Фридрих Незнански
Кралят на казиното (16)

7.

След два дни станаха събития, които коренно промениха живота на полковник Павлов, макар че Кроткия удържа на думата си и срещата с Монголеца се състоя.

Влакът се движеше през равнинна местност. Беше привечер. На запад аленееше огромен залез, обагрил половината небе. Равномерно потракваха колелата.

— Гледайте, момчета, каква красота — възкликна Слава Грязнов, вперил очи през прозореца.

Мярна се мост над маяка рекичка, след което се заточиха къщите на голямо село. Из просторното зелено поле пасяха крави. Пастирът беше на кон и засенил очите си с ръка, се взираше в профучаващия влак.

— Каква красота — повтори Грязнов. — И защо не си живеят хората мирно и щастливо? Юрнали се да грабят и убиват, да се тъпчат с наркотици! — Той огледа спътниците си в купето, майор Голованов, Демидич и Филип Агеев-Филя. — Е, добре, обяснявам ситуацията… Докъде бяхме стигнали? До складовете. Ама какви ти складове, направо вертепи. И всеки си има собственик. За хероин идва само някой, на когото собственикът знае и кътните зъби. Другиго не би пуснал, ако ще да му се влачи в краката. Така че сме набелязали някои адреси. А местните оперативници ще ви обяснят по-подробно нещата. В тия вертепи като правило се държи само малко количество „хера“. Двеста-триста грама, най-много половин кило, но нали тия грамове се вземат отнякъде! Със сигурност е известно, че във Воронеж има дори не десетки, а стотици килограми от тая отрова.

— От Афган ли? — попита Голованов.

— Като го видиш, ще кажеш. Да не си пробвал?

— Не само че е пробвал, ами е и зобвал! — ухили се Демидич.

— От Хонконг е — каза Грязнов. — А аз, момчета, съм ходил там.

— Пробва ли китайките?

— Не можах — въздъхна Слава. — Тъкмо се бях настроил, а тая курва взе, че ми сипа в чая някакъв наркотик! И веднага ме събори.

— И дълго ли те държа? — изкиска се Голованов.

— Дълго, момчета. Докато си дойде Ваня Монголеца.

— Ваня Монголеца — избоботи Демидич. — Толкова ли не можем да му свием перките на тоя гад?

— Можем — отговори Демидич. — Но първо трябва да го хванем на местопрестъплението.

Демидич изсумтя и млъкна.

— А сега продължаваме нататък… Трябва да узнаем къде се намират тези стотици килограми, да арестуваме пазачите им, желателно е те да останат живи и…

— И после да им теглим куршума — допълни майор Голованов. — Че какво друго да ги правим тия изроди, а? Съсипаха например дъщерята на моя съсед. А между другото, той е доктор на науките. Момиче като картина, същинска Василиса Прекрасна! Сега умира. Боцнала се веднъж-дваж, а после свикнала да се дрогира.

— Сто и петдесет гущера за грам — обади се Филя. — Откъде е вземала тия пари?

— Със сигурност не от доктора на науките! Какво може да вземе от него? Заплатата му е триста и петдесет хиляди! Сама си е припечелвала. А да ти обяснявам ли, Филя, по кой начин?

— Хайде и ти, командире — срамежливо се усмихна Филя.

— Много се палиш, майоре — поклати глава Грязнов. — Още отсега усещам какви поразии може да направите в нашия славен град Воронеж…

— Яд ме е бе, Грязнов.

— Не само тебе те е яд!

— Тия гадове боднат децата два-три пъти безплатно, зарибят ги, а после — край…

— Нашата задача, момчета, е да ги намерим, да ги хванем и да ги арестуваме.

— Само ние осмината ли ще действаме? — поинтересува се Голованов.

— Ще дойдат още хора. — Грязнов спря погледа си на Филя. — Филип, ти чувал ли си нещо за Льоня Пръста?

— За Льоня Симков?

— Да.

— Чух, че бил някакъв авторитет в мафията.

— Сега е кръстникът във Воронеж. Бизнесмен. Неговата дума е закон. Познаваш ли го лично?

— На една улица сме израснали.

— А той знае ли нещо за тебе?

— Може и той да е подочул нещичко…

— А за кой пръст му е прякорът? Да не е за средния? — изкиска се Голованов.

— Няма показалец на лявата ръка — обясни Филя.

— На дясната — поправи го Грязнов.

— Абе сигурен съм, нали аз лично му го отсякох — възрази Филя.

— Тоест как така? — втрещи се Слава.

— Ми той ме помоли и аз му го отсякох.

— Че защо?

— Да не го вземат войник.

— Да, Филя — отбеляза Голованов и изтананика: — „Какъвто си беше, такъв си остана…“

— Щом като Пръста е такъв авторитет, значи и Дима Кучешкия зъб е при него, нали? — попита Филя.

— Да, има такъв.

— А Венка Резеца?

— И такъв има.

— Значи цялото котило се е събрало — презрително се подсмихна Филя. — Грязнов, да не искаш да ме използваш като Щирлиц, а? Нямам нищо против. Дори ще ми бъде интересно.

— Ще те надушат, Филя, опасно е…

— Стига вече де, Грязнов — намеси се Голованов. — Ти си началникът и трябва да заповядаш, а нашата работа е да изпълняваме. На всекиго от нас могат да окачат кожата на стената. Ако ни хванат.

— Но Филя отива в самото котило!

— А ние къде ще бъдем? На оня свят ли? Ще им отрежем всички пръсти, включително и средния.

Демидич гръмко се разсмя. Грязнов го погледна и замислено каза:

— Дали пък да не идат двамата с Демидич? Какво смяташ, Филип?

— Той не лафи на жаргон — възрази Филя.

— Не му и трябва. Търговец е. „Нов руснак“. Собственик на златна мина. Частник.

— Демидич има вид на търговец — подкрепи го Голованов.

— Ще бъде гъбав с долари…

— Ми откъде ще ги взема? — сащиса се Демидич.

— Ще ти дам.

— Тогава може — бързо каза Демидич.

— Но за всеки похарчен долар ще искам отчет.

— А, няма да стане.

— Аз, момчета, съм сключил един договор. Ще получа десет процента от всеки конфискуван грам хероин.

— На един килограм това прави хиляда и петстотин долара, а на сто — сто и петдесет хиляди — моментално пресметна Филя.

— Трябва да изземем един тон. Милион и половина в зелено — делово отбеляза майор Голованов.

— Ми щом ще изземваме, да вземаме като хората. Какво ще се занимаваме с дреболии — подкрепи го Демидич.

— Та решавайте, братлета — върна разговора на предишната тема Грязнов.

— Дали да не направим обратното? Аз да съм търговецът? — предложи Филя.

— Абе какъв търговец ще излезе от тебе бе, Филя — възрази му Голованов. — А Демидич все едно си има фактура, разбираш ли, самата му външност е такава. И водката я пие с водни чаши. Търговец и половина!

Неочаквано Грязнов подкрепи идеята на Филя:

— Така решаваме. Щом като някакъв си Пръст е бизнесмен, защо нашият Филя да не е търговец? Ще се появят общи интереси помежду им и работата ще тръгне.

— А аз какъв ще бъда, като съм с Филя? — попита Демидич.

— Горила, както си му е редът — отговори Голованов вместо Грязнов, а после ловко се измъкна от ръчищата на побеснелия Демидич и помоли: — Спри го бе, Грязнов. Ще ме удуши!

— По-кротко, Демидич! — Грязнов го огледа. — Не е лоша идея. Ще му бъдеш бодигард.

Демидич стана и излезе от купето, като затвори с трясък вратата.

— Няма нужда, момчета — каза Филя и със състрадание погледна към коридора. — Вижте сега как се ядоса Демидич… Пък и всичко това са глупости. Търговец, бодигард…

— Вярно, че са глупости — съгласи се Грязнов. — Ами защо не оставим всичко както си е, без да измисляме нищо? Освен една подробност. Нали сте чували за обединението „Афганско братство“?

— Всичките ги познаваме — отговори майорът.

— Те са предприемаческа структура. Заплати не плащат, на ръка не дават. Дори напротив, някои на тях им дават…

— Става — каза Филя. — А Демидич ми е близък приятел. Но в братството момчетата са заможни.

— И вие ще имате достатъчно пари. Ще спретнеш един гуляй, тъкмо и нас ще ни почерпиш на аванта. Майоре, извикай Демидич!

— Владимир Афанасиевич! — поотвори вратата Голованов. — Елате, ако обичате!

Демидич влезе и се спря на вратата, като закри с тялото си целия й отвор.

— Тук се посъветвахме и решихме, че ти вече не си горила — със сериозен тон оповести Голованов. — Ти си си ти. Сержант от разузнавателната рота, „руски вълк“. Е и, разбира се, близък приятел на Филя. Пристигнали сте си в отпуска. Излиза, че не си вече и търговец. Така че ще разчиташ само на командировъчните.

— Щом съм в отпуска, трябва да имам и пари за отпуската — съобрази Демидич.

— Това вече ще питаш Грязнов!

— Ще получиш — усмихна се Слава.

Във Воронеж пристигнаха вечерта. Гостите от Москва бяха посрещнати от началника на местната криминална милиция Сергей Иванович Зарецки, с когото Грязнов беше приятел още от времето, когато Зарецки работеше в Московската криминална милиция като заместник-началник отдел.

— С тебе отиваме у дома — каза Зарецки на Слава. — А момчетата ще се качат в микробусчето. Ще живеят извън града. В частен пансион.

— Ако обичате, дайте ми телефона на този пансион — учтиво помоли Голованов.

— В микробусчето ще ви кажат номера.

— Благодаря ви.

— В осем нула-нула ви събуждам! — подвикна Грязнов след подчинените си, които вече бяха тръгнали към микробуса. — Така че да сте свежи като репички!

— Помня, шефе! — отговори Голованов. — На сух режим сме!

— Кои са тия? — попита Зарецки. — Нямат вид на наши…

— Абе хулигани — отговори Грязнов, но в гласа му прозвуча открито одобрение.

 

 

От Филя не излезе никакъв Щирлиц.

Родителите на Филип Агеев живееха в покрайнините на Воронеж в собствена къща. Пристигането на сина им беше изненада за тях и затова му се зарадваха още повече. Веднага дотичаха сестрата на Филя и зет му с децата си, две малки момиченца. И ядоха, и пиха, и песни пяха, откараха чак до след полунощ. На заранта Филя излезе на площадката пред вратата, приседна на горното стъпало и запали цигара. Нищо не се бе променило на родната улица, все същите паянтови къщурки си стояха наоколо, само дето на мястото, където едно време беше паянтовата съборетина на Венка Резеца, сега се издигаше голяма къща от червени тухли с желязна ограда.

— Ти що си се дигнал толкоз рано? — излезе бащата на Филя от зеленчуковата градина.

— На Венка ли е? — кимна Филя към къщата.

— Негова. Има вече две години, откак я построи.

— Голям човек е станал значи Венка Резеца…

— Ми не е малък. Депутат!

— Шегуваш се, татко!

— Депутат е в Градската дума.

— Значи Венка е приключил с миналото.

— Приключил ли? — изненада се бащата. — Че с плюнки ли го дигна тоя дворец?! Всичките ти бивши приятелчета все са приключили! Това Льонка Пръста, това Венка Резеца! Всички си имат дворци!

— И всички са депутати? — подсмихна се Филя.

— Гледай по-нагоре. Депутатите май са им в краката. Милионери станаха те, ако не са вече и милиардери! И най-интересното е, че хората виждат всичко това и всеки си мълчи! Опита се едно девойче, съдийка беше, и получи куршум в челото! А още нямаше и двайсет и три години. Никого не намериха!

— Не са търсили както трябва.

— Нали това ти казвам. Загива вече майчица Русия…

— Не бързай, татко, да я оплакваш.

— На, сине, да си оправиш махмурлука — извади бащата от джоба на сакото си отворена бутилка коняк. — Гледах снощи, че двамата все на коняк наблягахте, та рекох да купя. Аз вече пийнах, та се пооправих.

— От шишето ли да пия?

— Защо? — възрази бащата и извади пластмасова чашка. — Имам си и посуда.

Филя изпи коняка и запали нова цигара.

— И при вас в Москва постоянно се стрелят и убиват. И пак така не намират виновниците.

— И в Москва не търсят както трябва.

— Разцепиха Русия и сега я оплячкосват на парчета! Решили да вземат Чечня! И пращат ли, пращат там момчета да се бият. Пък и командирите едни, мамицата им мръсна! Сталин за тая работа щеше да ги очисти без съд и присъда!

— Всичко, което казваш, татко, е вярно. Ама с жалби нищо не се оправя.

— Сега единствената ни надежда остана в Господа Бога… Навсякъде разбойници, навързали се като свински черва. Де що има, всичко наизкупиха и всички подкупиха.

— Моите другари например не са ги купили и няма да ги купят.

— Че колко сте вие? Шепа хора!

— Шепа хора, ама сме родени с късмет! — усмихна се Филя.

— А Венка се движи с охрана — кимна към къщата бащата. — Като министър! Общо взето, е добро момче. Един ден се заприказвахме с него и стана дума за фуражни смески, а на другия ден гледам — идва цял камион! Сега моите прасета плюскат, та ушите им пукат! Дори пари не ми взе тоя Венка… Мисля си, синко, че не е забравил добрината, която му направи ти навремето.

— Отивам да събудя Демидич — каза Филя и стана.

Към десет часа сутринта пред къщата на Агееви спря вносна кола. От нея слезе Венка Резеца. А Филя и Демидич стояха вече на площадката, готови за излизане.

— Здравей, спасителю! — подвикна отдалече Венка.

Тази история се бе случила отдавна. Филя наистина беше спасил бившия си приятел от сигурна смърт. Венка скочи в Дон, удари си главата в някакво коренище и остана под водата. Реката беше мътна и Филя го намери чак след пет минути, успя криво-ляво да го измъкне на брега, разтръска го да му изкара погълнатата вода и мръсотии и му направи изкуствено дишане уста в уста, докато отвори очи. Така Венка оцеля.

Сега Венка не остана дълго в дома на Агееви. Пийна по случай пристигането на сина, припомни някои случки от едно време и стана да си тръгва, като намигна на Филя да излезе с него.

— Закъде си се изтупал така? — попита той вече на площадката, като оглеждаше елегантния костюм на стария си приятел.

— Бях решил да намина към тебе. Да се видя с Пръста или Кучешкия зъб. Ако искаш, да вземем да прескочим заедно, а?

— Нека си остане между нас — аз нищо не съм ти казвал и ти нищо не си чувал. Но те съветвам да не ходиш нито при Пръста, нито при Кучешкия зъб. Разбра ли ме добре, Филя?

Погледът на Венка Резеца беше мрачен и сериозен.

— Жив и здрав да си, Веня — бавно проговори Филя и се отправи към къщи.

— Какво си се начумерил такъв? — посрещна го Демидич.

— Да тръгваме, Демидич — без да му отговори на въпроса го подкани Филя.

— Браво бе, Щирлиц! Свърши я като кучето на нивата! — повтаряше Грязнов, като сновеше из стаята и поглеждаше към Филя. — Учете се от бандитите, момчета. На секундата те разкри!

— Ти не го доизслуша, Грязнов — опита се Голованов да защити своя другар.

— Какво да го слушам?! Още щом го погледнеш, си личи, че е от „Лубянка“! Всички там ходят със сиви костюми!

И тримата мъже едновременно посегнаха към цигарите си.

— И какво ти каза тоя депутат значи? — попита малко по-меко Грязнов, като се мъчеше да овладее гнева си.

— Че не ме съветва да ходя при Пръста.

— Само това ли?

— Да.

— Явно те е предупредил в името на старото ви приятелство, така ли?

— Така излиза.

— Мислете, момчета, мислете! — огледа Слава „вълците“. — Какво може да му е станало известно на тоя Пръст…

— Че сме тук, във Воронеж.

— Не само ние сме тук. Днес пристигат и хора от СОБР^[1].

— При тях няма никой на име Филя — обади се Голованов.

— Ясно тогава — бавно произнесе Грязнов.

— Докладвал е някой от тримата тукашни. В микробуса бяха само шофьорът и капитанът… — каза Голованов и въпросително впери очи в Слава.

— Невъзможно, момчета. Заедно сме работили с него. Не съм забелязвал подобни наклонности.

— Кога е било това?

— Преди пет-шест години…

— Доста време — отбеляза майорът. — Между впрочем в микробуса изобщо не сме приказвали какви сме, що сме, откъде идваме и защо.

— Само вицове си разправяхме — вмъкна някой.

— И то за жени — добави друг.

— Ако някой от двамата е докладвал на ония, дори при най-добро желание не е могъл да каже нищо съществено. Но явно не е така, щом като бившият авер на Филя го е предупредил, значи работата е дебела. Ти нали сам каза, Грязнов, че Резеца е дясната ръка на Пръста.

Слава се замисли. Наистина не можеше да се намери никакво логично обяснение на случилото се. Не му се щеше да подозира полковник Зарецки, обаче обстоятелствата го принуждаваха.

— Дявол го взел, братлета — колебливо проговори той. — Хем не ми се иска да повярвам, хем пък не мога да не го вярвам…

— Той веднага ми стана недотам симпатичен. А аз от пръв поглед ги усещам хората и на секундата ги разбирам колко чинят!

— И ти не си му станал кой знае колко симпатичен.

— Е, краставите магарета през девет баира се подушват! — весело отбеляза Голованов. — Щом като и аз не съм му симпатичен… Аз тая мърша веднага…

— Хайде, стига, стига! — прекъсна го Грязнов. — Спокойно, ще разберем. А вие ще седите и ще чакате. И без много приказки.

 

 

В деня след погребението на майка си Лариса Ивановна се обади на Турецки и го помоли в осем вечерта да я посети в апартамента й. Александър се чувстваше доста притеснен. От една страна, смяташе, че моментът е неподходящ, че е жестоко и нечовешко да я разпитва веднага след погребението, но от друга — вече трябваше да доведе това разследване докрай. Разбира се, той предложи да отложат срещата за някой друг ден и да се видят в следствената служба, но вицепремиерката му отговори сухо, че от смъртта на майка й е минало достатъчно време и тя вече я е оплакала. Така че вече могат да приключват с тази доста проточила се история.

В осем без пет Турецки пристигна пред сградата в Крилатско, където живееха членовете на правителството, показа служебната си карта на дежурния от охраната, той намери името му в списъка на поканените посетители и точно в осем часа следователят позвъни в жилището на вицепремиерката.

Въпреки очакванията на Турецки апартаментът не беше особено луксозен, а най-обикновен — четиристаен наистина, с подобрено разпределение и различни екстри, обаче при сегашния стандарт на богаташите това не би учудило никого. Беше обзаведен със стандартни мебели, но с добро качество и нови, сякаш току-що докарани от магазина. Не се чувстваше обаче никакъв домашен уют. Странно, но сякаш обитателят на жилището се бе заселил тук само временно, като в хотел — ще поживее известно време и ще си отиде всеки момент.

— Здравейте, Александър Борисович — подаде ръка вицепремиерката.

— Добър вечер, Лариса Ивановна.

— Заповядайте в гостната.

Масата бе сервирана за двама. Стрелникова не беше облечена в траурен тоалет, а в елегантна и дори малко предизвикателна рокля, ясно очертаваща стройната й фигура. „Да — помисли си Александър, — няма да ми плаче на рамото. Какъв характер само! Наистина е възкръсналата Мата Хари.“

— Вино, кафе, чай? Или ще пиете нещо по-силно?

— Кафе.

— Отдавна исках да се запознаем — усмихна се Лариса Ивановна. — Много съм чувала за вас, но сега ви виждам за пръв път.

— Де да имаше друг повод за нашето запознанство — въздъхна Турецки.

— Ама вие сте били донжуан, Александър Борисович!

— И моята помощничка казва същото, но малко по-рязко. Нарича ме женкар.

— Впрочем как е тя? Имам предвид Лилия Василиевна?

— Мисля, че е много добре.

— Дали да не започнем нашия разговор именно с нейната статия? — делово предложи вицепремиерката.

— Можем да го започнем с всичко. Със статията й, с познанствата ви, с женското движение, на което бяхте лидер, с индустрията за развлечения, но така или иначе ще стигнем до въпроса, заради който се съгласих на тази наша среща.

— А можеше ли да не се съгласите?

— Да, можеше, и това ви е добре известно.

— Зная за заповедта, подписана от главния прокурор. Имате разрешение да ме подложите на разпит.

— Изобщо не съм се съмнявал във вашата осведоменост.

— Но прокурорите идват и си отиват, Александър Борисович.

— Както и вицепремиерите — усмихна се Турецки.

— Нима сте толкова силен? — след кратко мълчание попита Лариса Ивановна.

— Хайде да не говорим за странични неща — отваряйки куфарчето си, предложи Турецки. — Моля, прочетете това.

— А какво е то? — забележимо се смути Стрелникова.

— Копие от предсмъртното писмо на Андрей Андреевич Василиев.

Лариса Ивановна го зачете бавно и внимателно, но по лицето й не се долови никакво вълнение, още по-малко смут. Накрая сложи писмото настрана, внимателно си наля пълна чаша с вино и я изпи.

— Прочетох го и както видяхте — особено задълбочено. Разбира се, вие сте разчели и задрасканите редове, нали?

— Ето ги, заповядайте.

— „Сега я ненавиждам. Дявол в рокля, жестоко, безсърдечно същество, всичко друго, но не и човек. Убеден съм, че ако умра…“

Кой знае защо, Лариса Ивановна го прочете на глас, погледна следователя и поклати глава.

— Той не е бил с всичкия си.

— Нищо подобно. Бил е твърде развълнуван — възрази Турецки.

— „Убеден съм, че ако умра…“ Но той се повтаря.

— Връща се към предишната си мисъл.

— " … че ако умра, главният виновник и убиец ще бъде вицепремиерката на Русия. Колко жалко за Русия, колко недостойно и обидно е на подобен висок правителствен пост да стои една престъпничка…" — дочете Лариса Ивановна и сложи листа върху копието на писмото. — Той е луд.

— Андрей Василиев никога не е давал повод за психиатричен преглед или наблюдение — отбеляза Турецки.

— Много бих ви дала за това писмо, но съм чувала, че сте неподкупен — проговори вицепремиерката след дълго мълчание.

— Слухът е верен, наистина имам такъв недостатък — усмихна се Турецки.

— Всъщност писмото няма доказателствена сила…

— Защо не? Ако бъде подкрепено от най-различни други улики, от свидетелските показания на все още живи хора, от документи и прочее, писмото ще изиграе своята роля.

— Откъде ми се обади генерал Пестов?

— От следствения кабинет.

— И вие сте били до него?

— Много естествено, аз провеждах разпита му.

— Значи генералът се разкукурига, а? — презрително се усмихна Лариса Ивановна.

— Веднага си личи, че сте завършили право. Разкукурига се. И не само той, Лариса Ивановна.

— И кой още?

— Позволете ми засега да не ви изброявам имената на хората, дали разобличаващи показания.

— Както виждам, много неща са ви известни, нали?

— Помня, че съвсем същият въпрос ми бе зададен и от друг човек… Да, от полковник Саргачов!

— И вие какво му отговорихте?

— Че ми е известно почти всичко.

— Питам ви конкретно за себе си. Какво ви е известно за мен?

— Ами за вас са ми известни много повече неща, отколкото за полковника.

— Предлагам или да прекратите наказателното преследване срещу мен, или да предадете делото на друг следовател. Вие като лице, заинтересовано от изхода на делото…

— Няма да направя нито едното, нито другото — прекъсна я Турецки.

— Ами ако ви заповядат?

— Кой?

— Да речем, главният прокурор.

— Той няма да го направи. Нали премиерът вече ви отказа да освободи Пестов, когато го помолиха да нареди това писмено на главния прокурор.

— Защо пък да е отказал на мен? — раздразнено попита вицепремиерката, като отново си наля вино.

— Добре де — лесно се съгласи Турецки. — Нека да не е на вас, нека да е на друг човек. Но фактът е налице. Пък и изобщо, Лариса Ивановна, мен лично не ме интересуват наказателните производства във връзка с генерал Пестов, полковник Павлов, Ефим Фишкин, Попов-Городецки и всепризнатия бандит Ваня Монголеца. Аз разследвам убийството на Робърт Уест, по-точно — Андрей Василиев. И смятам да доведа делото докрай, тоест до съд.

— Не ви ли е страх, господин Турецки? — след кратко мълчание попита вицепремиерката.

— Отново заплаха! — усмихна се Александър. — Който го е страх от мечки, да не ходи в гората.

— Вие споменахте и едно опасно име…

— На Монголеца ли? Това е прякор. Като на кучетата.

— Сега вече съм наясно, че знаете много неща. Даже прекалено много…

— „Прекалено много знаеше!“ Обикновено това е реплика на героите от блудкавите криминалета, която произнасят след убийството на онзи, който е знаел твърде много неща. А вие, Лариса Ивановна, сте наясно и че мен никой никога няма да ме докосне с пръст. Нещо повече — няма да закачат и семейството ми. Аз имам твърде много приятели. Те ще открият всички, които са готови да ме убият, и ще ги унищожат. Но това е, в случай че някой ме закачи. А иначе аз ще унищожа лично цялата тая мръсна пасмина. И те го знаят. Трябва да го знаят!

— Кои „те“?

— Убийците, мафията, включително и Ваня Монголеца.

— Споменахте за някакви доказателства. Може би ще ми ги кажете?

— Аз водя с вас неофициален разговор. Дойдох тук по ваша покана, а за доказателствата ще говорим в прокуратурата.

— Казвали са ми, че обичате силните усещания. Но в дадения случай ще ви се наложи да чакате кога ще ви разрешат да ме разпитате официално. Така че може да си останете само с чакането.

— Права сте. Самият аз съм изненадан от това свое търпение — широко се усмихна Турецки.

— И какво смятате да дочакате?

— Приключването на следствието, съдебния процес и наказанието.

— Не е изключено да дочакате приключването на следствието, но наказание няма да последва.

— Аз не съм кръвожаден, Лариса Ивановна. Стига ми и това, че повече няма да заемате своята длъжност. В момента не разчитам на повече, вземайки под внимание вашето високопоставено положение… А какво ще стане по-късно — ще видим.

— И правилно постъпвате!

— Макар че всичко е възможно да се случи — доизказа се Турецки.

— Какво имате предвид?

— Ами слабите не ги обичат, защото са в тежест. И по правило винаги ги доубиват. Така че може да ви припишат и неща, за които не носите вина.

— Кой?

— Вашите съучастници. Нали всеки гледа да опази собствената си кожа. А този случай е именно такъв! Защо да не се възползват от него, след като — повтарям, при вашето високопоставено положение — на делото може да се сложат спирачки?

— И вие минахте на криминален жаргон.

— Ами делото е криминално.

— Само един луд човек може да напише подобни глупости! — размаха листа вицепремиерката. — „Главният убиец… Ненавиждам… Престъпница…“ Същински шизофреник! Пък и той наистина си беше шизофреник.

— Този шизофреник ви направи богата, макар че и преди него не бяхте бедна. Освен това е най-малкото неприлично да говорите така за човек, когото направихте свой приближен, така да се каже — свой собствен репортер, и то без да се съобразявате с официалната му длъжност на специален кореспондент в телевизията, за чието назначаване там също имате пръст, и най-после — за човек, който най-искрено ви е обичал.

— Вие смятате, че съм богата, така ли? — усмихна се Лариса Ивановна.

— На този свят всичко е относително — уклончиво отговори Турецки.

— Парите от индустрията за развлечения ще бъдат използвани за построяването на Дисниленд паркове за децата.

— Мина доста време, откакто този проект бе утвърден. Обаче и до ден-днешен в нашите градове няма и помен от подобни паркове.

— А в Петербург? Разчистиха определения терен, закараха там строителни материали…

— След като Собчак се провали на изборите, строителството беше спряно. И въобще нима не ви е известно, Лариса Ивановна, че проектът за Дисниленд парковете вече е отменен? И вероятно завинаги. — Турецки извади от куфарчето си един документ. — Ето ви копие от постановлението на правителството за забрана на това строителство.

— Добре сте се подготвили за разговора ни… Но парите за всичко това не са у мен, а в банките на Русия.

— Не всички. Далеч не всички пари. Пък и те не са малко. Въртят се непрекъснато и носят огромни недекларирани приходи.

— На мен ли?

— Не само на вас. И на онези, които всеки миг ще стоварят на гърба ви всички грехове.

— Това са само думи, думи, думи!

— Да, но повярвайте ми, че след ден-два те ще се превърнат в дела.

— И таз добра! „Убийца!“ Като в оная поговорка… Хем да убие, хем ръцете си да измие!

— Аз би трябвало да ви предявя обвинение не като за пряк извършител на убийството, а за съучастие в него. Но ролята ви в това престъпление е твърде значителна. Точно вие сте дали заповед на извършителите.

— И с каква цел? Помислете само. Та той, както твърдите, ме е направил богата, нали! Би трябвало да живее, за да ме прави все по-богата и по-богата! — пресилено се засмя Стрелникова.

— Станал ви е ненужен. И изобщо вече никой не е имал никаква нужда от него. Затова сте го убили. А като непосредствен повод за убийството е послужило последното му идване в неговия собствен апартамент.

Лариса Ивановна запали цигара и втренчи поглед в следователя.

— Чакате продължението?

— Да.

— Нямам представа точно каква сцена се е разиграла между вас, Валерий Степанович Саргачов и Андрей Андреевич Василиев, но предполагам, че е била доста изненадваща и трагична, всъщност фатална със своите последици. Очевидно Робърт Уест ви е наговорил такива неща, че вие не сте имали друг избор, освен да го убиете. При това, както вече споменах, вие не сте имали повече нужда от него.

— Продължавайте — подкани го Лариса Ивановна, пребледнявайки.

— Обаче там е работата, че дискетата, която сте взели, не е с оригиналните комбинации, използвани при играта на Робърт Уест.

— А къде е истинската?

— У мен.

— И как е попаднала у вас? — попита вицепремиерката, като отново напълни чашата си с вино.

— Андрей Василиев е оставил завещание в полза на родителите си, и то отдавна, много преди да загине. Предсмъртното си писмо е написал веднага след като е избягал от апартамента си, но завещанието е направил много преди него. А това е доста важно обстоятелство, като се вземат предвид вашите твърдения, че Андрей Василиев е шизофреник. Неговият компютър, в чиято памет са вкарани всички комбинации, е бил оставен на съхранение в една сигурна банка заедно с други документи.

Лариса Ивановна бавно изпи виното си и като се облегна назад във фотьойла, впери очи в Турецки. Погледът й беше зашеметяващ, дълбок и загадъчен и следователят, който с усилие се възпря да не отклони очи от нейните, отново си помисли: „Възкръсналата Мата Хари!“

— Идете си — тихо каза вицепремиерката със заповеднически тон.

Турецки прибра от масата всички книжа, щракна заключалките на куфарчето и като се поклони учтиво, излезе.

 

 

Операцията по преминаване на казината към отдела на Павлов навлизаше вече в последния си етап. Бе решено той да започне едновременно на три места — в градовете Москва и Петербург плюс Воронеж, където според данните на криминалната милиция и службите на ФСБ имаше голямо количество наркотици. Във всички казина бяха изпратени служители от отдел „К“ и оперативната група на Турецки. Те имаха за задача да арестуват и разпитат престъпниците, разрешаваше им се да стрелят, но само в краен случай, и то без да убиват. За повод на предприетите действия трябваше да послужи рязкото повишаване на сумите, получавани от служителите на Павлов, на което, разбира се, хората на Монголеца нямаше да се съгласят.

В деня, когато операцията трябваше да приключи, в кабинета на Турецки влезе Алексей Петрович Кротов.

— Имам една молба към вас, Александър Борисович.

— Слушам ви.

— Трябва да уредя среща на полковник Павлов с Монголеца.

— Смятам, че сте в течение на събитията, Алексей Петрович… — опита се да възрази Турецки, но като видя израза на лицето му, се отказа. — Кой държи толкова на тази среща?

— Аз. Но тя ще бъде полезна и за вас.

— И кога трябва да се състои?

— В нула часа и петнайсет минути. В казино „Остоженка“.

— Значи петнайсет минути преди операцията?

— Мисля, че на Павлов ще му бъдат достатъчни и три минути.

— И имате ли представа за какво ще бъде тази среща, Алексей Петрович?

— Поставете се на мястото на Павлов.

— Накъдето и да погледне, всички пътища са му затворени — усмихна се Турецки. — Доста незавидно положение. Искате да кажете, че полковникът е решил да рискува?

— Мисля, че той би дал половината от състоянието си, само и само да избяга в чужбина.

— И се надява да го направи с помощта на Монголеца, а?

— Монголеца не прави нищо безплатно, не пуска гювеч.

— Споменахте, че Павлов е готов да даде половината от състоянието си. Нима това не е достатъчно?

— Не, мисля, че полковникът ще предложи нещо по-съществено.

— Но тази среща няма ли да провали операцията ни? — усъмни се Турецки.

— За краткото време, с което ще разполага, Монголеца няма да има възможност да предприеме каквото и да било. Ще успее само да избяга. Или вие държите да го арестувате?

— Бих го направил с удоволствие, но нямам никакви улики срещу него. Той може да бъде задържан, както и всички останали, само ако у него бъдат открити наркотици.

— Убеден съм, че Павлов в никой случай няма да му каже за предстоящата операция.

— Не мога да схвана логиката ви, Алексей Петрович…

— Няма изгода от това. Да, операция ще има, но кога — днес, утре, след седмица или след няколко минути, — той не знае. Това се решава от висшестоящото началство. Така ще обясни. В противен случай Монголеца с основание ще се ядоса, че не е бил предупреден отрано.

— Ако не в нула и трийсет, то в нула и четиридесет Монголеца ще бъде вече наясно за всичко.

— Това вече няма да има никакво значение.

— Но той на секундата ще застреля Павлов!

— А това какво ви засяга?

— И таз добра! — удиви се Турецки. — Та той е главният ни свидетел! Без него трудно ще разнищим това дело.

— Е, щом като е само за това… Значи Павлов ще остане жив.

— А вие какво си помислихте?

— Мина ми през ум, че следователят по особено важни дела е започнал да жали за престъпниците. А ако питате мен — нека се изпотрепят помежду си.

— Само това оставаше! — промърмори Турецки.

— Вие подценявате Монголеца, Александър Борисович. Той дори няма да се уплаши и най-спокойно ще изчезне.

— Заедно с Павлов ли?

— Е, това вече както вие наредите! Но след това със сигурност Павлов ще получи присъда. За което всъщност ви трябваха доказателства срещу него.

— Умен човек сте вие, Алексей Петрович! — подсмихна се Турецки. — Значи тази среща ще ми бъде полезна, а?

— Да. Ще получите доказателство за двойната игра на Павлов. За което ще се постарая лично. И това ще бъде последната капка, от която препълнената чаша с обвинения срещу Павлов ще прелее, последното доказателство, че този човек е без никакъв морал.

— Действайте — подаде му ръка Турецки.

— Грязнов е във Воронеж, нали?

— Току-що ми се обади. Появили се някакви проблеми.

— Нищо чудно, след като началникът на областната криминална милиция е свързан с…

— Защо мълчахте досега?!

— Потвърждението на тази информация получих точно — Кротов погледна часовника си — преди два часа и шестнайсет минути.

— Значи все пак сте имали някакви подозрения преди това потвърждение?

— Да. Например Сергей Иванович Зарецки търси да купи в центъра на Москва апартамент за дъщеря си, Светлана, която е студентка в Плехановския институт, известен просто като „Пльошка“. Вероятно това ще й бъде сватбеният подарък.

— Откъде знаете?

— Годеникът й, който работи в Министерството на външните работи, ме помоли да потърся такъв апартамент.

— И намерихте ли?

— Посъветвах го да купи апартамента на Робърт Уест.

— Та той струва луди пари!

— Именно това събуди моите подозрения. Един честен служител не може да разполага с толкова много средства.

— И какво направихте?

— В момента към Воронеж лети оперативният служител от воронежката градска криминална милиция капитан Юрий Дмитриевич Милков, който носи една бележка от мен за Грязнов. Но все пак не е зле още сега да се обадите на Грязнов, за да не губим време. Нека веднага да започне да се рови.

— Благодаря, Алексей Петрович — усмихна се Турецки и закачливо му намигна: — И колко откачи за това посредничество?

— С удоволствие ще отговоря, още повече че минахме на „ти“ — на секундата го парира Кротов. — Имам си процент за тая работа.

— А за срещата?

— Е-е, това вече е тайна, забулена в мрак.

— Довиждане до полунощ на „Остоженка“ — сбогува се Турецки.

Щом вратата след Кротов се затвори, той вдигна телефонната слушалка и поглеждайки в указателя, започна да набира кода на Воронеж.

Грязнов беше вече до вратата, когато телефонът продължително иззвъня. Вдигна Голованов.

— Турецки е — каза той, подавайки слушалката на Слава.

— Нещо бързо се… Да, Саня, кажи! Такаа… Ясно. Записвам. Юрий Дмитриевич Милков… Хуквам веднага!

— Това е бившият ни квартален — обади се Филя.

— Тогава идваш с мен — светкавично реши Грязнов. — Ще го познаеш ли?

— Ами сигурно. Сега трябва да е някъде над петдесетте.

— Да тръгваме!

Грязнов бе взел под наем три лади — две „седмици“ и една „деветка“, доста използвани, но вдигаха малко над сто километра, а по-голяма скорост не му трябваше.

— Сядай зад волана — изкомандва Слава. — И ще минеш по най-краткия път до аерогарата!

— Дадено — кимна Филя.

Пристигнаха навреме, тъкмо обявяваха, че се е приземил самолетът от Москва. Милков се оказа възнисък мъж с хитровати очи, но в тях прозираше някаква особена доброта и дългогодишна житейска мъдрост.

— Здрасти, здрасти — усмихна се той, когато Грязнов му се представи. — И на тебе здрасти, атамане донски! — обърна се той към Филя. — Не си ли му разказвал?

— Той излишни приказки не говори — насмешливо отбеляза Грязнов.

— Ще рече, че си станал човек, щом другаруваш със самия Грязнов. А ти какво се изчерви такъв, Вячеслав Иванович? Значи си голям детектив, щом те хвали Кроткия.

Докато вървяха към колата, той подхвърляше закачки и шеги, но когато се настани на задната седалка, изведнъж стана сериозен.

— Ето ти, Грязнов, една бележчица от Кроткия. В нея той ти пише що за човек съм аз и може ли да се вярва на онова, което казвам. А аз казвам следното: че началникът на криминалната милиция Зарецки е затънал до уши в мръсотия. И няма връщане назад, не може вече да излезе от нея. Ако искаш ми вярвай, ако щеш — недей.

— Абе и моите момчета нещо не го харесаха — каза Слава, докато четеше бележката. — Вярвам ви, Юрий Дмитриевич.

— Повечето дела са за големи присъди, а те или са укрити, или са така забатачени, че не можеш да им хванеш края. Провери, ако искаш, и ако имаш нужните правомощия.

— Нямам време за проверки.

— Дори нещо повече ще кажа, Грязнов. Ако, не дай си Боже, се случи някаква патаклама наоколо, той ще прати момчетата си на сигурна смърт. Праща ги и окото му не мигва. Затова ти казвам, че няма връщане за него.

— Чух, че тук са убили някаква съдийка, младо момиче — намеси се в разговора Филя.

— Да, Настенка. Застреляха я, тия гадове. И Зарецки има пръст в тая работа. А дори ги бяхме арестували! Обаче сега те най-спокойно си се разхождат наоколо, мръсниците му с мръсници!

— Дали ще се намери при тебе някое тихо и закътано местенце, Юрий Дмитриевич? — попита Грязнов, след като помисли известно време.

— Ще се намери — пак така след известно мълчание отговори Милков.

Същия ден началникът на криминалната милиция полковник Зарецки изчезна безследно. Първа се разтревожи съпругата му, защото той не се прибра цяла нощ, макар че на тръгване от кабинета си й се беше обадил, че след час-два ще си бъде у дома. Дежурният в милицията не обърна особено внимание на съобщението й. Но когато на другия ден полковникът не се яви на важно съвещание, водено лично от генерала, началника на областното управление на МВР, служителите на криминалната милиция сериозно се замислиха. След два часа по всички градски и селски отделения и постове се получи заповед от генерала за незабавното издирване на изчезналия полковник Зарецки.

Голям шум се вдигна и сред престъпните групировки, които бяха научили за изчезването още щом постъпи съобщението в милицията. Кръстникът на воронежката мафия Льонка Пръста бълваше огън и жупел. „Ще ми го доведете тук жив или мъртъв!“ — такава беше неговата шефска заповед.

А всъщност Сергей Иванович Зарецки се намираше в малко каменно хамбарче съвсем близо до своята служба, само на някакви си десетина минути път пеша, ако се върви по централната улица, а през дворовете — и по-близо. Във Воронеж, както и в много областни градове, имаше дори в центъра запазени отпреди революцията едноетажни къщи — солидно издигнати за векове, с дворчета, обрасли в храсти и овошки. В тях живееха коренните жители на града, получили къщите си по наследство. В една подобна къща живееше и Юрий Дмитриевич Милков със своята съпруга. Той също си имаше малък двор, където бе засадил няколко лехи със зеленчуци и отглеждаше огромни домати. Точно до къщата му, сбутан в дъното на двора, беше каменният хамбар, нисък и съвсем незабележим от улицата, затулен от кичест люляк, една вишна и една слива. На вратата на хамбара висеше голям ръждясал катинар, който не бе отключван от незапомнени времена. Пък и нямаше защо, тъй като Милков влизаше в помещението направо от къщи през една вътрешна врата, за която почти никой не знаеше. Той използваше хамбара за зимник, вътре бе уютно и винаги прохладно, независимо от летните жеги, миришеше на сушени плодове, а наесен Юрий Дмитриевич прибираше в него круши, ябълки, пъпеши и консервирани буркани със зимнина. Именно тук седеше на един стар диван Сергей Иванович Зарецки. Бяха го отвлекли съвсем незабелязано, дори косъм от прическата му не беше мръднал, а когато той се посъвзе след съкрушителното бодване от пръста на Демидич и се огледа, видя срещу себе си усмихнатия Грязнов и майор Голованов. Съобразил, че няма смисъл да крещи и да се възмущава, а още по-малко да заплашва, Зарецки спокойно попита, потривайки ребрата си отдясно:

— Ще се намери ли тук нещичко за пийване?

— Нямаш проблем — отговори Голованов, стана и постави на масата обемист сак.

— Моя…

— А ти чий искаш да е? Ще си караш почивката за своя сметка!

— Значи вади и наливай — усмихна се полковникът.

На масата се появиха две бутилки „Смирновска“, деликатеси и консерви, хайвер, шпеков салам, пушена риба.

— Ти май си се приготвил за курорт — насмешливо отбеляза Голованов. — Всичко има.

Зарецки си наля половин чаша водка, изпи я, обърса устни и въпросително погледна към Грязнов:

— Е, какво ще искаш, Грязнов?

— Нищо.

— Нали все за нещо сте ме довлекли тук?

— Майорът вече ти обясни. Или не си разбрал?

— Стига ме баламосва. Не се познаваме от вчера.

Грязнов не отговори и запали цигара, без да откъсва от него внимателния си изпитателен поглед.

— Може пък да му е дошло желание да поговори? — предположи Голованов, докато подреждаше в чинии парчета салам и риба. — Консервите да отворя ли?

— Ако потрябва, сам ще ги отворя.

— Така ли? — ухили се майорът. — Як си като бик. И май няма да се мине без гривнички…

— Какви гривнички? — появи се на вратата Юрий Дмитриевич Милков. — Оттука няма мърдане… О-о, трапезата била сервирана! А аз накарах жената да готви вечеря за петима!

— Дмитриич… — укорително го погледна Зарецки.

— Точно така, Дмитрич — отговори капитанът и се обърна. — Грязнов, не съм забравил твоите предупреждения, обаче не се стърпях. Той ми забрани да се появявам пред очите ти, Сергей Иванич — отново погледна домакинът към Зарецки. — Страхува се за мен, за жена ми, за децата, внуците… Съзнавам го, но все пак дойдох.

— Не те разбирам, Юрий Дмитриевич — сухо отбеляза полковникът. — Защо трябва да се опасяваш?

— Разбираш — каза Милков, като приседна до масата и си наля водка. — И то доста добре разбираш. Защото аз те вкарах в капана, полковник.

— Не беше трудно да се досетя. Но ще отговаряш за това.

При тези думи очите на Голованов яростно светнаха, но Милков успокояващо сложи ръка на рамото му.

— От колко време си във воронежката милиция, Зарецки? От четири-пет години, нали? А аз, уважаеми, ще навърша вече четиридесет години служба, и то само тук, в града. Та на всичките там „резци“ и „пръсти“ им знам и кътните зъбки. Да не говорим за горилите, тия скорозрели мутанти. Пък и смятай, че всеки втори от твоите служители е мой ученик. И на всекиго от тях познавам майката и бащата, сестрите и братята, бабите и дядовците. Ти имаш доста свои хора, но моите нямат чет!

— Мисля, че винаги съм те ценил, капитане.

— Вярно е. Не ме уволни. А не ме уволни, защото моите момчета бяха солидарни с мен и ти попречиха! Така че даде отбой… Никога няма да ти простя, Сергей Иванич, за Ваня Крюков, Валя Кононов, Миша Прахов и за онова момиче, съдийката Настенка.

— Това вече надминава всички граници! — тропна с юмрук по масата Зарецки. — Вие изобщо мислите ли, като говорите, Юрий Дмитриевич?! Грязнов! Какво значи този произвол?! Това е подсъдно!

— Времето ще покаже — отговори равнодушно Слава.

— Е добре, сега вече мръкна, ще изчакаме да мине нощта, но утре… Утре, Грязнов, целият град ще бъде вдигнат на крак! И ще ме намерят!

— Гушнал босилека — ухили се Голованов.

Зарецки го погледна и посегна към бутилката, но Грязнов я отмести настрана.

— Повече няма да пиеш, Сергей. Почивай си.

— Няма да те намерят, полковник — обади се Милков. — Момчетата от криминалната няма да те търсят при мен или ако дойдат, то ще бъде за съвет, а твоите престъпни дружки и техните горили ме уважават. Дори много ме уважават. Така че наистина май е по-добре да си легнеш и да си почиваш. А тоалетната е в нишата, зад тая стена. Ядене имаш предостатъчно, но водката, извинявай, наредено ми е да я прибера.

Когато остана сам, Зарецки се разходи из помещението, побутна заключената врата към къщата, дръпна шарената завеска, видя желязната врата, залостена отвън, приседна на дивана и закри лицето си с ръце. Не, няма да се предаде, поне засега, ще почака известно време. Той е уведомен за плана по конфискацията на наркотиците, поне дотолкова, доколкото му позволява длъжността. Знае адресите, от които се вземат на дребно, знае имената на търговците, на пласьорите, не на всички, разбира се, но неговите служители имат външните им описания и дори техни снимки. А в случай че феесбейците направят внезапна проверка на някой от тези адреси, няма да открият нищо или дори да открият, ще бъде съвсем нищожно количество, и то у хора, които вече са били засичани. Льонка Пръста, когото отрано предупреди за конфискацията, взе нужните мерки и основната част от наркотиците бе преместена на по-сигурно място, макар че старото помещение, където се държаха целофанените пакетчета с „хера“, все така старателно се охранява както преди. Дойдат ли оперативниците или още някой, пазачите ще ги поканят вътре дори на драго сърце: сиреч заповядайте, мили гости, можем да му ударим по една чашка и да си замезим с два-три от портокалите, с които е пълен складът… Той не знае новото място, където откараха хероина, но все пак се досеща къде може да се намира. Ако го притиснат много силно, ще им каже предположенията си и това ще бъде плюс при решаването на по-нататъшната му съдба. Но това ще направи само в краен случай, когато вече не вижда друг изход. Неочаквано полковникът се сети за майор Голованов и се обезсърчи при мисълта за него, но не се остави да го завладее отчаянието и започна да яде.

 

 

Младият следовател от групата на Турецки Николай Афанасиевич Чижов никога досега не беше влизал в казино и ето защо с нескрито любопитство обикаляше от маса на маса, като се мъчеше да запомни лицата на играчите. Навсякъде се играеше на едри суми! На рулетката непрекъснато печелеше един мъж, който залагаше винаги на червено и всеки път — вабанк. Наоколо му започнаха да се събират любопитни зяпачи. Той отново заложи на червено и отново спечели. На масата пред него бяха наредени на купчини пачки долари.

— И колко е спечелил? — обърна се Чижов към съседа си.

— Не по-малко от милион и половина. Трябва вече да става. Много се увлече.

И сякаш го прокоби. Мъжът пак заложи на червено, но се случи черно.

— Какво ти казвах аз? — усмихна се съседът на Чижов.

— Жалко.

— Но той ще продължи да играе.

— Сигурно е упорит, а?

— Не е упорит, комарджия е — изгледа го под око съседът.

Беше дванайсет и пет и Николай се отправи към ресторанта на казиното, където вече трябваше да е дошъл Павлов, чиято снимка Турецки му бе показал, за да го разпознае. Павлов не беше в ресторанта, но Чижов видя на една маса да седи Кроткия с Петя Гаргата. Беше виждал и техните снимки. Отиде на бара и си поръча кафе с коняк.

В същия миг дойде Павлов и седна на една маса до прозореца. При него тутакси отидоха двама келнери и започнаха да сервират.

— Но аз нищо не съм поръчвал — изненада се той.

— Чакахме ви — учтиво отговори единият.

Ето че на вратата се появиха двама едри млади здравеняци, напрегнато огледаха всички посетители в ресторанта, после се върнаха във фоайето и в следващия миг в салона влезе Ваня Монголеца.

— Здравей — подаде той ръка на полковника.

— Здрасти.

Единият келнер отвори бутилка шампанско, наля в чашите и се оттегли при колегата си, който стоеше на две-три крачки от масата.

— Отдавна не сме се виждали — усмихна се Монголеца, вдигайки чашата си.

— Да, Ваня, отдавна…

— Чух, че си кацнал в генералски кабинет, а?

— Ние сме зависими хора, Ваня, заповядаха ми и аз се заврях там.

— А генерал Пестов къде го завряха? — пронизително го изгледа Монголеца.

— Защо да са го заврели? — с пресилено недоумение попита Павлов. — Казаха ми, че е в командировка.

— Изглежда, отдавна не си се виждал с госпожа Стрелникова…

Павлов разбра, че Монголеца знае за ареста на генерала и може би за още много неща, за които той самият дори няма представа.

— С госпожа Стрелникова сега се среща друг човек…

— Това отдавна е обществена тайна — прекъсна го Монголеца.

— Пак добре, че и теб не е забравила — намекна полковникът.

— Да, не ме забравя тя — потвърди Ваня. — Говорихме с нея почти веднага след посещението на Турецки.

— Турецки се е срещал с вицепремиерката?

— Че няма с мен да се среща я! — презрително се ухили Монголеца.

— Ти познаваш ли го?

— Не, и не искам да го познавам.

— Виждаш ли онзи господин, който седи на бара с гръб към нас? — попита полковникът и му посочи с очи Чижов.

— Е, виждам го.

— Той е следовател от неговата група. Казва се Николай Чижов.

— И кво търси в казиното? — насмешливо се поинтересува Ваня, като гледаше Павлов право в очите. — Пей, полковник, пей, да не се разпеем ние.

— Дигнали са ми мерника — призна Павлов и тутакси изпита облекчение, след като се реши да каже най-главното.

— Изобщо не ме учудваш.

— Но и ти си на мерника, Ваня. Очакват те големи неприятности. Не мога да ти кажа точно кога, но ще трябва да се простиш с всички доходни заведения.

— Ти знаеш всичко — твърдо заяви Монголеца.

Разбира се, Павлов наистина знаеше точния час на операцията, но реши да не признава това на Монголеца и ето защо колкото се може по-искрено каза:

— Не знам.

— Е добре — не продължи да настоява Монголеца. — Казвай сега какво искаш от мене?

— Помогни ми да изчезна. Плащам пет милиона.

— Ще ти помогна — след кратко мълчание отговори Ваня и обърна глава, при което тутакси дотича един от бодигардовете му. — Извикай го — кимна Монголеца към Гаргата.

Внезапно Павлов се разтревожи. Явно бе допуснал грешка, като посочи Чижов на Монголеца, което със сигурност е събудило подозренията му, това едно, а второ, Ваня прекалено бързо му „повярва“, че не знае кога точно ще се проведе операцията, а и най-важното — нито веднъж не го попита защо и той е на мерника и трябва да чака неприятности. Сякаш предварително знаеше за всичките му хитрувания. „А и как да не знае?! — мярна се в главата на Павлов. — Лариса?!“

— Ваня — решително каза той, — трябва незабавно да изчезваме. Останаха само още шест минути.

И отново Монголеца не му обърна внимание, а вдигна ръка към Гаргата, който бе застанал до стола му.

— Петро, ще изведеш Анатолий Сергеевич оттука. Знаеш пътя — ставайки от масата заповяда Монголеца и погледна часовника си. — Шест минути казваш, а? Вече останаха пет. Ще успеем.

Той се отправи към вратата и тутакси бе ограден в плътен обръч от телохранителите си, изникнали сякаш изпод земята.

— Да му мацнем по едно за последно? — оглеждайки се настрани, предложи Гаргата.

В същото време от масата си стана Кроткия, старателно обърса устни с книжна салфетка и без да откъсва очи от Гаргата, тръгна към тяхната маса.

Всичко, до най-малката подробност бе обмислил Ваня Монголеца, който седеше вече в колата си, но едно нещо не бе взел под внимание: специалната подготовка на полковника.

— Да му мацнем бе — лесно се съгласи Павлов, като вдигна чаша.

Гаргата рязко измъкна дясната си ръка, която до този миг бе държал в джоба на сакото си, и това беше последното движение в живота му: с професионален отскок Павлов се озова на пода и заби един куршум от валтера си точно между очите на престъпника. В следващия миг Кроткия се метна върху полковника и болезнено му изви ръката, в която държеше пистолета.

— Недейте така де, Алексей Петрович — намръщи се Павлов и като погледна окървавеното лице на убития, допълни с насмешка: — По-добре наистина да му мацнем по едно за Бог да прости на Гаргата.

— Всички да останат по местата си! — проехтя плътният баритон на капитана от държавна сигурност Захарчук, служител от отдела на Павлов.

Чижов отиде при капитана, здрависа се с него и със знак посочи на оперативниците да приберат тялото на убития, след което отиде и седна на масата при Павлов и Кротов.

— Финита ла комедия — проговори полковникът и на един дъх изпи високия бокал с водка.

А от колата си Монголеца чу изстрела и заповяда на шофьора:

— Пълна газ!

Служителите от ФСБ и оперативниците от Московската криминална милиция изпратиха колата му с разочаровани погледи — пропускаха чудесна възможност да задържат прочутия мафиот, но бяха дисциплинирани, нямаха заповед за арест, пък и до започването на операцията оставаха само три минути. Всъщност гърмежът в ресторанта разсея и последните им съжаления и вадейки оръжието си, те хукнаха към определените места, които всеки един от тях трябваше да заеме по време на операцията. За броени секунди бяха блокирани всички изходи и коридори, скритите помещения, където се продаваше хероин, както и стаичката на портиера, откъдето преди време бе излязъл Робърт Уест с цяло куфарче гранати, а хората на Монголеца вече се превиваха от болка в яките ръце на оперативните работници.

Трябва да добавим, че прозвучалият в ресторанта пистолетен изстрел донякъде помогна на Захарчук да се ориентира в ситуацията, тъй като дотогава Антон Маевски го заглавикваше с безсмислени преговори. Дори когато капитанът открито заяви, че не е доволен от предишния договор и се налага да бъдат променени условията му, очаквайки, че юрисконсултът на Монголеца направо ще го напсува, последвалият отговор го изненада.

— Съгласен съм — смирено каза Антон.

— Но ти не знаеш какви условия предлагам! — още повече се учуди Захарчук.

— Няма значение.

— Процентът става тройно по-висок.

— Това си е чист грабеж, но съм съгласен.

— Тройно по-висок! — повтори изуменият оперативен служител.

— Е, срещу ръжен не се рита!

— Така — размишлявайки проговори Захарчук. — Значи така…

И в този миг проехтя гърмежът.

— Хванете го! — викна капитанът на хората си, посочвайки Антон и бързо напусна кабинета на собственика.

Беше конфискувано голямо количество хероин, наркопласьорите бяха арестувани, а заедно с тях и клиентите им, почти всички синове и дъщери на бързо забогатели родители и видни дейци. Бяха задържани и богати проститутки, известна певица и един голям престъпник, отдавна и безуспешно издирван от милицията. Неприятен инцидент предизвика портиерът. За да защити стоката си, той бе изтеглил халката на една граната, но я стискаше в юмрука си — нямаше сили да разтвори пръсти и да освободи смъртоносния заряд, беше му домилял животът. Оперативниците разчистиха коридор към вратата на избата, един от тях внимателно обхвана юмрука на портиера, стискайки го здраво като в клещи, заведе мъжа до стълбището на избата и тихо му заповяда: „Хвърляй!“ Проехтя глуха експлозия. Оперативникът обърса студената пот от челото си, след което изгледа портиера и би трябвало да се предположи, че си е изкарал яда на него, защото после до камионетката портиерът не можа да стигне без чужда помощ.

Когато всичко приключи и казиното опустя, Захарчук се върна в кабинета на собственика и най-спокойно, сякаш си е у дома, отвори барчето, извади бутилка скъп коняк, сипа си в една чаша, за да отпразнува победата си, но в следващия миг съгледа на вратата двама млади мъже.

— Пийте, капитане, но по-бързичко — усмихна се единият. — Нямаме време.

И макар че служителят от отдел „К“ се усмихваше, капитанът разбра по лицето му, че не го чака нищо добро.

Операцията бе минала сравнително спокойно, но в другите казина не беше така. Имаше стрелба, ръкопашни боеве, паднаха жертви — както от едната, така и от другата страна.

След ден във вестниците се появи съобщение, че всички столични казина са затворени.

Още същата нощ, когато приключи операцията по казината, започна продължителна и къртовска следствена работа, за да бъде установена конкретната вина на всеки служител от отдела, контролиращ индустрията за развлечения.

На следващата сутрин генерал Самсонов нареди да доведат в кабинета му полковник Павлов.

— Няма да анализирам нито срещата ви, нито разговора ви с онзи бандит, нито дори вашите действия като цяло. Ще кажа само едно: добре сте се учили, имате добра специална подготовка. Изпълнихте възложената ви задача, така че, както ви обещах, вие сте свободен. Всъщност трябва само да подпишете декларация, че няма да напускате Москва и ще се явите на следствието.

Павлов моментално отреагира:

— Не-не! По-добре ме арестувайте като Пестов!

— Е, добре, щом не сте уверен в самия себе си — иронично се усмихна Самсонов. — Можем да променим мярката ви за неотклонение.

— По-добре да съм в килия до Пестов, отколкото на несигурна свобода.

— Ваша воля — каза генералът и направи знак на подчинените си да го отведат.

 

 

В дванайсет часа по обяд в кабинета на Турецки влезе Алексей Петрович Кротов, който за секунди се размина с Николай Чижов, идвал да докладва на шефа си подробностите от снощните събития.

— Заповядайте, Александър Борисович — каза Кротов, като подаде на Турецки миниатюрна касета.

— Какво е това?

— Запис на разговора между Павлов и Монголеца. Както ви обещах.

— Вече не се учудвам на нищо, след като ви опознах, но все пак би ми било интересно да… — Чижов му беше казал, че Кроткия изобщо не се е доближавал до масата на Павлов и Монголеца, а е седял на съвсем друга маса заедно с Гаргата.

— Те бяха обслужвани от двама келнери — след известно мълчание поясни Кротов. — Сега съм дошъл да се сбогуваме.

— Заминавате, а? Далече ли?

— Сигурно в Италия. Жена ми все още не е решила къде точно да отидем.

— Вие сте женен? И кога успяхте?

— Тепърва се готвя да го направя.

— Избраницата ви е извадила голям късмет…

Кротов му подаде една снимка.

— Личи си, че е дама, красива и изискана — оцени я по мъжки Турецки. — Всичко си има… И чудесно момиченце! Хубаво като картинка! Разбира се, когато човек се жени за жена с дете…

— То е моя дъщеря — прекъсна го Кротов.

— Прилича на вас — взирайки се в момиченцето, отбеляза Турецки. — Особено в очите… И кога успявате да свършите толкова много неща?

— Александър Борисович, бих искал да ви кажа няколко думи…

— Извинете за момент — вдигна телефона Турецки. — Слушам… Вие ли сте, гълъбчета? Изпихте ли алкохола?… Е, добре сте направили. Край, момчета, можете да се прибирате у дома!… Да, още сега!… Хайде, живи и здрави!… Пазачите на Робърт Уест — поясни той на Кротов, когато затвори. — Бяха малко на почивка в една вила… Та какво искахте да ми кажете, Алексей Петрович?

— Очакват ви доста тежки дни. Разбира се, делата, които сте водили по-рано, също са били сложни и значими, но в тях не са фигурирали толкова високопоставени личности от кръга на силните на деня. А сега вие заорахте доста надълбоко. И това ви е грешката.

— Ами ако взема, че заора в Газпром, или в Норилския комбинат, или пък в някоя от водещите банки?

— Тогава ще си имате още по-големи неприятности — усмихна се Кротов, помълча и добави: — Ако Господ продължи дните ви, ще успеете да свършите много неща. Но аз имам предвид сегашното дело. Те ще го блокират, ще му сложат всякакви спирачки, ще пратят по дяволите всичките ви усилия с какви ли не извънредни мерки, включително и най-драстични. За тях над всичко стои самосъхранението, което наричат имидж, репутация.

— Кои са тия „те“?

— Хората от всички етажи на властта, включително и най-горния — открито отговори Кротов.

— Да си призная, когато започнах да разследвам убийството на Кузмински, а по-късно и убийството на Андрей Василиев, изобщо не очаквах подобно развитие на събитията. И сега си давам сметка, че в никакъв случай няма да има показен съдебен процес, но се приближавам до целта си и все пак постигнах нещичко.

— Вашите цели са ми ясни и се чувствам особено поласкан, че имах възможност да поработя под вашето ръководство — с уважение сведе глава Кротов.

— Доколкото помня, бяхме минали на „ти“? — сети се Турецки.

— Навикът е втора природа! — усмихна се Кротов и стана да се сбогува, но му хрумна някаква мисъл. — И последното, Александър Борисович. Изобщо не бива да се отлъчвате от Москва.

— Ще прескоча само за ден-два до Воронеж и се връщам.

— Защо ще ходите там? — бавно попита Кротов.

— Изчезнал е полковник Зарецки.

— Кога ви е самолетът?

— Довечера.

Кротов дълбоко дръпна на няколко пъти от цигарата си, след което я загаси.

— Аз ще замина — каза той. — И не възразявайте, моля ви. Вие трябва да стоите тук, в Москва!

— Какво си научил, Алексей?

— Току-що бях информиран за онова, което ми казахте… Което ми каза. Че е изчезнал Зарецки.

— Ами Италия? — усмихна се Александър.

— Веднага след Воронеж.

— Хубаво — след кратко мълчание се съгласи Турецки и му подаде ръка. — Добър път!

Кротов пристигна във Воронеж, хвана такси и потегли към дома на Юрий Дмитриевич Милков. Завари го вкъщи.

— Добре дошъл, Льоша, радвам се пак да те видя — радушно го посрещна домакинът. — Заповядай, влез. Женоо! Ела, имаме си гостенин!

— И къде е полковник Зарецки? — попита Кротов, когато след обилната вечеря се настаниха в уютния кабинет на Милков.

— Прибрах го да ми погостува — усмихна се той в отговор.

— Излишен риск, Дмитрич — намръщи се Кротов. — Не биваше.

— В хамбарчето е. На най-сигурното място. Големи смелчаци са момчетата на Грязнов.

— Защо, да не са открили вагона с „хера“-та?

— С тая работа нищо не излезе. Сведенията бяха съвсем точни. Посочиха ни стария военен склад. Командосите нахълтаха там най-професионално, а вътре откриха само портокали и каси с водка!

— Едно време, прекарваха хероина в портокали.

— Абе ровят ги нашите, ама засега нищо не намират. А командосите си заминаха за Москва. Началникът им се скара с нашите шефове. А не беше прав. Сведенията бяха съвсем сигурни — повтори Милков.

— Предполагаш, че в дъното на всичко стои Зарецки?

— Няма кой друг.

— И какво мислите да правите с него?

— Грязнов каза да стои тук. Докато пристигне Турецки.

— Турецки няма да идва.

— Ти си дошъл вместо него, така ли?

— Голяма патаклама ли беше по казината? — без да отговори, попита Кротов.

— Бая ги наплашиха. Прибраха мнозина. Но големите мафиоти си останаха на свобода! Знаеш ли, Льоша, окошариха феесбейците — понижи глас Юрий Дмитриевич. — Всички до един! И командосите ги откараха в столицата.

— Тяхна си работа, Дмитрич. А нашата е да открием хероина… Имаш ли някаква идея къде може да бъде скрит?

— Не, Льоша, нямам представа… Те може да го скрият така, че после сами да се чудят къде да го търсят. Наоколо са гори, из степта е пълно с дерета и изоставени къщи…

— Ти например не му мисли много-много. Скри Зарецки под носа на началника на областното управление на МВР. Къщи, казваш… Може и там, но „херата“ им е необходима тук, в града.

— Май им видяхме сметката на търговията — неуверено каза Милков.

— Ами, ще изчакат малко и пак ще започнат. Наркопласьори сега се намират под път и над път!

— Прав си — съгласи се капитанът.

— Имаш ли телефона на Грязнов?

Милков извади едно листче, разгъна го и го сложи пред госта си.

— Грязнов слуша! — проехтя в слушалката.

— Добър вечер. От какво си толкова сърдит?

— Абе заеби! Ти пък откъде звъниш?!

— Не ти ли се обади Турецки?

— Може и да ме е търсил, но аз сега влизам.

— Излизай пак. Чакам те. Мисля, че знаеш къде да дойдеш и няма нужда да ти обяснявам.

— Ясно, Льоша. Тръгвам.

След няколко минути Грязнов нахълта при тях.

— Дмитрич, дай да пийна нещо — обърна се той към домакина.

— И да пийнеш, и да хапнеш ще ти дам — отговори Юрий Дмитриевич и излезе от стаята, която му служеше за кабинет.

— Не ти харесва, а, Слава? — ехидно попита Кротов. — Беше се литнал за десетки хиляди в зелено, а налетя на среден пръст!

— Да, но надеждата ми е в теб, Льоша — веднага го парира Грязнов. — Ако не си ти, кой друг ще ме оправи?

— Не обичам четките — намръщи се Кротов.

— Че аз не те четкам. Ти разговаряш с Грязнов, а не с някой от твойте подмазвачи.

— Е, щом говоря с Грязнов, значи ще измислим нещо.

— Както виждам, Турецки няма да дойде?

— Турецки си има много по-важна работа, отколкото да търси някакви си наркотици. И ще добавя — много по-опасна.

— Как мина в Москва, нормално ли беше?

— Нормално. Но тук, както чух, твоите хора били наплашили всичко живо!

— Е, поразкършиха се момчетата, повеселиха се… Но са се озлобили като дяволи! Не дай Боже да им скимне да дойдат в този дом. Край на полковника!

Влезе Милков с поднос в ръце, на който имаше чинии с мезета и стърчеше седемстотин и петдесетграмова бутилка „Смирновска“.

— На полковника е — кимна той към бутилката. — Иска си пиенето. Всеки път щом вляза, все ме моли. Черпя го с винце от моето, но водка не му давам да близне. Заповед е това.

— Ще пием с полковника — реши Кротов и стана. — Защо пък да обиждаме човека? Хайде, Дмитрич, води ни в хамбарчето!

Когато чу да се превърта ключ в ключалката на вратата, Зарецки се понадигна на дивана, а като видя влезлите, веднага стана. Грязнов се изненада от промяната, която бе настъпила у полковника — не само по лицево му, а и в цялата му външност. Сякаш за едно денонощие бе станал съвсем друг човек. Беше много отслабнал, с огромни тъмни сенки под очите, а в погледа му се четеше мъка и страдание. Но както и миналия път той се държеше спокойно и сдържано. Само за едно не успя да запази самообладанието си. Преди още Милков да е налял водка във всичките чаши, Зарецки грабна своята с трепереща ръка и я изпи на екс, шумно издиша въздуха, след което запали цигара и пое дима с наслаждение.

— Сега вече може да се живее — тъжно се усмихна той.

— Аз да тръгвам — каза Милков с надеждата, че Кротов ще го спре, обаче той нищо не каза.

— Вашето лице ми е познато — обърна се Зарецки към Алексей Петрович. — Не сме ли се срещали някъде?

— Аз ви виждам за пръв път. — Кротов погледна часовника си. — Времето напредва, а нямам представа колко ще продължи разговорът ни…

— Няма да е дълъг, ако ми кажете нещо ново и не предъвкваме старите неща — прекъсна го Зарецки.

— Ще се постараем. Започвай, шефе — обърна се Кротов към Грязнов.

— Операцията, за която сте добре осведомен, мина прилично — подхвана Слава. — Бяха арестувани и изпратени в Москва полковникът от ФСБ Селянин, както и подчинените му — полковник Слядников, майорите Зеленко, Уваров, Марков и трима ваши служители.

Това беше добре премислен ход на Слава. Той беше сигурен, че засега за ареста не знае никой, не само Зарецки, не е уведомен дори самият началник на воронежкото управление на ФСБ. По лицето на полковника се мярна тревога, той посегна към бутилката, но Грязнов строго каза:

— Ще пиете след разговора, полковник.

— Разрешете да добавя — намеси се Кротов. — В Москва са арестувани служителите от държавна сигурност генерал Пестов и полковник Павлов, както и всички техни подчинени, които са имали връзка с казината.

— Аз, както ви е известно, нямам нищо общо с Федералната служба за безопасност — опита се да се измъкне Зарецки.

— Вашите служители твърдят обратното — възрази му Грязнов. — Имам предвид само връзката ви с арестувания полковник Селянин.

— И бихте ли могли да назовете имената на тези мои служители? — настоя Зарецки.

— Бих, но за вас лично ще бъде по-добре, ако ги назовете лично.

— И каква е разликата?

— Голяма.

— Но вие забравяте, че аз все пак съм началник на криминалната милиция. И ако назова имената, автоматично се превръщам в съучастник на престъпление.

— Затова пък ще ни се издигнете в очите. Но така или иначе вие ще трябва да си признаете престъпленията.

— Докато седях тук, имах възможност да премисля много неща — леко се усмихна Зарецки.

— Подполковник Норицин, майорите Попов и Латкин — реши да не протака Слава.

— Досещам се, че нито командосите, нито вие, Грязнов, не сте изпълнили основната си задача, нали?

— Правилно сте се досетили — сухо отговори Грязнов.

— Налей ми още — поръча със заповеднически тон Зарецки. — Петдесетина грама!

Полковникът ги изпи и енергично разтърка лицето си с ръце.

— Нищо конкретно не мога да ви кажа, но имам доста основателни подозрения, че наркотиците се съхраняват в пансиона, където живеят вашите вълкодави.

— В пансиона?!

— Като доказателство за това може да послужи фактът, че пазачите на склада, в който трябваше да откриете наркотиците, също живеят в пансиона…

— Да бе, разкарват се там едни мъжаги — замислено произнесе Слава. — Доста ячки изглеждат.

— Това е едно. И второ. Ако сте забелязали, пансионът не се помещава в някакви си бордеи! Това е старинно графско имение. Ремонта и реставрацията на сградите извърши една фирма, чийто директор е много близък познат с кръстника на воронежката мафия Льонка Пръста, който пък е единственото доверено лице на Ваня Монголеца в този град. Мястото е удобно, има помещения за складове — старите графски конюшни са като същинска крепост, дори снарядите през войната не можаха да ги разрушат. И трето. Твърде често се сменят живущите.

— Ами това е пансион, не е санаториум — справедливо отбеляза Грязнов.

— Позаинтересувайте се например откъде пристигат тези хора и закъде заминават — с насмешка настоя Зарецки.

— Добре де, откъде и за къде?

— От Москва и за Москва, от Петербург и за Петербург, и така нататък. А от села нито пристигат, нито заминават.

Грязнов въпросително погледна Кроткия. Той му кимна.

— Вървете си, полковник — каза Слава. — Ето ви ключовете от колата. Вашето волво е паркирано пред управлението. Излишно е да ви предупреждавам, че никога не сте стъпвали в това помещение, нали?

— И без това ще си имам страшно много главоболия — мрачно отговори Зарецки. — Със сигурност ще ме питат къде съм бил, но все ще измисля нещо…

— В добри отношения ли сте с началника на управлението на ФСБ?

— В делови.

— Нека той се обади в Главна прокуратура на следователя по особено важни дела Александър Борисович Турецки — смили се над полковника Грязнов.

— А може ли да си тръгвам вече?

— Само да не си забравите куфарчето!

Зарецки вече беше до вратата, когато Кротов го извика:

— Сергей Иванович!

Полковникът замря, после бавно, с побеляло лице се обърна.

— Ама какво ви е, полковник? — намръщи се Кротов. — Я се стегнете. Никой няма намерение да ви убива. Просто исках да ви предам поздравите на вашата дъщеря Светлана.

— Вие се познавате с дъщеря ми?

— Също и с бъдещия ви зет. Можете да бъдете спокоен, апартаментчето вече е избрано.

— Какво апартаментче, дявол го взел! — подвикна Зарецки. — Сега хич не ми е до апартаменти!

— Я как живна! — засмя се Грязнов.

— В района на Арбат. Четиристаен, някъде към сто и седемдесет квадрата.

Зарецки само махна с ръка и излезе.

— Все пак ще си го купят — проговори Кротов, като гледаше затворената врата. — Банковият влог е на името на дъщерята.

Влезе Юрий Дмитриевич Милков и застана до вратата.

— Значи го пуснахте, а? — укорително поклати той глава.

— Че няма да го колим я — мрачно промърмори Слава.

— Пък аз бих му ударил сатъра, без да ми мигне окото!

— Не се тревожи, Дмитрич. Всичко ще бъде тип-топ. Ще му припомним и за твойте момчета, и за онова момиче, съдийката Настенка… Между другото, Дмитрич, аз се запознах с вашия местен началник-отдел на криминалната милиция майор Николай Николаевич Смирнов. Какво можеш да ми кажеш за него?

— За Никола ли? Чудесно момче, светец, само това ще ти кажа.

— Значи гарантираш за него?

— Като за себе си! Та Николка ми е зет!

— Е, тогава нищо не ни пречи да пием по тоя повод — усмихна се Слава и взе да налива водка. — Уговори ми една среща с него за утре сутринта.

— Добре, ще я имаш.

На другата сутрин след продължителния разговор с началник-отдела в криминалната милиция Николай Смирнов в пансиона бяха изпратени за работа предани и честни оперативници, с които — с всеки един поотделно — Юрий Дмитриевич поговори предварително.