Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (13)

Глава XII

И така, Вато е академик. Едва ли неприятното допълнение „майстор на галантните празненства“ напълно помрачава радостта му. Неговото честолюбие — ако то наистина е съществувало, а не е било просто инерция на художник, който следва своя път — е удовлетворено. Още по-малко от преди той може да се смята вече за храненик на Кроза. Тридесет и три годишен, той е най-известният живописец в Париж. Кроза пише във Венеция на прочутата и най-модна в Европа портретистка Розалба Кариера: „Измежду нашите живописци не познавам друг, освен мосю Вато, който е способен да създаде произведение, достойно да ви бъде представено…“ Сега, след като е завършил най-сетне картината за Академията, той може да рисува каквото си иска; сигурен е, че всяка работа, излязла от неговия статив, ще бъде купена; впрочем това, както и преди, малко го тревожи, той е изпълнен с неудовлетвореност от своите творби и от самия себе си. Но като че ли именно сега може изцяло да се отдаде на самоусъвършенствуване. Без да мисли за хляба насъщен, нито за официално признание, той може без ограничения да работи и без ограничения да размишлява. Платната, изпълващи дома на Кроза, са пълни с неразгадани докрай тайни. Споровете, които се водят тук вечер, са винаги поучителни — ако не с дълбочината си, то с блясъка на съжденията. Още толкова години може да се преживее без бедност и без да се мисли за друго, освен за изкуство. И все пак Вато напуска дома на Кроза.

Характерът и постъпките на Вато са твърде необикновени, за да може биографът му да мине без някои, макар и банални, но все пак може би напълно убедителни изводи: притежавайки една хипертрофирана и все пак внушаваща уважение гордост, едно болезнено чувство за собствено достойнство и загрижен повече за своята независимост, отколкото за осигуряване на живота и здравето си, Вато все пак търси самотата. Това са потвърждава от всичките му съвременници.

Жан дьо Жулиен: „Той почти винаги беше замислен… Упоритата му, без откъсване от платното работа му бе наложила печата на някаква меланхоличност. В общуването му с другите се чувствуваше някаква хладина и скованост, което понякога притесняваше приятелите му, а често и самия него; единствените му недостатъци бяха равнодушието и склонността към промени.“

Жерсен: „Вато беше среден на ръст, със слаба фигура; отличаваше се с неспокоен, променлив нрав и твърда воля; по умонастроение беше свободомислещ, но водеше разумен начин на живот; беше нетърпелив, стеснителен, в отношенията си с другите — студен и неловък, с непознати се държеше скромно и сдържано, беше добър, но труден приятел, мизантроп, дори придирчив и язвителен критик, винаги беше недоволен и от себе си, и от околните, и не прощаваше на хората техните слабости. Говореше малко, но добре; обичаше да чете, това беше единственото му развлечение, което си позволяваше през свободното време; без да е получил добро образование, умееше интересно да разсъждава за литературата… Разбира се, постоянното му усърдие в работата, крехкото здраве и жестоките страдания, с които беше изпълнен животът му, разваляха характера му и допринасяха да се развият онези негови недостатъци, които се усещаха, когато все още се движеше сред обществото.“

Дьо Келюс: „По натура беше язвителен и същевременно срамежлив — обикновено природата не съчетава тези две черти“ (ще си позволим да не се съгласим с графа; достатъчно е да си спомним за Домие — М. Г.). Беше умен и макар да не бе получил образование, притежаваше вкус и дори финес, който му позволяваше да съди за музиката и за всичко друго, за което е нужен разум.

„Най-добрата почивка за него беше четенето. Умееше да извлича полза от прочетеното, но макар да различаваше тънко и да показваше отлично забавните човешки черти на онези, които му досаждаха и пречеха да работи, все пак, повтарям, беше слабохарактерен, лесно можеше да бъде подведен…“

„Вато се ползваше с толкова гръмка слава, че единственият му враг си беше той самият и освен това — духът на непостоянство, с който никога не успя да се справи. Току-що настанил се в някаква нова квартира, начаса намираше в нея недостатъци. Затова непрекъснато сменяше квартирите си и сам се чувствуваше неловко то това, опитвайки се да намери някакво убедително оправдание.“

По-нататък Келюс добавя, че обикновено Вато бивал „мрачен, жлъчен, срамежлив и язвителен.“ И още: „Обаче винаги ме е поразявало нещастното непостоянство на този толкова надарен човек… Беше ми още повече жал за него, че с разума си разбираше всичко отлично, но меката му натура винаги вземаше връх — с една дума, неговата деликатност непрекъснато растеше и го довеждаше до абсолютен упадък на силите, което го заплашваше с големи неприятности.“ Според собственото признание на графа, Вато, макар и да започнал „да се отнася по-внимателно към своите неща“, се стараел да избягва разговори за своето бъдеще, като ги отклонявал с фразата: „В най-лошия случай съществува Хоспитал^[1], там не връщат никого.“

Няма да злоупотребявам с търпението на читателя, който сега сам може да прочете текстовете на съвременниците на Вато: те са публикувани. Освен това за него в същност са писали почти едно и също. Да не говорим пък за това, че една биография често е служела като основа за друга, а някои неща направо се повтарят текстуално. И все пак картината се очертава прекалено отчетлива и проста, за да може да повярваме в нея леко и без уговорки.

Не будят съмнение нито стремежът на Вато към самотата, нито трудният му характер, нито „склонността му постоянно да се мести“; всичко това не е рядкост и се потвърждава от фактите. Но за какви „жестоки страдания“, с които бил „изпълнен животът на Вато“ говори Жерсен?

Ако погледнем на съдбата на Вато с непредубеден поглед, става ясно, че само младежките му години биха могли да се сторят на съвременниците му трудни. Но при Жило, при Одран, при Сироа, да не говорим пък за Кроза — какви страдания е изпитвал?

Известно е, че обикновено към него са се отнасяли топло и търпеливо, ценейки таланта му; стараели са се да не забелязват неговата за онова време недопустима неучтивост. Имал е поръчки повече, отколкото е желаел, а сам не е ценял парите и не им е водил сметка. Почти винаги е рисувал само онова, което иска, и почти всичките му творби са били купувани. Нещо повече, хора, които е изоставял без видима причина, не са му се сърдели, като например Сироа. В писаното от негови съвременници не срещаме и намек да е имал врагове; не се споменава дори и за такива, които да са му завиждали.

Изследователите, както и първите биографи на Вато, говорят, че е бил болен, самотен, че е нямал никакви романтични или ако не твърде романтични, поне отчасти услаждащи живота ситуации. Разбира се, това е незавидна съдба. Но основание ли е то да се говори за „жестоки страдания“? Може би все пак става дума за душевни страдания, които не са можели да обяснят и най-проницателните литератори. За да бъде разбран Вато, е нужен един Лорънс Стърн, но през онези, години той още не е роден. Сезан се е измъчвал в стремежа си да „реализира своите усещания“ — думи, цитирани вече, и то неслучайно, на тези страници — не е ли било същото и с Вато, постоянно недоволен от собствените си творби, но неспособен да разбере какво търси; защото явно е, че той е изпреварил своето време и би могъл да се измъчва, като не е намерил не толкова сюжети, колкото средства, адекватни на неговите усложнения.

Винаги се намират хора, предпочитащи да приписват съвременните ни комплекси на хората от миналите векове. И може би като оръжие против тази „агресивна“ модернизация науката ни предлага да бъдем внимателни: в никакъв случай да не влагаме в хората от миналото сложните, противоречиви качества и мъчителните съмнения на 20 век. Но нали неоткритото съществува и преди да го е показало и обяснило изкуството или науката; електрическите мълнии са бушували между облаците, независимо от размислите на хората за природата на електричеството. В историята на изкуството са ни известни личности с поразителна и трудно обяснима душевна сложност. Леонардо да Винчи е най-добрият, но не единствен пример за това. А къде в историята на изкуството бихме намерили аналог на Вато — художник, който е бил антипод и на темите, и на настроението на своите картини. Строгият ум на Пусен и съответно възвишената логика на неговите картини; страстите и страданията на Рембранд, които той е предавал и на своите герои; светският блясък не само на четката на Ван Дайк, но и неговите собствени светски успехи; якобинството на Давид и свободолюбивите идеи на неговата живопис; нечуваните страдания и радости на Гоя, тъй съзвучни с неговите платна и офорти — всичко това, разбира се, не може да се приеме като някакво правило, но нима в тази близост между съдби и характери, от една страна, и изкуство, от друга, не се проследява определена логика? Ако пък започнем да търсим майстори, чийто характер противоречи на тяхното изкуство, преди всичко ще трябва да си спомним за Рубенс (любимият майстор на Вато), чиято фактически великолепна плътска и сияйна живопис е толкова различна от неговия сдържан нрав и скромни навици, от неговата вътрешна постоянна съсредоточеност. Наистина Рубенс не е бил в конфликт със света, той е бил щастлив с работата си, с любовта си, децата, приятелите, пътешествията. Това е обяснимо, той е бил подготвен от образованието и възпитанието си за възприемане на светския живот и най-важното: неговото творчество е било неотделимо от последния изблик на фламандския разцвет в изкуствата, науките, политиката и търговията. При Вато е нямало нищо подобно. Ако той е изпитвал съмнения, неясна тревога, всичко онова, за което с основание и много пъти се е говорело, когато е ставало дума за неговото изкуство, той би могъл да се опира единствено на интуицията. Както пишат, Вато е бил човек разумен, склонен да чете и размишлява, но, разбира се, не е притежавал онзи мощен ум, способен с проницателна отчетливост да открива все още неясните за останалите простосмъртни страшни исторически размествания, способен да проникне в бъдещите социални колизии и безпогрешно да анализира днешната несправедливост.

Можем ли да пренебрегнем предположението, че Вато е една от онези трагични фигури в историята на културата, които поради това, че не са били в състояние да разберат източника на своята неудовлетвореност, са придавали неволно печален оттенък на сюжети, които сами по себе си съвсем не са тъжни? Можем ли да не допуснем, че мизантропията на Вато е последица не само от неговата болезненост и труден характер, но и от особеното отношение към живота, на който не е могъл да не се любува, но чиято изкуственост, еднообразие и обреченост е усещал? Той е бил самотен ясновидец и сам не е можел да обясни на себе си това ясновидство; бягал е при своите картини и от себе си, и от другите. И само четката е давала израз на всичко, което той не е можел да обясни с думи. Много е възможно той и сам да се е упреквал жестоко, като е нямал сили да разбере мъчителната сложност на отредената му съдба.

Вато е умеел да се любува на хората — това личи от картините му. Умеел е да обича приятелите си, но по всичко изглежда, че не е умеел достатъчно да го показва. Във всички биографии на Вато се чувствува някакво недоумение; ако човек ги чете внимателно, забелязва, че авторите им се стремят да говорят за зрелите му години като за верига от тежки изпитания, желаейки, изглежда, да оправдаят онова, което в очите на здравомислещите хора се е възприемало като осъдителна неблагодарност.

Далеч сме от желанието да убеждаваме читателя, че току-що изказаните предположения имат единствено и еднозначно решение.

Ние неведнъж още ще се връщаме към тях, за да търсим и уточняваме онова, което и сам Вато едва ли е знаел за себе си. И ще го търсим със съзнанието, че съмненията и готовността ни да бъдем изненадвани не бива да ни напускат и по-нататък в нашето пътуване по следите на живота на Антоан Вато.

А засега той се е скрил от очите на повечето познаващи го хора и следователно от очите на биографа. Известно е само, че заедно с художника Влайгелс се е настанил в къщата на богатия чиновник господин Льобрьон, племенник на Шарл Льобрьон, знаменит на времето си придворен живописец. Това е станало или през 1718, или през 1719 година. Не са известни никакви факти от живота на Вато, от приемането му в Академията до отпътуването му до Лондон през 1720 година. Съществуват картини, които с известна сигурност могат да бъдат отнесени към тези години; за тях ще стане дума. Съществувал е и животът около Вато, който, макар и да не ни е напълно познат, все пак ни е известен по-добре, отколкото животът на самия художник.

36. Мецетен. 1715. Ню Йорк, Музей Метрополитън.

37. Затруднително предложение. Около 1716. Ленинград, Държавен Ермитаж.

38. Затруднително предложение. Детайл

39. Равнодушният. 1717. Париж, Лувър.

40. Финета (хитричката). 1717. Париж, Лувър.

41. Отплуване към остров Китера. 1717–1718. Западен Берлин, Дворецът Шарлотенбург.

42. Отплуване към остров Китера. 1717. Париж, Лувър.

43. Отплуване към остров Китера. 2 /1717-1718. Западен Берлин, Дворецът Шарлотенбург.

44. Отплуване към остров Китера. Детайли.

45. Отплуване към остров Китера. 2. Детайли.

46. Компания в парка. Париж, Лувър.

47. Италиански развлечения. Потсдам, Дворецът Сан-Суси.

46. Компания в парка. 2 Париж, Лувър.

49. Венециански празник. 1719. Единбург, Шотландска национална галерия.

50. Час по музика. Около 1717–1718. Лондон, Колекция Уолъс.

51. Нацупената. Около 1718. Ленинград, Държавен Ермитаж.

52. Нацупената 2. Около 1718. Ленинград, Държавен Ермитаж.

53. Забава на открито. 1718. Дрезден, Държавни художествени сбирки.

Отстъпление: За времената и нравите

И така, годината е 1717. Вато живее още у Кроза, рисува „Отплуване към остров Катера“ и получава званието академик. Тече третата година от регентството и вече не само най-проницателните умове започват да разбират колко повърхностни са промените. Трябва да се отдаде дължимото на тези промени — те са били сервирани с умение и вкус; Филип Орлеански желаел и умеел да се харесва. А между другото, когато младият поет Аруе, толкова известен по-късно под името Волтер, написал епиграма против регента, незабавно последвало изгнание. Предполагайки обаче, че литературният вкус на херцога и неговият лек характер могат да бъдат залог за снизходителност, Франсоа Аруе се явил в Париж, за да предложи на Френския театър трагедията си „Едип. Тъкмо в това време херцогът заповядал да се съкрати наполовина броят на конете в кралските (но не и неговите) конюшни от съображения за държавна икономия.“ Тутакси из Париж плъзнала изречената уж от Аруе фраза: „Къде по-добре щеше да бъде да се съкрати наполовина броят на магаретата, които обкръжават негово величество.“ Волтер се озовава в Бастилията, макар че както се говори, регентът оценил остроумието на младия литератор. Разбира се, поддържал се слухът, че виновен за затварянето на Аруе в Бастилията бил не точно добродушният и снизходителен регент, ами всесилният абат Дюбоа, възпитателят на херцога, който през време на регентството получавал един след друг държавни постове и станал практически господар на страната. Поделяйки си със своя възпитаник и повелител властта, той успявал едва ли не наравно с него да участвува и в най-низките оргии.

„В своята разпуснатост и своите шутовски приумици този човек неизменно е проявявал някаква сериозна извратеност и би могло да се каже, че в мътилката на душата му неговият ум постоянно бодърствува.“

Луи Блан

Именно Дюбоа е насочвал срамните флиртове с Англия, скривани дори от двореца, именно той е предприемал от свое име небрежните жестокости като тази с ареста на Волтер. Регентът се намирал изцяло в негово подчинение, вярвайки впрочем искрено, че е точно обратното.

„Je suis du bois dont on fait les cuistres,

Et cuistre je fus autrefois;

Mais á présent je suis du bois

Dont on fait les ministres.

Je ne trouve pas étonnant

Que l’on fasse un ministre,

Et même un prélat important,

D’un maq… d’un cuistre.

Rien ne me surprend en cela:

Et ne sait-on pas comme

De son cheval, Caligula

Fit un consul á Rome^[2]?“

Анонимна епиграма за абата Дюбоа

Когато са изпращали младия волнодумец Аруе в Бастилията, регентът и абатът, чиито дела вече за никого не били тайна, не се нуждаели от особена проницателност, за да видят колко срамна е тази ситуация. Свободата на нравите, която отначало изглеждала поне по-малко скучна от дотогавашното лицемерие на Версай, скоро се превръща просто в разпуснатост.

Що се отнася до третото съсловие, то малко по малко започнало да разбира, че все повече унижаваната нравственост може постепенно да стане оръжие за борба против дворянството. Добродетелността, както разсъдителността, все пак е близка на реда: редът лежи в основата на усърдната работа и беднякът по-скоро ще се довери на един добродетелен еснаф, отколкото на разпуснатия феодал, който не прави нищо, а безчести селските хубавици. Всичко това все още е зреело подмолно, още не е било изказано, но плодородната почва вече се е подготвяла.

„Аз не знам кой е по-полезен за държавата — дали напудреният сеньор, който знае с точност в колко часа ляга и в колко става кралят, или пък ангросистът, който обогатява страната, като изпраща от кабинета си заповед до Суратили Кайро, и допринася за щастието на цял свят!“

А когато безпътният принц започнал да проявява жестокост като в историята с Волтер, до голяма степен били смутени дори дотогавашните му привърженици сред просветените аристократи и чиновници. Щом в Пале-Роял е позволено всичко, защо се наказва волномислието извън пределите на двореца? До възмущение още не се стигнало, но разочарованието вече настъпило. Какво знае и какво мисли за това Вато? Докато е бил при Кроза, той е чувал за политиката най-различни страстно изразени мнения, между които може би са звучали не само анекдоти, не само печални разсъждения за анемичната политика, но и трезви мисли за това, че регентът или негов министър все пак са способни да разбират значението на индустрията или търговията. Докато е бил при Кроза, малко преди да получи званието академик, той, както и всички любознателни парижани, с учудване са следели известията за пристигането в Париж на руския монарх с непроизносимата за французина титла „цар“. Разказвали за него много странни неща: как отказал да отседне в Лувър, в бившите апартаменти на Анна Австрийска, и предпочел пред тях много по-скромната къща на Ледагие, където легнал да спи на собственото си сгъваемо легло, пренебрегвайки разкошната постеля със златни ресни и балдахин. Разказвали сигурно и това, че регентът (на когото може да са липсвали много неща, но не и способност да схване нещата вярно) след едночасова беседа с „Пиер първи“, превеждана от княз Куракин, е говорил за редкия ум на руския цар.

„Днес приех знаменателна визита — визитата на моя герой «Царя». Той има превъзходни маниери, ако говорим за тях като за маниери на човек без претенции и афектации, за всичко разсъждава резонно. Говори на лош немски език^[3], но може да обясни всичко и прекрасно поддържа разговор.“

Писмо на херцогиня Орлеанска, принцеса Палатинска до сестра й от 14 май 1717 г.

В Париж за Петър се е говорело какво ли не, обаче любознателността, сериозността и обширните познания на царя предизвиквали учудване и възхищение. В дома на инвалидите той опитал войнишкия хляб и пил с войниците вино; в болницата, след като опипал пулса на умиращ войник, заявил, че войникът ще остане жив, и не сгрешил. Регентът се стараел да развлича царя по свой маниер, но Петър се интересувал повече от фортификацията, отколкото от танцьорките, макар да не ги лишил от вниманието си. Но най-голяма сензация за парижани било посещението на северния властелин при осемдесет и две годишната мадам дьо Ментенон в манастира Сен-Сир в час, когато тя още лежала в леглото си, и тънкият комплимент, който царят направил на некоронованата кралица. Малцина — разбира се, не и Вато между тях — са могли да забележат колко явна става умората на френската монархия в сравнение с пламенната дейност на този властител, изграждащ нова монархия. Но дори частиците от тези впечатления са привнасяли допълнителен елемент на скепсис към размислите на французите.

Но ето че Вато напуска Кроза. Сега той живее на левия бряг на Сена, близо до абатството „Св. Женевиева“, в самото сърце на Латинския квартал. Тук нищо не му напомня за местата, където някога е живял, макар че Люксембургският дворец е само на пет минути път. По тесните криви и стръмно издигащи се към абатството улици се движи тълпа, която съвсем не прилича на обикновената парижка публика: професори с черни пелерини, украсени с хермелинови кожички на яката и разговарящи помежду си на латински; студенти от Сорбоната с книги под мишница, говорещи за наближаващите изпити по сирийски език, право, ботаника, хирургия, астрономия и теология, за страшната, дисертация, чиято защита продължава по десет часа, за изпитите за степен доктор по богословие, които трябва да се държат пред двадесет професори, един след друг, от които всеки задава въпроси по половин час; университетски студенти; ученици от колежи и лицеи, горди и потайни възпитаници на Колеж дьо Клермон, по-късно лицей на Луи Велики — йезуитската школа; бъдещи лекари, тръгнали със завидно хладнокръвие към анатомичния театър; безгрижни приятелки на студентите; класни надзиратели, продавачи на евтини закуски и книги — съвсем други лица, други обичаи. На университетските празници — „Св. Варвара“ и „Св. Карл Велики“ — се уреждат тържествени шествия с факли, с пеене на химни и изобретателни лудории. Над цялото това гъмжило се извисява куполът на църквата на Сорбонския университет, а площадът пред него изглежда като пауза, като антракт посред пъстрото действие, макар че и тук е винаги многолюдно. За студентите и хората наоколо църквата — една от най-добрите творби на архитекта Льомерсие — е душа и символ на университета. Във вътрешността на сградата се откроява като светло тържествено платно мраморното надгробие на Ришельо, покровител на университета, а над изящната скулптура на Жирардон, потрепвайки от случайните полъхвания на вятъра, се полюшва на тънък конец избеляла вече от времето и от праха кардиналска шапка, покривала някога главата на страшния министър. Днес всичко е вече променено.

Други са студентите, никой не говори на латински, хълмът „Св. Женевиева“ е увенчан с благородното здание на Пантеона, не по-малко известно, отколкото Айфеловата кула или Лувър; веселият булевард Сен-Мишел е разсякъл паяжината от стари улички и не е възможно вече да се намери малката улица Фосе-Кретиен, където е прекарал една или две години рядко заседяващият се на едно място Антоан Вато.

Какво е намерил тук и какво е загубил? Отново множество въпроси без отговор. Търсил ли е самота, забрава, независимост, бягал ли е от натрапчивата опека на богатия си домакин, уморил ли се е да бъде художник? Едва ли положението му при Кроза е било толкова унизително, че да го накара да се раздели със съкровищата на неговата галерия. Или някоя непредпазливо изтървана дума е ранила неговата и без друго изтерзана душа? Доколкото можем да предполагаме, той не се е скарал с Кроза, във всеки случай Кроза не му се е разсърдил и е продължавал да се интересува от картините му. Но, разбира се, кръгът от познанства и общувания на Вато се е променил или рязко се стеснил. Почти е невъзможно вече да си представим кое от заобикалящия го живот е било известно на Вато и кое не. Много е вероятно почти да не е напускал своя квартал и ателието си, а животът на огромния, пълен със събития, смях и сълзи Париж да е текъл край него, докосвайки го само с далечните си миражи, в които художникът впрочем не е можел да не различи все същите нотки на повърхностно веселие и прелъстителен пир в навечерието на надвисващата чума.

Освен интуицията, съществували са и факти.

Не е могъл да не ги види дори един толкова потънал в себе си художник като Вато; факти, поразителни сами по себе си, но и преувеличени от слуховете. Дълго време пред вратите на „Св. Рок“ някакъв слепец, който продавал индулгенции, предлагал същевременно и памфлети, в които се разказвало за истинските, а, изглежда, дори и за мними грехове на регента. Действителните му грехове биха били достатъчни, но към тях се прибавяли и обвинения в кръвосмесителни връзки и постъпки, които едва ли би издържала хартията, дори след два века и половина. Тези памфлети са били известни на цял Париж. Ако Вато не ги е чел, разказвали са му ги.

Париж изгарял от треската на феерични надежди.

Още докато е живял при Кроза, Вато не е могъл да не чуе и да не знае за необикновената и внушаваща най-оптимистични мисли дейност на шотландския търговец Джон Лоу, организирал невиждана дотогава банкова система. Тя — във всеки случай така изглеждало отначало — обещавала нечуван разцвет на държавните финанси, успоредно със също тъй нечуван растеж на частните доходи. В 1718 година банката на Лоу става държавно учреждение, а кредитните билети, издавани от него вместо звонкови монети, нараствали по цена и заедно с тях растели надеждите на акционерите, въпреки че златото от хазната не било в състояние да покрие дори една четвърт от стойността на книжните пари. Както е известно, дейността на Лоу довела по-късно до множество фалити и се оказала почти напълно несъстоятелна, но тогава, в началото, била съзвучна със същите „странности“, за които вече толкова се говори; разклащала е установените представи за материални ценности, дори за ценността на златото, и е карала хората да вярват в чудеса и да се съмняват в непоклатимата сила на луидорите и пистолите.

„Чужденецът обърна наопаки държавата, както вехтошар обръща износена дреха: онова, което беше опако, стана лице, а от лицето направи опако. Колко неочаквани неща последваха. Колко лакеи обслужват довчерашните си другари, а утре може би ще бъдат обслужвани и от господарите си?“

Монтескьо

„Покрай банката на Лоу на улица Кенканпса, която е близо до Хревския площад, поне веднъж случайно ще да е минал Вато и това ще е било достатъчно, за да види алчността, почти безумието в най-неприкрит образ. Ако дейността на Лоу предизвикала трескаво движение във финансовите работи, то самият той, като олицетворение на очакваното чудо; станал дори в очите на най-знатните дами мъж номер едно на Париж. Това било и смешно, и страшно — толкова голямо било лековерието, с такава жадност хората се стремели да запълнят душата и разума си с какво то и да било, само и само да могат да вярват в нещо. Една херцогиня му целунала (на Лоу) пред всички ръка. Ако това правят херцогините, какво ли ще му целуват другите дами? Мисля, че е достатъчно той да пожелае, и французойките, нека ми бъде простено, биха му целували задника.“

„Исторически фрагменти“ от херцогиня Орлеанска, принцеса Палатинска

Трябва отново да помолим да бъдем извинени от читателя, който, надяваме се, ще ни повярва, че цитираните редове му се предлагат не заради тяхната пикантност, а единствено с цел да покажем колко лесно е било тогава да подлудиш Париж и да объркаш установените представи за благоприличие. Нищо от онова, което е изглеждало сериозно преди, вече не се приемало сериозно; за сметка на това всичко „странно“ (пак същата „странност“) се е приемала на доверие със смешен и жалък от днешна гледна точка възторг.

Сред този странен свят, попивайки го, без да го забелязва, размишлявайки за него и същевременно забравяйки го, живее и рисува Вато.