Фридрих Незнански
Кралят на казиното (10)

1.

Александър Турецки се събуди от продължителния звън на телефона.

— Слушам!

— Добро утро! — чу се гласът на Слава Грязнов. — След десет минути чакай долу. Заминаваме.

— Къде?

— Да ловим риба на Клязминското водохранилище!

— Хайде без шегички, Слава!

— Взривена е вилата на Робърт Уест.

— Идвай — каза Турецки и затвори.

Часовникът показваше пет без петнайсет. За десет минути трябваше да вземе душ, да си приготви чашка кафе, да се облече и обуе и — напред. Ледената вода го освежи чудесно, а чашата кафе окончателно го мобилизира за работа. На улицата слезе точно след десет минути и веднага видя пристигащия джип.

— Имаме ли трупове? — попита Турецки, като се тръшна до Слава на предната седалка.

— Не се знае.

— Давай газ тогава.

— Едната стена е избита, таванът се е съборил. Сега правят огледа.

— На тебе кой ти съобщи?

— Имам си хора — както винаги малко тайнствено отговори Грязнов.

Пристигнаха бързо, за около трийсет и пет минути. Пред вилата се тълпяха хора. До градинската врата стояха двама милиционери, Турецки и Грязнов показаха картите си и влязоха в къщата. Експлозията бе станала на втория етаж, в гостната, която бе с площ около сто квадратни метра. Когато забелязаха един познат оперативник, майор от „Петровка“, Грязнов и Турецки отидоха при него.

— Доста силно е треснало — проговори Турецки.

Ъгълът на гостната бе избит, таванът не беше срутен, но единият му край бе хлътнал, кажи-речи, до пода. За мебели, огледала и прозоречни рамки и дума не можеше да става, всичко бе пръснато на парчета.

— Любопитното е, Александър Борисович — каза майорът, — че труповете бяха открити тук — посочи той място, близо до входната врата, — а експлозията е била там, в ъгъла.

— Трупове ли?

— Два трупа. На собственика и на неговия бодигард.

— Силно ли са обезобразени?

— Това също е интересно. Собственикът е без ръце и с разкъсан корем. Бодигардът лежеше като жив! Дори отначало това си помислихме. Че е жив. Създава се впечатление, Александър Борисович, че в ръцете на собственика е избухнала граната. От силата на експлозията се е взривило нещо в ъгъла. Там е имало склад или нещо такова…

— Труповете още не са откарани, нали?

— В спалнята са. Ще ви заведа, Александър Борисович.

— Идваш ли? — обърна се Турецки към Грязнов.

— Нее — отказа Слава. — Ще ида да потършувам. На друго място.

Телата на убитите вече бяха прибрани в найлонови чували. По знак на майора двама оперативници дръпнаха циповете. „Кой те уби, «кралю на казината»? — помисли си Турецки, докато се взираше в мъртвото лице на Андрей. — На кого си препречил пътя? Или сам реши да си разчистиш сметките с живота? Но няма логика.“

— Намерихте ли в тях документи?

— У бодигарда. — Майорът измъкна от вътрешния джоб служебна карта и я подаде на Александър. — От службата за безопасност.

— Виждам. „Олег Викторович Долгих“ — прочете Турецки и върна картата. — Очевидно е сибиряк. В Сибир са разпространени тези фамилни имена. Долгих, Седих, Рижих…

— В дясната ръка на тоя Долгих имаше пистолет. „Макаров“. Изстрелян е един патрон.

— Затворете чувалите — каза Турецки и отиде при висок посивял мъж с бяла престилка. — Здравейте.

— Добро утро.

— Казвам се Турецки.

— Александър Борисович?

— Точно така.

— Ами ние се познаваме, веднъж ви правих експертиза. Аз съм доктор Гошадзе, Ираклий Багратович.

— Вие сте грузинец? Изобщо не приличате!

— Майка ми е рускиня. На нея съм се метнал.

— С какво ще ме зарадвате, Ираклий Багратович?

— Осколочни рани. В младия е попаднало само едно парче. Но точно в сънната артерия. И това го е убило.

Турецки излезе от къщата и приседна на пейката до вратата. Имаше нужда да събере мислите си и да си състави някакви що-годе логични предположения. Още от първите дни, след като пое това многоепизодно дело, той постоянно се интересуваше къде са неговите „фигуранти“, движещи се на свобода. По този въпрос му докладваха членовете на неговата бригада. Вчера вечерта Андрей Василиев беше още в Петербург. Вариантът да се е прибрал в столицата с влак или кола е възможен, но малко вероятен. Значи е пристигнал със самолет на Шереметиевската аерогара, защото именно там, на паркинга, събира прах неговото волво. Пристигнал е, да речем, към десет вечерта. И после направо ли е потеглил насам към вилата? Или пък се е отбил някъде? Къде е изстреляният куршум от пистолета „Макаров“? Ако се намери в тялото на Андрей, то случаят добива повече или по-малко конкретни очертания. Впрочем протоколите от аутопсията на труповете ще се получат утре или вдругиден.

Дойде Грязнов, приседна до него и запали цигара.

— Потършува ли?

— Тук си имат една стаичка, нещо като КПП. Дежурят хора от охраната на Уест. Той е пристигнал в четири и двайсет сутринта. Доста пийнал.

— С каква кола?

— С волвото си.

— Сам?

— Сам.

— Нали казваше, че телохранителите го следват на всяка крачка?

— Не е имало никого. И още нещо. В три часа пазачите са си заминали. Двама души.

— Един обаче е останал. И както видя, завинаги.

— Засега това е всичко.

— Четири и двайсет… Ти ми се обади в четири и четиридесет и пет.

— Не смятай. Експлозията е станала в четири и трийсет и пет.

— Докато прибере колата и се качи в гостната на втория етаж, вероятно се е забавил някъде, като е забелязал, че охраната я няма… Излиза, че трагедията се е разиграла за някакви си седем-осем минути. Ела, Слава, да се обадим в Шереметиево — надигна се Турецки.

— Седи — снизходително го подръпна Грязнов, после извади от вътрешния си джоб клетъчен телефон и набра номера на аерогарата. — Сергей?… О, здрасти, Микола!… Не ме позна ли? Значи според поверието ще стана богат! Микола, я погледни с кой полет е пристигнал от Петербург гражданинът Андрей Андреевич Василиев!… Ще почакам… Да, Микола, казвай! Такаа, ясно. Много ти благодаря, приятел!… Полет двайсет и четири седемнайсет. Пристигнал е в двайсет и един и четиридесет.

— Двайсет и един и четиридесет — повтори Турецки. — След двайсетина минути Уест се е качил в колата и е потеглил… Накъде?

— Към родната ни столица. Накъде другаде?

— Около единайсет е бил в Москва…

— Може и да се е отбил до вкъщи?

— Тук е пристигнал в четири и двайсет. Махаме един час за пътя. Така че, Слава, живи-мъртви трябва да узнаем къде, с кого и как е прекарал времето от единайсет вечерта до три и двайсет сутринта господин Робърт Уест… Я ми дай клетъчния телефон! — Турецки набра някакъв номер. — Маша? Добро утро! Извинявай, че те будя. Мислех си, че твоят благоверен ще вдигне… А къде е? Ако се обади, нека ми позвъни. Дочуване. Поздрави децата!… Маша Погорелова — поясни той на Грязнов, връщайки му телефона.

— А Валка къде е?

— Второ денонощие не се е прибирал.

— Поне обаждал ли се е?

— Обаждал се е.

— Е, тогава всичко е наред! Харесва ли ти? — попита Слава, като потупа с пръсти телефона.

— Не ми бъркай в здравето!

Слава пъхна телефона в джоба на сакото му и решително каза:

— Твой е! И без излишни приказки, за бога!

— Но това е скъпа вещ, Слава…

— Край. Точка.

— Е, благодаря…

— Американски е. Такъв си няма и главният!

— Главният може и да си има, но Костя със сигурност няма. Да тръгваме, Слава.

По пътя Турецки се обади на дежурния на „Петровка“ 38, който му помогна да се свърже със заместник-началника на Московската криминална милиция полковник Погорелов. Валентин каза, че знае за експлозията, докладвал му е майорът, с когото Турецки е разговарял и който е негов човек, много енергичен и упорит мъж, може да бъде спокоен.

— А ти къде си? — попита Александър.

— Абе мотая се тук и там — неопределено отговори Погорелов. — Убили са нашия Игорьок, Саня.

— Пилюгин?

— Да.

— Задържаха ли виновника?

— Ще го задържат. Е, добре. Казвай сега какво искаш?

— Ще се справя, Валя.

— Казвай де!

— Трябват ми две по-оправни момчета.

— Други не държа. Къде да ги изпратя?

— При мен.

— След час ще дойдат.

— Благодаря ти, Валентин.

— Бъди здрав! Пази се!

— Какво има, Саня? — откъсна очи от пътя Грязнов. — Бял си като платно!

— Убили са Пилюгин.

— К-копелета г-гадни! — скръцна със зъби Слава.

Мълчаха чак докато стигнаха пред прокуратурата.

— За какво ти трябват момчетата? — попита Грязнов, изключвайки двигателя.

— Да пообиколят сградата, където е апартаментът на Уест, да разпитат съседите.

— Ще изпратя Кроткия.

— А знае ли адреса?

— Кроткия знае всичко.

— До дванайсет ще си бъда в кабинета.

— Ще се чуем.

В девет часа Турецки обясни задачата на двамата оперативници от криминалната милиция и ги изпрати на адреса на Андрей, а след петнайсетина минути му се обади Грязнов.

— Чакай ме. Тръгвам. Имам новини — телеграфно му каза той.

Слава дойде с Алексей Петрович Кротов. Турецки бе чувал много и най-различни неща за Кроткия, но не бе имал случай да работи с него. Говореше се, че известният наемен агент не е с особено „чисти“ ръце, че получава пари от различни организации, като се започне от „Петровка“ 38 и частната агенция „Глория“ и се свърши едва ли не с кръстниците на престъпните групировки. Той можеше например да отиде на масата на Ваня Монголеца, да поседи, да пие с него, дори най-приятелски да го потупа по рамото, след което спокойно да си тръгне, без никой да го закачи. От друга страна, беше близък с дипломати, високопоставени чиновници, директори на банки и дори, според слуховете, винаги добре приет при всесилния кмет на столицата. Кроткия се обличаше модерно, но ако обстоятелствата го изискваха, можеше да се превърне в скитник, просяк, дрипав бедняк, изпаднал алкохолик — в какъвто си пожелае. Голям артист беше този агент, но не на сцената, а в живота. Играеше на рулетка, на карти, ходеше по конни състезания и същевременно успя да вземе две висши образования — юридическо и кой знае защо, по археология. На безименния си пръст носеше златен пръстен с фамилен монограм, който всъщност го правеше действителен член на Дворянското събрание. Ако не знаеше, че Кроткия започва четиридесетата си година, Турецки, пък и никой друг, не би му дал тази възраст. Изглеждаше великолепно като младеж под трийсет години, не повече. И сега, когато му подаде ръка, Турецки с любопитство се взираше в блестящите очи на „артиста“, умни и с проницателен поглед. Ръката на Кроткия, малка и крехка на вид, се оказа удивително твърда и силна. Александър се опита да я стисне по-здраво, но изведнъж се усети приклещен в такова менгеме, че тутакси му се изпари желанието да се състезава по сила с Кроткия.

— Какво сте спортували? — попита той с уважение.

— От всичко по малко.

— По малко — присмехулно се обади Грязнов. — Има черен пояс! Срещу него, Саша, ти си гола вода…

— Заповядайте, седнете — покани ги Турецки.

— За първи път видях Уест в казиното на „Рождественка“, когато още работеше за Городецки. Заинтересувах се. Безспорно беше изключително добър картоиграч… У вас пуши ли се?

— Моля.

Кротов извади не скъпи вносни цигари, а „Беломор“ и си запали не с някаква причудлива запалка, а пак така с руски кибрит.

— Човек можеше да се запознае и да размени няколко празни приказки с Уест, но нищо повече. След игра охраната му моментално го наобикаляше и го извеждаше от казиното. Така беше и при Городецки, така остана и след преминаването на Уест под крилцето на ФСБ. Доколкото разбирам, ви интересува времето, което е прекарал Уест след завръщането си от Петербург?

— Интересува ни всичко, което може да хвърли светлина върху гибелта му.

— Видях го в казиното на „Цветния“ в два часа през нощта. Седеше на една масичка, отрупана с пачки долари. Гледаше ги мълчаливо, по едно време махна на келнера да му налее, а той чакаше отстрани с бутилка „Наполеон“ на подноса. Изпи коняка и започна бавно, една след друга да къса банкнотите. Трябваше да видите лицата на околните! Но, изглежда, нещо му прищрака, престана да ги къса, стана и високо обяви: „Моля, загубилите да дойдат при мен!“ Приближиха се десетина души. Уест загреба парите с шепи, метна ги нагоре, засмя се и тръгна към изхода. А аз след него. Той се качи в колата си, аз — в моята. Пристигнахме на „Рождественка“. Историята се повтори.

— И пак захвърчаха долари към тавана?

— Да. С едно изключение. Част от парите, и то немалка част, напъха в джоба си. И се отправи не към изхода, а влезе в една добре позната ми стая, при един пак така добре познат за мен човек, който се занимава с доста доходен бизнес…

— Търговия на оръжие?

— Наложи се да чакам Уест към четиридесет минути. Беше влязъл с празни ръце, а излезе с куфарче. Трябваше да избирам между две възможности. Да продължа обиколката с него или да разбера с какъв багаж си отива. Избрах втората. Очевидно сбърках. Впрочем кой можеше да очаква подобно развитие на нещата?

— Успяхте ли да узнаете с какъв багаж си е тръгнал?

— Четири гранати и автоматичен пистолет.

— В колко часа напусна казиното на „Рождественка“?

— Моят часовник показваше три и петнайсет.

— Във вилата е пристигнал в четири и двайсет. Излиза, че от „Рождественка“ е потеглил директно натам. По наши изчисления той се е прибрал от Шереметиево в Москва около единайсет часа. А вие, Алексей Петрович, сте го видели в казиното на „Цветния“ някъде след един… Остава да разберем къде е прекарал тези два часа и нещо. Всъщност аз изпратих двама души от криминалната в сградата, където е апартаментът му…

— Разрешете — придърпа Кроткия телефонния апарат модел „Асистент“. — Лельо Настя?… Че кой друг?… Работа, лельо Настя, работа… Добре си със здравето?… И слава богу!

Турецки бе поразен от промяната, станала пред очите му. Допреди малко пред него седеше важен господин, който говореше непринудено и уверено, едва ли не басово, а сега премина на някакъв противен писклив тенор, лицето му доби простовато изражение, от очите му изчезна проницателният поглед.

— Друго лекарство ще ти донеса, лельо Настя… Добре, става… Кво прави там моят приятел?

Кроткия натисна един бутон на апарата и в кабинета се чу женски глас.

— … идва, Льоша, идва! Нали дъщерята ми дойде на гости, та съвсем се бях отвеяла! И кога погледнах часовника, Божичко, то станало десет и половина! Че като се юрнах! На бърза ръка оправих и почистих, и тъкмо се прибрах, ето ти го, той пристига! И пак ми даде стотачка, Льоша!

— Трупай ги, лельо Настя, спастряй си ги. Само не ги давай на зетя. Ще ги пропие тоя поразник! — засмя се Кротов.

— И побърза да се качи. Един такъв весел-весел… Ама защо ти разправям? Твойте момчета всичко ще ти кажат!

— Момчетата ли? В сиви костюми, нали?

— Същите. С червени книжки. Веднага разбрах, че ти ги пращаш.

— Правилно си разбрала, лельо Настя — въздъхна Кроткия. — Та казваш, побърза да се качи. И весел. Това ли е всичко?

— Не минаха и пет минути и го видях да тича по стълбите надолу. Като луд, Льоша! Не приличаше на себе си. Качи се в колата и полетя…

— И кой го е уплашил така?

— Ми знам ли! Трябва да е квартирантът.

— Какъв квартирант, лельо Настя? Помисли, какъв квартирант му е притрябвал на един милионер?

— Абе да, така си е! Сигур е приятел на Андрей Андреич… Сериозен, строг. Веднъж чух, че май идва с някаква жена.

— Млада?

— Жената ли? Че можеш ли ги разбра сега? Виждаш как се разкрасяват… Отзад гледаш пионерка, а отпред — пенсионерка!

— Тоя квартирант шофьор ли го вози, или сам кара колата?

— Сам. Колата му е кафява. Дълга.

— Волгата също е дълга…

— Не, Льоша, не е волга. Чужбинска е.

— Сигурна ли си, че е кафява?

— Още не съм кьорава бе, Льоша! А, сетих се. Форд! Нали децата все по двора играят. А там е пълно с коли, няма къде да се завъртиш! Та те ги определят коя каква е, това, викат, е „мерчо“, това е… Дори не мога да ги повторя! А това, викат, е форд.

Турецки извади на бюрото си снимка на Саргачов.

— Лельо Настя, ако ти покажа снимката на тоя квартирант, ще го познаеш ли?

— Че как няма да го позная? Той не тича като луд, стъпва бавно и важно, поздравява.

— Ми тогава ще взема да прескоча, лельо Настя.

— Кога да те чакам?

— След час.

— Ела, миличък, заповядай. За идването на дъщерята съм напекла банички. От твойте, любимите. Със сушена калина. Ела.

Кроткия постави слушалката на вилката, върна бутона в предишното му положение и премести апарата към Турецки.

— Това се казва добра работа! — похвали го Грязнов.

— Отдавна ли се познавате с леля Настя? — попита Турецки.

— Знам я от малък. Вероятно се интересувате как се е уредила да работи като чистачка в дома на Уест? Отговарям — с моя помощ.

— Въпросът е приключен — усмихна се Турецки.

Зазвъня телефонът.

— Слушам… Още веднъж, Ираклий Багратович…

Доктор Гошадзе говори кратко. Турецки благодари за съобщението, затвори, след което огледа събеседниците си и бавно каза:

— При аутопсията на Уест е открит куршум в сърдечната област, изглежда идентичен с изстреляния от пистолета „Макаров“ на бодигарда. Експертизата ще уточни.

— Трябва да разберем кой е заповядал да го убият — високо каза Грязнов. — Защото Павлов го няма в Москва!

Кроткия запали една „Беломор“ и се обви в дим.

— Алексей Петрович — обърна се към него Турецки, — какво ще кажете, ако ви помоля да ни направите някои услуги? Разбира се, не като следовател, а като сътрудник.

— В качеството на сътрудник? И каква ще бъде работата?

— В качеството на оперативник и детектив, какъвто сте всъщност. А работата ще бъде следната.

— Слушам ви — каза Кроткия.

Той наистина го изслуша внимателно, без нито веднъж да го прекъсне, дори без да зададе въпрос, а когато Турецки приключи, подаде ръка и каза:

— На ваше разположение съм, Александър Борисович. Мога да се заема с тази оперативно-детективска работа.

И този спокоен тон и немногословие за пореден път показаха на Турецки, че има пред себе си действително добър професионалист и познавач на престъпните среди, а такива професионалисти трудно биха се намерили сега в Московската криминална милиция…

Върнаха се двамата оперативници от милицията. Турецки изслуша доклада им и фактически не научи нищо ново, което да не знаеше вече.

Леля Настя веднага идентифицира Саргачов на снимката и докато гощаваше с банички Кротов и Турецки, току само повтаряше: „Ми да, щом погледнах, веднага познах, че е той!“ Един-два пъти Турецки се опита да прехвърли разговора към „жената“, но леля Настя махаше с ръка. „Млад мъж! Що да не си доведе?“ И чак на третия опит на Александър неочаквано се сети: „Беше с капела! Жената де. Една такава широка капела. И с очила.“

— Явно е идвал с госпожа Стрелникова — каза Турецки, когато излязоха на улицата. — На погребението на Кузмински вицепремиерката беше пак с такава широкопола шапка. Саргачов и Лариса Ивановна са венчани, така че навсякъде ходят заедно.

— Леля Настя каза „помня, веднъж май идва“…

— Могла е да дойде и два пъти — възрази Турецки.

— Любовен триъгълник? Стрелникова — Саргачов — Уест. Ревност? А защо не?… Така излиза. Като се вземе предвид поведението на Уест в казината, това е напълно възможно.

— Тримата са расли в една сграда. И от деца са дружали. Заедно са постъпили в юридическия факултет. По-късно пътищата им се разделят. След много години Саргачов и Лариса Ивановна се венчават… Едно време работех със Саргачов. Още тогава беше влюбен в Лариса, сегашната ни вицепремиерка. И струва ми се, любовта му беше искрена.

— Сега сигурно апартаментът на Уест е запечатан от органите? — попита Кроткия.

— Да, до провеждането на щателен обиск.

— За съжаление вече трябва да се сбогувам с вас. Нека се видим утре, ако нямате нищо против? — спря се Кротов.

— Тогава до утре.

В прокуратурата пред кабинета на Турецки чакаха двама свидетели — пазачите, които си бяха тръгнали през нощта от вилата на Андрей Василиев.

— Влезте — отвори вратата Александър. — И сядайте. Дайте си служебните карти и паспортите, ако обичате… С кого ще започнем?

Турецки извади на бюрото си два празни формуляра на протокол от разпит на свидетел.

— Не е ли все едно — намръщено каза единият, русоляв момък с бели вежди и клепки. — Може и с мен.

— Обяснете коя е причината за вашето внезапно заминаване през нощта.

— Олежка нареди и ние тръгнахме.

— Прапоршчик Долгих ли беше старши на групата?

— Ами така излиза.

— Изведнъж му хрумна на Олежка и ви заповяда, така ли?

— Защо? Обадиха му се по телефона.

— И кой му се обади?

— Ами началството — колебливо отговори Беловеждия.

— Вашите началства са много. Но се е обадил само един началник. Кажи ми с какъв чин е и как се казва?

— Като че ли подполковник Рябков…

— Като че ли, или точно той?

— Като че той…

— Така може и да не се разберем, момчета — усмихна се Турецки. — Виждам, добре са ви напомпали… Ще започнем от другия край. Известно ли ви е какво се случи във вилата?

— Чухме.

— Загина Олежка.

Младежите се спогледаха, но не казаха нищо.

— Кой ви докара при мен?

— Не са вашите хора — горделиво отговори Беловеждия. — С вашите нямаше да тръгнем!

— И откъде ви докараха?

— От кабинета на Рябков.

— Значи, съмнало-несъмнало, а полковникът вече клечи на бюрото си?

— Как така съмнало-несъмнало?… Заповяда ни в десет и ние отидохме в десет.

— За какво ви пита?

Беловеждия подсмъркна и замълча.

— Момчета, вие знаете ли къде се намирате? — започна да губи търпение Турецки.

— Ясно къде, в Главната прокуратура, при следователя по особено важни дела.

— Точно така. По особено важни дела. Боите се да не сгафите, така ли?

— Кой се бои?

— Ами защо мълчиш като партизанин, щом си такъв храбрец?! — повиши тон Турецки. — Питам те, отговаряй! Предупредих ви какви са последиците за неверни показания, ето ги подписите ви. Ще говориш конкретно.

— Питахте кой от двама ни е вдигнал слушалката.

— И кой я вдигна?

— Аз — каза Беловеждия.

— И какво каза подполковник Рябков?

— Заповяда да извикам прапоршчик Долгих.

— А ми казваш „като че“… — подигравателно се усмихна Турецки. — За какво продължи разговорът?

— За нищо!

— Съвсем за нищо? Повика го и… Здрасти, чао!… Е добре. За десетина минути ще ви оставя, момчета — каза Турецки, като сложи формулярите пред тях, — а вие тук ще си напишете „домашното“. Ще допълните показанията си, но ясно, грамотно, четливо и съответстващо на истината.

— А кво да пишем?

— Тази нощ, в еди-колко си часа ме събуди телефонен звън. Обади се подполковник Рябков…

— Като че — неуверено вметна Беловеждия.

— Пиши каквото смяташ за необходимо — съгласи се Турецки. — Но знай, че за неверни показания носиш отговорност.

— А ако човек наистина не е сигурен? — обади се мълчалият досега другар на Беловеждия.

— Ако наистина не сте сигурни, пишете „като че“ — отговори Турецки и излезе.

В коридора видя двамата оперативници от криминалната милиция, които бяха довели злополучните пазачи, и отиде при тях.

— Момчета, ония двамата трябва да изчезнат за една седмица — каза той.

— Ще се погрижим.

— А сега ще ви помоля да ми доведете на синджирче подполковник Рябков. И побързайте. Ако се наложи, ще ви подпиша заповед. Имам предвид, в случай че не пожелае да дойде доброволно.

Турецки рискуваше. Беше длъжен за незабавния разпит на Рябков да уведоми прекия му началник, макар че по закон следователят има правото да разпита всеки свидетел, чиито показания са важни за делото. Но дали изобщо би успял да задържи Рябков?

— Съчинихте ли си показанията? — попита той, когато се върна в кабинета.

Младежите мълчаливо му подадоха изписаните формуляри на протоколите за разпит на свидетел.

— Добре — похвали ги Турецки, след като набързо ги прочете. — И няма никакви „като че“… — Огледа младежите и внезапно попита: — Искате ли да живеете, момчета?

— Че кой не иска? — промърмори Беловеждия.

Турецки извади връзка ключове, измъкна един от ключодържателя и го сложи на бюрото.

— Това е ключът от вилата на един мой добър приятел. Ще идете на Ярославската гара, ще се качите на електричката и ще слезете на гара Семхоз… Я по-добре да направим така. Аз ще ви начертая план как да стигнете дотам, а през това време вие ще се обадите на близките си.

— И какво да им кажем?

— Че внезапно ви изпращат в командировка за една седмица. С важна спецзадача.

— Мамо, аз заминавам. Ще се върна след една седмица — с крайчеца на ухото си слушаше Турецки, докато чертаеше плана. — Каква Чечня?! Там не изпращат за една седмица! Е хайде, мамо, това е!

— А ти защо не се обадиш? — обърна се Турецки към Беловеждия.

— Няма на кого.

— Гледайте сега. Ще слезете значи на гара Семхоз. Ще прекосите железопътната линия и ще вървите все направо към пет-шест километра. Ще стигнете в село Уголки. Четвъртата къща отляво. Съседката се казва леля Дуся. От нея ще взимате храна. Мляко, яйца, сметана… Имате ли пари?

— Ще намерим.

— В селото има магазинче. Ще си купувате хляб, сол, захар… В мазето ще намерите две бутилки домашен ликьор от трънки. Разрешавам ви да заприходите едната. Но няма да я изпивате наведнъж!

Младежите се усмихнаха. Турецки отиде до прозореца и дълго гледа навън, после се обади по телефона.

— Михалич! Вкарай колата във вътрешния двор. Ще закараш двама служители на Ярославската гара.

— Защо се тревожите толкова, Александър Борисович? На кого сме притрябвали?

— Там е работата, момчета, че на никого — тъжно отговори Турецки.

След като ги изпрати, той се върна в кабинета и почти веднага иззвъня телефонът. Съобщиха му, че подполковник Рябков е излязъл и никой не знае къде е отишъл.