Серия
Варварите от ледената планета
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prison Planet Barbarian, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 20 гласа)

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Затворническата планета на варварите

Преводач: Ralna

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: новела; повест

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10168


Глава 1

Клоуи

— Въвеждаме нови затворници — извика един от стражите, докато люковете изскърцаха и малкият транспортен кораб отвори врати. — И, мамка му, дори няма да повярваш какво носим днес. — Той издаваше необичаен свирещ звук със странната си уста при изричането на всяка дума. Не говореше на английски, но странният език, комбинация от свирене и виене бе нещо, което не можех да повторя. И все пак, благодарение на грамадния неприятен преводач, който някой бе сложил на ухото ми, можех да разбирам всичко, което говореха.

Разбирах… просто вече не ме бе грижа.

Не можеше да е по-зле от всичко, което преживях до сега.

Разбира се, дори докато мислех това, знаех, че може. Винаги може да стане по-зле. Всъщност, всеки мой ден изглеждаше по-ужасен от предишния.

Пазачът ме избута напред.

— Мърдай, затворнико.

Звучеше точно като това, което, според мен, би казал пазач от човешки затвор, че ми се прииска да се изсмея… или разплача. Защото истината бе, че той въобще не приличаше на човек. Този, който ме избута напред, беше покрит с козина, като домашна котка, с тази разлика, че устата му се отваряше като роза всеки път щом проговореше. Беше нисък и с извити крака, все едно ходи приклекнал, с четири пръста на всяка ръка. Определено не беше човек.

Обаче вече започнах да свиквам. През седмицата откакто бях отвлечена от общежитието си в колежа докато спях, вече нищо не можеше да ме изненада. Хора приличащи на котки? Разбира се. Гущероподобни извънземни? Защо не. Луна направена от синьо сирене? На този етап бих повярвала на мига.

Ръцете ми бяха заключени в белезници, а около врата ми бе сложена електрическа яка. Бях облечена в странна, като направена от хартия бяла униформа, която ме покриваше от глава до пети, и нямах никакви обувки. Предпочитах да мисля, че е като да съм в лекарски кабинет, поне що се отнася до липсата на уединение. Зад мен имаше още трима затворника, всеки от тях окован точно като мен. Двама бяха с намордници, а третият, който не беше, не показваше никакъв интерес да говори. Всички обаче ме зяпаха. Нямаше значение, че двама от тях приличаха на кучета, а третия… ами, мамка му, нямах идея на какво прилича. Маршмелоу с крайници, бих казала.

И при всички тези странни извънземни, явно аз бях най-големият изрод.

Появи се нов пазач, за да ни посрещне — този бе покрит с люспи, кожата му бе като на гущер и изглеждаше така, сякаш си сменя кожата. Беше висок и много кльощав, с шест ръце, като на мравка, облечен в тъмносинята униформа на пазачите в затвора. Очите му светнаха като бижута, когато ги насочи към мен и се закова на място.

Мамка му, какво е това нещо? — попита той пазача.

— Знам, нали? — Пазачът ме бутна напред. — Няма да повярваш на това, но някои ги наричат хора.

— Какво? — попита подобният на кръстоска между змия и мравка пазач и ме огледа с очевиден интерес, игнорирайки останалите затворници.

Аз гледах право напред и се преструвах, че не ги разбирам. Преструвах се, сякаш това не ме засягаше. Само се надявах да не забележат, че треперя от страх.

Проклет човек — заяви гордо пазача ми. — Потърсих ги в базата данни. Тя е от съседната Галактика, но планетата е категория Д. Знаеш какво значи това.

— Диваци дето се хранят с пръст, а? — Една от ръцете на другия пазач, с дълги остри нокти, се пресегна към мен и докосна косата ми. — Ухае страхотно. Какво търси тя тук?

— Ето тук нещата стават странни. Имаш ли минута? Мога да ти разкажа историята.

— Обзалагам се, че можеш. — Извънземният се задави, но може би така звучеше смеха му. — Нека да се оправя с другите двама. Тази ще я изпратим в карантинното отделение за проверка. Трябва да сме сигурни, че няма да зарази някой от затворниците с непозната болест.

Супер. Специално отношение. И все още не бях изненадана. Още откакто ме отвлякоха, един подир друг различни същества се редуваха да ме зяпат. Поне да се надяваме, че всичко, което щяха да направят, е да зяпат.

Потреперих, опитвайки да не мисля за такива ужасни неща.

— Не знам какъв е този „човек“, но ми харесва — изсъска змиеподобният.

— И аз реших, че ще ти допадне, Ноку. Знам за странните ти интереси — ухили се първия ми пазач. — Макар да мислех, че съм видял всичко, докато не докараха това нещо на транспортера ми. Познай откъде идва? Историята става все по-добра.

— Нека приключа с останалите и ще ми разкажеш всичко — каза му Ноку. Той докосна отново косата ми и издаде заинтересован звук. — Поне е кротка.

— Това е забавната част — каза пазача — Това нещо тук, уби тритарианци.

Ноку дръпна рязко ноктите си от мен.

— Това… отровно ли е?

— Историята става дори по-добра — заяви пазача. — Имам време. Мини към следващите. Ще изчакаме. Нали така, човеко? — Той ме стисна за ръката и намигна на Ноку. — Това нещо не обича много шоковата яка.

Ноку само ме гледаше с очарован поглед. След това сви рамене и махна на тримата затворници да го последват. Те го направиха, а аз останах сама с предишния си пазач. Той не говореше с мен, просто седеше на малкото си трикрако столче, настанен удобно, докато пушеше от нещо, приличащо на електронна цигара.

Огледах се наоколо — новият ми дом.

Имаше прозорци, поне това. Дори на това място, което вероятно бе товарен док или някакъв център за посещение, имаше огромен прозорец, който разкриваше гледка навън към планетата. Знаех, че би трябвало да огледам затвора, в който бях, със сивите стени и странното обзавеждане, но не можех да откъсна поглед от гледката навън. Гледах през прозореца едновременно с ужас и копнеж.

Навън приличаше на Марс. Всичко бе червено и скалисто, с една огромна разлика. Слънцето заемаше почти цялото небе и аз го гледах със странно усещане. При цялата си огромна маса, то не светеше кой знае колко и бе червено, а не жълто като слънцето на Земята. Опитах се да си спомня какво бях учила за планетите в училище. Имаше различни видове звезди, някои бяха малки, а други… гигантски? Тази бе гигантска. Спомних си нещо за това, колкото по-голяма е звездата, толкова по-малко светлина излъчва. Това може би бе червен гигант. Вероятно за това бе толкова огромна.

Червената светлина покриваше сякаш цялата планета със странния си блясък. Стаята, в която бяхме, бе в нещо като висока кула и от тук можех да видя всичко под нас. На известно разстояние от тук се простираха сиви затворнически сгради и можех да видя около тях да се движат хора, които бяха толкова малки, че приличаха на мравки. Зад тях земята изглежда бе покрита с машини, червеникави пътеки и странно изглеждащи посеви, които бяха наредени около самата „база“ на затвора. От това разстояние изглеждаше като висока трева, стърчаща във въздуха и забелязах как машини подобни на трактор маневрираха през полето. В далечината се виждаха скали в червено и бяло, като торта разрязана наполовина и показваща всички слоеве. Мястото изглеждаше странно и негостоприемно.

Предполагах, че не биваше да се изненадвам. Все пак това място бе затвор. Защо някой ще иска да живее тук бе нещо, което не можех да разбера. Обаче може би нямаше такива, които да живееха доброволно тук. Освен затвора и пазачите, не виждах нищо друго. Нищо, освен назъбени скали и почва, и червено, червено, червено навсякъде, където погледнеш.

Може би затворът бе единственото нещо на тази планета. Мисълта ме изпълни с отчаяние, по-голямо отколкото някога бях изпитвала.

Нямаше да се върна у дома. Никога.

Мисълта накара очите ми да се напълнят със сълзи. Мамка му. Прекарах първите три дни от пленничеството си плачейки, но през следващите няколко, след всичко, което бях преживяла, мислех, че повече никога няма да мога да заплача. Изглежда бях сгрешила. Обаче мразех това. Мразех всичко наоколо.

И когато пазачът, приличащ на змия, с ръце като на мравка, ми хвърли още един сладострастен поглед, намразих и него също.

— Върна ли се? — попита пазачът, издавайки звук, който бе преведен през преводача на ухото ми.

— Предадох ги на Даджи. — Ноку сви тесните си рамене. — Той ще се погрижи за тях. Кажи ми сега нещо повече за това нещо. Женско е, нали? — Затворническият пазач ме гледаше очаровано, докато приближаваше. — Има ли скрити нокти или естествени оръжия, за които да се тревожим?

— Не. Това е странното при хората. Те са най-беззащитните същества, които съм виждал. Дори зъбите им са жалки.

Ноку прокара нокът по устните ми. Направих гримаса, показвайки зъбите си, защото не исках да пъхне гадните си пръсти в устата ми.

— Интересно — коментира той. — Но каза, че това нещо е убило дузина тритарианци? — Той кимна към мен. — Да не е… нямо? Може ли да говори? — и сякаш това не бе достатъчна обида, той се пресегна и дръпна носа ми.

— Мога — казах на собствения си език. — Просто нямам какво да ти кажа.

Ноку размаха мравешките си ръце развълнувано.

— Само й чуй гласа! Толкова уникален. Каза, че е женска. Обикновено тук, в затвора Хейвън, не пращат много женски, нали знаеш. Няма много полза от тях при преработването на почвата.

Другият пазач изсумтя, което странно заприлича на звука издаван от котка, която се е задавила.

— Само на книга се нарича преработване на почвата. И двамата знаем, че експлоатираш тези престъпници, докато най-после пукнат.

— Никой не го е грижа за тях. И защо да го е грижа? — Ноку сви рамене. — Те ги пращат тук, за да може вселената да забрави за съществуването им. — Очите му се присвиха към мен. — Предполагам, че и тя е тук именно по тази причина.

— Ммм — каза само пазачът. — И аз се досетих за това. Значи не си чул за тритарианците? Беше голям скандал на станцията Предалон, който бе стигнал до всички планети, през които минах за насам.

— Не. Но предполагам, че ще ми разкажеш за това? — Ноку вдигна някакво странно изглеждащо електронно устройство и натисна няколко бутона. Шоковата яка около шията ми изпука и знаех какво значи това — той я активира.

Ноку направи жест към мен.

— Отиди до стената и разтвори крака.

През мен премина вълна от страх, а аз обгърнах с ръце тялото си, сякаш така бих могла да се защитя.

— Защо?

Усмивката, която Ноку насочи към мен бе зла, но другият пазач отговори:

— Сканиране за непознати обекти, човеко. Направи каквото ти се каза.

Погледнах разтревожена двамата мъже. Нямах особен избор. В съседната стая можех да чуя гласове — всичките бяха мъжки. Съдейки по разговора им, повечето обитатели тук — затворници и пазачи — бяха мъже.

По скалата ми за „много зле“ това определено беше много по-високо отколкото си представях. Не знаех какво да правя. От първа ръка знаех колко е болезнена шоковата яка. Един заряд през моето метър и половина високо тяло и щях да съм в безсъзнание. Или по-зле, в съзнание, но парализирана, докато те правят каквото пожелаят с мен. Колкото и да го мразех, бе най-добре да сътруднича. Със страх и ужас, изпълващи тялото ми, аз застанах, където ми казаха, и обърнах гръб на двамата пазачи. Опрях окованите си ръце на стената и разтворих крака.

Ноку веднага прокара скенера по краката ми и чух пиукане. Той спря до коляното ми.

— Непознат предмет е засечен вътре. Прилича на метал. Ще обясниш ли, човеко?

Погледнах към него, срещайки объркания му поглед.

— Прецаках си коляното и имам пирон в предните си кръстосани връзки. Това са мускули в коляното.

— Колко… примитивно. — Двамата стражи се спогледаха. — Е, човеко, моят съвет е да не споменаваш за това на никой в затвора. Ще е много неприятно да ти откъснат крака, за да се доберат до метала.

Погледнах го ужасена, а устата ми пресъхна. Той… сигурно се шегуваше. О, Господи!

Мястото ми не беше тук. Боже, това бе кошмар. Аз бях само колежанка, не междузвездният убиец, за който ме мислеха.

— Ще маркирам това като телесна аномалия. Още нещо, което трябва да знаем, човеко?

Помислих за всичко, което извънземните можеха да сметнат за странно.

— Ъм… това нещо — посочих към блестящия сребрист преводач на ухото си. Той кимна и посочих към малката издутина под кожата на ръката ми, не по-голяма от ухапване на комар. — Казаха ми, че това е проследяващо устройство. И… ами, имам няколко пломби на зъбите си. Порцеланови.

Той ми направи знак да се обърна.

— Покажи ми. — След като огледа любопитно устата ми, изсумтя. — Колко примитивно, но поне са добре замаскирани. Не би трябвало да са проблем.

— Тя е доста сносна — обади се първият пазач.

— Което значи, че ще се превърне в нечия любима играчка — каза му Ноку. — Тези, които са я изпратили тук, знаят ли, че това е затворническа система за различни раси и смесени полове? Това малко нещо няма да има никакъв шанс. — Той ми нареди да се обърна отново и като го направих, продължи със сканирането.

Другият пазач изсумтя.

— Сигурен съм, че тези, които я пращат тук знаят какво ще й се случи. Нека ти кажа какво зная.

Мълчах неподвижно, докато процедурата продължаваше, а пазачът разказваше на приятеля си всичко, което знаеше за мен. Или по-скоро това, което му бяха казали другите извънземни. Това, че притежаването на човек бе едно огромно табу, тъй като планетата ни бе забранена за всички „цивилизовани“ хора и че все пак някой ме е пласирал на черния пазар. Каза, че съм била поръчана от тритарианския посланик, който много добре знаеше, че бях нелегална и все пак решил да ме купи. Защото търсил някое малко същество за извратените си игрички, с което може да се отнася както пожелае, докато са насаме.

Е, „насаме“ за тритарианците изглежда значеше „трима за една“. Защото изглежда, освен че тялото им бе във формата на триъгълник, тритарианците бяха свързани тройно с други хора от расата и правеха всичко заедно.

Като човешка пленница, аз наистина, ама наистина, мамка му, възразих срещу това. Може да бях ритала и крещяла малко, но ритникът ми бе попаднал в средата на мекия стомах на тритарианеца. И силата на подобен ритник в тази така нежна част от тялото очевидно бе достатъчна, че да го убие.

И ето ти това, което не бях очаквала, докато не се случи. Тритарианците бяха тройно свързани. Това значи, че ако един умре, всички умират. Което означава, че деветима тритарианци умряха с един ритник.

От къде можех да зная, че борейки се и ритайки единия от тримата мъже, които се опитваха да ме изнасилят, ще завърши по подобен начин?

Щом започнаха да се разнасят слуховете, беше разпространено, че съм убиец, изпратен от враждуваща планета, чието име дори не можех да произнеса. Че съм убила дванадесет тритарианци, вместо „само“ девет. И любимото ми: че имам отровна женственост и че човешкото докосване е опасно за кожата на всички други раси.

Поне това ме спаси да не бъда изнасилена в последната килия, в която ме държаха.

Никой не си направи труда да ме попита коя бях в действителност. Никой не го бе грижа, че съм Клоуи Фулър, колежанка, която работи на половин ден в пицария, докато мечтае за кариера по зоология. Това че се събудих една сутрин, преди седем дни — седем много дълги дни — за да открия, че бях отвлечена на кораб с роби, държана като заложник от извънземни с оранжеви кожи, които искаха да ме продадат на някой друг за пари.

Оттогава всичко бе един непрестанен кошмар. Разбира се, никога не бях си представяла, че може да е толкова зле. Бях замесена в интернационален инцидент и те бяха направили всичко — поне по мое мнение — да прикрият, че тритарианците бяха купили човек от черния пазар, вместо да ме впишат като друг извънземен вид. Гледах новините в последната си килия и се бях удивила щом видях, че показват чуждо лице, а не моето. Точно за това сега говореха Ноку и другия пазач — че тритарианския „убиец“ не е мазу, каквото и да е това, а човек.

На практика бях пратена в този отвратителен затвор, за да изчезна. Аз и десет хиляди други серийни убийци, изнасилвачи, подпалвачи и всякакъв друг боклук в Галактиката бе събран тук. Тук пращаха най-лошите от най-лошите.

И сега това място бе моя дом.

* * *

Двамата стражи си говориха известно време, докато Ноку ми правеше серия от тестове, за да е сигурен, че мога да бъда настанена с останалите затворници. Макар никой да не го бе грижа дали обитателите на това място са живи, или мъртви, което ми стана абсолютно ясно, докато слушах разговора на мъжете. Тук в тази планета — Хейвън — бяха вложени много пари и използваха затворниците за безплатен труд. И изглежда, никой от тях нямаше значение. Като цяло, единственото важно в престъпниците бяха мускулите им.

И след като аз бях дребна, дори по човешките стандарти, тук изглежда бях изтеглила късата клечка.

Хартиените ми дрехи бяха взети, а белезниците и шоковата ми яка свалени. Бях вкарана в стерилизираща камера и имунизирана за куп различни извънземни болести. Взеха ми кръвни проби, инжектираха ми някакъв хормон, за да не забременея, и след това Ноку ми връчи затворническата униформа. Не ми харесваше начинът, по който ме гледаше, но нямаше какво да направя по въпроса. Взех дрехата и осъзнах, че представлява голяма торба със самозалепващи се краища. Прилепваше се на врата и на глезените. Ноку прокара ръка покрай краката и ръцете ми, карайки материята да се залепи и дрехата прилепна по тялото ми като странен гащеризон без връзки, копчета или ципове. Предполагах, че бе така, защото държаха настрани всичко, което може да бъде използвано като оръжие. Не бях сигурна, че тази странна материя ми харесваше. Неудобно прилепваше към всяка частица от тялото ми и бях убедена, че зърната ми бяха напълно видими през тънката материя, която не бе направена, за да се съобразява с човешкото чувство за приличие. И съдейки по зловещата усмивка, с която ме гледаше Ноку, нямаше да получа нещо друго.

Старият ми пазач изчезна, след като свърши работата си, доставяйки ме в затвора. Опитах да не се чувствам нервна заради това, защото не беше като да имах някаква връзка с него. Дори не знаех името му. Просто… мисълта, че сега щях да бъда хвърлена при останалите затворници, бе наистина ужасяваща.

— Да те разведа ли наоколо? — попита Ноку, след като приключи със запечатването на костюма ми. В странния му глас имаше нотка, която не ми допадаше.

Дори преминавайки през преводача, звучеше някак… заплашително. Почти собственически. Но може би просто не бях го разбрала като хората. Може би просто опитваше да се държи добре с изплашения човешки урод.

Но той се пресегна и отново докосна косата ми, милвайки я и карайки в главата ми да зазвънят тревожни аларми.

— Толкова странно, меко малко нещо си ти, човеко. Ще бъдеш изядена жива там долу при другите затворници. Те ще ти хвърлят само един поглед и ще се бият за правото кой пръв да чука малките ти отровни човешки отвори. Няма да ги е грижа, че ще ги убие. Така или иначе нямат за какво да живеят. — Той издаде странен съскащ звук, който помислих, че бе смях.

— Значи ще стоиш и ще им позволиш да ме изнасилят? — Скръстих ръце на гърдите си, стараейки се да ги прикрия. — Какъв е смисълът да има пазачи, ако ще оставите всеки да атакува всеки?

Той издаде странния звук отново.

— Сладкият ми малък човек. Никой няма да напада някой тук. Само теб. Разбира се, има начин да се опазиш, трябва да знаеш това. Ако имаш защитник, никой няма да те нарани.

Той докосна отново косата ми с една от многото си ръце.

Направих всичко по силите си да не потреперя. Значи, ако му се продам, той щеше да ме защитава? Майната му на това. Майната му на него. Не исках да спя с този пазач, или с който и да е друг. Не исках да спя с никой.

Разбира се, опциите ми бързо привършваха. Игнорирах него и начина, по който галеше косата ми, тъй като не знаех какво друго да направя.

— Можеш да си помислиш, малката. — Той одраска бузата ми с нокътя си. — А междувременно, да ти покажа ли помещенията на жените?

Все едно имах избор?

— Всички жени на едно място ли са?

— Има само шепа жени в системата на Хейвън. Има смисъл да ги държим всички заедно. На тях не им даваме да работят с машини, както правят мъжете. Не искаме да нараним едни толкова… крехки и важни членове на малкото ни общество.

Да, всичките „жени затворнички на едно място“ звучеше по-скоро като публичен дом. Супер.

— Ще получа ли обувки?

— Никакви обувки. — Той откачи от колана си нещо приличащо на полицейска палка, в чийто край проблясваха електрически искри. — Последвай ме, затворник Жен14-Ч. Неспазването на нарежданията се наказва с ответни действия.

Или иначе казано с шоковата му палка.

— Следвам — казах тихо.

Ноку влезе в една стъклена тръба, която приличаше по-скоро на асансьор. Последвах го и когато ми посочи да се хвана за металния парапет отстрани, аз го направих. Ръцете ми на мига залепнаха за метала, все едно имаше магнитно поле, и колкото и да опитвах, не можех да се откъсна от него.

— Няма да можеш да се освободиш сама — каза Ноку, подсмихвайки се на паниката ми. — Това е за осигуряване безопасността на всички пътници. От теб се очаква винаги да слагаш ръцете си на тези парапети, щом се озовеш в подобно транспортно средство. Ясен ли съм затворник Жен14-Ч?

Кимнах. Мразех чувството за окованост и безпомощност, но нямаше какво да направя по въпроса.

Кабината все едно бе неподвижна, само проблясващите светлини индикираха, че се движим. Същото показваше и малкия прозорец, покрай който минаваха различни сензори. Вместо да се изкачваме нагоре, като нормален асансьор, това нещо бе като кръстоска между асансьор и влак. Исках да притисна лице към стъклото и да гледам всичко, но имаше прекалено много за гледане. Машините, подобни на трактори, безкрайните линии на сградите, покритите като с балон дворове и странните насаждения в тях, назъбените планини в далечината, въздухът, който сякаш бе изпълнен с мъгла или атмосфера в червения въздух на планетата.

— Там навън въздухът годен ли е за дишане? — попитах от любопитство. — За това ли е всичкият този дим?

— Въздухът все още не е годен за дишане — отегчено ми каза Ноку. — Ще минат още няколко години преди химикалите, които изливаме във въздуха, постигнат нещо. До тогава, ако ти бъде заповядано да излезеш навън — което се съмнявам да се случи — ще ти бъде дадено малко устройство за дишане, дребен човеко. — Асансьорът ни спря и той докосна с шоковата си палка задната част на крака ми, изпращайки електрически волтаж през тялото ми. — Вече може да се пуснеш.

Престорих се, че не съм усетила, че ми пусна ток и внимателно свалих ръцете си. И наистина, можех да ги движа отново. Стиснах ръце в юмруци и тръгнах след него, когато ми направи жест. Мразех този извънземен. Нямаше да спя с него. Няма. Преди това предпочитах да умра.

Вместо да позволя на държанието му да ме плаши, реших да се съсредоточа върху обкръжението си. Това място ми приличаше по-скоро на старо училище, отколкото на затвор. Въпреки че бъкаше от странни технологии, които не познавах, то бе мрачно и леко зловещо. Дори докато минавахме по коридорите изпитах клаустрофобично чувство, което ми напомни какво е да си принуден да бъдеш в училище или в болница. Тук долу нямаше прозорци гледащи навън. Тук долу всичко бе сиви стени и заключени врати.

И същества във всякакви форми и видове. Докато вървяхме, нямаше как да не се приближа до пазача до мен, свивайки се от страх. Само по униформите бе лесно да се каже кои са пазачи и кои затворници — пазачите бяха с тъмносини униформи, докато останалите затворници бяха в полупрозрачни сиви дрехи като моите. Само това разделяше хората тук. Имаше всякакви видове раси, като се започне от нещо приличащо на лъв и се стигнеше до нещо, което никога не бях виждала в живота си и дори не бих могла да го опиша. Имаше някакво същество с четири крака и без ръце. Имаше същества с антенки. Имаше същества, чиято кожа все едно бе претопена.

Дори не можех да кажа какъв е полът им. Спомних си думите на Ноку за малкото жени в затвора и това ме караше да се чувствам още по-несигурна.

Всички ме гледаха. Пазачите, затворниците, които се движеха между тях, всички в нещо като общо помещение, което бе недалеч от нас — всички ме гледаха. Това беше най-обезкуражителното и тревожно нещо, което бях усещала.

— Не отне много — каза Ноку със съскащия си глас. — Ще бъдеш много популярна тук, докато тази популярност не те убие. Повечето обитатели успяват да устискат само няколко години, преди условията да станат прекалено негостоприемни за тях.

— Какво става след това?

Той се захили.

— Какво мислиш, малки човеко?

Мразех отговорът му почти толкова, колкото мразех и него.

Продължихме напред и завихме по още един коридор, който бе пълен с килиите на затворниците. Един от пазачите помаха с ръка, докато водеше двама от обитателите към килията им. Бях изненадана да видя, че мястото приличаше на кошер, а стените бяха покрити с килии във формата на пчелни пити. Всеки обитател имаше малка пчелна пита за себе си, макар да не видях никакви одеяла, възглавници или лични вещи. Не виждах никъде и бани, което ме караше да се тревожа все повече с всяка стъпка, която правех напред. Дали… дали ще трябва да бъда тук навън? С всички тези мъже, които ме гледаха все едно не бяха виждали жена от сто години?

Исусе. Змиеподобният ми пазач и пресиленото му приятелско отношение ми изглеждаха все по-добре. Никой от тези мъже не бе с меки черти. На някои дори не можех да разбера как изглеждат лицата. Опитвах да не срещам погледите им, а тялото ми настръхваше все повече и повече.

Ноку спря да поговори тихо с другия пазач. И двамата не откъсваха поглед от мен, затова обгърнах по-здраво с ръце тялото си. Хвърлих няколко погледа към пчелните пити, но изглежда във всяка килия имаше затворник — и всеки затворник гледаше към мен. Пазачите говориха сякаш цяла вечност и вторият, който приличаше на бухал, но без пера, поклати глава, преди да метне още един поглед към мен. Ноку махна с ръка в моята посока и аз побързах да застана зад него.

Бях облекчена, когато той ме поведе надолу по друг коридор, далече от шумния пчелен кошер.

— Няма ли да остана тук?

— Искаш ли?

— Не!

Той се захили отново.

— Тогава ме следвай, малки човеко. И стой близо до мен. Минахме покрай тези килии само защото исках да те покажа на приятеля си. Днес ще станеш доста известна.

Щастливка, искаше ми се да изръмжа, но се сдържах да запазя мълчание. Точно сега тук нямах приятели, а само много, много врагове.

— Още една обиколка, преди да стигнем до помещенията на жените — каза ми Ноку въвеждайки код на един панел, преди да притисне палеца си към него. Вратата се отвори със съскане и видях серия от стъклени стени, макар че тук не бяха подобни на пчелен кошер. Тези стаи бяха наредени като купчини кутии за обувки и Ноку ме побутна с шоковата си палка. — Идвай.

За моя изненада в общото помещение нямаше затворници. В предишната бе пълно с тях. Тук обаче, в средата, се бяха събрали само няколко пазачи. Те наблюдаваха дългите килии, и за разлика от пазачите в предишната зала, тези изглеждаха твърди и намръщени. Един имаше оранжева кожа покрита с бодли и ужасяващи зъби, друг бе огромен, силен, и изглежда, покрит с люспи. Носеха повече неща на коланите си, отколкото Ноку и предположих, че са оръжия.

— Какво е това? — попита оранжевият, когато Ноку ме бутна напред.

— Нова женска.

— Не, какво е това чудо? — Оранжевият ме гледаше с погнуса.

— Човек. Пратена е тук, за да изчезне. Нали така, малки човеко? — Ноку погали косата ми.

Един от стражите се изсмя ужасяващо.

— И защо я доведе тук?

— Реших, че ще е забавно да я покажа на затворниците от ниво 3 — изсъска Ноку и се наведе към мен, опирайки ръце на коленете си, все едно бях дете, което поучава. — Ниво 3 е максимална сигурност, малки човеко. Тези са най-лошите от най-лошите и ще те изядат в мига, в който те видят. Те не излизат от клетките си, освен като ходят навън да работят, затова не е нужно да се тревожиш за тях. Но от време на време обичаме да им показваме… какво изпускат. — Той ме побутна с шоковата си палка, отново изпращайки вълна електричество през тялото ми. — Върви напред, човеко. Нека те покажем.

Той сериозно ли говореше? Погледнах го ужасена. Той щеше да ме прекара пред очите на убийците? Не, тези тук бяха най-лошите убийци и той щеше да го направи само да ги измъчва? Това бе лудост… и бе крайно опасно. Не исках да го правя. Вече можех да усетя как кожата ми настръхва от вниманието, което получавах, и никак не ми харесваше.

Чувствах се като червей, гърчещ се на кукичката.

— Върви, затворнице. — Той ме бутна напред и шоковата палка изпрати по-силен заряд през тялото ми. — Към стъклото.

Хвърлих му гневен поглед, но той само се засмя. Запрепъвах се напред, без да съм сигурна колко можех да се приближа. Тези мъже не бяха като другите в кошера. Тук във всяка килия имаше поне по дузина мъже и когато се приближих, всички скочиха на крака и ме загледаха. Един на момента хвана слабините си и започна да ги търка. Друг притисна лицето си към стъклената стена и започна да я ближе с покрития си с брадавици език.

Ноку само се засмя на това.

— Както си и мислех. За тях няма значение, че изглеждаш странна, човеко. Те въпреки това ще чукат всяка дупка, която имаш.

Обвих по-здраво ръце около себе си, поглеждайки го.

— Може ли да се махаме оттук, моля?

Секунда по-късно покритата с дълги нокти ръка на Ноку сграбчи брадичката ми, избутвайки главата ми назад. Той изсъска към мен, пръскайки слюнка:

— Не ти създаваш правилата тук, малки човеко. Не ме изкушавай да те хвърля вътре при тях. — Очите му бяха студени и смъртоносни, докато гледаше надолу към мен. — Аз управлявам това място. Ти си само затворник. Имаш стойност само до тогава, докато аз казвам, че имаш.

Устата ми пресъхна от страх. Гледах нагоре към него ужасена. Не смеех да помръдна, дори и когато отново използва шоковата палка върху мен.

— Дръж я здраво — извика един от пазачите. — Накарай я да оцени вниманието ти, както другите преди нея.

Ноку започна да се хили.

— Все още не. Има достатъчно време за това.

О, господи.

Но Ноку само ме потупа още веднъж по брадичката.

— Дръж се прилично или ще свършиш като това. — Той посочи към вътрешността на една килия.

В първия миг не знаех какво гледам — трябваше да се абстрахирам от извънземните, които ближеха стъклото или се самозадоволяваха, докато ме гледаха. Но когато погледнах внимателно, видях купчина в задната част на килията. Имаше зелени пръски навсякъде и можех да видя остатъци от някакъв вид материал подобен на този, от който бе направена дрехата ми.

— Какво… какво е това?

— Изглежда са изяли един от съкилийниците си. Отново.

Изяли? Исусе. Тези зелени пръски би трябвало да са кръв. И сега като се загледах внимателно, това изглеждаше с консистенцията на… месо. Боже. Какъв ужасен начин да умреш.

— Гледаш ли внимателно? — попита ме Ноку.

— Да — прошепнах аз. Сега определено бе привлякъл вниманието ми.

— Добре. Ела, нека минем малко по-надолу. — Той сложи ръка на гърба ми, бутайки ме напред, и аз откъснах поглед от килията с мъртвия затворник, като вървях покрай останалите килии. Изтръпнах докато гледах странните извънземни, които ме гледаха така, сякаш искаха да ме наранят, да ме изнасилят, да ме изядат или други ужасяващи неща, които дори не можех да си представя в този момент.

Напълно сама бях. Осъзнаването ме прониза като остър нож и ми се прииска да се разплача. Сълзите нямаше да ми помогнат, но все пак се чувствах безпомощна и изплашена.

— Към стъклото — изсъска Ноку и ме бутна напред с палката си.

Извиках тихо, когато през тялото ми премина поредната доза електричество, карайки ме да се препъна напред. Блъснах се в стъклото на следващата килия и секунда по-късно се дръпнах рязко.

Когато го направих, видях замазано синьо петно, което изгледаше изненадващо, като синя кожа, рога и татуировки. Той беше един от извънземните тук, който приличаше повече на човек, и все пак не точно като мен. Всъщност, той приличаше на дявол с тези рога и тъмна коса. Но очите му, които ме погледнаха, бяха изпълнени с изненада.

Той докосна стъклото с ръката си, само с три пръста, все едно казваше здрасти. Устните му се извиха в лека усмивка, разкривайки огромни остри резци.