Уилям Шекспир
Сонети (2)

51–100

51

Виж как е благосклонна днес към коня

и любовта: от мен отдалечен,

все по-далеч оставал си от мен…

На връщане ще трябва да го гоня!

Тогава да ги видя с тази тяхна

досадна мудност… нямам капка жал —

да бих могъл и вятъра да яхна,

и него бих го шпорил побеснял.

Не би догонил никой кон тогава

любовната ми страст по моя път,

през всякакви прегради тя минава,

че огън е, а не злощастна плът.

        Но грохнал на отиване и вял —

        на връщане кой кон не би летял!

 

 

52

Приличам на скъперник стар, запрял

под ключ парите си: макар и рядко,

отваря ги и тръпне сладко, сладко,

неволен роб на болен идеал.

И празниците в наниза от дни —

като брилянти в скъпа огърлица —

нарядко са… не цяла върволица;

че рядкото по-силно се цени.

Тъй времето ковчеже е за мен

и скрин със скъпи дрехи, ценни кожи,

но идва онзи миг благословен —

на показ критото да се изложи.

        Светът, щом с мен си, радостен изглежда,

        не си ли с мен — ще тръпна пак с надежда!

 

 

53

Какво ли в теб е вложено, какво,

та с хиляди лица си сред лицата;

тук всеки има свойто естество,

а ти си средище на естествата^[1].

Опишем ли Адонис — сам блести,

но не пред твойта хубост въжделена

и разкрасената веднъж Елена,

това — в антична дреха — пак си ти.

Говорим ли за майския цъфтеж

или за зреещото плодно лято,

все ти си — в свойта буйна младост свеж

и в зрелостта — сърце, с любов налято.

        Лице — стотици прелестни черти,

        сърце — едно в света, това си ти.

 

 

54

О, само как печели красотата,

щом в нея се таи и смисъл скрит.

Да, розата е прелестна на вид,

но радва ни най-вече с аромата.

И глогът като розата цъфти,

и той е като розите уханни

осеян с шипове, и той трепти

под вятъра по склонове, поляни;

но глогът — той безсмислен е, уви! —

едва ли някой тук ще го откъсне,

та мириса му свеж да долови…

А розата умира — да възкръсне!

        Тъй, щом и твойта хубост прецъфти,

        със спомените ще ухаеш ти.

 

 

55

Ни гробници, ни златни монументи

ще надживеят мойте стихове

и ще сияеш млад и вдъхновен ти

над сметища от мъртви векове.

Войни ще сринат мрамор и гранит

и Арес много кърви ще пролее,

и всеки надпис ще мълчи изтрит,

но споменът за теб ще оцелее.

И ти над смърт и гибелни вражди

ще продължиш, достоен за възхвала,

потомството и теб ще награди

със слава, вековете надживяла.

        И ти ще чуеш — в моите творби —

        как Втората тръба ще протръби.

 

 

56

Любов, не се мъчи ни с глад, ни с жажда!

Изостряй своя вълчи апетит,

тъй както някой вечерта преяжда,

а призори забравя, че е сит.

И нека твоят взор — каква пресита! —

се слепва от любимия нектар

и пак, като пчела на медна пита,

да се нахвърля и да смуче с жар.

Раздялата да бъде океан

и влюбените там, по двата бряга,

да бродят — всеки в далнините взрян,

не спрял ръце в истома да протяга.

        Или пък зимна пустош, през която

        вървим към тъй жадуваното лято.

 

 

57

Твой роб съм аз. Един мотив ме движи:

все с теб да съм — по-често от сега,

да нямам свое време, свои грижи,

а само да съм предан твой слуга.

Ленивите стрелки не ме вбесяват,

когато знам, че тръгнал си към мен,

и твоите „До скоро“ не вгорчават

живота ми — щом чакам примирен.

Не смея ревността да пращам скрито

по твоите пети… И за какво?

Блазе на тия, — казвам си — които

са с моето любимо същество.

        Владей ме ти. За мен друг изход няма —

        освен любов безропотна и няма.

 

 

58

Да те упреквам? — да ме пази бог,

но онзи със стрелите… Как в разкош ти

прахосваш себе си по цели нощи —

не мога да ти бъда съдник строг.

Но бил съм страдал! Нека! Цял съм слух —

какво ще заповяда господина;

от теб ранен — не искам с ропот глух

да ти оставя даже драскотина.

И както твойта грешка да е тежка —

не ще те съди клетият слуга,

ти сам прощаваш всяка своя грешка

и сам решаваш как или кога.

        Аз само пазя общата постеля

        и чакам те, без дума да обеля.

 

 

59

Така е — нищо ново под небето!

Въртят се — вечен кръг — добро и зло

и много често раждаме детето,

което вече старец е било.

Да бих видял — с петстотин кръговрата

преди да се е състарил светът —

усърдните хронисти красотата

как в свойте писмена ще съхранят.

По-хубаво ли биха те възпели,

по-вярно ли от мене, с трепет свят

и ние ли сме по-добрите, те ли,

или на място тъпче тоя свят.

        Аз знам едно: на много са въздали

        къде по-незаслужени възхвали.

 

 

60

Тъй както тичат морските талази

към сушата и срещат там смъртта,

тъй миговете гонят се към тази

бездънна, алчна бездна — вечността.

Отрокът — лунен сърп — ще се роди

и докато със зрелост се налива,

връхлитат го враждебните звезди

и пие той от чашата горчива.

Да, времето като жесток резбар

реди дълбоки бръчки по челата;

довчера млад, сега си вече стар,

а утре чака те и теб косата.

        Но нищо няма власт над моя стих —

        стих, в който те от времето спасих.

 

 

61

Дали от твоя образ навестен

аз до зори отново нямам мира —

дори очи да стисна, пак пред мен

изниква той и в моя взор се взира.

Дали духът ти горд ме навестява,

платил на ревността немалка дан

и пак от дива ревност обладан?

Не, твоята любов не е такава —

със страстни чувства и сърдечна жар!

Тук моята любов, уви, е тази,

която се превръща в тъмничар

и за самия теб от мен ме пази,

        когато теб те няма, скъпи, тук:

        далече и от мен и редом с друг.

 

 

62

Такава самовлюбеност — отдавна

духа терзае и мори плътта;

порокът ме руши — отрова бавна —

и няма лек за мойта суета.

Не виждам някой по-красив от мене,

по-строен, привлекателен, сърцат,

не зная кой по-честен, по-почтен е,

цена направо нямам в тоя свят.

Но само щом надникна в огледало,

веднага зървам своя сбръчкан лик

и виждам аз, че то ме е предало,

че друг е хубав, друг е тук велик:

        това си ти — зад тебе съм се крил

        и свойта есен взел съм за април.

 

 

63

За времето, когато в моя мил

ще вкопчи Времето корави пръсти,

ще разводни кръвта му, с бръчки гъсти

ще го осее; тъкмо зазорил,

денят му ще клони към залез; в мрака

пътеката му стръмна ще пълзи

натам, където старостта ще чака,

обляна в отмъстителни сълзи —

за тоя Миг с безжалостен кинжал

аз вдигам крепости до небесата:

щом посече живота му без жал,

поне да не докосва красотата.

        Любимият с божествени черти

        и в тия мрачни строфи ще блести.

 

 

64

Когато виждам как дворци прочути

и слава, и богатства рухват в прах,

и Времето успяло е да срути

и бронзовите колоси без страх,

и океанът — глад и люта жажда —

пак ръфа земната нещастна твърд,

а пък земята изтерзана ражда

и храни, раждайки, самата смърт,

и върхове се сриват в бездна глуха,

и гибел са промените, уви —

едно ми казва вечната разруха:

— И твоята любов натам върви!

        И тук човек ридае и кълне,

        че има нещо днес, а утре — не!

 

 

65

Щом бронз, гранит и суша, и води,

и нищо на смъртта не надделява,

как твойта хубост — росен цвят — тогава

ще я надмогне, ще я победи?

Как пролетният лъх би устоял

пред гибелната мощ на урагана,

наречен Време? Камък и метал

се сриват в прах, изчезват като пяна.

О, мрачни мисли! В своето ковчеже

и бисер Времето да съхрани,

кой би го спрял със сърпа си да реже

ръкойките на миналите дни?

        По чудо само черното мастило

        сиянието в мрака би спасило.

 

 

66

Да бях умрял! До гуша ми дойде

с достойнство да се перчи лицемерът,

богатият от бедни да краде,

нищожества с почтени да се мерят,

да е в бардак девическата чест

и, унизен, почтеният да проси,

и ситият под маска на злочест,

и много често болен здрав да носи,

и доблестният в хорските крака,

и правият да си криви душата,

и словото с намордник все така,

и правдата — слугиня на лъжата.

        Изчезнал бих, но как така в калта

        сама да изоставя любовта?

 

 

67

О, трябва ли, за друго тук призван,

с порока да живее и с разврата,

да разкрасява фалша, грозотата

и на греха да бъде параван?

Наплескани с червило и белило

да имитират свежия му тен?

Подобие на роза би ли скрило,

че той е роза — роза сътворен!

Природата, фалирала лихварка,

обезкървена, смазана от скръб,

живее днес на неговия гръб

и той — длъжник за красотата ярка —

        свидетелства за нейните дела

        и колко тя богата е била.

 

 

68

Лицето му говори днес за дните

на неподправената красота,

без пудра и червило по страните,

естествена в живота и смъртта

като цветята… Без златисти къдри

от нечия изгниваща глава,

безцеремонно вплетени в това,

което върху жива ще се мъдри.

Благословени стари времена —

за тях напомня той, за златно лято,

но не със злато крадено отлято,

и стара вест — за прясна новина.

        Да, той е тук — мечта за модни дами —

        фалшивото изкуство да засрами.

 

 

69

Каквото е достъпно за очите,

не може никой да го укори!

Стоустата мълва възвеличи те,

а хвали те и твоят враг дори.

Възвишени възхвали — колко пъти! —

когато са пред твоите очи,

но как шушукат само зад гърба ти

и късогледството им как личи.

Те търсят красотата на душата

и губят се в догадки — буен, млад,

дали пък не е ярък, пищен цвят

връз торището смрадно на разврата?

        Не се ли тоя разрив появи,

        че ти цъфтиш за всички тук, уви!

 

 

70

Не се трови от хули, клевети —

какъв ли черен грях не е стоварван

над красотата… Като грозен гарван

слухът към нея цял живот лети.

Но тъй самите сплетни и мълви

доказват колко си достоен днес ти:

в най-хубавата ябълка, уви,

успява червеят да се намести.

В дълбокия капан на младостта —

ни победен, ни победил — не падна,

но завистта за свежа кръв е жадна

и няма да затвори тя уста.

        От страх мълвата зла те порица —

        че властвал би над хиляди сърца.

 

 

71

Умра ли, ти недей рида за мен

по-дълго от черковната камбана,

вестяща, че от всичко отвратен

при червеите слязъл съм, да стана

отново пръст. Стиха ми прочети

и го хвърли, тук всичко е забрава;

не бих желал за мен да мислиш ти,

ако това така те натъжава.

Та, казвам — много, много по-добре

ще е да бъда пръст… И забрави ме,

и забрави дори и мойто име —

и любовта ти с мене да умре!

        За да не виждат твоите сълзи

        и присмех зъл зад теб да не пълзи!

 

 

72

Какво ли би разказал вдъхновен,

когато утре някой те попита

за любовта ни… Нищо за възхита,

ни спомен за разказване… Освен

да съчиниш като добър приятел

една от благородните лъжи,

която би могла да продължи

мита за онзи, който си изпратил.

Ти би ме величал, ласкал… Но нека

и името ми погребат дори,

та нито теб, ни мен да позори,

че фалшът в любовта срами човека.

        А аз срамя се, че не ще ти дам

        друг повод тук да не изпитваш срам.

 

 

73

Ти виждаш в мен и мойто време: там

листата жълти, все по-оредели,

висят в дървото — гол, запуснат храм

без ангелски хорали, птичи трели.

Ти виждаш в мен догарящия ден

и слънцето сбогуващо се с него,

и как нощта пристига — алтерего

на дебнещата гибел с взор студен.

Ти виждаш в мен болнавия светлик

сред пепелта на дните догорели

като на смъртно ложе… Още миг —

и ще угасне в мръсните постели.

        И аз ти ставам още по-любим,

        понеже скоро ще се разделим.

 

 

74

Но не скърби, щом — жалък арестант —

ме поведат към вечната каторга;

на тебе завещавам и талант,

и свойте вечни строфи, и възторга.

И ти, над тия стихове склонен,

ще видиш сам какво било е твое;

земята мойто тяло, — пръст и то е! —

а ти духа — най-ценното у мен —

ще вземете… И ти, и тя — с късмет!

И аз — поредна плячка на онази

с косата. Пир за червеите. Смет.

Кой спомени за жалка плът ще пази!

        С богатството й — моите творби —

        отдавна ти, отдавна се сдоби!

 

 

75

За моя дух си както хляб — за гладен

и за земята — сладостен порой;

скъперник, на парите си отдаден —

тъй грижа се за твоя скъп покой.

С имане днес, а утре — пак измама! —

без срам обран от тоя век крадлив,

щастлив съм, насаме ако сме двама,

и там — пред всички — двойно по-щастлив.

Щом зърна те — и празник в миг настава

и чакам изтерзан — какъв момент! —

да ме погледнеш сам в самозабрава,

а не да ме забравиш, тъкмо мен.

        Тъй вехна и пилея, гледам как

        ту с теб богат съм, ту без теб — бедняк.

 

 

76

Защо стихът ми с нищо не блести

при тия днешни моди — свит и скромен,

макар че грееш с дивна прелест ти;

не, не, от перчене и шик — ни помен!

Защо един и същ е моят глас

и всеки го познава… И защо ли

фантазията не оставих аз

с по-модни дрехи да се поразголи?

За теб аз пиша, мили, за любов

и темата не знае изневяра:

щом любовта като света е стара,

защо стихът ми трябва да е нов?

        И слънцето подсеща ме с това:

        най-нови са изконните слова.

 

 

77

Тук всичко вехне — ето огледало,

пред теб часовник — времето лети.

Каквото в дневника си вписал ти,

то всичко с пълна точност би предало.

Да, всяка бръчка май е гроб раззинат —

щом взрем се в огледалото без страх;

стрелките гонят се, да се задминат,

а всъщност времето е все пред тях.

Записвай всичко, тъй дори в мъглата

на паметта светът е подреден

и с рожбите на твоя ум душата

все ще се срещне някой хубав ден.

        Часовник, огледало, празен лист —

        от полза са за всеки с поглед чист.

 

 

78

Ти често нежна муза бе за мене,

крила ми даде, с дар ме осени…

И като почна се едно кръжене

из тия поетични висини:

и немият, щом зърне те, запява,

и тромавият скоква да лети,

на учения, зажаднял за слава,

пера в крилата голи пъхаш ти.

Но ти гордей се с моите сонети,

че с тях съм твоя чар обезсмъртил;

а там какво — при тия уж поети

поразкрасил си напъна за стил.

        Чрез теб поет съм — крепне моят глас

        и — пръв невежа — учен ставам аз.

 

 

79

Когато цял на теб се посветих,

ти окрили ме, вдъхна ми надежда,

но взе да залинява моят стих

и Музата за друг се заоглежда.

Аз знам, че вече моето перо

не е за теб достойно — и не крия;

перото му е много по-добро,

но дал си му го ти, да — ти самия!

Той щедро с добродетел те дарява,

а тя е твоя; бил си идеал

за красота — но в теб я е видял…

И слави пак достойното за слава!

        Така че ти не му благодари —

        от него благодарност подири.

 

 

80

О, ако знаеш как съм съкрушен,

че друг сега изрича твойто име

и друг те възхвалява вместо мен —

аз само стискам зъби и боли ме.

Но знам, че твойте чувства са море

и мойта ладия — черупка съща —

пред кораба му, вместо да замре,

за нови подвизи платна разгръща.

Най-малък повей — и съм окрилен

и нека сред вълните да изчезна,

а той, безгрижно минал покрай мен,

да вее флагове над твойта бездна.

        Така е — и в любовното море

        един безгрижно плава, друг пък — мре.

 

 

81

Дали под епитафия от мен

ще легнеш утре или аз в забрава

ще гния… Искам всеки бъдещ ден

със спомена за тебе да изгрява.

Не искам аз след тебе да живея

и може гробът ми да не личи,

но ти ще си безсмъртен в мавзолея

на хорските признателни очи.

Твой паметник ще бъдат стиховете,

на не един език ще ги четат

и будните очи на вековете,

когато вече друг ще е светът.

        От жив по-жив ще си във вечността —

        дъх от дъха на живите уста.

 

 

82

Все още с мойта Муза под венчило

не си минавал — тъй че си чети

това, което би възвеличило

дори щастливец с ангелски черти.

По-умен, по-красив си ти от мен

и мръщиш се на моите възхвали,

но модата на днешния ни ден

дали и утре ще важи… Едва ли!

Да, прав си, скъпи, чуждите уста

са по-велеречиви, по са мили,

но истинската чиста красота

от истински слова да се срами ли?

        Да плескат бледите страни с червило —

        по твойте бузи здраве е избило.

 

 

 

83

Не съм те разкрасявал никой път —

и сам красив си, и с душа красива.

Поетите и труп ще разкрасят,

о, тях за тая работа ги бива!

Не съм се и старал. Бих искал, — но! —

тук всичко много трудно се постига.

Че твоите достойнства са едно,

а друго са достойнствата на книга.

И ти това ми го вменяваш в грях,

а то ми е сред малкото заслуги:

пред хубостта не само онемях —

видях как с думи я убиват други!

        От двамата поети — то личи —

        по-ярки тук са твоите очи.

 

 

84

Кой казал би по-вярно, по-добре:

прекрасен е, понеже той това е!

Оригинал сред копия — сияе

и всеки него ще го избере.

Перото жалко всуе днес скрипти,

ей толкоз нещо не прибавя даже,

но който казва тук, че ти си ти,

той истината е успял да каже.

Великата природа той копира,

а щом не е и нещо развалил,

той всички тук ще впечатли със стил,

с възвишен ум и сладкозвучна лира.

        Недей тъй свойта красота хаби —

        пристрастен към излишните хвалби.

 

 

 

85

Вежливо мойта Муза днес мълчи.

И дращят златните пера, и Музи

в тълпа възторжена, руменобузи

шептят, диктуват с грейнали очи.

Аз верни думи, те слова красиви

редим… И ахкам като псалт: — Амин!

Какви пера и прелестни мотиви,

за светъл химн достойни до един!

Аз слушам как те хвалят: — Тъй! Така е!

И ръкопляскам — мислено и с яд:

тя — любовта ми — в ложата сияе,

а думите ми — прави — най-отзад.

        Цени ти другите за този шум,

        а мен — за мойте възгласи на ум!

 

 

86

Сам той ли, устремен към теб с платната

на своите велики стихове,

успя да ми превърне в склеп главата

и мислите ми там да окове?

Или духът му — ученик предвзет

на дух^[2] — отне и моето дар-слово?

О, не — ни той, ни някой друг поет

смутил е моя стих… Твърдя отново —

ни той, ни онзи дух, от покровител

превърнат в сътрапезник… Не сред тях

е моят всепобеден победител

и не мълча, разбира се, от страх;

        видял как той възпява те, реших,

        че вече е излишен моят стих.

 

 

87

О, сбогом, скъпи, скъпо ми излиза,

ти вече знаеш своята цена.

Не е по джоба ми такава миза

и много скоро — виждам — го узна.

А сам ми го предложи, ти — на мене,

с какво заслужих го — и аз не знам;

но договорът лошо натъкмен е

и слава богу, че го скъса сам.

Дали се беше подценил тогава,

или пък мен ме беше надценил;

каквото взел съм — твое си остава

и с лихвите го връщам, друже мил.

        Бе всичко сън. В съня видях се крал.

        Събудих се — пак някой ме окрал.

 

 

88

Щом отмилея ти и за разплата

ме стрелнеш с взор презрително-студен —

макар че си престъпил клетва свята,

за тебе ще се бия — срещу мен.

Добре познавам себе си и знам

чернилките в душата си лукава

и мога тъй нещата да предам,

че сам да те обвея с още слава.

Аз също ще спечеля от това:

намирам свойте загуби за бледи,

щом твоите победни тържества

за мене са тържествени победи.

        За теб — любим и победител мой —

        готов съм да загубя всеки бой.

 

 

89

Кажи, че вече съм ти отмилял,

че провинил съм се — не ще го крия;

кажи, че аз съм куц — и аз, горкия,

ще се затътря, вече окуцял.

Не може да ме черниш само ти —

да извиниш желаната раздяла;

аз сам ще се овалям в гнусоти

и ще замажа някак си скандала;

ще те отбягвам — с други или сам —

ще премълчавам милото ти име,

за да не би — от глупост! — да издам,

че близки сме били и че боли ме.

        Но аз заради теб — мой дълг свещен! —

        с врага ти ще воювам, т.е. с мен…

 

 

90

Не чакай. Удряй смело. И добре ме

стъпчи, от враговете обграден.

Съдбата ме преследва — тъкмо време

и ти да се нахвърлиш върху мен.

Недей да ме нападаш подло в гръб,

когато път към радостта открия;

след буреносна нощ на гнет и скръб

не помрачавай утрото със сприя.

Отивай си, но не когато падна

и ме сломят най-дребните беди.

Сега — о, участ зла и безпощадна! —

скръбта да ме срази и победи.

        Да видя, че до време тя поне е

        и как пред твойта загуба бледнее.

 

 

91

Един е ловък, друг се слави с род,

с богатски дом и скъпи дрехи — трети;

с коне, соколи, хрътки… Цял живот

усърдно трупат злато и предмети.

Тук всеки с нещо свое е богат

и все с това богатство се гордее,

но най-богатият на тоя свят

съм аз — и знам залогът откъде е.

Защото имам теб! Какво е лов,

пред теб какво са род, успехи, злато:

имане като твоята любов

за другите край мен е непознато.

        Но само изоставиш ли ме — пак

        ще съм си аз — последният голтак.

 

 

92

Ти цял живот ще бъдеш мой — в живота!

Но тръгнал си от мен — какъв грабеж! —

не можеш вече с нищо да ме спреш

и от живота тръгвам си с охота!

Не би могло да бъде по-добре —

щом и смъртта най-малката злина е;

защо човек се плаши, като знае,

че рано или късно ще се мре.

Не ме мъчи, най-после го стори,

ще понеса и сетните гримаси.

О, щастие — щастлив и в любовта си,

щастлив — и с мъртвата любов дори.

        Как пример тук за чист възторг да дам?

        Да си неверен ти — и да не знам.

 

 

93

Ще бъда с тебе, сякаш нищо няма,

А пък измамата е на лице:

даряваш ми сърце — каква измама! —

и — пак измама! — друг ти на сърце.

Не святкат гневно твоите очи —

и аз не знам, уловки ли това са;

при други по лицето — смях, гримаса —

невярното сърце ще проличи.

Това е волята на небесата —

да не издаваш своето сърце:

обича ли, или от гняв се мята,

ти винаги си с грейнало лице.

        С какво да го сравня? Ще бъда прям —

        май с ябълката сладка пред Адам.

 

 

94

Не, силен няма да те нарани,

макар видът му често да подвежда;

друг пали страст и вдъхва ти надежда,

а — лед студен — държи се настрани.

На тях небето праща дар след дар;

на свойта хубост те са господари

и с щедър жест пред млади и пред стари

разкриват само дивния си чар.

Цъфти и прецъфтява всеки цвят,

но мирис благ пилее се край него;

а ако рано червей подяде го,

като противен бурен пръска смрад.

        Но често бурените са по-мили

        от мед с катран и лилии загнили.

 

 

95

Как мил и прелестен е в теб порока —

противен като червей, в роза сврян;

отново хванал грешната посока,

ти името си сам петниш без свян,

но как чаровни твойте грехове са!

И всеки упрек мил към теб звучи

като похвала — кой не ще хареса

покварата в прекрасните очи?

Какъв разкошен дом, с каква красива

подредба — за порока отегчен;

там твойта прелест със завеса скрива

петна от пиршества, следи от тлен.

        Сърце, пази се, смазано от скърби:

        най-остър нож — и той ще се нащърби.

 

 

96

Един ще каже „младост“, друг „развала“,

а трети — „радост, буйни младини“…

Да, твойта прелест, пак поли развяла,

и беден, и богат ще заплени.

Най-семпъл камък ярко засиява,

поставен на владетелска ръка;

и твоят грях превръща се така

в най-ярка добродетелна проява.

Тъй както вълк, наметнат с овча кожа,

що агнета ще тръшне — тъй и ти

би съблазнил и беден, и велможа,

щом само твоят чар ги възхити.

Не го прави — сега си още мой,

и мои — греховете ти безброй.

 

 

97

Как ледена бе нашата раздяла,

о, моя радост, чиста като сняг,

каква фъртуна бе край нас вилняла,

декември — оголял, и студ, и мрак.

А уж се разделихме в късно лято,

през есента — вдовица, свиден плод

износваща; през есента, която

е майката на земния живот.

Но виждах аз край мен сираци клети,

от ласки тук лишени, от игри;

без теб — ни лято е, ни слънце свети,

без теб не пеят птиците дори.

        А ако нейде чуеш птичи глас —

        листата сякаш ги попарва мраз.

 

 

98

Когато ти не бе до мен — Април,

нагизден в нова празнична премяна,

пригласяше на младостта засмяна

и бе дори Сатурн развеселил.

Но ни ухания, ни птича врява,

изпълнили ликуващия ден,

ще ме накарат чак в самозабрава

да бъбря, да бера цветя край мен.

Не бих аз грабил сребърните лилии,

край розите не бих от свян пламтял,

че те са само копията мили

на твоя по-красив оригинал.

        За мен това бе още зимен ден

        и аз сред тях те зърнах възхитен.

 

 

99^[3]

 

Веднъж упрекнах нощна теменуга:

— Ах, откъде открадна дъх такъв,

от моя мил, нали? Не зная друга

за своите страни с такава стръв

да граби пурпура на чужда кръв!

И крина бял — по-бял от твойта длан,

върбината — косите ти развяла,

и розите — една направо бяла

от страх, а друга — пламнала от свян

и срам… И — розова от двата цвята —

с дъха ти трета ме облъхна цял.

Но червеят — врагът на красотата —

в гръдта й — за поука — бе се сврял.

        Следях и колкото цветя видях —

        все нещо твое имаше по тях.

 

 

100

Къде, о, моя Музо, си се скрила?

Нима забрави дарба и заспа?

Или хабиш и дивен дар, и сила,

да забавляваш грубата тълпа?

Върни се, Музо, пропилени дни

спаси с достойна лира от забрава

и пей за тоя, който те цени

и с майсторство и теми те дарява.

Ленива Музо, отвори очи,

виж — любовта не е ли в бръчки вече

и Времето със злост изобличи,

че много свят то в ямата завлече.

        Прославяй моя мил, обърнал гръб

        на Времето и острия му сърп.