Алекса Райли
Девицата булка (1)

Глава 1
Клеър

— Г-ца Клеър Стивънс? — обърнах се, поглеждайки към мъжа, който изрече името ми. Слънцето ме заслепяваше, докато той направи още една крачка към мен, а каубойските му ботуши тропаха по плочките на входа на железопътната гара. Сега, щом се приближи, можех да го видя много по-добре и бях изумена от външния му вид.

Той изглеждаше така, сякаш можеше да е на възрастта на баща ми. Не че познавах баща си, но ако трябваше да предположа колко е възрастен, вероятно би бил някъде колкото този мъж. Част от страха, който изпитвах, понамаля. Този мъж изглеждаше приятен. Бръчките от смях около устата му бяха очевидни, въпреки бръчките от възрастта. Сивите му очи бяха косо разположени, кожата му бе силно загоряла от слънцето и кафеникава на цвят, вероятно от годините работа на открито.

— Да, това съм аз — изправих се от пейката, на която стоях от час. Бях започнала да се чудя дали бъдещият ми съпруг щеше да се появи, или се бе отказал. Тревогата ми ставаше все по-силна с всяка изминала минута, докато чаках. Дори нямах достатъчно пари да хвана влака обратно до Лобо, Тексас. Щях да бъда прикована в град по средата на нищото, без пари и подслон.

— Съжалявам за това, г-жо. Една от оградите тази сутрин се счупи и добитъкът се разпиля навсякъде. Трябваше да съберем всички копеленца. — Той трепна леко заради думите си. — Извинете езика ми, г-жо.

Усмихнах се, за да му покажа, че не ми пречи.

— Не се тревожете заради мен. Израснала съм във ферма с десетима работници. Чувала съм всичко.

— Нима?

Кимнах.

— Да, преди майка ми да се разболее и да се наложи да се преместим в града. — Още можех да доловя болката в гласа си. Раната все още бе прясна. Не можех да го скрия, дори да се опитах. Майка ми ме остави напълно сама преди малко повече от месец и вече си нямах никого. Ранчото, в което отраснах, го нямаше. То не беше наше, но аз се чувствах там като у дома, след като работихме в него почти през целия ми живот. Работниците в ранчото бяха единственото семейство, което познавах, но Блекуел го продадоха миналата година и нямаше как да се върна, за да работя отново там.

Озовах се в лодка на средата на езерото, без да имам гребло.

— Съжалявам за загубата ви.

Аз просто свих рамене, тъй като наистина не исках да говоря за това.

— Това ли е всичко, което имате? — попита той, кимайки към чантата, която бях оставила на пейката.

Това ли е всичко, което имате? Въпросът сякаш ме изгори.

— Да, това е всичко, което имам.

Той ме погледна за миг замислено, а погледът му омекна.

— Той няма как да знае, че ще се появите точно вие — засмя се мъжът, а линиите около устата му станаха по-видими. Знаех, че говори за бъдещия ми съпруг, Кеш Маккалистър.

— Напълно сигурна съм, че той знае, че идвам — казах и опитах да взема чантата си, но той ме изпревари.

— Казвам се Ърл — каза той, вдигна чантата ми и ми намигна. — И не, сигурен съм, че той не знае, че вие идвате.

С тези думи той се обърна, понесъл багажа ми, и тръгна към изхода на гарата. Последвах го към черен пикап. Той метна чантата ми отзад и отвори вратата на пасажерското място.

Наложи му се да ме повдигне леко, за да успея да се кача вътре. Това чудо имаше нужда от стълба или нещо подобно.

Затваряйки вратата след себе си, аз си сложих колана, а той се настани на шофьорското място. Ърл закопча собствения си колан, преди да завърти ключа и двигателят на колата да се събуди за живот.

— Пътят до ранчото е около час. Щом излезем от града по пътя ни ще има само ферми. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгнем?

— Къде е той? — Не бях сигурна защо попитах точно това, но бях леко наранена от факта, че мъжът, за който щях да се омъжа, не дойде да ме вземе лично. Дори мислех, че ще стегнем възела, така да се каже, преди да се насочим към ранчото му. Така пишеше в имейла.

— Задържаха го — беше единственият му отговор, преди да потегли от паркинга на гарата, насочвайки се към пътя, водещ до края на града.

Прехапах устни и погледнах към Ърл, който ми намигна отново. Зачудих се дали да не опитам да изкопча от него информация за бъдещия ми съпруг, или да го оставя на мира. Той вероятно щеше да му каже всичко, което съм казала. Освен това, Кеш ми бе казал какво ще представлява бракът ни и защо има нужда от съпруга.

Брак за удобство. Някой, който да топли леглото му и да готви храната му. Не го бе казал точно с тези думи, но аз умеех да чета между редовете. Макар че не знам защо мъж, красив колкото Кеш, има нужда да поръчва булка по пощата. Красив, бе меко казано. Той ми изпрати своя снимка и каза, че имал само тази. Тя изглеждаше така, сякаш са го снимали без да знае. Беше на гърба на кон, а изражението на лицето му бе твърдо.

Заради шапката му „Стетсън“ не можех да кажа каква е косата му или цвета на очите му, но тя не можеше да скрие, че е привлекателен и масивен. Заплашителен беше най-добрият начин, по който можех да го опиша, виждайки снимката му. Не можех да си представя, че мъж като него има нужда от булка по пощата, и все пак, ето ме мен. Съюзът ни нямаше да се уповава на любов. Нямаше да има цветя и сърчица. Всеки от нас имаше своите задължения.

Думите му бяха студени и с тях изхвърлих идеята на Чаровния принц през прозореца. Когато за пръв път научих за програмата за булки по пощата за каубои, позволих на тези малко романтични идеи да изпълнят ума ми, но беше ясно от имейлите и от факта, че не успя да дойде лично да ме вземе днес, че не бе лъгал. Бракът ни щеше да бъде само за удобство.

Той дори не поиска моя снимка. Всичко, което искаше да знае, бе дали мога да готвя, да чистя и да работя на компютър. Буквално това бяха всичките му изисквания. Агенцията бе направила всички проверки и не бях сигурна дали са казали нещо повече на Кеш за мен.

Затворих очи и скоро мъркането на двигателя ме унесе. Не знаех колко дълго бях спала, но леко докосване на ръката ми ме стресна, събуждайки ме.

— Пристигнахме — каза Ърл.

Погледнах през прозореца към къщата, която бе в типичния за ранчо стил, направена изцяло от дърво. Около цялата конструкция се извиваше широка веранда, към която водеха бели стъпала. Двойната входна врата бе тъмносиня, придавайки на дома някакво топло усещане.

Отворих вратата на колата, искайки да видя всичко отблизо, но Ърл ме хвана за китката.

— Изчакай. — Той слезе от пикапа и заобиколи, за да ми помогне да сляза.

Докъдето стигаше погледа ми се виждаше обширна земя с разхвърляни наоколо огромни плевни.

— Тук е много красиво.

Ърл само кимна в съгласие, преди да се върне до пикапа, за да вземе чантата ми. Няколко мъже излязоха от бялата плевня, в близост до къщата. Всички вдигнаха шапки в поздрав. Аз им кимнах.

Едно от нещата, които обичах най-много в това да живея във ферма, бе, че наоколо винаги имаше хора. С мама готвехме с часове за мъжете и си заслужаваше, само за да видиш как лицата им светват, когато идват да се нахранят след дългия работен ден. Караше ме да чувствам, че някой има нужда от мен, че съм част от нещо. И исках да се почувствам отново така.

— Нека ти покажа къщата. — Последвах Ърл към верандата. Той отвори вратата на къщата и ме поведе надясно, към всекидневната. Всичко бе сведено до минимум, сякаш тук никога не бе стъпвал женски крак. Стените бяха голи, а единствените мебели бяха три големи дивана, обърнати с лице към огромен телевизор. Дневната бе обширна и отворена, свързваща се със столовата и кухнята. Дървената кухненска маса бе толкова грамадна, че вероятно можеше да събере петнадесет човека, но кухнята бе звездата на шоуто. Озовах се там без дори да осъзная как. Плотовете бяха изцяло от гранит. Островът имаше собствена мивка. На една от стените имаше вградени четири фурни. Хромираната стомана блестеше толкова прекрасно. Мисля, че бих се омъжила за Кеш само заради тази кухня.

— Чисто нова е — каза Ърл, прониквайки през кухненската ми омая.

Обърнах се да видя, че все още стои във всекидневната и ме наблюдава.

— Колко работника има?

— Общо осемнадесет човека сме, ако броим и вас, г-жо.

Определено можех да се справя да храня осемнадесет души с кухня като тази. Погледнах към часовника. Вече беше следобед.

— В колко часа вечеряте? — попитах и започнах да отварям чекмеджетата, гледайки кое къде стои.

— В шест — чух го да казва иззад мен, точно когато намерих престилка и я сложих, внимавайки някой кичур коса да не се освободи от конската ми опашка.

— Е, най-добре да се залавям с вечерята тогава. Предполагам, че моят прекрасен бъдещ съпруг не планира да се ожени за мен днес, след като не си направи труда да дойде да ме вземе сам — заявих, обръщайки се и слагайки ръце на кръста си.

Ърл само се усмихна. Отново.

— Не, не мисля, че днес смята да се жени.

Кимнах рязко и се заех отново със задачата си. Още не се бяхме венчали, а вече бях ядосана на този мъж. Но мисля, че бракът ни щеше да бъде точно такъв. Аз щях да се грижа за него като му готвя, и когато дойде вечер в леглото. Легло, в което предполагах, че ще трябва да го чакам. Не го бяхме обсъждали подробно, но женените двойки правеха точно това.

Бях се погрижила и за това, преди да дойда тук и се бях уверила, че ще имам противозачатъчни хапчета. Може и сама да се натресох в тази ситуация, но нямаше да го причиня и на едно дете. Бях тук само да служа, а Кеш никога не бе казал нищо за деца.

Отидох в килера, за да видя какво има, и с какво бих могла да нахраня почти двадесет човека. След като огледах рафтовете и съдържанието на шкафовете в кухнята, се спрях на бургери, печени картофки и салата от паста. Щеше да се наложи да отида на пазар, тъй като храната тук бе достатъчна само за тази вечер и за закуска за утре сутрин. За десерт щях да направя пайове и се налагаше да започна с тях, защото трябваше скоро да се озоват във фурната.

Излизайки от килера, изпищях. Стреснах се от млад мъж, който изглеждаше горе-долу на моята възраст или може би в началото на двадесетте. Аз бях на няколко дни разстояние от това да стана на двадесет.

Той вдигна ръце, чувайки писъка ми.

— Извинете, г-жо. Просто дойдох да взема чантата за първа помощ. — Той вдигна аптечката, която държеше в ръка. — Барбет си поряза прасеца.

— Извинявай, просто ме стресна. Не очаквах да има някой тук.

Той се усмихна криво.

— Значи, шефът го направи. Взе си жена.

— Това съм аз — признах, макар все още да не бяхме женени. Отидох до мивката и измъкнах една кърпа, която бях видяла по-рано, мокрейки я с топла вода.

— Може да имаш нужда от това — казах и му подадох кърпата.

— Доста сте дребничка — каза той, а очите му пробягаха по мен, все едно бях скрила някъде няколко размера. Да, дребна бях. Едва метър петдесет и два, преди имах повечко месо на кокалите си, но когато парите свършиха, свърши и храната.

— Мисля, че въпреки че съм дребна, мога да се справя със задълженията си — отвърнах, без да съм сигурна накъде върви този разговор.

— О, сигурен съм, че можете. Просто имах предвид… — Той започна да се оглежда напред-назад, все едно искаше да си тръгне и не желаеше да довърши изречението си.

— Е? — подканих го аз, тъй като исках да зная.

— Наистина, трябва да тръгвам. — Той изхвърча от кухнята с аптечката в едната ръка и кърпата в другата, преди да успея да кажа друго. Стоях и гледах след него, чудейки се какво имаше предвид.