Руби Диксън
В леглото на пирата (14)

Глава 14

Катрин

Радвам се, че Фран предложи да сложим каишки.

Първият ми инстинкт бе да я отскубна от ръцете й, да я метна на пода и да започна да я мачкам, докато не стане на милион парченца. Никой не би ме обвинил. Но тя бе на същата лодка, на която бях и аз… тя знаеше как се гледа на хората в подобни ситуации. За извънземните ние бяхме вървящи и говорещи секс кукли. Не се замисляха, ако решаха да грабнат едно момиче и да се наврат в личното й пространство. Просто не ги бе грижа. За тях не бяхме истински живи същества.

Затова каишката бе умно решение. Обидно, но все пак умно. Щом имах свой собственик до себе си, никой нямаше да ме закача.

Дадох верижката си на Тарекх. Естествено, че ще я дам на него. Сенторр е самотник и предпочита да прекарва времето си на кораба, вместо да купонясва на станцията. Кивиан си има Фран. Аливос е достатъчно добър, но все пак не е Тарекх. Когато подадох верижката на грамадния медик се почувствах… секси.

Сякаш всичко между нас бе станало по-осезаемо.

Сякаш без думи се бяхме съгласили да преминем на следващото ниво.

Разбира се, не го бяхме направили и все пак го усещах така. Може би бе заради веселата блестяща розова дреха, с която бях облечена, или бе фактът, че сме в този край на вселената, но сега бях позната като жената на Тарекх. Във всеки случай, усещах леко вълнение, докато влизахме в станцията и вървяхме по коридорите през тълпата, без никой да обърне внимание на човешката жена, която се бе вкопчила в колана на грамаден, брутален мессакаш пират. Може и да ни погледнаха повече от веднъж, но никой не си позволи да се пресегне, за да ме докосне. А аз бях свободна да пускам ръце на Тарекх, както пожелаех. Можех да се държа за опашката му или да плъзна ръка в свивката на лакътя му. Можех да обвия ръце около кръста му и да се сгуша в него, докато всички в групата си мислят, че просто се преструваме. Всеки на станцията щеше да мисли, че съм домашният му любимец.

И бях в пълна безопасност.

Обожавах този факт. Дори каишката около шията ме караше да изпитвам известна свобода, имайки предвид, че заради нея можех да бъда тук с него по този начин. Погледнах към Фран и видях, че тя се държи внимателно за гънките на един от ръкавите на Кивиан, докато той ни прекарваше по коридорите на станцията. Аливос бе начело на групата, а Тарекх и аз бяхме най-отзад.

На станцията въздухът миришеше някак странно. Бях забравила колко много прилича на миризмата на обществена тоалетна. Имаше лека воня примесена с миризмата на дезинфектант и сбърчих нос, осъзнавайки колко пренаселена бе станцията. Навсякъде имаше хора, чуваше се тих шум от търгуващите, смях и викове, и всичко бе някак поглъщащо след месеците прекарани на тихия кораб. Пристъпих малко по-близо до Тарекх. Той сложи едната си голяма ръка на рамото ми и по някаква причина ми се стори толкова успокоително и приятно, че ми се доплака.

Но вместо това стиснах леко опашката му.

Тарекх се напрегна, очите му станаха огромни и му се усмихнах невинно.

Той хвана ръката ми.

— Не и това, не и на публично място — основата на рогата му бе тъмно наситено синьо и подозирах, че бях направила нещо адски смущаващо за него. Никога преди не ми е казвал не, а сега изражението на лицето му бе почти шокирано.

Добре, никакво пипане на опашка на публично място.

— Ясно. — Плъзнах ръка отново на колана му. Пръстите му помилваха косата ми преди отново да отпусне ръка на рамото ми.

Под защитническото му докосване забелязах, че макар хората да ни гледаха, никой не се опитваше да ме сграбчи или докосне. Това бе коренно различно от изживяванията ми на предишната станция, където всеки, който пожелаеше, можеше да ме докосне или удари, когато и където поиска. Реших, че сега е много по-добре, дори да се налага да нося тъпата каишка. Лека музика започна да пулсира през коридора и се насочихме към мястото, което явно бе местното заведение.

Заведението бе пълно със същества във всякакви форми и цветове. Почти бях сигурна, че покрай нас премина свръхмутирала жаба, говореща със същество от хуманоиден вид, оранжево-лилаво на цвят. На сцената момиче с четири ръце и грамаден подскачащ задник се друсаше пред зяпачите, докато останалите играеха на пръчки по масите или нагъваха летящи балончета с питиета.

Уау. Чувствах се като Принцеса Лея от Междузвездни войни, та чак имах като нейната каишка.

— Маса в задната част — извика Аливос над тълпата и започна да си проправя път през навалицата. Ние го последвахме и този път Тарекх ме бутна пред себе си, държейки и двете си ръце на раменете ми. Един индивид ме погледна оценяващо, след което вдигна поглед към Тарекх… и се изпари на секундата. Предполагам, че Тарекх му се е намръщил.

Това ми хареса… адски много.

Настанихме се на една от масите. Някои неща никога не се променят. Точно като в ресторант на Земята, имаше сепаре с тесни места около мъничка маса. Беше забавно да гледаш как грамадните мессакаш извънземни се набутват на тясното местенце, тъй като бе очевидно, че е направено за хора с много по-дребни пропорции. Разбира се, двете с Фран бяхме като деца и брадичките ни едва докосваха масата, а краката ми не докосваха пода. Беше малко нелепо.

Озовах се седнала между Аливос и Тарекх.

— Удобно ли ти е? — попита Тарекх, пускайки верижката ми дискретно между двама ни.

— Предполагам? — На майтап поставих брадичката си на масата и усетих, че на нея има нещо лепкаво. Ъгх. До тук с майтапите. — Стига да не виждам какво ям или пия ще съм супер.

Той се намръщи, гледайки загрижено.

— Шегувам се, грамадно момче. Каквото и да ни сервират, сигурна съм, че съм яла и по-гадни неща.

Но той само потърка брадичката си.

— Не съм сигурен, че храната тук е подходяща за човеци. В нея може да има съставки, които да причинят проблеми на тялото ти.

Фран измъкна нещо изпод блузата си.

— Донесох хапване за нас човеците от кораба. — Тя ми хвърли извинителен поглед и ми подаде опакован пакет. — И преди ми се е случвало. Довери ми се като ти казвам, че е по-добре да не опитваме храната. Или поне ако си цениш вътрешностите.

Ъгхх. Взех пакета от ръката й.

— Може би трябваше да остана на кораба със Сенторр.

Тарекх се напрегна до мен.

— Искаш ли да те отведа обратно?

Поклатих глава. Истината е, че донякъде се наслаждавах на това. Бяха минали месеци откакто последно напуснах кораба и не бях осъзнала колко ще ми е приятна смяната на пейзажа. Музиката беше странна, храната не препоръчителна за мен, но беше някак приятно да излезем и да се отпуснем. Докато гледах как Кивиан обвива едната си ръка около раменете на Фран и как тя се сгуши в него, усетих прилив на копнеж. И аз исках същото. Погледнах към Тарекх, който просто ме наблюдаваше с очи блестящи от топлота и привързаност. Сърцето ми се сви и му се усмихнах. Обожавах този мъж.

Кивиан се пресегна към средата на масата и натисна един бутон. Масата светна и на нея започнаха да се изреждат разни надписи, преди да се появят питиетата. Бях очарована от вида на разноцветните балончета носещи се във въздуха над масата. Харесваше ми начина, по който питиетата в космоса се различаваха от нашите на Земята. Беше забавно. Наистина завиждах, че не може да изпия един.

— Трябва да си вземем такова на кораба — казах на Тарекх.

— Да, трябва — съгласи се той. — Ще програмирам едно за теб, което да изстрелва балончета с питиета за човеци.

— Става. — Погледнах го подозрително, когато една сервитьорка мина покрай нас с поднос отрупан с нещо, приличащо на шоколадови трюфели. Ако досега бях научила нещо за храната в космоса, то бе, че това със сигурност не са шоколадови трюфели. И това ми помогна за малко да забравя факта, че умирах за шоколад. Сега бях по-заинтригувана да гледам Тарекх.

— Няма ли да си вземеш питие?

— Аз? Не. — Той се облегна назад на сепарето и поклати глава. — Ще ти правя компания.

— О. Но балончетата са толкова хубави. — Бутнах с пръст едно към него. — Може да пиеш от тях вместо мен.

— Може — каза той, свивайки рамене.

— Дали да не пробваме да намерим тук някъде игра на пръчки? — попита Кивиан вдигайки ръката на Фран към устните си и захапвайки леко единия й пръст. — Или просто да се наслаждаваме на компанията на жените ни?

На жените ни? Бях малко изненадана да чуя това, но нямаше как някой да отрече, че не принадлежа на Тарекх. Дори сега се бях прилепила до него, а не до Аливос и бедрата ни се докосваха под масата. Изкушавах се да плъзна ръка между бедрата му и да видя какво може да ми се размине, докато сме на публично място, тук в заведението, но си припомних реакцията му, щом докоснах опашката му по-рано. Може би не бе в настроение за такива неща тази вечер.

Погледнах към него, забелязвайки, че основата на рогата му е светло синя. Обаче…

Аливос изсумтя и се измъкна от сепарето, качвайки се върху масата и карайки балончетата да полетят във всички посоки около нас.

— Аз ще намеря някой, с който да се сбия — заяви той и скочи от масата, преди да изчезне в тълпата. Харесвах Али, макар да не бе лесно да го опознаеш. Обаче ми се видя странно, че търси бой, вместо да се мотае с нас.

— Ние ли направихме нещо нередно? — попитах тихо Тарекх.

Моят извънземен само потърка основата на рогата си и ми хвърли странен поглед.

— Няма за какво да се тревожиш. — Той отново се почеса и на практика можех да чуя стъргането на пръстите по скалпа му — Той обича да участва в боеве. Това е начинът му да изпусне напрежението. Да се разтовари.

Зачудих се какво ли е напрегнало Аливос. Погледнах към Фран и Кивиан, но те бяха изгубени в собствения си малък свят, гледайки се в очите. Отново погледнах към Тарекх, а той гледаше невиждащо директно напред, с някак странно неудобно изражение на лицето.

Дали не го е… срам? Дали Али не се махна, защото изглеждаше така, все едно сме на двойна среща и той е третото колело? И Тарекх го знае? Защо намирах това толкова сладко? Сложих ръка на бедрото му и му се усмихнах.

— Ти няма да ме изоставиш, нали?

Той преглътна и поклати глава.

— Никога.