Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (22)

19.

Билките на Морт бяха редки, но и двамата разбираха, че магьосникът се стреми и към повече знания. Използваше експедициите на Уондъл, за да си състави карта на гората.

Морт не се скъпеше с наградите. Уондъл получаваше лекарства за облекчаване на болка, против възпаления и за сън. Листата от напръстник, стрити на прах, караха човек да изпадне в яростна треска преди бой. Маковете даваха кафява смола, която носеше хубави сънища. Билките губеха силата си, когато не се използваха, а Уондъл често береше повече, отколкото Морт и Твърдината можеха да употребят.

Започна да ги разменя срещу услуги на улицата.

Морт винаги обясняваше на хората как да използват стритите листа. Смръкни внимателно. Никога по-често от веднъж седмично и никога да не се загряват. Уондъл правеше същото.

Един ден го извикаха при Пелзед.

Предводителят бе ядосан:

— Давал ли си напръстник на Дудигракт?

Дудигракт беше един от съветниците му, едър грубиян, който постоянно разправяше какво искал да направи на господарите. Обикновено стоеше зад Пелзед. Сега го нямаше.

— Не, господарю. С него не се разбираме много.

— Мъртъв е. Неколцина лабиринтници проникнали в „Змийски път“. Изпратих Дудигракт да се разправи с тях. — Пелзед се обърна към един от мъжете зад себе си. — Ренвилдс, разкажи пак какво е станало.

— Да, господарю, Дудигракт видя лабиринтниците. Били петима. Ние бяхме само шестима, но Дудигракт изглеждаше разярен. Лабиринтниците бяха изплашени и аз бях сигурен, че ще хукнат да бягат, ако им дадем възможност. Щяхме да ги погнем. Те щяха да избягат, без да се пролее нито капка кръв, и щяха да хвърлят всичко, което са събрали. Тъкмо смятах да го кажа на Дудигракт, когато видях, че е приготвил един лист, покрит с бял прах. Той смръкна порядъчно количество от него, сетне лапна парче кафява смола и задъвка, след това смръкна още веднъж от листото. Опитахме се да му кажем нещо, но той просто се ухили, рече, че било грехота да го разсипва и че сега бил готов за бой.

Пелзед погледна Уондъл:

— Знаеш за какво говори, нали?

— Да, господарю. Аз винаги предупреждавам хората колко опасен е белият прах от напръстника. Кафявата смола е безобидна, от нея най-много да ти се приспи, белият прах обаче е опасен.

— Какво прави белият прах?

— Не знам, господарю. Повтарям само онова, което Морт от Атлантида казва на клиентите си. Той никога не им продава повече от щипка бял прах и ги кара да го смъркат пред него, в магазина. Не им дава повече, преди да е минала седмица. Кафявата смола я продава по всяко време, но не и белия прах.

— Продължавай, Ренвилдс — нареди Пелзед.

— Този магьосник явно знае какво говори. Дудигракт смръкна от това чудо, ухили се и изведнъж пощуря. Извади ножа си и преди да успеем да направим каквото и да било, се нахвърли върху лабиринтниците. Те бяха готови да говорят, нали знаеш, да се поперчат, преди да побегнат, и ние се готвехме да им отговорим със същото. А Дудигракт изведнъж им скочи с ножа си. Закла двама без никакво предупреждение; те дори нямаха време да реагират. Сетне другите извадиха ножовете си и единият го наръга, но, Господарю, той сякаш не почувства нищо. Изрева, но не от болка, а така, сякаш е време за пожар. Бяхме сигурни, че Янгинатеп го е обладал, но той не искаше да пали нищо. Искаше да убива! Наръга още един лабиринтник, а другите хвърлиха всичко и побягнаха. Бяха наистина изплашени, ние също, господарю. Когато лабиринтниците избягаха, Дудигракт се обърна към нас, сякаш не ни познава!

Пелзед кимна мрачно:

— Продължавай.

Ренвилдс вдигна рамене:

— За всичко е виновен прахът, господарю. Той извиква невидими чудовища.

— Аха. Защо не последвахте лабиринтниците?

— Прекалено бързо бягаха, господарю, а и трябваше да минем покрай Дудигракт! И така, тъкмо се чудехме какво да правим, когато той изрева отново и се свлече, забръщолеви как чудовищата го преследвали, сви се, сякаш се готвеше да спи, само дето вече не се събуди.

— Откъде го е взел? — пожела да научи Пелзед.

— Не ни каза, господарю. Твърдеше, че го бил събрал, но не каза къде.

Пелзед се обърна към Уондъл:

— Е?

Уондъл разказа каквото знаеше:

— Господарю, преди около седмица неколцина воини от „Черен лотос“ ме пресрещнаха край източната граница. Бяха прекалено много, за да се бия, затова ги оставих да съберат торбата с напръстник, която носех на Морт. Вътре сигурно е имало достатъчно, за да причини това на Дудигракт. А може би са смесили праховете. Нямам представа обаче как е стигнал от „Черен лотос“ до Дудигракт!

— Не си ми казал за това, Уондъл. Само че са те гонили.

— Срамувах се, господарю.

Пелзед кимна замислено:

— Аз изпратих Дудигракт да разучи какво е станало. Сигурно е настигнал тези лотоси. А не ми каза нищо! Нищичко! — Пелзед започваше да се ядосва все повече и повече, но не на Уондъл. — Значи, сам си е виновен. Обаче, Уондъл, внимавай с тези прахове.

— Ще внимавам, господарю.

* * *

Прахове обаче винаги имаше много и винаги имаше приятели, които да искат да пробват. Толкова много неща можеше да си купи с праха от напръстник.

Обаче някои твърде много се пристрастяваха към билката.

Един ден трима го последваха до дома му. Ресалет и други двама чичовци излязоха да ги прогонят.

Същата вечер Уондъл бе извикан в голямата североизточна стая на Ресалет на втория етаж. Ресалет го изгледа укорително:

— Дарграмнет казва, че си умник. Или поне навремето го казваше.

Уондъл кимна. Стара майка вече от година не можеше да го познае. Сега само седеше до прозореца и говореше за старите времена на всеки, който беше готов да я слуша. Историите й бяха интересни, но тя повтаряше едно и също по сто пъти.

— Като си такъв умник, защо се държиш като глупак?

Уондъл се замисли за момент, сетне извади няколко мидени черупки от кесията си и ги остави на масата на Ресалет.

— Да, по-големите глупаци от теб са готови да плащат. Ами ако си помислят, че държиш тези боклуци тук? Ще дойдат да си ги вземат. Ще се наложи да се бием. Ще изгубим хора; ще има кръвни пари. Господарите ще се намесят. Не можем да се бием с господарските люде!

— Господарите не се интересуват от белия прах — отвърна Уондъл. — Те държат конопена смола в кутийки.

— Не ми се прави на много умен, момко. Знам, че си бил на Господарските хълмове и виж какво си докара оттам! Върна се пребит и безполезен и носиш повече главоболия отколкото полза. Ако Дарграмнет не те харесваше толкова, да съм те хвърлил на койотите. Не знам какво правят господарите у дома си, но тук проблемите с този прах ще ни докарат ядове с господарските люде. Могат да сринат тази къща из основи. Това е Твърдината! Родът ни живее тук още отпреди да съм се родил и аз нямам намерение да я губим заради теб.

Уондъл се опита да смени темата:

— Биковете продават коноп. Господарят Пелзед черпи с чай от коноп.

— Пелзед дяволски внимава с този чай. А и откога „Змийски път“ подражава на „Бича кожа“? — Ресалет размаха юмрук. — Не ме интересува дали „Змийски път“ ще продава коноп. Това е Твърдината. Уондъл, ако искаш да търгуваш с прахове, прави го някъде другаде. Вземи си къща. Твърдината не иска да си има ядове. Ясно ли е?

— Пелзед ми предложи къща в „Чашата на мургавия“ — отвърна Уондъл. — Да приема ли?

— Както решиш.

Уондъл с изненада си даде сметка, че Ресалет наистина го мисли. За него той все още беше дете, но Ресалет наистина го мислеше. Щяха ли да го изхвърлят от Твърдината?

Той се замисли дали да не започне самостоятелен живот. Може би щеше да е интересно. Повечето от връстниците му, които се бяха отделили от семействата си обаче, бяха мъртви.

Коскартин беше оцелял. Живееше заедно с половин дузина млади мъже и още толкова жени и имаше някаква уговорка с Пелзед. Занимаваше се с неща, донесени от Водните демони.

— Предпочитам да остана.

— В такъв случай ще се откажеш от праха. Откажи се и нека всички да го разберат. Раздай всичко, което имаш. Погрижи се всички да разберат, че нямаш повече.

— Ама защо?

— Защото аз искам…

— Да, това го разбрах. Искам да кажа… каква причина да измисля за пред тях?

Ресалет се подсмихна.

— Кажи им, че ти се е явил Янгинатеп и той ти е наредил.

— Никой няма да повярва!

— Измисли тогава каквото искаш, само не ми носи повече от този боклук.

* * *

За събирането у Уондъл се говореше с години. Той донесе всичко: бял прах и жълти листа от напръстник, кафява смола. Раздели го внимателно на дози. Уоншиг намери малко коноп. Трас Притрор написа две песни и разказва много, но с напредването на нощта речта на гостите ставаше все по-неразбираема.

Шилос успя да се сдобие с три дози кафява смола. Уондъл не го спря; този досадник имаше навика да вдига врява до небето, когато му откажеш нещо. Шилос заспа в един ъгъл и братята Форигафт явно го откриха там.

Никой не пострада сериозно.

Друго такова събиране нямаше да има никога. Това обаче щеше да се помни…

Двама млади владелци се озоваха в реката, но поне останаха живи.

Три момичета забременяха.

Шилос се събуди чак по залез на следващия ден, по средата на едно кръстовище, гол, изрисуван със знаците на една противникова банда и с едно кратко послание.

Стената на къщата, която Уондъл бе взел от едно семейство безродни специално за случая, носеше още думи, изписани между знаците на десет местни банди… доста красиво, но всяка от бандите би приела надписите за кръвна обида.

В деня след събирането стената около Мъртвия град осъмна с още надписи с яркочервена боя. В Мъртвия град се погребваха онези умрели, които не са потърсени от никого. Никой не рисуваше знаци там, всички банди бяха добре дошли.

Пелзед повика братята Форигафт.

Те се бяха научили да четат и това ги караше да се държат надменно. Пишеха върху всяка възможна свободна повърхност. В нощта на Уондъловото събиране сигурно бяха полудели от прахчетата. Уондъл си спомняше как бяха ругали, ревали и лудели… беше ги видял как пишат по стената му и се бе смял като ненормален. Не си спомняше кога са си тръгнали.

Братята се бяха разпръснали из „Змийски път“ и Площада на мира. Лесно се забелязваха. Мърмореха си сами. Крещяха скрити обиди на минувачите. Двама от тях се опитаха да напишат нещо с жълта боя върху огромното шкембе на Ренвилдс. Той им позволи да довършат, след това ги зашемети с по един удар.

Направо бяха полудели. Пелзед ги държа две седмици, сетне някак си успя да ги размени за една каруца портокали с Росомахите, които живееха под Гранитната буца.

* * *

Уондъл прерисува някои от надписите им и ги занесе на Морт.

— „Аз не бях владелец! Цинколеяр ме татуира!“ — зачете магьосникът. — „Разрови пясъка на Морски скали, за да намериш съкровището, заради което умрях.“ „Тя ми скри ножа!“ — Морт вдигна очи. — Във вашия Мъртъв град явно лежат доста жертви на убийства. Когато вашите полудели писатели са вилнели там, духовете на мъртвите са написали посланията си в умовете им. Справедливостта има своя манна.

* * *

Понякога Уондъл съжаляваше за решението си. Можеше да се премести в собствена къща с подлизурковци и жени, както Коскартин…

Коскартин и всичките му сътрапезници бяха избити от неизвестни врагове половин година след събирането на Уондъл.