Мегън Марч
Истински порочно (47)

Глава 47

Боун

Спуснах Рипли, поставяйки я на седалката на АТВ — то, завързах храната ни отзад, и се настаних зад нея, вдигайки я в скута си.

Тя бе с перфектен размер и мястото й беше точно там, с прекрасното задниче, притиснато към члена ми.

Тази жена може ли да направи нещо, което да не ме възбужда? Подозирах, че отговорът е твърдо не.

Отново нямаше как да не се замисля за единствения път, в който опитах да кача Амбър на АТВ-то с мен, за да я закарам да разгледа имота ми. Тя изглеждаше така, сякаш поисках от нея да върви през яма пълна с пепелянки. Тя бе момиче от Ел Ей и не се интересуваше от нищо идващо от селския начин на живот. Или поне не от частите, които бяха истинското ми аз.

Дори сега, след като не е вече част от живота ми, тя ми причиняваше проблеми. Когато прибирах пушките, получих съобщение от Ник. Амбър се бе върнала в Нашвил, излагайки изисквания и създавайки проблеми. Точно това, от което нямах нужда в момента… затова оставих телефона си в къщата, защото тази вечер не исках да чувам за нея.

Рипли на практика вибрираше от вълнение. Тя завъртя глава към мен.

— Ще ми дадеш ли да карам? Или си от онези мъже, които не позволяват жена да шофира, ако са наоколо.

Колкото и да ми се искаше да й кажа, че няма начин да й позволя да кара, тъй като никога преди не се е качвала на АТВ, знаех, че е напълно способна да се справи. Дори пет годишният ми племенник можеше да шофира из двора сам.

— Какво ще кажеш на връщане?

— Става.

Нещо в Рипли ме караше да се чудя какво ли би било да мога да правя повече сделки с нея. В началото си казвах, че тя е само средство, с което да се разсея. Нещо, което да откъсне ума ми от факта, че Амбър ме прееба толкова жестоко, но този аргумент не изтрая дълго.

Мамка му, още първия път, в който ръцете ми се озоваха върху Рипли, знаех, че тя е нещо по-различно. Да я имам тук в къщата си, където пасваше толкова добре, ме караше да съм нетърпелив да се прибера у дома.

Бъдещето ми с Амбър винаги е било неясна концепция. Не можех да си я представя да върви към мен, докато я чакам пред олтара на семплата селска църква, където се е събрало цялото ми семейство. Не можех да си я представя как спори с мен за името на нероденото ни дете или се опитва да ме уговори да не купувам толкова много играчки за Коледа, за да не станат децата ни разглезени дяволчета.

Амбър можех да си я представя само да върви по червения килим, позирайки пред фотообективите и камерите насочени към нас, или може би да стоя до нея по време на шоу за раздаване на награди. Може би е така, защото щом погледна назад, осъзнавах, че не правехме много неща заедно.

Но Рипли? Тя пасваше перфектно във всяка сцена от живота, който си представях и исках да имам. Това трябва да ме стряска адски много, но истината беше, че не ме плашеше.

В живота си вече бях научил много неща, включително и факта, че гадните работи се случваха с причина, дори в онзи момент да не го осъзнаваш. Брат ми изгуби крака си, настъпвайки мина в Афганистан, и нямаше нищо, което да ме накара да разбера защо се бе случило това. Но точно тогава съдбата ме бе отвела на турне извън Щатите и имах възможността да бъда до него в Германия, докато се бореха да спасят живота му.

И когато по-късно се прибра у дома, раздразнен и проклинащ съдбата, задето го е обрекла на подобен живот, той срещна съпругата си, която бе отишла да посети брат си в Уолтър Рийд. Беше ми казал, че е било любов от пръв поглед. Тя твърдеше, че е бил дрогиран от болкоуспокояващите, но, и в двата случая, сега те бяха заедно, имаха едно страхотно момче и второ бе на път, а къщата им беше малко по-надолу по улицата в близост до дома на родителите ми.

Най-лошото, което се бе случило в живота му, го отведе до най-доброто, което имаше. Никой не можеше да ме убеди, че не е било писано да стане така.

Надявах се съдбата да има подобен план и за мен. Най-тъмният момент в живота ми да ме отведе до най-щастливия.

— Ще потегляме ли или ще стоим тук, суперзвезда? — Рипли размърда задничето си в скута ми, а вълнението в гласа й бе очевидно.

Обвих юмрук около конската й опашка и я дръпнах нежно настрани, за да се наведа напред и да прокарам зъби по шията й, захапвайки леко извивката на рамото й.

Рипли си пое накъсано дъх, след което се размърда отново, но този път по съвсем различна причина.

— Първо, ще яздя това нещо, а после ще яздя теб.

Тя се изви назад, но не можеше да се движи заради ръката ми, стискаща косата й.

— Така ли?

— Точно така.

— Мокра ли си, захарче?

— Ще трябва да почакаш, за да разбереш сам.

Думите й ме накараха да завъртя ключа, запалвайки двигателя на АТВ — то. Обвих едната си ръка около кръста й и я притиснах здраво към гърдите си.

— Дръж се здраво — подадох малко газ и потеглихме към дестинацията си.

* * *

Петнадесет минути по-късно спрях АТВ-то пред езерото ми. Разбира се, поех по заобиколния път, за да стигна до тук, но това беше, защото не бях готов да пусна Рипли да слезе от скута ми.

Тя си пое шумно дъх, когато забеляза дървения док, навлизащ девет метра в езерото с площ двадесет акра, докато слънцето се отразяваше в повърхността на водата, обагряйки всичко в червено, оранжево и жълто.

— Тук е невероятно красиво.

— Радвам се, че ти харесва. Ще си направим пикник.

Рипли се обърна, за да ме погледне.

— Никога нямаше да предположа, че си от мъжете, които ходят на пикник.

Вятърът развя кичурче коса, измъкнало се от конската й опашка, и аз го хванах, отмествайки го от лицето й. Въпреки че времето не беше студено се зарадвах, че съм взел и одеяло с нас.

— Красива жена, езеро с пъстърви, залез и студени крилца? Това са едни от любимите неща. Събери ги заедно и ще разбереш каква е перфектната вечер за мен.