Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (76)

73.

Уондъл вдигна ръка над главата си и я завъртя. Това бе знак да наредят фургоните в кръг. Тъй като бяха само четири обаче, те образуваха квадрат.

В единия край на площада имаше няколко каруци — с плоско дъно, без покривала, в стила на безродните. Водоносец се запъти към тях. Уондъл тъкмо разпрягаше бизоните, когато Водоносец се върна с един младеж. Беше гладко избръснат, нямаше татуировки и изглеждаше на не повече от двайсет години. Възрастта му бе трудна за определяне заради облеклото му. Носеше тъмно наметало и тясна шапчица, която покриваше челото и ушите му.

— Свидетел писар Сандри — представи го Водоносец. — Това е главен керванджия Уондъл Пернатата змия. Керванджийо, писар Сандри е тук за ваше улеснение. Ще отговаря на всичките ви въпроси и ще помага за всичко, от което имате нужда.

— Благодаря, командир Мироглас.

Когато Водоносец се върна при хората си, Уондъл огледа младия мъж. Беше по-висок от всички писари-свидетели, които си спомняше, но, разбира се, тогава Уондъл е бил по-млад и по-нисък. Тялото му бе скрито под широкото наметало. Доколкото се виждаха, ръцете му изглеждаха по-яки от тези на друг чиновник. Шапчицата му не беше нова, но не му стоеше много добре.

— Добре дошъл, писар Сандри — каза Уондъл.

— Само Сандри е по-добре.

— Добре. Предполагам, че можеш да четеш.

— Да, мога да чета и да смятам.

— Добре. Намери ни място, където да оградим бизоните. След това разучи къде можем да им купим зоб. Бизоните ядат много, писар Сандри. Повече, отколкото можеш да си представиш. Искаме пълна каруца със сено или слама.

— Както кажете. — Сандри погледна критично църцорещата струйка от чешмата. — Може ли да предложа и една каруца с вода?

— Колко ще струва?

— Ще попитам. Няма да е много скъпа, ако е речна. Само за животните, разбира се.

Уондъл си спомни смърдящата вода на реките в Теп. Навремето и тя му се беше струвала хубава. Сега бе свикнал на по-добро и от самия спомен за вонята започна да му се повдига. Водата от чешмата не беше добра, но бе за предпочитане пред речната.

— Уреди го, ако обичаш.

— Добре.

Зелен камък се приближи, докато Сандри се отдалечаваше през площада. Уондъл му обясни.

— Кой мислиш, че е? — поинтересува се Зелен камък.

Уондъл поклати глава:

— Никога не съм знаел много за господарите, свидетелите и техните писари. Може да е точно такъв, за какъвто се представя, но се съмнявам. Не забравяй, че може да чете. Не оставяйте на открито нищо, което може да види.

— Никога не оставям нищо — увери го Камък.

— Не съм се съмнявал.

— Хубав младеж — отбеляза Пламтящата кула зад тях.

— Прекалено е стар за теб, Пламъче — закачи я Зелен камък.

— Може да е стар, а може и да не е.

— Абе, вие двамата нямате ли си друга работа? — смъмри ги Уондъл.

В единия край на площада безродни работници издигаха лагер за Водоносец и стражата му от господарски люде. Един от безродните, момче на петнайсетина години, се приближи до Уондъл. Свали шапката си и запристъпя нервно от крак на крак. Уондъл го погледна объркано, сетне го обхванаха смущаващи спомени. Безроден, който иска да говори с владелец, но се страхува.

— Говори.

— Командир Мироглас Водоносец каза да ви попитам дали имате нужда от работници за лагера.

— Не, благодаря.

Безродното дете загледа как хората на Уондъл разтоварват сандъците си. Изглеждаше удивено.

И как няма да бъде? Зелен камък, чиито уши бяха като на владелец, носеше сандъци заедно с детето на Мелничаровите. Всички от рода Мелничарови приличаха на безродни, с изключение на онези, които изглеждаха като членове на племето на Бизоните, и Яребичката. Тя бе дъщеря на един Бизон и най-малката от Мелничарови. Чертите й бяха екзотична смесица и красотата й граничеше със свръхестественото. Пламтящата кула изглеждаше като стройна владелка. Всички те работеха заедно.

— Дърва — каза Уондъл. — Ще купим дърва.

Момчето кимна:

— Можем да донесем известно количество.

То като че се колебаеше да добави още нещо.

— Изплюй камъчето — подкани го Уондъл.

Момчето потрепна.

— Хайде де, какво има?

— Казвам се Адз Тъкачов.

— Тъкачов. А. Значи, трябва да си роднина на жена ми, а?

— Вярно ли е? Наистина ли си се оженил за Върбица Въжеиграчова?

— Преди повече от двайсет години. Камък — провикна се Уондъл. — Зелен камък е вторият ни син. Камък, това е Адз Тъкачов. Пада ти се някакъв братовчед.

Камък подаде ръка за поздрав. Уондъл кимна одобрително. Това беше жест от Пътя на конопа, който не бе познат в Теп, но в края на краищата в Теп не съществуваше никакъв жест, с който владелец да поздрави безроден.

Адз Тъкачов се огледа. Очевидно беше разтревожен, че цяла тълпа владелци от „Змийски път“ го наблюдават.

— Винаги си добре дошъл тук — каза Уондъл. — По-добре обаче да дойдеш, когато издигнем стените. Да не привличаме вниманието на събирачите. И наистина имаме нужда от дърва.

— Слушам.

Уондъл се усмихна. Адз бе използвал интонацията, с която безродните разговарят с по-възрастни свои близки, не тази, с която се обръщаха към владелците.

Това бе някакъв напредък.

Много преди лагерът на господарските люде да бъде готов, сандъците бяха разтоварени, килимите — постлани, навесите — издигнати и бизоните — оградени в едно близко празно място. Сандри се появи начело на една каруца със сено и друга с голям варел вода. Това бе цистерната, с която навремето безродните бяха гасили пожарите. Други безродни донесоха дърва. Когато Камък предложи на един от тях най-малкото парченце злато, което имаха, за цялата купчина дърва, стана ясно, че е платил прекалено много. Уондъл реши да купят мидени черупки: срещу едно късче злато взеха няколко торби.

Тук търговията щеше да върви добре.

* * *

Походното жилище на Уондъл бе разделено на две стаи. Вътрешната беше по-пищно украсена от обичайното, подходяща за един богат принц на търговците. Това винаги бе притеснявало Върбица, затова външните страни на сандъците на Уондъл бяха издраскани, а външната стая — съвсем скромна. Във вътрешната дървените повърхности бяха полирани до блясък с черупките на бръмбари шелак. Две огледала бяха закачени едно срещу друго, създаваха магическо усещане, което никога не омръзваше на децата. Вълната за неговите килими идваше от високопланински овце след тежка зима, а възглавниците му бяха пълнени с пух. Отвън жилището изглеждаше бедно, но отвътре сякаш само говореше на посетителя: „Аз мога да си позволя да отхвърля твоето неизгодно предложение.“

Вечеряха печена кокошка със зеленчуци. След срещата с торонекстите вече не им оставаха нито сушено бизонско, нито плодове. Уондъл тъкмо бе напълнил за втори път купичката си, когато Камък влезе.

— Един старец иска да те види — обяви.

— Кажи нещо по-точно. Безроден, владелец, господарски човек, свидетел. Господар. Не просто човек.

— Не мога да определя — тросна се Камък. — Има нож.

— Значи е владелец. Стар, казваш.

— Много по-стар от теб, татко. Няма нито един зъб, почти плешив.

— Ще изляза.

„Стар“ беше точно описание. Владелецът все още стоеше гордо изправен и носеше предизвикателно големия си нож, но Уондъл си помисли, че ще е по-добре да води неколцина синове със себе си, ако иска да се разхожда спокойно из Теп.

Уондъл протегна ръка, владелец срещу владелец. Удариха длани. Старецът присви очи.

— Не ме позна, нали, Уондъл?

Уондъл се намръщи.

— Да знаеш нещо за виното?

— Алферт!

— Същият.

— Влизай; ще ти налея чай.

Уондъл го въведе във външната стая; нямаше смисъл да издава прекалено много…

Алферт се огледа и се изсмя:

— Тарнисос каза, че си взел някаква каруца; чух, че си се оженил за безродна. Как е животът с тях? — Той се ухили. — Сигурно си богат.

— Така е — призна Уондъл. — Как е Тарнисос?

— Умря. Почти всички, които познаваш, са мъртви, Уондъл.

Владелците се избиваха едни други. За малко да го забрави.

— Понякога се питам за всичките тези години — продължи Алферт. — Тарнисос твърдеше, че си бил обладан от Янгинатеп. Запалвал си огън с гола ръка! Истина ли е?

— Да, така беше.

Уондъл се опита да си спомни ония дни. Алферт и останалите бият някакъв човек — бащата на Върбица, — превръщат го в безформена пихтия. Яростта извира от съзнанието му и се излива през пръстите му…

— Прогорих просека през гората.

— През цялото време съм се надявал да е вярно — призна Алферт. — На мен никога не ми се случи. Присмивах се на Янгинатеп и се преструвах на обладан, а всъщност не съм бил. — Той вдигна рамене. — Сега съм прекалено стар. Янгинатеп едва ли ще се интересува от един старец.

„Изглежда поне двайсет години по-стар от мен — помисли си Уондъл, — но не може да са повече от пет.“

— Гладен ли си? — попита.

— Почти постоянно — призна Алферт.

Уондъл плесна с ръце:

— Камък, моля те, кажи на Пламтящата кула да донесе вечеря за приятеля ми. Алферт, това е синът ми Зелен камък.

Алферт само изгледа момчето.

„Син — помисли си Уондъл, — казах син, а Алферт не ми е кръвен роднина.“

Алферт се опомни и кимна за поздрав. Оглеждаше ушите на Зелен камък. Разбира се, че ще го направи. Е, щеше да се наложи владелците да свикват!

Пламтящата кула донесе котел със супа. Алферт извади дървена чаша от пояса си и я подаде. Тя му я напълни, без да скрива любопитството си към този странен мъж.

— Нещата май не вървят добре, а? — попита Уондъл.

— Не. От годината на двата пожара.

— В една и съща година ли?

— Да. Вече девет лета оттогава. Първият пожар, той бе истинско забавление, но вторият беше лоша работа. Изгорихме полезни неща. Тогава загубихме Площада на мира и половината град.

— Как започна?

Алферт вдигна рамене:

— Така и не разбрах, Уондъл, защото никога не съм вярвал в Янгинатеп. Онзи път обаче, при втория пожар, всички бяха обладани. Тичаха насам-натам, насочваха пръсти към разни неща и те лумваха в пламъци, почти се побъркахме от събиране. Аз се хвърлих в една пламтяща къща и изнесох цял куп запалени кърпи! Половин година ми беше нужда, за да оздравея от изгарянията. Оттогава не ми расте брада от тази страна. Пелзед надуши печено месо, втурна се в една горяща месарница и измъкна цял волски бут. Сърцето му не издържа.

— Господарят Пелзед е мъртъв, така ли?

Уондъл не се изненада много.

— Да. Хей, Уондъл, сега брат ти е господар на „Змийски път“.

— Шастерн ли?

Алферт се намръщи:

— Шастерн? О, той умря още преди петнайсетина години. Не, по-големият. Господарят Уоншиг управлява „Змийски път“. Всъщност точно затова съм тук, за да се уверя, че наистина си ти.

„А, ето каква била работата“ — помисли си Уондъл.

— Кажи на брат ми, кажи на господаря Уоншиг, че много се радвам и ще ми бъде много приятно да го видя — тук или където пожелае той.

Алферт се засмя:

— Така и предполагах. — Той огледа голите сандъци; наведе се към Уондъл и понижи глас: — Мога да ти намеря по-добро място от това.

Уондъл се изправи:

— Нека първо аз да опитам.

Той бутна встрани няколко сандъка, заковани един върху друг, и въведе Алферт във вътрешната стая.

— В името на Янгинатеп! Това е истински лукс. Значи всичко е вярно, ти наистина си забогатял!

— Има още много. — Уондъл махна на изток. — Навън. Мога да докарам още. Само че има една пречка.

— Ммм?

— Торонекстите. Те взеха много от онова, което носех. На излизане ще искат още. — Уондъл реши да опипа почвата: — Бих избил всичките, ако можех.

Едно време и Алферт се беше изкушавал да опита.

— И на мен ми е хрумвало — призна той. — Наех торонекстите да пазят лозята на господаря Кинтана и да превозват виното му. Те оставиха двама владелци да съберат една от нашите каруци, точно онова, което трябваше да предотвратят, двама бяха убити, а останалите започнаха да обвиняват мен. Това бяхте вие с Фритспат, нали, Уондъл?

— Да.

— И ние всички понесохме последствията, Кинтана, торонекстите и аз. Знаеш ли, те изглеждаха доста силни и не се даваха лесно. Трябваше да го предвидя. Запазих стражата си от торонексти и продължих да им плащам голяма част от това, което печелех, но когато събирачите от Теп нахлуха в лозята, те избягаха. Оставиха тълпата да опустоши всичко. Някои дори участваха! Кинтана обяви награда за главата ми и ме издирва цяла година; повече не ми проговори. С удоволствие бих участвал в избиването на торонекстите, но никой не може да се сражава с господарите.

— Господарите защитават торонекстите, така ли? Кои торонексти?

— Всички. Уондъл, всеки го знае. Те събират за господарите. Е, може би не го знаеш, но на всеки, който се е опитал да прави нещо, му е известно. Ако душиш около територията им, господарите започват да се интересуват твърде много от теб.

— Торонекстите имат територия? И това ли е известно на всички? Ние знаехме само…

Алферт вдигна празната си чаша. Уондъл плесна с ръце и накара Пламтящата кула да му налее отново.

— Знаехме само за Еленовата река и стражевия пост. Никога не съм имал представа къде живеят.

— Те не говорят много, но аз знаех, че имат територия. Трябваше да имат. Крият лицата си. Кожените ризници, които носят постоянно, с тях крият знака на бандата си. Трябваше да има начин да бъдат отстранени. Какво друго можех да правя, докато се криех? Разпитвах и размишлявах. Когато стана напечено, се наложи да спра търсенето. Наложи се да избягам от „Змийски път“. Сега живея на брега при Морските скали, а там никой не знае нищо.

— Това звучи…

— Преди да ме прогонят обаче, бях научил някои неща. Подножието на Гранитната буца. Това е тяхна територия.

— Те ли били? Алферт, не е възможно. Росомахите не припарват около Еленовата река.

— Готов съм да заложа ивицата сух пясък, върху която живея, за остатъка от тази яхния.

Не особено тежък облог. Уондъл се замисли. Никога не беше стъпвал на територията на Росомахите. На децата бе забранено да ходят там. Районът се намираше до самата гора, в основата на покрит с храсталаци гранитен хълм, не изолиран, но лесен за отбраняване, на два часа пеш от Еленовата река. Никой не стъпваше там без покана, а покани не се правеха често.

Росомахите грабеха, но рядко и на големи групи. Интересно, но никой не се беше замислял (никой освен търговците) как една толкова голяма банда събира достатъчно, за да се изхрани. Те сякаш събираха само за да не губят тренинг…

Росомахите.

— Това е до голяма степен предположение — отбеляза Уондъл.

— Уондъл, помниш ли онези щураци, които можеха да четат? На твоето празненство се насмъркаха с прекалено много прах…

— Отидоха на гробищата. Мозъците им бяха размътени от духове. Пелзед ги продаде на Росомахите за една каруца портокали. Точно това ме глождеше. Как успя изобщо да намери някого, който да ги вземе?

Алферт се усмихна, показвайки единствените си четири зъба:

— Защо са им на Росомахите двама ненормални, които могат да четат и в същото време са прекалено тъпи, за да си спомнят каквото и да било?

— Форигафт.

— Точно така.

Братята Форигафт. Егон беше най-младият, продаден на Росомахите и сега писар на торонекстите! Благодаря, Алферт.

— Вземи си портокал. Дай на стомаха си малко разнообразие.

— Да!

— Брат ми в къщата на Пелзед ли живее? — осведоми се Уондъл.

— Остави я на жените на Пелзед. Господарят Уоншиг живее в онази голяма каменна сграда, откъдето дойде и ти. Май неговата дама Уес не е искала да се мести.

Уес. Уондъл почувства някакво възбуждане в слабините си. Уес беше жива. Сигурно сега бе първата дама на Твърдината. Алферт може би не знаеше подробности.

Разговаряха до късно. Когато Алферт си тръгна, Уондъл забеляза, че четирима млади владелци го чакат с една факла. Той се присъедини към тях; загасиха факлата и се сляха с мрака.

Сетне една сянка се превърна в Промъкващия се.

* * *

Промъкващия се се движеше в почти свръхестествена тишина, но бавно, настрани и превит на две. Едната му ръка бе подута и яркочервена. Уондъл познаваше тези признаци. Като внимаваше да не докосва поразената кожа, той сложи момчето да легне върху един брезент и изпрати да повикат Морт.

Морт изглеждаше грохнал, по-стар от Алферт. Дойде подкрепян от Сандри. Магьосникът прегледа Нечут-невидян, без да го докосва. Промърмори няколко думи на език, неразбираем за останалите. Всички наблюдаваха мълчаливо.

Морт изръмжа:

— От почти трийсет години продавам мазила срещу отровни растения! Сега трябва да забъркам още на място! Писар Сандри, трябва ми лудо биле, домат, чушка, картоф, люти чушки…

Сандри реагира бавно… сякаш не беше свикнал да изпълнява заповеди. Сетне отговори:

— Веднага, мъдрецо.

Заговори бързо на някого отвън. Морт накара всички да излязат. Навън сложи един котел на огъня. После потопи в отварата чиста риза.

— Избърши се с това, момче. Какво си търсил в храсталака?

Промъкващия се погледна Уондъл. Можеше ли да говори пред магьосника? Уондъл го подкани:

— Казвай.

— Уондъл ме изпрати да наблюдавам събирачите на такси. От онази ниска гора излезе някаква каруца. Малка с дребни понита. Опитах се да я проследя. Навлязоха в гората. Пътеката едва се виждаше. Знам, че каручката е по-широка от мен, и тя мина, освен това те не се стараеха да се крият. — Той почеса леко ръката си. — Сетне ръката ми се поду, бях навътре в гората и започна да ми се вие свят. Ето, нещо ме одраска тук, преди да успея да изляза. — На бедрото му имаше три успоредни подути драскотини. — Кълна се, то се е пресегнало.

— Изплакни и това, глупако! — изръмжа магьосникът. — Свали си дрехите. Ще се наложи да ги заровим.

— Те се движат — обясни Уондъл. — Не помниш ли какво ти казах, когато минавахме през гората? Това са същите растения. Искат да те убият. Добре, че си се върнал навреме.

— Имах късмет — добави Промъкващия се. — Само че ги изгубих.

Беше разочарован от себе си.

Сандри се върна с две шепи чушки. Морт се зае за работа.

— Носеха много неща, онази купчина, която Морт е видял в кулата им — продължи Промъкващия се. — Натовариха всичко в каручката и може би десетина от тях тръгнаха с нея, сякаш беше най-ценното, което имат.

— Какво правеха със стоката? — попита Уондъл.

— Не знам. Нали ти казах. Изгубих ги.

Гласът на Промъкващия се заглъхваше.

— Какво мислиш, че правят със стоката, писар Сандри? — попита Уондъл.

Изражението на Сандри остана непроницаемо:

— Нямам представа. Никаква.

— Разбирам. — Уондъл се обърна пак към Промъкващия се и каза тихо: — Може би знам откъде излизат.

Момчето изглеждаше по-скоро замаяно, отколкото изненадано. Уондъл състави мислена карта в главата си. По-късно щеше да я нарисува на пергамент…

Никой не беше минавал по този път, но от лозята на Алферт и Еленовата река до територията на Росомахите сигурно се стигаше за два часа. Там улиците завиваха около хълма, покрит с храсталак. От птичи поглед обаче…

Как можеше да е видял ризницата на Стаксир и кожените дрехи на Криг Мелничаров и да не е направил връзката? „Те минават през гората. Безродните дървосекачи го правят, аз също. На торонекстите им се налага, за да превозват събраното!“

— Накъде тръгнаха? — попита Уондъл. — Покажи ми на картата.

Той нареди да му донесат лампа и пергамент.

Докато чакаха, Морт уви възпалените рани на Нечут-невидян с плат, покрит с лечебен мехлем.

— И изпий това — нареди.

Промъкващия се отпи от отварата.

— Човече, това е кафе! — опита да се оплаче.

— Съжалявам. Ако имаше мед… както и да е, изпий го.

— Ще осигуря мед — каза Сандри.

„Досега говорехме кондигейски — помисли си Уондъл, — а Сандри се правеше, че не разбира.“

— Благодаря — обърна се към писаря.

Заобиколен от Камък, Морт и Сандри, Уондъл начерта карта на Теп. Постара се повече на територията на Росомахите, Еленовата река и на улиците, заобикалящи гористия хълм. Пътят през храсталака бе много по-кратък, но и по-бавен, ако на човек му е мил животът.

Морт съсредоточи усилията си върху района от Черната яма на запад към морето, очерта подробно пътеката, избягваща Господарските хълмове.

Когато Сандри отказа да им помогне за схемата на Теп, магьосникът възрази:

— Картата трябва да е точна. По-късно ще ми е нужна. И поне двайсетина от твоите владелци, Уондъл…

— Дотегна ми от недомлъвките ти, Морт. Картите няма да помогнат. Никой владелец не разбира от карти. — Уондъл се обърна към безродното момче, стоящо малко по-встрани. — Адз Тъкачов, ти разбираш ли от карти?

— Не, никога не съм виждал подобно нещо. Мисля обаче, че започвам да разбирам. Вие рисувате картинка на мястото, където се намираме, така ли е?

Уондъл остана изненадан.

— Да! Ела и помогни.

Адз започна да очертава територията на безродните.

И тя се вместваше добре в общата картина.

— Щом ние се учим толкова бързо, значи и на другите им се удава — отбеляза Морт.

Уондъл кимна. Щом безродните можеха да учат нови неща, значи, това бе по възможностите и на владелците. Владелците бяха по-умни от безродните.

— Нечут-невидян.

Промъкващия се с усилие се изправи. Надвеси се над картата.

— Това голямата стражева постройка, която препречва пътя към гората, ли е? Те тръгнаха насам, нагоре по Еленовата река. Някъде тук напуснаха пътя и продължиха нагоре по склона. За последен път ги видях тук, храсталакът се сгъстяваше…

Уондъл се усмихна:

— Добре.

— Добре ли? Аз ги изгубих!

— Нагоре и през хълма! — Уондъл прокара пръст през картата на гората до квартала в подножието на Гранитната буца.

— Ще отида да видя.

— Почакай до сутринта.

— Не — отсече Промъкващия се.

Камък понечи да го спре, но Уондъл поклати глава. За Промъкващия се това бе въпрос на чест. Нека върви…

— И не през гората, ясно? Искам само да знам откъде излизат от храсталака.

Промъкващия се кимна и изчезна.

Работиха над картата цяла нощ.