Том Кланси, Даян Дуейн
Едно е най-самотното число (7)

7

Два дни по-късно Роди Лофисър вървеше по една улица в Бетезда, Мериленд. Отиваше на още една от бизнессрещите, които запълваха дните му след отварянето на Къщата на забавленията. Срещата му бе в богатите жилищни комплекси, където, по общо мнение, много от дискретните правителствени агенции имаха офиси — област, която се състоеше от разкошни в архитектурно отношение сгради, целите в стъкло и светлини.

Въпросната сграда бе място за различни бизнесдейности, притежание не само на една компания или поне така изглеждаше. Бе разположена в края на пътя, с инфрачервени камери на входа и добре поддържани градини от двете страни. Роди небрежно погледна градините. „Японски пари, помисли си той. Или може би от Сингапур…“ Всички те бяха опасни за нарасналата дейност на виртуалните технологии, които непрекъснато увеличаваха членовете си и намаляваха пространството, в което работеха. Роди бе чувал истории, че сега имало места в Япония, където ако не спечелиш достатъчно пари, за да си позволиш нещо по-добро, „къщата“ ти е голяма колкото два ковчега и всичко в нея е виртуално, освен изхвърлянето на боклука… но се работело и по този въпрос. „Това не е мой проблем, отново си помисли той. Но нека разбера какво търсят…“

Компанията, с чийто изпълнителен орган щеше да се срещне, се наричаше „Шест сфери на производство“: очевидно още една група за създаване на забавления, която изземваше различни видове виртуални забавления от главния доставчик. Дамата бе непринудена, с хубава усмивка и начинът, по който бе облечена, когато си разменяха виртуална поща, показваше, че има много пари зад гърба си — всичко по нея бе последна дума на модата — като се започне от сакото и полата и се свърши с инкрустираната с емайл гривна. Роди бе станал познавач на бизнеспартньорите си според начина, по който се обличаха, и това го забавляваше. Преди той мразеше да гледа хубавите дрехи на хората, тъй като те му напомняха колко малко такива има самият той, как трябваше да икономисва и да спестява от малкото пари, които му даваше майка му, за да си купи нещо ново и да се облича с него всеки ден. Това бе една от причините да не се появява много, освен виртуално. Но сега всичко се бе променило…

Влезе в сградата и каза на администратора името си и името на дамата, с която имаше среща.

— Деветият етаж — осведоми го администраторът.

Роди влезе в асансьора и потегли нагоре. Бе спокоен, само веднъж оправи яката си, като се огледа на вратите, които блестяха като огледало.

Отвориха му и той влезе в една стая, покрита с плюшен килим и тъмна ламперия. От близката врата излезе жената, с който трябваше да се срещне.

— Господин Лофисър — каза тя, като се здрависа сърдечно с него, — радвам се, че намерихте време да се занимаете с нас днес.

— Госпожице Халоран — отвърна Роди, — това е удоволствие за мен.

— Оттук, моля.

Влязоха в офиса й и тя затвори вратата.

— Желаете ли нещо за пиене, преди да започнем? — попита тя.

— Бих предпочел чай.

— Майкъл — извика тя, — чай за господин Лофисър, моля. Как го пиете?

— С две лъжички захар.

— Чудесно. За мен — както обикновено, Майкъл. Заповядайте, седнете, мистър Лофисър, настанете се удобно.

— Моля ви — каза той, като сядаше в хубавия кожен стол срещу нея. — Наричайте ме Роди.

— Благодаря, Роди. А ти можеш да ме наричаш Рейчъл. Радвам се, че успя да дойдеш, защото моята компания много се интересува от някои от технологиите, които използвате във вашата Къща на забавленията. Интересува ни възможността за получаване на лиценз за някои от по-достъпните опции.

Интервюто по нищо не се различаваше от всички останали и отначало Роди слушаше с половин ухо. Беше зает с преценката на офиса (скъп, над вратата имаше нефрит, голям колкото главата му) и с преценката на собственичката на офиса (елегантна и сдържана; би се боял от нея, ако не притежаваше това, което тя желаеше) и на нейния обслужващ персонал (сдържано, но скъпо облечен млад мъж, който се появи с чая, постави го почтително пред Роди и отново изчезна).

Когато започнаха да обсъждат техническите подробности, още повече го впечатли това, че Рейчъл бе много добре запозната с нещата, които правят — или по-точно с технологиите, на които те се базират. Приятно му бе, че тя явно цени изключителния му ум. Други хора щяха да седят с безизразно лице и нямаше да покажат какво мислят за работата ти, освен че те мразят до смърт, защото ти първи си се досетил за нещо. Щяха да искат част от него и да ти дадат възможно най-малкото за това изключително право.

Ето защо Роди винаги се отнасяше към такива срещи с голяма предпазливост, въпреки че му бяха приятни. Но тази бе много повече от приятна. Ако се съдеше по дамата, във фирмата работеха интелигентни и сърдечни хора. Започна да си мисли, че ще промени обичайния си отговор, който винаги бе „не“. Или поне щеше да ги накара да подобрят първоначалните си предложения. Тогава ще бъде готов да каже „да“. Рейчъл подхвърляше такива невероятни идеи за използване на неговата технология, че всичко му заприлича повече на забавление, отколкото на бизнес.

Тя искаше да знае истинската сума, с която е започнал първоначално.

— Никакви тайни засега — засмя се тя. — Само основните неща.

На Роди му беше приятно да чуе, че никой не иска той да разкрие тайните си. Развълнува се и й каза много повече, отколкото възнамеряваше, за базовите си програмни структури. Разбира се, казаното не бе достатъчно, за да могат да се използват. На няколко пъти Рейчъл се изправяше и обикаляше стаята, като размахваше ръце и се смееше, явно доволна от това, което Роди бе успял да направи. Толкова много неща в такова малко пространство…

Роди бе впечатлен, че някой разбира удоволствието, което той изпитваше от симулирането, при това с максимално оползотворяване на средствата, защото имаш малко пари, а всичко направено трябва да е значимо. Не бе като продуктите на някои от фирмите, които познаваше и които също правеха симулации. Не бе и като случаите с различни хора, които трябваше да напуснат групата, в която участваха, защото тя се интересуваше от пари и пространство, а не от качеството на симулацията и нейния ефект.

— О, разкажи ми за това — каза Рейчъл и леко завъртя очи.

След това му разказа за една от компаниите, в която бе работила преди. Роди й върна жеста, като й обясни за Групата на седемте, които претендираха, че правеха качествени симулации, но в действителност се занимаваха с игри и лични съобщения, които обичаха неоправдани похвали и се дразнеха, когато не ги получаваха. Дори изиграха номер на един от тях при демонстрацията на неговото творение.

— Не го направиха, за да се изфукат, нали? — попита Рейчъл изненадана. — Май са казали, че повече не искат да имат нищо общо с теб.

— Зная, но се промъкнаха в Къщата ми на забавленията — отвърна Роди. — Не съм очаквал да направят това. Всъщност очаквах го само от един, от този, който претендираше, че ми е приятел и довереник, а в действителност е искал да открадне каквото може — е, когато той се разобличи…

Роди спря и се замисли дали да продължи. Очите на Рейчъл блестяха от удоволствие и тя вдигна вежди в очакване да чуе какво е станало по-нататък.

— Е, изненадах го. Оставих му малък подарък в кода на стаята за игри… и го предизвиках. — Усмихна се доволно. — Следващия път ще трябва да дойде с официална покана.

— Но, Роди, това е нападение — каза Рейчъл развеселена. — Не че не е имало причина.

— О, да! — отвърна Роди. — След всичко, което ми бе сторил…

— Но провокацията не е смекчаващ фактор — отвърна Рейчъл. Нямаше ли едва забележима разлика в усмивката й сега? Алън Търстон бе в болница, болен от менингит. Преднамереното заразяване на някого със смъртоносна болест се смяташе за нападение според щатските и федералните закони.

Роди поиска да каже нещо, но изрече само:

— Но…

Рейчъл бръкна в сакото си и извади подобна на табакера малка кутийка. Натисна бутончето, за да я отвори, и я подаде през бюрото на Роди. Той я погледна и пот изби по цялото му тяло.

Мрежата!

— Мисля, че имаме проблем — нежно промълви Рейчъл.

Роди установи самоличността. И преди бе чувал за фалшивите карти за самоличност, но никога не ги бе виждал и не предполагаше, че ще ги види. Холограмата, чипът за виртуалност — всичко бе там.

— Продължавай! Имаш право да го провериш — каза Рейчъл.

Роди колебливо протегна ръка и докосна виртуалния чип. Всичко пред него се замъгли, появи се логото на Мрежата, а най-отпред бе лицето на Рейчъл. Под изображението имаше различни надписи и на един от тях много ясно и четливо бе изписано Дж. Гридли.

Роди запази самообладание, премести се малко на стола и погледна през рамо.

— Лош късмет — съчувствено промълви Рейчъл.

— Ти ме изигра!

— Така ли? Нека сме честни поне за това. Ти нямаше търпение да ми разкажеш, изгаряше от нетърпение да разкажеш на някого. Всъщност щеше да го обясниш на Алън, но се въздържа от страх да не те уличат. Умно… но не достатъчно — поклати глава тя.

Роди трепереше целият, въпреки че се опитваше да се овладее.

— Какво? — Но трябваше да спре, защото устата му бе пресъхнала. — Какво възнамеряваш да правиш?

Рейчъл се бе облегнала в стола си и го изучаваше. След дълга пауза каза:

— Това зависи от теб.

Роди щеше да извика „какво имаш предвид? Искаш да кажеш, че съм извършил престъпление и ще ме арестуват?“ Но отделни клетки от мозъка му се задействаха и не проговори.

Тя го погледна.

— Да — промълви тя и помълча известно време. — Прахосване. Прахосването е тъжно нещо. Опитваме се да го избегнем, когато можем. Не би ми било приятно да се обадя — да кажем, на майка ти — и да й кажа как талантът ти е бил прахосан само заради една погрешна стъпка.

О, Господи, майка му! Самата мисъл го накара да се почувства като птичка, съзряла току-що гърмяща змия.

— Да поговорим малко за това, което си направил.

— Трудно е да се обясни — ужасен отвърна Роди.

— Наистина е трудно, когато не си сигурен за положението си. Нека си го изясним, преди да продължим. На невинна забава ти виртуално нападна сътрудник на Мрежата. Нямаш никакво оправдание — че е било самозащита, умопомрачение или каквото и да е друго. Ако попитаме твоите доставчици на услуги, само ще привлечем вниманието им към работното ти пространство. А ние ще го разглобим, частица по частица, докато открием какво си направил и как си го направил. Може да ни отнеме месеци, дори години. През това време ти, разбира се, ще бъдеш във федерален поправителен дом. Заради углавно престъпление, застрашаващо обществото и извършено умишлено, както и по други обвинения. Достатъчно си голям и в твоя щат ще те третират като възрастен. Мисля, разбираш, че положението ти е… доста неприятно.

Роди седеше и трепереше.

— Загуба — каза Рейчъл със скръстени ръце. — Загуба на време. И това не ми харесва. Нека ти кажа само две думи: паралелно развитие.

Роди примигна.

— Това е едно от странните неща, които не разбираме напълно. Подтеория на теорията на хаоса, привлякла вниманието на учените преди около сто години. Някакви маймуни на изолиран остров в Тихия океан, след като изровили диви грудки, установили, че това е вид сладък картоф, който става много по-вкусен, ако се измие в морето. Не било интересно… докато учените, наблюдаващи човекоподобни маймуни около Тихия океан, не се събрали, за да сравнят бележките. Те открили, че само след няколко месеца всички маймуни вече измивали сладките си картофи. Как ли са разбрали, че трябва да постъпват така? Едва ли чрез виртуална поща.

Рейчъл се бе облегнала и бавно въртеше бялата гривна около китката си.

— Много е вероятно нещо необикновено и ново, случило се изведнъж на някакво място, след това да се случи изведнъж и на други места. Случайностите винаги са добри. Така че… ако ти си открил техника, с която хората могат да бъдат заразени по Мрежата, случайностите са големи. Някой друг би работил върху това седмици… може би месеци.

Рейчъл се облегна на бюрото, погледна Роди право в очите и продължи:

— Искам да имам преднина в състезанието. Разбираш ли ме? Искам да съм едни гърди пред лошите хора. Достатъчна работа свърши за заразяването на някого с инфекция. Толкова малка, подобна на настинка, която в началото е неприятна, но лесно се лекува. Тези, които изкарват прехраната си с убийства, няма да се задоволят с това. Болестта, с която те ще заразяват хората по виртуалната поща, ще е смъртоносна. Те могат да накарат хората да молят за помощ… или пък да унищожат човечеството.

Роди спря да трепери… може би защото бе шокиран. Определено не искаше това. Той обичаше човечеството.

— Имаш големи неприятности — каза Рейчъл. — Предлагам ти начин да се освободиш от тях… и може би да излезеш герой от всичко това. Помогни ни да разработим твоята идея. Вкарай ни в кода си и ни покажи как направи този номер. Покажи ни как да се предпазим от това. И нещо повече — усъвършенствай го, направи го по-лош. Това е оръжие, нали! Разработи го докрай. Когато други маймуни изпробват тази технология върху добрите хора за пръв път, виртуално или на живо, искам и отговор на това да им дам такъв смъртоносен вариант, че те никога да не посмеят да я използват отново. Да я захвърлят — като горещ картоф — и никога повече да не постъпват така.

Роди преглътна и попита:

— А после? Какво ще стане с мене след това?

Рейчъл се облегна назад, като сви рамене:

— Ако свършиш работата както трябва, ще се приеме за смекчаващо вината обстоятелство. А след това… е, ние няма да забравим интересите си. — Усмивката на лицето й бе доста хладна. — Всяка компания използва „превъзпитани грешници“. Когато пораснат, хакерите започват да защитават системите, които са се опитвали да разрушат. Те знаят всички тайни. Проучват системите и се опитват да закърпят дупките преди още да са се появили, научават се да предотвратяват неизправности, които биха осакатили цели индустрии. Добра работа е. Струва си да се направи.

Отново го погледна със съчувствие.

— Ти направи грешка. Ядоса се и не обмисли постъпката си. И резултатът е налице. За щастие… за голямо твое щастие… можеш да я поправиш.

Тя замълча и продължи да го гледа, без да проговори.

Роди се бе втренчил в документа за Мрежата, който стоеше на бюрото между тях. Гледа го така дълго време… и си помисли за майка си.

— Добре — каза той най-после. — Какво искаш да знаеш първо?

 

 

Роди чакаше в тъмнината. Трепереше без явна причина.

Е, все пак имаше причина…

Мрежата. Дългата ръка на закона, която го бе хванала за гърлото и го стискаше. Мислеше си, че ще бъде хитър и хладнокръвен, ако някой се противопоставеше на това, което прави. Сега знаеше истината и тя бе доста горчива. Много горчива, защото нямаше начин да избяга от нея и нямаше никаква представа къде би могъл да се скрие.

Нещо повече… дори по-лошо… бяха престанали да го търсят по телефона.

Отначало майка му се радваше, но това не продължи дълго. След ден-два тя бе убедена, че Роди е обидил някого или пък е оплескал нещо. В това отношение бе доста близко до истината. През следващите няколко дни синът й бе пак същото кротко същество отпреди. Той се чудеше кой е казал да не му се обаждат повече.

Можеше да отгатне.

Майка му не свикваше лесно с „промените в живота им“. Когато той не бе във виртуалното пространство, тя непрекъснато му се оплакваше. Оплакваше се от клюките на хората, оплакваше се, че вече не клюкарстват. Дразнеше се, че всеки обръща внимание на сина й, дразнеше се, че сега бяха спрели. Роди не спореше с нея. Просто я оставяше да си говори. Трябваше да мисли за много по-важни неща. Прекарваше по-голяма част от времето си в Мрежата. Спасяваше си живота.

Много от техниките, които сега създаваше с главоломна скорост, се базираха на предположения, за които си бе водил бележки през последните няколко месеца. Сега трябваше да ги приложи и успяваше. В някои случаи толкова бързо, че дори се плашеше. Успя с химическия невромедиатор. Разбра, че отчаянието е голям стимул за постигането на нещо, което си мислил за невъзможно. Че е толкова полезно, колкото и ядът, макар и не толкова приятно.

Сега стоеше в тъмното и гледаше голямата редица от кубове в програмата „Калдера“. Те блещукаха в права линия, логична и непрекъсната. Трябваше да изглежда непрекъсната. Всичко му се струваше отчайващо недействително и временно. Не бе свикнал програмите да му изглеждат по този начин, не му харесваше. Обикновено се нуждаеше от няколко дни, за да свикне с направените изменения в тях, да се уталожат в съзнанието му, за да ги сметне за надеждни. А сега бе направил стотици промени за няколко часа и му се струваше, че програмата може да се разпадне без предупреждение.

По-добре това да не се случи. Нямаше желание да свърши в затвора…

В тъмнината се чу шум — стъпки. Обърна се. Не бе имал никакъв избор, бе принуден да даде на Рейчъл паролите си. Сега тя вървеше през огромното пространство, в което Роди пазеше програмите си. Оглеждаше се наоколо. След това погледна структурата „Калдера“. Приличаше на сдържан и заинтересуван турист. Той предпочиташе да се срещнат в Пещерата на планинския цар, където изплашени слуги щяха да пълзят така, както той пълзеше изплашен около майка си. Но не знаеше дали Рейчъл ще одобри шегата.

Навярно не. Тя се приближи към него с безизразно лице и Роди разбра, че би било глупаво да се шегува с нея.

— Добро утро. Роди. Това ли е?

— Да.

— Впечатляващо! Напълно завършена структура. Колко време ти отне да я направиш?

— Няколко месеца.

Разбира се, бе му отнела много повече време, но никога не би признал това пред тази жена.

Тя кимна и лицето й все още бе като маска.

— Но не и новите части.

— Бях зает, откакто разговаряхме последния път.

— Разбира се, че си бил. Сега кажи ми какво точно вършат новите части в тази структура?

Гласът и издаваше нетърпение.

— Построява се огледален образ на тялото ти на молекулярно ниво. Огледалният образ отива във виртуалното пространство в синхрон с оригинала. Затова тука се използва толкова много памет. — Той посочи съответните части на програмата, които блестяха като злато — линии и вплетени в тях ленти и въжета от светлина. — Или по-точно някои части от тялото ти. Дори и аз не мога да намеря достатъчно памет тука, за да вкарам цялата информация, която се съдържа в едно тяло. Има огледален образ предимно на нервната система и на мозъка. Енергията е разположена в атомите и молекулите на мозъка, а нервната система осъществява промените и огледалният образ се променя с тях.

— Значи — каза Рейчъл, — физическото ти тяло реагира на това огледало.

— Объркващо е. Не може да се разбере коя система е истинска, защото има комуникации между истинското и виртуалното тяло и няма време да направиш разлика между тях. Времето е само няколко микросекунди. Затова системата, която е толкова бавна като биоелектричеството, не се забелязва. Двете системи стават идентични една с друга. Когато промениш виртуалната…

— Истинската също се променя — тихо промълви Рейчъл.

— Точно така. Когато това стане, ти приемаш всякакви инструкции. Имаш мозък и хипофизна и епифизна жлеза и т.н. Всички източници казват на черния дроб и на лимфната система да започнат да произвеждат протеини от суровините, които се намират в тялото — основните аминокиселини, които човек получава с храната си. Когато тези протеини са налице, ти казваш на далака и черния дроб и т.н. да запази или да промени химическия състав по определен начин.

— Логически бомби. И биологически, разбира се.

— В по-голяма или в по-малка степен. Има много видове информация, която можеш да програмираш в тялото си. Особено при трайните структури като мастните клетки, ако „елементите ти на кодиране“ са достатъчно малки. Например можеш да заповядаш на тялото си да реагира на определени организми, които са маркирани. Имунната система просто пренебрегва тези организми. Никаква изкуствена симулация на имунната система не би различила „маркираната“ инфекция. Просто няма да я „види“, а ти можеш да кажеш кога да не я види. Тялото си има собствени часовници, няколко на брой, които могат да бъдат нагласени да определят времетраенето. Можеш да направиш така, че някой да се разболее след седмица или година, или десет години, когато даденият микроб се появи и си свърши работата. Човекът може да носи този микроб в себе си през цялото това време и нищо да не му се случи, докато ти не наредиш.

Роди не можа да сдържи усмивката си. Програмирането на нещо такова бе ужасно трудно, но той успя и се гордееше. По-късно можеше да го използва за по-приятни неща в Къщата на забавленията. Само всичко това да отмине.

— Дотук всичко ми е ясно. Искаш да ми кажеш, че имаш нужда от невиртуалната част от този „синдром“, за да го накараш да действа по-добре. Някакъв вид инфекциозен агент.

— Бактериите са най-лесни. Днес те не са така интересни като вирусите. А в някои отношения са по-устойчиви от тях. Можеш да ги предадеш на обекта чрез храна, чрез водата или по въздуха, както ти харесва. Ако го направиш както трябва, бактерията не може да навреди на друг, освен на човека, за който е предназначена. Тя навлиза в тялото и химическите инструкции, които са заложени в тялото, я „разпознават“ и действат по начина, по който си им наредил. Тялото не може да реагира и се заразява с лоша инфекция, за която няма имуностимулатори. Навярно искаш да използваш нещо, което е устойчиво на антибиотиците?

— Или пък нещо, на което никакъв антибиотик не може да въздейства — замислено каза Рейчъл.

— Туберкулоза или бактерията неопастьорела? Да, на лошите това няма да им хареса много.

— Правилно! Няма да им хареса…

— Човекът се разболява, отива в болница, а лекарите са неспособни да му помогнат — продължи Роди. — Те дори няма да си помислят, че има нарушение на имунната система. Обзалагам се, защото имунната система ще работи… дори и с тази бактерия. Докато някой разбере какво става… ако някога успее…

— Заразеният човек вече ще е мъртъв — заключи Рейчъл.

Роди кимна с глава.

Рейчъл мълча дълго време. Най-после каза:

— Добре. Кога можем да започнем с тестовете?

— М-м, програмата все още не е напълно готова. Нужно е време, за да се завърши…

— Разочароваш ме, Роди — каза Рейчъл с глас, който го обезпокои. — Очаквах да си свършил. Вместо това ми показваш план… проект. Как да представя това на Гридли и да го убедя да не те даде на съда следобед?

Роди пребледня.

— Не-е, исках да кажа… Наред е, ако искаш да го задействаш, да го изпробваш върху някого… Но след всичките тези промени то може да не… — спря и загледа Рейчъл в очите, за да разбере какво мисли. — Е-е, да, смятам, че ще проработи. Но е нужна другата половина на синдрома. Бактерията. Единствената, която съм направил, е тази, която подейства на Алън…

Гласът му постепенно заглъхна.

— Какво е станало? — попита остро Рейчъл.

Роди се усмихна едва забележимо.

— М-м, имаше още няколко инфекции, които работеха в прототипа. Никакви микроорганизми не бяха включени в тях — само болест, получена от огледалния образ: химически дисбаланс, който имитира инфекция. Това бе случаят с Алън. Токсини без микробите.

Рейчъл стоя неподвижна известно време.

— Искаш да кажеш, че си направил тялото на Алън да синтезира токсини като тези, които се образуват от бактериите… но без в действителност да има бактерии?

— Е-е, не е чак толкова ефективно. Поставят те на хемодиализа и ги филтрират. Обикновено това не може да те убие, освен ако програмистът не постави необикновено висока доза токсин.

— Много интересно! Добре. Направи го и по двата начина. Дай ми нужните данни, за да произведа необходимия микроорганизъм. Няма да отнеме много време. Мрежата има добра генетика и биохора. Ще го изпробваме и ако всичко заработи по начина, по който казваш, ти ще бъдеш свободен. Бързо ще убедя Гридли и хората на закона. — Рейчъл отново погледна структурата. — Междувременно, направи ми демонстрация на токсините възможно най-бързо. Нужно ли ти е време, за да предоставиш обекта си, да получиш „огледалната“ част от програмата и да вкараш маркираните химикали?

Малко по-късно Рейчъл Халоран отново стоеше в къщата си на брега. Дъждът едва доловимо удряше по мрежите на затворените прозорци. Рейчъл седеше пред компютъра във всекидневната и подреждаше тръбичките с радиоактивно вещество в редица. След като навлезе във виртуалния свят, тя видя друга стая с голямо лакирано дървено бюро в единия край. На него имаше лампа със зелено стъкло, която осветяваше листовете с данни. Слаб млад мъж се взираше в тях. Лицето му не се виждаше добре в сянката. През прозореца зад него в далечината блестяха светлините на града.

— Майкъл, това е нещо повече от очакванията ни — каза Рейчъл. — Това може да се използва за всичко. Политическо убийство. Безследно унищожаване на голяма група хора…

— Зная няколко организации, които биха се възползвали от това — тихо отвърна Майкъл. — Откриваш необходимия ген в населението, което ти трябва, говориш на гена в микроба… и бум!

Рейчъл кимна.

— Куршум, който може да преминава през стените. Оръжие, за което всеки е мечтал. Майк, много хора ще забогатеят от това.

— Точно така — от гласа му Рейчъл разбра, че е измислил начин да намали броя на хората, които биха забогатели. — Сигурна ли си, че твоят източник няма да ни изненада с нещо?

— Трудно е да се каже. Работил е върху основния проект няколко месеца. След това е започнал работа по друг проект. Но никой от тях не е много стабилен.

— О-о, така ли?

Рейчъл се сети за една тъжна човешка съдба.

— Бащата умира при катастрофа. Майката е истеризирала стара вещица. Детето е простодушно, но схваща бързо и е много съобразително. Но и лесно се ядосва… особено когато му се струва, че за всичко е виновно то. Какво е положението на нашия човек сред доставчиците на услуги?

— „Отговарящ доставчик“ с живо екраниране. Майка му все още води нормални телефонни разговори, макар и не много… Явно няма много приятели. Ние ще убием доставчика, след като момчето ни даде програмата си.

— Чудесно! Но този, който го контролира, трябва да има интересни идеи за бъдещето му.

Усмивка се появи на мрачното лице.

— Рейчъл, ти обикновено не изпадаш в такава сантименталност. Ако този младеж притежава това, което ти си мислиш, че притежава… той става ненужен веднага щом заработи технологията. Първото нещо, което трябва да направим, е да заличим следите си.

— М-м, прав си, разбира се. — Тя въздъхна. Би било полезно лично да контролира Роди. Малкото контакти, които бяха имали досега, й подсказваха, че можеше добре да го ръководи. Но залогът би бил необикновено висок, както и отплатата.

— И така. Кога можем да задействаме прототипа? — попита Майкъл.

— Веднага щом нашият талант открие подходящата бактерия. Роди предлага една от чревните.

— Колибактериите са доста добри — замислено продължи Майкъл. — Появяват се толкова много хипертоксични варианти, че човек просто не обръща внимание на това. Разбира се, никой няма да предположи, че всичко е направено нарочно. И ако това, което ми казваш, е вярно, няма да е необходимо да използваме даден организъм повече от един път. — Продължи да мисли. — Имаш ли проба от ДНК-то на Роди?

Рейчъл се усмихна.

— Моят асистент взе проба от чашата му онзи следобед. Разбира се, бяха паднали и няколко косъма на стола… с много и разнообразни кожни клетки.

— Сигурна си, че можеш да се довериш на това момче, нали?

— Не са ли повечето от тях на неговата възраст? Още по-добре. Някои могат да се опитат да влязат в истинската Мрежа, за да проверят дали сме истински нейни членове. Затова трябва да измислим някакви пречки или смущения. За щастие, все още не са се опитали. Собственото им его може да приеме идеята, че истинската Мрежа не се интересува от тях.

— Може би си права. Ако аз бях открил тази технология, с его или без, нямаше да се срещам с никакви хора.

— Предполагам, че младият Роди не е мислил за това.

— Много добре! След като е бил достатъчно любезен да ти опише механизма, не е нужно да се притесняваме. Ще накарам хората ни да се занимаят с инфекциозния агент и да ти предоставят пробата. Ако правилно разбирам начина, по който това нещо действа, ще е нужно да направят някакви машинации и след това да вкарат променените бактерии в няколко поколения, за да са сигурни, че те са „породисти“.

Ако използват колибактерии, ще са нужни около двадесет минути за едно поколение, това означава около тридесет и шест часа от началото до края на опита.

— Чудесно! Нека младият ни гений да ти демонстрира работата си, а после го покани на обяд.

— Ще го заведа в някое приятно заведение — каза Рейчъл.

— Можеш. Разноските са за сметка на компанията… Той няма да има повече такива хубави обеди след това.