Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (79)

76.

На разсъмване половин дузина безродни дойдоха на Площада на мира и започнаха работа из руините на една кирпичена къща. Уондъл помнеше, че домът бе принадлежал на владелец от „Бича кожа“. Или от „Цветния пазар“? Едрият владелец, който дойде с безродните обаче, имаше татуировка на змия, стигаща от лявото око до лявата му ръка.

За един час работниците разчистиха предната част и изградиха огнище. В другия край сложиха маси и столове и закачиха знак с нарисувана чаша и пилешка кълка. Гостилница на Площада на мира. Вдигнаха и друг знак — змия, но тя бе поставена в самото дъно на парцела. Под табелката пред гостилницата имаше надпис, приветстващ всички с добре дошли.

Пелзед бе мечтал цял живот да заеме и другия край на Площада на мира, но никога не посмя да опита. Разбира се, сега този район не беше от най-ценните.

Уондъл влезе, за да огледа. Младият господар Сандри го последва. Безродният свидетел беше около трийсетте, добре облечен и учтив.

— Да, господари — покани ги той. — Заповядайте.

Уондъл вдигна ръка за поздрав. Това бе полезен жест, начин да бъдеш учтив, без да се унижаваш. Едрият владелец от „Змийски път“ излезе от къщата. Беше млад и татуировката му явно бе отскоро.

— Аз съм Лагдрет — представи се. — Ти трябва да си Уондъл. Добре дошъл. — Посочи задната част на постройката. — Аз ще живея там, докато Хлебарови подготвят съседната къща. Господарят Уоншиг каза, ако имаш нужда от нещо, да се обръщаш към мен.

Той се върна в къщата, без да чака да го представят на Сандри.

— Учтиво — отбеляза Уондъл.

Сандри го изгледа въпросително.

— Той нямаше за какво да говори с теб и не искаше да ти губи времето. Излезе да ми предаде думите на Уоншиг само защото той го е помолил. Неговата работа (никога не споменавай думата „работа“; той просто се е съгласил да свърши нещо) е да защитава това място. Ползата му е, че получава нова къща, поддържана от безродните, които защитава. — Уондъл се усмихна леко. — Може би това е първият му дом. Сега има с какво да привлича жените.

— Трябва да науча повече за владелците — каза Сандри.

Уондъл се усмихна:

— Ние имаме обичай да разменяме информация срещу информация.

— А.

— Никога не съм знаел много за господарите. Само колкото съм успял да науча, като съм наблюдавал от разстояние.

— На няколко пъти си гледал и по-отблизо — напомни Сандри. — Какво искаш да знаеш?

— По Пътя на конопа има разбойници. Понякога се събират достатъчно, за да обсадят някой град и да искат такси. Сега всички градове събират такси, по един или друг начин, но повечето от тях дават нещо в замяна. Поддържат пътищата, осигуряват храна, гонят събирачите, поддържат добри терени за пазарища. Разбойническите градове само взимат. Когато се получи такова нещо, всички кервани се събират и ги опожаряват. Сандри, леля ти Шанда иска да насочи керванната търговия към Теп.

— Всички го искаме.

— Разкажи ми тогава за торонекстите.

Сандри го изгледа изненадано:

— Ясно си спомням как господарят Кинтана нареди на Водоносец да ти разкаже за тях.

— Може би не ми е казал достатъчно.

— Имат пълномощно. Обещания, правени в течение на годините. Някои обещания са лоши, глупави, но те пазят всички документи и ако се опитаме да повдигнем въпроса, ще извадят свидетелствата, подписани и подпечатани, и ще кажат, че нямаме право да им се месим.

— Господарите винаги ли спазват обещанията си?

— Официалните, писмени, подписани и подпечатани ли? Разбира се.

— Обещавали ли сте да им помагате?

— Срещу всички външни врагове.

— А срещу владелците?

— Не! Никога не са ни молили. А ако го направят сега, то само за обсъждането на въпроса ще са нужни три пълни събрания на всички господари. Това обаче няма да стане. В пълномощното пише, че те ни защитават от размирици.

Уондъл отпи глътка чай. Беше хубав, билков, не от коноп. Една чаша се продаваше за три мидени черупки. Скъпичко, но цените винаги се вдигаха, когато керванът пристигнеше в някой град.

— Страхуваш ли се от командир Мироглас Водоносец?

— На мое място ти нямаше ли да се страхуваш?

— Е, може би, но по тази логика, аз би трябвало да се боя от Голямата ръка, ковача. Водоносец е господарски човек, а ти си господар.

— Млад господар — поправи го Сандри. — Чирак, ако може да се направи такова сравнение. Водоносец ще приеме заповедите ми, ако съм толкова глупав, че да му противореча. След това ще отиде при баща ми. Керванджийо, ти казваш на ковача си какво да прави, но учиш ли го как да го прави?

— Не разбирам достатъчно от занаята му.

— Аз пък не знам как да обучавам войници.

— Или да ги поведеш в бой — добави Уондъл.

— Това е лесно. Нарича се водачество — каза Сандри и се изчерви. — Да ги накараш да се бият заедно, да правят разни неща като един, това е трудното.

„Както да се научиш да се биеш с нож — помисли си Уондъл. — Ако усвояваш нещата едно по едно обаче, след време ще успееш да ги свържеш в едно.“ Той се замисли за битките, които бяха водили срещу разбойници. Дебелия чайник го беше учил да събира колкото може повече мъже около себе си и да ги кара да се бият заедно. Така обикновено побеждаваха, и то без нито един ранен.

И господарите знаеха всичко това; владелците — не…

— И така, какво ще правим днес? — попита Сандри.

— Ще те изпратя с Морт, но изчакай малко. Явно не можеш да ми помогнеш много за торонекстите, но я кажи как се оправяте с Росомахите под Гранитната буца?

Сандри се усмихна:

— Поразпитах за това снощи. Враждите между владелците не ме интересуват много. Няма да ти помагам, ако искаш да се биеш с тях, но мога да ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Уондъл вече беше сигурен. Торонекстите бяха от Росомахите. Каква полза обаче имаше да го знае?

* * *

Разчу се, че Уондъл има намерение да изведе няколко души от „Змийски път“ от Теп. Появиха се доброволци да му помогнат в избора.

Неколцина владелци се опитаха да изтръгнат обещания от него. „Вземи племенника ми, той не е за тук… дъщеря ми, тя спи с неподходящи хора… сина ми, той уби една важна личност… брат ми, него все го пребиват.“ Уондъл не обещаваше. Никой не може да те принуди да купиш нещо, без да те заплаши с нож… а това се случи само веднъж.

Фъбгър беше един от телохранителите на Уоншиг, наближаваше трийсетте, беше мургав и чевръст. Уондъл се оттегли от стаята, където Фъбгър го нападна, и на двора превърна спора в урок по бой с ножове.

Безродни и владелци искаха да го последват навън, отвратени от живота в Горящия град. Той възнамеряваше да вземе само малка част от тях. Неколцина от безродните натовари с изработването на карти.

* * *

Един ден целият двор бе покрит със скици, начертани върху праха. На следващия Морт, Уоншиг и неколцина други се затвориха в къщата, за да направят картите.

Привлечени от боя с Фъбгър, от новия нож на Уоншиг или просто от слуховете и от любопитство, на двора чакаха четирийсетина мъже, които желаеха да бъдат обучавани от Уондъл от Твърдината. Разбира се, бяха твърде много. Един от тях беше Фъбгър, по-възрастен от повечето кандидати, но превързан и решен да се учи от грешките си. Дали да не го обучи и в изработването на карти?

Уондъл започна да показва. Събраха се още мъже, докато броят им не нарасна на шейсет.

Много от тях имаха самочувствието, че вече умеят да си служат с ножа, че няма какво повече да научат от един външен човек. Те изказваха открито мислите си или го показваха с насмешливите си усмивчици. Тези хора започнаха да се разотиват.

Някои загубиха интерес. Други останаха да се присмиват на другите и имаше защо. Точно затова Уондъл се беше упражнявал тайно, защото наистина изглеждаше смешно. Когато Уоншиг най-после се показа около обяд, обучаващите бяха намалели на трийсет.

Основата на боя с нож, както учеше Уондъл, беше да се отработва всяко движение поотделно, докато се запечата трайно в мозъка ти. Уондъл наблюдаваше онези, които имаха търпение да повтарят едно и също нещо в продължение на час, да усъвършенстват движението и едва тогава да започнат следващото, и така до края на деня, без нито веднъж да изпуснат нервите си.

На тях и на онези, които все още имаха търпение да работят с картите, без да се разкрещят, щеше да направи едно предложение.

Бяха прекалено много и той нямаше доверие във всички. Проблемът бе, че не можеш да поставиш един владелец на изпит, защото той няма да се съгласи. Човек си изгражда представа за владелеца, като го наблюдава с години.

Уондъл не разполагаше с толкова време.

* * *

Леглото бе готово да го приеме, но също и Морт.

— Как се чувстваш? — попита го магьосникът.

— Изтощен. Обучавах владелци на бой с ножове. Ти как би се чувствал на мое място? Искаш ли чай?

— Да, ако обичаш. Уондъл, тези владелци разгневяват ли те? Отсъствал си дълго време.

— Дразнят ме. Навремето и аз съм бил един от тях. Цял ден се мъча да запазя самообладание.

— Очаквах да загубиш самообладание при торонекстите.

— Морт, това е като танц. Те не умеят да се пазарят. Оня номер с бутилката беше забавен.

— Нещо да те е ядосвало напоследък?

— Сега за гнева ми ли си решил да говорим, Морт?

— Да.

Уондъл се замисли:

— Не бих казал, че нещо ме е разгневило. По-скоро ме удивлява. Този… пущинак едно време бе Площадът на мира. Той не беше просто мястото, където майките ни събираха онова, което ни бе необходимо да преживеем. Той носеше… ред. Ред в живота ни като този в къщите на Господарските хълмове.

— Шокиран си, но не и ядосан.

— Ами, аз…

— Няма нужда да отговаряш. Уондъл, Янгинатеп дори не те е поглеждал през тези три дни, виждам го, и ще ти кажа защо. В теб няма гняв. Сякаш съм ти направил магия за успокояване, но за това ще ти разкажа по-късно. В състояние ли си обаче да продължиш все така?

— Търговците не се гневят, Морт. По-способните от тях дори не се преструват на ядосани.

— Тогава… може да проработи. Ето от какво се нуждая.

Уондъл го изслуша.

Накрая попита:

— Защо?

— О, виж своята проклета изгода. Какво добро си видял от този воден дух?

— Благодарение на него имах вода за пиене като дете.

— Мислех, че е благодарение на мен, но приемам. Ами от Янгинатеп?

— Той изгори… изгори семейството ми. Да, разбирам, Морт, това е най-безумната идея, която съм чувал някога, дори от теб, но мисля… мисля, че виждам каква полза може да има. Имам предвид за търговията. За семейството. За Пернатата змия. Ако се съгласиш да стане както аз кажа.

— Да?

И Морт го изслуша.

* * *

На следващия ден изработването на карти продължи в главната зала на Твърдината зад заключени врати. Уондъл прекара известно време да наблюдава упражняващите се бойци, след това се зае с картите.

Чайките от Морските скали не бяха видели танца на Морт на високия бряг над територията им. Знаеха само, че от океана е излязла огромна вълна и е отнесла четири къщи, преди отново да се оттегли. Три от домовете бяха на безродни, но в четвъртия във всяка стая бяха живели поне по трима-четирима владелци. Двама бяха загинали, девет оставаха без покрив.

Уоншиг от „Змийски път“ им обясни причината.

Хората им били удавени, а къщите им отнесени от един воден демон. Вестоносците на Уоншиг казаха на Чайките какво ги е нападнало и кой би могъл да го убие.

Пътят на водния дух през сушата щеше да започне от тяхна територия.

— И така, Морските скали са на наша страна и ще привлекат и бандата на Мъртвия тюлен. Възнамеряваш да сложиш хора по целия път дотук — заговори Уоншиг. — Ако не искаш да ги нападнат, по-добре никой да не знае какво носят и ще имаме нужда от примирие с всички банди в района. Това е територия на Великаните. Те са побъркани. Не можем да сключим примирие, нито да им имаме доверие. Защо не ги заобиколим?

— Никога няма да успеем да качим вълната толкова високо.

— Господарю Уоншиг.

Това беше Артчър, един от свитата на Уоншиг, най-вероятно негов племенник. Той бе показал някои умения при работата с карти.

Сега попита:

— Ами ако продължим по тази линия? Това е Дългата улица. Пътят върви така, защото в миналото елените са се придържали към най-ниското. Територията е на Невестулките по цялото протежение, а те спазват примирията.

— Взимат богати подаръци за това!

— Май пак трябва аз да се намеся — измърмори Уондъл.

Срещу един украсен нож, малко стъклени бижута и медени бонбони половината им път можеше да се сметне за обезопасен.

Докато обсъждаха маршрута, Уоншиг изпрати вестоносци. Ножовете, приготвени от Уондъл за господарите, отиваха при владелците, но в това нямаше лошо. Господарите имаха повече нужда от него, отколкото бе очаквал.

— Това е хубав равен терен. „Чашата на мургавия“?

— „Бича кожа“ — отвърна Уоншиг.

— Стига бе!

— Фритспат беше способен, малки братко, но нямаше навика да спазва чуждите обещания. Районът отново се превърна в бунище. Виж, „Чашата на мургавия“ е идеален вариант, а Биковете ще ми се доверят, че няма да се опитам пак да я присъединя към територията ни.

— Предложи да я почистиш за две бали коноп. Кажи, че имаме магьосник. Ако до тях са достигнали слуховете, ще знаят, че е вярно. Кажи им, че могат да платят след извършване на услугата.

Вестоносците започнаха да се връщат с отговори. Дългата улица беше в примирие. Биковете бяха готови на сделката, ако „Змийски път“ изчака една година за конопа. Сега оставаше да изпратят вестоносец до „Чашата на мургавия“, за да евакуира безродните с правдоподобно обяснение: „Не даваме никакви подробности, но изчезвайте!“

С „Мръсните птици“ беше лесно, от толкова години пак оставаха враждебно настроени.

„Глупавите зайци“ отказваха примирие. Трябваше да има срок. Изпратиха им ново предложение, но предвидиха и охрана за хората на Уондъл.

* * *

Вечерта Уондъл свика избраниците си в главното помещение на Твърдината — сега картографска зала.

Говори кратко и раздаде бутилките.

— Да слушат всички, които искат да се махнат от Теп. Това са бутилки от студено желязо. Никакво отваряне тази нощ!

При упражненията с ножове и изработването на карти той бе избрал само мъже, които умеят да чакат. Мелничарови и Въжеиграчови дадоха други идеи за подбор. Една жена можеше да чете. Един готвач бе приготвил вечеря от случайно събрани продукти. Зелен камък наблюдава няколко деца, които плевяха в градината на покрива и избра три. Синът на Фритспат, най-малкият полубрат на Уондъл, който сега беше на трийсет, също си струваше да бъде изпитан. Той бе отказал да се упражнява с нож и да чертае карти, но въпреки това получи бутилка.

Всеки от избраниците можеше да си вземе другар, когато заминава.

На никого не издадоха плана. Янгинатеп можеше да влезе в нечие съзнание.

* * *

Когато се върна на Площада на мира, Уондъл отиде в квартирата на Морт, за да му избере облекло.

— Вземи нещо шарено, нещо, което се забелязва отдалеч. Нямаш ли дреха, която да не е в сиво или черно, Морт?

— Видях тази шарена тълпа. Няма двама, които да се обличат еднакво! Онези владелци от „Цветния пазар“ засенчват и Насешмарл! А ти искаш да се забелязвам отдалеч.

Уондъл въздъхна:

— Сандри, братовчедка ти Рони познава ли шивачка?

— Предполагам.

— Зелен камък, пиши: „Рони, Морт трябва да има магьосническа роба до утре вечер. Нещо, което да се забелязва от планински връх в мъгла. Моля те, предай това на шивачката. Изпращам й възнаграждение за работата.“

Уондъл избра един топ от най-финото платно в кервана, тъмносиньо с по-светли шарки; сетне взе няколко парчета в яркозелено и яркозлатисто.

— А това е за Морт.