Кънчо Атанасов
Всичко отначало (4) (Книга за селото)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Всичко отначало

Издание: първо

Издател: Слово

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Вектор-ВТ ООД

Излязла от печат: 2003

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Мария Ангелова

Художник на илюстрациите: Любов Иванова

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-784-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10048

История

  1. — Добавяне

Глуха… Свята нощ…

Даскал Кольо се прибра премръзнал и до дъното на душата си отчаян…

Винаги тъй се чувстваше, след като, макар и за малко, е оставал насаме с Васил Върбанов. Зле му действа този човек и това е! А пък сега бая се бяха заседели… Ама и кой пък да ти се надява, че така ще стане…

Играха карти и както ставаше винаги, накрая се скараха. Понеже го нямаше Маринчо Лалев, направиха едно каре, а пък останалите трима седят отстрани и чакат да сменят падналите. Даскала игра с Панделката и което направо не е за вярване, би цяла вечер. И то след като изтърпя всичките глупости на Панделката! Взема ги тя на пики, а те всичките в него; викне ги тя на без коз, а то — двата туза и трите десетки в него; каже ги той на каро, а тя му играе ниска спатия, че да си направи той десетката, ако я имал! Ужас! Накрая пък, когато играта вече излизаше, ги поиска на всичко коз, ония им дадоха контра и с едно нищо и никакво петдесет до десетка ги вкараха вътре и вземаха хората играта! И си изпусна нервите тогава Даскала — много невъздържано каза на Панделката:

— Патка си беше и патка ще си останеш!

Цеца го погледа-погледа и тъй се засмя, че чак екна целият Клуб на пенсионера.

Какво още да й каже на такава?

А Васил Върбанов каза:

— Дама е все пак! Не бива тъй!

— Като е дама, ти вече ще играеш с нея! — рече му Даскала.

— Ще играя! — съгласи се Васил. — Защо да не играя? Да не би аз да съм като някои, дето искат само да печелят, а пък останалите само да губят!

Да не беше споменавал за печалби и загуби, можеше и да се съгласи да си разменят местата, но тези две думи дълбоко засегнаха Даскала и той изобщо се отказа да играе.

Отказаха се и другите. Ярката каза, че е станало време да си наобикаля стопанството, Цеца реши да си тръгне с нея, за да се водят донякъде, Райчо Даков рече, че не може да остави две дами сами да се скитат в тази зима и този пущинак, и тръгна да ги изпрати.

Киро Японеца беше се понаквасил пак с някой от авансите на Румен Калчев, но не достатъчно и затова, изглежда, хвана пътя за към Минчо Майката — дано да си е дошъл Майката и като го види колко не си е допил, да се смили и да му даде нещо, каквото у него винаги се намира…

Останаха пред клуба Даскала и Васил Върбанов.

— Дотам да го докара този живот човека, че и вкъщи да не му се прибира! — изпъшка Васил Върбанов.

— Да не би пък вън от къщи да е по-добре!

— Все същото е май… Дето и да отиде човек, от дертовете си не може да избяга!

— Ти пък какви дертове имаш? — не можеше да спре да се заяжда Даскала.

Но Васил Върбанов навреме се усети и не му отговори, а го запита:

— Даскале, училищните книги нали са у тебе?

— Прибрал съм ги.

— А църковните книжа?

— И те са у дома.

— А какво ще ги правим, мислил ли си? Събираме ги, кътаме всичко, което смятаме за необходимо, а пък какво ще го правим, не знаем…

— Мислех си да ги натоварим един ден на трабанта и да ги закараме в архива в Търново!

— В архива?

— Там им е мястото!

— Беше им мястото там, когато имаше държава и имаше Държавен архив, а пък сега…

— Пак има архив! Не съм чувал да са закривали и архивите!

— И да не са ги закрили, не мога да им имам аз доверие на тези архиви…

— Само мърмориш! На една мърморня си се обърнал! — каза му Даскал Кольо. — Сякаш като зависеха и от нас нещата, всичко е било по мед и масло!

— Е, че не беше ли?

— Не е било, разбира се! И ти го знаеш това не по-зле от мене!

— Чакай сега — чак толкова не е било никога!

— Може и да е било, ама ние да не сме го разбирали…

— Даскале, предаваш идеалите! — усмихна се помирително Васил Върбанов.

— А мене идеалите не ме ли предадоха? — още по-заядливо му каза Даскала.

— Питах те какво да правим книжата, ти пак на заяждане го подкара! И ми предлагаш някакъв си архив, дето я го има, я го няма…

— Има го!

— Още по-лошо, там тъй ще потурчат книжата ни, че никой никога да не може да ги намери…

— Много ще ги потърси някой!

— Ще ги потърси! Не се е свършил светът и няма с нас да свърши! Така мисли Васил Върбанов! И така, според него трябва да се мисли!

— А не казва какво мисли по въпроса за книжата?

— Ще ги дадем на Маринчо Лалев! По опис и с протокол! А като му дойде и на него времето — той да му мисли на кого ще ги предава! Точно така трябва да стане — от ръка на ръка, докато му потрябват книжата на селото и си ги потърси селото!

— Василе, ти наистина ли смяташ, че един ден пак ще има село на това същото място?

— Че как иначе! Дето е текло — пак ще тече! Дето е било село — пак ще бъде село! Ще му се наситят на града, ако не са му се вече наситили, ще се поулегнат нещата, ще си дойдат на мястото. Пак ще екне Балкана от гласове и гласища, едни ферми ще станат тука и едни стопанства — швейцарците от тука ще идват да си вземат терк за техните животновъдства…

— Ами! — прекъсна дългата му и невероятна приказка Даскала.

— Тъй ще стане! — не схвана или не рачи да схване подигравката Васил Върбанов.

— Тъй да стане! — съгласи се Даскала. И като се сви зиморничаво в полушубката си, додаде: — А сега да си вървим! Трябва кога да е да се прибираме…

— Нали щяхме да чакаме Маринча?

— Чакахме го. Стига толкоз!

— Още малко да го почакаме, а? Ако е хванал последния влак в десет и половина, трябва вече всеки момент да си дойде! Колко е часът сега?

Даскала дръпна ръкава на шубата и на светлината на лампата пред клуба се загледа в часовника си. Но без очила не можеше да намери стрелките…

— Дай тука! — дръпна ръката му Васил Върбанов. На едни и същи години са, само с няколко месеца разлика, а пък вижда, кучето. — Дванайсет и половина минава!

— И трябваше вече да си е дошъл, нали така?

— Трябваше! — изпъшка пак Васил Върбанов, както той си знае — тежко, тревожно, отчаяно.

— Остава сега да речеш да тръгнем и да го търсим!

— Да тръгнем, а?

— Василе — дръпна се Даскала, — трети ден стана как не е спирало да вали, снегорин не е минавал, чакалите тръгнаха от бърдото, кучетата на Чеха се чуват вече откъм Соколското…

— Аз му дадох на Маринча тоягата си, ама пак ми е едно неспокойно… Бе, не ми е никак спокойно и туй то! И викам, да минем да вземем Даковчето с пушката и да вървим.

— Измисли го най подире! Ще приберем Ярката, ще подберем Цеца, Японеца ще вземем за кураж и ще тръгнем да търсим Маринчо Лалев, докато той се търкаля на одеялата на Румяна в Дряново.

— Няма я Румяна! Чу се за Румяна, че е отишла при дъщеря си във Варна и се прибира в Дряново само през лятото да дишали децата балкански въздух тука!

— Че къде тогаз може да се е завлякъл?

— Не знам. И затуй ми е тъй притеснено! От друга страна пък погледнато, млад човек, и ний сме били млади — винаги може младият човек да намери къде да се завре!

— Видя ли? А викаш да вървим да го търсим посред нощите! То да знаеш къде да го търсиш и да тръгнеш, ама тъй… Василе, не ми е работа, обаче по-близки сте, та може да знаеш… какво стана с рускинята?

— Не е рускиня. Татарка е по произход. И нищо не стана — всеки ден тръгва при нея, а пък не тръгва!

— Чака сигурно да си вземе парите и тогава да тръгне…

— Рекъл съм му аз да пие за тези пари една студена вода и…

— И аз ли да пия една студена вода?

— Че какво друго ти остава да направиш?

— Дело се води! Ще чакаме да излезе решение по делото…

— От колко години се води?

— Осма година вече!

— И още се надяваш да излезе решение по това дело?

— А какво да направя?

— Върви си, пий една студена вода и се загъни хубаво с юргана! Друго не можеш да направиш!

— Василе, мислиш ли, че съм виновен?

— За кое по-точно?

— За парите им…

— Абе то, ако погледнеш по-общо тъй — невинни няма… Ама точно за парите им, не си ти виновен! И не си го слагай на сърцето това нещо поне! Недей!

— А пък аз не мога да го махна от сърцето си! — призна си най-сетне Даскала и както още не беше снел ръката в ръкавицата от гърдите си, обърна се и загази снега, онзиденшния, вчерашния и този, който сега вали — бяла пелена, която се стеле току пред стъклата на очилата му, за да направи света още по-невидим, още по-непонятен и по-глух от натисналата селото бяла тишина!

Печката му още не беше изгаснала. Просветваха на скаричката няколко едри въглена и ако туреше някое дръвце, щеше да се разгори, но му се видя топличко, та се отказа да я разпалва наново. Притвори вратичката и се изправи насред стаята. Сне мокрите, запотени очила и опипом ги сложи на широкия перваз на прозореца. Уж много старателно беше помел снега от дрехата си, а пък цялата беше сварила да се измокри. Сне я и я закачи на ковнатия над печката пирон.

Изнесе тенджерката с яденето си отвън в коридора.

Отпусна се на стола до масата.

Часовничето на стената глухо удари един часа, а верижката и топузчето накрая леко се разклатиха…

„Остава сега и едно земетресение да ни удари, та да втасаме на съвсем!“ — рече си Даскала и подири касата на вратата да почука на дърво, че поне такова бедствие да ги отмине…

Докато изгазваше преспите на пустите улици и сокаци, все се беше ядосвал на Васил Върбанов и сега с нова сила се върна гневът му…

Да дадели книжата на Маринчо Лалев, пък той да им берял грижата! И тъй от ръка на ръка да стигнели до този, който един ден щял да ги потърси… Приказва си! Ще рече човек, че вчера е паднал от ябълката, а не преди толкова години? Обаче вярва мръсникът му с мръсник! Сам си вярва, че селото нам кога си щяло пак да се напълни с хора и говеда и щели швейцарците от тука да идват и да си купуват швейцарското сирене! Вярва, подлецът му с подлец! Че намира сили и да се бори — държавата се кани да съди, американците иска да съди, себе си съди, че е позволил да се случат нещата, които според него не е трябвало да се случват, интервюта дава наляво и надясно и има куража да се произнася в тях като от последна инстанция.

А Даскал Кольо никого вече не съди… И живее като осъден! Защото вече не вярва… Вяра няма! В нищо! Даже и в тая игра, на която толкова се е врекъл — и в нея не вярва! Мисли, че го мамят, че някак си го лъжат… Станал подозрителен към всички! И към всичко! Не можа да разбере кога стана това и не може да разбере как може да живее човек, като е станал толкоз подозрителен и вече в нищо не вярва?

А пък той тръгнал да му приказва за печалби и за загуби! Точно той! Точно той! „Не съм, кай, като някои, дето искат само да печелят, а другите само да губят…“ Сякаш Даскал Кольо е седнал само с това да се занимава — да изнамери начин и някой друг да загуби! Нищо подобно! Това, което би му се искало, е той да не беше изгубил по този най-баламски начин… И още повече — поне да не беше накиснал в тази мръсотия Маринча и най-вече Ярката! Защо му трябваше да им казва къде е тръгнал и какво мисли да прави? И те пък, защо им трябваше да тръгват с него?

Нищо не са му казали и двамата! Никой за нищо не го е обвинил, ама от това той по-невинен не става и дори напротив — чувства се още по-виновен! Толкоз виновен, че повече няма накъде! Дето викат: без вина виновен!

Отиде веднъж до Търново, в Пенсионното. Повикали го бяха за някакво преизчисляване на пенсията му. Голямо преизчисляване падна: че стажа, че коефициента, че документа за осемте месеца в Константин, че компютър, че книжнина и всичкото това чудо за лев и тридесет и две стотинки на днешните пари! Ама кой ти ги дава? Доволен си и даже се връщаш да почерпиш момичетата с една кутия шоколадови бонбони от два и седемдесет — по-евтини в магазина не се намериха. Не че му досвидяха близо трите лева (пак на сегашните), но просто да се ориентира в цените…

И се изправи на спирката срещу съда да чака автобус за гарата. И гледа — пред входа с лъскавата врата и тъмните стъкла отстрани абсолютно позната физиономия! Костюмът лъскав, на ръкавите на сакото — жълто като на авиатор… с тъмни очила. Сякаш да му го е подшушнал и… свали познатата физиономия очилата от лицето си. Не беше се излъгал — Пенчев, с когото заедно учителстваха в поправителното училище в Керека. И се знаеха от преди това — още от Първа мъжка и сетне от Педагогическото училище. „Пенчев, какво правиш тука?“ „Служа!“ „Сега пък на кого?“ „На една нова банка!“ И от дума на дума разбра се, че банката била много перспективна, някакви чужди големи пари играели тука, имала банката десет бронирани автомобила, с които да си вършела банковите операции. Плащали му на него по триста и петдесет хиляди на месец за една разсилна работа, оръжие му дали и… най-впечатляващото — от цяла Северна България, че и от Южна, всичките си внасяли парите тука, защото лихвата, според депозита, можела да стигне и до петдесет процента! Работата била от сигурна по-сигурна, защото зет му бил един от подуправителите!

Разбраха се, понеже не беше в него спестовната му книжка, да се видят отново на следващия ден следобед, към два (тогава започвала смяната му) и да си прехвърли парите Даскала от ДеСеКаса в новата банка!

Пиха по едно кафе — безкофеиново, и се разделиха.

Качи се на влака и още от вратата на първото купе, вика го някой… Ярката!

— Сядай да се видим! — вика му и вади от мрежестата чанта две бири.

Топли, топли, ама изпиха ги, докато стигнат до Соколово.

А докато ги пият, можа да й разкаже за Пенчев от Първа мъжка, който сега работи като охрана на една нова банка, а какъв дюшеш му е предложил — с договор и всичко както се следва, до петдесет процента лихва според размера на депозита!

— Моите пари — рече Ярката, — не са в банка! У дома ги кътам и вече се чудя къде да ги крия! Ама това, което казваш, не е за изпускане, пък и ми дотегна все да треперя за тях!

— Много сигурна била работата, тъй ми каза Пенчев. Зет му бил един от поддиректорите! — рече Даскал Кольо, без изобщо да подозира към какво точно тласка Ярката.

— Идвам и аз утре с тебе! Тъкмо ще ми бъдеш като охрана! — каза му Ярката и така се разделиха с намерението да се чакат утре на спирката пред Васил Върбанов.

Може много пъти и много хора да е излъгала Ярката, но този път удържа на обещанието си, дори го преизпълни — не само дойде, ами доведе със себе си и Маринчо Лалев!

Когато не трябва, тъй се навързват нещата, че просто да се чудиш и маеш!

Още не си е влязла Ярката вкъщи и… на портата й идва Маринчо Лалев да й иска в заем сто хиляди лева, че не му достигнали да доплати ярмомелката и фрезата на наследниците на Манола, който наскоро се беше поминал. Какво наскоро? Девет дена не бяха се минали от погребението! Отишла Ярката, бръкнала, където тя си знае, изнесла парите и докато Маринчо доста притеснено й обещавал, че до седмица най-късно и ще й ги върне, тя набързо му разправила и за банката, и за подуправителя, и за съученика и приятеля на Даскала — Пенчев с костюма и тъмните очила. Маринчо отначало не проявил никакъв интерес, но Ярката тъй разпалено го убеждавала в големия келепир, че той сигурно си е помислил, че тя иска да го замъкне до Търново, за да й издължи взетото назаем и… кандисал да тръгне и той. А освен това може да й е повярвал, може да се е полакомил и той за голямата лихва! Всичко може — не си в душата на човека, че всичко да видиш и всичко да разбереш!

Можело е Даскал Кольо да му каже да размисли още веднъж. Ама щяло е да излезе тогава пък че иска голямата лихва само за себе си и за Ярката. И как да му каже такова нещо, като сам не е имал никакво съмнение — ни за пирамиди се беше чувало още (поне той не беше чувал), ни че изобщо са възможни такива неща — да грабнеш човека от улицата и като знаеш, че го лъжеш, да го излъжеш!

Парите на Ярката бяха много. И въпреки че беше ги пригласила на пачки — едри, по-дребни, левчетата — пак има час, та час и нещо (поне тъй му се стори на Даскала) да ги броиха момичетата на гишето! На Маринчо Лалев бяха по-малко, ама прилична сума беше посъбрал и той — от продажбата на колата, от комските рубли, каквото беше успял да спести тука от заплатата в завода и от агнетата, които майка му беше продавала на килифаревските цигани…

На Даскал Коля париците — да го досрамее човек, че е тръгнал да занимава такава банка с тъмни стъкла и още по-тъмни очила!

Внесоха парите си на срочен влог, тоест за година време, като се задължаваха през това време да не теглят от влога си и едва ли не да забравят, че са техни тези пари!

И те забравиха.

Но… на шестия месец от уговорения срок се чу, че работите на въпросната банка не са от най-редовните!

В началото на седмия месец вестниците го написаха това нещо черно на бяло, само че много по-остро и вече като съвсем сигурна информация.

В края на месеца банката беше затворила вече и на първия етаж, където беше преди паричният салон, се ширеше сега магазин за обувки с много светли витрини, по които можеше да гледаш много и колкото дълго си искаш най-различни видове обувки — такива, каквито никой няма да си купи, и други, дето едва ли някой някога ще купи!

Така беше според Даскал Коля, който много дълго се въртя пред витрината и на няколко пъти отскача до кафенето с безкофеиновото кафе, където, както му беше казал Пенчев, винаги можел да го намери всеки, който иска да го види. Но не се виждаше никакъв сега! Дори приседна до една маса. И тъй се беше втренчил в стъклото, че момичето, което дойде при него, преди да го попита дали желае нещо, попита го дали чака някого… „Чакате ли някого?“ — така му каза. А той, като си помисли, че момичето може да го знае този Пенчев и да се досети за какво го търси, каза му: „Не! Не, никого не чакам!“ — и без да поръча нещо, стана и излезе от заведението…

И всички му се чудят на акъла сега — в това число и Ярката, а сигурно и Маринчо Лалев, какво толкова се е заплеснал по тази проклета игра „Треска за злато“? Да си се чудят! Нека се чудят!

Заради тази „Треска за злато“ Даскала се промени до неузнаваемост — дотолкова, че чак себе си да не може да познае! Втресе го, значи, и… не спира да го тресе… При сто и десет лева пенсия да не смее да си купи една вафла! Яде някой в клуба вафла, а Даскала: „Дай да си чупна мъничко?“ И вече си е чупнал… Или пък семки люпи някой: „Отсипи малко да видя как ги пекат семките сега?“ И вече е подложил шепата… Бира пие някой: „Една глътчица може ли? Нали нямаш нищо напротив?“ И вече е надигнал шишето на човека… И чак тогава се сеща да си каже: „Че засрами се де, Даскале! Даскал си! И баща ти е бил даскал. А дядо ти пък е бил поп на осем села!“ Но… и това не помага — продължава да звъни като улав на онзи улав телефон! И да запечатва като фотографска лента пътя на джакпота! И да го разучава, сякаш това е пътят на живота му!

Друг път няма! Това е единственият път, който може да го изведе от лабиринта на треската, в която е изпаднал — да улучи джакпота, да се разплати с Ярката и с Маринчо Лалев, тогава ако ще и да умира! Но… дотогава и да умре няма право!

Цялото село е минало през ръцете му — и бащите, и синовете, и внуците му… Така беше научен и така беше живял — все с мисълта да бъде полезен, а пък му се случи да стори вреда на най-близките си, на хората от селото си! Бог да пази всекиго от такова нещо… Бог да пази!

Озлобя Даскал Кольо. От кротък и всеопрощаващ човек стана зъл към околните си, зъл към себе си и много зъл към много дебелото момче и много красивото момиче от играта на телевизията!

Влезе една сутрин, преди да завали този безкраен сняг, в църквата…

Губеше му се една книга, която все му се струваше, че е виждал вътре, а пък му се губеше книгата за умиранията и за ражданията, започната през 1874 година и завършена в началото на 1900-та. Реди ги, прехвърля ги книжата, а пък нея все я няма и няма!

Отключи тежкия катинар, откачи го от веригата, отвори широко вратата и прекрачи прага… Веднага разбра, че е шетано вътре, но не можа да разбере откъде са влезли. Прозорците с решетки — не, ами с розетки — красиви, непипнати още от ръката на майстора, дето ги е поставяла! Катинарът — заключен! Малката странична врата, откъдето е влизал дядо поп — от години зазидана! Вдигна поглед и срещнаха очите му сиво-синьото на зазимялото се небе — през покрива влезли антихристите и през покрива изнесли Христовия дом! Всичко: купела, потира, дискоса — все бакърена утвар, все дарения за църквата; покривката на масата пред амвона, обкованата икона, железния кръст и дървения — на Тревненеца… От иконите бяха останали само петната, дето са стояли, и гвоздеите, на които са висели… Чиста работа! Мръсна работа!

Книгата обаче намери — или той самият, или Васил Върбанов, с когото разтребваха тука, беше я сложил на перваза на малкото прозорче, току до зазиданата врата…

Стиснал твърдата като дърво кожена подвързия, тръгна да излиза. Вдигна пак поглед нагоре, за да прецени колко летви и колко керемиди ще им трябват на него и на Василя, за да оправят покрива. И му се привидя, че гълъб един се кротна в отвора на покрива и не се помръдва оттам — виси в студената сянка на небето и не трепва!

— Атеист съм, Господи… — рече Даскал Кольо на гълъба. Или си го помисли.

И рече после на себе си или пък си го помисли: „Защо трябваше да му казвам, че съм атеист? Сякаш той не знае всичко за всеки един от нас? Ама аз — не! Трябва да му покажа, че съм честен! Сякаш е много голяма честност да признаеш, че не вярваш ни в Бога, ни в дявола, ни в онова, което е помежду им?! Никаква честност не е това, Даскале! А го правиш само за да се видиш, че си чист… Туй пък какво би трябвало да означава? Може би, че другите — всички, освен тебе, са мръсници…“ Гълъбът, ако изобщо го е имало горе в отвора, като да потрепна с криле. Даскал Кольо до болка впи пръстите си в подвързията на книгата! „Няма да те моля, Господи, да ми помогнеш да намеря пътя за джакпота, даже и за личния код няма да те моля да ми го изтеглят, ами само ще те запитам защо позволяваш да стават всичките тези неща, дето изобщо не трябва да стават според мене? А ти, ако искаш, отговаряй! Или си го запиши там на рабоша — да знаеш, че някой те е питал. Всевиждащ си и уж си всесилен, пък позволи и собствения ти дом да ограбят хайдутите! Ами ние какво да правим, като не сме ни всевиждащи, ни всесилни? Как, по какъв начин да ги спрем да не ни грабят, да не ни безчестят, да не ни затриват… Как?“

Кога беше успял Даскал Кольо да озлобее и към Господа, в чието съществуване изобщо не вярваше?

Гълъбът се откъсна от ниското висине, начесто замаха с криле и отлетя някъде в студеното на небето…

„Имаше го този гълъб!“ — почти сигурен е Даскал Кольо, заслушан в глухата нощ, в която и часовникът не се чува — местят се стрелките без звук и без да трепнат ни синджирът, ни топузът на края! В такава нощ да умре някой, никой няма да разбере, че някъде някой е умрял…

Къщи много в селото, а пък домове малко. Прехвърля ги Даскал Кольо през ума си — от неговата през шест живее Васил Върбанов! Или умира? От Василя през осем е домът на Япончето! Колко е дом? И колко Киро е японец? От Япончето през пет къщи и пет двора живеят Маринчо Лалев и майка му, която още продължава да немее… Ако и на това нещо може да му се каже живот?!

Отщява му се да отсява празните къщи и пълните с някаква необяснима неяснота домове…

Не му се иска само глуха да бъде тази нощ… Защото ако някой някъде умира, то това непременно значи, че някъде пък се е родил някой — току-що, точно в този момент… Значи същата тази глуха нощ може да бъде и една свята нощ, тъй като и умирането, и раждането трябва да са все святи неща!

Лек път — на този, който си отива от света…

И… лек път — на този, който току-що е пристигнал на света…