Том Кланси, Даян Дуейн
Компютърна полиция (4)

3

Когато го завари в кабинета му, завесите бяха дръпнати й Уинтърс се беше съсредоточил в една аудио стерео информационна бланка на бюрото си.

— Да — каза той, без да вдигне глава, — предположих, че скоро ще се обадиш. Какво знаеш за случилото се?

— Чух за госпожата в Блумингтън — отвърна Мегън. — Господи, Уинтърс, чувствам се ужасно… Та вчера бяхме с нея…

— Лийф ми каза — прекъсна я той. — Обаче не е знаела, че сте там.

— Не.

— Кажи ми — продължи Уинтърс, но вдигна ръка, — не, почакай докато видим това… — Той отново се загледа в бланката. — Получих информация от болницата в Блумингтън. Сега тя влиза в операционната. Повечето от раните й не са сериозни, но сътресението на мозъка обикновено е проблем. Не можеш да кажеш колко е сериозно, докато мозъкът не „регистрира“ увреждането и не реагира. Нейният случай се нарича „контраудар“, т.е. когато мозъкът се удря във вътрешната стена на черепа и се наранява при съприкосновението. Ако успеят навреме да предизвикат спадане на отока… тя ще се оправи. Засега поне няма непосредствена опасност да умре.

— Господи! — възкликна Мегън. — Трябваше да положим повече усилия, да намерим начин да я предупредим. Трябваше да…

— Да — съгласи се малко троснато Уинтърс, — от умуване, след като нещо е станало, няма кой знае каква полза. Но в случая имате нужда да се отделите малко от събитието и да видите дали това, което се случи, ви пречи да разсъждавате трезво. Признавам, че е шокиращо. — Той въздъхна и отмести настрана бланката. — Както и да е, искам незабавно да прекратите участието си в тази работа и да ни оставите ние да поемем случая. Когато става въпрос само за повреда на техника, влизане с взлом, унищожаване на имущество, е едно, но когато имаме посегателство, в случая със смъртоносно оръжие, е съвсем друго. Тогава това престава да е работа само на изследователите. Все пак ще ми е интересно да узная твоите подозрения.

— Ами, ние имаме само подозрения — отвърна Мегън. — Но не мога да се отърва от мисълта, че те бяха достатъчни, за да я спасят.

— Може би — каза Уинтърс. — Лийф ми поразказа за един игрален герой на име Аргат.

Мегън кимна.

— Почти всеки, който се е сражавал с него през последните три години и го е побеждавал, е бил натирен.

— Но не си сигурна, че това е негово дело.

— Вече не знам. Вчера наистина имах само подозрения, но… нямах достатъчно факти.

Уинтърс се усмихна малко мрачно.

— Такива могат и да не се появят. В случая трябва да прибегнем към методите на Шерлок Холмс. Разбира се, след като Компютърната полиция се намеси, ще можем да накараме ръководството на играта Сарксос да ни сътрудничи и да ни даде истински имена, игрални дневници и друга подобна информация. Естествено ще трябва да направим съответните постъпки. Никога не се съгласяват лесно да ни предоставят подобни неща.

— Може би ако някой играч се опита да разговаря с Крис Родригес — каза Мегън.

— На този етап не можем да хабим много време за това, което може или не може — прекъсна я Уинтърс. — Ще го направим в съответствие с изискванията на закона. Както и да е, от вашето досегашно разследване би ли могла да посочиш още някого, върху когото има вероятност да падне подозрение?

— Не, никого, който да ни се е набил в очи. Проблемът с, че има прекалено много играчи. Дори и да успеем да се доберем до базата с данни, тя е огромна. Все си мисля, че трябва да има някакъв начин да ги пресеем, но не се знае как. Доста играчи биха могли да имат някакъв мотив за нападение, но само един го е извършил. Не можеш да обвиняваш невинни хора само защото има някаква вероятност да са виновни.

— Бъдещият оперативен работник заговори в теб — каза с нотка на сдържано одобрение Уинтърс. — Мегън, ти още не си се отърсила от шока. Това е разбираемо. Лийф се чувства по същия начин. Нека се разделим за известно време. Но бих се радвал, ако в следващите осемнадесет — двадесет часа получа някакъв писмен доклад от теб. Нещо, което да послужи за отправна точка на нашите детективи, когато ги изпратим там. Направи го колкото може по-подробен. Всъщност ще е добре, ако поговориш с някои хора от Сарксос и ни дадеш достъп до записа на участието си в играта от миналата нощ.

Като чу това, Мегън силно се изчерви.

— Господин Уинтърс, мисля, че някои казани от нас неща могат да се тълкуват като заплаха…

— Чух какво каза племенницата на госпожа Ричардсън — успокои я Уинтърс. — Разбирам, че изпитваш някои съмнения относно законността на вашето участие в тази ситуация. Имам ти доверие, мисля, че го знаеш. Ако имате някакви проблеми със закона, знаеш, че ще ви подкрепим. Но за всеки случай може ли някой в дома ти да потвърди алибито ти за снощи?

Мегън поклати глава.

— Никой, освен самата мрежа. Няма начин да се представиш за друг, когато записваш участието си в архива. Това е твоят мозък, твоето тяло и твоето имплантирано устройство. А що се отнася до останалото… — Тя сви рамене и след това добави с лека усмивка: — Не виждам как бих могла да отида за това време с кола оттук до Блумингтън в Илинойс, за да блъсна Елбай, т.е. госпожа Ричардсън.

— Така е — съгласи се Уинтърс и отново леко се усмихна. — Не се безпокой. За момента си под прикритие. Хайде, върви на училище и ако можеш, приготви доклада си тази вечер. Ще изпратим нашите специални агенти. През това време можеш да се считаш свободна от отговорност по тази задача. Искам обаче да ти благодаря за оказаната помощ. Все пак ни насочихте по някаква следа, а и ни запознахте с някои ваши теории, които могат да се окажат полезни. Освен това сега имаме много по-добра представа за положението, а нямаше да я имаме за такова кратко време. Оценяваме усилията ви. Продължавай да отделяш от времето и възможностите си на мрежата… Не забравяй и собствената си сигурност, като имаш предвид характера на човека, когото търсим, и това, че той може и да има някаква представа каква е била задачата ви.

— Мисля, че не сме се доближавали до него — успокои го Мегън. — Въпреки това благодаря за предупреждението.

Тя прекъсна връзката, замисли се за момент, после поговори с импланта си и го накара да се обади на Лийф.

Той седеше в работното си място — паянтовата къща, и изглеждаше много потиснат — нещо необикновено за него. Вдигна очи, когато Мегън се появи пред погледа му.

— Разговаря ли с него? — попита я Лийф.

— Да.

— Отнеха ни случая.

— Ами! — Лийф я погледна малко недоверчиво.

— Наистина ли ни го отнеха?

— Какво искаш да кажеш? Отнеха ни го. Той прекрати участието ни.

— И ти просто ще се примириш с това? Просто така?

— Ами… — тя го погледна.

Лийф стана и започна да се разхожда напред-назад.

— Виж какво — каза той, — не искам да се правя на герой или нещо подобно. Не знам как е с теб, но се чувствам в известна степен отговорен.

— За какво? Ние не сме избутали онази госпожа от пътя!

— Опитахме се да я предупредим. Не го направихме както трябва. Предупреждението ни не стигна до нея. Не се ли чувстваш отговорна за това?

Мегън седна на канапето и се хвана за главата.

— Да, чувствам се, и то много — каза тя. — Но не знам какво бихме могли да направим, след като вече е станало.

— Просто да не се отказваме — настоя Лийф.

— Не чу ли какво каза Уинтърс? Той прекратява мисията ни. Ако ни хванат…

— Как ще го направят? Ние играчи ли сме в Сарксос? Имаме право да се включваме в играта, когато поискаме, не е ли така?

— Да, но… ако го направим, веднага ще разберат каква е целта ни!

— Така ли? А не сме ли само едни много съвестни млади изследователи сътрудници на Компютърната полиция?

— Лийф дяволито се усмихна. — Кой би се усъмнил, че не сме се подчинили на заповедта? Искам да кажа, умишлено.

— Лийф вирна глава и си придаде най-невинен и благороден вид.

Това накара Мегън да се засмее.

— Те не могат да ни заповядат — продължи да я убеждава Лийф. — Да изразят мнение да, но…

— Ти си изумителен — каза тя.

— Благодаря. И скромен.

— Ау! — възкликна Мегън.

— Помисли — подкани я Лийф, — причината за късмета ни да бъдем изследователи сътрудници е преди всичко в това, че те са открили у нас нещо, което ни отличава от нормалното поведение. Може би е, че сме по-склонни да се хвърлим в нещо непознато от другите. Ако се откажем, защото така ни било казано…

— Ако бяхме редовни служители на Компютърната полиция, щяхме да изпълняваме всичко, каквото ни кажат, Лийф! Дисциплината…

— По дяволите дисциплината — провикна се Лийф. — Е, не исках да кажа това. Но ние не сме редовни служители. Това ни дава известна…

— Свобода? — скара му се тя.

— Мегън, казвам ти, че в този случай съм прав. Знаеш, че е така. Затова ме зяпаш толкова странно. Трябва да се видиш отстрани.

Тя го погледна разколебана. Да пренебрегне „предложението“ на Уинтърс беше в противоречие с нейните принципи. Разбираше загрижеността му. Знаеше какво биха казали родителите й, ако им разкажеше какво се беше случило. Но в момента нямаше значение дали изобщо смята да им разкаже. „Може би по-късно. Но сега… трябва да реша сама“.

— Ами… — каза тя.

— Освен това проблемите ни не са свършили — продължи Лийф. — Аргат или който и да е все още е там. Обзалагам се, че той, тя, те или то…

— Обзалагам се, че е той.

— Е, както и да е. Те все още държат на прицел хора. Какво ще кажеш за другите двама благородници Фетик и Морн? Ако се съди по това, което тя каза миналата вечер, има вероятност те да бъдат следващите обекти. Помисли, Мегън! Който и да върши тези неща, той вече не чака някой да победи Аргат, за да го нападне. Дали това е самият Аргат или някой, който използва някакво необикновено прикритие…

— Това, което все още не мога да разбера, е защо изобщо постъпва така.

— За да си отмъсти — предположи Лийф, — а може нападателят да е луд. Няма значение, това тепърва ще се изясни. Но каквато и да е причината и който и да е извършителят, той вече започва да става нетърпелив. Хората биват нападани, преди още да са атакували Аргат, още щом има вероятност той да бъде победен.

— Да, разбирам логиката ти. И какво ще правим? Да отидем и да се опитаме да ги предупредим ли? За кои кралства ставаше дума?

— Еринт и Едлея — отвърна той. — Имам съвсем слаба представа за тях. Те са северните съседи на Орксен. Разполагам с достатъчно точки за транзитирането ни дотам. Можем да отидем още тази нощ. Едва ли ще започнат война веднага. Възможно е да ги…

— Какво? Да ги накараме да се откажат от кампанията, която са подготвяли и която толкова биха искали да осъществят? Това ще е голям номер.

— Поне трябва да опитаме. Миналата вечер не положихме всички усилия и видя какво стана. Да не искаш и новите обекти да бъдат избутани от шосето или да стане нещо по-лошо? А какво ще стане с другите, които скоро може да се окажат в подобно положение? Това се отнася и за други играчи, които искат да се опитат да победят Аргат. След онези двамата те също ще бъдат заплашени. Ако успеем да открием кои други играчи имат намерение да се сражават с него, може да открием и някаква друга обединяваща ги черта, някакви данни, които биха могли да ни отведат до извършителя. И аз го искам. Искам го — повтори Лийф тихо.

Мегън бавно поклати глава. Не й се случваше често да изпита желание за физическо насилие. Дори когато от време на време се стигаше до ситуации, в които би имала извинение да постъпи така и да натъркаля братята си на земята. В такива случаи тя най-вече се забавляваше да гледа физиономиите им и да им напомня, че в живота не всичко е предвидимо. Но сега, сега усещаше нещо непознато. Чувстваше се така, като че ли иска да набие някого. Особено онзи, който бе станал причината Елбай да постъпи в болница — бледа, с кислородна маска, която закриваше хубавото й майчинско лице.

— Слушай — каза Лийф, — направи доклада си за Уинтърс. Когато го свършиш, нагласи компютъра си така, че да му го изпрати в посочен от теб час тази вечер, след като вече ще бъдем в Сарксос. Или след като сме излезли.

— Лийф, не мога тази вечер — предупреди го Мегън. — Нали ти казах, че имаме семейна…

— Сега имаме извънредни обстоятелства — настоя Лийф. — Не можеш ли да направиш едно изключение?

Тя се замисли, представи си замисленото лице на майка си.

— Бих могла — съгласи се Мегън, — но обикновено не го правя.

— Хайде, Мегън, важно е. Не става въпрос само за тези хора. — Той я погледна изпитателно. — Какво мислиш да правиш, когато свършиш училище?

— Явно ще се ориентирам към стратегическите операции, обаче…

— Но къде, в някой мозъчен тръст ли? Ще работиш в някое досадно, сухарско място, където няма да можеш никога да излезеш навън и да видиш дали това, което си планирала, се е случило? Ти искаш да работиш в Компютърната полиция, нали?

— Е, да, наистина искам — отвърна Мегън. — Това е… според мен сега това е една от най-важните ни агенции, въпреки че някои хора може да кажат, че преувеличавам. — Тя се размърда, почувствала се малко неловко.

— Значи искаш да работиш там? Но ако сега се откажеш от тази работа само защото Уинтърс ти е казал да не се излагаш на опасност и да си нямаш неприятности… Ако един ден успеем да постъпим в Компютърната полиция, там ще ни чака и едното, и другото. Сега за нас това ще е практика. Освен това те ни наблюдават, знаеш, че е така. Ако се справим колкото тях, а може би и по-добре, и разнищим този случай самостоятелно, мислиш, че ще се ядосат ли? Ако сега им направим впечатление…

Мегън кимна.

— Не вярвам да сме по-неспособни от оперативните работници, които изпращат там — каза бавно тя. — Освен това познаваме Сарксос по-добре от техните хора. Нали затова ни накараха да се заемем с тази работа. Защото ние сме най… — Тя погледна Лийф, усмихна се и каза: — Виж какво, не знам кога ще мога да вляза в играта тази вечер. Отсъствието ми от семейната вечер няма да мине без някои обяснения.

— Добре, аз ще отида там преди теб и ще те чакам. Ще прехвърля малко точки за транзитно преминаване в твоята сметка. Ще се срещнем в Еринт и ще видим дали първо ще можем да се доберем до Фетик и да го предупредим. Това е град държава като Минсар. Когато пристигнеш, потърси една малка гостилница зад стените на третата вътрешна крепост. Казва се „Атила“. — Мегън повдигна вежди. — Там правят много хубаво чили. Ще поседя и ще се позабавлявам, докато те чакам. След това ще отидем да си поговорим с Фетик… Няма да бързаме, докато не се уверим, че ни е разбрал.

— Става — съгласи се Мегън. — Трябва да опитаме. Ще е твърде интересно да убедиш някого да се откаже от кампанията си.

— Мисля, че ще можем да го убедим. След това ще започнем да търсим още сведения, за да разберем какво в действителност става. Сигурен съм, че ще можем да разнищим този случай, ако разполагаме с малко повече време…

— Добре, ще се видим довечера.

Тя изчезна.

 

 

Лийф пристигна в Еринт късно следобед в ясен, слънчев ден. Градът се намираше сред долина, образувана от глетчер, която се свързваше с най-отдалечения на изток масив от веригата на Островърхите северни планини. Много отдавна в геологичната си история, когато континентът Сарксос е бил покрит с ледници, една огромна ледена река с широко дъно се бе спуснала със стържене от широкия, покрит със сняг циркус на връх Холдфаст, който се извисяваше над долината. В продължение на почти девет мили тя бе прокопала тази дълбока, извита като полкова долина. Сега глетчерът го нямаше, беше отстъпил до подножието на връх Холдфаст и само един малък поток издайнически се спускаше от морените в края му и лъкатушеше между разхвърляните тук-там заоблени камъни. Необикновените му бяло-зелени води издаваха дъно, покрито с глетчерно „брашно“.

Над него, върху една неголяма скалиста площ, която глетчерът не беше успял да събори, се издигаше Еринт. В началото сградите му са били построени от дърво, но поради честите пожари накрая бил изграден от камък, а символ на градския герб бе станала птицата феникс. Населението му не беше многобройно, но прочуто. Това бяха вироглави, свободолюбиви планинци, опасни в битките, които умееха да си служат добре с алебарда и арбалет. Те предпочитаха да не се обвързват с никого и не участваха в чужди войни… освен ако заплащането не беше добро. Градът им имаше скромен, но постоянен източник на средства от мините за каменна сол и желязо в планината, които те пазеха ревниво и не разкриваха на никого техните лабиринти. Отглеждаха в дългата си камениста долина по малко овес и ечемик и не се бъркаха в чужди работи.

Но напоследък това не беше така лесно. Надигането на Аргат в Северните земи принуждаваше кралствата, граничещи с царството му, да търсят съюзници или буферни държави, които да ги закрилят от враждебно настроени съседи отвъд планинските проходи. За царствата на север, т.е. на Аргат, и за намиращите се на юг княжества, като това на херцог Моргон и други, Еринт беше една идеална възможност. Малобройното му население не би могло да окаже голяма съпротива, земята му не беше добра, освен като буферна зона, така че евентуалните битки там нямаше да опустошат нещо ценно в нея, а в мините се добиваше несравнимото желязо на Холдфаст, което се търсеше много в Сарксос за изковаване на оръжия.

Обаче на хората от Еринт не се харесваше идеята да станат нечия буферна зона. Когато Аргат за първи път се опита да ги присъедини към владенията си, те се сражаваха и го отблъснаха. Миналата година се случи същото. Обаче тогава Аргат допусна за втори път една и съща грешка, предприемайки атаката си в най-неподходящото време, което жителите на Еринт познаваха като никой друг. Дори през лятото тези сякаш задрямали скалисти върхове често се покриваха с облаци и като че ли освирепяваха. В долината с писък връхлиташе убийствен вятър. Това беше онзи ужасно горещ вятър, който се спускаше над северните върхове на планината и караше няколкото малки глетчерни езера да пощуреят. Той докарваше гръмотевични бури, които сякаш изпитваха патологично желание да поразяват със светкавиците си войската на нашественика.

Малкият Еринт беше костелив орех. Не че не можеше да бъде строшен, а и неговите лидери не се заблуждаваха, че подобна възможност е изключена. Знаеха много добре каква е мощта на Аргат на север. Никога нямаше да могат да го нападнат сами. Обаче сега нещата може би щяха да се променят…

И така Лийф застана пред отворената градска порта, оглеждайки мястото и стражите пред нея. Те се бяха подпрели на правите си, остри алебарди и невъзмутимо го разглеждаха. Бяха едри, тъмнокоси мъже с груби черти — типична еринтска порода, които предпочитаха кожените пред платнените дрехи. Лийф им кимна. Беше му ясно, че вече го бяха преценили като безобиден и приятелски настроен, в противен случай отдавна щеше да лежи проснат на земята, а в корема му щеше да стърчи забита някоя грамадна отварачка за армейски консерви. Стражите му кимнаха достатъчно благосклонно и той мина през портата.

Устройството на Еринт наподобяваше това на Минсар, но върху много по-малка площ. Освен това отвъд най-външната, пета крепостна стена нямаше никакви постройки. Пекарите и кожарите се намираха в най-отдалечения край на пространството между четвъртата и петата стена, а отвъд нея нямаше палатки и временни постройки, по простата причина че някоя от внезапните летни бури, съпроводени с поройни дъждове, можеше да ги запрати от Еринтския хълм право в реката. Пазарният площад, който беше зад третата стена, беше буквално претъпкан от палатки, чергила, сергии и бали. В Еринт всеки ден беше пазарен. По протежение на единствения път, който минаваше през долината, се въртеше оживена търговия. Хората от низината идваха тук да купуват метал и животински кожи, някое и друго буренце с планинско масло или пък от прочутото глетчерно вино.

Вече беше твърде късно и глъчката беше започнала да стихва. Все още тук-там можеше да се чуе „Купете от моята бира!“ или „Кожи, тук продаваме добри кожи, без дупки“. Обаче това се правеше някак вяло. Изглежда, всички мислеха, че е дошло време да потърсят нещо за ядене и пиене. Единственият постоянен звук беше: дзън-дзън, който беше познат на Лийф. Той леко се усмихна и се запъти между сергиите натам, откъдето идваше звукът.

Тук, където се добиваше желязо, мнозина разбираха по малко от ковашкия занаят, но беше трудно да се намери добър ковач, а още по-трудно истински майстор. Те предпочитаха да пътуват и да се въртят около местата, където се печелеше по-добре. Само най-добрите се задържаха за постоянно някъде и разчитаха, че клиентите им ще бият път до вратите им заедно с конете си. Този майстор обаче беше доста добър.

Лийф си проправи път през онази част на пазара, която беше запазена за месарите, мина покрай последните заклани говеда, които висяха на ченгели, огрявани от следобедното слънце, с въртящи се наоколо облаци от мухи и стигна до една извивка на крепостната стена, където някой беше оставил разпрегната каруца. Точно оттук идваше звукът. Наблизо, до единия край на каруцата стоеше грамаден, търпелив, бял кон, чиито юзди бяха завързани за метална халка за стената. Точно пред коня върху плоча от еринтски камък имаше наковалня. Дребен рус мъж, облечен в износена платнена риза, изтрити кожени бричове и дебела кожена престилка чукаше една подкова, която току-що беше извадил от портативното огнище. Беше го свалил от каруцата и го беше поставил близо до наковалнята. Мехът за разпалване на огъня стоеше наблизо, за да му бъде под ръка. Ковачът спря за момент, за да вземе с клещите подковата и да я зарови отново между въглените. Когато я извади червена, с цвят череша, той я постави върху наковалнята и отново я заудря с чука.

— Уейленд! — каза Лийф.

Лицето, което го погледна, беше набраздено от дълбоки бръчки и бръчици, създаващи впечатление, че непрекъснато се усмихва. Очите гледаха студено като на планинец, но такъв, който не беше израснал в тези планини.

— Я, това бил младият Лийф — каза Уейленд. — Добре дошъл! Какво те води насам по това време на годината?

— Просто се скитам — каза Лийф, — както обикновено.

Уейленд го погледна с насмешка, сякаш искаше да му покаже, че не му вярва напълно.

— Е, да, може би, може би.

— Мога да кажа същото и за теб — върна му го Лийф. — Обикновено не стоиш тук, когато наближава есента. Доколкото си спомням, беше решил, че това време не ти понася. Казваше, че с идването на есента предпочиташ низината.

— Е, още е лято — отвърна Уейленд. — А що се отнася до теб с твоя лечебен камък и всичко останало, не ми се вярва, че просто се скиташ. Обзалагам се, че има друга причина да си тук.

— Не искам да загубиш облога — каза Лийф и седна на страничното стъпало на каруцата, за да не му пречи. В продължение на две минути само седеше и наблюдаваше Уейленд, докато престане да кове подковата.

Ковачът я пусна в близката кофа с вода. Тя завря и засъска сред облак пара. Конят продължи да мърда невъзмутимо уши.

— Човек трябва да си изкарва прехраната — обади се небрежно Уейленд. — Трябва да ходи там, където може да има работа.

— И ти смяташ, че тук ще има?

— Ами, да — отвърна Уейленд и измъкна с клещите подковата от кофата. — Мисля, че скоро ще има доста работа. — Той погледна към градската порта някъде отвъд стените на изток, долу в долината. — Тук скоро ще се води битка. — Ковачът вдигна десния преден крак на коня, стисна го между коленете си и за кратко обърна гръб на Лийф.

— С кого? — попита Лийф.

За момент Уейленд не каза нищо. Само погледна през рамо — малко боязливо според Лийф — и продължи работата си. Лийф също се извърна в посоката, накъдето гледаше Уейленд, и видя странно малко същество, което вървеше покрай хората на пазара и покрай закланите говеда. Беше необикновено малко човече, не по-високо от четири стъпки. Ако искаме да бъдем точни, това не беше нисък човек, а направо джудже. Беше облечен в крещяща, дразнеща с яркото си оранжево и зелено шутовска дреха, с преметната през рамо лютня.

Човечето за момент се скри от погледа му.

— Тук пристигна херцог Ментор — каза Уейленд, без някой да го е питал.

— Да се срещне с лорд Фетик ли?

— Аха, аха! — Уейленд сложи първия гвоздей в една дупка на подковата, заби го до половината с ръка, а след това го закова с чука малко под наклон в копитото. — Остана тук един ден за разговори, каквито водят лордовете. Миналата нощ имаше хубав пир в Голямата къща. — Той погледна към скромния малък замък, който се издигаше в най-вътрешния крепостен пръстен на града. — Говори се, че дъщерята на Фетик е вече за женене.

— Така ли? — Уейленд направи гримаса и се изплю. — Ами тя е на четиринайсет години. На юг щеше да е за женене, но… — Той повдигна вежди. — Е, чуждите обичаи са ми непознати.

— Мислиш ли, че тази женитба ще се осъществи?

— Не и ако преди това стане нещо друго — каза много тихо Уейленд. — Някой се опитва да си спаси кожата.

Лийф също веднага понижи глас.

— Това дали няма нещо общо с Аргат?

Уейленд погледна косо Лийф и се изплю в огъня, стар планинарски жест, който трябваше да покаже, че някои думи е по-добре да не бъдат изричани, още по-малко пък на висок глас. След секунди той продължи:

— Чух да се говори, че събира войска. Но не съм сигурен къде се намира тя в момента. — Лийф кимна. — Чух също — продължи Уейленд вече почти шепнешком, — че някой, който щял да се сражава с него и щял да го победи… не успял да го направи.

— Елбай — каза Лийф също шепнешком.

— Говорят, че била „натирена“ — отбеляза Уейленд и отново плю в огъня.

Лийф остана замислен за момент, докато наблюдаваше ковача как забива гвоздеите в подковата. Той закова и последния, остави чука, взе една груба пила и започна да заглажда ръбовете на гвоздеите.

— Уейленд — обади се Лийф, — искаш ли да си поговорим малко по-късно?

— Разбира се — отвърна ковачът след кратка пауза. — Може.

— На някое спокойно място.

— Знаеш ли „Овнешкия врат“ на улица „Винарска“? Тя е между втората и третата крепостна стена в посока към портите.

— Онова място с кошера отпред ли? Да, знам го.

— Тогава ще се видим там след залез-слънце.

— Чудесно. Нека да е два часа след залеза.

— Добре. — Уейленд се изправи. — Е, хайде, момко.

Лийф махна с ръка за довиждане и продължи пътя си през пазара, като разглеждаше разсеяно малкото неща, които все още се виждаха по сергиите: топове плат и няколко посмачкани буци сирене.

 

 

Радваше се, че беше срещнал Уейленд. Той беше много наблюдателен и си струваше да го познава човек. Лийф се знаеше с него от доста време, от първата му битка в Сарксос, след като беше се сдобил с лекуващия камък. Бяха се срещнали в полевата болница, защото ковачите, които умееха да работят с инструменти за нагорещено желязо, се търсеха много там, където се водеха сражения и магьосниците бяха рядкост. Уейленд беше учудващо внимателен с хората, които трябваше да лекува, тъй като самото му лечение беше твърде жестоко. От погледа му не убягваше почти нищо, което ставаше около него, и имаше феноменална памет. Лийф се зарадва на възможността да си говори по сарксоски работи с още някой, освен с Мегън. От различни гледни точки глава не боли.

Запъти се обратно към гостилницата. Сърцето му подскочи в гърдите, когато някой го потупа по рамото.

Той рязко се извърна, както го беше учила майка му, и сложи ръка върху ножа си. Беше Мегън. Тя го погледна сърдито и каза:

— Мисля, че се бяхме разбрали да ме чакаш в гостилницата.

— О, извинявай, забавих се. Срещнах един познат.

— Искаш да кажеш, че все още не си се натъпкал с чили?

Стомахът му изкъркори.

— Чили! — възкликна той.

Мегън се усмихна.

— Хайде — каза тя и млъкна, когато чу един глас да пее някаква песен оттатък сергиите. — Какво, по дяволите, е това? — попита Мегън.

Гласът си акомпанираше на нещо много подобно на хавайска китара:

Сега ще ви попея за скърбящата девица.

Скърбяла тя за изгубената си любов

по сина на водния дух, любов, изгубена

във вълните на голямото солено море.

Собственикът на гласа, ако можем да го наречем така, се появи между сергиите, сподирян от дрезгавия смях и дюдюкането на някои от продавачите, а песента стана по-невъздържана. Певецът беше джуджето с ярките дрехи. То се спря до една сергия за плодове в момента, когато прибираха стоката, и започна да подрънква нестройно с една ръка на лютнята, докато с другата се опитваше да открадне от плодовете. Продавачката — едра, червендалеста жена с перде на едното око, накрая се ядоса и го удари по главата с една празна кошница. То падна, изправи се и побягна, надавайки отвратителен, писклив смях като на хлебарка от рисуваните филми.

Мегън се загледа след него.

— Какво беше това? — попита Лийф продавачката.

— Това е Гобо — отвърна тя.

— Не разбрах? — каза Мегън.

— Гобо, джуджето на херцог Менгор. То е нещо като трубадур.

— Не можеш да го наречеш трубадур, госпожо, не и с този глас — обади се един от месарите, метнал на гърба си голямо парче говеждо.

— Минава и за шут — каза продавачката — и е много досаден. Непрекъснато се върти наоколо, дебне, краде и прави бели. Завира се и под полите на жените…

— Сигурно ревнувате, госпожо, защото не се завира под вашата — обади се друг продавач, който също си събираше стоката.

Продавачката на плодове се обърна към него и го засипа с такива цветисти ругатни, че онзи побърза да се скрие зад една сергия.

Лийф се засмя и пое отново към „Атила“. Мегън продължи да гледа още малко натам, където беше изчезнало джуджето.

— Не знам защо — каза тя на Лийф, — но ми изглежда познат.

— Е, да — Лийф погледна в посоката, в която гледаше тя. — Ще ти кажа защо: видяла си го в Минсар.

— Така ли? Може би.

След това Мегън си спомни странното малко същество със сабята, което тичаше през осветения от факлите пазарен площад и се смееше с необикновено писклив смях. Потръпна, без да знае защо.

— След като е бил целия път дотам — каза тихо Мегън, — как изведнъж се е озовал чак тук?

Лийф я хвана за ръка и я помъкна към „Атила“.

— След като и ние бихме целия път дотам, а сега дойдохме чак дотук, какво странно има?

— Така ли мислиш? — Мегън забеляза, че Лийф се замисли. От замислено лицето му стана подозрително.

— Чудна работа — каза той.

— И аз мисля така. Но първо по-важните неща — каза Мегън и този път тя задърпа Лийф за ръката. — Не е лесно човек да се скита на празен стомах.

— Така е — съгласи се той. — А след това имаме една среща.

— Среща?

— Хайде, ще ти обясня. Ако изобщо мога да говоря, докато ям. Това чили е толкова люто…

— Колко люто?

— Ами, с него усмиряват драконите.

— Хайде, готова съм!

 

 

Час по-късно двамата седяха в един ъгъл на „Атила“ и се опитваха да се съвземат от вечерята.

— Не мога да повярвам, че изядох това нещо — каза Мегън. — Още по-невероятно е, че си взех две порции. — Тя погледна остатъците в чинията си.

Лийф се засмя и отпи от питието си. Нищо не можеше да угаси огъня от чилито на „Атила“ освен студения подсладен чай със сметана. И двамата го пиеха от високи пръстени чаши.

— Жал ми е за драконите — каза Мегън.

Лийф погледна неспокойно към прозореца.

— Слънцето скоро ще залезе — каза той. — Може би ще трябва да тръгваме.

— Добре, но първо довърши каквото беше започнал да ми разказваш — подкани го Мегън. — За Уейленд.

— Е, няма какво повече да ти казвам.

— Името му е странно.

— А, това ли? Обикновено име на пътуващ ковач. Но този е добър. Много обикаля и чува разни неща. Само че аз исках да ти разкажа нещо друго, преди да се видим с него. — Лийф се огледа.

Съдържателката на „Атила“ беше излязла навън в хладината на настъпващата вечер. Беше се подпряла на вратата, която гледаше към пазара, и разговаряше с някакъв минувач.

Лийф прошепна:

— Преди да дойда днес в Сарксос, реших да свърша една друга работа, за която ми дойде наум.

— Така ли?

— Нали каза, че би трябвало да има някакъв по-систематичен начин, за да се доберем до „натирвача“. Струва ми се, че беше права. Затова си помислих, че ако въпросът не се състои в това, кой е побеждавал Аргат в сражение, а за нас той е точно в това, тогава проблемът може би е кой играч или герой от играта е бил побеждаван в битка от същите хора? От същите хора, които са побеждавали Аргат.

Мегън го погледна замислено.

— Разбери — продължи Лийф, — трябва да гледаме на проблема като на елемент от една цялостна теория, като нещо, показано на диаграма, нещо от сорта на сарксоски вариант на емблемата на „Мастеркард“. Трябва да се проследи цялата история на битките в Сарксос в продължение на две години, за да се види има ли сведения кой кого е побеждавал. Тези сведения трябва да бъдат точни, за да имаме успех. Следиш ли мисълта ми?

Мегън примигна и след това кимна. Знаеше, че Лийф беше силен в анализите. Повече я озадачаваше начинът, по който той изведнъж започна да говори за това.

— Е, добре — каза тя, — и какво откри?

— Ами, първо, трябва да кажа, че тази работа с битките в Сарксос не е много добре организирана. Тук няма никакъв график или нещо подобно. Но има тенденция дадена група играчи да се сражава с другите от същата група. Тези групи, казано най-произволно, са съсредоточени в определен район. Това се дължи отчасти на логистиката в играта. Биха отишли доста седмици игрално време да се прехвърлят голям брой хора, многочислени армии от единия край на Сарксос в другия. Не е оправдано от логистична гледна точка. Кога за пръв път си чула за сражение между Северния и Южния континент?

Мегън поклати глава.

— Не си спомням изобщо да съм чувала.

— Имало е едно такова — каза Лийф, — но то е било преди дванадесет години. И е разорило и двете страни. А което е по-лошо, никоя от тях всъщност не го е спечелила. Стигнало се до безизходица, защото няколко държави по границите между Северния и Южния континент се възползвали от възможността да нападнат сражаващите се страни. Ситуацията напомня тази по време на американската революция, но положението е било още по-лошо. Напомня на това как Франция, Холандия и други страни с дипломацията си или на бойното поле са се възползвали от възможността да тормозят Великобритания, докато тя води война със Съединените щати.

Но както и да е. Вече не се водят войни между континентите. Така че тук не може да се говори за някакви проценти и статистика. — Лийф се облегна на стола си. — Тук имаме страни, които са в състояние да съберат достатъчно войска, а повечето от тях го могат. Всички обичат сраженията, половината от хората в Сарксос участват в играта точно заради битките. През пролетта, лятото и началото на есента, когато е сезонът на кампаниите, те са готови да се бият с всекиго, с когото могат. Така че в дадена група или съюз в края на краищата всеки се е сражавал срещу всекиго. Просто защото физически те са един до друг. Тези групи са разпределени доста равномерно по цялото игрално поле.

— Това не е ли малко странно?

— В реалния свят — може би. Но тук… Разгледах картата на Сарксос и забелязах нещо много интересно, което Родригес е направил, когато е създавал това място. Гледал е да няма населени райони, лишени напълно от стратегическа стойност. Независимо от това къде живееш, независимо каква страна си наследил или си завоювал, от нея винаги има някаква полза. Но което е по-важно, винаги има и нещо по-интересно, някое място с неща, които биха ти влезли в работа. И тези неща се намират съвсем наблизо, оттатък хълма. Често имаме една богата страна, заобиколена от две или три по-малки и по-бедни. Или пък една голяма, могъща държава се оказва заобиколена от няколко, всяка от които не е в състояние да я нападне сама. Погледни например Еринт. Аргат се намира точно в това положение. За него би било лесна работа да завладее това място с многобройните си армии, но не може да го направи, защото между него и Еринт е планинската верига. Нейните проходи очевидно са внимателно подбрани да пречат на евентуално нахлуване.

— Значи искаш да кажеш, че има умишлено създадени пречки? — попита Мегън.

— Дори нещо повече — отвърна Лийф. — Род, който е безкрайно мъдър — Лийф погледна към тавана малко с насмешка, — е посял семената на конфликта в това място. Посял е обаче и семена, които осигуряват някаква стабилност и баланс. Направил го е много хитро.

— Сам ли стигна до това заключение? — попита Мегън, едновременно впечатлена и заинтригувана.

— А? До голяма степен — отвърна Лийф. — Има две книги, писани за Сарксос, но в повечето случаи авторите им не знаят за какво говорят или пък отдават значение предимно на външните подробности, на компютърния интерфейс и на системата за печелене на точки. Не гледат на нещата в дълбочина.

— В тази работа има някакъв резон — каза Мегън. — Ако си добър дизайнер, ще гледаш да направиш така, че играта да не омръзне бързо на играчите. Въпреки че според мен за Сарксос няма такава опасност.

— Това е вярно. Обаче Род е прибягнал до някои хитрини, прибавил Арстан и Лидиос в сметката. Там нещата са по-специални заради „правилото за барута“. В повечето случаи те се сражават помежду си, отколкото с други страни. Струва ми се, че в играта има два различни начина за оказване на натиск. Единият идва от самите играчи. Те до голяма степен искат нещата да се запазят такива, каквито на тях им е удобно, а ако има промени, те да бъдат такива, че да ги устройват. Другият вид натиск според мен идва от самия Род. Това е натиск за промяна на статичните ситуации, за да не останат такива завинаги. Това е натиск, противоположен на желанието на някои промените, ако изобщо има такива, да не бъдат твърде много и да не стават твърде бързо. Ако проследиш развитието на играта през последните десет години, добиваш чувството, че тук-там в Сарксос някой като че ли побутва нещата… дори бих казал, че ги ритва отзад. Например в дадена страна се забелязва някаква нова тенденция на развитие — спомни си онази работа с робството в Дорлиен. Тогава нещо се случва, става някакво побутване и нещата тръгват постарому. Или пък на друго място от дълго време всичко върви по един и същ начин, а след това изведнъж нещо се случва, и то точно в подходящия момент. Излиза се от старото русло и се поема в съвсем нова посока.

— Страхотно измислено — каза Мегън. Изведнъж изразът на лицето й се промени. — Да не искаш да кажеш, че и тези натирвания са един вид „побутване“? Не мислиш, че Родригес… Род…

Лийф я изгледа и бавно кимна.

— Питах се дали и ти ще стигнеш до това заключение.

Мегън се замисли.

— Знаеш ли, параноята е ужасно нещо. Започва да се промъква навсякъде.

— Е, да — съгласи се Лийф. — Но въпросът е дали това е само параноя? Дали зад случая Аргат не се крие нещо друго? Дали това е просто желание на някого да си го върне на друг, или е нещо по-мътно. Струва ми се, че те първо са направили много подробен анализ на играта, анализирали са нейната структура и начина, по който тя трябва да се развива, за да видят къде и как биха могли да се намесят най-ефикасно, така че вината да падне върху някой друг. Ако намекваш, че човекът, който има най-добри възможности да стори това, е самият създател на играта, този, в чиито ръце е цялата работа…

Мегън поклати уплашено глава.

— Много други хора биха могли да го сторят.

— Да, знам. Обаче това е една възможност, която трябва да имаме предвид.

Мегън започна да върти чашата между ръцете си.

— Босът на играта може да прави с нея каквото пожелае, но защо ще иска да натирва играчи, които си плащат? Без съответната мотивация тази теория не е много издържана.

— Още не е теория, а просто една вероятност.

— Шерлок Холмс не би я нарекъл дори и с тази дума — Мегън сви рамене. — На този етап няма смисъл да задълбаваме толкова много. Ти си твърде сигурен, че някой друг, освен Аргат може да е отговорен за натирванията. Мислиш, че това е някой, който е бил побеждаван от същите хора, от които и Аргат е бил сразен. Чудесно. И колко са те на брой?

— Шестима — отвърна Лийф — Това са генерали или пълководци и техните имена са Хунсал, Ориета, Уолс, Рутин, Лейтърън и Балк Бурмата.

— Ега ти името — отбеляза Мегън.

— Да, бе. Когато анализираш данните от тази гледна точка, малко си улеснен, защото тези играчи имат нещо общо със североизточната част на Северния континент. Там са градовете, царствата и армиите им или пък в този район са ставали сраженията.

— При такова заключение възможността „натирвачът“ да е един от шестимата се увеличава. Ако не е Аргат, разбира се.

— Точно така. Или поне така ми се струва. Можеш ли да се сетиш за някакво друго заключение?

Мегън поклати глава.

— В момента не. Трябва да се запозная по-подробно с данните, но ти вече ме изпревари. Това е по твоята специалност и след като така виждаш нещата, аз приемам заключението ти.

— Страхотно. Значи това ще бъде следващата нишка, по която ще тръгнем — каза Лийф. — Щях да забравя, направи ли доклада си за Уинтърс?

— Да. Сигурно го е получил. Почакай малко. Искам интервенция — нареди на въздуха Мегън.

— Слушам.

— Кажи ми колко е часът сега у дома?

— Девет и четиридесет и пет вечерта.

— Край. Получил го е преди петнадесет минути — каза Мегън. — А ти предаде ли своя?

— Да. Предаването ще стане автоматично. Ще го получи до един час.

— А тази нова нишка за разследване? — попита Мегън и го погледна изпитателно. — Уведомил ли си го за новите си заключения?

— Ами…

— Не си му казал, преди да се види какво можем да направим по въпроса, така ли?

— Е, това не влиза в противоречие с досегашната ни дейност.

Мегън изпита желание да изскимти, но същевременно чувстваше, че наистина може да са попаднали на нещо важно.

— Виж какво — каза Лийф, — нека караме така един-два дни. Усещам, че сме много близко. Тъй като засега няма изгледи за скорошни сражения…

— Съгласна съм да поработим по тази следа ден-два — успокои го Мегън. — Но не под несъстоятелния предлог, че в момента не се водят битки. Не можем да приемем, че подобен довод може да има нещо общо с това, дали нашият „натирвач“ ще нападне някого. Мисля, че той ще натири, когото си поиска веднага, щом като е готов за това, и много бих искал тази нощ да поработим по въпроса. След като говорим с Уейленд, трябва веднага да се свържем с Фетик, а следващия път, когато дойдем тук, ще се свържем и с херцогиня Морн. Трябва да сме сигурни, че са предупредени и че са повярвали на предупреждението.

— Добре. След това ще започнем разговорите с шестимата генерали — съгласи се Лийф. — Или пък ще говорим с други хора за тях. Ще трябва доста да пътуваме транзит, но… — той сви рамене.

— Добре де, добре, ще си поделим точките — успокои го Мегън. — И аз съм събрала малко… може би не чак толкова, колкото теб, но те също ще свършат работа. Обаче ще трябва да побързаме. Може да мине доста време, докато съберем достатъчно информация за шестимата, за да видим кой от тях е най-вероятно да е „натирвачът“.

— И какво ще правим, ако сме сигурни, че сме го открили?

— Ще се обадим на Компютърната полиция — каза Мегън. — Ще им предадем всичко, с което разполагаме, и ще им кажем да заловят „натирвача“.

— Много ще настоявам да присъствам на залавянето му — обади се Лийф.

— Ще настояваш? Пред кого? Пред Уинтърс? — Мегън скептично го изгледа. — Искаш ли да ти кажа колко са шансовете ти да получиш съгласието му?

— Е, не знам… Но много ще настоявам. Просто заради възможността да изпитам едно удовлетворение.

— Няма да е зле да присъстваме, когато това стане — съгласи се Мегън. — Но аз не разчитам много на това. Мисля, че възрастните ще искат да сме в безопасност. Що се отнася до удовлетворението, то никак няма да е малко, когато пратят „натирвача“ в пандиза. — Мегън отново си припомни как изглеждаше Елбай, когато я откарваха в болницата. Теменужените й очи бяха затворени, а цялото й лице беше в рани. — При всички случаи ще се прославим. В Компютърната полиция ще знаят кой е свършил черната работа.

— Така ще е съвсем справедливо. Хайде, да тръгваме — подкани я Лийф, изправи се и се протегна. — Да се махаме оттук и да вървим за срещата с Уейленд.

 

 

Те се отправиха към „Овнешкия врат“, като вървяха бавно и предпазливо. Улиците бяха много тъмни и въпреки че луната беше изгряла, не беше се издигнала достатъчно високо, за да хвърля светлина през крепостните стени. Лийф и Мегън стъпваха внимателно по калдъръма и се ослушваха. По сарксоските стандарти Еринт не се считаше за несигурен град. Но всеки град си имаше по някой разбойник, скрит в тъмнината, някой, който би искал да облекчи кесията ви или да ви отнеме стоката. Всъщност в Сарксос гилдията на крадците беше многобройна. Това бяха хора, които в реалния свят водеха напълно порядъчен живот, но предпочитаха да прекарват времето си за отмора, стаявайки се из малките улички, облечени в дрипи, да разговарят помежду си на апашки език и да правят неща, които в нормалния живот щяха да се смятат за ужасно противообществени, но в Сарксос бяха просто едно забавление и част от пейзажа, като кучешките изпражнения по тротоарите на Ню Йорк. Отвратителен кикот в една странична уличка накара Мегън да вдигне глава. Лийф се спря, огледа се в тъмнината, а тя му прошепна в ухото:

— Много интересно.

Той не виждаше нищо, но гласът му беше познат.

— Кой беше? — попита Лийф.

— Отново нашият малък приятел — отвърна Мегън. — Гобо, пеещото джудже.

— А, така ли?

— Мислех, че трябва да е в замъка и да забавлява господаря си с шутовските си номера — каза Мегън.

— Може да изпълнява поръчка. Това според мен също влиза в задълженията му.

— Аха — съгласи се Мегън, но не беше много убедена. — Е, хайде да вървим.

Те продължиха пътя си, минаха през една врата между две крепостни стени и свиха в друга тъмна, криволичеща уличка. Лийф се спря. Мегън продължи да върви.

— Ха, ето го! — каза той.

Мегън спря и се огледа.

— Какво?

— Това.

Лийф си спомни как Мегън беше нарекла „фазана и буренцето“ дупка. Когато се спряха пред вратата на „Овнешкия врат“, а луната постепенно започна да наднича иззад най-външната стена, Мегън се вгледа в постройката, която стърчеше на улицата с напуканите си греди и издялана с брадва врата, пристегната с железни скоби.

— Та това ми прилича на барака — каза тя.

— Някога може и да е била — обади се Лийф. — Хайде да влезем.

Той потропа на вратата. В нея на равнището на очите им се отмести една малка, четвъртита желязна плочка и на улицата проникна сноп слаба светлина, закриван от сянката на глава. Присвити очи се взряха през процепа в Лийф.

— Уейленд — каза той.

Вратичката се затвори и отвътре се чу как дървеното резе се отмести.

— Страхотна техника — прошепна тихо Мегън.

Лийф се засмя.

Вратата бавно се открехна и първо Лийф, а след него и Мегън се вмъкнаха вътре. Лийф видя как Мегън се оглежда наоколо и довършва мисълта си: „Това определено е барака!“ Вероятно и такава си беше — една голяма барака, която може да е била прилепена до старите конюшни, които са се намирали в района. Подът и тук беше от обли камъни като улицата, а стените бяха стари, почернели, с пропукани дъски, тук-там нескопосано замазани с хоросан, за да се прикрият по-големите дупки. Вътре имаше четири-пет малки, прости дървени маси, върху всяка от които беше поставен фенер. Виждаше се и една врата, закрита със завеса, която отделяше сервизните помещения от главното. Там вероятно държаха буретата с бира.

Мъжът, който им отвори вратата, беше поразително висок и красив младеж със зацапана престилка и бричове. Отпред темето му беше започнало да оплешивява, а отзад дългата му коса беше здраво стегната в плитка. Той отново сложи резето, огледа ги от главата до петите и изчезна зад завесата. В най-отдалечения ъгъл на една маса близо до вратата седеше Уейленд. Пред себе си имаше халба с бира, а до нея чакаха още две. Те седнаха при него. Лийф му кимна и погледна към двете чаши.

— Видях ви в „Атила“ — обясни Уейленд. После погледна към Мегън. — Мисля, че сме се срещали.

— И на мен така ми се струва — каза тя и докосна ръката му, както беше прието за поздрав. — Не беше ли на летния фестивал в Лидиос? На пазара?

— Точно така, вие бяхте Кафявата Мег, нали? Обикновено се отбивам там. Беше преди две години.

— Да, вярно.

— Ти си била в Лидиос? — попита Лийф леко изненадан. — Какво си правила там?

— Обикалях бедняшките квартали с благотворителна цел — отвърна Мегън и леко се усмихна. — Исках да огледам това място, но един път ми стига.

— Както и да е. Добре дошла — приветства я Уейленд.

Те вдигнаха халбите и отпиха от светлото еринтско, което трудно би могло да мине за бира.

— Току-що идвам оттам — каза Уейленд. — Станало е като гнездо на стършели.

— Каква е причината?

— Новините за това, което става тук — отвърна Уейленд и отпи още една глътка, сякаш за да отстрани лошия вкус в устата си. — Цялата тази работа с херцога, който дойде изневиделица и се опитва да окаже натиск върху бедния Фетик да влезе в съюз с Аргат. — Уейленд поклати глава. — Много други страни са в това положение, шест или седем държавици изведнъж бяха подложени на силен натиск да сключат съюз. Изглежда, някой много бърза това да стане.

— Защо? — попита Мегън. — От кого мислиш, че се бои той?

— Не знам дали се бои — отвърна Уейленд. — По-скоро ми се струва, че го е яд.

Той се облегна назад на пейката до попуканата стена и се загледа в бирата си.

— Както казах, имах път към Арстан и Лидиос, но по пътя се спрях, за да поработя за пощите…

— За пощите? — попита Мегън.

— Ами, да — отвърна Уейленд. — За бързата поща в източния край, която минава от лидианците за Орксен и стига до полуостров Даймиш. Техният разпределителен център е в Галев, който се намира… чакай да видя, на сто левги южно оттук. Понякога, когато в момента не съм ангажиран или пък имам нужда да изкарам някой и друг сребърник, спирам там и подковавам пощенските коне. Доста сигурна работа. Винаги минават нагоре-надолу пощаджии на коне, специални куриери и тем подобни. — Той отново отпи от бирата. — Този път обаче бях там в разгара на лятото. Те използват дългите дни по това време на годината и увеличават броя на конните пощаджии. Освен това има и повече частни куриери на коне. На всеки два часа минава по някой. Та в този ден имаше четирима куриери на Аргат, всичките с неговия знак и всичките страшно бързаха. Двама не се спряха, но двама спряха да сменят конете и продължиха отново. Естествено всеки каза по някоя и друга дума по каква работа са тръгнали. Знаеш как е. Работата на конния пощаджия сигурно е много отегчителна. Обичат да се хвалят колко важна е задачата им. Идиоти.

Та двама от тези пощаджии — единият, който не спря, и другият, който спря, идваха направо от Черния замък на Аргат и пътуваха директно за град Герна в Торива.

— Какво? При крал Стен? — попита Лийф.

— Не, не, при неговия главнокомандващ Лейтърън.

Лийф веднага се загледа в бирата си. Мегън повдигна вежди.

— Не го познавам.

Уейленд сви рамене.

— Това е още един новоиздигнал се млад генерал. От две години има някои бляскави победи, също и над Аргат. Тези поражения го поставиха в твърде неловко положение и някои хора започнаха да говорят, че може би вече не е толкова силен. Някои дори мислят, че точно това е причината за цялата беля, която стана с Елбай на север. Затова бяха тези куриери, които изведнъж започнаха да щъкат насам-натам. Онзи, който спря, каза, че другият, който не спря, носел Черната стрела.

Мегън също се загледа в бирата си, а Лийф започна небрежно да се почесва. Според традицията на Северния континент Черната стрела беше обявяване на кръвна вражда до смърт.

— Може би на Аргат му е омръзнало да го побеждават — обади се Лийф.

— Не съм много сигурен дали това е причината — отвърна Уейленд, отпи и остави халбата на масата. — Но нали това искахте да ви разкажа?

Лийф кимна.

— Казваш, че Елбай била „натирена“?

— Така чух — отвърна Уейленд. — Новините се разпространяват бързо.

Лийф мълчаливо се съгласи. В средновековието за новините сигурно са били необходими дни и дори седмици да стигнат от едно място на друго. Но тук, макар обстановката да беше средновековна, имаше и имейл. Все още се използваха куриери, но повече, за да пренасят предмети, а не новини.

— Сега тази битка няма да се води — продължи Уейленд. — Но изведнъж започна да се говори, че Аргат насочва вниманието си на юг, към Торива, където е Лейтърън.

— И защо е тази промяна? — попита тихо Мегън.

Лийф погледна към Уейленд, който също го изгледа и прошепна:

— Ти никога не си обичал да се бъркаш в подобни работи, млади момко. Какъв интерес имаш от това? Искаш да застанеш на нечия страна ли? Идеята не ми се струва много добра.

Лийф помълча за момент и погледна крадешком към Мегън. Тя почти незабележимо му кимна.

— Не искам да заставам на ничия страна — отговори той. — Искаме да открием кой е виновникът за тези „натирвания“.

Уейленд кимна.

— Много хора биха искали да знаят това. Последното беше много лоша работа. Род не е създал играта за това. А и другите „натирвания“ не са хубаво нещо. Човек прахосва година, две, пет, за да изгради един герой в играта, за да се утвърди и изведнъж… — той направи с пръста жест, като че ли искаше да махне троха от масата — … няма го. Просто така. Всичкият труд, всичките запознанства отиват по дяволите. Тази работа не ми харесва. — Гласът му беше приглушен, но убедителен.

— Така е — съгласи се Лийф. — Слушай. — Той разказа набързо на Уейленд какво си бяха говорили с Мегън, за това, че Аргат може да е само прикритие за някой друг, който иска да си го върне на играчите, победили го в сражение. Спомена имената на генералите и пълководците, които са били побеждавани от същите хора, от които и Аргат: Хунсал, Рутин, Ориета, Уолс, Балк Бурмата… и Лейтърън.

Като чу това, Уейленд дяволито ги погледна.

— Много интересно — каза той. — Дали и други са си помислили това? Дали някой друг е навлязъл толкова дълбоко в проблема?

— Опитваме се — каза Мегън, — преди да се провали играта на всички. Та това все още си е игра… Не би трябвало да свършваш в Спешното отделение.

Уейленд кимна в знак на съгласие. После въздъхна и каза:

— Ако мога, ще помогна. След един ден заминавам. Мислех да вървя отново на изток, но вместо това мога да се отправя на запад и на юг. По това време на годината, ако човек иска да се радва на лятото, има право да промени решението си.

— Ако можеш да направиш това, ще ни бъдеш от помощ. И ако откриеш нещо…

— Ще ви съобщя по имейла.

— Има още едно нещо, което трябва да направим, преди да тръгнем оттук — каза Мегън. — Трябва да разговаряме с лорд Фетик… Да се опитаме да го предупредим, че вероятно и той е мишена. Много ми се иска да познавахме някого тук, който би могъл да гарантира за нас. Последния път, когато се опитахме да го направим, не се справихме много добре.

Уейленд се усмихна.

— Но вие имате такъв човек. Мен. Аз подковавам конете на Фетик. Тази сутрин свърших тази работа. Ако искате, преди да си тръгна утре, ще ви заведа при неговия иконом във Високата къща и ще ви представя. Не мога да го направя тази вечер. Опасявам се, че отново има прием за херцога във връзка с онази работа с младата му дъщеря. — Уейленд поклати глава.

— Те наистина ли мислят да я оженят за него? — попита недоверчиво Мегън.

— Нея ли? О, не, сигурно не. Фетик я обожава. По-скоро би я удушил, отколкото да й позволи да го напусне в толкова ранна възраст. Пък и в каквато и да било възраст, както се носят слуховете. Но ще минат години, преди това да стане проблем. Въпреки че, както се говори, госпожица Семел е момиче с характер. Междувременно Фетик трябва да разговаря с херцога, за да не направи той нещо драстично или внезапно. Мисля, че се надява в тази част на Сарксос нещата бързо да се променят, след което херцогът вече няма да представлява проблем за него.

— Ако разкрием онова, което искаме — обади се Лийф, — това би могло и да стане.

Уейленд се протегна.

— Е, добре. До утре сутринта. Ще се видим на пазара. Няма да изкарвам каруцата извън града, преди да съм готов за път.

— Чудесно. Благодаря, Уейленд.

Той вдигна ръка за довиждане и се отправи към вратата. Младият мъж излезе от задната стая и го пропусна на тъмната улица, след което отново затвори.

Останаха в кръчмата, докато си изпият бирите, а след това и те излязоха на улицата. Тръгнаха бавно към пазара.

— Жалко, че не можахме да свършим работата тази нощ — каза Мегън.

Лийф сви рамене:

— Няма значение. Ще можеш ли да се включиш утре сутринта? Тогава ще я свършим.

— Не е проблем. У нас сутрин е спокойно. Вечерите са тези, които… — Изведнъж тя млъкна.

— Какво има? — попита Лийф.

— Нищо — отговори тя тихо. — Просто продължи да вървиш.

— Не е нищо. Какво има?

— Проблемът е във вечерите — продължи Мегън на висок глас, като се вглеждаше в една странична уличка. — Баща ми с невероятно досаден, когато става въпрос за семейните вечери. — След това прошепна: — Пак е той.

— Ох, тези бащи — обади се Лийф, като продължаваха да вървят.

Мегън видя, че и той погледна крадешком към уличката, в която тя се взираше, но продължаваше да не схваща. „Моето нощно виждане е по-добро от неговото…“

— Досадни са, но не можеш да живееш без тях, а не можеш и да ги застреляш… — каза той. — Кой беше?

— Гобо — прошепна тя. — Веднъж може да е съвпадение, втория път може да е случайност, но три пъти — това е враждебно действие.

— Не разбрах?

— Той ни следи.

— Сигурна ли си?

— Той ще да е. И знаеш ли какво? Следи ни още от Минсар.

— Не ставай параноичка, Мегън.

— Не е параноя. — Изведнъж тя сви в една странична уличка и дръпна Лийф след себе си.

За момент се долепиха плътно до влажната каменна стена в мъртвата тишина. Само че не беше съвсем мъртва. Чуха се пробягващи стъпки, а след тях нищо. После пак стъпки, този път по-близо.

— Ето там — прошепна Лийф.

— Може да е той, но аз няма да чакам. Не обичам да ме следят… Прииска ми се да метна някое джудже зад гърба си.

— Какво?

— Да метна някое джудже. Това е един много стар и много некоректен спорт. Майка ми ще изпадне в шок, ако ме чуе само да говоря за това. — Мегън се ухили и се огледа наоколо. — Къде се намираме?

— Между третата и четвъртата стена.

— Не, питам накъде е изток?

Далеч пред тях, вляво, една каменна стена беше осветена от луната. Лийф посочи надясно.

— О, да — каза тихо Мегън и се замисли.

Тъй като беше непоправим четец на географски карти, тя беше разгледала картата на Еринт, преди да дойде тук днес. Сега сравни мястото, където стояха, с това на картата и започна да пресмята нещо.

— Добре — прошепна тя, — след шейсет стъпки вляво има врата в стената. През нея се минава в следващия кръг. Сега ще те оставя. Брой трийсет секунди и след това ме последвай. Върви по средата на улицата. При вратата не спирай. Продължи да вървиш.

— Какво ще правиш?

Тя се усмихна и изчезна.

 

 

Лийф зяпна от учудване. Тя не беше използвала магията, която играта предоставяше на разположение на играчите — не се появи типичния в такива случаи ореол и нямаше раздвижване на въздуха, характерни за прибягване до магия от такова близко разстояние. Той щеше да забележи. Всичко стана много просто, за една-две секунди. Мегън я нямаше там, където според него би трябвало да бъде. Това малко го изнерви.

„Едно, две, три“, започна да брои той наум и както винаги в такива случаи се запита дали отброява точно секундите. Лийф напрегнато се заслуша в тишината на спящия град. Някъде високо летеше прилеп и се чуваше слабо цър-цър-цър. Сигурно преследваше пеперудите, привлечени от светлините на някой прозорец по кулите на Високата къща. Нищо друго не помръдваше.

„Тупур… тупур“.

„Петнадесет, шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет — продължаваше да брои наум Лийф. — Деветнадесет, двадесет…“

Някъде извън крепостните стени за кратко се чу далечно мелодично пеене. Славей. Той изпя с дисканта си мелодията докрай и почти накара Лийф да забрави докъде беше стигнал с броенето. За момент тупуркането спря.

„Двадесет и осем, двадесет и девет, тридесет…“

Той излезе по средата на улицата и тръгна бавно към портата. Не се чувстваше много спокоен. Еринт беше град, в който носенето на оръжие в рамките на крепостните стени беше разрешено, така че той имаше нож. Умееше да си служи добре с него и можеше да причини сериозни неприятности на всекиго, който би се опитал да му направи нещо, затова се чувствате спокоен в големите градове на реалния свят. Но това не беше голям град от реалния свят. Тук беше Сарксос и човек никога не можеше да бъде сигурен дали някой няма да се нахвърли отгоре му от някоя тъмна уличка със зареден базиликс^[1], срещу когото не помагаха никакви удари с крак в стил таекуондо.

Лийф продължи да върви, потискайки желанието да подсвирне. Така щеше да се почувства по-добре в тъмното, но щеше да издаде местоположението си на някого, чието нощно виждане не бе по-добро от неговото. Вървеше колкото може по-спокойно. Мина покрай едно осветено от луната място в стената вляво. На изток между две по-високи сгради се процеждаше тесен сноп лунна светлина. До портата, за която му беше споменала Мегън, трябваше да има не повече от двадесет крачки. Много бавно Лийф започна да разхлабва ножа от ножницата.

Зад него нещо едва чуто изтопурка.

Той не спря да погледне назад, въпреки че много се изкушаваше. Продължи да върви. Чу гласа на майка си да казва в ухото му: „Никой обикновен разбойник не се промъква до самия ти гръб. Винаги пробягват последните крачки. Ако към теб се промъква професионалист, нямаш никакъв шанс. Вероятно вече ще си мъртъв. Но ако е само някой аматьор, докато не чуеш да пробягва последните няколко крачки, все още има известно разстояние между него и теб. Когато чуеш да се затичва, вече е в обсега ти. Бързо направи нещо“.

Лийф продължаваше бавно да върви.

Тупур, тупур — пауза — тупур — пауза.

Той продължи да върви.

В стената вляво се видяха смътните очертания на портата. Той мина спокойно покрай нея, без да я погледне, но с периферното си зрение забеляза, че там нямаше никого.

Тупур.

Чуха се стъпки от меки обувки върху камъните. Сега вече би трябвало да е близо.

Лийф преглътна.

Тупур, тупур… — някой се затича.

Лийф рязко се извърна с изваден нож в ръка, изправил се на пръсти, готов да скочи напред или да побегне.

Не можа да направи нито едното, нито другото. Една сянка изскочи изпод арката на портата и се хвърли върху малката тъмна фигурка, която тичаше към него. Лийф не можа да разбере какво стана след това. Забеляза само, че двете сенки сякаш се сляха, а след това едната отхвръкна и се удари с все сила в стената. Чу се кратък писък, след това настъпи тишина, малката фигурка се свлече и падна върху калдъръма.

Лийф се спусна нататък. Но Мегън вече беше там, косата й дори не се беше разрошила. Беше се надвесила над малката фигурка с ръце на кръста и гледаше с израз, който трудно можеше да се определи, но като че ли беше замислена.

— Той тежи почти колкото моя брат „Номер три“ — каза спокойно тя. — Интересно. Е, Гобо, вдигай си задника, не си чак толкова зле.

Джуджето стенеше и се превиваше на земята.

— Не ме удряй, не го прави повече!

Мегън се пресегна, стисна Гобо за яката на шутовската му дреха и го изправи до стената, вдигайки го почти до равнището на очите си. Двамата с Лийф разгледаха лицето му. Беше на мъж на средна възраст, доста сбръчкано като на човечето джуджета — отблъскващо лице, издаващо лош характер.

— Аз съм важна личност, мога да ви причиня много неприятности! — закани се с писклив глас джуджето. — Пусни ме!

— Да, бе, направо се разтреперихме — обади се Лийф. — Това ли беше хвърляне на джудже през гръб? — попита той Мегън.

— Направих го много нескопосано — отвърна небрежно тя. — Но мога пак да опитам.

Лицето на джуджето се изкриви от страх.

— Недей.

— Защо ни следиш? — попита Лийф.

— Защо ни следиш още от Минсар? — настоя да узнае Мегън. — Бързо отговаряй или, честна дума, ще те хвърля право през тази стена, пък да видим за колко важна персона ще те помисли гравитацията, когато тупнеш на земята.

— Какво те кара да твърдиш, че…

Мегън го издигна малко по-високо.

— Ръката ти умори ли се? — попита Лийф. — Дай аз да го поема. Напоследък вдигам доста големи тежести.

— Не — отвърна Мегън, — няма нужда. Няма да чакам повече. Гобо, това е последната ти възможност. Днес видях как раниха една жена и съм в много лошо настроение. Това ме прави доста безцеремонна с хора, които не отговарят на ясни въпроси. — Тя го вдигна още по-високо.

Джуджето я изгледа със странно изражение.

— Пусни ме долу — настоя то. — Ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

Мегън го погледна за момент и го пусна.

— Така — каза тя. — Е, да чуем.

Джуджето започна да бърка из джобовете си. Мегън го наблюдаваше зорко като ястреб. Лийф се чудеше какво ли може да има в тези джобове.

— Ето — каза джуджето и протегна ръка, подавайки нещо на Мегън.

Тя го взе и започна да го разглежда близо до очите си с любопитство, като го обръщаше от едната и другата страна на слабата светлина. Приличаше на монета, но краищата му бяха гладки, а не с ръбове. Не беше и от метал. Беше кръгло, направено от някакъв тъмен минерал, с издълбан върху него знак. Мегън го вдигна на лунната светлина, която се процеждаше през една от бойниците на близката стена, и отново го разгледа. Беше прозрачно. Лийф също го погледна. Видя, че е много тъмночервено на цвят, дори на лунната светлина. Това нещо беше направено от рубин „Гълъбова кръв“. Върху него беше дълбоко издълбана буквата „S“. Мегън погледна Лийф с недоумение.

— Искам интервенция — каза тя.

— Слушам. Определи какъв е този предмет.

— Това е знакът на Създателя — чу се гласът на компютъра. — Емблемата на Сарксос, с която се удостоверява, че това е създателят на играта и притежателят на авторските права.

И двамата погледнаха изумени джуджето.

— Да — каза Гобо със съвършено различен глас, — аз съм Крис Родригес.