Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (63)

60.

Без фургон и впряг пътят до дома бе само четири часа. Уондъл и Резбар не бързаха. Вечерта дойде и всичко потъна в полумрак. За известно време това може би бе последната им спокойна нощ.

Купчината стока пред портата на Нова крепост вече я нямаше. Там двамата се разделиха. Резбар тръгна към работилницата за въжета, Уондъл се прибра у дома.

Домакинството беше разделено от неочакваната сватба. Върбица бе настанила Зелен камък и Люляк в къщата за гости. Стаята на Камък не беше достатъчно голяма за двамата, а и шумът… е, от младоженците можеше да се очаква да вдигат шум. Уондъл и Върбица успяха да заспят едва след няколко часа.

Птицата се беше върнала при Върбица.

— Добър вестоносец е — похвали я тя, — но следващия път ти й кажи какво да ми предаде. Все още потрепервам от гласа на Морт.

— Така ще направя. Освен това трябва да си измислим едно желание. — Уондъл се усмихна в мрака. — Да, магьосникът обеща да изпълни две. Аз обаче използвах едното. Будна ли си?

— Разкажи.

Той заразправя.

— Морт благослови Люляк и Зелен камък — завърши накрая. — Вече стигнахме Края на пътя, така че трябва да ни изпълни и второто желание. Нека си търси друг да го води в Теп. Мисля, че там ще намери смъртта си. Трябва да си уредим сметките, преди да тръгне на юг, но ми се струва, че това няма да стане преди пролетта.

— Какво да си пожелаем?

— Нещо за Саблезъб? Ако беше сгоден, нямаше да се колебая, но вече имаме омъжена дъщеря. Можем да пожелаем нещо за Летящ ястреб или за първото й дете. Жалко, че никога няма да упражним правото си на трето желание.

— Животът ни не е ли съвършен?

— Да.

— Просто питам. — Върбица се размърда в прегръдките му. — Мислех да помоля Морт да ни остави на мира веднъж завинаги.

— Това е лесна магия.

— Би било глупаво. Какво ще кажеш за подарък за внуците ни? Попитай го.

* * *

Никога не бяха виждали Летящ ястреб по-щастлива, отколкото в дните, когато планираше собствената си сватба. Сега, след седем седмици семеен живот, тя беше специалист в тази област. Двете с Върбица започнаха да обсъждат организацията на официалното бракосъчетание на Люляк и Зелен камък, щом се върне керванът.

Младоженците се появяваха само за ядене.

Уондъл все си намираше занимания.

Бизоните бяха в добра форма, но имаха нужда от тренировка. Работещите в Нова крепост се оплакваха, че не могат да споделят проблемите си пред Върбица. Налагаше се да ги изслуша и да вземе решения за всеки. Двама трябваше да се женят. Двама се нуждаеха от грижите на шаман (а още шестима си мислеха, че се нуждаят). Една жена трябваше да бъде изгонена. Мъжът й тръгна с нея и сега имаха нужда от нов ковач.

Денем Уондъл ходеше на гробището, за да плеви и да се грижи за цветята. Върбица отиде до близките кошери. Уондъл не я придружаваше там. Върбица имаше споразумение с пчелите-майки, а те не се разбираха добре с мъже.

— Не те ли жилят?

— Не — отвърна Върбица и му показа как пчелите още лазят по пръстите й.

— Е, носят се слухове, че тази година пчелите от Теп са стигнали до Първите борове. Чифтосват се с местните царици-майки и след това всички работнички се излюпват с отровни жила. Кривото облаче ги нарича „пчели-убийци“.

Той отиде отново на гробището в полунощ, за да се помири с мъртвите, иначе започваха да витаят наоколо. Удивително колко мъртъвци се събират на човек в течение на живота му. Стари приятели; две деца; никакви други роднини, което беше рядкост.

Уондъл им говореше, припомняше им случки, докато се носеха около него. Трудно бе да различи мислите им от своите.

Сгърчените духове на Броненосците му бяха бесни в продължение на години. Тази нощ не се виждаха никакви. Духовете постепенно изчезват… а може би на тези глупаци им беше дотегнало да му досаждат.

Три дни минаха така, след това Люляк се присъедини към новите си майка и сестра. Прислужничките също се навъртаха около тях. Слугите и Зелен камък изглеждаха разсеяни като Уондъл.

— Магията се топи — каза той на Зелен камък; бяха се усамотили, така че жените да не могат да ги чуят. — Това е най-голямата тайна на нашата епоха.

— Меденият месец също се топи. Татко, толкова бързо стана всичко.

— Може би ти избърза. Това не е въпрос, просто размишлявам.

Зеления камък запази мълчание.

— Виж, това място ще оцелее и без нас. Трябва да наглеждам как върви поправката на фургоните. Отивам за три дни. Ще дойдеш ли?

Междувременно и бизоните щяха да се разтъпчат. Щеше да впрегне и шестте в един фургон.

* * *

Фургоните на Пумите вече бяха поправени, изглеждаха почти нови и готови за път. Наоколо не се виждаха впрегатни животни, нито Пуми. Сигурно ловяха и опитомяваха нови бизони.

Наоколо се въртяха двама дърводелци. Уондъл бе очаквал да види повече. Опитаха се да му се присмеят, че кара фургон с шест бизона. Уондъл измисли история за някакъв трол, който понякога излизал на пътя. Тролът предлагал сделка — един бизон срещу двама човека. Този път им беше запушил устата. На връщане можеше пак да го срещнат.

Уондъл прекара няколко часа в оглеждане на фургоните и уреждане на поправката, използва възможността да научи Зелен камък на някои неща.

Сетне двамата отидоха в работилницата на Бялата мълния. Мълнията обикновено спеше през деня, но сега наближаваше залез-слънце и дните нарастваха.

Повечето момчета сами избираха имената си, но Бялата мълния бе кръстен на светкавицата, оставила бременната му майка сляпа и глуха в продължение на година. Бебето, което родила, имало кожа, бяла като сняг. Той беше добър стъклар, як и умел, но не можеше да пътува. Изгаряше много лошо от слънцето.

Бялата мълния се взираше в нажежената до бяло пещ през цепнатините на намокрена кожена маска. Камък и Уондъл затвориха вратата и зачакаха. Бялата мълния извади топка разтопено стъкло на върха на дълга тръба. Задуха в тръбата, направи стъклен балон, разтегли го и го усука. Образуваха се две бутилки, свързани с гърлата си. Мълнията постави внимателно произведението си в кутия с черен прах и внимателно го овъргаля вътре. Сетне вдигна черната двойна бутилка с дървени щипци, пъхна я в една по-хладна и тъмна пещ и затвори вратата.

— Сръчен си — похвали го Уондъл. — Добре изглеждаш.

Мълнията се обърна изненадано:

— Никога не съм се чувствал по-добре. Здравей, Уондъл Перната змия. А…

— Зелен камък вече е женен мъж.

— Момче, човек не разбира кога пораствате. Перната змия, какво ти трябва?

— Лампи. Двайсет, ако направиш отстъпка.

Мълнията вдигна маската си. Лицето му беше бяло като тебешир.

— Преди есента ли ги искаш?

— Не.

— В такъв случай става. Осем на цената на седем.

— О, добре, нека да са двайсет и четири. Какво правиш сега? — Уондъл забеляза, че Мълнията се двоуми, и побърза да добави: — Не казвай, ако е тайна…

— Не ми е казал да го пазя в тайна. Правя бутилка, но трябва да е съвършена. Стъкло, покрито с желязо. Магьосници! Той обаче е велик шаман. — Мълнията се изпъна. — Ставите вече не ме болят! И виждам отлично!

— Черна бутилка ли е поискал?

— Само да я видиш, като стане готова. Ще направя две. Може да избира.

* * *

В каменното огнище горяха камъни. Морт от Атлантида седеше с гръб към малкия огън, за да гледа Кривото облаче. Шаманката се беше настанила толкова далеч, че лицето й оставаше в сянка. Изглеждаха малко неловко. Камък и Уондъл седнаха до Морт, с гръб към огъня.

— Злато? — попита Уондъл.

— Да — отвърна Кривото облаче. — От години ми плащат със злато от реката. Идват времена за дива магия; не е зле човек да има запаси, но иначе какво мога да правя с него? Сега най-сетне срещнах човек, който да ми го пречисти.

— За мен е удоволствие — вметна Морт.

Не беше уместно Уондъл да се интересува за дъщерята на Койот. Когато имаше възможност, попита:

— Как е фургонът?

— Планинския котак го беше направил, нали? Вече осем години го ползваме и само веднъж е чупил ос и два пъти колело. Хитрата катеричка за пръв път пътува сама, но ще се справи. Кара фургони от петнайсетгодишна. Аз само я придружавам. — Кривото облаче се обърна към Морт и обясни: — Фургонът си е неин. Зестра от Уондъл, макар че е дъщеря на Койот. Перната змия, опасявам се, че няма да може да се омъжи.

— О, ще си намери мъж — намеси се Зелен камък. Дъщерята на Койот по някакъв странен начин бе негова полусестра, затова в гласа му звучеше известна собственическа нотка. — Тя просто… разучава. Трябва да намери някого, който не се интересува от еднорозите. Ще му е нужен голям кураж.

Морт се обърна към шаманката:

— Ще остана тук, докато уредя няколко сделки. После се връщам при Скалните игли. Там има предостатъчно манна. Ще взема някои неща за Отшелника, за да спечеля благоразположението му.

— Това място явно е възхитително — отбеляза Кривото облаче. — Може и аз да мина.

— Отшелника ще ти допадне много.

Тя се засмя:

— От думите ти изглежда наистина лъчезарен човек.

— Ще изчакам там до пролетта. Тръгвам с кервана, оставям го в Сечището и отивам в Теп. Бих искал да ме придружиш, Уондъл.

Уондъл поклати глава:

— Обещал съм на Върбица, преди много време. На себе си също.

— Не спомена ли, че искаш да продължиш търговския път? Да намериш нови клиенти, нещо екзотично, да намериш работа за цялото семейство…

— Търся такива възможности, това е вярно. Децата ми обаче са способни, Морт. Така са възпитани. Ще намерят нов път или ще прокарат.

Уондъл говореше, без да поглежда Зелен камък, но момчето слушаше внимателно.

— Пътят към Тавана на Рордрей се контролира от Пумите — отбеляза Морт. — Няма къде да се наместиш. Господарите в Теп обаче, какво ценно имат те?

Уондъл протегна ръце. Лявата му бе малко по-къса от дясната и леко изкривена.

— Аз не съм добре дошъл на Господарските хълмове, дадоха ми да го разбера.

— Това беше едно време. Ще се върнеш като зяпач…

— Слушал съм вече тази песен.

— Нещо повече от зяпач. Ти имаш име. След двайсет години историите на разказвачите със сигурност са достигнали до господарите, а също и до безродните.

— Безродните няма да искат да имат нищо общо с един владелец!

— Като стана дума, имат ли владелците нещо ценно, с което може да се търгува?

— Ами, да, ако безродните им го осигурят. Не ми се вярва обаче Росомахите, „Бухалските човки“ или Водните демони да пожелаят да търгуват с човек от „Змийски път“!

Уондъл не спомена за мъртвите в семейството му, нито за разрушението, което следваше Морт навсякъде. Морт си знаеше. Уондъл не можеше да повярва, че магьосникът говори сериозно.

— Ще съм луд, ако се върна. Ти също. Откажи се от това… — Той махна зад себе си към горящата златна руда. — Събирай си ума. Помисли добре.

— Заседналият живот доставя ли ти удоволствие?

— Много.

— И все пак нямаш ли някои сметки за уреждане в Теп?

— Нищо, за което да мога да платя.

Зелен камък се намеси за пръв път:

— Как е там?

Морт заобяснява как имал магазин сред безродните и владелците. Уондъл разказа как беше играл с духовете около Черната яма. Сетне Морт отново поде… Децата на Уондъл знаеха за живота му в Теп, бяха слушали и разказите на Върбица, но Морт разкриваше тайни, които никой не знаеше.

Останаха да разговарят до късно.