Мегън Марч
Истински порочно (45)

Глава 45

Боун

Рипли бе луда, но проклет да съм точно такава я харесвах. Оставих момичето за няколко часа, и вместо да си почива и да кара полека, тя бе пренаредила почти цялата ми кухня.

Нямаше как да не си представя Амбър в същата ситуация. Тя нямаше да си мръдне задника от дивана. Щеше да ме вика през пет минути да й давам неща или да я нося. Щях да искам да я удуша само след час, задето щеше да ме прекъсва непрестанно. Ако вниманието ми не беше насочено към нея на сто процента, когато бяхме в една и съща стая, то тя вдигаше страхотни скандали.

След време предположих, че това е нещо, с което човек трябва да се примири, когато е в дългосрочна връзка, като това да приемеш както недостатъците така и положителните им качества, но сега знам, че това са били тотални простотии.

Амбър вероятно си падаше малко кучка.

Рипли от друга страна бе напълно побъркана.

Всеки ден бих избрал побъркана пред кучка, въпреки факта, че гледаше пушките в ръцете ми все едно щяха да скочат и да я захапят.

— Не стреляй. Не стреляй. — Кресна Естебан през отворения прозорец, от клетката си в дневната, докато ни гледаше.

— Млъквай, птицо — викнах през рамо и погледнах обратно към Рипли. — Някога преди стреляла ли си с пушка?

Тя поклати глава, все още гледайки предпазливо Уинчестъра ми.

— Е, значи е крайно време да се научиш. Никога не знаеш кога ще ти се наложи да използваш оръжие.

— Може би в началото трябва да пробваме с нещо по-малко?

— Като въздушна пушка? Защото тя е по-малка от това. Или може би с капси. — Погледнах изражението й. — Страх ли те е?

Въпросът ми накара Рипли да изпъне рамене.

— Разбира се, че не.

— Така си и помислих. Време е да те научим да стреляш.

Щом се нахранихме, Антъни излезе навън да сложи мишените на обичайните им места, както и някои по-близо като за начало за Рипли. Дали това е негова работа, след като бе началник на охраната? Не, но той го правеше така или иначе, защото е точен пич, въпреки че е зает да се справя с всичките проблеми около охраната ми, като в същото време се грижи и за всички заплахи, които ми изпращаха по пощата или имейла ми за фенове. Работата му не бе малко. Очевидно много хора мислеха, че съм задник.

Може би, подсъзнателно, точно по тази причина исках Рипли да се научи да използва оръжие. Само веднъж един откачен задник опита да ме застреля, но никога не знаеш какво може да се случи с всички побъркани навън.

— Нека направим залог. Ако удариш мишената три пъти под ред, докато свършим, ще ти поглъщам котенцето, докато не свършиш три пъти. Много силно.

Не бе кой знае какъв залог, тъй като смятах да го направя така или иначе, но Рипли не го знае. Тя се понамести на стола си, на който я бях настанил, и можех да се обзаложа, че се бе подмокрила.

И за протокола обичах това.

— По този начин ще си сладка и отпусната за мен, преди да започна да си играя с дупето ти.

Погледът й прониза моя.

— Дали… имам предвид… тази вечер?

Намигнах й.

— Само ще започнем. Не се тревожи, ще караме бавно.

Тя измърмори нещо под нос, което звучеше като и как се предполага, че ще се концентрирам сега?

— Добре, гледай сега демонстрацията — след като преминах през всички части на оръжието, обяснявайки кое за какво служи, спуснах предпазителя и й подадох защитни слушалки, преди да започна да стрелям, карайки четири от мишените да се завъртят.

Очите й бяха разширени, когато свалих пушката и пуснах предпазителя й.

— Добър си в това — изкрещя тя, тъй като ушите й бяха запушени със слушалките, и наистина бе адски сладка.

Свалих слушалките си и махнах и нейните.

— Сладурче, аз съм селяк до мозъка на костите си. Само защото имам пари, не значи, че ще променя това, което съм.

— Много харесвам това в теб.

Може да не звучи като голям комплимент, но имайки предвид коя беше и какво бе миналото й, го приемах като нещо доста голямо.

— Има много неща, които харесвам в теб, Рипли Фишър. Сега е твой ред. Слагай слушалките и се приготви да нариташ задниците на няколко мишени.