Уилям Шекспир
Сонети (1)

1–50

1

От хубав цвят се чака хубав плод;

и нека розата на красотата

не вехне никога… Валят листата,

но пъпките се будят за живот.

А ти си нарцис — докато си млад,

опиваш се от себе си самия;

сред плодните поля ти сееш глад

и тъй вредиш си с твойта лакомия.

Света красиш сега, но докога?

Предвестник на април, опит от слава,

не крий стаените в цвета блага.

Скъперник мил, не спрял да разхищава!

        Недей света подяжда с твоя дял:

        разтворил пищен цвят, а плод не дал.

 

 

2

Четирсет люти зими^[1] все в отбрана

и лобът е изрит с траншеи рид;

доскоро в пищна пролетна премяна,

ти зъзнеш днес пред всички в дрипи свит.

И ако някой в тебе се вторачи:

— Къде са твойте огнени очи? —

за срам подпухнали от плач клепачи

над двете тъмни ями не сочи!

Как хубаво ще бъде да речеш ти,

изпълнен цял с достойнство: — Погледни,

тук, в моя син са страстите горещи

на отлетели в буйства младини.

        В наследника кръвта ти ще пламти

        и няма затова да зъзнеш ти.

 

 

3

Все още в огледалото си свеж;

но Времето, и то е непреклонно

и ако двойник нов не създадеш,

от благодат лишил би щедро лоно.

Коя неразорана още нива

не чака твоя здрав, корав лемеж?

Или реши, душа самолюбива,

и красотата с теб да погребеш?

Тъй както е лицето ти побрало

на твойта майка майските черти,

в лицето на сина си — огледало —

без бръчки утре ще се видиш ти.

        Ако не щеш, не само твойта плът —

        и спомена за теб ще погребат.

 

 

4

Прахоснико, защо пилееш чар

и жар… Природата — тъй както знаем —

не ни поднася нищо ценно в дар,

макар и щедра — дава го назаем.

Защо държиш като скъперник стар

богатство, дето само днес е твое,

заключил си го с тежък катинар,

а всички вече знаем за кого е.

Със себе си самия сключваш сделки,

красавецо, и губиш всеки път;

кажи какво ще завещаеш — белки

тъй сметките ти тук се уредят.

        Отидеш ли си утре — непременно

        ще бъде пито, но дали платено?

 

 

5

Онези мигове, които ваят

неземна прелест с майсторска ръка,

те същите рушат, щом дойде краят,

и тъпчат тая красота с крака.

А Времето пак лятото подгони

към зимата и там го умъртви

сред мрак и студ, и заледени клони,

и вейнат сняг над сгърчени треви.

Но нежното ухание — налято

като момче — в затвора от стъкло

едничко ни теши, че има лято

и как красиво всичко е било.

        Цветя такива никога не мрат —

        плътта умира, но е жив духът.

 

 

6

Не позволявай грубата ръка

на зимата да смачка твойто лято

преди в красив съсъд да е налято

уханието твое… И така —

не е порок да си лихвар. На тях

по-често щастието се усмихва.

И богатей! С добра за тебе лихва —

дори едно към десет… не е грях!

Десетократно размножен! О, ти

си представи и десетте ти рожби

по десет как множат мечти, заложби…

След теб смъртта бая ще се поти!

        Недей да се червиш, а се изчервяй^[2] —

        нали не искаш за наследник червей!

 

 

7

Виж как на изток гордото светило

на своя царски трон се възкачи

и всичко живо предани очи

в короната му огнена е впило.

И щом като сияен исполин

по голия небесен хълм поеме

с възхита смъртното човешко племе

го гледа като свой обичан син.

Но щом — старик в раздрънкана каляска —

си взема сбогом с гаснещия ден,

възторгът вече в ничий взор не бляска,

и всеки се отвръща отегчен.

        Без син останал в свойто знойно пладне,

        и ти ще свършиш тъй, щом мракът падне.

 

 

8

Сам музика, от музиката ти

до смърт си отегчен! Не ти допада,

че поривът към порив чист лети.

Ти търсиш все в горчивото наслада!

О, да — сред хармоничните рулади

на струните, трептящи в брак щастлив

се чува упрек лек към всички млади,

подхванали самотен прост мотив.

А чувал си в хармония тригласа

как лее се звукът като един —

тъй пеят, седнали на свойта маса,

баща и майка, и отраснал син.

        Чуй пак: каквото става помежду ни,

        не е възможно при самотни струни.

 

 

9

От страх ли, че оставил би вдовица,

все още сам, прахосваш своя млад

живот?… Но знай, умреш ли без дечица,

вдовица ще ти бъде този свят.

И той ще те оплаква, ще те жали.

Жената, овдовее ли веднъж,

в очите на децата възмъжали

отново вижда своя мъртъв мъж.

Разсипникът, каквото пропилее,

отива в друг, но тук остава, тук.

А твойта прежна красота къде е? —

не виждам да я ползва някой друг!

        Как с другите ще си добър и мил,

        щом сам ти свойта хубост си затрил?

 

 

10

Ти не обичаш никого — за срам!

За себе си тъй някой да нехае;

теб всички те обичат, да, така е,

но ти, кажи, обичал ли си сам?

С убийствена ненавист, ден след ден

сам против себе си ти сееш козни,

дома си сам рушиш с простъпки грозни,

дома, за теб от други съграден.

О, промени се! Спри! И се смили,

и си спомни, че чака те разплата:

на вид тъй нежен, приюти в душата

и нежни помисли — не мисли зли.

        Стори го вече — днес заради мен,

        а утре и в децата прероден

 

 

11

Ще вехнеш ти, но пак ще тънеш в цвят —

децата, младостта ти продължили;

кръвта, която дал си като млад,

ще стопля и наесен твойте жили.

Нас тая мъдрост цял живот крепи ни

сред студ и мрак, безумия и глад;

не е ли тъй — след шестдесет години^[3]

да няма и следа от тоя свят.

Грубияни, хроми, грозни, проста сган —

защо с деца да пълнят цяла къща,

но умният, добрият е призван

и с лихва тия дарове да връща.

        Изряден си — добър оригинал

        добри и верни копия би дал.

 

 

12

Часовника щом чуя да удари,

аз виждам гаснещия бързо ден

и къдрите, които скреж попари,

и как цветецът клюмва оскрежен;

аз виждам оголелите дъбрави,

стадата в тях пладнували преди

и снопите разчорлени — с корави,

провесени през ритлите бради.

Да, красотата е от ден до пладне,

в зори разцъфне, вечер прецъфти;

а утре и над тебе мрак ще падне,

и ти, какво ще правиш утре ти?

        Ах, жъне Времето и май е време

        твой син с жетваря груб да се заеме.

 

 

13

Докрая ти ще си останеш ти,

о, моя обич, но ще дойде краят.

Готви се — трябва дивните черти

на някой близък да се завещаят,

та красотата, давана назаем,

да не изчезва, да я върнеш сам

и образът ти все по-осезаем

в сина ти да живее… аз не знам

кой тук би дал такъв прекрасен дом

да се превърне някой ден в руини,

макар че той — това и нас крепи ни! —

би издържал дори на бурелом.

        Баща си споменаваш много пъти,

        дано това да прави и сина ти.

 

 

14

Не съм в живота астроном прочут —

макар че нещичко и аз умея! —

за да предсказвам чума, глад и студ,

какво ни чака; нямам си идея

кого какво ли ще го сполети,

какво ще бъде времето, сезонът,

не ме велможи за съвети гонят,

не гледам все към звездни висоти.

Гадая аз по твоите очи,

звездите, чийто блясък ми разкрива:

това, че истината е красива

в роденото от теб ще проличи.

        Не стане ли така, то край на двете:

        ни истина, ни красота търсете

 

 

15

Щом всичко сред природата зелена

накрая вехне, буйно допреди,

и този свят е гибелна арена,

подвластна на потайните звезди,

щом виждам как растения и хора

напътства ги все тоя свод висок

и всичко тук буи от кипнал сок,

но търси, клюмне ли, в пръстта опора —

дори при мисълта за тая тлен

ти пак ме радваш, прелест ведролика,

и тръпна — Времето да не натика

в нощта и твойта младост — слънчев ден.

        Не побеждава Времето съвсем:

        то скърши клонка — аз търча с калем!

 

 

16

Но ти защо не влезеш в люта схватка

с тирана Време — кървав, зъл тиран?

Защо не го сразиш с по-смела хватка

от моя стих безплоден и припрян?

Върхът на славата! Но вехне тя,

а вече много девствени градини

с охота чакат живите цветя

за твоя нов портрет с черти най-фини.

Тъй ще пребъдат твоите черти;

ни моят скромен стих, ни смела четка

ще предадат и тая дивна гледка,

и как душата от любов трепти.

        Раздавай се — за да останеш цял.

        Тъй своя мил портрет би сам създал.

 

 

17

Кой утре ще повярва в моя стих?

Натрупал съм камара от възхвали

и всъщност склеп така ти построих,

но всичко ли положил съм… Едва ли.

Как да опиша твоите очи

и твойта прелест — утрешните хора

с усмивка да рекат: — Абе личи,

послъгва… Чак божествен плам във взора!

И с мойте ръкописи пожълтели —

бъбриви старци — тук ще се глумят,

бълнувал е — ще кажат — тоя път

или преписвал от антични стели.

        Но син да имаш — както ти разкрих —

        и в него би живял, и в моя стих.

 

 

18

Да те сравня ли с летен ден? Че май

по-мил си ти, достоен за възхита;

терзае вятър пъпките през май,

а пък и бързо лятото отлита.

О, как слепи небесното око,

как чезне — замъглено злато — в свода;

а дивното по-дивно е, ако

не измени на своята природа!

Не, няма да помръкне твойто лято

и вечна ще е твойта красота —

лицето ти е в моя стих отлято,

а не стопено в мрака на Смъртта.

        Докле светът и диша, и лети,

        стихът ми ще е жив и с него — ти!

 

 

19

Всеядно Време! Ноктите счупи

на тигъра; и зъбите на царя

на всичките животни притъпи;

и фениксът в кръвта си да изгаря;

земята да не види вече семе,

каквото искаш с времето прави,

объркай всичко, бързолетно Време…

Едно злодейство само забрави:

на всички тук дълбай с длето челата

и само не на моя млад любим:

навеки да остане невредим —

неземен образец на красотата!

        Ако не щеш — вилней, пукни от яд:

        той в моя стих ще бъде вечно млад!

 

 

20

С лице на млада прелестна жена,

но без лукаво пламъче в очите —

сияния от златна светлина —

Природата сред всички отличи те.

И със сърце, коварства не познало,

и за мъжете от жена по-мил,

ти си мъжът, жените покорил!

Пленява всички стройното ти тяло.

Природата е ваяла жена,

но пламнала от страст и тя самата

и взела, че ти боднала една

подробност, дето се от всички смята

        за женски блян… Достоен за хвалби,

        любов питай към мен, а тях люби!

 

 

21

Не съм поет, тъй предан на Ерато,

че мнима прелест да ме вдъхнови

за стихове, изпъстрени богато

с красивости, с лъжи — и то какви! —

та да възпея чувства и възторзи,

любимото си същество сравнил

с луна и слънце, с бисери и рози,

и ласки на зефира през април.

О, който истинска любов питае,

той истината казва… А и сам —

макар и да не е икона в храм —

любимият ми пръв по красота е.

        Да хваля? Не, не могат ме накара —

        не съм извадил стока на пазара.

 

 

22

Как огледало ще ме убеди,

че стар съм, щом връстник на младостта си.

Но зърнал по челото ти бразди,

ще знам, че с всички старци беловласи

сам пътник съм… Сега е в мойта гръд

сърцето ти и мойто — разтуптяно —

е в твоята… И тъй ведно туптят.

Да, май за старостта е още рано!

Пази се. Зарад моето сърце,

за мен пази се, както аз за тебе —

като грижовна дойка чуждо бебе

сърцето ти ще нося на ръце.

        Умре ли моето, с душа кахърна

        не чакай — няма твоето да върна.

 

 

23

Актьор, качен за първи път на сцена,

забравил свойте реплики от страх,

и глътнал си езика клетник плах

пред груба твар, от нищо разярена —

това съм аз, не знам какво да кажа

в любовния тържествен ритуал,

от силната любов изнемощял,

от любовта, отнела ми куража.

О, нека в моя поглед^[4] да немее,

това, което с жар гръдта шепти,

тъй по-добре ще разбереш и ти

и силата на словото къде е.

        Безмълвна обич, но се научи

        и сам да слушаш нежността с очи.

 

 

24

Окото ми — художник смел — дари

с портрет на твойта младост тъй красива

платното на сърцето… И дори

подсили я с изящна перспектива

чрез рамката на тялото. Личи

тъй истинското майсторство къде е:

ателието на гръдта ми грее

с прозорците на твоите очи.

Очите как разбират се добре:

рисуват моите, но не на скрито,

че твойте са прозорците, в които

наднича слънцето — да те съзре.

        Но взорът само външното лови,

        а не какво в сърцето е, уви!

 

 

25

Родените и расли под щастлива

звезда да трупат почести, пари,

за мен, уви, не са неща такива,

Съдбата мен с по-ценно ме дари.

С листенца-нокти цъфва фаворитът

под слънчевия взор на своя княз,

но щом с гримаса кисела го сритат,

посърва сякаш от внезапен мраз.

На воинът, побеждавал цял живот,

едничко поражение му стига

и в миг неблагодарният народ

изтрива го от почетната книга.

        Кой мен ще ме лиши — мой съдник мним —

        от титлите ми: любещ и любим!

 

 

26

Мой княз на любовта, като васал,

признал достойнствата и хубостта ти,

пак пиша ти — мой дълг е! — осъзнал,

че ни със стил ще блесна, ни с цитати.

Дългът — велик, а моят ум — голтак —

направо си е глътнал май езика,

но вярвам аз, че той — и гол! — все пак

не малко милост в теб ще предизвика.

Докато моята звезда заветна

не ми изпрати майчин благослов

и мантия достойна — да наметна

и зъзнещата в дрипели любов.

        А после, събера ли си куража,

        и любовта си вече ще покажа.

 

 

27

Аз бързам, уморен от дълъг път,

зове ме вкъщи меката постеля,

но само изнурената ми плът

отдъхва си… Умът не се разделя

с тоягата на верен пилигрим.

И тръгвам по пътеките безкрайни

към теб — като слепец неуморим,

за който в тъмнината няма тайни.

И пак сред мрака твоят ведър лик

в очите на душата ми изгрява

сияен като ярък сердолик.

И сякаш и нощта се подмладява.

        Нозете денем, през нощта умът —

        за теб и мен — отдавна са на път.

 

 

28

Как радостен да съм — о, не, не мога,

щом липсва ми най-сладкото — сънят?

Гнети ме нощем дневната тревога,

а денем нощни мисли ми тежат.

Уж врагове, а стискат си ръцете,

да ме тормозят, всеки настървен;

денят — щастлив, че с грижи ме оплете,

нощта — че ти и днес не си до мен.

Угоднича пред него — уж изгода —

че слънце си, когато се смрачи;

лаская нея — щом посърне свода,

пристигаш ти със звездните очи.

        Нощта ме смазва с черната си мощ

        и всеки ден по-черен е от нощ.

 

 

29

От хората презрян и от Съдбата,

отритнат от света, скърбя смирен

и всуе вдигам глас към небесата

и своя дял проклинам ден след ден;

а как бих искал като всички други,

с надежди и приятели богат,

да имам дарби, почести, заслуги

и с шепи да греба от тоя свят.

Но само щом за теб се сетя аз,

се сепвам… и душата ми се вдига

и — волна сладкопойна чучулига —

пред райските врати извива глас.

        Да, ти с такава обич ме дари,

        че аз не бих я дал за трон дори.

 

 

30

Заветни мисли — те са моят съд,

свидетелите — спомен подир спомен —

са тук и бързат да ни поднесат

беди, тревоги, загуби — огромен

досаден списък. Гледам насълзен:

приятели в отвъдното, спестена

човешка радост и любовен плен,

и жертви всуе — гледам аз и стена;

скръбта по прежни скърби тъй не стихва;

и с тия тъжни списъци пред мен

за всеки дълг аз плащам пак — и с лихва! —

макар че той отдавна е платен.

        Но щом за теб се сетя — уж бедняк,

        аз виждам, че съм на печалба пак.

 

 

31

Как само скъпа ми е твойта гръд!

Сърца, от мен погребани без време,

в гърдите ти и днес все тъй туптят,

и пак цари любов, и пак зове ме.

О, тия чисти, предани сълзи,

които любовта от мен изцежда;

каквото времето у мен срази,

е в теб като възкръснала надежда!

Ти, склеп на мъртвата любов! От жал

приют на мойте мъртъвци отстъпи,

това, което аз съм им дължал,

сега на теб дължа го вече, скъпи.

        Любими образи аз в теб видях

        и властваш ти над мене — с всички тях!

 

 

32

Дано да надживееш този ден,

когато гроб Смъртта ще ми изрови,

да прочетеш сонетите от мен

със същите очи, но като нови;

и с по-добрите стихове на нов

поет сравни ги — радостни, звънливи,

и не заради скромните мотиви —

заради мен и моята любов

ги запази… И тъй ме оправдай:

да бе край него Музата — чудесен,

обилен плод би вързал той през май

и би ни радвал в щедрата си есен.

        Че млад поет с изяществото свое

        пред чувствата на стария какво е!

 

 

33

Зората виждал съм в часа, когато

билата нежно милва, а след миг

и слънцето — небесен алхимик —

потоци и реки превръща в злато.

Но често падат ниско небесата,

забулват с дрипи слънчевия взор,

светът посърва и — какъв позор! —

то бърза да изчезне от земята.

Тъй мойто слънце и над мене грейна

със своя образ мил и ведролик,

но скри го пак мъглата ненадейна

и щастието трая само миг.

        Да страдам ли? — щом тъй в небето става,

        какво са земните слънца тогава!

 

 

34

Защо ми обеща прекрасен ден,

та тръгнах аз на път без наметало

и облачно пълчище налетяло

скри твоя блясък със саван студен?

Ти ще разкъсаш мръсния саван,

ще изсушиш страните ми издрани

от остър дъжд… Мехлемът е за рани.

А за обидата, че си терзан?

Дори да пламнеш целият от срам

едва ли раната ще спре да пари;

какво му е от чуждите шамари

обиденият си го знае сам.

        Но с тия сълзи-перли е платен

        греха и ти отново си до мен.

 

 

35

Не страдай, скъпи, случва се това…

Виж розата с бодли, макар царкиня,

и слънцето в петна, и извор с тиня,

и червей, от плода подал глава.

Грешим тук всички, даже аз сега;

узаконил със стихове греха ти,

замазвам, гладя — вече колко пъти! —

та да излезе всичко на шега.

И чувственост, и разум — спор познат,

а пък вина не може се доказа;

ищец съм, а ти ставам адвокат —

и пак воюват обич и омраза.

        Простил, пледирам за крадеца мил,

        дори на мен самия не простил.

 

 

36

Признавам си, любовната раздяла

при нас бе изход. С тебе сме едно,

но нека сам позорното петно

да влача, щом страстта ни е умряла.

В една любов търпим и глад и жажда,

но злото тук ни казва докъде;

то няма любовта да подяде,

но времето за ласките изяжда.

При среща ще извръщам аз глава —

да не издам дори, че сме познати;

и ти не ми оказвай чест — това

би опетнило може би честта ти.

        Не го прави — не ме прави злочест:

        щом мой си — моя е и твойта чест.

 

 

37

Тъй както, вече остарял, бащата

е възгордян от своя буен син,

така и аз, съсипан от Съдбата,

утеха търся в теб — в света един,

успял богатство, хубост, ум и всичко,

неподозирано дори от мен,

да събере и с царствен жест в едничко

сърце да побере… И аз пленен

прибавям към познатите блага

и любовта си… И какво остава:

до вчера беден, хром, презрян, сега

едно ми стига само — твойта слава.

        Какво богатство е да бъдеш млад,

        а с теб и аз — стократно по-богат.

 

 

38

Как може мойта Муза да роптае

че теми нямала — нали си тук,

такива ценни теми няма друг,

дори за листа девствен чест това е.

Но ти на себе си благодари,

ако в стиха ми зърнеш струйка свежа;

прописал би и сетният невежа,

щом зърне само твоя взор дори.

Бъди десета Муза! Десеторно

по-даровит ще трябва да си ти

та ако друг те тук обезсмърти,

успехът му да бъде твой безспорно.

        И мойта Муза тоя стил прие го:

        от мен труда, възхвалите — за него!

 

 

39

О, как, кажи, добре да те възпея,

щом знам, че най-доброто си от мен?

Възхвалата — нима ми е до нея?

От себе си ли тъй съм възхитен?

Ще трябва вече да се разделим,

че всеки неговият път зове го;

в раздялата за моя скъп любим

ще пея аз — единствено за него.

Раздялата — какъв жесток кошмар,

ако не бе тъй сладка свободата!

И пак за любовта да мислиш с жар

и в сладък блян душата да се мята:

        раздяла ли е, щом си надалече,

        а все по-мил, по-близък си ми вече?

 

 

40

Вземи ми всичко скъпо, скъпи мой!

Любов ти липсваше, нали, кажи ми!

Тук всичко мое твое бе. Но стой —

любов не си ли ми и ти, любими? —

защо и нея? Моя, любовта ми

е твоя. Как да те виня, кажи!

Виновен си, че се плетеш в лъжи,

че мамиш се и тъй и мен измами.

Но аз прощавам ти, крадецо млад,

макар че любовта ми ти ограби —

най-злите хорски удари са слаби

пред мъките любовни в тоя свят.

        Красив порок — и пак влече ни, пак.

        Убий ме, но не ще ти стана враг!

 

 

41

О, тия своеволни изневери!

При твойта младост, чар и буйна кръв

защо, кажи, човек ще лицемери

и с гняв ще те кори, че си такъв!

Красавец си и все си под обсада,

добряк по нрав — ти лесно падаш в плен;

когато влюбена жена напада,

мъжът, уви, е вечно победен.

Защо нахлу в земите ми без страх,

подирил оправдание в безпътна

и буйна младост, от която хлътна,

две клетви нарушил и в двоен грях

        затънал: нея с прелест съблазнил

        и с грозен жест на мен изневерил.

 

 

42

Не ми е жал, че днес е твоя тя —

макар че я обичах с жар самия! —

това, че тя ума ти завъртя,

от тая болка иде ми да вия.

Разбирам ви! И нека се смирим:

обичаш я, че тя ми е любима,

а тя — понеже ти си ми любим —

решила е, че трябва да те има.

Аз губя те — какво, че тя печели,

печелиш ти, но губя аз, уви!

И мойто двойна загуба не е ли

там, дето на едните им върви!

        Но знам — едно сме с теб до тоя ден,

        и тя обича мен и само мен.

 

 

43

Притворил взор, по-ясно виждам аз.

Цял ден съм гледал вещи, къщи, хора,

но идва късен полунощен час

и в тебе, само в тебе впит е взора.

Сияние над моето възглаве

пилее твоят образ озарен;

какъв ли ще е утре той, наяве,

сред блясъка на слънчевия ден!

И казвам си: за моя смаян взор

по-светъл празник надали ще има,

да видя как в безкрайния простор

вървиш сред светлина неугасима.

        Не си ли с мен, денят е нощ за мен,

        а с мен ли си — нощта е ясен ден.

 

 

44

Да бе плътта ми мисъл лекокрила,

не ще ме разстоянията спрат

и в миг, усетил приливи на сила,

към теб ще тръгна сам на дълъг път.

Тъй като волно мисълта лети

и никого за нищо тук не слуша,

щом само разбера къде си ти,

ще те намеря по вода и суша.

Но не, не съм аз мисъл, за беда —

към теб да литна… И с душа ранена

това, че съм от пръст и от вода

ме кара тук да чакам и да стена,

        подвластен пак на петата стихия^[5] —

        на сълзите, които с горест пия.

 

 

45

И огънят, и въздухът — страстта

и мисълта — и те бушуват в мене,

менят неспирно своите места

и всеки към целта си устремен е.

По-бързи от пръстта и от водата,

щом те към тебе, скъпи, полетят,

оставам аз на суша и душата

отново крее в жалката ми плът.

И тъй, дордето двете лекокрили

стихии се завърнат пак при мен,

да ме зарадват — здрав са те открили

и утешат духа ми угнетен.

        Аз радвам се, но пак към твоя праг

        отпращам ги и страдам, страдам пак.

 

 

46

Очите и сърцето лют двубой

за твоя образ водят не от вчера:

те смятат, че страстта му е химера,

то иска само негов да е той.

Сърцето казва, че приют ти дало,

където не прониква чужди взор,

но те отричат, всяко води спор,

упорства: — Той е в мойто огледало.

За да реша аз правния проблем,

привиквам мислите-съдии, дето

ще отредят какво е за сърцето

и колко на очите да дадем.

        И тъй: очите вземат хубостта,

        а за сърцето другото — страстта.

 

 

47

Очите и сърцето — мир най-сетне…

И ако видят моите очи,

когато твоят лик пред тях просветне,

че нещо на сърцето му горчи,

те канят го на своя пищен пир;

но много често, от възторг обзето,

и тях на мило празненство сърцето

ги кани в чест на общия кумир!

Така че образът на любовта ми

държи ни винаги един до друг,

ти там си — мислите те водят тук,

те нейде са — ликът насам ги мами;

        заспят ли, буди ги щастлив — нали

        очите и сърцето весели.

 

 

48

Преди да тръгна на далечен път

реших да сложа малко ред в нещата,

че да не ги изгубят, окрадат

и да си скубя след това косата.

А теб, сред скъпи вещи и бижута

най-ценното съкровище за мен,

забравих те в последната минута

за плячка на крадците някой ден.

Не те укрих, не те заключих аз.

Оставих ти гръдта си — тясна стая —

и там ли си, не си ли там, не зная,

не знам къде си и до тоя час.

        Какъв трофей! За теб дори светец

        ще се превърне в пладнешки крадец.

 

 

49

Ще дойде ден (дано не дойде, Боже),

от мойте недостатъци сломен,

ти ще се вслушаш в разума и може

най-после да отвърнеш взор от мен;

ще дойде ден и твоят леден взор —

зло зимно слънце — с жал ще ме изпрати

и аз ще разбера — о, мой позор! —

изгаснала е, скъпи, любовта ти.

Ще дойде ден, дано да е така,

когато своята вина открия,

да вдигна срещу себе си ръка,

та теб да защитя от мен самия.

        Да ме оставиш, клетия — си прав,

        кой крив ми е, че имам тоя нрав!

 

 

50

Отдавна ми додея тоя път,

че стигна ли — и Отдих, и Удобства

ще ми рекат, че вече всичко злобства:

„Виж само колко мили ви делят!“

Добичето, измъчено под мен,

повлякло и товара на скръбта ми,

усеща (не, не можеш го измами!),

че конникът до смърт е изнурен.

И кървавите шпори впивам всуе —

дори когато го пришпоря с бяс,

то само цвили с жал и който чуе

по-страшни шпори го бодат… И аз

        усещам стонът как ме удря в гръб:

        загърбил радости, преследваш скръб!