— Ето ти го моя юнак, отче Никодиме — побутна ме напред тате и смутено заизтупва пътния прах от калпака си. — Виж го какъв е запъртък. По-малката му сестра е по-яка. Само устата му все много знае. А в манастира и книги преписвате, и болни лекувате, Божии хора сте. Може и от него даже да направите нещо.

— Вярно, че е хилавичък, ама чак пък за нищо да не става… Разбирам те, де. — Отецът ме изгледа преценяващо. Беше набит и плещест мъж, но тате се извисяваше над него като планина. — Не искаш да ти срами рода, а?

Тате премига, обърна се и заоправя без нужда ритлите на каруцата. Когато пак погледна напред, се беше изчервил:

— Братята му са като канари, възрастните ги гледат отдолу нагоре. А той е за смях на всички…

— Ами! — обадих се аз обидено. — На кого се смяха в кръчмата, като ми обясняваше за бебетата?

Успях да отскоча навреме — шамарът просвистя край ухото ми. Тате се завъртя да ме подгони, ама се усети, че отецът го гледа, и само ме посочи заканително с пръст:

— А, и е глуповат някакъв! Непрекъснато пита за какво ли не. И за неща, дето никой не ги пита. Едвам го издържат хората. Преди месец беше попитал отец Самуил, селския ни свещеник — абе като Господ е всемогъщ, може ли да създаде нива, която да не може да изоре! А пък преди…

— Добре, добре, разбрах — прекъсна го отец Никодим и въздъхна. — Щом го даваш за послушник, взимам го. Отец Самуил ли те прати да го доведеш тук? От Широкополската околия, доколкото знам, по разпределение се замонашвате в „Свети Наум“.

— Отецът там ме прати, ама аз размислих и си рекох: „Свети Наум“ е малък манастир, и пълен. Пък за вашия отец Самуил казва, че разпределение за замонашване сега нямало и че всички околии били насочени към други манастири. Та реших, че такова… абе… абе, Петърчо ще е по-полезен тука…

— Понеже селските ти са в друг манастир и тук има малко хора, та няма да те разнасят после? И е по-далече от селото ви? — изгледа го иронично отецът.

Тате се изчерви още повече и заби поглед в земята.

— Уви, прав е иначе свещеникът ви. Нов послушник не сме имали от години. А както ти можеш да си доведеш сина тук въпреки разпределението, така и другите могат. Ама не искат. Все на лесното налитат… А напоследък и еретични почват да стават! Преди месец хванали в Кирчево ханджията — направил механизъм! Поточето зад хана да му върти пилетата над жарта! И отец Борис му отсъдил само двайсет тояги на голо. Аз да съм им там… Папищаши ниедни! Ако продължаваш да ги галиш меко, и електри… електричество ще поискат!

Тате побледня и се присви под думата — сигурно беше някоя еретична. Отец Самуил ни беше казвал на следобедните занятия, че има еретични думи, ама не и кои са. Непременно трябваше да я запомня: манастирът е свято място, може занапред да не искат да ми я кажат. И току-виж я объркам с някоя праведна.

— Така, така, отче! Да му вземат къщата и да го изгонят от селото, за урок на другите. Може и да го анатемосат даже. Както са тръгнали, ще поискат и… и… — Тате завъртя очи към небето, сякаш търсеше да види там нещо неправедно, дето да може да бъде поискано от еретици. — Абе, още някоя ерес. Когато Христос е ходил по земята, такива глупости имало ли е? Всичките до един да ги нака…

— Добре, Лазаре, добре — прекъсна го отец Никодим. — Знам, че почиташ Бога. Тръгвай обаче по-бързо, че скоро ще почне да се мръква, а наоколо пак са се завъртели самодиви. Видял ги е преди два дни брат Стефан от Попово, като ходил да разчиства пътеката през Елин проход. Беше ни жив, ни умрял от страх. Добре, че носил трепетликов кръст, та не посмели да го доближат.

— А нещо наоколо урочасали ли са? — настръхна тате. Лявата му ръка неволно доразгърди ризата и улови окаченото на врата му кръстче, а дясната стисна ритлата така, че дървото изпука.

— Има разболели се крави из околните села, все от последните дни. Един дървар замалко не бил затиснат от дърво в гората. И други, по-дребни работи. Не се безпокой, утре протоигуменът ще служи очистителна служба…

Тате набързо му стисна ръката. За едно мигване време спря на място, след това надигна каруцата за задницата и я обърна обратно към пътя. Докато дръпнатите от теглича коне успеят да се извъртят, той вече беше скочил на седалката и размахваше камшика колкото сила имаше.

Отец Никодим погледа замислено след него, поглади старателно подравнената си брада и се обърна към мен:

— Как се казваш?

— Петър.

— Аз ще съм ти наставник тук. На колко години си?

— На девет… — Изпъчих се и си повдигнах потурите, но отецът май пак не ми повярва. — Ама наистина! Честен кръст, отче!

— Дааа, дребничък си. Ама не изглеждаш твърде глуповат… Какво ти е обяснявал баща ти за бебетата? — Той ме изгледа изпитателно.

— Ами мама ме прати преди месец да повикам татко от кръчмата, ама той имаше да си допива чашата. И докато го чаках, го попитах откъде идват бебетата. И той ми каза, че ги носят щъркелите.

— И какво?

— И аз го попитах откъде ги взимат щъркелите. Другите в кръчмата много се смяха. Той каза, че не знае, аз не му повярвах и го питах защо тогава децата приличат на родителите си, а не на щъркели. И как така щъркелите не бъркат кое дете на кого да занесат. Той помисли и каза, че това не е вярно и че аз примерно изобщо не приличам на него, и че не знае откъде съм се взел такъв. И аз също помислих и казах, че за мен може пък мама да знае откъде съм се взел, и че трябва да питаме нея…

Отец Никодим се намуси и аз за всеки случай се дръпнах малко назад.

— А после Михо Кацата каза, че може и да ме е донесъл не който трябва щъркел. Ама тате се надигна от пейката и той скочи и побягна, все едно го гонеха караконджули. Така и не разбрах защо. По принцип не е добре с краката, ама изглежда тоя ден му се бяха оправили…

— Кой ти е казал тия неща?

— Кои?

— Да разпитваш защо децата приличат на родителите си, а не на щъркели. И защо, ако тате не знае, мама трябва да знае откъде си се взел.

— Ами то си е ясно. Всичките ми братя и сестри са все едно гледаш тате и мама, ама по-малки. Чудя се мама като малка дали е била сополива като Божка… — Забелязах как ме гледа отецът. — А, не, не се чудя много. А пък защо да питаме мама откъде съм се взел — ами откакто миналата година си отиде дядо Стефан, те с тате са най-старите вкъщи и най-много ще да знаят и помнят. А ако тате не знае, кой друг, освен мама? Съвсем е ясно…

— Уфф… Много ли те напляска баща ти? — Погледът на отеца поомекна, той изпуфтя, бутна калимявката си назад и избърса чело с ръкав.

— А, не. С пръст не ме пипна.

— Как така ти е простил? Като го гледах преди малко, май не е излишно благ.

— Не можа да ме стигне. Сетих се, че в двора имаме една млада топола, по която тате не смее да се качва, и докато той стане и заобиколи масите… Мама беше много изненадана колко бързо се върнахме двамата. И много доволна. Пита тате как така, ама той не щя да й каже. После пита мен как съм го уговорил толкова бързо, ама като й разказах, нещо се намуси. Не разбрах защо.

— Ясно — въздъхна наставникът ми. Почудих се дали да не го попитам какво е това нещо, дето на всички им е ясно, а на мен — не. Той обаче ме побутна към вратата и махна с ръка към отвора й.

— Виждал ли си преди манастир?

— Не.

— И как ти се струва?

Заоглеждах оградата. Беше от кирпичи, висока над човешки бой, варосана и покрита с керемиди. Имаше врата, от дебели три пръста дъски, поставена в големи дъбови порти. Ако ги отвореха, през тях сигурно щяха да се разминат спокойно две каруци, натоварени със сено. Над портите на повече от два човешки боя височина имаше стряха, правена като да покрие цял хамбар.

Поколебах се, след това събрах смелост и прекрачих през прага.

Отвътре се простираше най-големият двор, който някога бях виждал — поне пет-шест пъти по сто крачки дълъг и широк. Покрай оградата се редяха, опрели гръб в нея, бараки и навеси — обори, свинарници, конюшни, хамбари, работилници… Доста изглеждаха позапуснати, имаше дори рухнали. Няколко монаси тъкмо разчистваха развалините на една от тях и расата им бяха посивели от прах и боклуци. Като видяха, че отец Никодим ги гледа, се позабързаха. Поне докато отецът не се обърна пак към мен.

Към вътрешността на двора водеше пътека, настлана с дялани камъни. Всяка педя земя около пътеката беше грижливо засадена: картофи, боб, чушки, зеле… По-назад се виждаха асми, проснали се върху дървени скелета, още по-назад — плодни дръвчета. Двама монаси окопаваха дръвчетата.

Истински интересното обаче беше манастирът сред широката утъпкана поляна по средата на двора. Боже Господи, колко огромен беше!

Даже като го виждах с очите си, пак ми беше трудно да повярвам, че може да има толкова голямо нещо, съградено от хора. Владишката епархия в Широкопол е на два ката и е дълга колкото поне три нормални селски къщи. Манастирът обаче беше на четири-пет, на някои места май дори на шест ката; няколко кули стърчаха и над това. На ширина пък беше още по-грамаден: черквата в средата му беше поне колкото широкополската, а той я обхващаше от три страни, заедно с най-малко десет разтега празно място отвсякъде!

Опитах се за момент да направя сметка колко ли хора могат да живеят вътре. Трудно ми беше да преценя, ама сигурно цяло село като нашето. Че и отгоре. Направо не можех да повярвам на очите си.

— Това е брат Танас, манастирският вратар — побутна ме отец Никодим. Обърнах се. От неголяма барачка отвътре до портите беше излязъл нисичък монах с изтъркано, кърпено расо. Оплетените му сиви коса и брада правеха главата му да изглежда като свраче гнездо. — Кажи му добър ден, де!

— Добър ден, отче Танасе! — Понечих да му целуна ръка, но той я дръпна, въпреки че се беше ухилил до ушите.

— Не съм отец, момченце. Брат съм.

— Че не са ли всички монаси отци? — учудих се аз. — Освен че са братя в Господа, де? Така казва отец Самуил.

Отец Никодим зад гърба ми въздъхна.

— За да станеш истински монах, да ти викат „отец“ и да ти целуват ръка, трябва да вземеш специален изпит. Свещениците също полагат такъв. Труден и тежък е и не всеки успява да го вземе. Които в манастира не са го взели, а са твърде големи за послушници, се наричат манастирски братя.

— Някои нямат излишно време да учат — добави брат Танас. Изглеждаше лекичко обиден.

— Да, и такива има — потвърди отец Никодим с глас, който хич не звучеше уверено. След това ме побутна напред.

Тръгнах бавно по пътеката към черквата, като непрекъснато се оглеждах. Наставникът ми вървеше до мен и обясняваше:

— Винаги като се строи манастир, се започва с черквата, точно както когато се прави ново село. Нашият манастир се казва „Свети Николай Чудотворец“ и черквата е посветена на свети Николай. Мястото е било избрано заради лековития извор. — Той посочи към каменната чешма до пътеката. От трите й широки чучура течаха обилни струи бистра вода, която пълнеше голямо каменно корито. През изрезка в едната му страна преливаше ручейче и лъкатушеше между лехите. — Тогава Митрополията ни е била новосъздадена, и било решено, че голям и славен манастир ще е здрава опора на хората срещу злото…

Обхванатото от манастира място около черквата също беше настлано с дялани камъни. Стените й бяха гладко измазани и варосани, а по тях имаше каменни изображения на светци. Мраморни стъпала със солидни перила се изкачваха към врати, високи два човешки боя, от резбовано дърво и с дръжки от черно желязо. Отстрани на вратите имаше големи прозорци, направени от парчета цветни стъкла, поставени в оловни рамки и така подредени, че да образуват картини. Още по-настрани се издигаха две камбанарии и дори отдолу можех да различа през отворите под покривите им огромни камбани.

Около черквата се извисяваха сякаш чак до небето стените на манастира. Бяха от червени печени тухли, доста по-големи от тези, с които се строи къща. На равни разстояния проглеждаха малки прозорчета с дървени капаци. На всяка стена, на нивото на земята, имаше по една врата — ниска, сигурно по-високите монаси се привеждаха на нея, но широка почти два разтега.

— Е, Петърчо? Какво ще кажеш?

Сепнах се. Така се бях зазяпал, че бях престанал да слушам какво ми разказват.

— Страхотно е! Дяволски е интересно!

Отец Никодим внезапно ме хвана за ухото и го изви силно.

— Ти чуваш ли се какво приказваш, бе?

— Оооох, боли! Нещо лошо ли казах?

— „Дяволски“ е лоша дума. — Отецът пусна ухото ми. — Кажеш ли я още веднъж, ще има бой с пръчка. Разбра ли?

— Да, отче. Ама… защо?

— Как защо? Не е редно да се казва. Лоша дума е. За дявола, за злото. Не разбираш ли?

— Разбирам, ама нали няма кой сега да я чуе? Освен нас двамата, де. Ама аз и да не я казвам, я знам. Пък ти си монах, имаш голяма сила срещу злото… — Пък очевидно и той я знаеше. Как ли я е научил, ако никой не я казва?

Отецът се намуси. След това се замисли за миг-два.

— Господ ще разбере, че си я казал. Нали е всевиждащ.

— А дали е всечуващ? Не помня отец Самуил да е споменавал.

Отец Никодим ме изгледа така, че си глътнах езика за миг. Май пак бях казал нещо, дето не е хубаво. Ама нали за Господ говорим, не за дявола? Или за децата и щъркелите?

Или нещо пропускам?

— Амиии… То може и да не му трябва на Господ, де. Никола глухият от Богданово разбира какво говорят хората, като гледа как си мърдат устата. Сигурно и Господ го може, нали е всемогъщ. И като е всевиждащ…

— И освен че е всемогъщ, е и всечуващ — натърти наставникът ми. — Ще те чуе и ще те накаже… Какво пак се кумиш?

— Ама нали е и всеблаг? — припомних си аз проповедите на отец Самуил. — Значи няма да ме накаже… Ооооох!

Този път отецът ме докопа за другото ухо. Пръстите му бяха като клещи.

— Сега разбра ли защо не бива?

— Разбрах, разбрах! Няма повече!

— Добре. Тръгвай тогава с мен, да ти покажа килията ти.

— А какво е папищаши? Също лоша дума ли?

— Господиии… — По челото на отеца протече капчица пот и той хвърли поглед през портата към пътя, по който си беше тръгнал тате. Имаше едно такова изражение, като че ли е разбрал нещо много важно, ама вече е късно.

— А електричество? Оооооох! Ухото мииии!…

Ама добре де! Нали само попитах, че да знам? Какво толкова?

— Прав си, Петърчо. Най-големият и най-старият манастир в Митрополията е, първи в старшинството на манастирите й и един от най-големите в цялата Патриаршия — разказваше отец Никодим, докато вървяхме по коридори, стълбища, проходи, пак коридори, стълбища, проходи, и пак… — Започнат е четиристотин и петнайсет години след Преселението и е строен седемдесет и две години. Цялата Митрополия е давала доброволно по един месец труд годишно за съграждането му, всичките тези години, а като са се заселили първите монаси, са работили само по строежа. И е пристрояван после, та чак досега. Било е време, когато тук са живели почти две хиляди монаси и е трябвало да се молят в манастирската черква на смени…

И отвътре манастирът не беше като никоя друга сграда, която бях виждал. И коридорите, и стълбищата бяха по над два човешки боя високи. Някои от проходите — също, други обаче бяха толкова ниски, че отец Никодим се привеждаше из тях. В някои коридори високо по стените имаше малки прозорчета, през които проникваше мижава светлина. В други — никакви, движехме се почти опипом. На няколко пъти щях да загубя в кой точно проход завиваше отец Никодим, ако не го чувах откъде говори.

Чудех се какво ли ще да е било преди, като са живели тук толкова много монаси. Сигурно с по-малко паяжини наоколо — ако не друго, поне монасите ще да са ги обирали, докато са се провирали един покрай друг в блъсканицата. И с по-малко плесен и мухъл по стените, пак затова. Поне на човешки бой височина, де… Само че колкото повече вървяхме, толкова повече си мислех, че две хиляди души накуп е страшно много хора, ама нищо чудно хич да не са били натясно. Коридорите, проходите и стълбищата като че ли нямаха край. Ту се качвахме, ту слизахме. Много скоро съвсем изгубих посоката. Възможно ли беше тоя манастир да е по-голям отвътре, отколкото отвънка?

— А сега сме стотина души всичко, с все обикновените братя и послушниците — продължаваше умислено отецът, сплел пръсти зад гърба си, докато се провираше приведен през поредния проход. Преди да стигне края му, зави по едно разклонение. — Вярно е, че преди две години повече от половината монаси отидоха да сложат начало на Нововасилиевския манастир. Надали си чувал за него, той е през две Митрополии оттук. Но оттогава нови хора почти не са идвали. От другите манастири уж щяха да пращат, ама все отлагат. А и местни миряни не се замонашват много напоследък…

— Защо? — учудих се аз. — Толкова интересно място като манастира сигурно няма по целия свят. Такава игра на криеница може да стане тук! Ако го покажа на децата от село, всичките до едно ще искат да станат послушници!

Отец Никодим ме изгледа през рамо така, че си прехапах езика. Тук май каквото и да кажех, все не беше редно. Нищо де, ще се науча с времето. На село обикновено ядосвам околните с не повече от половината въпроси. Добре де, с не повече от две третини.

— Не ги влече хората напоследък духовното и светостта. Понякога си мисля, че и ние сме тръгнали по пътя на Сатаната като всички други… Слава на Бога, че не е отвърнал лице от нас. Онзи ден бяха докарали едно осакатяло момиче, да се помоли пред иконата на Богородица. Родителите му щяха да припаднат, като видяха чудото.

— Какво му е било? И какво чудо е станало?

— Беше без ръка. И както се молеше… Ще видиш сам. Честичко идват да се лекуват. И после пак тръгват да вършат грехове, проклетниците!… Ето килията ти — отвори отецът една дебела дървена врата. — Преди беше на Димо, ама той вече се готви за монах, така че слезе на първия кат, при възрастните.

Килията беше към пет на шест мои крачки и личеше, че доскоро в нея е живял някой — подът и стените бяха чисти от паяжини и мухъл. На каменния под, до стената вляво, имаше покрит с дебела кафява черга сламеник. Светилниче висеше на отсрещната стена на забит между тухлите пирон. И това беше всичко.

Капакът на прозорчето беше широко отворен. Надигнах се на пръсти и погледнах навън. Пред очите ми беше позеленелият купол на черквата.

— Тук май сме на доста високо?

— На последния кат.

— За да сме по-близо до Бога ли?

— И затова — ухили се отецът, намести калимявката си и ме изгледа доволно. — Хич не си глуповат.

— А истинските монаси защо са долу на първия кат? За да са по-надалече от Него ли?

Усмивката му се изкриви. Той затвори очи, пое дълбоко въздух и постоя така няколко удара на сърцето. Май пак бях попитал нещо, дето не е хубаво.

— Трябва да се научиш да си сам, далече от другите. Ще имаш повече време да мислиш за Бога. Хем май и ние ще имаме повече.

Много ми се искаше да попитам за какво им е на истинските монаси повече време, докато са по-надалече от Бога. И за какво пък те ще мислят през това време. Нали трябва да взимам пример?… Само че ухото още ме болеше.

— А как да намеря пътя до долу? Вече забравих откъде сме минали. Няма ли някакви по-преки проходи или стълбища? Или поне с повече прозорци? В поне половината нямаше никаква светлина. А по оная стълба, дето се вие нагоре и нагоре и непрекъснато се отделят от нея коридори на всички посоки, съвсем загубих откъде дойдохме. И не само на нея…

— По-трудно за тялото — по-добре за душата! Манастирът нарочно е строен така. Който иска прави и лесни пътища, ей му света отвънка. И с ума е същото. Умът и тялото трябва да отстъпят, за да излезе напред душата. Само тогава може да намери пътя към Бога. — Отец Никодим хвърли поглед през прозореца и се замисли.

Аз също.

— Отче, а ако тялото отстъпи много назад, а душата излезе много напред, дали няма да се разделят? И да умре човек? Това ли е пътят към Бога?

— Какво? — сепна се отецът и настръхна. — Какво рече?

— А, нищо, нищо…

Наставникът ми ме изгледа подозрително, но се сдържа.

— Не се бой. Ще драсна една линия оттук до главната зала, да не се губиш отначало. Носи си светилничето, да я виждаш и в тъмните места. — Той измъкна от ръкава на расото си парче креда. — Идвай сега да ти подберем расо… Или я по-добре остави. Като за тебе надали ще се намери готово, а като си спомня какво уши навремето брат Харалампи на Димо — не смеехме да го пратим извън манастира, да не помислят хората, че идват циркаджии… Като пораснеш малко или дойде някой по-умел в шиенето, тогава.

През прозореца се чуха хлопащи удари, сякаш биеха окачено парче дърво.

— Я, клепалото! Кога стана време за вечеря? Да слизаме.

Животът в манастира се оказа дяво… така де, ангелски скучен. И райски еднообразен. По цял ден само слушах и преповтарях молитви, канони, требници, евангелия и свети писания. Научих се да чета, почнах да прописвам и да смятам. Със смятането се справях доста добре, особено с броенето. Отец Никодим бая се смая, когато веднъж за наказание ме накара да преброя колко тухли има в стените на стаята, и докато отиде до вратата да излезе, аз бях готов. А е толкова лесно! По двайсет и шест реда на четири стени — сто и четири реда. По седемнайсет тухли на ред — седемнайсет пъти по сто тухли и още шейсет и осем. Без дванайсет реда по пет тухли за вратата, и още четири реда по две тухли за прозореца — точно седемнайсет пъти по сто тухли. Какво толкова? А пък отецът не ми повярва и целия следобед брои тухлите, да ме провери. Аз пък гледах и го поправях, като сбъркаше — тъй де, иначе ще излезе, че аз съм сбъркал. Накрая се отказа и замърмори кой се е оказал наказан…

С църковното пеене обаче не ми вървеше. Още на втория ден след обедната молитва, докато отивахме към библиотеката, отец Никодим ми каза:

— За мирянин е простено само да казва молитвите, Петърчо. Ако ще ставаш духовник обаче, трябва да ги пееш.

— Че защо? По̀ се разбира, като ги казва човек. Сигурно и на Господ ще му е по-лесно да ни разбира.

Отецът ме изгледа накриво:

— Не се измъквай! Така е редно — да се пеят. По-благозвучно е.

— А какво значи благозвучно? По-приятно за слушане ли? На село така казват.

— Да, разбира се. На теб не ти ли е по-приятно да слушаш пеене вместо говорене? И на Господ му е. Затова ги пеем.

Вдигнах рамене.

— На мен ми е все едно. А защо на другите хора не им е? И като ги попитам за това, казват, че съм нямал слух? Чувам не по-зле от кой да е. — Ако подслушвам, даже по-добре от повечето деца.

Отец Никодим въздъхна и се приведе под снишаващия се таван на коридора.

— Щом е редно да се пее, значи трябва да се пее. Хайде сега ми изпей обедната молитва.

— Ъъъъъ… тя как беше?

— Добре де, изпей ми Божията, нея няма как да не я знаеш. „Отче наш, който си на небето, да бъде волята ти…“

За лош късмет почнах точно като се разминавахме с протоигумена отец Йоаникий и с отец Андроник. Протоигуменът подскочи и си удари главата в тавана, а отец Андроник се задави — оказа се, че тайно още дъвчел. Трябваше отец Никодим да го тупа с юмрук по гърба, за да изкашля хапката.

Аз така се изплаших, че млъкнах. Когато всичко се оправи, попитах:

— Отче Никодиме, да продължа ли?

— Не, не, не, за Бога!… Хм… — Той си смъкна калимявката и се почеса по главата. — Знаеш ли, май наистина е по-добре да не пееш молитвите. Просто ги казвай.

— Ама искам да ги пея, щом така е редно!

— Не, не, недей, моля те. И Господ сигурно ще предпочита да ги казваш.

— Не може ли все пак да пробвам?

Отец Никодим помисли малко.

— Може. Ама навън. На края на лозето, откъм оградата. Изпей три молитви там. Дано има някаква полза.

— Може ли една три пъти?

— Може.

Полза наистина имаше, и то голяма. После цял месец птиците не доближиха лозето и можахме да изчакаме гроздето да узрее хубаво, и да го оберем на спокойствие. Лично игуменът ме похвали. Само че и той ме помоли да не пея на молитва. Да не избягат светците от иконите, добави брат Харалампи. Отец Геласий пък се обади кисело, че светците по иконите са свикнали да страдат за вярата, и най-много да си запушат ушите. Игуменът обаче им се скара, че не е хубаво да се подиграват с недостатъците човешки. Така и не разбрах кого има предвид. Надали мен. Нали пея? Хем и полза има!

Нямаше обаче с кого да си играя. Отец Никодим казваше, че му идвам в повече от цял манастир послушници и че е добре, че съм послушник почти само аз. Ама въпреки това си мечтаех да сме повече. Бях съгласен даже да не разпитвам чак толкова… Но в целия манастир бяхме само трима. И на всичкото отгоре другите двама не ставаха за игра.

Димо беше пет години по-голям от мен, все ме гледаше от горе на долу и не се интересуваше от нищо, освен от светите писания — сигурно се мислеше вече за готов монах. Пуяк такъв!… Отец Никодим ми каза, че щял да се опита да вземе изпита за монах, като навършел осемнайсет години, и се готвел още отсега. И че и аз трябвало също да се готвя старателно — ученето било много. Изглеждаше загрижен, та го успокоих, че докато стигна осемнайсет, и времето е много, и няма нужда от бързане. Той обаче взе, че се разсърди. Така и не разбрах защо.

Георги беше глухоням и слабоумен: едва се справяше с лъжицата и гледаше и без нея да минава, ако има как с ръце, па и направо с уста. Изглеждаше на седемнайсет или осемнайсет, но отец Никодим ми каза, че сигурно е доста по-голям, че като дошъл в манастира преди десет години, си бил пак такъв и че незлобивите от Господа понякога са така. За поука на тези, дето искали вечна младост. И че нямало да става монах — водели го послушник само защото, ако го наричали брат, манастирските братя се обиждали. Пък за нас, послушниците, било полезно да се учим на скромност. Аз попитах дали не е полезно и за манастирските братя, и после два дни ме боля ухото. А отецът се помоли точно десет пъти подред на Бог да му дава сила и търпение.

Като за капак, и килията ми беше далече от другите. Най-често учехме с отец Никодим, но когато не можеше да ми обърне внимание, а и вечер, самотата правеше скуката още по-силна. При мен се чуваше само като биеха клепалото за молитва или храна. А, и веднъж, когато брат Йоан, дърводелецът, се уцели по пръста с големия чук. Ама това за три месеца стана само един път. То, че не ставаше често, е ясно и без казване де, иначе сигурно нямаше да е дърводелец вече.

Да си призная, очаквах да рече нещо по-свято. Или духовно. Или поне да е песнопойно някак. На песнопойно горе-долу го докара, де… Сигурно ще да е по-отскоро в манастира и не се е проникнал толкова от святост. Питах отец Никодим какво казват игуменът или протоигуменът, ако се ударят по пръста с чук. Той ме погледна накриво и отговори, че не му се е случвало да ги чуе. Ама мисля да следя и внимавам. Митрополит или дори Патриарха надали ще чуя някога какви велики и свети откровения казват тогава, но и игумена да чуя, пак не е малко.

Известно време ми беше интересно да разучавам ходниците и коридорите на манастира. С времето обаче ги понаучих и престанах да се губя. Дотогава понякога се случваше хич да не ми е скучно. Каквито са дебели стените, никой няма да те чуе, ако ще да се скъсаш да крещиш. Не съм толкова гласовит като брат Йоан. Особено ако не съм се ударил по пръста с чук.

Единствено в мазетата не смеех да вляза по-навътре. Зимникът с храната беше съвсем до входа им, до него беше лесно. След него идваха петнайсетина големи склада с какво ли не: жито, царевица, платове, кожи… До тях — иди-дойди. Оттам нататък обаче имаше коридори и разклонения, ум да ти зайде — не толкова оплетени като манастирските, ама още по-обширни, студени, пусти и най-вече тъмни. Отец Никодим казваше, че се простират под целия манастир и под черквата, че и наоколо, и че сигурно никой от живите не ги бил обхождал докрай. И че вътре нямало нищо опасно, били точно така свещени, както и манастирът отгоре, и че били и те за складове при нужда, и че едно време, когато манастирът бил пълен, и те били пълни. Ама… страх си ме беше. Така и не ги научих истински.

Дните се точеха, все едни и същи. Молитви, учене, молитви, учене… Интересно ставаше единствено като се чуеше, че някъде в Митрополията са се завъртели самодиви или караконджули — по цял ден всички в манастира го обсъждаха. Появяха ли се в някоя околия, манастирът в нея служеше очистителна служба. Избягваха оттам и по някое време се появяваха другаде.

Един ден, докато наливах от чешмата вода за магерницата, видях как брат Танас отваря и в манастира влиза висок, мършав селянин, стиснал кръст колкото половин човешки бой. Размениха няколко думи с брата, чух само „караконджули“. След това хукнаха към манастирската сграда.

Занесох бързо стомните и излязох да видя какво става. Селянинът, протоигуменът и отец Йероним тъкмо тичаха по пътеката към изхода, понесли торби. От една от торбите стърчеше кръст. Скочиха на чакащата отвън каруца и колелата й затракаха бясно нанякъде.

Брат Танас също дотича и припряно затвори вратата. Пъхна си главата през малкото прозорче на нея и заоглежда след каруцата. Приближих зад него и попитах:

— Брат Танасе, какво има?

Братът подскочи и така си удари главата в горния ръб на прозорчето, че зъбите му изтракаха. Завъртя се към мен с облещени очи. Брадата и косата му бяха настръхнали, а главата му приличаше на свраче гнездо повече от всякога.

— Петърчо, ти ли си бил, бе? Пу-пу… — Той си плю в пазвата. — Акъла ми изкара.

— Защо? Какво е станало? — Огледах го да видя откъде му е изскочил акълът, ама отникъде не се виждаше. И на земята нямаше нищо особено. Сигурно беше някакъв много мъничък.

— Уф, не питай… Видели караконджули в Милославово. Направо в селото, по крайната уличка откъм Кривошип. Ходели по улицата и пипали оградите, да ги урочасат сигурно. Протоигуменът и отец Йероним отидоха да служат служба заедно със свещеника им. — Той пак си плю в пазвата.

— Не може ли и аз? Сигурно е дя… ангелски интересно!

Брат Танас си поприглади брадата и изпуфтя.

— Хич не е интересно и си е баш дяволска работа! Не бива да ходиш там, преди да си взел изпита за монах! И за мен даже не е хубаво, а за теб съвсем! — Той усилено заразтърква удареното място.

Стана ми виновно.

— Брат Танасе… да помогна да потърсим къде ти е паднал акълът? — Сигурно нямаше да му е лесно да го намери, след като аз не можах да го видя. — Млад съм, имам силни очи, ще съм от полза… Ама нещо лошо ли ка…?

Усетих се да побягна точно навреме. Два пъти обиколихме манастира, докато го убедя, че не съм искал да го обидя. Ама така и не разбрах с какво точно. Нали само исках да си поправя грешката? Щом съм му изкарал акъла, е редно и праведно да му помогна да си го намери обратно, нали?…

Двамата отци се върнаха чак на следващия ден. В трапезарията всички веднага ги наобиколиха и зачакаха да заразправят. Промуших се и аз, но отец Йоаникий ме забеляза:

— Петърчо, ти си още малък за такива работи! Бягай да изметеш пода на черквата, че не е метен от дни. И да забършеш столовете и престолите от прах. И като привършиш, ме чакай там, да видя дали е добре направено. Че инак ще си легнеш без вечеря.

Докато чистех, на няколко пъти аха-аха да събера смелост да се промъкна да подслушвам, ама не посмях. Прозорчетата на трапезарията бяха малки и малко, и твърде високо за мен, а ако се появях край вратата, щяха да ме видят на мига…

После целия ден всички обсъждаха оживено караконджули, молитви, кръстове и истории. Ама млъкваха, като приближа. Успях да подслушам няколко истории, ама само ме хвана яд още повече че не съм чул всичко. Направо ми се плачеше. Колко ли интересно ще да е било!

От тоя ден си замечтах да видя самодиви или караконджули. Напразно — рядко излизах от манастира, и все наблизо, а те пък все се явяваха някъде другаде. Накъм село също не бяха минавали, поне откак се помня. Чудех се дали да не разпитам за тях отец Никодим, ама той редовно ми се караше, че не чета достатъчно житиета — сигурно щеше да ми отвърне, че в тях пише. Пък библиотеката на манастира е осем големи стаи — кой ти ще търси в толкова житиета и свети книги? Освен ако инак ще си легне без вечеря де…

Една неделя си опрах дрешките. За да не ходя гол на обяд, взех назаем старото расо на Димо. Беше ми хем късо, хем широко, въпреки че го вързах с едно въже през кръста — длъгнестият и кльощав Димо сигурно беше мязал с него на бостанско плашило. И ми беше хладно с него, та след обяда излязох на слънце в двора. До входа към магерницата, точно където най припичаше, беше седнал на едно пънче и си почиваше отец Геласий. И се реших да го попитам:

— Отче Геласие, какво са самодивите? И как изглеждат?

Отецът скръсти ръце върху обширното си благоутробие и ме изгледа със съмнение:

— Че защо питаш точно мен? Редно и подобаващо е да се обърнеш към наставника си.

— Защото си сигурно най-начетеният в манастира.

— Откъде реши, че аз съм най-начетеният? — Отец Геласий се ухили доволно, наплюнчи и затърка едно петънце мастило на показалеца си.

— Ами нали си старшият преписвач на манастира? Пък няма как човек да преписва, без да чете… Или има?

Физиономията му внезапно се вкисна. Май пак бях рекъл нещо не толкова хубаво. Изгледа ме, извади паче перо от подгъва на ръкава си и старателно почна да го остри с измъкнато от другия ръкав ножче. Аз обаче търпеливо чаках. Накрая той изпуфтя и заразказва:

— Самодивите са духове, Петърчо. Призраци, така да се каже. Като жени, бели и облечени в бели дрехи, един вид като булки на сватба. Ходят само нощем и светят в мрака. И са, тъй да се каже, като прозрачни — виждаш през тях. Танцуват вещерски танци из горите или по запуснати и изоставени места, и други подобни. И правят магии — разболяват добитъка, урочасват хората или вещите, носят нещастие. Всякакви лоши неща, и други такива работи. И прочие.

— А откъде се взимат? И тях ли щъркели ги носят, като нас? Или сигурно гарвани?

— Дяволът ги е създал. Така е речено.

— Как така ги е създал? Нали само Господ може да създава? — Помнех добре как отец Никодим ми го каза преди месец. И се ядоса, като го попитах откъде се знае и кой е питал дявола дали може. И още повече, като предположих, че може дяволът да създава тайно, или да не е пробвал и да не знае, че може. За малко не отнесох пръчката.

Отец Геласий си избърса челото. След това ме изгледа строго:

— Така пише в старите писания. Дето са ги писали най-мъдрите светци.

— А те как са го научили? — любопитствах аз. — Били са на гости на дявола и са го гледали как ги създава ли? Или са слизали тайно в Ада? И как са ги пуснали там, като са били светци? Били са тайно от Господ приятели с дяволите ли?

Отецът изсумтя нещо неопределено, погледна ме ядно и замота пръсти из пищната си брада. Реших, че е по-добре да не го разпитвам повече за това. Тате и отец Никодим се ядосваха здравата, като заразпитвах какво откъде идва и защо е. Особено като уцеля нещо, дето не е редно да се пита. Тоест, почти винаги. Ама как да знам кое не е редно, без да съм питал?

— А няма ли някой път самодиви да дойдат при манастира, да ги видя?

— Не. Силите адови никога не доближават свещени места. Гони ги могъществото Божие, що ни пази от дявола. И в села рядко влизат, заради черквите — страх ги е от свети неща, не могат да ги доближат, отдалече ги заобикалят. И от Божието име ги е страх, най-много от всичко — изгаря ги като огън, не могат да го произнесат, бягат от него като от смъртта си… А пък влязат ли в някое село, веднага отиват игуменът или протоигуменът на местния манастир и още един епископ или старши монах, и служат служба в съслужение с местния свещеник. Ако пък е извън село, може и сам свещеник да отиде, или пък монах. И ги прогонват оттам, за години занапред, чрез могъществото Божие — зарецитира напевно отец Геласий, сякаш четеше от книга.

— А защо после пак се връщат? Могъществото Божие ли отслабва с времето?

Отецът пак ме изгледа накриво и се размърда на пънчето, сякаш му беше несгодно за седене.

— Нали народът из селата върши грехове, малко по малко натрупаното благословение от службите си отива под тежестта им, така да се каже. Затова и се налага да служат служба по-старши духовници. Те повече са служили на Бога и повече сила Божия има в тях, един вид. И по няколко наведнъж.

— А ти виждал ли си самодиви?

— Да, два пъти. Единия път — преди повече от двайсет години, в гората, близо до пътя през Елин проход. Точно където ги видя преди няколко месеца брат Стефан от Попово. Само ги мярнах отдалече, четири или пет. Другият път беше преди три години, когато се бяха завъртели в Мъртвилото — знаеш го, изоставеното село в Кривия дол. Мен тогава изпратиха да ги прогоня, ако посмеят да се покажат. Тогава ги видях от няма десет разтега: шест, все млади и красиви, въртяха дяволско хоро на мегдана. Сърцето ми щеше да изпадне от ужас, ама се сетих да размахам кръста и да викам силно „Господи, помог…“, тоест, „Господи, прогони ги!“. Забелязаха ме и като видяха кръста и чуха името Божие, запищяха и се разбягаха.

— А защо са красиви, като вършат лоши неща? Не е ли редно да са грозни? И защо са били там?

— Дяволът нарочно ги е създал такива. Лъжовно красиви, тъй да се каже. Така привличат мъжете, и ги съблазняват за грехове. Отклоняват ги от пътя Божи и прочие. И се явяват където са сторени много грехове, или пък тежки. Чувал си защо е опустяло Мъртвилото — заради оня луд, дето усмърти една нощ половината село, и себе си после. Другите хора избягаха от мястото. Даже след като го осветих, на другия ден след като изгоних самодивите, пак никой не щя да се върне. На монах вяра да нямат, грешниците ниедни!…

— А на теб защо са ти се явили? Тоест, защо са посмели…

Отец Геласий подскочи и изблещи очи. Брадата и мустаците му настръхнаха, калимявката му падна и късите му дебели пръсти смачкаха перото, което премятаха помежду си. Глътнах си езика.

— Затваряй си устата, сополанко такъв! Аз бях там заради тях, не те заради мен!

— Извинявай, отче Геласие. Грешна дума рекох. — Обидил го бях незаслужено, без да искам. Позасрамих се, но ми беше интересно. — А как привличат мъжете за лоши неща? Насила ли ги карат? Или ги заплашват? Тъй да се каже? Един вид?…

Мина малко време, докато отецът се успокои. Извиних му се още един-два пъти. Накрая махна примирително с изцапаната си с мастило длан.

— Лъжат ги. Обещават им неща, дето няма как да станат. Като пораснеш малко, ще разбереш… А пък караконджулите са мъже. Също ходят нощем, черни са като дяволи и като тях имат опашки и копита, и прочие. Не са духове, но трудно се раняват, тъй да се каже. Трябва сребро или трепетлика. И не съм чул някой да е успял да ги убие. Всъщност и да ги рани или пипне, не съм чувал, но казват, че се било случвало. И ги виждат от време на време.

— И те ли правят магии?

— Рядко. Обикновено действат направо, тъй да се каже. Нали не са призраци като самодивите, могат да пипат истинските неща. Ще ти разплетат плета, да ти избяга добитъкът, или ще ти удушат най-носливата кокошка, или ще наплашат до смърт я теб, я жена ти, я децата, такива ми ти работи… Преди години веднъж бяха подрязали на един селянин от Богданово осите на каруцата — излязъл за сено, и като друснала на първата дупка, дотам. С очите си видях срязаните оси, като ходихме с протоигумена да служим служба там. Лоша работа. Дяволска.

— Добре, а не може ли да ги хване човек? Хайде, караконджулът сигурно е силен. И сигурно ако го хванеш, боде с рогата. Пък може и да рита с копитата — предположих аз. — Ама самодивата, като е жена, може да не може да се отскубне. Виждал съм как ерген краде мома на село — не можа да му се отскубне. Даже май не се и опита…

Отец Геласий ме изгледа подозрително.

— Как ще я хванеш? Тя е призрак, не е от този свят, всичко минава през нея. Нито можеш да я вържеш с нещо, нито да я затвориш някъде, нито да я пипнеш даже. Пък и за какво ти е? — Отецът ме изгледа още по-подозрително. — И от мен да знаеш, не разпитвай много за самодиви и караконджули. Това са лоши думи. — Той се надигна тежко от пънчето, изпуфтя като бивол, който тегли каруца по нанагорнище, и се запъти към библиотеката.

Защо ли, като почна да разпитвам, все попадам на неща, дето не е хубаво да се питат? И на лоши думи?

Тази вечер дълго не можах да заспя. Мечтаех си под чергата как ще ми падне един караконджул, че да го погна с една вила, та да се скрие вдън гори тилилейски. На сутринта обаче бях забравил.

Есента вече отминаваше. В продължение на около месец всеки ден пред черквата, по пътеката, та чак до извън манастира чакаше дълга опашка каруци, претоварени с Божията десетина от тазгодишната реколта. Всички здрави телом монаси, заедно с каруцарите и дошлите помагачи, от тъмно до тъмно разтоварваха и внасяха в мазетата чували с какво ли не. И аз помагах според силите си. Отначало мъкнех стомни с вино, ама като строших една, ме сложиха да броя внасяните чували с жито и да ги пиша на дъсчица. Отец Никодим отначало ги броеше заедно с мен, ама след като го хванах няколко пъти да греши, се отказа. Писането ми по дъсчицата и аз се озорвах да го разчета после, но сметките излизаха точни и игуменът беше много доволен.

— Отче Никодиме, какво я прави манастирът всичката тази реколта? — попитах веднъж след вечерната молитва.

Отецът изпуфтя уморено.

— Манастирът пази запас от Божията десетина за три години време. Ако се случи гладна година някъде, примерно ако градушка съсипе реколтата в някое село, или пожар изгори нивите, и запасите на селската черква не достигат, ние им пращаме храна и каквото друго им трябва. Където има повечко хора в нужда, пак ние им пращаме. Където ще се гради нещо голямо, примерно нов манастир, или по-голям бент или мост, или ще се заселват нови земи, храната идва пак от манастирските запаси. Най-сетне, тук в „Свети Николай“ и ние също взимаме мъничко от нея. Работата ни е да сме опора на ближните си, не тежест, но понеже сме много малко монаси в голям манастир, грижата за него гълта силите на повечето от нас и не смогваме да си изкараме прехраната изцяло. А е редно да го правим… — Отец Никодим се намуси. — Срамота!

— Така ли? Мислех, че след като е Божия десетина, значи отива за Бога. Нали и той сигурно яде и пие? Пък след като е толкова велик, надали може да се наяде с малко…

— Бог от каквото има нужда, сам го създава — строго ме изгледа отецът. — Събираме я, за да помагаме с нея на хората, където и както е нужна.

— А защо днес повечето каруци, след като ги разтоварихме, ги натоварихме наново? И ги отпратихме така? Тази реколта другаде ли ще се пази?

— Каквото съберем няма как да стои в мазетата вечно, ще се развали. Затова каквото е останало от по-старото се подменя навреме с тазгодишно и се връща на който е пратил десетината, да не му е дори тя твърде в тежест. Храните сега, наесен. Вълната напролет. Платове, желязо и други работи през друго време…

— А не може ли да я подменя Бог? И да създава запаси? Или направо където каквото е нужно? Нали е всемогъщ, няма да му е никакъв товар… Ооооооох, ухото мииии!

Заедно с изчезването на последните каруци с реколта пожълтяха и закапаха листата на дърветата. И започнаха Великите пости.

Монасите бяха свикнали с постното, но на мен храната все не ми стигаше. Всички се чудеха къде го дявам всичкото, дето го ям. И аз също: всеки ден си гледах сянката на стената, но не забелязвах да раста, а да дебелея пък — съвсем. Ама все бях гладен. В трапезарията ми сипваха и допълнително, ама с постно можеш ли да се наядеш истински? И като ме пратеха до зимника да донеса нещо, очите ми често отскачаха към тавана му, под който, окачени на дълги пръти, се сушаха прясно натъпканите суджуци. И си спомнях как тате хвалеше вкъщи манастирските суджуци — как в манастир и суджук даже ставал по-хубав, та нищо чудно и от мен да станело човек.

Една вечер ме наказаха да си легна гладен. Не беше много справедливо. Кой няма да задреме, докато му изчетат цялото житие на свети Василий? Още повече че преди това цялата сутрин бях помагал на преписвачите да изтупват праха от книгите в библиотеката. Коремът ми така стържеше, че не можех да заспя. Накрая се замислих: дали да не се промъкна и да си открадна един суджук?

Малко се боях. То да крадеш в манастир сигурно е още повече грях, отколкото отвън. Ама като си помислех, да стоиш гладен сигурно е също грях. Щом храната е благословена от Бога. Сигурно затова монасите толкова следят да не изпуснат някое ядене… И колкото повече огладнявах, толкова по-голям грях ми изглеждаше. По едно време стана толкова голям, че ми се видя по-Богоугодно да избера по-малкия.

Падна доста промъкване и треперене. Особено в мазето. И докато се покатеря по скелето, където стояха стоките, и измъкна един суджук от пръта, на който беше нанизан. Накрая обаче се оказах пак в килията си, със суджука в пазвата. Притворих хубаво вратата, загърбих я и задъвках лакомо. Суджукът беше най-вкусният, който съм ял някога. Прав беше тате за манастирските суджуци. И как иначе — като са манастирски, има ли как да не са Божествени?

Когато обаче преглътнах и последното парче и вдигнах поглед, се смръзнах. Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но под него на стената се очертаваше сянката ми — значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.

Исках да изпищя от ужас, но си бях глътнал езика. Насреща ми стоеше момиченце колкото мен и ме гледаше любопитно — като да очакваше нещо. В бели дрехи, като булка на сватба. И хем изглеждаше като истинска, хем сякаш светеше и вратата на килията се провиждаше през нея.

Бях като вкаменен от страх — можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше само, че сигурно ми е пратена за наказание. Дето си мечтаех да хвана самодива. Или пък заради суджука — де да знам, може би бях се объркал и да го откраднеш беше по-големият грях.

Постояхме известно време така. Накрая й омръзна.

— Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? — попита тя.

— Ъъъъ… ъъ… ъъъъ… ааа… ъъъъ…

— Това ли била? Мислех, че е нещо за Господ и небето.

— Ъъъ… ти… ти „Господ“ ли каза?

— Да. И „небето“. — Тя се оплези точно като по-малката ми сестричка.

— Ама не трябва ли, като се каже „Господ“, да изпищиш и да избягаш?… И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? — Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Толкова пъти съм си открадвал храна вкъщи и никога не ме е посетила самодива. Или да не би и монасите да си имаха някакви техни, и моят само да се беше прибавил отгоре?

Момичето се сепна.

— Уф, съвсем забравих. Ама то както е тръгнало… Добре де. Може ли да не избягам?

— То… с разрешение ли става?

— Ами аз по принцип съм тук без разрешение.

— Много ясно. — Поокопитих се. Щом иска разрешение, надали е толкова страшна. — Кой ще разреши на самодива да му влезе в килията? — Добре поне, че не беше караконджул. Че надали щях да се опомня толкоз бързо. Даже ако ми се оплези.

Неканената гостенка ме изгледа учудено, след това прихна да се смее.

— Още съм много малка, а и трябва да уча един куп неща, за да ми разрешат да идвам при вас. Но реших да дойда тайно.

— Иначе майка ти ли трябва да те пусне? — Почвах да се сещам. Докато са малки, сигурно не ги пускат да виждат хора. Както пък нас, докато сме малки, ни пазят да не виждаме самодиви. Не че и като големи сме се засилили, де.

— И не само тя. Само че татко е отговорник на трансмитерно звено и си е свързал нелегално компютъра към системата, понеже обича да работи и нощем. Издебнах го, докато спи, и се включих към един второстепенен холопроектор. Никак не беше сложно. — Тя гордо вирна чипия си нос.

— Аха.

Май няма лесно да науча езика на самодивите, с тия дълги и вързани думи. Че има баща и че той работи нощем обаче, го разбрах. Ясна работа.

— На колко години си?

— На осем. А ти?

— На девет.

— Лъжеш! Не си на повече от седем.

Пообидих се, ама как да се сбиеш със самодива? Само ще махаш ръце през нея. Ако наистина е безплътна, де. Ама щом беше прозрачна…

— Просто съм по-дребен. Затова и тате ме даде в манастира. А ти имаш ли брат?

— Имам братовчед, ама той е вече голям. И въобще не ми обръща внимание.

— И той ли е караконджул като баща ти?

— Ще ти кажа аз караконджул, глупчо такъв! Той е астроном.

— И сигурно и той работи нощем?

— Естествено. Какво ще прави астроном денем?

Опитах се да си спомня какво правеха астрономите. Таласъмите пиеха кръвта на добитъка и млякото на дойните крави, вампирите — кръвта на хората, върколаците се превръщаха във вълци и какво ли не. За астрономите обаче отец Никодим не ми беше разказвал нищо. Даже май не беше ги споменавал. Или пък може би ги бях продрямал. Трябваше да попитам за тях. Ама някой друг от монасите.

— Права си, няма какво да прави денем. А баща ти също ли е астроном? Или обикновен караконджул?

Самодивата извъртя очи към тавана.

— Ох… Как да ти обясня?

— Направо. Няма да се уплаша… Или не знаеш какъв е? Той ако го крие, не си ли чувала околните да му казват така?

— Само мама му вика караконджул. Като види сутрин, че още не си е легнал. Ама той даже не се обижда…

— Ето, виждаш ли?

— Ооооо, писна ми! Добре, караконджул е — тросна се тя. — Доволен ли си?

— Мен е трудно да ме излъжат. А той трябва да си ляга да спи, преди да е съмнало, така ли?

— Естествено.

Ето че научих нещо ново за караконджулите. Дали отец Никодим го знае? Добре е да го питам. Или май по-добре пак някой друг монах.

— А майка ти не трябва ли също да спи през деня? И вие къде растете, докато пораснете и почнете да играете хора̀ по горите и по разни други места?

— Направо си невъзможен! Ако продължаваш да разпитваш такива глупости, ще се обидя и ще си тръгна. Няма ли да се уплашиш от мен?

— Ами… Можеш ли да ме урочасаш? Примерно да си счупя крак?

— Мога! Ако не се уплашиш, ще те урочасам да си счупиш и двата крака.

— А можеш ли да го кажеш, без да се изчервиш цялата? И малката ми сестра лъже по-добре.

— Я не ме ядосвай! Ще те урочасам да ти се повреди органайзерът! Ох, то пък…

— На теб пък ще ти се каращиса четвероевангелието! — Вече бях се сетил, че само си измисля омотаните думи.

Тя прехапа устни. След това изведнъж се разплака.

— Не е честно! Цяла седмица чакам татко да дойде уморен от дежурство и да заспи рано! А пък ако мама разбере за дантелата от музея… И никой не иска да се плаши от мен! — Тя подсмръкна. — А навсякъде пише, че се плашите от самодиви до смърт! Не можеш ли да се уплашиш поне малко? Така не е интересно!

— Какво за дантелата? И какво е това музей?

Момичето посочи роклята си.

— Откраднах я, за да си направя самодивска рокля като от урока. Две вечери съм учила как се програмира автомат за шиене. Ама стана хубаво… — Подръпна гордо ръкава си и той се отпра. Тя го погледна, оклюма и отново заподсмърча.

— Че кой се плаши от някаква ревла? Нямаш нито големи зъби, нито крив нос. И роклята ти такава — уж самодивска, а дръпнеш ли я, се къса… Пък и мен не ме е страх от нищо.

— Чак пък от нищо? Много си бил смел, бе!

— Смел съм, я! Ти ще посмееш ли да откраднеш суджук от зимника по време на Велики пости?

Очите й блеснаха и тя подскочи:

— Сега те пипнах! Ще отида да кажа на някой от монасите! И тогава ще те накажат!

Ставаше лошо. Ако ме издаде…

— И да кажеш, няма да ти повярват. Всички знаят, че самодивите вършат само лоши неща, значи сигурно и лъжат.

— Аз никога не лъжа! — подскочи тя.

— Като преди малко, че ще ме урочасаш ли?

Момичето се фръцна и изскочи през вратата, без да я отваря. В килията стана забележимо по-тъмно. Изчаках малко, след това предпазливо се приближих и огледах внимателно вратата. Нищо й нямаше. Пипнах я — беше си съвсем истинска, нямаше как да се мине през нея.

Значи наистина греховете привличат самодивите. Тъкмо бях привършил със суджука — и ето я. Само дето нещо не й беше наред. Не ми обещаваше нищо, не можеше даже да ме уплаши. (Отначало… аз сам си се уплаших, така че не го броим.) И сто на сто не можеше да ме урочаса — сигурно беше прекалено малка. Сигурно грехът ми не е бил много голям. Или пък, докато сме малки, ни посещават малки самодиви? И караконджулчета?…

Отведнъж някъде отдолу се чу далечен рев и трясък. С един скок се оказах на сламеника, завит презглава с чергата. Долепих ухо до пода — откъм долните катове долиташе глъч. Внимателно надникнах изпод чергата, тъкмо навреме, за да видя как през дъските на вратата се появява малката самодива. Беше ухилена до ушите.

— Как се казва онзи, дебелият монах с белега на носа?

— Отец Андроник?… Опитала си се да ме натопиш, че блажа през пости?

— Точно така!

— И той каза ли нещо?

— И още как!… Ти не чу ли?

— Не — излъгах.

— Че ще те накаже. — Тя пак се изчерви, изгледа ме и сърдито тропна с крак. — Ама ти наистина въобще не се плашиш! Ако продължаваш така, повече няма да дойда!

— Ще умра от страх, че няма да дойдеш. А на колко години трябва да станеш, за да почнат да те учат да танцуваш самодивски танци? И да урочасваш? И как точно го правите? С танцуването ли става някак, или с пеенето? Или това ви е веселбата, а го правите някак иначе?

— Ооооох…

— И колко време трае ученето за урочасване? А за танцуване и за пеене? Всяка самодива ли може да ви учи на всичко, или за отделните неща си имате отделни учители? И…

— Ааааааа! Стига, спри, моля те! Ще ти кажа, ама обещай ми, че ще се плашиш от мен.

— А защо ти е да се плашат от тебе? Иначе няма да те направят истинска самодива ли?

Тя седна на пода срещу сламеника и ме погледна тъжно.

— Скучно ми е. Мама по цял ден е на работа, татко също, братовчед ми ме смята за бебе… И защото ме наказаха. Сега целият ми клас за ваканцията е на атолите, а аз — вкъщи.

— Теб пък за какво? — Изведнъж се сетих защо може да е. — Да не си постила през постите?

— В училище препрограмирах холото и разбърках уроците. Математичката ни си изкара акъла, когато конете пребягаха през стаята…

— Сигурно са изпочупили всичко — кимнах аз с разбиране. — Ние никога не ги пускаме вътре. — Препро… какво била направила? Та разбъркала уроците? Те да не са боб чорба, че да ги разбърква?

— После директорът си забравил паролата за училищната база данни и обвиниха мен, че съм му я сменила.

— А ти не си, така ли? — Парола? Училищна база данни? Тези пък какво са?

— Какво съм виновна, като е толкова лесна? И после се чуди защо всички имат отличен по всичко… Или като донесох мегаплъха от вивариума на биолозите — откъде да знам, че географката ни я е страх от мишки! Е, то ако не я беше страх де, и аз нямаше… Абе, както и да е.

Кимах с глава, все едно разбирам.

— И на мен често ми е скучно тук. Няма с кого да си играя. — И кого да попитам какво са парола и останалите неща. Щом са самодивски, монасите може и да не ги знаят.

Тя вдигна глава и очите й заискриха.

— Не може ли тогава да си играем заедно? Ще идвам, когато мога.

— А ще ми кажеш ли на колко години ви учат да урочасвате? И да танцувате вещерски танци? И какъв точно е баща ти… Чакай, не каза ли преди малко, че работел по цял ден? И майка ти също?

— Ще ти кажа, ама ако се видим пак. Става ли?

— Става. А… Трябва ли пак да блажа през пости, за да дойдеш?

Момичето ме огледа от глава до пети и помисли малко.

— Да. Непременно. А сега си тръгвам. — Протегна ръце пред себе си, размърда пръсти във въздуха и изчезна.

Отново лепнах ухо на пода: гласовете долу бяха заглъхнали. Реших, че ще разпитам на сутринта какво е станало. Почудих се пак дали самодивата не е била тук за наказание за онази ми мечта.

А после цяла нощ сънувах кошмари, в които караконджули ме гонеха с вили през някаква дълга и тъмна пещера, като манастирските мазета, само че с увиснали от тавана й черни корени, които се опитваха да ме сграбчат. И отнякъде знаех, че това е дъното на горите тилилейски.

На сутринта всичко беше тихо и кротко. Само дето на молитвата отец Андроник имаше голяма цицина на челото. И не просто пееше молитвата, а направо викаше — трябваше да го сръчкат няколко пъти и да му прошушнат нещо, за да се усети. А като отивахме на закуска, минах покрай килията му. Вратата й беше строшена и парчета от нея се търкаляха в коридора: очевидно беше изкъртена отвътре навън, вместо да бъде отворена отвън навътре, като всички врати на килии в манастира. Брат Йоан дърводелецът оглеждаше мрачно парчетата.

— Какво е станало? — попитах аз.

— А, нищо, нищо — отговори бързо той. — Вратата нали е стара, е гнила и се счупила…

Заоглеждах внимателно парчетата под неодобрителния поглед на брат Йоан. Аха да попитам къде е видял гнило по тях, когато чух от килията гласове:

— Кълна се в Бога, отче протоигумене…

— Глупости говориш, Андроник. Самодива в манастир никога не е влизала, даже в изоставен. Осветено ли е свето място от трима митрополити в съслужение, недостъпно е за чадата на Ада завинаги. Пише го в указанията на самия Йосиф Водителя. Да не си пробвал тайно от виното? Брат Иларион ми спомена, че тази нощ някой като че ли е влизал в зимника — резето не е било дръпнато докрай сутринта.

— Отче протоигумене, кълна се…

— Я се махай! — напъди ме сърдито брат Йоан. — Не те ли е грях да подслушваш? Да се помолиш след закуска още веднъж заради това! Иначе ще те… Дим да те няма!

Искаше ми се да го попитам какво ще ме, но забелязах, че си е взел аршина, и се сетих.

Закусих и се помолих най-старателно. След това попитах отец Никодим, докато ми разясняваше Откровението:

— Отче, а отец Андроник защо викаше така тази нощ? Чак при мен се чу.

— Паднал, ударил се и го заболяло — отговори спокойно отец Никодим, без да му мигне окото. — Та, значи звярът с трите шестици на челото…

— По главата ли се е ударил? Гледах, че има цицина.

— Да. Какво си заразпитвал? Та, значи този звяр…

— Ами жал ми е. — Истина беше. — Много ли се е ударил?

— Май даже повече, отколкото изглежда — въздъхна наставникът ми. — Та, този звяр е всъщност сатаната…

— Отче, а може ли човек да падне на стената?

— Не, разбира се. Нали стената е изправена. Как ще падне на нея? Ама че си неразсъдлив.

— А на вратата? Ох, ухото миии!…

Прав беше, че съм неразсъдлив.

Колкото повече приближаваше вечерта, толкова повече нямах търпение да видя пак малката самодива. И да я разпитам за един куп неща. И за още други. Дано излезеше търпелива… Пък ако вземеше да дойде вместо нея някоя голяма самодива… всъщност тия самодиви май хич не бяха чак толкова страшни. Само да не дойдеше караконджул, де. Ама как да я накарам да дойде?

Вечерта изчаках всички да заспят и откраднах още един суджук от зимника. Този път даже нямах нужда от светилниче, бях запомнил добре пътя от миналата вечер. Пък и като да беше доста по-къс… Брат Иларион, готвачът, беше подпъхнал парченце дърво под резето, да се познава дали е отваряно — добре, че го усетих, та после да го сложа пак. Известно време се чудих в килията дали да ям суджука, след това реших, че сигурно е важно всичко да е като предишния път.

Малката самодива обаче не дойде. Сигурно само един изяден суджук не беше достатъчно грях — преди ме бяха и наказали същия ден. На следващата сутрин се замислих дали да не заспя пак пред отец Никодим. Само че не знаех дали няма да отнеса пръчката, така че не посмях.

Вместо това откраднах два суджука. Едвам ги изядох после — щеше да ми стане лошо. Чак почнах да се съмнявам дали да стоиш гладен е грях. Самодивата обаче пак я нямаше. Дали не я бяха хванали и наказали? Или по този начин ме подтикваше към грехове? Тъй де — за да дойде пак, вече бях откраднал и изял три суджука, и то през пости. Без да броим първия.

Или тя май беше споменала, че е дебнала баща си цяла седмица, за да дойде тук. Сигурно трябваше да го издебне пак. Само че щеше ли да стане, ако аз не ям суджуци? Като ги ям, той по-разсеян ли ставаше? И по-небрежен към нечестивите си задължения? Не ми се вярва. Иначе щяхме да гоним изчадията на Ада с преяждане вместо с молитви. И точно през пости трябваше да гъмжи от тях наоколо… Пък може и да имаше нещо такова — нали тя дойде през постите? А всички свети книги казват обратното. Ако са грешни до една? Ужас!…

И като мине след един месец Коледа, как ще й помагам да идва, като вече няма да са пости и суджуци ще яде всеки? Ще трябва да постя ли? За яденето на суджуци през пости вместо стоене гладен не знаех дали е грях, ама за постенето извън постите бях сигурен, че е. Особено ако на обяд няма допълнително. Нищо че отец Никодим не ми го беше казвал. Време ми е и аз да се сещам сам, като всички.

На следващата сутрин обаче за малко не ме разкриха. След сутрешната молитва, докато другите излизаха, брат Иларион отиде при протоигумена. Надали щях да му обърна внимание, но точно докато минаваха покрай мен, чух брата да казва:

— Кълна се, отче протоигумене, суджуците са по-малко! Броих ги!

Отец Йоаникий вдигна вежда.

— И колко по-малко са?

— Май четири… Или три?… — Брат Иларион спря и се умисли. — Седемнайсет без четиринайсет… Ох, обърках ги. Трийсет и един и тринайсет, без четиридесет и пет… Абе май бяха четири. Там някъде. Или може би три.

Протоигуменът го изгледа подозрително.

— Я да идем да ми покажеш.

Двамата бързо тръгнаха към стълбището, което водеше към зимника. Другите монаси ги забелязаха и се заспоглеждаха. Докато се усетя, след протоигумена и брат Иларион вече вървяха поне двайсет души. След миг размисъл и аз тръгнах подир тях.

Брат Иларион влезе в зимника, окачи факлата на халката до вратата и посочи най-близкия прът със суджуци. Сърцето ми се сви — точно от него бях смъкнал всичките. Как не се сетих да взимам от различни пръти? Приближих се до застаналите на вратата монаси и коленичих на пръстения под, за да виждам удобно между краката на брат Харалампи.

— Ей ги, отче протоигумене. По-малко са.

Отец Йоаникий огледа пръта, огледа и околните, и хвърли към брат Иларион поглед, изпълнен със съмнение.

— Колко трябва да са?

— Ми… Колкото и на другите пръти сигурно. Така ги помня.

— Колко са на другите пръти? Я преброй тоя зад него.

Брат Иларион започна старателно да брои, като сгъваше пръсти. Суджуците излязоха над четиридесет, та пръстите на няколко пъти не му стигнаха и почваше отново. Аз пък броих колко пъти сбърка, ама той така грешеше и се оправяше, че малко преди да свърши, изгубих нишката.

— Четиридесет и седем, отче протоигумене.

— А на първия прът колко са? И… Я ги брой на глас.

Преди отец Иларион да стигне до средата, и протоигуменът, и монасите около мен вече се подхилваха. Беше сбъркал поне осем пъти. А по-нататък се оплете още повече.

— Четиридесет и два, отче игумене! Липсват цели пет… май даже шест… или май пет! Пет!… Не, шест!…

— Я ги преброй пак. Май сбърка на едно място. — Отец Йоаникий насмешливо смигна към нас.

— … Четиридесет и един! Не може да бъде! Ей сега бяха повече! — Брат Иларион се заозърта недоумяващо и огледа подозрително застаналия най-близо отец Андроник.

— Я пак. Да видим кой от двата пъти е верният.

Третия път суджуците излязоха четиридесет и три, четвъртия — четиридесет и шест. Отец Йоаникий въздъхна и огледа монасите.

— Брате Иларионе, я ми кажи честно… Петърчо бе, ти тук ли си бил? Я бързо тичай да преметеш църквата. И като привършиш, ме чакай горе да мина да видя дали си помел хубаво.

Така и не разбрах какво брат Иларион трябваше да каже честно. После обаче монасите по цял ден го поднасяха да не сбърка по колко паници боб сипва на човек. А брат Харалампи го помоли да погледне дали не липсва някоя стена на манастира… Вечерта обаче го зърнах да си носи сламеника към зимника, и не посмях да отида пак да крада. Пък и двата суджука предишния ден ми бяха дошли доста.

Самодивата пак не дойде, въпреки че я чаках почти до първи петли. На следващата нощ обаче ме събуди:

— Ей, глупчо, заспал ли си вече? Уж щеше да ме чакаш! — Ръкавът на роклята й се беше доотпрал и се смъкваше, а тя се опитваше да го придържа незабелязано.

— Не съм побягнал, нали? Сигурно затова съм и глупчо — че въобще те чакам! Ако сестра ми ми викаше така, щях да я напердаша.

— Или тя теб, като те гледам. Ще си играем ли?

— Ще, ама как? Нали не можеш нищо да пипнеш. Само те бива да плашиш отците. И да се скъсвам да крада суджуци, а ти да не идваш. Едвам не ме хванаха.

— И мен едвам не ме хванаха… Искаш ли да уплашим още някого?

— Не, благодаря. На отец Андроник още не му е минала цицината. Без да броим как го гледат другите зад гърба му. — Припомних си и за брат Иларион и ми стана съвестно. Май не бях по-свестен от тая самодива.

Момиченцето се изкиска доволно. Мен ме хвана яд.

— Не е смешно! Човекът не е виновен. А цицината го боли здравата.

— Уф, наистина. — Тя внезапно помръкна. — Преди месец и аз си направих цицина и също ме боля доста.

— И как си се ударила? В някоя друга самодива ли си се блъснала? Или примерно и мебелите ви са призрачни?

Тя изпуфтя отчаяно и извъртя очи. Аз пък се чудех как от мебели стават призраци. Сигурно след като ги насекат и изгорят. А от кои ли? От такива, дето ги е прескочила котка, преди да са догорели? Или от такива, дето са обидили някак свещеник… примерно от стол, дето се е счупил под него? Преди година една скамейка се беше счупила под отец Самуил. Ако се върна някой път на село, трябва да погледна дали призракът й не витае нощем из черквата. И дали на него няма седнали призраци на хора — тъй де, сигурно и призраците се уморяват и искат да поседнат?

— Паднах от ягодовото дърво — заяви накрая тя. — Откъде да знам, че са му толкова чупливи клоните? После генетиците трябваше да отглеждат ново. И престанаха да ме пускат в лабораторията.

— Страхотно. Значи имате ягодови дървета. А крушова и ябълкова трева? И лукови храсталаци? — Внезапно се сетих, че не се изчерви. — Ама… Наистина ли имате такива работи? Откъде сте ги взели? Вдън горите ли ги отглеждате, или… Къде живеете всъщност?

— Ъъъ… как да ти обясня? На един друг свят.

— Разбрах — кимнах аз. — И от кои хора стават самодиви, като умрат? От жените? А от мъжете — сигурно караконджули. И астрономи. Ти малка ли си умряла, та си малка сега? И какво лошо си направила приживе, та сега си самодива? Не си уважавала свещениците? Или…

Тя скочи и се опита да ме удари, но ръцете й минаваха през мен като сянка. Първия път примигах, след това, когато ръкавът й се откачи и изхлузи, се разсмях. Тя спря да маха и както предишния път се друсна на пода и се разрева.

— Хайде, хайде, стига си плакала. Ако беше истинска, щях да се уплаша. Да не се удавя.

— Истинска съм! Повече и от тебе, неграмотник такъв!

— Не съм неграмотник! Мога да чета и пиша. Особено да чета. А ти? — Май може и да можеше. Щом ходи на училище, нищо чудно. — И какво ти е истинското? Я отвори вратата на килията, да те видим!

— В моя свят мога да отварям врати колкото си искам! А ти там не можеш и носа си да покажеш!

— Като умра, ще се покажа на оня свят целият. И понеже сигурно ще умра вече пораснал, ще ти дърпам ушите всеки ден.

— Ама нашият свят не е вашият оня свят! Наистина си пълен неграмотник. Свят като вашия си е. И ние сме си живи, не сме умрели.

— Глупости! Защо тогава вместо нормални хора сте самодиви и караконджули? И астрономи?

— Нормални хора сме!

— Че защо тогава си прозрачна и не можеш да пипнеш нищо? Я не ме лъжи!

— Това, дето го виждаш от мен, е псевдохолографско изображение. Подпространствени ретрансмитери, и такива работи.

— Аха. А това, дето ти го виждаш от мен, е на свети Йоана Богослов от Откровението Четирите конника на Апокалипсиса заедно с възнесението на Яков на небето и излизането на Йона от търбуха на кита. И такива работи.

— Стига си ме правил на две и половина!

— А ти мен — на три и три четвъртини. Защо не си кажеш нещата като хората, вместо да се правиш на важна и да си измисляш разни сложни думи?

— Уф… Сигурно не знаеш какво е холография?

— Не.

— И подпространствен сигнал, и такива работи… Тогава може и изобщо да не разбереш.

— Казвай, пък ще видим. Ама ако си измисляш, веднага ще разбера!

— Знаеш ли… ммм… знаеш ли какво е машина? — Тя ме изгледа високомерно.

— Да — изпъчих се гордо аз. — Осквернение на волята Божия, създадено от хора. Пише го къде ли не из светите книги.

— Уф… Е, това, че ме виждаш, но не можеш да ме пипнеш, става с машина. Взима само образа ми, но без тялото, и го пренася от моя свят в твоя.

— Даваш ли да пробвам дали мога да те пипна?

— Не вярваш ли? Добре… Хайде де! Да се обърна с гръб, ако те е страх? — Тя се завъртя, вирна нос високомерно и се опита да ме наблюдава с ъгълчето на окото. Поех дълбоко въздух, направих крачка напред и посегнах към гърба й с пръст. Ръката ми мина през нея!

За всеки случай се дръпнах бързо назад. И това ставало с машина?… Нещо май беше мътно. Машините са работа на хора, пише го в светите книги, но да могат чак пък такива неща… Я да поразпитам!

— А ти през това време, там на оня свят, си нямаш образ ли? И няма как да те видят? Каква само игра може да падне!

— Уви, не. — Тя помръкна. — Машината прави още един образ като моя, не ми го взема. Непрекъснато треперя мама или татко да не се събудят и да ни чуят, и да погледнат какво става.

— А ти как ме виждаш, като не си тук? Същата машина прави обратното с моя образ ли? Без да ми го взема? Язък!

— Точно така. В момента стоя в моята стая, а като се огледам наоколо, виждам килията ти. Все едно наистина съм в нея. Само дето е трудно да пиша по клавиатурата на сляпо. Иначе е страшно интересно.

— Клави… клави-а-тура… Това някакво самодивско заклинание ли е? И защо се пише, а не се казва? — А как ли се пише, чудех се. С призрачно чернило на призрачен пергамент? И как ли виждат призрачното чернило в тъмното? Свети ли на тъмно? А на светло тогава как го виждат?…

— Ще ти кажа аз заклинание, глупчо такъв! Това е… това е… ами нещото, с което казвам на машината да прави тези работи. — Тя се прозина.

— А може ли да направим обратното? Аз да съм все едно в твоята стая и да я виждам?

— Не знам, трябва да проверя. И да видя как точно се прави. Само че ще иска време — няма да е днес или утре. И май е още по-забранено от това да идвам тук.

— И ще ми покажеш ли ягодовото дърво? А, и как изглежда братовчед ти? — Бях страшно любопитен как изглеждат астрономите. — Има ли рога? Опашка? А копита? Мирише ли на сяра? Какво се хилиш?… И каква е тази история с различните светове? В Библията пише, че Господ е създал само един свят. Или поне не пише за други.

— Ще ти разкажа, като се видим другия път. Сега си тръгвам, че ми се спи.

— А защо ме излъга за яденето на суджуци? Едвам не повърнах, след като изядох двата — и те няма! А днес вечерта не съм ял нито един. И ако продължавам да ги крада, скоро ще ме хванат.

— Защото трябва да ядеш, за да пораснеш.

— А защо не идваш тогава всяка вечер?

— И сега идвам всеки път, когато мога. Рискувам татко да ме хване. Само че нямам с кого да си играя, освен с теб. А почвам училище чак след две седмици… То пък все едно и тогава не е същата скука, де.

— И аз нямам с кой друг да си играя. — Разказах й набързо за Димо и Георги.

— Значи ще си играем заедно!

— Става. Казвам се Петър. А ти?

— Христина.

— Не може да бъде! Наистина ли?

— Не, ще седна да си измислям ново име специално заради теб… Време е да си тръгвам. — Тя отведнъж изчезна.

Нещо в тая работа наистина беше мътно. Не може изчадие на Ада да е кръстено на Христа Спасителя. Не може и името му да може да произнесе, лично отец Геласий го казва. Значи не ме лъже, като разправя, че не е самодива. Нищо, другия път ще я разпитам повече.

Ако ме изтрае. От Божиите хора малко смогват.

Следващите няколко дни гледах да съм примерен — ей така, от любопитство. Дали това ще задържи Христина да не идва по-дълго време. Или дали няма да я докара по-бързо, ако не е самодива.

В неделята след сутрешната молитва си опрах дрешките. За да не ходя гол на обяд, облякох старото расо на Димо. Беше широко като за трима като мен, въпреки че го вързах през кръста с едно въже — длъгнестият и кльощав Димо сигурно беше мязал с него на бостанско плашило. И ми беше хладно с него, та след обяда излязох на слънце пред магерницата. До входа й, седнал на каменната подставка отстрани, придремваше отец Геласий.

— Отче, а има ли и други изчадия адови, освен самодивите и караконджулите?

Той се сепна. Отвори очи, видя ме и въздъхна дълбоко.

— Колкото щеш, Петърчо.

— Тоест никакви? Защото аз никакви не ща. — Или поне караконджули с вили.

Отец Геласий се намести по-удобно. Ще да се готвеше за подробно обяснение.

— Уви, има какви ли не. Върколаци, вампири, демони… Нечестивият не стои без работа, така да се каже. Ама самодивите и караконджулите са най-чести — не минава месец да не чуем, че са се появили някъде. Другите са по-редки. Преди петнайсет години в съседната околия имаше върколак, а преди малко повече от сто е имало в нашата, тъй се говори. А малко преди него пак тук е имало вампир: бил страшен, убил над сто души, сума ти очистителни служби са служени заради него — бягал и пак се връщал, а на една се опитал дори да нападне свещеника. Накрая прадядото на отец Йоаникий го прострелял със стрела със сребърен връх… Такива ми ти работи. Защо те интересуват толкова?

— Ами… Интересно ми е. Отче Геласие, а какво е това астроном?

— Астроном ли? — Отецът заровичка из брадата си, сякаш търсеше там отговора. След това смъкна калимявката си и се зачеса по главата с такова настървение, че се уплаших да не се разкървави. Накрая призна:

— За пръв път чувам такава дума. Откъде я знаеш?

Ха сега де?

— Ъъъ, четох я в някакво древно житие. Не помня в кое точно.

— Кое ли ще да е? Уж съм изчел всичките, пък нещо не си спомням… — Отец Геласий зарови пръсти в косите около плешивото си теме и се замисли дълбоко. — Астроном… астро-ном… звездо-именен… В житие, казваш? Това ще да означава Луцифер, послушнико.

— Това пък кой е?

— Едно от имената на дявола. — Отецът ме изгледа укорително.

Изтръпнах. Христина да е братовчедка на дявола?

— Той, дяволът, много ли имена има?

— Много, Петърчо. Какви ли не, и повечето измамни.

— Отче Геласие, а дяволът нощем ли работи? Или денем?

— Непрекъснато, Петърчо. Не почива нито миг. Затова се молим и денем, и нощем.

Олекна ми. Христина беше казала, че астрономите нямат какво да правят денем. Сигурно просто ще да са ги кръстили на дявола. Като я видя пак, непременно трябва да я питам защо.

— И какво ти е толкова интересен сатаната?

— А, нищо, нищо. Чудех се какво ли значи думата.

— Това ще да е. Добре е да го отбележа в трактата за ликовете на нечестивия, като се кача горе да преписвам. А как само препича слънчицето… — Той се почеса по темето и нахлупи калимявката си. — Я по-добре го остави на мира рогатия. Можеш ли да играеш шах?

— Какво е това?

Отец Геласий измъкна от диплите на расото си кожена кесия и я разтвори. Тя се оказа пълна с дребни дървени фигурки и разчертана отвътре на квадратчета.

— Игуменът не я одобрява много, но в житието на свети Йосиф Водителя пише, че обичал да играе шах — значи е чисто нещо.

— Той ли я е измислил?

— О, не, още отпреди него е. Останала е от времето, когато е имало царе и войни.

— Отпреди Христос ли?

— Сигурно оттам някъде… Белите и черните фигури са две армии. — Той ги заподрежда по разгънатата кесия.

— И белите служат на Бога, а черните — на дявола?

— Не, просто са различно боядисани, да се разпознават едни от други. Тези тук са войниците. Това са командирите им. Това са коне, а това — топове.

— Какво е топ?

— Какво, какво… Обсадна кула, като на рисунките от древните жития. Тук е царят, а това е царицата му…

Отне ми малко време, докато запомня правилата. След това отец Геласий започна да ме учи да играя. По време на първата игра непрекъснато ми показваше къде бъркам. Втората започна по същия начин, но към средата отец Геласий се поумълча, а накрая почна да мисли доста, преди да играе. На третата пак мислеше все по-дълго. Накрая, двайсетина хода след началото, го попитах:

— Отче Геласие, ако си поставя белия командир тук, какво ще стане?

— Ще ти го взема, разбира се. Не виждаш ли, че е под удара на войника?

— А ако след това си сложа царицата тук?

— Ще ти я взема с коня. — Отецът прибра и царицата ми в полите на расото си.

— А ако след това преместя топа тук? И после, като ми го вземеш, преместя и другия тук?

— Ще взема и него. Не разбирам какво искаш да направиш.

— А ако сега преместя коня тук?

— Ще ти взема и него, и ще останеш с един кон и трима войници… Какво?!

Беше се сетил какво ще последва. Гледа невярващо квадратчетата известно време, след това ме зяпна:

— Как го направи?

— Много е просто. Фигурите бяха ей така. — Пренаредих ги бързо. — Значи, ако си сложа коня тук, и после тук, и твоят цар е обграден навсякъде от пак твои фигури, няма да има къде да отиде. Ще го убия само с един кон и трима войници. Другите фигури не ми трябват. Остава само да ги използвам, за да направя така, че царят ти да е обграден отвсякъде от свои.

Отец Геласий много внимателно проигра ситуацията още няколко пъти. След това ме изгледа, като че ли са ми пораснали рога и копи… така де, криле и нимба. А може би все пак рога и копита, ако съдя по изражението му.

— Ъъъ… още една игра, Петърчо?

Изгуби я на двайсет и третия ход. И трябваше четири пъти да му показвам как се прави двама войници да убият всички важни фигури от армията му.

— Много е хитро, отче, нали? Защо да си хабиш другите фигури, когато може и само с двама войници. Да изиграем ли още една игра?

— А, имам работа горе, да преписвам — разбърза се отецът. — Ти нямаш ли какво да учиш?

Хвана ме яд. Толкова интересен беше този шах! Но нали трябваше да съм примерен.

Христина пак дойде една седмица след предишния път. Този път бях още буден. Бях се научил да играя на шах наум срещу себе си, като само си представям кесията с квадратчетата и фигурите. Само че, колкото и да се мъчех, не можех да се бия — игрите все излизаха наравно. За щастие де, иначе щях да се чудя да се радвам ли, или да се ядосвам… А отец Геласий не искаше повече и да чуе за шаха. Сигурно игуменът беше разбрал някак и му се беше скарал.

— Спиш ли, глупчо? — стресна ме тя.

— Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти… Ще почна и аз да те наричам глупачка.

— Ми как да те наричам, като си глупчо! Сигурно и света си не знаеш как е бил създаден.

— Знам, естествено. — Зарязах играта и отворих очи.

Христина беше седнала на пода, или по-точно във въздуха на половин педя над него.

— Я, ама ти си си закърпила роклята! И как блести само. Изпрала си я със сапун ли?

— Харесва ли ти? — Тя се усмихна доволно. — Само че е компютърен образ.

— Това какво е?

— Ами не съм с рокля в момента. Компю… машината, която пренася образа ми, прави да изглеждам все едно съм. Така ми е по-лесно, отколкото да кърпя ония дантели. Особено откакто повредих шевния автомат…

— Да, бе. Ако пък кажеш, че може да те направи да изглеждаш и като триглав змей, ще ти повярвам още повече. Пак ли си крала дантела от музея? А, и ще ми кажеш ли най-сетне какво е музей?

Христина стисна зъби и започна да мотае нещо невидимо из пръстите си. Внезапно изчезна за миг и се появи отново. И изведнъж започна да се променя. Все едно беше от глина и някой я месеше. Кожата й позеленя, физиономията й се източи напред и стана на муцуна, пръстите й се удължиха и се покриха с люспи. Усетих как косата ми аха-аха да настръхне, и си заповтарях, че това е само образ… Докато се овладея, пред мен вече стоеше зелен гущер колкото нея.

— Сега вярваш ли ми? — попита доволно гущерът с нейното гласче.

— Да, ама триглавият змей е с три глави — заядох се аз. — И надали е с дантелена рокличка.

Гущерът бързо замърда пръсти. Роклята за момент стана червена и пищна като на картинката от житието на свети Йероним, след това се превърна на къса поличка от папур и изчезна. След това му израснаха още две глави — отначало отгоре на първата, една върху друга, после се разместиха. Известно време се опитваха да се сместят на една шия, докато се поберат някак. Изгледаха ме доволно, след това отвориха усти и избълваха облак снежинки. Чу се ядосано мърморене, снежинките изчезнаха и змеят дъхна отново, този път пламъци. Те префучаха през мен, преди да успея да помръдна или да мигна, и изчезнаха в стените наоколо. Тъкмо да ми напомнят, че това, което виждам, не е истинско.

— Сега вече ще уплаша когото си поискам! — заяви гласчето на Христина.

— Наистина. Като проговориш от тия зелени глави с това тънко гласченце, и всеки ще си помисли, че е ял отровни гъби. — Хрумна ми как да я закача. — Нищо де, така определено си по-красива.

— Ще ти кажа аз на тебе, неграмотник такъв! Само почакай… пи-пи-пи… ква-ква-ква-ква-ква… СЕГА ЩЕ ТЕ ГЛЪТНА, ДРЕБОСЪК ТАКЪВ! — От тавана се посипа прах. Гласът наистина беше страховит. Добре, че и той сигурно беше само глас.

— Чудя се какво ли ще стане, ако те чуе отец Андроник и дотърчи. Като чуе да приказвам откъм килията си с такъв глас, сигурно бая стени в манастира ще се окажат прогнили.

— ЩЕ ТЕ ГЛЪТНАААА! — Чудовището разпери и заразмахва зелените си ръце.

— И ще дойда ли тогава във вашия свят? Хайде де, страшно съм любопитен.

Змеят замръзна и ме загледа.

— Ще ме гълташ ли или не? Искам да видя какво е да ме глътне змей.

Погледа ме още малко и изчезна. Няколко удара на сърцето бях сам в килията, след това се появи Христина. И пак се беше разревала.

— Ама теб от съвсем нищо не те е страх! Не е честно! Ако продължаваш, повече няма да си играя с теб!

Стана ми жал за нея.

— Че нали ти ми обясни, че всичко това е само образ? Защо да ме е страх? И… Я, ама ти си с панталони, като циркаджия! Къде отиде роклята? И как ти разрешават вашите?

— Че защо да ми забраняват?! С панталони е много по-удобно.

— Няма ли да ги накаже свещеникът ви? И тебе също?

— Ние нямаме свещеници. Не сме така изостанали като вас… А, ти щеше да ми разказваш как е бил създаден вашият свят. — В очите й пробляснаха отмъстителни пламъчета. — Да те видя знаеш ли.

— Знам, естествено. Бог го е създал, пише го в Библията. Няма човек, дето да не го знае. За толкова невеж ли ме мислиш?

— Уфф… — Тя помисли малко. — Добре де, тук само ще се караме. Какво е станало после?

— После Бог създал животните, и накрая човека. Не си ли чела Библията?

— Глупчо с глупчо! А как сте дошли на него?

— Нали ти казах: Господ ни е създал. Защо трябва да идваме отдругаде? И откъде другаде може да дойдем?

Христина се опули и помълча мъничко, преди да продължи:

— Отникъде не били дошли, значи… А знаеш ли тогава какво е станало, ъъъ… след като ви е създал Господ?

— Ами известно време сме живели не по Божиите закони, и имало много злини и нещастия. Но Господ пратил сина си Христос, той умрял за нас и нещата се пооправили. Поне за известно време, де, после пак се оплели. Толкова ли си необразована, та не го знаеш?

— Да, бе. Необразована съм. Още нещо няма ли да кажеш?

— Ще кажа, разбира се. Отец Никодим таман вчера ми чете Летописа на Пагубното време. — По едно време май бях позадрямал, де, ама повечето го помнех.

— И какво ще кажеш?

— Ами известно време след Христос светът тръгнал по пътя на сатаната. Хората измисляли какви ли не машини и други дяволски неща. Имало войни, и Църквата била свалена от власт, и всякакви други ужаси. И тези, които вървели по Христовия път, били все по-малко, и всички тези, дето се занимавали с машините и другите дяволски неща, ги преследвали и гонели, и им се подигравали.

— Да, бе. Това ли знаеш?

— А, и още много неща.

— И какви още много неща? — изхили се тя.

— Накрая Бог се разгневил и отново смесил езиците на хората, както при Вавилон — и настанал Вторият Вавилон. Всеки вид хора проимал свой език и все по-трудно се разбирал с другите. И Бог наредил всеки да върви по своя път и да прави своето. За да могат да се разделят грешните от праведните и грешните да погинат, а праведните да оцелеят. И хората тръгнали по страшно много пътища, едни право към дявола, други по-малко право, ама пак към него, и се спасили само праведните. Тоест ние… Какво се смееш?

Христина се късаше от смях. Стана ми обидно и се ядосах.

— Стига си се хилила! Това са свети неща, пише ги в свещените книги! И тях ли не уважаваш?

— Ох, ще умра! Ох… Чак такъв неграмотник… Петърчо, ти това вярваш ли го?

— То е, за да се вярва. И не съм ти Петърчо, а батко Петър, ако искаш да знаеш. Една година съм по-голям.

Христина отново избухна в смях. Мина доста време, преди да се съвземе.

— Я разправи по-подробно, да се посмея още.

Напънах се да се сетя как точно беше написано в Летописа на Пагубното време. Язък, дето не биваше да разказвам, че съм го проповядвал пред самодива. Бях чувал за подвизите на монаси, дето ходели да проповядват Божието слово сред анатемосани, ама сред самодиви и караконджули май никой досега не беше посмял. Сигурно отец Никодим щеше много да ме похвали.

— Ами като хората почнали да правят машини, това ги отклонило към пътя на дявола и те правели все по-сложни и по-дяволски машини. Имало такива, дето ядели въглища и дишали пушек и пара, после пък се появили карети, дето вървели без коне, после пък такива, дето се движели от силата на мълнията, и какво ли не още. Почнали да правят машини, дето помагали на хората да правят други машини, а после такива, дето сами правели други машини. И други, дето помагали на хората да мислят, а след това и такива, дето мислели вместо тях. И така машините станали повече и по-силни от хората, и по-умни, и дошло време, когато започнали първо да дават акъл на хората какво да вършат, а после и направо да им заповядват. Отначало по малко, после все повече.

— Че защо са били толкова глупави хората да ги слушат? — изгледа ме иронично Христина.

— Ами защото уж така хората живеели по-добре, без глад и трудности, но всъщност за да ги отклоняват от Божия път. И така машините почти съвсем поробили хората, само най-искрените в Бога останали незаробени от тях. И дяволът с всеки ден получавал все повече власт върху света.

Христина пак се кискаше. Така се ядосах, че се сетих още от Летописа:

— И почнали тогава да се появяват из света демони и изчадия адови, уж хора, а с дяволски сили в тях — говорели си с машините само с мисъл, били бързи и силни, и хитри като за десет души, и какво ли не още. После проимало и други, духове на злото, още по-страшни от първите, пародия и осквернение на ангелите — могъщи като тях, но нямали своя плът, а се явявали в какъвто пожелаят образ, където и както поискат, и вършели неугодни Богу неща. И праведните хора били стъпкани и живеели тежък живот, точно както преди това народът Божи в Египет. И не смеели да кажат, че вярват в Бога и се осланят на Него, защото неверниците им се подигравали и малоумни ги изкарвали — а демоните и духовете на злото още повече от другите, и с думи, и с действие.

Христина се хилеше така, че едва си поемаше въздух. Едва успя да ми даде знак с ръка да продължа.

— И накрая, точно преди Бог да се разгневи и да размеси отново езиците човешки, той пратил вест. Както Моисей преди, се явил избран от Бога мъж — Йосиф Водителя. И той събрал праведните и ги повел на път през пустинята на духа. И вървели дълго, и минали през много изкушения, и стигнали накрая Обетованата земя, където живеем сега. И основали Патриаршията.

— А тази обетована земя на кой свят се намира, знаеш ли?

— На този, естествено. Ако беше на оня свят, щяхме да сме при вас.

Христина изпуфтя тежко и извъртя очи. След това запремята нещо невидимо с пръсти и загледа стената над главата ми.

— Светилниче като светилниче. Какво му е интересното?

— Търся си урока по история.

Обърнах се и огледах стената. Каквото и да беше тоя урок по история, го нямаше там. Сигурно беше в стаята на Христина, дето не я виждах.

— Ето какво казват нашите учебници — обади се Христина. Впери очи в стената до мен и зачете, сякаш на нея имаше написано нещо. — „Навлизането в употреба на нанотехнологиите и мощните изкуствени интелекти осигурило добър жизнен стандарт за всички, отначало в напредналите държави, а после и в Третия свят. Това омекотило икономическите различия и извело на преден план конфесионалните. Основните разлики били във възгледите за допустимата степен на прогреса и нивото на необходимите ограничения, а също и характера им. Противоречията се антагонизирали и…“

— Нищо не разбирам.

— Ами с времето толкова страшните ти машини направили така, че всички живеели повече или по-малко добре. Отначало трябвало да се работи, ама после нуждата хора да работят вече била толкова малко, че нямало работа даже за тези, които искали да я вършат ей така, за удоволствие. И така хората нямали какво да правят и им оставало много време да мислят и да правят каквото им скимне.

— Демек същото, дето го казах и аз.

— Същото, друг път! И почнали да се разделят на групи, по това какво на кого харесва и какво мислят за едно или друго нещо. И най-вече по това колко прогрес смятат за позволен и най-добър и какво точно от прогреса позволяват. Ако имало как, щели да стигнат дотам да воюват, ама Аугментираните и първите Безтелесни не позволявали. Накрая се наложило различните групи да бъдат разделени и да се свързват само за неща, които са им изгодни.

— И небогоугодните погинали? — Аугментирани? Безтелесни?

— Много малко са „погинали“, глупчо! Повечето са си живи и сега. Просто има такива, които не искат да се свързват изобщо или се свързват еднопосочно, или страшно малко, като вас. Затова не знаят за другите.

— Значи всичките грешници са си живи? Ужас! А как ги е разделил Бог?

— Разделили са ги Безтелесните, а не бог! Завели ги и ги заселили в различни светове, точно както и вас. В различни галактики, или паралелни вселени, или нещо подобно, само те си знаят какво точно. Синхронизирали ги някак един с друг, поне повечето. Иначе сега можеше за теб да е нощем, а за мен денем, и при теб да е зимата, а при мен — лятото. Регулирали им климата, и такива неща. И на твоя свят също — иначе сега отвън щеше да има сняг. Знаеш ли изобщо какво е сняг?

— Разбира се! — гордо се изпъчих аз. — По-миналата година през януари валя, почти цял предиобед. Дядо Стефан разправяше, че като бил млад, имало една толкова люта зима, че три пъти валял сняг, и единия път бил такъв студ, че като паднал снегът, си останал по земята и се стопил чак на следващата сутрин, и този ден котлетата с вода навън хващали кора отгоре. А брат Иван от Попово разправя, че по високите места на Кривата планина валял сняг всяка година, а по Белчов връх като паднел през декември, се стопявал чак през март… А като са се смесили езиците, как така говорим с теб на един и същи език?

— Групите ни имат общ произход и са си запазили добре езика през времето. Затова и избрах точно вашия свят да идвам тук. Иначе трябва да уча езици и какви ли не други неща. Абе, скука.

— А има ли други благочестиви от живите, като нас, или всичките са грешници?

— Има всякакви. Религиозни фанатици като вас не са много, но и такива има. — Тя ми се изплези. — Някои примерно са отрекли цивилизацията въобще и са се върнали към животните. После повечето от тях пак са тръгнали да еволюират, де. А някои не са — страшно е интересно да ги изучава човек. На другата крайност пък са тези, които са искали безкраен и неограничен прогрес — те отдавна вече са Безтелесни.

— Това какво ще рече?

— Нямат постоянни тела, създават си каквито им хрумне за мига. Владеят сили, които ние даже не можем да си представим, всеки един от тях знае и може хиляди пъти повече от всички Стандартни хора накуп…

Ясно какво са, значи. Духовете на злото от Летописа на Смутното време. А пък онези другите, Аугментираните, сигурно са демоните, дето са уж хора, а с дяволски сили в тях? Дето си говорят с машините само с мисъл, и прочие?

— Нашата група е смятала за оптимално нивото на прогрес от известно време преди разделянето — продължаваше гостенката ми. — Грубо, де. Татко казва, че при подбирането на отделните елементи от утвърдения начин на живот е имало толеранс от стотина години. И че разни неща, дето ние ги ползваме сега заедно, тогава са се появявали с по петдесет и повече години разлика, и се налага да ги нагаждаме едни към други, че изобщо да са използваеми… Освен това трябвало да се поддържа връзка между десетина изостанали свята като вашия и няколко по-развити. И понеже връзката между различно развити светове се прави най-добре от групи на междинно ниво, а нашата била много отворена за контакти, избрали нас.

Както и да е, сигурно ще го разбера всичко това после. Важното е да не се издавам, че не схващам.

— А нашата група най-праведната от всички ли е била?

— Има групи, които са се изолирали напълно — изгледа ме дяволито Христина. — Те сигурно ще да са още по-праведни… Други са постигнали договореност за много ограничена връзка — вашата е била такава. Дали сте разрешение да ви изучават, при условие вие да не научавате за това и изобщо нищо извън вашия свят. И срещу това да се представят за самодиви, таласъми и други подобни, с цел укрепване на религията.

Бях като ударен от гръм. Изгледах я много внимателно — изобщо не се беше изчервила. Затворих си очите за малко и после пак я огледах. Наистина не беше.

— Не може да бъде! Искаш да кажеш, че…

— Точно така, глупчо. Нашите изследователи могат да ви изучават, но са длъжни за отплата да се представят за зли духове и да плашат хората. За да могат вашите свещеници да ги гонят. Видя как можем да изглеждаме иначе, нали? Татко се занимава с това — да оформя образите на изследователите като самодиви и караконджули и да ги прехвърля където трябва във вашия свят. И аз използвам тайно неговата машина, която го прави. Само дето не ми беше интересно да бягам от молитвите и другите глупости…

И продължаваше да не се изчервява!… Отне ми малко време, докато се съвзема.

— Искаш да кажеш, че самодивите и караконджулите само се преструват на лоши? И че като се спомене Божието име, бягат, защото е такава уговорката, а не защото ги е страх? — Сетих се, че тя е кръстена на Господа и спокойно произнася името Му, без да й стане нищо. — Не може да бъде! Само като го разкажа на отците тук…

Христина подскочи и се хвана за главата.

— Не бива да го казваш за нищо на света! Това е тайна, разбираш ли? Даже и аз не трябва да знам всичко за нея, преди да порасна и да държа изпити. Докопах се непозволено.

— И какво ще стане, ако я разкажа?

— Ами като престанете да се плашите, всички изследователи ще почнат да ровят защо. И някой изследовател ще го разбере и нещата ще стигнат до татко. И той като претърси, ще намери какво е станало, и няма повече да мога да идвам и да си играем! А сигурно ще накажат и него.

Замислих се. Колкото и да ме похвалеха за това знание, няма как да ме признаят за монах, преди да навърша осемнайсет — пак щях да съм си послушник. И ако ще десет жития да напишат за мен, пак нямаше да има с кого да си играя. Предпочитах засега да се виждаме с Христина. Пък ако престанем, никога не е късно да разкажа всичко, нали?

— Добре де, ще си мълча. Но идвай по-често.

— Идвам колкото често мога, татко вече подозира, че нещо не е наред! Ако ме хване… Лесно ти е на теб, само дремеш в килията и чакаш.

— Не дремя! Играех шах наум. Сам със себе си.

— Брей! Много умен си се извъдил.

— Искаш ли да изиграем една игра? Да видим кой е по-добър.

— Мразя шаха до смърт. Ама татко ще те бие като добрутро.

— Като добрутро ще го бия аз. А после той теб, само че не на шах.

— Глупчо такъв! Тръгвам си.

— И престани да ме лъжеш, че само се преструвате на лоши. В нашата околия преди години е имало вампир, който е убил над сто души.

— Ще проверя. До скоро!

Последва още една скучна седмица. На отец Андроник му мина цицината, а брат Йоан му скова нова врата на килията. Стана яка като манастирската порта, от три пръста дебели дъски. Със сигурност беше най-здравата врата на килия в манастира — всички монаси се шегуваха, че през нея даже самодива няма да може да влезе. Брат Харалампи пък веднъж добави, че това няма значение и че важното е Андроник да не може да излезе, ама като ме видя, че го слушам, млъкна. Отец Андроник много искаше вратата да се отваря отвътре навън, ама игуменът не разреши. И му се скара, че е изрисувана цялата с кръстове и се е изметнала от поливане със светена вода.

Брат Иларион спа няколко нощи в зимника, да дебне кой краде суджуци, но една сутрин протоигуменът го хвана, че мирише на вино, и му забрани. Братът се опъваше и настояваше, че откакто спял там, суджуците престанали да изчезват, ама протоигуменът само реши, че цялата история със суджуците отначало си е била лъжа, и се ядоса още повече. Аз обаче не посмях повече да ида там нощем, да не би брат Иларион да слухти. Жалко — суджуците бяха наистина Божествени.

Прекарвах всичкото си свободно време в библиотеката. Изчетох толкова свещени книги, за да търся истории за сатанинските изчадия, че чак престанах да сричам. В по-старите книги имаше много за демони, в тези от точно преди Втория Вавилон — също. След това обаче се споменаваха само няколко пъти и нищо конкретно. Виж, за вампири и върколаци пишеше доста. А за самодиви и караконджули — още повече, особено след Втория Вавилон. Имаше даже цял трактат, посветен на самодивите. Отец Геласий много се радваше, че съм станал толкова старателен в четенето.

— Ще излезе от това момче монах за чудо и приказ — заяви той веднъж на отец Никодим. — По цял ден само чете старите жития. Вчера го препитвах и знаеше неща, дето аз ги бях забравил.

— И все за адските сили, като гледам — отвърна намръщено наставникът ми, докато чистеше полите на расото си от полепналите сухи листа. — Защо са ти толкова интересни бе, Петърчо? На житията на светците дремеш като лалугер.

— Слушам ги внимателно! — Поне когато наистина не дремя, де.

— Затова ли ме пита оня ден на боб ли е врачувал Василий Врач? Май трябваше да извадя пръчката.

— Сигурно нощем тайно го навестяват самодиви, та се учи да ги гони — изкиска се отец Геласий.

— Още му е рано за това, Геласие. — Отец Никодим го изгледа накриво.

— Аз такова… искам да се науча да прогонвам самодиви… И си мечтая някой път да хвана караконджул. И да го докарам да го затворим в манастира.

Отец Геласий се умисли:

— Караконджул трудно се хваща, Петърчо. Ако искаш сам да го хванеш, ще ти трябва поне Митрополит за наставник. — Той метна кос поглед към отец Никодим. — По-добре не си мечтай такива неща.

Отец Никодим обаче се засегна.

— Геласие, гледам, че нещо не играете с него шах напоследък. А те видях преди десетина дни да го учиш. Какво стана?

— А, научих го вече. Много добре даже. Кой ще служи тази година Коледната служба?

— Служил ли я е някога друг, освен игумена?…

Отец Геласий промърмори нещо и бързо се запъти нанякъде. Отец Никодим го изгледа продължително, след това се обърна пак към мен:

— Петърчо, стига си ровил само за нечестивите създания. Искам довечера да ми обясниш триединството на Бога. Ясно ли е?

— Ама аз и сега мога да го обясня! — Тъкмо бях подслушвал предишния ден как отец Полихрон и отец Наум го обсъждаха, докато преписваха Библията.

— Така ли? — Отец Никодим ме изгледа със съмнение и се почеса зад ухото. — Я давай?

Опитах се да си спомня разговора на двамата преписвачи, ама по-дребните неща ми се бяха изгубили някъде и се сещах само най-важното.

— Ами че Господ е трима в един и един в трима.

— И кои са тримата?

— Бог-отец, Бог-син и Светия дух. — Това го помнех със сигурност. — А единият е просто Бог, дето е и в тримата. — Нещо тук не ми беше ясно. Как тримата могат да са в един, си представях някак. Особено ако единият е по-едър. Ама един как да е в трима? На три части ли? Имах обаче чувството, че точно сега не е добре да питам.

— Друго? Христос какъв се явява в Светата троица?

— След като е син на Бога, значи е Бог-син. — Помислих малко. — А понеже тримата са едно, значи в същото време е и Бог-отец. Тоест е син сам на себе си, и съответно синът му има син, който си е пак той. Значи е и Бог-внук. И Бог-правнук, и така до безкрай… А освен това, понеже е и баща сам на себе си, е също и Бог-отец. Който на свой ред има баща, който е пак той. И така си се пада Бог-дядо, и Бог-прадядо, и така до безкрай…

Отец Никодим ме гледаше зяпнал, без да помръдва, само окото му трепкаше. В първия миг се уплаших, ама като го видях, че не посяга нито към пръчката, нито даже към ухото ми, събрах смелост:

— И понеже е и син на дядо си, значи си е и Бог-чичо. Също и Бог-племенник. И Бог-братовчед, и Бог — втори братовчед, и така до безкрай. Всъщност си е всякакъв роднина, по всички линии. И значи даже не е трима в един, ами безкрайно много в един. И един в безкрайно много. Сигурно евангелистите не са доразбрали всичко… И това само покрай Бог-отец и Бог-син, а като добавим и Светия дух, ум не ми побира какви и колко роднинства ще станат. — За момент се замислих какви точно могат да са, и погледът ми падна върху картината на стената. Беше кръщаването на Исус Христос, с Господ Бог, който гледа отгоре, и Светия дух, който прелита, престорен на гълъб. — Примерно гълъбите да са братя на Христос, и бащи, и всякакви? А останалите птици пък братовчеди? Тоест също всякакви?…

Лицето на отец Никодим беше не просто почервеняло, а чак мораво. Пак се уплаших, този път за него, ама понеже нито мръдваше, нито гъкваше, а пък любопитството ме мъчеше, продължих:

— А това, че си е син и внук сам на себе си, и племенник, не е ли кръвосмешение? И понеже Богородица също е чадо Божие, не е ли кръвосмешение и по двете линии, и по бащина, и по майчина? — Не разбирах какво общо има кръвта тук. Щъркелите, дето носят децата, от кръв от родителите ли ги правят? Не можех да си представя как ли става. Ама щом пишеше в свещените книги за кръвосмешения и кога ги има, значи беше истина. — А, и след като Господ не се е женил за Богородица, не е ли Бог роден в грях? И не трябва ли Богородица да му се моли за опрощение, а пък като порасне достатъчно, и той сам на себе си? Затова ли го е кръстил Свети Йоан Кръстител, за да е кръстен от Митрополит или по-старши и да се пречисти грехорождението?…

Остатъка от деня го прекарах в молитви за опрощение на богохулство. А отец Никодим — в килията си, със студен компрес на главата.

Същата вечер Христина се появи пак. И пак беше с панталони, без самодивската рокля.

— Ако знаеш колко примерна съм станала заради тебе! По цял ден седя и чета учебници, даже тези за големите! Татко е на седмото небе от радост. Обеща ми глайдер. И навсякъде се хвали с мен — как не върша вече никакви бели, а само уча.

— И вече пускат ли те при ягодовото дърво?

— Никой не ще да му вярва — посърна тя. — Глупчовци.

— Глупчовци ли? Хм… — Май не всички на оня свят бяха лековерни като татко й. — А провери ли за вампира?

— Да. Една от групите ни го е описала. Не е убил над сто души.

— А колко?

— Деветдесет и двама. И не е наша работа. Ние не убиваме никого.

— А чия е тогава?

— Точно преди Разделението много хора са си давали какви ли не умения. Имало е как. Всеки е искал да е с нещо по-специален, ако ще и много шантаво, а пък то после често се е предавало на децата му. Така че нищо чудно във вашия свят да е попаднал някой, който по наследство е вампир. Същото е за върколаците: това човек да може да кара другите да си мислят, че изглежда иначе, е било много желано умение. Сигурно на вашите просто не им е хрумвало да се правят на друго, освен на вълци.

Малко се пообидих.

— Надали сред нас има такива. Ние го смятаме за сатанинска работа. И защо си толкова сигурна, че си е наш, а не е ваш?

— Защото когато нашата група се е образувала, не са приемали хора с по-особени умения. За да била стабилна групата. После се оказало грешка, ама вече е късно — търсим такива откъде ли не, ама не идват лесно. А в групи като вашата са приемали всеки, който е кажел, че вярва в Господа. И много често тези с по-особени умения не са си ги харесвали и са търсели опора в религията. А пък някои не са ги искали никъде другаде. Така че най-особените могат да се намерят точно при вас.

— А защо не можете да си направите хора с по-особени умения? Нали е можело? Или защо не си поканите от при нас? — недоумявах аз.

— Нивото на развитие на групата ни е отпреди времето, когато е можело да си направим. Затова и не е позволено. Било конфликт на тезаурусите, и разни там подобни дървени философии. Ако знаеш колко полезни и свестни неща знаем, че могат да се направят, и даже и как точно се правят, ама не може, защото… — Въртенето на пръсти покрай челото очевидно го имаше и на оня свят.

— А чудеса поне имате ли си?

— Не, естествено. Вие да не би да имате?

— Разбира се, че имаме. Днес например иконата на Богородица излекува един мъж с гноясал крак. Както се молеше и хоп — парцалите с гнойта хвръкнаха от крака му и отдолу беше здрав. И той, и жена му припаднаха. А преди месец на едно дете откъснатата ръка му порасна отново. Докато мигнеш.

Тя ме гледаше недоверчиво. Май най-сетне бях намерил с какво да я впечатля.

— Глупости. Не може да бъде. Това ние не го можем, та вие ли…

— Честен кръст!

В погледа й известно време се смесваха недоумение и съмнение. Накрая махна с ръка:

— Добре. Ще проверя и ще ти кажа. Искаш ли сега да ми дойдеш на гости? — Очите й заискриха като пред пакост.

— Има ли как?

— Да. Научих как става. Сега ако не ме хванат, ще е направо супер. Дано да няма резервни записи в Центъра за връзка, че там няма как да ги изтрия. Ако знаеш колко забранено е да ти покажа каквото и да било от нашия свят, лошо ще ти стане. Нарушава както Конвенцията за връзка, така и правилниците и на вашия свят, и на нашия.

— Какво да направя?

— Изправи се на сламеника. — Тя се протегна, взе от въздуха пред себе си нещо невидимо, сложи го в скута си и заигра с пръсти по него. — Така… Затвори си очите.

— Защо?

— Завива се лошо свят, ако гледаш в момента на смяна на образа… Сега ги отвори.

Отворих ги — на пода вместо Христина седеше и ме гледаше тлъста зелена жаба. Като в приспивните истории на мама: там имаше някаква жаба, която беше урочасана красавица…

— Вашият свят някаква приказка ли е?

— Толкова ли ти харесва?… — чу се гласът й отнякъде. — Ха! Ама че съм… — Жабата изквака и подскочи. След това изчезна и в миг на нейно място се появиха две жаби. След това четири. След това цяла кошница. Докато се усетя, из цялата килия скачаха и квакаха жаби — даже по стените и тавана, без да падат. Сигурно защото са само образ, досетих се.

— Значи светът ви е нещо като блатото край село?

— Ще ти кажа аз блато, глупчо такъв! Пуснах ти по погрешка холото, дето го правих за учителката ни по пеене…

— Искаш да ми покажеш, че можеш да се превърнеш и в жаба ли?

— Ако само видиш в какво още мога да се превърна! Приготвила съм ти изненада, но ще е после. Пак си затвори очите… Отвори ги.

Когато отворих очи, направо зяпнах. Килията ми я нямаше. Бях в някаква много особена стая. Таванът светеше равномерно, сигурно беше матово стъкло като на прозорците в манастирската черква. Стените също бяха гладки като стъкло, но бежови като непрана вълна. Пред мен Христина седеше на ниско столче пред масичка, на която имаше някакви кутии, и тропаше с пръсти по продълговато парче дъска, сложено в скута й. Ето какво било невидимото нещо, значи. В стаята нямаше нищо друго.

— Харесва ли ти? Обрала съм половината мощност на ретранслатора само за нас, за да е ясен образът.

— Че как живееш тук? На пода ли спиш? Къде ти е тогава сламеникът? И светилниче нямаш. Като мръкне, с какво си светиш? А, а защо при вас сега е денем? Нали уж…

— Среднощ е! Откъде реши, че е денем?

— Глупости. Луната ли свети през стъклото? — Посочих тавана. — Ще да е доста по-светла от при нас. А какво има в тия кутии на масата? И тази дъска… я, тя също е на квадратчета! За шах ли е? Не, не е квадратна. И квадратчетата са разместени… Това по тях не са ли букви? А къде е вратата на стаята, как излизаш навън? И прозорци няма. И скрин даже, да си сложиш каквото имаш…

— Ох, стига, моля те! Ето ти леглото.

Тя тупна с пръст по стената пред мен и от нея внезапно изскочи дълга и широка дъска, точно колкото да легнеш на нея, с хвърлени отгоре й смачкани завивки.

— Ето ти и шкафове.

Пипна стената малко по-натам — и внезапно се отвори вратичка, а от нишата зад нея се изсипаха на пода купчина какви ли не неща. Дрехите и книгите ги разпознах, ама имаше и разни други, дето не знаех какво са. Христина измърмори нещо ядосано, събра набързо всичко от пода, натъпка го обратно в нишата и притисна вратичката, за да се притвори.

— Ето ти и вратата.

Протегна ръка към стената зад мен, аз се обърнах — и една врата място се плъзна настрани и откри проход!

— Затвори си устата, че ще ме глътнеш. Само да не ни чуят… — прошушна тя. Вратата се плъзна обратно на мястото си. — Прозорците… къде ги искаш? И какво да показват?

Досетих се, че се опитва да ме впечатли.

— Ами искам цялата тази стена да е прозорец и той да показва двора ви през зимата. А на онази искам ей толкова голям прозорец и да показва двора ви през лятото.

Ухилих се доволен. Христина обаче само затрака по дъската бързо-бързо и запоглежда кутията пред нея. Докато се чудех какво ще стане, отведнъж стената отляво изчезна. Отвъд нея имаше широк двор, затрупан от сняг. Иззад дървената ограда се издигаше планина, висока сякаш до небето и цялата побеляла. Никога не бях виждал такава.

Докато я зяпах, един прозорец място от съседната стена също изчезна. Оттатък снега го нямаше! Имаше малко трева, после двайсет-трийсет крачки пясък и отвъд него езеро като Широкополската сълза, ама много по-голямо — отсрещният му край не се виждаше. Пенливи вълни плискаха пясъка и по небето летяха някакви птици, които не можах да позная.

— Как го направи? И това ли ви е дворът? Планина отляво и голямо езеро отпред, и никакви къщи наоколо? Не живеете ли в село? И защо ме излъга, че при вас е нощ? Над езерото таман изгрява слънцето… А над планината е обедно време?!?!

— Най-обикновени холоекрани с изгледи.

— Ъ?…

— Изображения. Така ми се щеше да използвам холоекраните за дисплеи за компютъра, ама тате и мама не дават. Лошо било за възприятието.

Малко по малко се съвземах от номера с прозорците.

— А мен как ме виждаш?

— Както ти мен преди. Само че по-дрипав. Искаш ли да се видиш? — Тя потупа с пръсти по стената срещу мен. Внезапно част от нея изчезна, все едно се отвори прозорец, и оттатък се появи ситно хлапе с елек и потури като моите. Наведох се, за да го видя по-добре — и то също се наведе срещу мен! Това ли беше образът, дето го взима и пренася нейната машина?

— То… то мърда заедно с мен! — Преместих си ръката и то също премести неговата, едновременно с мен и по същия начин. — Това аз ли съм? Толкова ли съм дребен?!

— Ти огледало не си ли виждал?

— Не съм, разбира се. Огледалото е изкушение на дявола, дето кара хората да се самолюбуват. Отец Никодим ми го е споменавал, заедно с машините и другите дяволски работи.

Май огледалото на Христина не беше много дяволско. Като се погледнех в него, не изпитвах никакво желание да си се самолюбувам.

— Че в какво се оглеждате тогава?

— Ако е много нужно — в леген с вода. Мама по това хвана голямата ми сестра, че се кипри заради ерген — когато излезе, легенът все мокър… Огледалото ти е все едно аз стоя там! — Направих няколко физиономии към огледалото. Да гледам заплашително не ме биваше хич, ама плезенето се получаваше един път.

Христина се усмихна дяволито.

— Искаш ли една изненада? — Тя потърка ръце. — Затвори си очите за малко… Сега ги отвори. Харесва ли ти как изглеждаш?

— Ъ… ъ… Това не съм аз! Това е образ от машината ти!

От огледалото ме гледаше момиченце с дантелена рокличка, и очите му аха да изпаднат.

— Ами, не си ти! Я се погледни! — заяви доволно Христина.

Ужас! Усещах си потурите, но като погледнех надолу, виждах рокличка и два голи крака под нея.

— Ей, така не е интересно! Не искам да играя така!

— Ааа, уплаши ли се? Урааа! И теб имало с какво да изплаша!

— А, не съм. Ама като отида сутринта на молитва, сигурно всички ще си направят цицини. А отец Никодим — после и мазоли от пръчката… Върни ми обратно образа. Наистина не е приятно.

— Ако не искам?

— Тогава си лягам да спя. Пък ти прави каквото искаш. — Опипах около себе си: сламеникът си беше там. Легнах на него и се завих с чергата презглава.

— Ей, събуди се!… Добре де, махам го. Само дето цял ден го гласих… И защо толкова не щеш да изглеждаш като момиче? На мен пък не ми пука да изглеждам като момче. Нашите казват, че по-добре да бях момче — щяла съм сигурно да бъда по-кротка от сега.

— Ако това ти е изненадата, хич не е интересна — упорствах аз.

— Че какво й е чак толкова? Я кажи, да видим. Защо момчетата толкова не искате да приличате на момичета? Такива хубави пакости могат да се правят…

— Ами не знам. Не е редно. — Отворих очи… и пак щях да хлъцна. Бях си в килията, но отражението ми от огледалото беше седнало срещу мен на пода и ме гледаше обидено. В последния момент се сетих, че Христина се е докарала да изглежда като мен. Сигурно се беше гласяла да ни размени образите.

— И какво като не е? Редно ли е да разговаряш със самодиви? — Гласът й също беше станал момчешки. И изглеждаше толкова истински, че даже не беше прозрачна — направо имах чувството, че ако се протегна, ще я пипна.

Седнах на сламеника с подвити крака.

— Ти нали не си самодива?… Де да знам. Просто ми харесва да съм момче. По-добре ми е така.

Отражението ми скръсти крака точно като мен и ме изгледа иронично.

— И какво му е по-добрето?

— Амиии… Че не можеш да ме уплашиш, като начало. — Ухилих се доволно.

— Така ли? Като видиш само в какво още мога да се…

Не успя да продължи. Вратата на килията се отвори рязко и вътре връхлетя брат Иларион! Хлопна вратата зад себе си и кресна:

— Я да видя аз какво става тук!

Бях си глътнал езика, отражението ми също го гледаше зяпнало и неподвижно. Той обаче се опули и запрехвърля очи от мен към него и обратно.

— Какво?… Ама от само две чашки… Петърчо… ти си този левият, нали?

Не позна. Ръката му мина през рамото на изображението. То се стресна, хлъцна тихичко, бързо замърда с пръсти и хоп — изчезна! Само че след миг се появи пак, този път точно срещу брат Иларион. Той отскочи и издаде някакъв странен звук.

Изображението изохка, протегна ръце срещу него и замърда пръсти, все едно се опитваше да го докопа. Брат Иларион отстъпи назад, застъпи си връвта на цървула, спъна се и седна на пода. Тръгна да се изправя, но внезапно се облещи — образът срещу него започна да се променя, все едно някой го месеше като глина. Кожата му позеленя, лицето му се удължи напред в люспеста муцуна. Докато преброя до три, срещу брат Иларион вече стоеше зелен триглав гущер колкото мен и облечен в елече и потури като моите. Краката на манастирския готвач омекнаха и той приседна обратно на пода.

— Проклетата клавиатура! — изписка гущерът с гласчето на Христина и замърда дългите си зелени пръсти към брат Иларион. Той изхърка, отпълзя заднешком, залепи се за вратата и задраска гърбом по нея, опитвайки се да я отвори, но все не напипваше дръжката. Гущерът изчезна и хоп — появи се Христина, този път със самодивската рокля, светеща и леко прозрачна.

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — избоботи тя с гласа на триглавия змей, размърда пръсти под носа на брат Иларион и изчезна отново. Братът се опита да се дръпне и паникьосано се заоглежда. В следващия миг срещу него се появи грамаден мъжага с рижа брада, метална ризница, шлем с рога като на картинките от писанията и огромна секира в ръка. Брат Иларион се оцъкли, вторачи се в рогата на шлема, след това в секирата и се притисна към вратата.

— Ква-ква-ква-ква! — заяви ядосано мъжагата и замърда пръсти във въздуха. Секирата се заклати застрашително към брат Иларион, който побеля като вар. Мъжагата се втренчи напред през готвача и вратата и внезапно се разсипа на купчина тлъсти зелени жаби, които заскачаха из килията.

Брат Иларион измуча така, че косите ми се изправиха, и отново задраска по вратата. Ръката му най-сетне попадна на дръжката и в следващия миг той вече беше извън килията. Чух как краката му трополят по стълбите. Последва трясък, глухо изохкване и пак бързи, неравномерни стъпки.

Жабите изведнъж изчезнаха. Оглеждах се известно време, но бях сам в килията.

— Петърчо, чуваш ли ме? — прошепна Христина до ухото ми. Обърнах се, но до мен нямаше никой.

— Къде си?

— Тук съм, само не се виждам. Голяма поразия ли направих?

— Ами… — Де да знам. Може би имаше как поразията да е по-голяма. Ако беше пред игумена, примерно…

— Кой беше този?

— Брат Иларион, манастирският готвач.

— Да разкаже на свещениците ви ли отива?

Помислих малко.

— Не ми се вярва. Пък и да им разкаже, може да не му повярват. — Особено след като се беше изложил със суджуците.

— Неграмотник! Стресна ме и обърках командите. Само да ми падне, така ще го изплаша, че… че…

— Недей, вярвам ти. Пък и вече го изплаши сигурно повече и от отец Андроник.

— Наистина ли?

— Даже май се удари още по-зле и от него, както го чух.

Христина изохка тихичко. Май не се зарадва особено.

— А сега е по-добре да си тръгваш. За всеки случай. И нали ще минеш пак, когато можеш? Искам да те питам още едно-две неща… Е, добре де, малко повече.

— Ще мина. До скоро!

Докато отивах сутринта на молитва, треперех какво ще стане, като ме види брат Иларион. Когато влязох обаче в черквата, още го нямаше. Дойде чак след като започна молитвата. Очите му още гледаха ужасено, а рядката му брадица беше цялата в паяжини — един Господ знаеше къде се беше завирал. Заобиколи ме с куцане отколкото далече можеше, и се сгуши в ъгъла, на най-задния ред. По едно време го погледнах крадешком — не бях виждал през живота си някой да се моли така горещо. Игуменът май също го беше забелязал. След молитвата заяви:

— Вървете и днес с Бога. А ти, брате Иларионе, ела при мен.

Спрях на изхода и се престорих, че си оправям цървула. Мислех, че ще го похвали за образцовата молитва, но не познах.

— Къде си се завирал, та си се ударил? И не ми ли дъхтиш на вино, грешнико? Три дена преди Коледа да се натряскаш като свиня! И да закъснееш за молитва! Така ще те накажа, че…

— Не съм пил, отче! — Братът коленичи несръчно и лицето му се изкриви от болка, докато сгъваше ударения крак. — Не съм, имай милост! Вечерта, такова, бях при Петърчо и се ударих. И после пих една глътка, да ме поотпусне болката.

— Така ли? Нещо тая май е съшита с бели конци. Петърчо, не се изнизвай, а ела тук! Вярно ли говори брат Иларион?

Брат Иларион подскочи и се обърна към мен. Изгледа ме ужасено и се заотдръпва разтреперан. Игуменът зад него се прокашля многозначително и той се смръзна и стисна очи. Усетих се, че ако сега го заразпитва пак, нищо чудно да изповяда всичко.

Трябваше да му помогна някак. Само дано да не се изчервя!

— Така е, отче игумене. Вчера… ъъъ… не можех да заспя и си повтарях молитвата за след лягане. Брат Иларион чул, че говоря, и мина да види наред ли е всичко. И като излизаше от килията, се спъна в нещо и падна, и се удари.

— Точно така беше, отче игумене! — грейна брат Иларион и видимо се отпусна. Даже престана да се дърпа от мен.

— И как така си чул Петърчо да говори на петия кат чак долу от първия? — поглади дългата си бяла брада игуменът. — Аз пък си мисля, че ако ще да се скъса да крещи, пак няма да се чуе до долу. Че и на съседния кат даже. Това около тебе е манастир, а не къща на миряни, ако си го забравил! Да си видял тук стена, по-тънка от два лакътя?

Брат Иларион премига объркано. На мен обаче ми хрумна нещо.

— Нали бяха крадени суджуци преди време, отче игумене, и брат Иларион обикаля вечер и дебне някой да не се опитва да се промъкне в зимника. Виждал съм го и преди.

— Точно така, отче игумене! — допълни усърдно брат Иларион. — По цели нощи не спя, само обикалям да пазя!

— Нещо мътно има тука — усъмни се игуменът. — Петърчо, я ела ми дъхни… Хм. Я пак… Хм. Не миришеш на вино, нито на месо… Добре де, да речем, че не ме лъжете. Но ще те проверявам от време на време дали не пиеш, брате Иларионе. И след закуска да се помолиш.

— До края на живота си няма да сръбна нито капка, отче игумене! Кълна се!

Игуменът въздъхна и махна с ръка да излизаме.

Денят мина в предколедна подготовка. Показваха ми как се прави всичко — как се подготвят свещите, как се меси Коледната пита и какво ли не. Брат Иларион ми обясняваше най-старателно как се слага Коледната трапеза, и през цялото време беше ухилен като делва с петмез. Когато за малко останахме сами в магерницата, той се наведе към мен и прошушна:

— Благодаря ти, че ме измъкна пред игумена.

— Няма нищо. — Честно казано, длъжник му бях, заради номера със суджуците.

— Много ли бях пиян вчера?

— Не… ъъъ, тоест да. Такова, май даже ме виждаше двоен. Иии… други неща.

— Ох, не ми напомняй! Цяла армия демони адови!

— Цяла армия ли? Ама Хри… такова де, Христос да ни е на помощ. Не знам, аз не видях абсолютно нищо.

— Добре, че не си видял! Ужаси нечовешки и сатанински, цели легиони. Чудовища, демони, какво ли не. Като си припомня, и езикът ми се схваща. Стотици дяволи с вили и топори, и всякакви други адови изчадия! Като се нахвърлиха всичките върху мен, щях да умра!…

Беше добре да питам Христина дали откъм вратата на килията не са се виждали бая повече неща, отколкото откъм мен.

— Аха. Ясно. Защо дойде горе?

— Пийнах чашка-две вино, болеше ме зъб, де, та да ме отпусне. И тръгнах да се разхождам, докато ми мине. Обикновено от виното не ми става нищо, но тая вечер ме хвана много лошо.

— Как така те хвана?

— Преди седмица отец Онуфрий, той нали е много стар и спи леко, разправяше, че е чул някъде от горните катове да боботи някакъв глас, ама гласище, все едно реве триглав змей! Само че после не се чуло нищо, и като на сутринта всичко било наред, той разбрал, че е сънувал… — Братът седна на едно столче и заразтрива ударения си крак.

— И какво?

— Ами дойде ми по едно време смелостта и реших да се кача и да огледам. И като стигнах до твоя кат, чувам — говориш с някакво момиче! Тоест, счува ми се, де. После пък приказваха две момичета. Още малко и щях да повярвам на отец Андроник, че… Да не ме издадеш? Протоигуменът нареди да не казваме на послушниците.

— Няма, няма. Даже не ми е интересно… Та, какво е казал отец Андроник?… Кажи, де!

— Ъъъ… — Брат Иларион се огледа пак и прошушна: — Че бил видял в килията си самодива. И какво ли не още.

— И какво още?

— Бил я прекръстил, и тя побягнала с писък, а той я подгонил и се спънал… Не му повярвах тогава, ама като ми се стори накрая, че те чувам да говориш сам със себе си, не издържах и дойдох да огледам каква е работата… Чувал съм, че прегрешилите с пиянство виждали за наказание мишки и змии, ама каквото аз видях, ако ти го видиш, ще припаднеш от ужас!… Повече няма капка да сръбна до живот! Ама този път наистина!

За мое разочарование, Коледата в манастира се оказа не много по-различна от в село. Молихме се тържествено, обиколихме три пъти черквата, и толкова. Игуменът носеше везани със злато одежди, отец Самуил на село няма такива, иначе всичко си беше същото. Много исках да питам защо са златни, като златото е металът на дявола, ама нямаше как. Нищо, ще питам утре или вдругиден. Направо игумена, той сигурно знае най-добре.

След като удари полунощ и вече беше Коледа, постите свършваха. В трапезарията брат Иларион не беше смогнал заради куцането да сложи всичко на трапезата и това ми погоди лош номер. Нали не бях хапвал блажна чорба с месеци, налетях на свинското със зеле като невидял. Преди да се усетя, коремът ми направо се поду. А после се оказа, че има още десет гозби! На село правим само по три. Пък е редно човек да хапне от всяка, че иначе е неуважение към Рождеството Христово… Очите ми щяха да изскочат, докато успея да уважа Рождеството докрай.

Пътят към килията ми се видя поне два пъти по-дълъг от обикновено. Особено стълбищата нагоре. Когато най-сетне се проснах на сламеника, бях убеден, че Христина няма да се мерне днес — нали идваше горе-долу през седмица.

Не познах. Тъкмо се унасях, когато чух гласа й:

— Петърчо, събуди се!

Отворих изненадано очи. Христина светеше срещу мен в тъмното. Надигнах се и седнах на сламеника. Нещо не беше наред.

— Дойдох да ти кажа, че няма да идвам повече.

Стоеше неподвижна като камък и гледаше във въздуха над мен — това не беше наред. И че беше пак със самодивската рокля. И че говореше със съвършено равен и безизразен глас, като тракането на воденица. Какво ли беше станало?

— Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива.

И устните й не се движеха според говора! Значи пред мен беше само образ… нейният, ама го прави не тя, а някой друг!

— Има и караконджули, и ние наистина ви мислим злото…

Кой друг, ако не баща й? Хванал я е и сега се опитва да замаже нещата. Какво да направя?… Дали няма да мога да го изхитря някак? Щом е могъл да й повярва, че е станала примерна…

— Ъъъ, радвам се да се запозная с вас, уважаеми татко.

Христина внезапно млъкна като прерязана. Значи съм познал! Какво да кажа, та да не се сети той, че само гадая?

— Сигурно, таковата, машината ви, де, нещо не е наред… Виждам ви като през мъгла и от време на време изчезвате за по малко… — Чудех се какво да излъжа, че да звучи като вярно. — Иначе много приличате на Христина, имате същите очи…

Изображението срещу мен отведнъж започна бързо-бързо да се появява и изчезва. За миг стана като направено от светещи опънати конци. След това се мярна мъж с чорлави коси, наведен над масичка с кутии на нея точно като тая в стаята на Христина, и бясно тракаше по също такава дъска. И наистина приличаше на нея!… След това изображението й се появи отново — толкова истинско, че направо все едно тя стоеше в килията. Като, когато се беше престорила на мен. И почна отново, точно както преди:

— Петърчо, събуди се! Искам да ти кажа, че няма да идвам повече. Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива…

— С тая щръкнала коса приличате повече на караконджул. — Дано онзи мъж да беше той. — Нищо де, и така става. Нали е пак адово изчадие, правилникът ви е спазен. Тракайте си спокойно по дъската. А кутиите на масата за какво са? В тях държите машините, дето пренасят образа ли?

Христина отново млъкна и постоя неподвижна. След това заяви, без да си мърда устните, с уморен мъжки глас:

— Мамка му! Трансмитерът е повреден. Твоя работа ли е това?… Като те напляскам, ще ти кажа какво не си пипала!

Значи и истинската Христина беше някъде там. Побързах да се обадя:

— По-добре се включете нормално. Така се виждате зле, ъъъ, показва и разни други неща, освен вас. Сигурно забранени, не съм виждал никога преди такива.

— Това е то късмет — заяви ядосано мъжкият глас. Неподвижната Христина изчезна и внезапно сред килията ми изникнаха две фигури. Христина седеше виновно на дъската-легло, която бях виждал в стаята й. И ако съдя по нацупването, май беше истинската. А на столчето пред масата беше същият мъж, който се мярна за момент. Значи наистина беше баща й. Късмет!

— Да се повреди трансмитерът точно сега! — продължаваше той. — Вместо да оправим нещата, само ги дооплескахме. Като почне някой Безтелесен да го ремонтира, ще разбере какво е станало и ще ни направи на нищо!

— А ще доразкажете ли каквото бяхте почнали за самодивите, караконджулите и злото? — попитах аз. — Много беше интересно! И как го правите с гласа на Христина? Както тя си промени гласа да е като на триглав змей ли?

— И сега сме от трън, та на глог! — продължи сърдито таткото, без изобщо да ме погледне. — Мило ми домашно бедствие, вкарало си ни в пряко нарушение на Конвенцията. Даваш ли си изобщо сметка каква каша си забъркала? Помисли си само колко изследователски групи в момента изглеждат като обикновени хора. За ужас на всички. Чудя се как не са се оплакали.

— Защо за ужас? — учудих се аз. — Напротив, за радост на всички. Кой ще се оплаче, че вижда нормални хора вместо самодиви и караконджули? И астрономи?

Бащата на Христина не ми обръщаше никакво внимание.

— И какво си направила? Цялата телеметрия мисли, че всичко е наред. Ако е гръмнало управлението на подпространствените холопроектори…

— Татко, не съм го пипала изобщо! Предишния път работеше екстра! — подсмърчаше тя.

— Знам, изгледах в Центъра записите на посещенията ти тук. Сигурно си го повредила точно с обратната връзка последния път. Поне един месец без вечеря, като начало. И забрави изобщо за глайдера!

Христина оклюма още повече. Дожаля ми и реших да я защитя:

— Тя не е виновна. Не е повредила трансмитера. Нито подпро-стран-стве-ни-те холо-про-екто-ри. — Май успях да го кажа правилно. — Групите ви си изглеждат както трябва. На вас, де.

— Аман от тебе, потомъко на техническа цивилизация! — завъртя се бащата на Христина към мен. — Дето знаеш по-добре от мен повреден ли е трансмитерът или не! Я кажи какво е трансмитер?

— Каквото и да е, наистина не е повреден. В килията ми се виждаше Христина. Просто се сетих, че това не е тя — никога няма да каже такива неща. И ви изхитрих набързо.

Христина ме изгледа опулено, след това се просна по гръб на леглото и започна да се смее и да рита из въздуха. Таткото премига, след това подбели очи и се хвана за сърцето. Уплаших се, че може да му стане нещо.

— Ти… ти… — Таткото едвам си поемаше дъх. — Ти си по-голяма напаст и от нея! Знаеш ли колко лошо е да лъжеш? И колко е недостойно?

— Да се представиш за дъщеря си и да говориш лъжи от нейно име ли? Не е чак толкова недостойно. Щом е от загриженост, грехът не е страшен. Молите се три дни след всяко ядене…

Бащата на Христина се хвана за главата и махна с ръка. Изглеждаше здравата ядосан.

— Какво ли изобщо говоря с теб. Повече няма да се свързвате, и точка. Ясно?

— Няма да стане! — кресна Христина. — Ако трябва, ще разбия цялата компютърна система, но ще си намеря връзка!

— Срещу експертите от Центъра не можеш да направиш нищо. Още по-малко пък уважаемият ни Петърчо.

Ядосах се. Тоя Христинин татко май не ми беше сърбал попарата.

— Уважаемият ни Петърчо може да направи нещо, уважаеми татко на Христина.

— Да бе, технически чудотворецо. Само дето главата ми не побира как.

— Както знаех по-добре от вас дали трансмитерът е повреден или не.

Таткото се сепна за момент. След това май се ядоса още повече.

— И как точно? Ще кажеш на мама и на тате ли? Или на игумена ви?

— Точно така. Бързо се сещате.

Мъжът се изсмя, но смехът му секна на средата и очите му почнаха да се окръглят.

— И не само на тях. Ще разкажа, че сме се свързвали пряко и че знам за вашия свят всичко забранено. Ще ви опиша как изглеждате наистина. Ще разкажа на отците ни какво са всъщност и самодивите, и караконджулите, и всичко останало. Да не се боят от тях, а да ги питат защо са тук и какво изучават. И да им казват откъде знаят тези неща, за да не могат онези да ги уплашат.

Таткото сякаш се вкамени. Минаха десетина удара на сърцето, преди да успее да проговори:

— Господи, какъв кошмар!

— Напротив! Знаете ли каква радост и веселие ще е? Сигурно ще направят деня църковен празник! И ще напишат житие за мен, като за светците!

Той започна да блъска с юмруци главата си. Помълча известно време, после поклати глава:

— Това не може да остане така. Нямам право…

— Нали вече е станало? — попита Христина. — Защо да не остане?

— Защото е нарушение. В техния свят ще се пръсне забранена информация и… И не може!

— Няма да се пръсне — уверих го аз. — Ако ни оставите да си играем, няма да кажа нищо.

— Така ли?… Хм… — Той помисли малко, и отведнъж очите му светнаха и ме изгледа дяволито. — Петърчо, абе ти можеш ли да си спазваш думата?

— Да!

— Ама наистина?

— Съвсем наистина.

— Не вярвам.

— Обещавам! Сега ще ни разрешите ли да се виждаме?

Таткото се усмихна доволно.

— Бих ви разрешил, но не ти вярвам, че можеш да си спазваш думата.

— Мога! Ако не си я спазя, пък на̀!

Той тракна няколко пъти по дъската и внезапно между него и мен се появи още една Христина, две педи висока и малко по-прозрачна. Срещу нея седеше моят образ, също прозрачен.

— Мразя шаха. Ама татко ще те бие като добрутро — каза втората Христина.

— Като добрутро ще го бия аз. А после той теб, само че не на шах — отговори образът ми.

И внезапно и той, и втората Христина изчезнаха.

— Каза ли, че ще ме биеш на шах като добрутро, Петърчо?

— Ъъъъъъ… да. — Голям издайник беше тоя техен трансмитер!

— Добре тогава. Ще поиграем на шах. Победиш ли ме, спазиш ли си думата, значи можеш, и ще ви разреша да се свързвате. Иначе няма да го позволя. Справедливо ли е? — Той се ухили още по-широко.

— Татко, това не е честно! — подскочи Христина. — Ти си гросмайстор, най-добрият на шах в Центъра си! А той току-що е научил правилата. Петърчо, колко пъти си играл на шах?

— Четири… — Игрите сам със себе си май не се брояха.

— Виждаш ли, татко? Не е честно…

— Тогава да не го е казвал, Христинче. И аз нямам право да ви разреша връзка, защото е пряко нарушение на Конвенция от близо хиляда години и на какви ли не още договорености, и за това се наказва, а ти го искаш от мен, нали? Тогава е справедливо и той да си спази думата. Е, Петърчо?

Хвана ме страх, но нямаше как.

— Добре.

Бащата на Христина потрака по дъската си и на пода пред нас се появиха фигури за шах, наредени върху дъска на черни и бели квадратчета. Бяха разкошно направени, конете даже имаха юзди. Сигурно дърводелецът ги беше работил с месеци. Откъм мен бяха белите.

— Играй!

Замалко да се опитам да преместя с ръка фигурката. Усетих се навреме и само посочих:

— Този войник — тук.

Таткото ме изгледа странно, след това тракна по онази дъска на масата и войникът ми отскочи две квадратчета напред. Черен се премести срещу него.

— Този войник — тук…

Към десетия ход таткото престана да се усмихва и започна да мисли все по-дълго. И да ме поглежда подозрително. Наистина беше много по̀ майстор от отец Геласий — иначе щях да го бия някъде между петнайсетия и двайсетия ход. На шестнайсетия си измисли някакво прескачане на топа през царя, а два хода по-късно твърдеше, че аз нямам право да го правя, като царя ми е заплашен. Щях да го обвиня в нечестна игра, но Христина потвърди, че е правилно. Нищо, де — и това не му помогна. На четиридесет и деветия ход загуби играта.

— Е, татко? — запита Христина, която още не вярваше на очите си.

— Правилата на турнира са по шест партии. Тепърва ще видим. — Татко й изглеждаше малко нервен. Всъщност, май не съвсем малко.

Втората игра я спечелих още на трийсет и шестия ход. Бях научил доста от първата и успях да направя един много хитър номер — на всеки ход хем да плаша царя на таткото, хем да му взимам фигура, и така девет фигури подред. Бащата на Христина само пъшкаше, и мислеше толкова дълго преди всеки ход, че започнах да подремвам, докато го чакам.

— Татко, не мислиш ли прекалено дълго? — попита дяволито Христина.

— Имам право на два часа за мислене. — Гласът му звучеше колебливо.

— Да, ама Петърчо играе, без изобщо да мисли.

— А какво има за мислене? — учудих се аз. — То се вижда какво трябва. Освен да внимавам да не посоча погрешка съседно квадратче…

Таткото само изстена.

Третата игра той я започна направо страхотно. Взимаше ми фигурите една след друга, към двайсетия ход ми останаха половината, а той беше загубил само трима войници. Направо не виждах къде мога да играя, без да загубя нещо. Сигурно щеше да ме бие след още петнайсетина хода, само че Христина го хвана, че шмекерува. Бил пуснал някакъв си Арканус, дето бил по-велик шахматист от всички хора на света накуп, за да му подсказва. Христина така му се накара, че той се изчерви точно като нея, когато лъже. Каза му какво ли не за честни думи и спазването им, а той само пъшкаше и мислеше, като над ходовете предишната игра. Накрая се предаде:

— Добре де, махам го.

— Чакайте малко! — обадих се аз. — Искам да го видя.

Таткото равнодушно завъртя една от кутиите на масата към мен. На едната й страна имаше някакви разноцветни букви и цифри. Не разбрах сами ли светеха, или изглеждаше така заради пренасянето на образа.

— Няма го. Да не се е скрил?

Двамата оттатък погледнаха кутията, след това се спогледаха. Таткото вдигна рамене, след това очите му светнаха — сигурно се беше сетил къде може да се е скрил Арканус — и тракна по дъската си няколко пъти. Буквите и цифрите изчезнаха и на стената на кутията се появи як мъжага, седнал на камък и дълбоко умислен.

— Не може да е този. Защо ме лъжете?

— Защо да не може?

— Ако е по̀ майстор от всички хора накуп, значи няма как да е човек. Иначе трябва да е по̀ майстор от себе си — как?

Таткото въздъхна.

— Само прилича на човек, иначе не е.

— Аха… Пренесли сте образа му върху кутията? А къде е тогава? И защо не мърда?

— Мисли — обясни таткото и хвърли поглед към Христина.

— Уф, трябваше да се сетя и сам. А откъде сте го пуснали? В някоя стая ли сте го държали? Или в сандък?… Защо се гледате така? Обещах, че няма да разкажа на никого. И мога да си спазвам думата. Къде е, де?

Таткото въздъхна дълбоко, завъртя обратно кутията и я пипна отпред. От нея изскочи по-малка черна кутийка.

— Ето тук.

— На кутията беше по-голям… Сетих се! Само изображението му е по-голямо. Интересно — толкова добре играе шах, а е толкова малък! А как се отваря тази кутийка?

— Никак. Не се отваря — обяви Христина през смях.

— Че как тогава сте го пуснали? И после сте го прибрали? Пак ли ме лъжете?

— Христина имаше предвид, че не бива да се отваря. Прибрали сме го обратно вътре и ако я отворим, ще излезе пак — обясни много бавно и ясно баща й.

Тя кимаше усилено.

— Аха, разбрах. Сега вече ви вярвам… Може ли да дадете кутийката на Христина да я държи?

Пазителката на кутийката не спря да се киска. Какво й беше толкова смешно, не знам. Таткото обаче беше мрачен като буреносен облак:

— Продължаваме ли?

— С нова игра, татко. В тази Арканус вече ти е дал нечестно предимство — намеси се Христина.

— Няма нужда от нова — махнах с ръка аз. — Тъкмо ще ми е интересно за колко хода ще спечеля оттук нататък.

Баща й се задави. Когато отново се наведе над дъската, изглеждаше все едно ще се разплаче. Към четиридесетия ход се предаде. Така и не можах да разбера защо — тъкмо бях изравнил играта. Щяха да минат поне още десетина хода, преди да го бия.

— Е, татко? — обади се доволно Христина. — Петърчо май си държи на думата. А ти на твоята?

— Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. — Татко й изглеждаше като дядо Стефан точно след като получи удара. — Откъде се взехте такива и двамата?

— Татко казва, че ме е донесъл щъркелът — осмелих се да кажа аз. — А, добре, че ме подсетихте — повече ли влиза в главата ви, като я блъскате? А Христина какво я е донесло? Прелетни патици?

— Ти си патица, глупчо такъв!

— Добре де, не исках да те обидя. А при вас какво носи децата? Орли? Или също щъркели като при нас? А този Арканус някакъв демон ли е или какво? И как става да тракате по онази дъска, а фигурите да се местят по тази? И защо са на дъска, а не на кесия? А защо мислите, преди да местите фигурите? Не виждате ли какво трябва да играете? И какво е това компютърна система? А експерти от центъра? И може ли този трансмитер да мести не само образи, ами и истински неща? И ако мести само образи, как така караконджулите разплитат огради и подрязват оси на каруци? А защо е забранено да говорим за това? Като нямате свещеници, кой ще ви накаже? И какво е глайдер?

— Моля те, спести ми въпросите — обади се уморено бащата на Христина. — Гледах преди месец статистиката: в целия Възел има около четири хиляди гросмайстори, а сигурно не повече от десетина ще могат да те бият. От четири игри опит!… Това е то късмет.

— Не е късмет! — обидих се аз. — Като гледам дъската, виждам съвсем точно къде, като преместя, какво ще стане!

Христина отново се закиска.

— Кога ще играем и другите три игри? — Нямах търпение.

— Безсмислено е. Ако минеш шахматна школа, вероятно ще трябва да си търсиш противници сред Аугментираните… И какво да ви правя сега? Хубав подарък ми сервирахте… Нямам право да ви разреша връзка, повярвайте ми!

— Вярвам ви. Само че не се поколебахте да ме хванете на дадена дума и да искате да играем на шах. Така че си спазете вашата. Ако можете да я спазвате, де. А ако не можете — и аз съм свободен да разказвам за вас.

Бащата на Христина дълго мълча, стиснал глава с ръце. Накрая се изправи бавно.

— Ще се видим пак другата вечер. Тогава ще говорим.

И образите им се стопиха.

— Петърчо, какво ти става? — скара ми се след закуската отец Никодим. — На молитвата те гледам — само зяпаш в тавана. И ходиш все едно не си на този свят.

— А, малко ме боли главата, отче. Заспал съм с глава извън сламеника, на камъните, нали преядох вчера и ми беше тежко на корема…

— Като взема пръчката, ще те заболи и другият край! И като си легнеш без вечеря, ще ти олекне на корема!… Идвай сега, намерил съм ти нещо, което ще ти е много интересно. Указанията на свети Йосиф Водителя как се гонят изчадия адови, точно от след Преселението. Ето ти и трактата на преподобния Игнатий за самодивите, дето толкова те интересуват. В него пише абсолютно всичко за тях… Защо правиш физиономии? Не се ли радваш?

— Радвам се, отче, радвам се. Само ме понаболява главата… Къде са указанията?

— Пред очите ти, несветнико! Взимай ги и чети. Аз имам работа до Петлево. Ще се върна преди вечеря, и ще искам да ми кажеш и седемте молитви за отпъждане на самодиви. И не да идеш сега да спиш в килията! Ще четеш в библиотеката, да те наглеждат преписвачите.

В голямата стая на библиотеката четиримата преписвачи усърдно скърцаха с пера. До тях седеше Димо и старателно преписваше някакво житие под надзора на отец Геласий. Масите за четене бяха празни. Седнах на най-далечната и отворих двете книги, които ми връчи отец Никодим. Указанията на свети Йосиф Водителя се оказаха тънички, въпреки дебелата кожена подвързия. Трактатът на преподобния Игнатий обаче беше доста дълъг. Бях го чел преди, но само описанията на самодивите — не бях погледнал молитвите.

Какво ли правеха сега Христина и баща й? Дали той не ме беше излъгал, че ще дойдат пак? Впрочем по-добре да чета, че като ме изпита отец Никодим…

Молитвите бяха на края на трактата. Първата беше за подготовка за прогонването и следваше да се чете, преди прогонващият да тръгне към мястото, където са ги видели. „Господи, който бдиш над нас…“

И как така се сменяха рисунките по стената на кутията? И защо другите хора не могат да играят шах направо, ами трябва да мислят?… Ох, я да хващам да ги уча тези молитви. „Господи, който бдиш над нас, опази ни от лукавия…“

Могат ли с тоя трансмитер да пренесат образ на разплетен плет, та като го види човек, да си помисли, че караконджулите са му го разплели? А с осите на каруцата… ако те наобиколят няколко караконджули нощем и ти кажат, че или ще подрежеш осите на каруцата на съседа, или… Или пък ако не го харесваш и искаш да му направиш номер, а после се оправдаеш с караконджули… Ама това моето на нищо не прилича! И една молитва не съм прочел! Наистина съм отнесен!… „Господи, който бдиш над нас, опази ни от лукавия и творенията му…“

Добре, а сега какво може да направи таткото на Христина? Ако реши да не ни помага, ясно — но тръгне ли да помага, ако го хванат пък него? Дали и този, дето ще го хване, ще иска да ме бие на шах?… И пак не уча!!! Да ме вземат дяволите! Така де, ангелите!… „Господи, който бдиш…“

— Защо не четеш, Петърчо? Мечтаеш си как ще прогонваш самодиви и караконджули ли? — тупна ме ръката на отец Геласий по рамото. Подскочих и се обърнах — беше застанал точно зад мен и ме гледаше хем насмешливо, хем доволно.

— А? Да, да, отче Геласие.

— Сигурно нямаш търпение да прогониш отнякъде самодиви? Така е, защото не си виждал самодива през живота си. Защото никога не влизат в манастир. Ама станеш ли монах, ще излизаш навън да ходиш да ги прогонваш. Ще видиш тогава!

— Да, да, разбира се, отче Геласие.

— Ще се смръзнеш от ужас! Не можеш да си представиш колко са страшни. Види ли ги човек, иде му така да побегне, че да се не види, тъй да се каже.

— Ъъъ, ще внимавам, отче Геласие. — Опитах се да си представя отеца как бяга така, че да не се види, но не можех: с това шкембе надали щеше да успее.

— Да внимаваш добре. Знаеш ли как лъжат и колко са хитри? Ще ти наобещаят какви ли не плътски удоволствия и наслади. И грехове. Да не ми е името отец Геласий, ако не стане така.

— Да, да, отче Геласие.

— И накарат ли те да оставиш кръста, който носиш, си погинал. На мига те връхлитат и ти изпиват душата. Не внимаваш ли с тях, ще станеш като Георги малоумния.

— Да, да, отче Геласие. — Едвам потиснах прозявката. Отецът обаче ме забеляза.

— Ама ти много на леко ги взимаш тия работи! На какво прилича това? Щом ще ставаш монах, трябва да знаеш истината за изчадията адови. Иначе ще си като простите миряни. Няма да можеш да ги побеждаваш.

— Разбира се, отче Геласие.

Като се замисля, прав беше. Ако не знаех истината за изчадията адови, нямаше да мога да се оправя с таткото на Христина. Чак ми стана жал, че не мога да му я кажа.

— Учи хубаво, момчето ми! Светът трябва да бъде опазен от това зло! И на теб ще разчита за това!

— Обещавам, отче Геласие…

Вечерта можах да кажа само две от молитвите, и тях с грешки. Отец Никодим ме наказа да си легна без вечеря, а пък не смеех да открадна суджук от зимника. Да не пропусна обещаното посещение.

Почаках доста, но Христина и баща й все не идваха. Вече бях почнал да задрямвам, когато внезапно в килията се появиха три фигури. Христина направо подскачаше от нетърпение и изглеждаше толкова доволна, че се зачудих колко ли голяма пакост е станала. Зад нея стоеше висока, усмихната жена, сигурно майка й — приличаха си като две капки вода. Баща й пък имаше тъмни кръгове под очите и косите му бяха още по-щръкнали от преди. И гласът му беше попрегракнал:

— Здрасти, свръхмозъко невиждан. Ще трябва да ти направим едно изследване.

— Какво значи това?

— Да разберем нещо за теб — обясни Христина.

— Питайте.

— Не става с питане. Ще ни помогнеш ли? Имаш ли нещо остро? — Майка й излезе напред и постави на пода нещо кръгло и с дупка отгоре. — Ще посмееш ли да се боцнеш така, че да пусне кръв? И да капнеш една капка тук. — Тя посочи дупката на кръглото нещо.

— Това какво е?

— Холоспектроанализатор — обади се Христина.

— Ясно. А какво ще рече това?

— Специална машина — поясни майка й.

Да капя кръв в дяволско дело? Хм.

— Договор с дявола ли ще подписвам? Не ща.

— Няма, не бой се. Това, което ни интересува, можем да го разберем от капка кръв. — Майката ми кимна успокояващо.

Помислих за миг.

— Ама тя ще падне през него на пода. Нали то е само образ.

— Докато пада през него, то ще я провери.

— Как така ще я провери?

— Ще я огледа по специален начин.

— Очите отвътре ли му са? И какво ще й гледа?

— Христина казва, че си бил страшно добър на шах. Искаме да разберем колко си умен.

— Страхотно — обади се бащата на Христина. — Мислеше, че съм караконджул.

— Без да те е виждал как всяка втора нощ осъмваш пред компютъра ли? — усмихна се майката. — Явно никак не е глупав.

— Ама мен лично отец Самуил ме е проверявал колко съм умен! — опитах се да обясня аз.

— Кой е той?

— Селският ни свещеник. Като бях на четири години, питах още повече от сега…

— Не може да бъде — промърмори таткото.

— … и тате беше загрижен дали не съм глуповат, заради колко и какви неща питах. И помоли отец Самуил да провери.

— И как е проверил, ако мога да знам? — ухили се Христина.

— Ами попита ме колко крака има кравата. А пък аз попитах тате толкова ли ни е глупав свещеникът, та не знае колко крака имат кравите. И помолих отец Самуил да дойде на улицата да му покажа на Манол кривия кравата, дето беше отвънка, да я види и да знае… Тате здравата се ядоса, ама отецът се смя и го успокои, и каза, че не съм по-глуповат от другите деца. И оттогава си питам спокойно. Поне като не е близо тате. И отец Никодим. И… — Замислих се. — Абе, май само отец Самуил ме изтрайва по-дълго.

— И аз мисля, че не си глуповат — усмихна се майката. — Ще ни помогнеш ли?

Взех от перваза на прозореца иглата, с която си кърпех дрешките, и се убодох по пръста. След това оставих една капка кръв да капне през нещото с дългото име. Майката на Христина го вдигна и прибра, а аз внимателно огледах камъните отдолу. Капката кръв си беше там, слава Богу.

Малко време таткото тракаше по дъската си и оглеждаше нещо по кутията пред него. След това се обади:

— Наистина има маркерен ген. Чакай да го идентифицирам…

Христина занаднича през рамото му, и изведнъж подскочи и изкрещя:

— Урааа! Шеста степен на модификация! Честито, татко!

— Ще ти дам аз едно честито! Откога почна да ми се подиграваш?

— Не се подигравам! Колко пъти си казвал на майка, че предпочиташ да бях момче?

— И майка ти е съгласна.

— И колко време ме мъчи да ме правиш шахматистка?

— Мъченето беше взаимно…

— Имаме ли данни за произхода на гена? — обади се майка й.

Още тракане по дъската и малко чакане. След това тримата се вторачиха в кутията на масата, погледаха я, зяпнаха мен и изведнъж прихнаха да се смеят.

— Право в десятката — поклати глава майката на Христина.

— Какво ми се смеете? И какво значи шеста степен на модификация? Всичките ли си измисляте разни сложни думи?

— Бедната ми глава — обади се таткото. — Видя ли какво ми докара, мое компютърно чадо? От училищно бедствие стана междусветско.

— Нали все искаш най-сетне да порасна?

— …

— И кой те караше да докладваш пред Съвета? И да поемаш вината?

— А ти защо каза, че Петърчо ме е бил на шах? Нали се бяхме уговорили…

— Защото Съветът искаше да му изтриете паметта!

— И какво толкова? Това е рутинна терапия. А сега ме наказаха.

— Какво ви наказаха? — попитах аз. — И кой, като нямате свещеници?

— Познай какво! — ухили се Христина. — Освен че му забраниха да работи от къщи.

— Амиии… — Щом нямат свещеници, сигурно не са му наредили допълнителна молитва. — Били са го с пръчка?

— По-лошо — обади се кисело таткото.

Майката му метна един поглед и повдигна вежди.

— Наредиха му, ако открие данни за висока степен на генетична модификация, да те изтегли в нашия свят и да те осинови, вместо да ти трият паметта! — заяви злорадо Христина. — Така че много скоро ще си ми братче! А знаеш ли как се опита да се оправдае той?

— Че вече си има едно бедствие вкъщи и второ ще му дойде много?

Баща й ме зяпна, след това двамата с майка й прихнаха. Христина тропна с крак и се нацупи:

— Не е честно! Наговорили сте се!

— А как ще ме изтегли?

— За ушите — обади се таткото.

— А вашият свят по-хубав ли е от нашия? Стаята на Христина е страхотна, а иначе? И какво е Съветът? Нещо като синод ли? Той ли ви е наказал? А какво са Аугментираните? И какво е това компютър, дето все го казвате? А маркерен ген?

Христина направи отчаяна физиономия, а длъгнестото лице на таткото се удължи още повече.

— И как това нещо вижда в кръвта маркерния ген? — продължавах аз. — Той как изглежда? — Огледах кръвта по пръста си внимателно, но не видях нищо особено. — Червен ли е? И как тогава се забелязва? Кажете де, искам и аз да се науча да виждам маркерни гени! Или трябва очите ми да са отвътре?

Бащата на Христина извади отнякъде парче плат и си избърса челото.

— После ще ти обяснявам. Имаш ли нещо да питаш преди изтеглянето?… Ох, пардон, взимам си думите обратно!…

— Имам, имам! Защо се смяхте толкова преди малко? Този маркерен ген много ли беше смешен? Или произходът му?

— Никак не са смешни — обади се майката на Христина.

— Че защо тогава се смяхте?

Тя погледна таткото. Той вдигна рамене и махна с ръка: карай да върви.

— Точно преди Разделението няколко студенти по медицина решили…

— Какви са тези студенти по медицина?

— Калфи-лечители — поясни таткото.

— А Разделението сигурно е Вторият Вавилон?

— Точно така. Решили да направят лош номер на една своя религиозна позната. Пробутали й модификация на генетичния набор… Така де, искали децата й да имат много независимо и критично мислене, за да не са религиозни, и без тя да разбере, й направили нещо. Тя пък разбрала по-късно, опитала се тайно да махне или промени модификацията, но нещата само се оплели още повече, имало разни разправии и какво ли не. И понеже тя искала да има деца въпреки всичко, нещата били описани в Генетичната библиотека — това е едно място, като манастирската библиотека, дето се пишат всякакви такива неща. И оттам го научихме ние.

— И децата й били ли са религиозни или не? А играели ли са шах? — Какво е модификация на генетичния набор, сигурно щях да разбера по-късно.

— Някои са били религиозни, някои — не толкова. А за игране на шах няма записани данни. Сигурно не са били големи шахматисти. — Майката ме изгледа и пак се усмихна.

— Защо се смеете, де?

— За да получат достъп до апаратура за правене на модификатора, онези юнаци казали на наставниците си, че ще правят експеримент. И знаеш ли как го нарекли?

— Не…?

— „Хитър Петър“.

— Ахаааа! Разбрах! А само Петровците ли стават такива или всички? А Петранките?

— Господи, какво ни чака! — промърмори таткото. — Не виждам из историята данни за умения по шах. Нито за ейдетично мислене, нито за…

— Василе, в тая история с генетичните ремодификации може да е станало всичко. След като го изтеглим, ще видим каква е работата.

— Ако и тогава. Генетиката на Ортодокс е такава каша, че…

— Пускай заявката, че ще съмне. Децата трябва да спят.

— Децата колко пъти не са спали, едно заради друго — изгледа ме таткото и, за мое учудване, се усмихна доволно.

— Благодарение на третото. Хайде.

Таткото май се обиди малко:

— Пускам. Дано да отговорят бързо, че вампирясахме… Петърчо, къде изскочи? Пошегувах се, върни се!

Надникнах през вратата на килията вътре: Христина и майка й се смееха. Зъбите им си бяха нормални — сигурно таткото наистина се беше пошегувал. Влязох, но за всеки случай ги заобиколих по-отдалече. Уж само образ, ама де да знаеш. Ами ако лъжат, че вампирите не са тяхна работа?…

— Кой да отговори? И какво?

— Не става просто така. Трябва да получим одобрение откъде ли не.

— А откъде трябва?

— От много места. — На таткото май не му се обясняваше.

— А откъде не трябва? Тези места тогава ще да са по-малко.

Таткото въздъхна:

— Няма спасение… Първо, трябва Съветът да одобри нещата. По принцип вече е, само че трябва да има формално разрешение, а според процедурата то се дава след получаването на резултатите от изследването. Дежурният ги е приел вече, нищо чудно и да е дал отговора. След това трябва да дадат разрешение вашите, чрез Отговорника на вашия свят, и той. След това трябва да го одобри Отговорникът на Възела. Чак тогава вече можем да действаме.

— Това колко дни са? И какъв е този отговорник на нашия свят, нали в него само аз знам за вас? И как ще разрешат мама и тате, след като не можете да им кажете за вас? Ще се появите като самодиви ли? И като караконджул? И ще им поискате разрешение да ме осиновите?

— Обикновено са два-три часа.

— Това колко е?

— Докъм среднощ… Колкото до вашия свят, в него има Отговорник, който знае за нас и за останалите светове. Той си и намира начин как да пита майка ти и баща ти или настойника ти в манастира — който реши, че носи към момента отговорността за теб. Безтелесен е, така че може да действа и много бързо, ако реши. А Отговорникът на Възела е Аугментиран, той по процедура дава отговор веднага след като другите дадат.

— А какво ще стане, като намерят на сутринта килията ми празна? Не е хубаво така. — Не че очаквах да липсвам на някого в манастира, де. Като си помисля, сигурно щяха да празнуват, че съм изчезнал.

— Христина още ли не те е научила колко весело е да се правят пакости? — усмихна се майка й.

— Още не съм, но ще се постарая — обади се Христина. — Нали така казват примерните деца?

Някъде тихичко изцвърча щурче и тримата пак се обърнаха към масичката с кутиите.

— Я виж ти! Като че ли всички са ни чакали специално — промърмори таткото. — Дали Отговорникът им не познава Петърчо, та се е разбързал така?… Добре, да тръгваме.

Към следващата част или към съдържанието

Григор Гачев Ортодокс (2)

Метаданни

Данни

Ортодокс

Информация

История

Сваляне / Връзки

1Манастирът

Григор Гачев
Ортодокс (2)

1
Манастирът