не живи, а каквито са там. Ти ще ми спориш!

— Речено е, че на страха очите са големи — не се предаваше отец Йероним. — Уплашеният лесно вижда самодиви…

— Абе ти кого имаш предвид, бе? — настръхна отец Геласий.

— И така да е, пак е добър урок — прекрати спора игуменът. — Наситили ли сте се вече на самодиви и караконджули, или искате пак да ги видите?

— Чуя ли само, че ги има някъде, веднага ще бягам по-надалече — заяви Христина. — Не ща изобщо да ме приближават! Честна дума!

— Чак пък толкова! Да не те е страх да не идват специално да те вземат? — вдигна иронично вежди игуменът.

Монасите наоколо се разсмяха.

— Ако искате да знаете, точно така е! — заяви обидено тя, преди да успея да я настъпя.

Смехът се усили.

— Не се смейте на детето! Пренаплашена е, затова говори така — застъпи се за нея отец Геласий. — Като научи молитвите за отпъждане на изчадия адови, ще видите как ще престане да се бои от тях!

Христина пак промърмори — не разбрах точно какво.

— Нещо тук ми е съмнително — обади се отец Никодим. — Седмица преди това го изпитвах на молитвите за прогонване на самодиви. Знаеше по няколко думи от тази за подготовка и тази за прочистване на духа, и толкова. Само с тях двете не можеш прогони самодива, дори да ги знаеш на вода. Дали нещо не ни послъгват?… Петърчо, я кажи молитвите, дето си ги повтарял.

Сега ме пипна! Спомнях си само началото на първата молитва!

— Ама нали тук няма самодиви? Защо да ги казвам?

— Представи си, че има — присъедини се протоигуменът. — Все едно е нощ, в гората си и наоколо е пълно със самодиви. Да те чуем. — Той смигна на отец Никодим.

Както се бях уплашил, така се и ядосах и се присетих какво стана, когато се опитах да пея молитвите. Разкрачих се широко и отпуших гърло колкото сила имах:

— Господи, който бдиш над нааааааас! Опази ни от лукавияааааааа! И творееееееенията муууууу!

Отец Геласий се дръпна назад като попарен и тупна от скамейката на земята. Огледах се — всички други си бяха изпозапушили ушите или се бяха хванали с ръце за главите. Единствено игуменът не го беше направил, но лицето му беше изкривено, все едно го боли зъб.

— Стига, стига. Вярваме ти, че си ги прогонил. Някой да се съмнява, братя?

— Сега разбирам защо караконджулите са подгонили другите хора — промърмори отец Никодим.

— Не са ги подгонили! Побягнали са заедно с тях — изтърси брат Харалампи.

Отец Никодим се усмихна леко, а останалите се закискаха.

— А Христина как го е издържала? — усъмни се пак протоигуменът. — Сбутайте я да си отпуши ушите… Момиченце, ти как си успяла да издържиш пеенето на Петърчо?

— По-добре него, отколкото караконджулите — отговори Христина с доста неуверен глас.

— Сигурна ли си? — обади се пак брат Харалампи и околните пак се закискаха.

Помислих си, че ако се върна един ден на света на Христина, ще е добре да я помоля да ме научи как се правят разните образи. На брат Харалампи сигурно щеше да му е от полза да е виждал караконджули отблизо. Пък и някой триглав змей.

— Разумно… А каква си и откъде си? — попита я игуменът. — Разкажи ни за себе си.

Христина усърдно заразтърква лице с длани, уж й е тежко на душата и се срамува, докато то не се зачерви цялото. Идеята как да прикрием изчервяването й от лъжите беше моя и много се гордеех с нея.

— Ами, аз съм си родена и израсла там, при безбожниците. Нямам баща и майка, не знам какво е станало с тях. И понеже много исках да живея на истински набожно място, избягах с Петърчо.

— Браво! — рече смаяно игуменът. — Нашите грешници, ако не са болни, с тояга не можеш ги закара до манастира! Това се казва набожно момиче!

— Смирена душа е, отче игумене, затова — мъдро отбеляза отец Геласий. — Родена е за монахиня.

Христина промърмори още нещо, пак не чух какво.

— Хубаво, Геласие, ама тук сме мъжки манастир. До година-две ще почнете да се зазяпвате по нея — поклати глава игуменът. — Ще пратя брат Йоан да я закара с една каруца до „Света Евтимия“ още днес. Така ще…

Потропах с пръсти по скамейката — това беше уговореният сигнал. Двамата с Христина скочихме и се хванахме за ръцете:

— Отче игумене, не щем да се разделяме! Страх ни е!

— От какво бе, Петърчо! И теб ли тепърва да уча за светите места? — навъси се игуменът.

— Много им е дошла миналата нощ, отче игумене — обади се отец Никодим. — Нека изчакаме седмица-две, докато им помине.

— Не ща да се отделям от Петърчо — добави Христина. — Освен него никого си нямам на този свят.

— Те да не би все пак нещо такова, отче игумене? — обади се пак брат Танас. — Не другото такова де, знам, че са малки, ама да не би… третото такова?

— Какви са тия друго и трето такова? — полюбопитствах аз.

— Ами… ъъъ… нищо, нищо — замига на парцали брат Танас.

— И вчера на портата говореше за другото такова — да не сме го правели! То какво е?

— Нищо, нищо…

Христина беше скрила лице в ръцете си и раменете й се тресяха.

— Нищо прави ли се? И какво му е страшното да правиш нищо в манастира? Зимно време, освен че се молим, какво правим по цял ден? Кажи де, брат Танасе! Така или иначе някой ден отец Никодим ще ме учи на него. Защо да не го знам отсега?

Всички се захилиха и изгледаха отец Никодим. Той се изчерви, не знам защо — дотогава не го бях виждал да се изчервява — и махна с ръка мълчаливо.

— Кажете, де, какво мълчите! — упорствах аз. — Нали искате да се изуча? Или искате да съм невежа? Няма да ставам за монах тогава! И отец Никодим ще се прочуе като лош учител!

Околните се късаха от смях. Отец Никодим отчаяно се опитваше да ги успокои, но май се смееха и на него.

— Я всички млъквайте!… Прав е Никодим — да изчакаме седмица-две, докато им мине страхът. Пък после ще… ще решаваме. Точка! — отсече игуменът. — Не може обаче Христина да си губи времето през това време. Да се хваща да учи.

— Урааа! Ще учим заедно! — не можа да се сдържи Христина.

— Няма как да учите заедно — усмихна се игуменът. — Разбирам желанието ти, но трябва да започнеш отначало. Петърчо… хм, все пак е учил малко.

— Ама аз съм учила! И не толкова малко!

— Така ли? Я кажи вечерната молитва!

Христина зяпна.

— А за преди ядене? А за благодат на нивята? А неделната?… Виждаш ли? А какво си учила? Сигурно нечестиви работи.

Христина внезапно си глътна езика. Помисли малко и кимна.

— Уви, ще трябва да започнеш отначало. Онуфрие, ще й бъдеш ли наставник?

Отец Онуфрий поклати глава:

— Много съм стар вече, отче игумене…

— Точно затова!

— Не мога, отче игумене. Ако беше за старост, да й дадем за наставник отец Марин — на него само Господ му знае годините…

— Там е работата. Той вече и кога е роден не помни.

— Или отец Евлоги. Също е над стоте и умът му е по-бистър и от моя…

— Ама няма сили и да яде сам вече. Надали му остава повече от месец сред нас. А ако е за стоте — не ги ли правиш и ти тази година?

— Тя ще ме настигне бързо, отче игумене — намесих се.

— Ако има кой да я учи по цял ден. А ние сме заети хора, служим на Бога.

Христина запуши уста и с двете си ръце.

— Аз ще я уча! Ще й помагам за всичко.

— Глупости! — заяви отец Никодим. — Няма житие на светец, което да не си проспал. Ако не си ни единственият послушник на тая възраст… Нищо не знаеш както трябва.

— Ще уча ученето й заедно с нея, щом е нужно!

— И ще си зарежеш твоето учене. Филанкишията ли ще става монах вместо теб? Не разрешавам.

— Няма! Ще учим ако трябва и в неделя след черква!

— Глупости — поклати глава отец Никодим. — Това да го видя с очите си, няма да го повярвам.

— Да видим тогава!!! — В следващия момент се усетих, че държа тон и тропам с крак на наставника си. Всички наоколо обаче се смееха. Не знам какво му беше смешното.

Отец Никодим отиде до игумена и си зашепнаха нещо. Честичко поглеждаха към нас с Христина и се подсмихваха. Накрая игуменът стана и дойде при нас:

— Добра е идеята ти, Петърчо. Грижиш се за Христина, все едно ти е сестричка…

— Тя ми е — изпуснах се аз.

— Аз съм — заяви в един глас с мен Христина.

В следващия миг и двамата се сепнахме, но вече беше късно.

— Нали нямаше майка и баща? — вдигна вежди протоигуменът.

— Ние такова, отче… докато бягахме от изчадията адови през гората… — засъчинявах аз напосоки.

— И решихме, че измъкнем ли се от тях, ще сме си брат и сестра — добави Христина. — Хубаво е да си имам брат на този свят.

— То ако ставаше така… — поклати глава игуменът.

— Че защо да не става, отче игумене? — внезапно взе наша страна протоигуменът. — Похвално е. Речено е, че брат брата не храни, но тежко му, който го няма. А и тя от анатемосани идва — бива ли да я оставим сама, без род? Устами младенца глаголет истина…

Игуменът, протоигуменът и отец Никодим се събраха и си поговориха още малко. Накрая игуменът дойде пак при нас.

— Обявявам ви за брат и сестра пред Бога и в името Божие, с църковно обявено роднинство, при свидетели Йоаникий, протоигумен на манастира, и Никодим, йеромонах. Амин. Ясно ли е?

— Ясно е — отговори Христина заедно с мен. След това ме настъпи лекичко и ме погледна въпросително.

— Да видим тогава какви брат и сестра ще сте. Отец Никодим прие да е наставник и на двама ви. Учете заедно… ако Петърчо успее да те научи на нещо. Не вярвам много.

— И аз — въздъхна тежко протоигуменът.

Отец Никодим поклати скептично глава така, че му се разкопча горното копче на расото.

Пак се ядосах.

— Ще видим!

— Наистина ще видим. И трябва да намерим на Христина по-подходящи дрехи. В манастира няма със сигурност — не ми е известно някой тук да е носил рокли. Да ви хрумва нещо, братя?

Христина се умърлуши.

— Да й ушия, отче игумене? — обади се услужливо брат Харалампи. — Нали знаеш, сръчен съм с иглата.

Залата направо гръмна от смях. Игуменът отчаяно поклати глава:

— А, не, не, остави, Харалампи. Имаме много нужда от чували сега, по-добре уший от тях. Пък и за нея ще е по-добре да се справи сама. Момиченце, нали умееш да шиеш?

— През живота си не съм пипвала игла — ухили се до уши Христина и леко вирна нос.

— Наистина ли? Не може да бъде.

— Честна дума!

— Тюх, докъде са подивели безбожниците. Добре, че се измъкна от тях… Нека ходи засега така. — Игуменът се направи, че не забелязва отчаяните жестове на брат Харалампи. — Хем ще прави по-малко впечатление и на външни хора, и на братството, хем ако иска да е облечена нормално, ще се научи да шие. На колко години си?

— На осем.

— Я не ме лъжи! Трябва да си поне на десет, ако не и на повече.

— Вие ли ми знаете годините по-добре или аз? Ох!

— Петре, стига си я ритал! — скара ми се игуменът. — Така ли се прави със сестра? Даже когато не е възпитана както подобава! Ти, Никодиме, вярваш ли й?

— Ако му беше родна сестра, охотно щях да го повярвам — сви рамене отец Никодим. — Като му знам соя… Пък и като идва от безбожници, може и тя да греши. Кой знае?

Христина пак отвори уста, но се усети и я затвори.

— Добре де, добре — предаде се игуменът. — Хайде сега, време е за богоугодни дела.

 

 

— Сега какво ще правим? — попита Христина, когато отец Никодим ни поведе към залата за болни.

— Първо ще ти покажем как лекува иконата на Богородица. Да видиш какви чудеса сторва силата на вярата — обясни отец Никодим. — След това сядаме да учим основните молитви.

Христина направи физиономия както когато видя какво се закусва в манастира.

— Влизайте и сядайте тихо. — Отец Никодим ни посочи скамейките край вратата. — Отивам да викна първите болни за днес.

— Защо залата е празна? — попита ме тихо Христина. — Нямате ли поне операционна маса?

Изгледах я учудено.

— Опираме се в каци с вода, не на маси. В банята, до магерницата. Нямаме си отделна сграда като вашата Опера. Какво общо има това с лекуването?

— Ооооооххх… Добре де, с какво лекувате болните?

— Светата икона ги лекува. — Посочих й окачената на отсрещната стена голяма икона.

— Супер — прихна Христина. — Я кажи защо е екранирана? Да не вземе да излекува някого прекалено бързо ли?

— Какво ще рече „екранирана“?

— Обкована с метал. Нали виждаш, че почти нищо не се вижда от нея?

— Това се казва риза на иконата. Сребърна е, с инкрустации от времето на основаването на манастира. Иконата се е появила тук чудотворно, никой не знае откъде и как. И оттогава лекува болни — заобяснявах аз.

— Дрън-дрън! И как ги лекува? Облъчва ги от стената? — Тя се изхили.

— Ще видиш.

Христина вдигна рамене и се почука с пръст по главата. След това се замисли и попита:

— Какво е църковно обявено роднинство?

— Третият вид роднинство, освен кръвното и брачното… Знаеш ли какво е брак? Женитба? Нашето роднинство е такова, само дето вместо мъж и жена сме брат и сестра. Сега моите тате и мама са и твои. Точно като това на вашия свят е, дето твоите татко и мама са и мои.

— Нашето не е църковно роднинство, а гражданско осиновяване. Разлика от земята до небето.

— Все същата работа. Само дето на вашите свещеници им викат другояче. Сигурно съветници, щом ви управлява Съвет?

Отец Никодим въведе в стаята брадат мъж, подпрян на патерици. Единият му крачол се люлееше празен. Зад него вървеше едра, устата жена, която не спираше да приказва:

— … скалата да вземе да се търкулне и от всичките точно на моя некадърник да откъсне крака, отче! То бива, бива, ама неговото хич никъде го няма! Не стига, че…

— Че не носи достатъчно вкъщи и че не се грижи за теб, разбрах, за пети път го повтаряш! — тросна се отец Никодим. — Излез сега малко, да го питам нещо! На теб ти казвам, излез!… Него го остави тук, ще ми трябва. Абе казах ли нещо? Брей, че неразбрано женище… Я кажи сега, човече, ти какви грехове имаш?

— Като да нямам големи, отче — замисли се мъжът. — По други жени не хойкам, че моята жив ще ме изяде. Тя и без да хойкам, де… Не съм мързелив уж, работя колкото мога, почитам Бога, уважавам свещениците… Пиех допреди две години, ама спрях…

— Изобщо ли? Нещо не ми се вярва. Пиенето трудно се спира.

— Капка не съм куснал оттогава, отче. Една вечер така се бях напил, че всичко ми се виждаше двойно. Прибирам се и си мисля какво ли ще ме прави жена ми, и като влязох, гледам — и тя на две жени станала! И оттогава, значи…

— Добре, добре, вярвам ти. — Отец Никодим отиде до вратата. — Жено, влизай вътре! Вървете се молете пред иконата, да видим какво ще стане!

Двамата застанаха пред иконата и наведоха глави.

— Пред икона се коленичи, маскари такива! — скастри ги отец Никодим. — Ама ха! Или не, ти по-добре остани прав. Богородица вижда, че с патериците не става…

— И как ще го излекува този иконата? — прошушна ми иронично Христина.

— Като му порасне нов крак, разбира се. Да знаеш друг начин да се излекува откъснат?

— Я стига си ме поднасял! Още не съм ти го върнала за оня път, дето детето било без ръка. Всички ме взеха на подбив, като ходих да разпитвам!…

Внезапно крачолът на панталона на сакатия изплющя — и той не беше сакат вече! Стоеше на два здрави крака и не смееше да пусне патериците.

— Някой от вас зарекъл ли се е нещо? Обещал ли си е нещо? — попита отец Никодим.

— Аз… — обади се жената. — Отче… а задължително ли е да го направя?

— Ако не искаш мъжът ти пак да осакатее.

Тя сбърчи чело, помисли малко и въздъхна:

— Че какво толкова? Голяма работа, без крак като без крак…

Мъжът й внезапно вдигна едната патерица и я халоса по гърба:

— Ако ще съм без крак, поне да има за какво! Я казвай какво си обещала!

Жена му го гледаше и не вярваше на очите си.

— Кажи какво си обещала, жено! — намеси се и отец Никодим. — Че Богородица както лесно връща крак едному, така лесно и взима другиму.

— Ооо… Че ако се оправи, няма да му се карам повече — призна си тя. — Ама отче, така не става! Как ще се разбирам с него сега?

— Не знам, ваша си работа — забута ги към изхода отец Никодим. — Брат Танасе! Брат Танасе, чуваш ли ме? Вкарвай следващите, аз ще водя послушниците да учат.

Христина гледаше иконата с широко отворени очи.

— А стига, бе! Такова нещо и в Спешния център няма!

— Това е то. Да видиш колко по-силна е вярата от машините ви — гордо заявих аз.

Очите на Христина искряха и тя непрекъснато се обръщаше да оглежда иконата, докато излизахме.

 

 

След обяда отец Никодим пак ни поведе към залата за обучение. На излизане от трапезарията обаче го спря невисок монах, когото не познавах — не беше от нашия манастир. Размениха тихо няколко думи, след което отецът се обърна към нас:

— Бягайте в залата и учете молитвите. Ще дойда след малко.

— Отче Никодиме, може ли да взема мярка да ушия рокля на Христина? Хем ще ги наглеждам да учат през туй време — обади се внезапно от един страничен коридор брат Харалампи. Стреснах се — не бях усетил, че е покрай нас.

Отецът въздъхна и вдигна вежда.

— Шил ли си някога рокля преди?

— Не, ама… тя прилича на расо, пък раса съм шил неведнъж. Ще се справя.

— Да, да, помня последното расо, дето го уши — въздъхна наставникът ми. — Надали ще го забравя някога.

— Абе отче, ти родил ли си се научен на нещо? — кипна брат Харалампи. — Дай ми възможност и ще видиш колко хубава ще стане.

Отец Никодим изгледа с крайчеца на окото си непознатия монах, въздъхна, кимна и тръгна с него към библиотеката.

В шивачницата покрай стените бяха наредени големи купчини зебло. Поредното парче висеше от изправения в ъгъла тъкачен стан. До едната стена лежаха куп чисти, сигурно току-що ушити чували. Над тях, на полица, закрепена на стената, имаше няколко недоушити.

— Подиграват ми се, мискините ниедни, ама ще видят те. Такава рокля ще ти направя, че всички ще зяпнат… Идвайте тук — посочи ни братът голямата маса по средата на помещението. След това взе парче зебло и го заоглежда внимателно.

— От това ли ще е роклята? — опули се Христина. — Много… интересно.

— Че защо не? Таман ще е здрава — гордо отбеляза брат Харалампи. — Аз съм го тъкал, няма как да е лошо. Я сега да видим дали ще стигне на дължина. — Той се наведе, огледа под масата и измъкна оттам покрит с прах и паяжини аршин. — Такааа… От тоя ръб до тоя са аршин и две педи. На обратно са аршин и педя и половина…

— Моля?! Насам не е колкото на обратно?!

— Разбира се. Ако беше същото, нямаше да може да се мери и в двете посоки — поучително заяви манастирският шивач. — Сега надлъъъъж… От тоя ръб до тоя — три аршина и две педи. Обратно — таман четири аршина…

— Ама как е възможно, като е между същите два ръба!? — Христина явно нямаше навик да си мълчи, когато наоколо има аршин.

— Че как да не е? От събота до понеделник примерно колко дни са? А от понеделник до събота? Виждаш ли, че е различно? Лично баща ми, най-добрият шивач в околията, ме е учил винаги да меря и в двете посоки. И по няколко пъти даже, нали платът се разтяга и свива, току-виж се променил междувременно. Всеки ден ми го е повтарял стократно… Значи, на мерене трябва да стигне. — Брат Харалампи се поколеба и огледа зеблото с леко съмнение. След това го взе, отиде пред закрепената на стената полица и застана пред крайния недошит чувал — сгънато на две и прихванато с шевове по ъглите парче зебло. Сгъна точно като него зеблото, което държеше. След това взе от полицата игла, дълга почти педя и с вдянат в нея дебел конец, и се зае несръчно да прихваща един за друг ъглите на зеблото, като преди всеки бод поглеждаше чувала на полицата.

Христина отиде до него, огледа полицата, извъртя очи към тавана и постоя така няколко удара на сърцето. След това погледна брата, който си смучеше убодения на иглата пръст, и на физиономията й се появи лукаво изражение.

— Тези рокли на полицата какви са?

— Ъъъъъ… не са рокли. Чували са. — Брат Харалампи се изчерви лекичко. — Ама то и роклята си е нещо като чувал. Расото и то.

— Само дето има дупки за ръцете и главата — подкрепи го Христина и прикри уста с ръка.

— Точно така! Който може да ушие чувал, всякаква дреха може да ушие, от мен да го знаеш… Ще ми се смеят, подигравчии такива! Единайсето поколение шивач съм! Какво им разбират главите от шиене…

Христина го изчака търпеливо да прихване и двата ъгъла на зеблото. След това той се премести пред съседния чувал — точно подобие на първия, само дето едната му страна вече беше зашита. Братът вдяна нов конец в иглата и се зае да зашива отстрани зеблото, като пак на всеки бод поглеждаше към полицата.

— А каква е разликата между рокля и расо? — лукаво подпита Христина.

— Амииии… — По лицето на брата се изписа затруднение. — Ами, расото трябва да е черно. Така е рече… ох! — Брат Харалампи отново засмука пръст. — Ммфмфмфмф… Така е речено от Бога. А пък роклята не бива да е черна. Освен ако жената не е скорошна вдовица, де. Ама ти няма как да си вдовица.

— Затова ли избра за роклята ми сиво? — невинно го изгледа тя.

— Затова, затова… И се съмняват, проклетниците! Все едно някой от тях е шил някога нещо. От ей такъв шия, та няма да се справя… Те какво си мислят, че мога само да тъка ли? Ама ха…

Когато привърши, братът помоли Христина да му натисне с пръст конеца, докато завърже възела, и се премести пред третия чувал — със зашити две страни. Вдяна нов конец и се зае да зашива и другата страна на зеблото.

— А дънки можеш ли да ушиеш?

— Че защо е нужно да са тънки? Няма да са здрави.

— Ооох… А панталони?

— Циркаджийски дрехи не шия. Не са угодни Богу, ако питаш мен. И за мъже даже… — Братът изгледа укорително панталоните на Христина. — Я ми натисни пак конеца да го вържа…

Когато шивачът застана пред четвъртия чувал, със зашита отстрани до отвора му връв за връзване, Христина се възпротиви.

— За какво е роклята да се връзва отдолу? Няма да има как да ходя.

— Еййй, вярно! — Брат Харалампи огледа чувала, който държеше. — Тогава какво друго остава?

— Май нищо. — Тя се ухили и пак прикри устата си с ръка.

— Ха! Че то да се шие рокля било по-лесно, отколкото чувал! — Братът направо грейна. — Ще ми се подиграват те, че не съм можел, а? Да дойдат да видят каква хубава рокля стана!

— Ами дупките за ръцете и главата? — намесих се аз.

— Вярно бе, и аз ги забравих — смигна ми Христина. — За ръцете е най-лесно, отче. Ако просто разшиеш отстрани, ей тук до дъното?

Братът се понамръщи за момент, но тя го погледна умолително и той премисли за миг и кимна. Опита се да разшие конеца, но нещо не му се удаваше. Наложи се Христина да му помогне.

— А за главата ще е най-добре да направим дупка тук. — Тя посочи средата на дъното на чувала.

— Че бива ли да дупчим хубавото зебло? — възпротиви се брат Харалампи. — Ще изпада… Абе, не е хубаво. Знаеш ли колко трудно се тъче? Направо си е грях да го повреждаме.

— Амиии… Тогава да му направим две дупки за очите? Съвсем мънички. Няма да е голям грях, нали? — Гласът на Христина направо подскачаше.

— Хм… Добре де, става. Щом ще са малки. Само да преценя къде… Какво ти е?

— А, нищо. Хремава съм нещо и кихам постоянно. Я да премеря къде ще им е мястото на дупките. — Христина нахлузи чувала, изкара ръце през разпраните шевове и напипа две места отвън на него. — Тука и тука… Ама чакай първо да изляза… Точно така… Сега и другата дупка… Ето ми я и роклятаааа!

Тя огледа критично пробития чувал и доразпра шевовете отстрани още малко. После измъкна от огнището в ъгъла един въглен и нарисува под дупките за очи огромна озъбена уста. След това нахлузи чувала и заскача из шивачницата, като размахваше ръце и издаваше страшни звуци. Брат Харалампи я гледаше с умиление.

— Харесва ли ти, дъще?

— И още как! Като тръгна нощем с нея, на всеки ще… Страхотна е! За пръв път в живота рокля ми харесва истински!… Какво има, отче?

Сепнах се и погледнах брат Харалампи. Беше зяпнал вратата с побеляло лице. А на вратата беше застанал отец Никодим. И гледаше Харалампи с такъв поглед, че отведнъж се сетих всичките молитви за предпазване и за опрощение на греховете, които някога съм чувал.

 

 

— Как завършваше Господната молитва? — попита Христина, докато след вечерната молитва се провирахме през един крив, нисък и тъмен проход към килията ми. — И нине, и присно, и вовеки веков, амин? На какъв език са молитвите?

— На свети черковен. На него са и житията. Това е езикът на черквата ни, всеки образован човек го знае. Останал е от времето на Христос, или някъде там. Скучен е, ама трябва да се учи. Един от трите свети езика е, заедно с арамейския и латинския…

— Хич даже не е скучен! Все едно живея в някое фентъзи. — Тя се огледа наоколо и прокара замечтано ръка по тухлите. След това я погледна и гнусливо я избърса от плесента в панталоните си. — Истински манастир с истински монаси, молитви, старинни езици и какво ли не. Даже истински вълци. Само храната ви на нищо не прилича, ама като поогладнееш, и тя се яде. Ако разкажа в училище, ще се скъсат да ми завиждат. Направо рай. Атолите трева да пасат…

— Те нали си имат там акулите? Дето гълтат на един залък? — Излязохме от прохода на една от площадките на второто спираловидно стълбище и се наложи да прикрия с ръка светилничето, за да не го угаси течението. Стана тъмно и Христина се хвана за мен, докато не стигнахме на последния етаж.

— Те бяха на нашите атоли, не на Океания. А и за акулите… Наистина ги има, ама са генно модифицирани. Не нападат хора.

— Какво значи генно модифицирани?

— Амиии… Много е сложно да ти го обясня. — Влязохме в килията. — Да пробваме пак трансмитера?

Тя се помъчи малко с него, после пробвах и аз, но не се получаваше.

— Нищо. След като и при Отговорника не е работел от време на време, а после пак е проработвал, значи и при нас може.

— А ако се е повредил съвсем? Или ако е нарочно?

— Ще ни намерят и ще ни приберат, рано или късно. И май по-рано, отколкото ми се ще. И ще ни вземат трансмитера. Така че предпочитам първо да се нащурувам тук.

Почвах да разбирам как се чувстват родителите й.

— Като направиш някоя щуротия в манастира и опиташ пръчката, ще ти мине меракът. Какво точно смяташ да правиш?

— Като начало искам да видя оная икона, екранираната. Да разбера как работи. Сто на сто вътре има някакъв компютър, така че…

На вратата се похлопа и Христина подскочи и млъкна.

— Тук ли си, Петърчо? А Христина? — обади се отец Андроник отвън.

— И двамата сме тук, отче. Заповядай, влез.

Отецът беше разрошен и раздърпан още повече, отколкото сутринта. Колебливо пристъпи през вратата, притвори я зад себе си и се обърна към Христина:

— Аз… идвам да се извиня. Прощавай, че те нарекох самодива. Лъжа издумах.

— А, няма нищо, отче…

— Сигурно съм те обидил страшно!

— Не, не си…

— Ами! Никой благочестив човек няма да търпи да го обиждат на адова сила.

Христина се чудеше какво да отговори.

— Сигурно си бил уплашен, отче — обадих се аз. — Христина разбира това и не ти се сърди. Нали?

Тя закима усърдно и се изчерви.

— Ужас беше, деца мои. Откакто за пръв път видях самодива в килията ми, всяка нощ сънувам кошмари. Изтормозиха ми душата. — Лицето на отец Андроник беше много сериозно и наистина изглеждаше измъчен. — Затова и така се припознах в черквата, от страх. Извинявай, момиченце, грешен съм пред теб. Искам ти прошка.

Христина не знаеше къде да се дене от срам.

— Няма нищо, отче. — Тя помисли миг-два. — Виждам, че си, ъъъ, благочестив и достоен монах, и се надявам никога повече да не те посети самодива. Или караконджул, или друго такова нещо… И искам и аз да ти поискам прошка.

— Ти пък за какво? — учуди се отецът.

— Ами защотооо… защото ти се смях. И се веселих на нещастието ти.

— Не е твоя вината, дъще. — Отец Андроник се усмихна тъжно. — Как няма да ми се смееш на приказките, че може да има самодива в черквата? Простено да ти е, каквото и да си мислила.

Христина се изчерви още повече и наведе глава. Аз си премълчах.

— Докато се молих тази сутрин пред иконата на Богородица, се замислих къде ли е грехът ми. — Отец Андроник притвори замислено очи. — И разбрах, че ще да е чревоугодието. Затова и реших: отсега нататък ще ям само колкото е угодно Богу. Дано това ме отърве от проклетото нечестиво видение. Дано не видя самодива никога повече!

— Убеден съм, че повече няма да видиш, отче Андроник! — заявих гордо аз. Поне докато Христина е далече от компютри…

Щях да добавя и още нещо, но си глътнах езика. Внезапно в ъгъла до вратата, точно зад гърба на отеца, се появи майката на Христина — облечена в бяла самодивска рокля и светеща с бяла призрачна светлина. Изглеждаше, ама точно като сестричката ми, когато се появяваше в килията, само че пораснала. Приликата направо ме смая. Христина също я видя и се опули.

— Разбрах и друго — продължаваше умислено отец Андроник. — Прав е игуменът. Не само съм грешен и сетивата ме лъжат. Но и като им вярвам, задълбочавам греховете си още повече. Тази сутрин стигнах дотам да пропусна молитва и да оскверня черковния олтар. Чудя се дали не е добре да помоля да ми наложат за наказание поне един месец строг пост и молитва. Твърде мек беше игуменът към мен днес.

Зад гърба му майката на Христина с пръст на уста правеше отчаяно знаци и сочеше отец Андроник. В първия момент помислих, че жестикулира към него. След това се сетих, че е към някой, който не се вижда и е някъде пред нея — може би татко. За момент изчезна, след това отново се появи — висока чак до тавана и още по-ясно видима. Изгледа ни, направи отчаяна физиономия и отново заразмахва ръце по посоката на отеца.

— И разбрах още, че ми се явяват силите на злото, защото съм слаб духом. А трябва да стана силен. — Отец Андроник отвори очи. — Защо ме гледате така? Какво има?

— Възхищаваме се на прозрението ти, отче — увери го Христина и пак лекичко се изчерви. — Говориш като истински мъдър и благочестив монах и те гледаме с уважение.

— Не ме славослови, дъще, не съм го заслужил. Трябва да се науча да бъда по-силен от греховните си сетива. Постоянно ме лъжат. — Той избърса чело с ръка, примига, поколеба се за момент, след това продължи: — Срам ме е да го призная, но дори в момента ми се струва, че виждам сянката си пред себе си, очертана от самодивска светлина. И че обърна ли се, ще видя същата самодива, да прави към мен лъстиви жестове. Но сърцето ми твърдо знае, че измама е това. И че отърва ли се от греха си, и тя ще спре да ме преследва.

Зад гърба му майката на Христина отчаяно кършеше ръце. В един момент бързо замаха към нас с отеца, сложи пръст на устата и повика някого с жест. Сигурно беше видяла някого и му даваше знак, че не сме сами — нямаше как да му го каже, без да я чуе отец Андроник.

— Не мога да ви опиша какво дяволско усещане е. Просто чувствам как обърна ли се, и ще видя самодивата застанала зад мен, да ми прави знаци да мълча и да я следвам. Не ме гледайте с такъв страх, с ума си съм и знам, че там няма нищо. Но все имам чувството, че я има… Преди беше малка, колкото теб. Затова сигурно и се припознах. Сигурно тогава грехът ми още не е бил толкова голям. Ала след като днес оскверних олтара, сигурно ще да е пораснала чак до тавана…

Зад него майката на Христина си скубеше косите и правеше още по-енергични жестове.

— Извинете ме, деца, досадих ви с разкаянието си. Виждам, че вече зяпате наоколо. — Отецът се надигна. — Заричам се, че вече сила адова не ще ме уплаши! Че вярата в мен ще е по-силна от лъжовността на сетивата!

— Отче Андроник, а… такова… — Само да не погледне назад, че де да знаеш ще бъде ли вярата му достатъчно силна! — Отче, а… а сигурен ли си, че онази самодива не си я сънувал? Виждал ли си я повече от веднъж?

Монахът спря и се замисли.

— Само веднъж. А дали не съм я сънувал… Всичките братя се опитват в това да ме убеждават, ама все си мисля, че не съм. Не бях още заспал и греховни мисли за чревоугодия се въртяха из ума ми. Затова и ми дойде това наказание… Лека ви нощ и Бог да ви пази!

Точно в мига преди отецът да се обърне, майката на Христина внезапно изчезна. Той отвори вратата и посегна да излезе, но отведнъж спря и се обърна към нас. На лицето му грееше усмивка:

— И имам вече първия знак, че съм на праведен път! Докато говорех с вас, все ми се приструваше, че виждам самодивска светлина пред себе си — а в момента, в който си тръгнах решен да се боря срещу греха, тя изведнъж изчезна! Благодаря ти, Господи!

Когато стъпките на отец Андроник заглъхнаха по коридора, Христина измъкна трансмитера от джоба си и бързо го заразтръсква:

— Намерили са ни! Проклета джунджурия, оправяй се по-бързо!

— Че какво като са ни намерили? Нали не могат да дойдат истински, щом сме в манастир? — учудих се аз.

— Щом мама се е съгласила да я карикатурят в тая рокля, сигурно има нещо много сериозно! Да изчезваме, преди да са ни пипнали и прибрали!

— Уви, Христинче, няма да можем лесно. — Гласът на майка й беше тъжен. Вдигнахме поглед — тя отново се беше появила до вратата. Приближи се до нас и седна на нещо невидимо.

— Отговорникът на Ортодокс е вдигнал скандал за цялата история с нарушенията на Конвенцията. И особено за последното, пристигането ти тук. Заплашил е Съвета ни, че ако вече допуснем и най-малкото нарушение, ще поиска да ни лишат от статута на Релеен свят.

— Тоест?

— Имам съвсем малко време. Поисках от съвета възможност да се свържа с теб. Официално ми отказаха, но татко ти е уговорил за пет минути нелегална връзка да си затворят очите, ако е само чрез изображения и са по правилник. Накратко, забранено ни е да доближаваме манастира. Ако вие гъкнете нещо за друг свят, ние отнасяме последствията. Длъжни сме да ви приберем веднага щом намерим как, но намирането си е наш проблем. Трябва или да излезете далече от манастира, или да се приберете с вашия трансмитер. Който спокойно може да ви пренесе в някоя магмена цепнатина на Хефест или върху някой ледник на Мидгард по време на снежна буря и после пак да откаже. Бягайте от манастира, ние ще ви приберем!

— За нищо на света! — озъби се Христина.

— Господи, защо ме наказа с такава дъщеря! Откъде се извъди такъв инат?

— Питай дядо, той ще ти обясни откъде.

Майката въздъхна и лицето й помръкна.

— Той е в дъното на цялата работа, обзалагам се на каквото искаш! Играят си някакви мръсни селекционно-политически игрички и ви местят като пешки! Мислиш ли, че трансмитерът ти наистина е повреден? И че случайно те е закарал точно тук, или че случайно не работи вече?

— Ако е така, значи няма опасност да ни стовари където не трябва — намесих се аз.

— На вас ви е интересно, но на мен не! Да си зарежа децата на някакъв примитивен свят, без квалифицирано лечение, сред мръсотии и миазми? Няма да стане!

Христина помълча миг-два. След това започна кротко:

— Мамо, помниш ли, като ми обясняваше защо си се отказала да си Аугментирана?

— Искаш да кажеш, че вече го разбираш ли? Знам, но полза няма.

— Искам да кажа, че обвиняваш другите в свой недостатък.

Изображението я зяпна.

— За дядо ти си дете, точно както аз за теб. И когато си дошла на Академия, си се отказала от много повече от квалифицирано лечение и чистота. Избрала си смърт в страшно кратък за него срок. Това обаче е твоят избор и той го е приел. А ти не приемаш моя избор, който е просто да се видя за малко на свобода. Така ли ме учиш кой от вас двамата е по-справедлив и кого да слушам?

Майка й отпусна бавно глава. След това, без да каже нито дума, се разплака.

— Мамо… не плачи. — В очите на Христина също проблясваха сълзи. — Ще се прибера скоро, и аз не искам да оставам завинаги тук. Ще ми омръзне, колкото и да е интересно… И Петърчо ще ме пази, докато съм тук. Нали?

— Разбира се. Нали си ми сестричка. И на твоя, и на моя свят.

Майка й протегна ръка. Христина се приближи и двете се опитаха да се прегърнат. Не се получаваше, но те не обръщаха внимание. Поплакаха си малко, докато изображението внезапно не изчезна.

 

 

— … И се въртели около тях демони изкусители, и им показвали целия свят, само и само да спрат от пътя си. И много спрели — четеше напевно отец Никодим. Гласът му отекваше из празната зала, направена да побере поне стотина послушници. — И предлагали на много от тях да станат и те демони с дяволски сили в тях, и много се съблазнили. И както някога апостол Петър трижди се отрекъл от Господа, така те трижди трябвало да се отрекат от света, за да намерят Господа. И много не посмели, и изгубили пътя към спасението. Останали да вървят по него само истински верните Богу.

И когато и последният верен Богу избрал пътя си и се врекъл на Бога и вярата, Йосиф Водителя се изправил, както Моисей навремето, и заповядал: „Разтвори се, за да минат избраниците Божии!“. И се разтворил пред него въздухът, и се появила сияйна врата, през която се виждала обетованата земя, и навлязъл през нея аромат на райска градина и гласове на пойни птици…

Вратата на залата се отвори и влезе игуменът.

— Върви ли ученето, Никодиме? Учи ли се Христина?

— Учи се похвално, отче игумене — усмихна се щастливо отец Никодим. Не знаех, че го умее. — Запомня нещата отведнъж и никога не се съмнява в чудесата. Разбира ги така добре, все едно ги е видяла с очите си. Ако и Петърчо се учеше така, вместо да разпитва за всичко, щях всяка вечер да благодаря на Бога. Само дето са много немирни, ама и това все е по негова вина. Таман почне тя да пита нещо, той вземе, та я настъпи или сръчка. И тя често му отвърне и по десет пъти на ден ги разтървавам.

— Ти преди не беше излишно търпелив, Никодиме. Пръчките в манастира свършиха ли?

— Не са, отче игумене, ама как да им свалиш гащите един пред друг?

— Добре, разбрах. Ела сега да те питам някои неща, дето не са за пред послушници…

— Видя ли бе, глупчо! — заяде се Христина, когато вратата се затвори. — И тук ме бива повече от тебе!

— Затова ли пита сутринта отец Йероним на молитва, преди да целунеш кръста, дали го де… дезин-фекцират? И после само се направи, че го целуваш?

— Нали е прибор за обществено ползване? Хигиенните правила изискват…

— А, и често ли го мием, попита.

— Вярно, че беше глупаво. Личеше му отдалече мит ли е някога…

— И дали ако го изтъркаш с четка, няма да му се отмие светостта…

— Откъде да знам кръстът ли е попил повече святост, или мръсотията по него?

— И дали като кръстът я излъчва, светостта му не намалява. И дали периодично му я доливаме, и от какво.

Христина се ядоса.

— Ами ти като пита отец Никодим има ли роднини Светия дух, и колко големи са? И дали не ги държат в кутии? Глупчо…

— А ти като се заяде после, че Светият дух имал баща или син или и двамата, в зависимост от тълкуванието? — Щях да продължа, но се сетих как отец Никодим я попита дали не го е чула от мен. Слава Богу, че тя не знаеше защо.

— А ти като пита дали всяка земя си има свой Господ? И ако е един за всички, как смогва навсякъде и колко пъти е мрял на кръста? И дали затова трябва да може да възкръсва?

— Ти пък като го пита и като Господ е трима в един, дали не е луд? Как го каза? Раздвоение на личността…

— А той отрече, без дори да ми чуе доводите! И чак май се ядоса малко…

— Естествено. Как ще е раздвоение, като са трима? Добре, че се беше хванал за главата, та не чу, че Богородица му била любовница…

— Ти пък знаеш ли какво е любовница?

— Разбира се. Нечестива жена, която примамва женени мъже.

— Примамвала ги била! Те сами ходят при нея! И поне знаеш ли защо?

— Ъъъ, сигурно за някакви нечестиви деяния. Събират се заедно и… и… — Като се замислих, не знаех какво точно правят. Или ходят да берат нощем дяволски билки, или свалят луната в котле… Трябваше непременно да питам отец Никодим. — И какво си се зачела толкова в тия жития?

— Интересни са.

— Стига, бе! На мен, дето всичко ми е интересно, са ми скучни…

— Не разбираш ли за какво става дума в житието на Йосиф Водителя например?

— Много прилича на това на Моисей, от Библията. Какво му е интересното?

— Кандидати за свят, който не позволява свободно напускане, е трябвало да докажат адекватността и ориентираността си.

— Какво значи това?

— Да опишат света около тях. Да опишат подробно какво очакват, ако настояват да отидат там, и какво, ако се откажат. И да се подпишат на три места за заявено желание, с по един месец време между подписите. Учили сме го по история. А вратата към този свят — трансмитерите от онова време — всички са работели по точно този начин.

— Значи се учиш добре по история?

— Абе… не съвсем.

— Тогава откъде знаеш всичко това?

Христина се изчерви.

— Бях се ядосала на историчката, задето ме натопи, че изтрих контролните. И й подправих холото за точно този урок. Да видиш какъв скандал направи после. Тъкмо обясняваше какви велики хора са били прародителите ни, и на холото през трансмитерния портал замаршируваха орангутани…

— Какво е орангутани?

— Вид маймуни.

— Тоест?

— Амииии… Приличат малко на вашите караконджули. Нямат рога и копита, но са космати и не помня имаха ли опашки.

— Те ли са вашите караконджули? И кой ги праща да ви изследват?

— Глупчо такъв! Вашият Йосиф Водителя с гаранция е разбирал повече от тебе! Ако можеше да си поговорим с него…

— Може, ама не ни ли е рано?

— … А ако имаше как, без да умираме?

— Ако той вампиряса ли? Пак не ща. Май даже още повече.

— Светците вампирясват ли? Не може ли примерно да възкръсне?

— Ако можеше да възкръсне, щеше да е Господ. А дали вампирясват светците, де да знам. Ама ако… то прост мирянин да вампиряса е страшно, а светец ум ми не побира колко ще е ужасен. — Представих си свети Йосиф Водителя, като на голямата икона в черквата, с кръста в едната ръка и Библията в другата, само че с дълги извити нокти, кръвясали очи и вампирски зъби като на рисунките от житията. Добре беше да питам отеца, освен за любовницата и какво става, като вампиряса светец.

— Какво сте се кротнали? — обади се отец Никодим, докато влизаше. — Точно между две сбивания ли сте?… Оставям ви сега да учите сами. Довечера ще ви изпитам да разкажете житието. — Той го сложи на масата пред нас.

— Отче, а ако привършим по-рано, може ли да ида да се помоля на екра… иконата на Богородица? — бързо попита Христина.

— Петре, ако я настъпиш още веднъж, ще си легнеш без вечеря! Може, разбира се. Да не си се разболяла нещо?

— А, не, не, тоест да… Нещо не ми е добре.

Отец Никодим я изгледа подозрително, но не каза нищо.

 

 

Преди вечеря отец Никодим така и не ни изпита на житието. За щастие, понеже целия следобед само се заяждахме, вместо да четем. (Добре де, и се сбихме веднъж-два пъти, ама не на сериозно.)

Накрая Христина заяви, че искала да разгледа светата икона, и се измъкна. Видях я после чак на вечеря. Отначало помислих, че прави такава физиономия заради храната, но и след това, на вечерната молитва, беше кисела.

— Казвай сега, какво си се умърлушила! — попитах я, като се прибрахме в килията.

— А, нищо особено. Малко ме боли глава. — Тя изтръска металната тапа от ухото си и я пъхна под края на сламеника.

— Нали щеше да ходиш да се молиш на иконата на Богородица? Не те ли е излекувала?

— Хич даже. Да не кажа обратното.

— Да не си търсила дали в нея няма компютър?

— Ако знаеш само какви неща има в нея! Сядай малко.

— Благодаря, не ми се седи.

— Тя е корпусът за някаква специализирана апаратура. Вътре има аналитичен приемник като този в трансмитерите и излъчвател, който нямам представа как работи — сигурно пак е подобен на трансмитерните. И компютър, който ги управлява.

— Счупила си я?!

— Не съм я пипала изобщо, глупчо такъв!

— Тогава откъде си разбрала какво има вътре? Просветление ли ти е дошло? — заядох се аз.

Христина ме изгледа подозрително.

— Опитах се да се свържа с техниката вътре през комуникатора, и налучках канала за сервизна връзка. Само дето системата е… малко защитена. Разбрах само общото устройство.

Не се изчервяваше!… Това вече не го преглътнах лесно.

— Ти… да не искаш да кажеш, че и иконата е направена от вас? И че сте я оставили тук, за да ни лекува и да помага за укрепване на религията?

— Не е наша — призна тя с нежелание. — Сигурно са я направили Безтелесни, или поне Аугментирани. Не вярвам някой на моя свят да знае как точно лекува.

— А трансмитера може ли да го излекува?

— Не знам, май не. Май е само за хора… Абе ти няма ли да седнеш?

— Нещо не ми се седи… — Внимателно се отпуснах на хълбок на сламеника.

— И не ти се и лежи по гръб, като гледам. Да си имал след вечеря среща с пръчката на отец Никодим?

— Ами… малко.

— И защо?

— Питах го нещо.

— И за един въпрос те е бил с пръчка?!

— За два… Хайде да спим.

Новата ми сестричка заспа мигновено, но аз не можех да мигна от болката — отец Никодим май беше здравата ядосан… Накрая ми хрумна да сляза и да се помоля на иконата на Богородица да ме излекува. След малко колебаене измъкнах внимателно комуникатора изпод сламеника на Христина и го пъхнах в ухото си.

Залата за болни беше осветена от луната през един прозорец. Проснах се пред иконата и се замислих. Не знаех за какво точно да се моля или какво да обещая. Докато се начудя обаче, изведнъж забелязах, че не усещам да ме боли. Дори не бях разбрал кога иконата ме е излекувала. А защо ме излекува, без да съм обещавал нищо, пък и идея нямах.

Подскочих от радост и се сетих за разказа на Христина. Дали все пак не ме лъжеше? Помислих малко и си представих как се приближавам до иконата, и как металната риза става прозрачна и поглеждам през нея.

Дъхът ми секна. Металната риза наистина беше станала прозрачна! Само че само за мен — по някакъв начин знаех, че за другите си е все същата. И вътре имаше нещо… абе, нещо ужасно сложно! Не знам как се казва, ама по някакъв начин имах представа как работи и коя част горе-долу какво прави. Едно от нещата някак разбираше какво не е наред на човек — сигурно на него Христина му викаше „приемник“. Друго едно нещо пък оправяше нередното, умът ми се върза на възел и пак не можах да разбера как — сигурно то беше излъчвателят. А по средата между тях имаше нещо, дето направо мислеше — преценяваше и решаваше кога какво и как да се лекува, и го правеше по-бързо от мигване на око. Имаше и разни неща, с които нещото по средата можеше да се управлява, като каруца с поводи.

Дали това нещо не можеше да го накарам някак да излекува трансмитера? На света на Христина поне беше интересно. И имаше достатъчно любители на шаха. Струваше си човек даже да търпи да се къпе от време на време. Е, не чак всеки месец, де, ама все пак… Какво ли ще стане, ако пробвам да дръпна наум ей този повод за управление…

 

 

Събуди ме някакво побутване. Надигнах глава — Христина се опитваше да погледне под сламеника ми.

— Какво има?

— Комуникаторът се е търколил някъде.

Бях забравил да й го бутна обратно под сламеника. Изчоплих го от ухото си.

— Ето ти го.

Христина се вгледа в мен. След това внезапно ме плесна силно отзад.

— Ако аз те плесна, знаеш ли къде ще отхвръкнеш? — ядосах се.

— Ходил си долу до иконата да те излекува, нали? Затова не те боли. Ама като ти гледам физиономията, сигурно и ти си пробвал да ровиш из схемата й. И си се насадил на защитата и си… как го каза? Получил просветление?

— Не ми напомняй. Не знам с какво и как ме цапардоса, ама още ми се вият искри пред очите. Прибрах се от долу до тук на опипване. А главата ми щеше направо да се пръсне.

Отец Никодим не дойде на сутрешната молитва. На закуската беше мрачен и мълчалив. След нея ни привика с Христина:

— Отец Евлоги иска да ви види. Внимавайте как се държите с него. Здравето му е много крехко и това може да са му последните дни.

Килията на отец Евлоги беше предпоследна в коридора на най-старите монаси, преди тази на отец Марин. Както във всички други килии в този коридор, в нея имаше легло и нощно гърне. Когато влязохме, заварихме Димо да завива отеца.

— Изнеси гърнето и ни остави сами — кимна му немощно отецът. — Искам да си поговоря с децата.

Стояхме в тишината на килията и се гледахме. Косите и лицето на отец Евлоги бяха съвсем бели от старостта и се сливаха с белия лен на възглавницата. Но сред бялото ни гледаха две живи, бодри и проницателни очи — очи, които никак не се връзваха с изнемощялото, престаряло тяло.

— Отче, на колко години сте? — наруши мълчанието Христина.

— Това лято щях да направя сто и десет, но надали ще доживея — смръщи лице старецът. — Как е храната в манастира? Сигурно си свикнала на много по-добра.

— А, яде се някак — успокои го Христина.

Очите му проблеснаха насмешливо и изведнъж усетих как по гърба ми пролазва студ.

— Знаеш ли, че всички ти викат „самодивата“? — попита усмихнато отецът.

— Ще им кажа аз на тях! Само да се… Петърчо, ако ме настъпиш още веднъж, ще ти… Какво ме гледаш така?

— Май… май разбрах нещо важно — едвам изшушнах аз.

— И какво е то? — изгледа ме подозрително тя.

— И сигурен ли си, че е това? — допълни отец Евлоги.

— Почти… Знаете, че е яла преди по-добра храна, нищо че уж идва от безбожници. И го свързахте с това как й викат… — В ума ми бясно прескачаха още парченца от картината: това, че на преклонната си възраст има напълно бистър ум, това колко бързо получи бащата на Христина съгласие за изтеглянето ми… — А това на този свят го знае само един човек… Ако е човек, де…

— Сигурно не е хубаво да споменаваш неща, които не трябва да се казват пред всеки, нали? — Погледът на отец Евлоги беше едновременно проницателен и добродушен.

По физиономията на Христина се преплитаха недоумение и яд.

— И какво е това, дето не трябва да се казва пред всеки? Тоест, кое от всичките такива неща е? — Внезапно се сепна и си дръпна бързо крака. Като видя обаче, че не се и опитвам да я настъпя, трескаво засъобразява.

— Защо ни повикахте? — попитах аз.

— За да ви видя — отговори тихо отец Евлоги. — Нямам много време.

— Вие сте Отговорникът на този свят? — внезапно се досети Христина.

Отец Евлоги демонстративно се изкашля. Или поне се опита — нямаше достатъчно сили.

— Не съм чул нищо и ти нищо не си попитала. Нали?

— Ох… — хвана се за главата Христина и закима утвърдително.

— И освен това не съм.

— А какъв сте тогава? — попитахме двамата в един глас.

— Няма да сте ни го казали, де — добавих аз.

— А и да ни го кажете, няма да сме чули — допълни Христина.

— А пък понеже аз скоро няма да съм умрял вече, и не ми е все едно — опита се да се засмее отецът. След това въздъхна. — Сядайте, да ви разкажа една приказка. Имало някога, много отдавна, през девет земи в десета, млад и любопитен… хм…

— Послушник? — пробвах да се сетя аз.

— Хм… По-скоро непослушник. — Отец Евлоги ми смигна. — Изучил бил какви ли не науки, знаел какви ли не мъдрости, ала полза от тях не виждал. Чудни неща умеел, ала не усещал те да правят хората по-щастливи. Живеели хората около него богато и охолно, много по-добре от другаде, ала не били по-радостни.

Казал си един ден момъкът: „Защо ми е знанието и моженето, когато то не прави другите щастливи — а и мен също? Не е ли по-добре да тръгна на дълъг път, да търся откъде идва на хората щастието?“ И тръгнал.

Много места посетил и чудни неща видял. И морета без край прекосил, и в сняг до колене газил, и със зли чудовища, по-страшни от караконджул, се сражавал, и с мъдри и красиви същества, добри като светци, разговарял. Но никой не можел да му даде отговор, нито съвет къде да открие щастието.

И стигнал веднъж до проход към земя, която не бил посещавал. Искал и там да отиде, ала на прохода стоял могъщ и страховит дух, който не пускал никого да мине. Попитал го духът какво иска. Разказал му нашият герой мъката си и духът му предложил:

„Ще те пусна да влезеш, ала повече назад не ще се върнеш — няма да ти разреша. Ще загубиш уменията и силата си, в дрипи ще ходиш облечен и на хляб и вода ще си доволен. Труден и тежък ще е животът ти. Носиш ли обаче достойно кръста си, ще откриеш откъде идва щастието.“

Поколебал се момъкът, след това се съгласил. И навлязъл в онази земя. Животът там наистина му бил непривично тежък и суров, и трудно му било. Загубил уменията си и знанията — а хората около него имали нужда от тях. И проклинал често духа с думите: „Ти ме излъга! Как тук да давам и имам щастие? Всички живеят зле, а ти ми взе силата да им помагам!“

И като нямал друг начин да ощастливи хората, решил да им предлага вяра. Станал свещеник, а когато остарял, и монах. Подкрепял хората с думи, давал им надежда, за да имат сила да носят кръста си. И малко по малко забелязал, че така им дава истинско щастие. Защото човек е по-велик и по̀ човек не когато му дадеш нещата в ръцете, а когато го окуражиш да се пребори за тях сам. Защото човек е истински щастлив не когато има даром, а когато постига със собствени сили. Защото тогава не само получава вещи, а и сили, храни не само тялото си, а и същността си.

А духът от прохода ходел сред хората в образа на човек и често се срещали с нашия юнак. Той обаче не можел да го познае — никога нямало да се сети или предположи кой е срещу него. Дошъл обаче ден и духът му се разкрил. И го попитал: „Получи ли това, що търсеше? Или още мислиш, че съм те излъгал?“

„Получих го — отвърнал нашият момък, който вече бил старец. — Сега живея по-зле от преди, ала съм щастлив и правя хората около мен щастливи. Тъжа за изгубения ми свят, но ще го понеса.“

„Бъди ми брат — казал духът. — Двамата орем една нива, в един впряг. Както думата назад не се връща, така не ще се върнеш и ти, ала дар ще ти дам — преди да се разделят душата и тялото ти, вест ще имаш от твоя свят и вест ще можеш да му пратиш.“

Почакахме още малко, но отец Евлоги беше свършил разказа си. Накрая Христина се осмели:

— Отче, каква вест искате да предадем от вас?

Старецът се усмихна:

— Като му дойде времето, ще разберете сами.

— Значи не можем да се измъкнем от този свят, без Отговорникът да разреши?

— Да. И мисля, че няма да е лесно. Нищо чудно да останете доживот тук — поне ти, момиченце.

— Само че той е направил скандал, че дойдох. Не е ли това вече разрешение да си тръгна? — попита Христина.

— О, не е задължително. Нещата далеч невинаги са толкова прости.

— Какво тогава да направим?

— Намерете го и говорете лично с него. Така ще трябва да говори с вас открито. Няма да може да се крие зад неизвестността си, ще трябва да каже неща, с които ще е обвързан после, ще трябва да бъде справедлив не само по своите мерки, а и по човешките. Имате повече шанс да разреши.

— А как да го намерим?

— Не мога да ви кажа. Трябва да го откриете сами… А сега ме оставете. Искам да си почина.

И двамата помръкнахме.

— Отче, а кой е все пак той? Как да го намерим?

Отец Евлоги се обърна с усилие към стената и промърмори:

— Потрябва ли, ще разберете.

 

 

— Значи знае кой е! — обясняваше тихичко Христина, докато вървяхме към трапезарията за обяд. — Убедим ли го, ще ни каже! Ще обясним на Отговорника за нашите, ще оправим всичко. Може даже да реша да се върна, ако съм се наситила на тук. А пък знам ли го кой е, като се наситя, ще си поискам сама.

— Не ми се вярва да успеем да убедим отец Евлоги. Всички му се възхищават за бистрия ум и желязната воля. Рече ли нещо, даже игуменът го слуша. Щом ни е отказал, значи има защо и няма да ни каже. Сигурно е обещал на Отговорника да не казва на никого кой е той.

— Че как тогава ние ще разберем? Няма как.

— Ако нямаше как, нямаше да ни разкаже всичко това. Нямаше да има защо. Значи трябва да има начин. И пътят към него да се крие в казаното.

Христина премълча, докато ни подмине намусеният отец Йероним. След това попита:

— Кой може да е Отговорникът? По принцип е дух, значи е Безтелесен. Само че ходи в образа на обикновен човек и често са се срещали с отец Евлоги. Значи ползва тяло на човек… Отче Йерониме! Отче Йерониме, може ли да те питаме нещо?

— А че… питайте — обърна се отец Йероним.

— Току-що разговаряхме с отец Евлоги. Знаеш ли, имал ли е той дългогодишни познати?

— Защо ви е това? — изгледа ни подозрително отецът.

— Не му остава още много живот, а ни се иска да го познавахме по-добре — съчиних аз на бърза ръка. — Затова и питаме които са го познавали.

Бръчките по челото на отец Йероним се разгладиха.

— Познати… познати… Доста ще да са били. Допреди петнайсетина години отец Евлоги много пътуваше. Ден не оставаше на едно място. И до Свети град често ходеше, и като по-млад преподаваше там. Говори се, че е познавал лично Патриарха, а някои твърдят дори, че му е бил пръв съветник или учител. Не зная вярно ли е, но нищо чудно. Ум и мъдрост като неговите има само в житията на светците. И доста села надзираваше и помагаше на селските свещеници. И твоето също, Петърчо, знам, че е познавал вашия свещеник добре. Кого ли не е срещал, много известен и уважаван човек е, ако и да е толкова скромен. Тук, в манастира, от сега живите най-дълго са били той и отец игуменът — близо четиресет години. Преди трийсет години дойдохме ние двамата с отец Марин, аз бях току-що станал монах, а отец Марин още тогава беше престарял вече и никой не му знаеше годините. Протоигуменът е тук от две години преди нас, Никодим дойде към година след нас. Другите са по-отскоро… Не знам повече, питайте останалите. — Отец Йероним махна с ръка и ни обърна гръб.

Двамата мълчаливо влязохме в трапезарията и се настанихме на края на една от масите, по-далече от други.

— Не е достатъчно информацията — промърмори Христина, докато чакахме брат Иларион да стигне до нас с казана с боба. — Откъде да научим повече? А, ето най-сетне нещо за ядене! Умирам от глад! — Дръпна се настрани, за да може брат Иларион да й сипе.

— Като си помисля само, че Отговорникът на света може да е точно зад гърба ми, да ме наблюдава и да ми се подхилва хитроумно… Ммм, как вкусно мирише!

Тя грабна лъжицата, но в този момент зад нея се чу шумно мляскане. Обърна се: седнал на съседната маса, Георги слабоумният сърбаше направо от паницата, точеше лиги обратно в нея, без да обръща внимание на нищо наоколо, и на физиономията му цъфтеше глуповатата усмивка на незлобивите от Бога. Христина погледна лъжицата си с трудно за описване изражение и бавно я остави на масата.

— Да научим повече… ами, от мислене. Надали някой друг тук знае нещо за Отговорника — продължих аз.

— И какво знаем за него? Освен че е Безтелесен и че използва тяло на човек?

— Че е някой, с който отец Евлоги се е срещал често. Значи е съвсем около нас. Някой, дето никога няма да се сетиш кой е и никога няма да предположиш.

— Че как ще го открием тогава?

— Много просто. Сетим ли се за някого, значи не е той.

— Супер. Идеалният начин да не го открием.

— Значи ако намерим как да го обърнем наопаки, ще го открием. За кого никога няма да се сетим, ако е той?

— Мммм… — Христина се огледа наоколо. Аз също огледах монасите един по един. Отец Марин? Възможно, щом никой не му знае годините. Брат Танас — също е възможно, точно него никой не би заподозрял. Отец Йероним пък най-малко, нали точно него попитахме? Значи също може да е. А отец Андроник? Тоя уплах от самодиви би му бил идеално прикритие. Брат Иларион? За него също никога не би ми хрумнало. Брат Харалампи — за него пък съвсем. Игуменът? Постът му е идеален за такова нещо. И е мъдрец и благ, съвсем като за много важна фигура. И понеже изглежда идеалният, значи не е, тоест за него ще се сетим най-трудно, и значи е напълно възможно да е той. Протоигуменът също, само дето е по-млад, ама нали тия Безтелесни могат да изглеждат както си искат! И така, та до Димо и Георги слабоумния… Е, за тези се сетих. Значи не са те. Значи трябва да се сетим за който няма да се сетим, когато мислим за кои няма да се сетим. И след като се сетим за него, значи не е той — значи трябва да е някой, за който да не се сетим дори когато мислим за кои, ама никога няма да се сетим…

Внезапно нечия ръка ме тупна по рамото. Обърнах се — над мен се извисяваше отец Никодим.

— Привършвай по-бързо обяда. Баща ти е дошъл и те чака пред манастира.

 

 

Бързо доизсърбах боба и затичах към манастирската порта. Христина хукна подир мен. Отвън чакаше каруцата на тате. Той стоеше отстрани, някак оклюмал и прегърбен. Пред него намусено се беше изправил с ръце на кръста отец Никодим.

— И какво е греховното на това да си дадеш детето за послушник?

— Ами такова, нищо, разбира се — бързо-бързо се заоправдава тате.

— Тогава защо си решил, че това ти е грехът? Нещо е мътно тук.

— Не е това грехът ми, отче Никодиме. Самолюбието е. Туй, дето го дадох в манастир, за да не ми срами рода колко е дребен. И отец Самуил също мисли така, а той си ме познава от дете. Тъй ми рече: взимай си чадото от манастира и се гордей с него, иначе ще почнеш да виждаш караконджули и трезвен… Я, ето ми го Петърчо! Ти… ти май си пораснал!

— Ха! Това ли е баща ти? — побутна ме изотзад Христина. — Че той е по-грамаден и от Гунар! Какви ли слоници са ти сестрите?

— Има вече четири месеца, откакто го даде, а той е точно в тая възраст — поучително обясняваше през това време отец Никодим. — Тепърва ще расте.

— Да го взимам тогава, отче, и да тръгваме, че има път до село. Петърчо, качвай се в каруцата!

— А аз? — обади се Христина.

— Ти какво? — подозрително я изгледа тате. — Още послушници ли са дошли, отче?… Я, това да не е момиче? Що тогава е облечено като момче? Отче, каква е тая работа?

— Дълга за разправяне — махна с ръка отец Никодим. — Сега му е сестра. С черковно обявено роднинство.

Тате се опули и изпусна поводите на каруцата.

— Да не идва от безбожници?! Само това ми липсваше!

— Това ти е наказанието за греха — намусено натърти отецът. — Взимаш ли и нея? Тук няма какво да прави.

— Че какво да я правя пък аз? Вкъщи вече три моми има. Таман едната се омъжи, сега още една. Как ще се справя? — отчаяно промърмори тате. — На колко години си? Десет? Единайсет?

— На осем — отговори заради Христина отец Никодим.

— Не може да бъде!

— На думата на монах ли не вярваш? Просто е като твоя сой.

— Осем години?! Че тя е по-висока от най-малката ми, дето е на толкова! — Тате оглеждаше Христина като чудо небесно. — Вярно, че е още дете… И си ми е съвсем от соя! Таман като дъщерите ми е!

Христина промърмори нещо неразбрано.

— Не знам. — Внезапно в погледа на отец Никодим се появиха лукави искрици. — Ама не те карам насила да я взимаш. Ако искаш. Речеш ли, ще говоря с отец игумена да разтрогнем роднинството…

— А, взимам я, взимам я! — внезапно се разбърза тате. — Момиченце, добре си дошла! Бъди ми дъщеря, ще те гледам с удоволствие. Ще се гордея с теб. Как се казваш?

— Христина. — Тя го изгледа намусено.

— С мен не знам, ама с теб наистина ще се гордее — сбутах я аз. — Качвай се, че ако ни заварят вълците по тъмно…

Докато преброи човек до десет, каруцата вече трополеше обратно по пътя.

 

 

— Ресорите ви са за смяна — заяви ми Христина зад гърба на тате още преди манастирът да се е скрил от погледа.

— Какво ни е за смяна?

— И амортисьорите. Окачването хич го няма.

— Естествено, че ще го няма. Окачим ли каруцата, само ще виси, няма как да вози. За какво ни е тогава?

Христина се наведе през ритлата и огледа колелетата. Докато ги разглеждаше обаче, каруцата прецапа пресякло пътя ручейче и я опръска цялата. Тя се бухна обратно вътре, обърса се криво-ляво с бохчата, отвори уста да каже нещо, погледна ме и се отказа. Помълча известно време, след това пак замърмори:

— Друса като кару… така де, като не знам какво. Нямате ли по-равни пътища тук?

— Като вашите нямаме. А и каруцата друса повече от тази на баща ти.

Христина погледна предпазливо към тате, но той не ни обръщаше никакво внимание. И надали имаше как да ни чуе насред тракането на колелетата, ударите от конските копита и собственото му подвикване.

— Тя не е каруца, а е кола, глупчо такъв!

— Защо тогава все й викаше каруца?

— И той не е само мой баща, а и твой!

— То и моят не е само мой, а и твой. Или поне му намираш кусури като на твоя.

— Повече и през ум няма да ми мине да намирам на моя!

— Тогава давай да се връщаме на твоя свят…

— В никакъв случай! Не мърдам оттук!… Е, поне докато не се понащурувам. Ох, как друса тая проклетия!

— Ако не ти харесва в каруцата, да ти разпрегнем единия кон да го яздиш?

— Аз да не съм каскадьорка? Колко километра са от манастира до селото?

— Четири села са, път при това каране докъм малко след залез-слънце.

— Значи към… стотина километра? После няма да мога да сядам три дни.

— Ако замериш някого на трапезата с чинията, може и повече. Тате не ни бие, страх го е да не ни пребие, ама мама не си поплюва.

— Това е антипедагогично!

— Анти… какво? И какво ще рече?

— Че е лошо за възпитанието.

— Какво?! Че ако не те пердашат когато трябва, как ще те възпитат?

— На нашия свят става с педагогика.

— На нашия няма педагогики. Никакви машини нямаме. Ама имаме пословица, че който жали тоягата, не жали детето си. Мама предпочита точилката, де.

— Ама сте всичките такива задръстени, смотани, чалнати, скапани, треснати, гадни, дървени, тъпи, откачени, отнесени, некадърни, недомаслени, заспали, тъпигьози… Жалко за хубавия свят!

Обидих се и млъкнах. Тя обаче не смяташе да престава:

— И сега какво? Отдалечим ли се малко от манастира, нашите моментално ще се пръкнат да ни спасяват. — Тя пъхна ръка в джоба си, стисна трансмитера и затвори очи. Хванах я бързо за ръката, но нямаше смисъл — нищо не ставаше.

— Я си представи, че стане като с отец Евлоги, да те оставят за цял живот на този свят? — опитах се да я постресна.

Тя обаче не се хвана.

— Не съм давала съгласие, нашите още по-малко. А и нали са ги задължили да ни измъкнат при първа възможност? Ех, да имаше как да се покрием за още малко!… Ако се появят караконджули наоколо, баща ти няма ли да ни опази?

— Сигурно ще пробва, ама ако пак направят оня трик с невидимостта или нещо подобно, надали ще може да се оправи.

Христина ядосано изгледа тате.

— Ще пробва, друг път. И нищо да не направят. Само като ги види, ще напълни гащите.

— Не вярвам — защитих аз тате. — Ако съм чул добре какво си говориха с отец Никодим, сигурно вече е свикнал да вижда караконджули.

Разговорът престана за малко, докато профучавахме с каруцата през Кирчево. Христина гледаше всичко наоколо с широко отворени очи.

— Я, ама това са истински кирпичени къщи! С керемидени покриви! А онази барака е даже със сламен! — възкликна тя. — Какви само чудеса имало за гледане тук! Сигурно имате и огнища вкъщите?

— Аха! — обади се гордо тате, без да се обръща. — Ще видиш как хубаво се живее в истинска къща. Спала ли си някога в къща с огнище?

— Не…

— Горкото момиче! Ей сега ще видиш колко е хубаво! Няма студуване, не е като при вас!

Бързо дръпнах по-настрани от Христина фенера и клина за подпиране на каруцата.

— И рокля ще ти намерим! — продължаваше тате. — Ще видиш каква красавица ще си с нея!

Хванах Христина за ръцете, преди да е намерила какво да сграбчи. Тя се дърпаше и ме гледаше на кръв въпреки шъткането и знаците. Успокои се едва когато се сетих да й кажа, че с рокля надали ще я познаят техните и ще ни открият по-трудно.

— В бохчата има хляб и сирене, в стомната — вода — обади се тате. — Хапвайте, че ще се приберем сигурно чак по тъмно и няма да смогнем за вечеря.