Том Кланси, Даян Дуейн
Едно е най-самотното число (8)

8

Няколко дни след разговора си с Джеймс Уинтърс Мадж бе във „вилата“ си и я чистеше. Разбира се, нужно бе само да си помисли, за да изглежда подредена. Но етажерките, лавиците с книги и хранилищата бяха разхвърляни и приличаха на шкафа за играчки на Мъфин. От доста време бе заета с реалния си живот, затова виртуалният й бе малко разхвърлян. Последните няколко седмици прекара в проверки на заразената от Роди програма. Надяваше се да открие някои доказателства в съобщенията му до нея, които биха го уличили за нападението върху Алън по конкретен и безспорен начин. Но не намери такива. Нито можа да задейства симулацията отново. Накрая реши, че е време да се заеме с по-безопасен проект. Затова сега чистеше, подреждаше, хвърляше ненужните неща и, общо взето, се организираше.

Плъзгащите се врати бяха отворени. Гледката от скалите, върху които бе построена вилата, се откриваше пред нея и стигаше до обагрения в червено хоризонт на запад. Синя вода, три нюанса на синьото при залеза, сиви скали и отвъд пристанището, омекотени от сенките на здрача, белите варосани кубове със заоблени покриви на местното рибарско село. Това се виждаше през вратите. Ниско в небето стоеше лунният сърп, а Венера беше над него, луна и трептящи звезди на небето.

Мадж беше стигнала до четвъртия шкаф на западната стена и бързо хвърляше иконки на „боклука“ зад себе си. „Не мога да повярвам, че съм трупала този боклук толкова дълго“, помисли си тя, когато попадна на разни купони за виртуална поща с изтекъл срок. Имаше и множество „списания“, от които тя без съмнение е искала да „открадне“ нещо — не че сега можеше да си спомни точно какво. Захвърли ги зад гърба си и изсипа кошчето за боклук. Иконките се подпалиха и започнаха да горят.

На вратата се почука. Тя се извърна. Ръцете й бяха пълни с различни по форма и размери иконки.

— Влез…

Марк Гридли влезе и се огледа любопитно наоколо. Напоследък прекарваха доста време заедно, работейки, макар и безуспешно, по задачата, която Джеймс Уинтърс им бе възложил. Мадж винаги се изненадваше колко дребен е Марк — слабо, ниско и жилаво тринадесетгодишно момче. Праотците му бяха тайландци. Това си личеше по тъмната му коса и дълбоките кафяви очи.

— Здрасти — каза той и мина покрай Мадж, загледал се през отворените врати.

— Какво е това?

— Хаос.

— Почистваш къщата? Заради мен? Не трябваше да се безпокоиш.

Мадж се захили.

— Иконките вече не са нужни тука. Това е всичко.

— Проблемът ми е познат. — Той се приближи и погледна през рамото на Мадж в чекмеджето, което тя бе отворила. То вече не беше толкова пълно. — Хей, в сравнение с моето работно пространство тук цари пълен ред.

Тя се учуди.

— Достатъчно работа свърших за днес. Не мога да понасям толкова много структури едновременно. — Затвори с хълбок чекмеджето и изхвърли последните няколко иконки в кошчето за боклук.

— Добре — каза Марк. — Татко изпраща много поздрави на баща ти.

Мадж примигна.

— Те познават ли се? Не знаех — това бе новина, и то доста странна. Баща й отказваше да има връзки с каквато и да било друга организация, освен с университета и правителствените и квазиправителствените организации обикновено го караха да сбръчква лице и да става странно неразговорлив.

Марк сви рамене.

— Навярно от някой коктейл. Проблемът не е мой. Но като заговорихме за проблеми — той бръкна в джоба си и извади синята стъклена карта от Къщата на забавленията. — Готов съм, когато кажеш.

— Чудесно! Искаш ли да влезем анонимно? — попита Мадж.

— Може би няма смисъл. Ако това приятелче досега не знае, че някой е влизал в стаята му за игри, за да разбере какво става там, значи изобщо няма ум. Сигурно половината софтуерни компании от планетата слухтят около него, и то анонимно. Навярно губи купища процесорно време, за да ги следи. Ако не прибягваме до анонимност, вероятно ще привлечем по-малко внимание. Освен това имам нещо, което те нямат.

— Така ли? — Мадж се запъти към вратата, която щеше да ги отведе до преддверието на Къщата на забавленията. — Какво е то?

— Имам паролите на доставчиците му, с които ще вляза в кодовата му област. Според договора той не може да откаже достъп на доставчика или негов представител.

Засмя се и усмивката му изведнъж й напомни за удоволствието, което Мъфин изпита при мисълта, че скапаните продукти от хладилника ще тръгнат след нея.

— Смешното е, че днес ние сме в такава роля. Високият ранг си има предимства…

Мадж отвори вратата. Огледаха „преддверието“ на Къщата на забавленията — пространството, в което Мадж бе ходила онази нощ с Групата на седемте. Тя се поколеба за момент.

— Ами ако той е тук?

— Не е — отвърна Марк и й показа плочката в ръката си. — Доставчикът го сензитивира. Ако той се появи тук, това сензорно устройство ще започне да пищи. Но от моите източници знам, че тази сутрин е на бизнессреща.

— Източници?

Минаха през вратата, която хлопна след тях и изчезна.

— Хубаво е да имаш цяла мрежа от влиятелни хора, които да включиш в играта.

Прекосиха преддверието и кимнаха на няколкото чуждоземни, които срещнаха по пътя.

— Да, това има своите преимущества. Нямам търпение да порасна и истински да се включа в играта.

Мадж го погледна и кимна. Поне по този въпрос бяха на едно мнение. Но й се искаше шансовете й за „играта“ с другите в Мрежата да са така добри, както на Марк.

Вървяха около миля и половина, докато попаднаха на една галерия, в която нямаше нито чуждоземни, нито реални хора с виртуални маски.

— Ще ни свърши работа — каза Марк и се приближи към една от лъскавите каменни стени. Докосна я с ръката, в която държеше синята стъклена плочка.

Ръката му хлътна в стената.

— Хайде! — каза той и й подаде ръка.

Тя я хвана. Марк премина през стената и изчезна. Мадж си пое дъх и премина след него.

В началото наоколо беше абсолютно тъмно… след това около тях бавно започна да просветлява.

— Божичко! — Това бе единственото, което успя да каже Мадж, когато видя какво има пред нея.

Когато беше много малка, баща й бе донесъл една играчка, с която си бил играл като дете. Беше една кутия, пълна с множество тънки, различно оцветени пластмасови пръчици, изострени в двата края. Кутията се разтърсва и пръчиците се изсипват на пода. След това участниците в играта започват да вадят внимателно една по една пръчиците от купчинката. Целта е да изтеглиш пръчицата, без купчинката да се срути.

Сега гледаше появилата се пред нея масивна кубическа структура с дължина на страната около половин миля. Беше направена от подобни пръчици в стотици цветове и хиляди различни дължини. Всички те бяха подредени внимателно на редове една върху друга. Това беше графично представен модел на основната структурна програма на Роди за Къщата на забавленията. Мадж не можеше да я проумее. И което бе още по-лошо, само едно докосване би могло да разруши цялата структура… Тогава щеше да изчезне и това, което търсеха — кодът, чрез който Алън Търстон бе заразен с менингит.

— Надявам се поне за теб това да означава нещо. Аз нищо не разбирам, все едно да ми говориш на гръцки.

— Не знаеш ли гръцки? — попита Марк, движейки се бавно край една от страните на грамадния куб.

Мадж поклати тъжно глава и каза:

— Само колкото да попитам за тоалетната и дали в морето има акули.

Той я погледна учудено.

— Акули ли? Страхотно — Марк продължи да върви, като оглеждаше куба. — Това не се среща често, защото се работи с авторски техники. Използва се виртуален машинен език, който съвсем не е от лесните. Нарича се „Калдера“.

— Знаеш ли го?

— О, да — той се забърза и Мадж трябваше да ускори крачка, за да го настигне. — Мрежовата сила го използва в някои от картите си. Добър е за компресиране на множество данни в малко пространство. Предполагам затова Роди се е заинтересувал от него. Всяко от тези неща — той докосна края на една от „пръчиците“ и тя започна да флуоресцира, а по дължината й се очерта ред по-тъмно оцветени точки — представлява серия свързани инструкции. Като няколко кодови линии в стария „Бейсик“. Но всяка линия се влияе в по-голяма или по-малка степен пряко от другите „пръчици“ чрез директен контакт. Преместиш ли една пръчица, програмата ще заработи по друг начин.

Марк спря за момент с ръце на кръста. Изви се назад, за да погледне към върха на конструкта.

— Страшно е трудно да изчистиш такива конструкти от вируси. Или да ги манипулираш по някакъв начин. Когато преместиш някоя пръчица, тя запомня обстоятелствата, при които си го направил.

— Значи, ако преместим някоя пръчица, той ще разбере?

— Да, ще знае, че някой го е направил. Но няма да знае кой. Доколкото разбирам, няма включена защита в това пространство. Може би не очаква, че някой ще успее да стигне дотук. Паролната защита за достъп отвън е масивна. И ако са включени регистриращи устройства, аз мога да ги неутрализирам.

Мадж се засмя.

— Никаква защита, значи.

Усмивката на Марк стана иронична.

— Точно така. Разбрах какво е станало с твоя виртуален конструкт. Мисля, че можем да му го върнем.

— Не и като разрушим неговия.

— Не, има и по-добър начин.

Марк се отдалечи малко и загледа огромната програмна структура.

— Не би трябвало да се боим да направим това, което смятам за необходимо — независимо дали има защита. Няма да е по-различно. Дори и ако той е намерил начин да си осигури защита срещу неузаконени промени в самата програма. Докато него го няма, и най-добрата защита е само бледа имитация на това, което Роди би направил, ако очаква да бъде извършено определено действие. Бас държа, че мога да открия какво става тука вътре и ще го направя по начин, който той не очаква. Ако ни спипа, че правим нещо, режем и бягаме. — Усмивката му беше малко варварска този път.

— Дали ще успеем? Той е по-хитър, отколкото мислиш — каза Мадж.

— Е, ще видим.

Известно време вървяха мълчешком. Марк изучаваше структурата на програмата.

— Ще ми се да имам по-добра представа какво точно търсим. Имам предвид в структурно отношение. Така все едно да търсим игла в купа сено.

— Търсим? В какъв смисъл?

— Ами, търсим точния механизъм, който Роди е използвал, за да въздейства на приятелчето ти Алън. Няма начин да се повлияе на физическото състояние по виртуален начин. Не зная как е станало, но навярно не е съвсем нормално — Марк въздъхна и продължи обиколката си.

— Явно Алън е дошъл тук и го е видял да работи…

— Познавайки Роди — не че го познавам лично — каза Марк, — но от твоите приказки, не мисля, че би допуснал Алън да види нещо, което е в състояние да разбере.

— Не зная… — Мадж се замисли за вечерта, когато бе открита Къщата на забавленията. — Знаеш ли, Алън каза нещо странно, когато получи пристъпа, и то се е запечатало в съзнанието ми… Не ми приличаше на бълнуване. Започна да говори за нишки — не, за паяжини…

— Така ли? — внезапно каза Марк. — Това е идея. Тук всичко е толкова линейно, нали?

— Наистина!

— Да видим! Контролна структурна програма.

— Ето! — един глас прониза въздуха. Мадж подскочи. Беше гласът на Роди.

— Затвори основната структура! Затвори всички анормални и нелинейни програми!

Огромната структура от пръчици посивя. Вътре в нея имаше стотици подобни на паяжини преплетени и гърчещи се нишки, които засветиха с различни цветове.

— Инннннтересно — каза Марк и се запъти отново към другия край на куба, където се виждаше заплетено кълбо от множество нишки и вериги.

Мадж се мъчеше да не изостава. Когато стигнаха до ъгъла, Марк спря и прокара ръка по една нишка, която беше най-близо до повърхността на куба — на дълбочина от около три фута. Нишката засвети и се покри с точки, подобни ма петна с по-тъмен цвят, които образуваха сложни шарки по дължината й.

— Виж това — каза Марк. — Това също е код. Виждаш ли как се повтаря. Повтарящи се шест форми, но с различни цветове. Какво има такъв код? — попита той и се захили.

Мадж се замисли за миг.

— ДНК!

— На някой — каза Марк — или на нещо. На бас, че има и ДНК на Алън.

Тя поклати глава.

— Не искам да ти взема парите. Да вземеш проба от ДНК-то на човек е доста лесно. Случайно паднал от главата му косъм е напълно достатъчен.

— Може би не директно от неговата. Но копие от нея, огледално отражение. И може би не точно тази нишка, а една от тях.

— А чии са другите? — попита малко обезкуражена Мадж. Гледаше стотиците други нишки, сплетени две по две.

— Хвана ме натясно. Но се обзалагам, че тук става въпрос за нещо повече от обикновена шега. Виж това! — и посочи към структура от пръчки около краищата на една преплетена нишка. — Това не е обикновена програма за образуване на структура, а „команда“ за образуване на определени химически вещества. Нещо подобно се наблюдава във фабриките и микростроителството. Производство на специфични химикали. Но какви, къде?

— Какво ще кажеш за ДНК? В нещо живо? В нечие тяло? — попита Мадж.

Марк дълго мълча, после кимна с глава.

— Може би имаш право.

Тя изпусна смаяно въздух.

— Но такива инструкции нямат никакъв смисъл. Те няма да действат. Не могат да преминат през бариерата между ума и физическото тяло.

— Струва ми се, че той е разрешил този проблем. Погледни какво става тук — Марк посочи едно място. Една лъкатушеща нишка се омотаваше около няколко групи от „пръчици“. — Това е структурата на невротрансмитера. Той дава команда на тялото да я разруши, след което да я оформя по друг начин. После инструкцията предизвиква нещо друго на различно място в тялото. Вероятно нещо, което на пръв поглед няма никаква връзка. Гледала ли си онези стари мултипликационни филми? Една свещ прогаря конец, на който е окачена някаква тежест. Тежестта пада, удря се в единия край на нещо като малка климушка, от другия й край изхвърча едно топче, което от своя страна удря една кокошка по главата, тя снася яйце и яйцето пада в тигана.

— Хийт Робинсън — каза Мадж.

— Не. Исках да кажа, да, но аз си мислих за Руби Голдбърг И той е правил такива неща. Може би и Роди го е направил по подобен начин. Не е искал да мине направо през бариерата. Използвал е подпрограми, за да излъже самата бариера, така че тя самата да „повярва“, че не съществува.

Мадж се опита да проумее обяснението му.

— Толкова е странно. Просто не ми се вярва.

— И аз не съм толкова убеден. Точно това ме плаши. Даже и да го видя с очите си, пак няма да съм сигурен. Роди лъже тялото и го кара да се възприема като част от компютър, част от виртуална програма. За тази цел използва невротрансмитери… имитира явлението, както е „объркването“ във фотофизиката. Променя се качеството на един фотон и в резултат на това се променя и съседният фотон… без дори да се докоснат. Роди използва нещо подобно, за да извърши промени на молекулярно ниво… Поне така мисля.

— Мислиш?

— Не съм специалист по медицина и затова не съм съвсем сигурен какво виждам тук — със съжаление си призна Марк. Молекулното тегло на някои от химикалите, с които работи Роди, възлиза на стотици хиляди. Но каквото и да е всичко това, тук не става въпрос само за Алън. За номера, който му е направил, такива купища не са нужни — той махна с ръка към плетеницата от пръчици и усуканите в тях нишки. — Работата е много по-сериозна. И може би много по-опасна.

Мадж потрепери.

— Хайде! — каза Марк. — Да се махаме оттук. Полазват ме тръпки.

Мадж бе доволна, че той пръв го каза. Тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Какво ще правим? Уинтърс ще иска доклад.

— Ще почака. Все още нямаме всички данни.

— Ще трябва ли пак да идваме тук? — Подобна перспектива изобщо не й харесваше. Имаше навика да казва, че колкото и да е необикновено, в Мрежата няма нищо, с което не би могла да се справи… Но от това място я полазваха тръпки, без да е наясно защо.

— Поне още един път — каза Марк. — Искам да дойдем с някой, който да ни помогне. Познаваш Чарли Дейвис, нали? И той е от Нет Форс Експлорърс. Живее в окръг Колумбия и учи в Брадфордската академия. Пада си много по медицината. Вероятно ще може да ни помогне.

— Идеята е добра — каза Мадж. Тя съвсем сериозно се замисли за цялата ситуация. Ако Роди е могъл да направи това на Алън, без той изобщо да подозира как е станало, значи, че може да го направи и на някой друг. На кой друг Роди има зъб? И само този човек ли иска да нарани или може би и другите около него?

Родителите й? Брат й? Малката й сестра?

— Хайде да го намерим и да го доведем тука. Веднага.

Те отново преминаха през меката стена. Когато стигнаха до преддверието, Мадж отвори вратата на вилата си и бързо премина през нея. Забеляза, че Марк я гледа учуден, но в момента изобщо не й пукаше.

Вратата зад тях се затвори. Марк въздъхна дълбоко:

— Добре! Искаш да намеря Чарли и да го доведа тук?

— Ще дойда с тебе.

— Чудесно!

Тръгнаха заедно към вратата.

— Само още един въпрос. Какво имаше предвид под „нещо по-добро“?

Марк се захили злобно.

— Ти беше в самия център на виртуалния му конструкт, имаше парола за достъп и можеше да направиш каквото си пожелаеш, включително да го разрушиш напълно. Но не го направи. Нека да си отговори защо.

Мадж сви рамене.

— Той ще си помисли, че съм мекушава.

— О, не. Той ще разбере, че си била тук… и направо ще се побърка от яд. — Усмивката му стана още по-злобна.

А що се отнася до Роди… за него ти вече представляваш опасност.

Минаха през „входната врата“ и се отправиха към виртуалното пространство на Марк. Мадж се питаше дали постъпват правилно…