Кънчо Атанасов
Всичко отначало (3) (Книга за селото)

По терлици при В. В.

Васил Върбанов наистина падна от ябълката и това е факт, безспорен факт, каквито са Френската революция, Октомврийската такава и… падането на Берлинската стена. Последвалите събития обаче не бива да бъдат разглеждани като последица от тоя факт, а като рожба на така стеклите се обстоятелства. Просто през двата месеца, които пролежа в болницата в Дряново, и следващите пет месеца, през които изрично му беше забранено да се вълнува и тревожи, той, вечно заетият, най-сетне има време да премисли всичко за себе си, за хората около себе си и за народа си, с който му се беше паднал шансът да преживее този си живот. Добре огледа всичко от една страна и… реши: повече така не може! Повече така не трябва да се живее!

Без да споделя с никого, зае се с реализацията на това, което си беше наумил…

Купи три кутии черна боя и три кутии жълта — производство на „Оргахим“ АД — гр. Русе. Леко се боядисваше с боите „Леко“, пееше четката в ръката му — веднъж жълтата, веднъж черната, съвсем икономично вървеше разредителят. За една седмица сколаса и дуварите му, и циментените колове над тях тъй бяха нашарени, че заприличаха досущ на гранична бразда — да те е страх да ги доближиш, камо ли да ги докоснеш!

Намери в плевнята две рула бодлива тел. Опъна ги на коловете над оградната мрежа и стана още по-страшно!

Хората, които минаваха покрай къщата му, за да отидат да си вземат от Клуба на пенсионера дажбата хляб, който им разкарваше по три пъти в седмицата килифаревската хлебарка, не посмяваха нищо да го запитат, а само се посбутваха в раменете и нещо си казваха, което не беше чак толкова трудно да отгатне човек какво може да бъде.

Сложи на дирека от едната страна на портичката си знака „Зло куче“, но без другия знак, който си беше наумил да сложи от другата страна, портичката увисна някак и беше не само неприятно, но и грозно да я гледаш! Свали го и го прибра. На сутринта хвана влака на гара Соколово и на обяд беше вече в Русе. Мислеше си да изяде едно шкембе и две кебапчета на гарата, която някога си беше строил баща му, но се отказа и като поразпита как може да стигне до митницата, стовари се там с такси…

Мъки! На когото и да речеше, че е дошъл от сто и кусур километра за един знак, не даром, а като си го плати, изглеждаше го всеки един тъй, сякаш Васил Върбанов е най-големият далавераджия, по-голям далавераджия от всички митничари, взети заедно. „За какво ти е този знак?“ „Трябва ми!“ „Не може!“ „Защо да не може пък, не съм ли и аз български гражданин! Може да искам частна митница да си отворя“ „Не може!“ Най-проклето се оказа едно младо митничарче — още сигурно не му даваха да се рови из колите, ама не го пуска да отиде до началника на митницата. Оттук го избиколи — то на пътя му. Оттам опита — то пак на пътя му. Но някой, изглежда, каза на началника, че някакъв старец много настоятелно иска да говори с него, и… сам излезе човекът и сам дойде при него. „От сто километра си дошъл тука за един знак?“ „Сто и кусур!“ — потвърди Васил Върбанов. „И за какво ти е този знак?“ „За художествена самодейност! — изтърси Васил Върбанов. — Решили сме за Бабинден старците в селото да изнесем пиеска в Клуба на пенсионера, а без този знак пиеската не може да стане.“ „Дали не ме лъжеш?“ „Аз никога не лъжа!“ „Дайте му един знак — разпореди началникът, — от бракуваните наскоро!“ Каза го на онова младото, дето все го дебнеше. А на него каза: „Дядо, ама само заради самодейността ти давам знака — иначе не е разрешено!“ „Само заради нея! Благодарности значи, и от името на самодейността!“ — каза му Васил Върбанов.

Друго стана — сложи от едната страна знака „Зло куче!“, сложи от другата страна знака „Митница“ и… заспа портичката!

Имаше два листа бакърена ламарина — беше ги купувал да си поръчва казан за ракия. Прежали единия, занесе го на Даскал Коля и му поръча надписа — с по-едри букви да го изпише и краснописно, ама изписано като от най-старателния първокласник краснописец.

Пътем взема от Маринчо Лалев електроженчето му и с количката го докара до дома си.

От всичкото си шестнайсетгодишно и един ден кметуване в селото беше му останал само един трикольор. Може на други кметове и друго да им е останало, но на него — това! Може да се закълне кой, в каквото каже! Поръчаха им да си поръчат нови трикольори, защото старите се бяха изпокъсали и избелели — ни цвят личи по тях, ни вятър ги хваща! Васил Върбанов съвсем предвидливо, като знаеше, че кой знае кога пак ще им разрешат такъв разход, поръча два. Овеси веднага единия пред кметството, а другия прибра…

Като има човек под ръка тръби, електроди и електрожен и като умее да борави с него, работата бързо става — такъв флагодържател изпипа, че просто песен: четириметров, малко надвесен над портата, боядисан в черно и… без капчица боя да е попаднала върху макаричката, водача и абсолютно новото стоманено, внимателно навито и грижливо гресирано въженце.

Сетне запали банята. Наслага й повечко дръвца и отиде да върне количката и електрожена. „Свърши ли си работата?“ — запита го Маринчо Лалев, не че толкова го интересува за какво му е трябвал електроженът, колкото от учтивост. „Стана — не ми говори!“ „Какво прави?“ „Утре ще видиш“ — рече му Васил Върбанов и не се заседя както други пъти на приказка, ами се обърна и веднага си тръгна.

Прибра се съвсем навреме — бойлерът беше възврял. Изкъпа се. Преоблече се. Напълни големия леген — синия, с топла вода, сипа две шепи прах, досипа още една и накисна прането си — да му е готово на другия ден за пране.

Излезе и обиколи имота си — ограден отвсякъде с черно-жълтите ивици, приличаше имотът му на затворник. Или пък на единствено свободен между останалите имоти, кои пусти от години, кои населявани от време на време с приходящи от градищата, кои — с по някой и друг старец като него… „Че кога пък сварих и аз старец да стана?“ — запита се Васил Върбанов и като му се видя глупава работа да търси отговора на такъв един никакъв въпрос, въздъхна издълбоко и се прибра в стаята си.

Бюро — за три лева го купи навремето, ама не е крадено. Подменяха обзавеждането в Общината в Дряново и им разкараха по кметствата старото. Сложи в канцеларията дряновското, а това, което беше имал дотогава — орехово, излъскано от ръкавите на преждекметувалите, докара у дома си. Но… добре че се е сетил да поиска фактура от финансиста тогава, защото, като настъпиха големите промени, и веднага се намериха и такива хора в селото, които да подшушнат където трябва: „А, този ли, той пренесе кметството у дома си!“ Дойдоха тези, дето трябва (бяха измежду най-големите отпреди вагабонти), показа им бюрото, показа им фактурата и ги напъди от дома си — да си вървят и да си правят голямата промяна, на която, като се гледаше какви хора я подкарват, можеше безпогрешно да се предвиди и крайният резултат!

Диванът — него пък му го стовариха зетят и голямата дъщеря. Нов си купили и този вече не им трябвал, пък и му били малко повредени механизмите на пружините. Отремонтираха го с Маринчо Лалев. Помогна и Минчо Майката с един раздвижен ключ и с една бургия дванайсет милиметра. И си му служи диванчето вярно и предано от началото на промените и стана такова прилично, че може още на няколко реформи да издържи, без да ги почувства осезателно!

Креслата — същата стока — от малката му дъщеря, като се делиха с мъжа си, когато се развеждаха. Нямало къде да ги дене…

Килимите — и те от нея! Ама за големи холове купувани, та се наложи да го подгъва единия покрай стената на стаята, а втория застла на два ката отвън на чардака.

„Живея сред свят втора употреба!“ — рече си Васил Върбанов и пак въздъхна изтежко — по-дълбоко този път и по-тежко. Ама като поразсъди малко над въздишките си и предмета им, усмихна се и настанил се вече на стола зад бюрото, каза на глас:

— Е, че какво съм тръгнал да искам и аз? Е, че то на човек трета употреба и свят втора употреба му е много даже!

Разнесе се гласът му като тютюнев дим под дъските на нисичкия таван и изчезна в привичния дъх на тишината и самотата, които от години населяваха стаята му.

Пресегна се и взе вестника — единствения, който още се получаваше в селото. Бяха му го докарали с хляба, взе го още на обед, ама от много работа днешния ден не беше успял да го отгърне. Отгърна го, както беше прегънат на две, науши очилата и го блъснаха в очите едрите тлъсточерни букви на заглавието „Трета възраст“… „Все тъй като некролог го пишат този вестник! — рече си ядосано Васил Върбанов. — И що не турят още малко цвят? Червено било, жълто, ако по им се харесва сега, ама да турят нещо там! Не стига, че ти е черно пред очите, ами и вестникът, за който със сиромашията си си се абонирал — и той черен!“ Затвори го и изнервен от чернилката, сложи го на края на бюрото.

И се зарови пак в книжата си — не да осъмне над тях, но поне да преполови нощта…

Осъмна. Мисли пак и премисля живота си — от началото между тия баири и досега — между тия баири… Все едно не е бил животът му, все едно не го е имало изобщо Васил Върбанов на тая земя! Което сам е вярвал, се оказа една лъжа, което са го убеждавали да вярва — още по-голяма. И какво трябва да направи сега? Миналото не може да върне и нещо да отремонтира в него, бъдеще няма! Ще направи това, което вече си е решил! Ако ще да се смее някой, ако ще някой да го напсува, ако иска някой жив да го оплаче… Това е! Друго не може да направи Васил Върбанов!

Включи се радиоточката на Дряново и тръгна предаването „По ранни петли“. Много хубаво предаване. Има къде ранобудниците и незаспивалите като него пенсии да си изплачат радостите. Госпожа Райка Кирилова от село Дрен поздравява снаха си Петрана Кацарска, която е в Португалия на гурбет, като й пожелава здраве, щастие и много успехи. По случай рождения й ден. И да знае, че децата са добре. Да не мисли за тях! Със същата песен да се чувстват поздравени „нашият баща, който днес навършва осемдесет и седем години, от синове, снахи и внуци“, „леля Цецка от Карнобат“, „Иван Василев по повод влизането му в родната казарма“ и „групата за стари градски песни при Клуба на пенсионера в с. Дреновец, област Русенска…“

Песните ли им са малко на тези в БеНеРе-то, или желаещите да поздравят и да бъдат поздравени — много, та с една само песен половин България трябва да поздравят?

Васил Върбанов усили радиоточката до последно и излезе вън. Наплиска лицето си, хубаво изми ръцете си с калъпа домашен сапун, пресъхнал от годините и станал твърд като речно камъче. Изтри се, метна кърпата на простира над мивката и точно в шест, в момента, в който говорителят на БеНеРе-то съобщи шест часа, Васил Върбанов беше вдигнал флага! Като по поръчка подухна ветрец, плиснаха се трите цвята на знамето, нещо весело и тържествено притича през клоните на овошките, в тишината над селото заечаха фанфари и фанфаронският гласец, с който водещият водеше новините, позаглъхна и като да се поизгуби…

Иззад сградата на кметството, червена преди, а пък сега порозовяла до жълто и с лющеща се като юфка мазилка, се измъкна Даскал Кольо. Прихванал с две ръце дългия метър и десет лист ламарина, идеше насам и на моменти, когато младото слънчице близнеше извитата над главата му дъга на бакъра, заприличваше Даскала на крачещ светец с ореол, а в други моменти пък замязваше на парашутист от десантни войски, който току-що се е приземил в територията на противника…

— Разгеле! Таман навреме! — излезе да го посрещне Васил Върбанов. — Тъкмо вдигнах трикольора!

Подаде му единия край на ламарината Даскала и вдигна поглед.

— Много хубава си я свършил!

Излезе вятър пак и пак се плиснаха цветовете на трибагреника.

Но Даскал Кольо вече не гледаше нагоре, а съсредоточено ровеше по джобовете на доченката си. Извади от единия кръстата отвертка, а от другия шест видии, примесени със слънчогледови семки, зърна царевица, конци от плата на дрехата и едно зърно боб.

— Добре си се сетил! — похвали го Васил Върбанов, въпреки че беше си пригласил и отвертка, и видии.

— Аз винаги навреме се сещам — продължи да треби шепата си Даскала, — ама после забравям за какво ми е било това, за което съм се сетил!

— Склероза? — опита се да се измайтапи Васил Върбанов.

— Не е! — погледна го строго Даскала.

Точно на място беше разпробил дупките — паснаха си тези на листа и тези на винкелите над портичката. Васил Върбанов само придържаше, а Даскала завинтваше видиите. Изпъна се ламарината много добре и макар пак да излезе вятър — нито трепна, нито звънна.

Отдръпнаха се двамата насред улицата и оттам погледнаха — беше го изпипал Даскала, както Васил Върбанов си го беше представял. Доволен беше от работата си Даскала, който общо взето беше недоволен човек, а пък тази работа на всичко отгоре му беше и неприятно да я работи — все едно върши нещо нередно, нещо, което не бива да се върши!

— Република България, тире, на Васил Върбанов! — прочете надписа без никакъв патос собственикът на републиката.

— Защо ти беше да го правиш туй нещо? — запита Даскала като много изотдалече.

— Не знам… Приказвали сме…

— Да се откажем, а? Никой още не е видял!

— Да се е отказвал Васил Върбанов някога от нещо?

— Не е…

— Пък и кога да е все някой ще го направи! Защо да не съм аз? Нека да има и един такъв човек, бе! Не е страшно — нека да има!

— Да знаеш — аз бях дотука!

— Знам.

— А какво ще кажат децата ти, мислил ли си?

— Майната им на децата ми! — рече замислено Васил Върбанов. — Идеха си по-рано да сварим ракиите и да заколим прасето, а откак не събирам сливи и не гледам прасе, да си ги видял насам?

— Не съм.

— И няма да ги видиш!

— Събка поне няма ли да си дойде?

— Няма да си дойде мойта Събка… Нали им трябва на частниците домашна прислужница — да изпрати децата на училище, да ги посрещне, да премете вечер магазина и да забърши теракотата с парцала… И я излъгал зетят, че й внася всеки месец по сто и десет лева, колкото била минималната работна заплата, на книжка…

— Мислиш, че я е излъгал?

— А ти да не би друго да мислиш?

— Не знам вече какво да мисля… Дошло е всичко до „не знам“.

— Тъй е дошло май…

— Бог да ти помага оттука нататък, Василе…

— И на тебе! — благослови Васил Върбанов Даскала и тъй се разделиха — вместо възрадвани от една работа, която е вече свършена, разколебани и в работите си, и в себе си.

Чудото не беше за три дни, но за тринайсет, може да се каже, се оттече!

Селото се събра още на същата сутрин, като дойдоха да си вземат хляба. Закъсня хлебарката и бая се мотаха пред граничната бразда и двата знака. Над главите им весело, бодро и някак гордо се развяваше трибагреникът…

Васил Върбанов не излезе и не чу първите коментари. Искаше да им даде време да се позамислят над факта и тогава да ги изслуша.

Новината, като всяка новина, до обед обиколи околните села и се извървяха и околните села да видят чудото.

„Луд е наистина!“ — рекоха едни.

„Напротив, много е мъдър!“ — отстояваха своето други.

Дойдоха и от полицията.

— Дотук! — спря ги до оградата Васил Върбанов. — Нямате визи, а без визи не можете да напускате вашата държава, нито пък да влизате в моята държава!

И разговаряха тъй — през „граничната бразда“. Васил Върбанов се беше захванал да си реже розите и като внимаваше да не се убоде на някой от многото едри бодли, не можа да им окаже много голямо внимание.

Те го запитаха:

— Какво мислите, че е това, което правите?

— Кое точно? — запита на свой ред Васил Върбанов.

— Оградата.

— Всеки има право да си боядиса оградата, както му е по вкуса! Вярно, че моят вкус може да ви се види малко странен, но… такъв си е!

— А този трикольор какъв е?

— Български! И трябва да се развява не само тук, но и над всеки български дом! Исках да напомня това. Вие имате ли си във вашите домове такива трибагреници?

Не му отговориха, а се заядоха за надписа:

— А това какво е? Каква е тази „Република на Васил Върбанов“? И кой е този Васил Върбанов?

— Васил Върбанов съм аз! А тази република е моя! За да се разгранича от вашата!

— Махнете ламарината! — разпореди се най-главният, види се, на другите две момчета.

— Не виждам как ще стане! — изправи се най-сетне Васил Върбанов. — Ламарината е отсам граничната бразда — у дома. А в дома ми можете да влезете само ако съм нарушил законите. И то само ако ми покажете прокурорско нареждане! Имате ли такова?

— Ще ти дам аз едно прокурорско нареждане! — почна не на шега да се ядосва старшият.

— Не заплашвай суверенен гражданин! — каза му Васил Върбанов. — Нито законите съм нарушил, нито основния закон… Да е записано в Конституцията, че Васил Върбанов няма право да си обособи своя република в републиката, с която има явни несъгласия?!

— Ти ли, бе, имаш явни несъгласия? — взе да се опипва под мишниците онзи, като си мислеше, че има гарги насреща си.

— Аз! — рече му Васил Върбанов. — И времето ми за аудиенции днес свърши! Имам да пера! Изпарявайте се и вие, че да не пусна злото куче!

— Пак ще дойдем! — каза онзи.

— Няма да ви очаквам! — каза му Васил Върбанов.

Тръгнаха към колата, но едното от младоците се позабави — още гледаше надписа — или беше малко грамотно, или не беше разбрало, че Васил Върбанов ги беше вече напъдил.

— Чиче — рече му младото, — тоз лист е бакърен! А пък бакърът сега много скъпо върви! Ще ти го задигнат братовчедите като едното нищо и без него ще останеш!

Чу значи и една приказка, върху която си струва да се замисли човек!

Но като знаеше, че втори път Даскала няма да му уйдиса на акъла, не можа да смени листа с проста поцинкована ламарина и тъй си остана. Разпроби още шест дупки и сложи още шест видии, за по-сигурно — и да дойде някой да краде, докато ги отвие, ще залае кучето и ще има време да излезе и да обясни на братовчедите, че това нещо не е за крадене, а че и те трябва да го пазят, ако искат един ден халът им да стане по-добър!

Бая обаче трябва да беше се поразчуло, защото забеляза, че се позапирват и даже спират и коли с чужди номера — от други окръзи. Излязат от завоя и като видят трикольора — гледат, сякаш трикольор не са виждали!

Пристигна един ден и представител на пресата — девойче едно никакво с касетофонче в едната ръка и жилетка с надпис „Press“. Беше станал значи знаменитост. Направо неприятно да ти стане и да започнеш да съжаляваш за това, което си направил!

Момичето слезе от микробуса, който пътем, на два пъти — сутрин и вечер, минаваше през селото…

Васил Върбанов веднага прецени — и да има жилетка с надпис и касетофонче, щом иде с този раздрънкан транспорт и няма служебна кола и дори лична — не е от голям вестник.

Беше застанал до развятия трибагреник — тъкмо го беше вдигнал.

Момичето застана отдолу срещу двата знака и надписа. Протегна нагоре касетофончето.

— Сеир ли търсите? — запита Васил Върбанов и го досрамя и от въпроса, и от тона, с който зададе въпроса — какво му е виновно това дете на него, та тъй се задърли от вратата още!

— Не! Не само това! — отвърна девойчето. — Искам да взема интервю от вас.

— Доктор Желев отказа ли Ви? — поомекнал вече и с усмивка запита Васил Върбанов.

— Не мога да се добера до него! Аз съм още в началото и не съм стигнала дотам, че да мога да разговарям с доктор Желев!

— И сте стигнали само до мене?

— Така е. Ако не възразявате!

— За какво възнамерявате да говорим?

— За републиката!

— За това може да поговорим… И за моята. И за нашата република. Така съгласна ли сте?

— Разбира се. Ще говорим за всичко, за което пожелаете. Новината е такава, че аз дори и свестни въпроси не можах да си подготвя…

— Няма да задаваме въпроси! Ще задаваме отговори! — успя най-сетне да превърти ключа в бравата Васил Върбанов. — Ама ще ме изчакате за минутка и аз ей сега ще бъда готов!

Отиде, взе масльончицата от прозореца на лятната кухня, върна се до портичката, впръсна масло в ключалката и по ключа, пъхна го пак в бравата.

Отведе сетне момичето горе в стаята си — и стая, и кухня, и кабинет, и спалня. Настани го в креслото, което имаше всичките четири колеленца на четирите си крака, и се настани той пък зад бюрото.

Отвори момичето касетофончето, затвори го, продуха на два-три пъти микрофона, каза: „Проба — едно, две, три.“ Прослуша пробата, пресегна се, сложи касетофончето на ръба на бюрото и зададе първия въпрос:

— Четете ли вестници?

— Вестници чета! Когато някой отиде до Дряново и съм му дал пари да ми купи. Но рядко ходят хората, а пък аз само в изключителни случаи се решавам да помръдна оттука…

— В какъв случай, примерно?

— Когато примерно ми се наложи да отида до Русе за знака „Митница“! Ама вие няма да ме прекъсвате така! Като приключа с отговора на единия въпрос, тогава ще задавате следващия!

— Извинявайте!

— Няма нищо. Връщам се на вестниците… Когато нямам нови, препрочитам старите. Вие забелязали ли сте, че старите вестници са по-интересни от новите?

— Не! Наистина не съм…

— Като се приберете оттук, вземете цялото течение на един вестник и го преровете — ще ви бъде интересна съпоставката на писаното и казаното преди години с писаното и казваното днес! Особено ако налетите на някого, който и преди е приказвал, и сега пак приказва… А такива ги има много!

— От какво още се информирате, освен от старите вестници?

— От телевизията — само новините! Но ми се повреди телевизорът, а като ми каза техникът в Килифарево, че ремонтът ще струва трийсет лева, оставих му го да си го има за части и… лев не му поисках. Сега слушам радио. Програма „Хоризонт“. И ми е достатъчна информацията! Даже понякога ми идва в повече!

— Откъде смятате, че ще бъде най-интересно за читателя да започнем?

— От езика, то се знае! Държа да ви кажа още в началото, че Васил Върбанов е човек, който държи на думата си! И освен че държи на думата си, държи и на думите!

— Ще ви донеса интервюто, за да го видите, преди да го представя в редакцията.

— Вярвам ви! И вярвам на всеки, докато не ме е излъгал веднъж… Случва ми се от десетина години насам… Често ми се е случвало да ме лъжат. По-често, отколкото да са ми казвали истината!

— Съжалявам…

— И аз много съжалявам, че се получава така! Но може би и аз имам вина за това… Като не съм креснал досега в очите на никого: „Я стига си ме лъгал!“, все едно стоя пред телевизора и казвам на този от екрана: „А излъжи ме нещо сега! А да те видя сега, какво пък сега ще ме излъжеш?“ Ако сте забелязали, млада госпожице, нали така…

— Може би бих искала, но не е така… Имам съпруг и дъщеря на година и половина…

— Да са ви живи и здрави и съпругът, и дъщеричката… И дано на нея поне не й се случи да слуша глупостите, за които сега си приказваме! Та да си дойдем на думата! В парламента, който не е Народно събрание, както много хубаво са го измислили захаристояновци и тодорикономовци, не разискват, а дебатират! Насядалите там, когато ги има в залата, не са народни избраници, а парламентаристи! Де сопа, де! Имам безчестието да познавам лично един от тях — свиреше на флигорна в Лясковската духова музика… Избраха го от Горнооряховския многомандатен район — осиротя духовата музика, а пък развали и парламента — тъй нарече и той Народното събрание! А за пръв път от три години беше вземал думата! Просто ужас! Такъв език! Такъв език! Такива глупости на търкалета! А езикът на човека, млада госпожо, това, разбира се, вие го знаете и сама, е… много особено нещо! Няма какво да му гледаш дрехите и осанката, затвори очи, послушай го как приказва и от това по-ясен няма как другояче да ти стане… Същата работа е и с вестниците, понеже стана дума… Кажи го това, на когото познаваш там… То сякаш не пишат на български език, ами сякаш попържат на някакъв свой си език, на който е неприлично даже и да се мисли! И… значи, въпреки че аз вече съм вън от играта и няма за какво да се намесвам във вътрешните им работи, според мен първият закон, който трябва да приемат, преди да са започнали вече сериозно да работят, е Законът за езика! И когато някой неграмотник (прекрасна българска дума!) употреби в Народното събрание (точно и ясно) чуждица (небългарска дума), неграмотникът веднага да бъде изваден от събранието и да бъде натирен в парламента на държавата, от която произхожда чуждицата!

— Не сте ли много краен?

— Вече само с крайности може да се излезе от положението!

— А може ли наистина?

— Може! Невъзможни неща няма — това ви го казва Васил Върбанов! Въпреки че и той не знае как точно трябва да стане тази работа… Но… пък знае със сигурност как тя никога няма да стане!

— Какво имате предвид?

— Ето това! — вдигна от бюрото Васил Върбанов тестето некролози. И отдели единия, и го подаде на девойчето. — Получих го вчера. Изпратила ги е дъщеря му, за да ги разлепя из селото. Този там на позацапаната снимчица се казваше Митьо Рашков Митев. Всички му викаха бай Митьо Голямата химия. Вкратце — малко млад партизанин (от гимназията — в гората)! Много учене в Москва! Пет години… Със специализациите може и повече да са! Доктор на науките! Химическите! Идва си преди месец и половина да навиди селото и бащиния си имот. Живи да ги оплачеш и бай Митя, и имотите му! Къщицата — паднала, запусната, била винаги измежду най-последните, бай Митьо — човек без самочувствие, смазан, унищожен, унижен… А този човек го бяха местили като чергарин: от Девня в Нефтохим! Той построи Нефтохима! От Бургас в Плевен — от основите захвана „Плама“, знам, че завърши и „Химко“ във Враца и дълго време беше по „Видахим“… Освен доктората по химия първото му образование беше строителен техникум, значи строителен техник — да го излъже някой в строителството не може, а пък той да излъже някого — пълен абсурд! И ей го некролога, подписан от Съюза на химиците в България. А от Съюза на химиците ли трябва да бъде подписан само? Този човек беше от нашето село, от нашата България! А ние такива нехранимайковци да излезем! Ей, нехранимайковци такива, не е умрял Васил Върбанов, че да го оплакват опечалените близки! Келешът на келешите! Нищо нямало построено в България — само разруха било четиридесет и пет години… Имаше и такива парламентарни приказки. А какво щяха да приватизират днеска, ако не беше ги имало бай Митьо Голямата химия и другите като него? И ако хептен сте изгубили уважението и преклонението към тези преди вас, кой ще ви уважава един ден вас, бе? Ама не сме такива хора ние, че да се замисляме и за това, защото сме хора еднодневки! Няма вчера за нас! И утре няма! Има само днес: днес да се награбим, днес да се налюбим, днес да се набесуваме! За един мандат! Забравили, че мандатът ни е само от един ден, тъй като животът на човека, сравняван с живота на човечеството — дядовците ни, бащите ни и майките ни, е само един миг, мигновение, сън… И това нещо ви го говори пак същият Васил Върбанов! А, ако нещо не ви се харесва, махнете го!

— Аз ще го оставя!

— Ще се намери кой да го махне! Нека го махне! Аз, уважаема госпожо, помня газеничето. И газената лампа помня. И ветроупорния фенер, с който наобикаляше баща ми добитъка нощя, помня. Помня и електрификацията — първите чамови диреци, които наредиха по улицата, и първите крушки, които светнаха една вечер в селото… „Ба, то светна къту у Гюргюво, ба!“ — рече някой от старците, който или беше ходил в Гюргево, или беше го гледал от брега в Русе — много хора от нашите са се скитали по света… Аз, същият Васил Върбанов, доживях закриването на трети и четвърти блок на АЕЦ! Не казвам трябва ли, не трябва ли, защото не знам, но питам себе си и тебе питам: „Живял ли е Васил Върбанов? И живяло ли е човечеството? И накъде вървят Васил Върбанов и човечеството?“

— Аз не мога да ви отговоря!

— Знам. И много се съмнявам дали някой може. Ама, като и аз се слушам, какви ти ги приказвам тука, иде ми на ума един спомен от детинството… Малък съм бил. А, къде-къде по-малък от тебе… Седят баба и комшийката на гътнатия сред ливадата върбов пън и пасат пуйчетата си. А те — дребни, препъва ги всяка тревица и всяка бучица пръст. И вика по едно време баба на съседката: „Мър, що тъй взеха да ми мрат пуйчетата!“ Вървят пуйчетата подир вързаните с връвчица за крака пуйки, препъват се, учат се и те да пасат… Е… по някое време — вдигнало се е вече слънцето, отвръща комшийката на баба ми: „Мър, те твойте — майната им, ам мойте що тъй вземаха да мрат?“ Та и ние сега трябва, като верни наследници на нашите баби, да речем: „Майната му на света! Ами да видим ние сега накъде сме тръгнали?“

— Време беше…

— Даже време мина, откакто трябваше да се запитаме това нещо! И като рекат: „За към Европа сме тръгнали!“ и смятат, че вече са отговорили на всички въпроси! Че то преди туй са въпросите за честността, за почтеността, за достойнството… Кой е луд да прави достлук с безчестен, с непочтен, с недостоен? Никой не е луд!

— Ние и такива ли сме били?!

— Бе, всякакви сме били! Ама е дошло вече време да се откажем от тези мурафети… Ще се усетят един ден хората що за стока сме, ще ни обърнат гръб и ние ще си останем да викаме, както го е рекъл Свищовлията: „Европейци сме ние, ама не баш дотам!“ Може, значи, и само с туй да си останем! Питай сега!

— Аз май малко се обърках…

— Хубаво, докато дойдеш на себе си, да приказваме това, което ни е пред очите… Виждаш ли ги тези листчета — на тестета ни ги раздаваха едно време! И на всяко листче най-отгоре написано: „Да не забравя!“ На всякакво бюро съм го виждал — на министър, на директорско, та до това… на кмета! Само в Политбюро не съм влизал и няма как да зная имало ли ги е там. Ама сигурно! „Да не забравя!“ И не ги е имало само защото е имало и прости хора, дето нищо не могат да запомнят, ами защото е имало отговорност — ако нещо забрави да направи, ако нещо пропусне да направи… Приказвам за номенклатурата — средна и ниска… Измря ли номенклатурата, или вече се новозаноменклатурчи! Не приказват вече за нея! А трябва! Преди беше една партия и — много номенклатура! Ами как е сега, като се навъдиха от една партия толкова много партии? Значи се е навъдила още по-много номенклатура! То не са председатели и зам.-председатели, не са комисии и подкомисии, не са комитети, агенции и агентури… Много нещо! А пък отговорност — никаква! И за нищо!

— И вие ли сте били от номенклатурата?

— Ами тъй излиза… То и си е тъй — всеки, който нещо е работил, значи е някаква номенклатура в това, което е работил! Аз работех в „Мототехника“ — завършил съм навремето механотехникума в Русе и ме бяха разпределили в мототехниката в Търново като механик. А пък то, продавач на коли… Излязъл му на някого номерът, обадиш му се, дойде той, избереш му кола — по цвят каквато я иска, и… пей, живот! Сладка работа! Доволен човекът — носи на другия ден я агне, я пуяк, зер да е хаирлия и да срещне разбиране, ако колата даде случайно дефект някакъв и се наложи да я връща! Сладка работа! А пък те, сладките работи, са най-кратки! Като ме напипаха ония с черните пардесюта тогава и много-много приказки няма — хайде в стопанството! На село. Няма да преореш ли? Няма да засееш ли? Че нали през час ти звънят: онзи от Окръжния комитет, дето отговаря за селското стопанство, след него оня от Окръжния съвет, после другия от АПеКа-то… Все ми е на ума, че тез АПеКа-та изядоха главата на селското ни стопанство! А тия сега, днешните, я дооглозгват…

— Моля?

— Обърках ги малко — старата и новата номенклатура! Сега вече ще разбереш… Ей туй книжле е историята на село Ганчовец — съседно село. Написана е от ветеринарния доктор Ганчо Ив. Ганев. Той и други книги е писал — има ги отпред: „Скотовъдният въпрос“, издадена хиляда деветстотин трийсет и първа година, „Необходими преобразования в организацията на ветеринарната служба у нас“ — хиляда деветстотин трийсет и трета, „Принос към проучване на камилата“ (научна студия) — хиляда деветстотин трийсет и шеста, „Принципните различия всред ветеринарните лекари“ — хиляда деветстотин трийсет и седма година, „Млекоснабдяването на гр. Русе“ — хиляда деветстотин трийсет и осма година и… забележи — „Образуване и произход на собствените имена у българите“ — хиляда деветстотин четирийсет и втора година. А най-отдолу пише: „Всички книги са изчерпани.“ Че как няма да бъдат изчерпани? Съжалявам! Няма как да го помня… Зная само, че е бил човек на Гемето, пратили са го през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта в Белене и не се е върнал оттам. Да видиш колко голяма ни е простотията… Та можеше тоя човек още книги да напише и аз да съм го запомнил… Гледай го ти него — къде камилата, къде собствените имена у българите? Колко ли таквиз хора, способни, затриват и сега — никой не води никаква статистика…

— За какво става дума в книгата?

— Казах ти, че е историята на село Ганчовец. Ама няма да ти я цитирам цялата… Само нещичко — като илюстрация на разговора ни… Обаче после… Сега ще се гостим, щом си ми дошла гостенка!

Васил Върбанов никога не готвеше на котлон, но сега го включи, тури големия тиган, не му досвидя олиото, чукна десет яйца вътре, изнесе туршия някаква от мазата, че нямаше време да гласи салати сега, и седнаха.

Не беше съобразил, че пиперът му е лют — ядеше девойчето и подсмърчаше, но изяде три яйца и изпи половин чаша вино. Запита тогава:

— Кога има автобус за към Дряново?

— В седемнайсет и трийсет часа — отвърна Васил Върбанов. — Ако изобщо дойде!

— Как така?

— Дадоха линията на някакъв частник — ако дойде — добре, а ако не дойде — пак добре!

— Често ли не идва?

— Случва се… Ама ти не бери грижа! Ще те закараме с трабанта на Даскала… И ще станеш като Пасито — той от един трабант тръгна и… гледай го докъде стигна — през ден до Америка и разни други места! Та може и ти, с трабанта на Даскала, да се добереш и до големите вестници…

— Не ми се вярва…

— А трябва да вярваш! Ако изгуби човек и вярата си в по-доброто — какво тогава ще му остане! — седна зад бюрото пак Васил Върбанов. И като се избърса хубаво в голямата си като пешкир носна кърпа, каза: — Включвай машинарията!

Момичето смени касетата и пак сложи касетофончето на мястото му.

— Значи, правим извадка от книжката на ветеринарен доктор Ганчо Ив. Ганев: „Землището на Ганчовец обхваща около шест хиляди декара земя, от които три хиляди седемстотин четирийсет и шест декара ниви, сто трийсет и девет декара ливади, сто шейсет и девет декара лозя, хиляда четиристотин и единайсет декара гори и триста и петдесет декара пасища и необработваема площ.“ Всичко изредено се отнася за хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година. Днес имаме шест хиляди без малко декара необработваема площ! Ливади няма, овощни градини няма, зеленчукови градини — по дворовете, колкото са, пасищата и ливадите отдавна са подивели… През същата знаменателна хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година в селото има единайсет коня, двеста осемдесет и три глави говеда, четирийсет и два бивола, четиристотин четирийсет и една овце, седемдесет и четири кози, сто и петнайсет свине, магарета няма. Броят на домашните птици е около три хиляди и шестстотин. От изреденото — днес: говеда няма, биволи няма, коне няма, овце двайсет и пет, кози — единайсет, свине — две, магарета — едно, домашни птици — сто трийсет и шест. За цяло село! Коментарът, както се казва, е излишен! Е, питам аз, Васил Върбанов, бивша малка номенклатура, издигнала се до кмет на селото си чрез мажоритарен избор: Къде сме тръгнали бе, гольовци? И кой ще ни поиска такива? И за какво сме му такива? Че да се поизоблечем, да се поиздокараме долу-горе като света и… да вървим тогаз! Че да му стане драго на някого и да ни посрещне! „Да! Ама — не!“, дето викаше един твой пишман колега… Нарамили сме празните дисаги и заминаваме!

Момиченцето се понатисна притеснително на стола си.

— Скучна ли ти е статистиката ми? — запита го Васил Върбанов.

— Не… Но бих желала да поговорим за републиката ви…

— А ние за какво говорим? Нали за нея говорим! И още нещичко — от записките ми по бележките „Да не забравя!“: „Дадохме земята си! Дадохме небето си! Дадохме… — не мога да разбера какво съм записал тука. — Пак дадохме небето и земята си!“ Никъде не пише нещо да са ни дали! Не. Пише ей тука, че са ни дали някакъв заем, по някаква си програма… Ама то даденото назаем дадено ли е? На това листче пък съм записал: „Днес премахнаха визите!“, сякаш мене нещо много ме топли това, че са премахнали визите! Малко отдолу пък (не съм сложил датата): „Гонят ни през ден от Холандия и откъдето завърнат!“ Ега ти и записките, както би се изразил на най-чист български език внукът ми, най-големият, когото още не са изгонили от Канада! Отказвам се вече от тези си записки — мислиш си уж че записваш нещо важно, пък то се оказва после, че никак не било важно! Питай сега ти! Готов съм да отговарям!

— Защо ви беше необходимо да си обособявате своя собствена Република на Васил Върбанов?

— За да се разгранича от общата ни република по много общи (мои и нейни въпроси), с решаването, на които аз лично не съм съгласен, и за да не може никой да говори и от мое име! Писал съм по въпроса на председателя на Народното събрание, където изрично упоменавам, че когато народен представител или който и да е друг каже: „Народът… така и така…“, да добави „без Васил Върбанов“. Отнася се за случаите, в които не е провеждан референдум! Ако по даден въпрос е проведен референдум, тогава моето лично мнение няма да има никакво значение и в такива случаи аз не мога да имам никакви претенции!

— Искали сте да съдите Република България?

— В Страсбург! На нашите съдии вече и аз им нямам вяра!

— За какво искате да съдите държавата?

— За геноцид над българското село и българския гражданин! За противопоставянето на столицата и провинцията! За поставянето на народа в неизгодни и неприлични положения спрямо останалия свят! Не съм влязъл във връзка с гражданските правозащитни организации, защото и на тях много вяра им нямам… Засега сам подготвям делата…

— Докъде сте стигнали?

— Най съм напреднал в моето лично дело — за пенсията ми! Умножил съм месеците на стажа, който имам (към четирийсет и пет години) по вноските, които са ми удържани, и получената сума съм разделил на размера на пенсията ми… И знаете ли какво се получава? Че трябва да живея сто шейсет и пет години, за да мога да си получа парите, които са ми били удържани! Представяте ли си? Че аз да не би да съм някой Ной или Сид, или Енох, дето са живели по деветстотин и кусур години? Мога ли аз да ги доживея тия години, дето ми трябват, за да не се оставя да бъда завлечен?

— Нищо не се знае! — усмихна се момичето.

— Ама има нещо, дето със сигурност се знае… — разпали се още старецът. — Хайде… Вярно е, че Васил Върбанов падна от ябълката, казали са ви, предполагам, като са ви пращали насам, че с това могат да бъдат обяснени много негови действия и бездействия… Пет шева има на главата си! Обаче държавата България ни от ябълка е падала, ни от нещо друго, а пък такова сътресение да получи! И да може сега всеки един циганин да се вдигне и да я осъди! И що за държава е тази държава, дето може да позволи на всеки един, бил той българин или циганин, да му мине през ума, че може да я съди? И да я осъди! Ей туй е най-голямата шашкъния, която може да се случи на една държава! Не е ли тъй?

— Не знам. Може и тъй да е.

— Тъй е! Как да не е тъй? Някой си Васил Върбанов ще съди държавата си… Шашкънин! Ама добре стана, че ми зададохте и този въпрос — ще включа към материалите по делото като потърпевши и тези, които по точковата система на госпожа Шулева няма никога да се пенсионират! Или поне докато са живи, няма да могат! Имало, казват, петстотин и петдесет хиляди работещи пенсионери… Петдесет хиляди да са! Ами уволни ги и дай работа на младите ма, госпожа Шулева!

— Бихте ли ми казали какво точно имате предвид, когато говорите за противопоставянето столица — провинция? — погледна момичето часовничето си.

— Не го гледай! — каза му Васил Върбанов. — Ако мине микробусчето, няма начин да го изпуснем — точно пред мене спира. Кръстиха, представяш ли си, зевзеците спирката „Република — В. В!“

— Много точно…

— Само за да ме изнервят! По отношение противопоставянето столица — провинция… В тази работа пръст имате и вие — журналистите! Като започнете от нула часа, та до двайсет и четири часа: парното на софиянци, топлата вода на софиянци, транспорта на софиянци — трамвай номер пет нямало да се движи от… до… а щял да пее в зала номер две на Ендека! Тука хлебарката чакаме по цял ден, без да знаем дали ще дойде, те с концертите си тръгнали да ме занимават! Да сте чули, че дървата ни от социалното подпомагане за миналата зима ги докараха на двайсет и втори март? Или пък че в републиката на Васил Върбанов е влязла лисица и му е издушила трийсет кокошки? Скръб! Мъка! Пух и перушина! Да съобщи някой, че на Немия Янко му отмъкнаха посред бял ден шест овце, две кози и едно ловджийско куче? Няма такова нещо! Занимава ни цял ден програма „Хоризонт“ с кучетата на София… Нас тука чакалите ще ни изядат, те по акъла на Бриджит Бардо ще ми се водят… Но това, както казва Цеца Панделката, са бели кахъри… Иде ред и на най-неприятното — приказва се тука при нас, че в София, ако не го мързяло много човек, можело да си намери работа много лесно, и то не на едно, а даже на две места! Ако е вярно — пълен резил! Че дайте едното място насам, бе! И за средната работна заплата се приказва — в София толкоз била, а пък в Тутракан — толкова! Също така, ако е вярно, разбира се… Вярно ли е?

— Не знам. Наистина — не знам. Нямам данните…

— Как ще ги имаш данните? Те ги крият! Никой и една данна не ти дава!

— Бихте ли споделили основанията си за твърдението, че над българското село се извършва геноцид?

— Аз вече не говорих ли за това?

— Не точно! Цитирахте ми извадки от историята на село Ганчовец…

— Вярно. Е, сега пък ще ти цитирам една изрезка, която ми тропоса Даскал Кольо… Няма само в Славито на шоу да размахват натъй-натъй разни изрезки! Цитирам: „Намалява раждаемостта, оредяват учениците. Гимназиите стават прогимназии, основните училища се превръщат в начални, началните се закриват. Села без училища — те стават все повече върху картата на България в «държавата на духа». Същевременно расте броят на частните университети и филиалите, които произвеждат учители. Без план — плановостта е отречена като тоталитарно понятие. Абе, индианска работа!“ — край на цитата. Писател го е писал това нещо — някой си Симеон Манолов, не съм аз, нито пък Даскал Кольо! Ама точно така си е — индианска работа. Че ти, като му вземеш училището на селото, то за какво село да приказваме тогава? И как тъй без план? Дето вика Даскал Кольо, че ти без план един урок не можеш изнесе, да не говорим за сказка. Пък аз викам, че без план даже една политинформация не можеш да изнесеш пред хората като хората! Ама всичките тези наши приказки нямат абсолютно никакво значение… С план или без план — измират селата ни! Имам на ръка един статистически годишник, издаден през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година. Статистиката е ужасяваща — само за периода хиляда деветстотин шейсет и пета — хиляда деветстотин и деветдесета само за Ловешка област поради сливане, изселване, преселване и естествен свършек на населението са заличени от картата на България четирийсет и четири населени места — колиби, махали, села! Струва си да споменем някои от тези махали само заради помена, който ще им направим, ама няма да намерите място във вестника, за да ги изредим всичките… Слушай сега именца: Татунчовци, Тодорчетата, Калините, Филип Тотю, Въглевци, Садина, Локвата, Усойна, Лиса могила, Крумов рът… Спирам! Не искам да изреждам повече, защото и така е ясно: Тези земи там, около измрелите селца, пустеят! Ама как… как — това можем да го преглътнем! Ще кажем „тоталитарно минало опустяло!“ и ще си измием ръцете! Но не бива да не се замислим над въпроса: ние какво минало ще оставим след себе си? Ако може да се вярва на дочутата от радиото информация, имаме стотици населени места с по десет жители и десетки с по един жител. За цяла България не се наемам да приказвам, но мога почти положително да кажа, че Еленско, Тревненско, Дряновско и Златаришко — райони, които добре познавам, скоро, до десетина години най-много, или съвсем ще се обезлюдят, или ще останат селата им с по десет или с по един жител…

— Имате ли свое обяснение на проблема?

— Свое нямам. Обаче общо, дето общо сме си го обсъждали тука със съселяните, имам. Все туй си приказваме — липсата на поминък и липсата на перспектива ще потурчат селата ни в смисъл че ще ги затрият! Тъй! Нищо, че госпожа Шулева ни приказва да сме развивали лична инициатива и да не ни било страх да се ползваме от царските кредити… Ний без кредит опитахме, че нищо не излезе, ами ако бяхме взели и кредит? Няма оправия тогаз!

— Опитахте нещо да направите?

— Нали това ти разправям! Засели се тука един писател. Разтропан мъж. И синът му разтропан. Ще ти ги представя някой път, като дойдеш пак, което не се надявам да стане — журналист стъпва тука при нас само ако някой си е открил лична република. Реши се Писателя хем да си пише книгите, хем да гледа със сина си овце и кози, та да има и с какво да си ги издава книгите! Цялото село се включихме да помагаме на Писателя, тоест — всичкото население от десет души. Един му даде женско агне — ще го върне; друг — коза, ще му върне две ярета напролет, трети две кози, той си купи с колкото пари имаше шест овце и пет кози… Отстъпихме му всички ливадите си — безвъзмездно! Да ги коси само и да не запустяват! На следващата есен станаха трийсет добитъка! И се радвахме всички на резултата от общото усилие! Ама за кратко било! Щото, като дойдоха пролетта циганите с москвичите и ремаркетата и като му дадоха на Писателя по лев и осемдесет живо тегло, всички увяхнахме! Удари Писателя калема и се оказахме някъде около нулата… Млякото беше вървяло по двайсет и осем стотинки литъра, когато една газирана вода от двеста и петдесет грама можеше да се купи за четирийсет стотинки. Излиза значи, че литър вода е струвала лев и шейсет! Тъй ли… И му викаме тогава на Писателя: „Продавай и се отървавай от тази лична инициатива и малък бизнес, да им се не види дано!“ „Имам — вика, — по-добра идея!“ И чакаме ние да му видим идеята. Видяхме я — весела работа. Да имал Писателя пет балдъзи! И ги покани всичките, с мъжете им. И с децата им. И понеже някои от балдъзите се бяха развеждали по няколко пъти, той покани и първите си баджанаци, защото, тъй каза, той не бил се развеждал с тях! Покани и нас — цялото село. Цяла седмица ядохме ярешко, козе и шилешко — изядохме всичкия малък ли, среден бизнес ли и си обещахме взаимно — селото, Писателя, балдъзите и баджанаците — бивши и настоящи, че с никакъв такъв бизнес няма да се занимаваме, докато не се променят условията и не тръгне млякото по лев и шейсет, а газираната вода по нула двайсет и осем лева за литър!

Даже и се радвахме, че минахме леко, тъй като настоящите условия бяха почнали и жертви да взимат вече — съобщиха в новините по „Хоризонт“, че еди-кой си там в еди-кое си село в Шуменско си предал млякото в млекопункта (той пък с крави се бил захванал сиромахът!) и след като се върнал вкъщи — намерил сизала и се обесил! Самата истина е — казаха го хората по радио „Хоризонт“…

А пък на Писателя от бизнеса му поне малко пастърмица му остана — като се съберем вечер по на чашка изстудено бяло винце, винаги донася — чудно мезенце е за винцето…

— Докъде стигнахте с делото срещу американците?

— И това значи са ви казали?

— Ако не Ви се говори, можем да го отминем…

— А, защо? Щом съм го захванал, няма как да не ми се говори. И делото не е срещу американците, а срещу Общината на град Спокен, щата Ню Йорк… Но трябва да се позовем пак на ветеринарния доктор Ганчо Ив. Ганев и вече цитираната му история на село Ганчовец! Гледай сега какво пише тука: „Списък на лицата, що са ходили на печалба в други държави…“ На друго място е посочено къде са ходили: „В Русия, Румъния, бивша Австро-Унгария, азиатска Турция, Персия, Австралия, Америка и Африка…“ И какво може да си помисли човек? Всичко друго, освен голата истина — за годините от хиляда осемстотин осемдесет и втора до хиляда деветстотин двайсет и първа от това малко селце са ходили на гурбет сто човека! С по най-малко десет години стаж в чужбина! И излиза, че ние на света сме му работили само за този период цели хиляда години! Хубаво би било да поменем някои от тези наши сънародници — бащи и дядовци, но поради липса на място ще се откажем…

— Нали не сте забравили историята с град Спокен?

— Точно за нея говоря! Слушай сега… Много наши хора и хора от нашето село са били в Америка. Някои са си мислили, изглежда, да се заселят там и докато още били там, купили си дворни места. И като си тръгнали за насам да си прибират семействата, някои нищо не направили, но бай Моньо Рашков оставил пари на някаква адвокатска кантора — да му плащат данъците и да му пазят интереса. Дошли си, ама случило се нещо и не тръгнали обратно за Америка. А ония хора от адвокатската кантора — почтени до невероятност! Изпращат кореспонденция на бай Моня, че тъй и тъй, значи, променил се планът на града и няма как — Общината трябва да изкупи имотите му. Та къде, питат, да бъдат преведени парите? По сметката или на него лично? Бай Моньо беше умрял. Наследници няма! И… решихме, че тези пари се полагат на селото, а селото после ще решава какво ще прави с тях… Написахме им в този смисъл писмо и зачакахме отговор. Отговор обаче толкоз години не иде и не иде! Та ни съмнява вече, че ще пием една студена вода за тия пари, ама нейсе, дето вика Свищовлията… Майната им! Дано забогатеят с тях! Няма да ни стигнат сили да се борим с американците — ний пари за съдилища нямаме, а пък американецът и кафето си с Господа пие…

— Като стана дума за американците, не можем да отминем и въпроса за войната, която предстои?

— За да не излезе, че искам да се намесвам в работите на някоя държава, трябва да изясним участваме ли ние в тази война, или не участваме?

— Според вас как е?

— Според един от ОДеСе-то онзи ден ние не участваме във войната и няма за какво да се спретват разни митинги и да възникват после спорове митингът от един милион души ли е бил, или от един милион и двама протестиращи! Тъй си мереха митингите в зората на демокрацията…

— Вие какво мислите?

— Участваме! Бе как така няма да участваме! Че има ли случай война да се е задала насреща ни, ние да не сме участвали в нея? Няма такава война! А сега хем не участваме във войната, хем участваме в зареждането на самолетите, дето отиват да си изсипят бомбите върху някакви хора там — като нас, същите — угрижени, весели, притеснени или пък — отпуснали му края…

— Вие сте пацифист? Така ли трябва да ви разбирам?

— Аз не ви разбирам! Пацифист е човекът, от чийто език е думата! А пък аз съм миролюбец, освен това съм и миролюбив човек… Защото е речено в Светото писание: „Мир вам!“ Или: „Моя мир ви давам, защото съм кротък и благ по душа!“ Казал го е Исус Христос — Бог наш! Нийде не е казал: „Воювайте и се избивайте като аборигени!“ Абе и такова нещо имаше май в Светото писание — Мойсей и неговото: „Око за око, зъб за зъб!“ Ама и по него да се поведем, пак няма да намерим оправдание за никоя война! Най-малко пък за тази — да не би иракчаните да са извадили зъб на американците или пък око да са им извадили? Няма такова нещо!

— Мразите американците?

— Айде сега пък и ти… Да не би да се има за безгрешен Васил Върбанов, че да си позволи да мрази някого? Няма такова нещо! Обаче, ако така изглежда, казвам Ви, за да си го избиете от главата — по точно същия начин щях да мразя и иракчаните, ако те бяха навлезли в Съединените американски щати и бяха започнали по същия този начин да ги бият, да избиват жените им, децата им и тях самите. Дори и да са обещавали, че ще направят всичко възможно да запазят и после да възстановят всичката инфраструктура! Ще възстановят — трънки! Че не е ли човекът, всеки един човек, неделима част от инфраструктурата на семейството си, на народа си, на човечеството си? Него как ще го възстановиш? Бил той иракчанин! Бил той американец! И ако ще става дума за омрази и за обичане, запиши си го: Васил Върбанов обича най-лошия мир пред най-добрата война.

— Аз други въпроси нямам — заприбира машинките си момичето.

— То май и аз други отговори нямам — рече му усмихнато Васил Върбанов. И като го гледаше как отваря и затваря многобройните ципове на чантичката си, заговори по новината, дето от заранта го занимаваше: — Защо, значи, доктор Желев и онзи, как беше, че му забравихме вече и името, се съгласиха на пенсиите си, на офисите си, на охраната си и… на срама си, като знаят, че още има хора, дето не могат да се доберат до пенсиите си, а които пък са се добрали, ровят по кофите за боклука, за да си доядат и да не умрат гладни от глад? Значи хора, уж демократи, симпатични хора, даже единият по-симпатичен, и да се съгласят на такова неприлично нещо? А президентът ми — моят, действащият — да не наложи ветото си? Защо да не го наложи? Защото все не минава? Или защото един ден и той ще стане като предишните — пенсионер президент?

Момичето се беше привело над дебелия си тефтер — стенографираше приказваното от Васил Върбанов.

— Значи стенография? — рече му той. — Учил съм я и аз някога стенографията… Ама… това последното, дето ти го наприказвах, не го пиши! Такава свинщина е, че за нея не си струва ни да се говори, ни да се пише!

Стърчаха двамата на спирката…

Девойчето понаместваше чантичката с многото ципове на раменцето си и току се мъчеше да се загърне в тъничката, възкъсичка дрешчица.

— Голичко си тръгнало! — спря да рови с тоягата Васил Върбанов изронените от разбития асфалт камъчета. — Рано е още за това якенце! Трябва, като тръгваш нанякъде, хубаво да се обличаш!

— Ще дойда някой път при вас не по работа като сега, а само за да се видим и да си поговорим… — рече девойчето.

— Няма да дойдеш! — рече му Васил Върбанов. — Такъв стана животът ни, че и да му се иска на човек нещо да направи, няма да може да го направи! Ама ти заповядай! Тук съм — засега и значи… заповядай! Винаги ще си добре дошла…

— Вие наистина ли се каните да съдите България? — запита го девойчето. И додаде, повдигнало хубавите си веждички: — В Страсбург?

— Да не бях българин, като едното нищо щях и да я осъдя! — рече кротко Васил Върбанов и се загледа надолу към Соколовското, откъдето всеки момент трябваше да се зададе микробусчето…