Том Кланси, Даян Дуейн
Компютърна полиция (3)

2

Кръчмата имаше само едно помещение и покривът течеше. Дъждът, който се лееше тихо, но непрестанно, проникваше през непокрито със слама място. Дъждовните капки капеха монотонно върху огнището на камината, изградено от аспидни плочи, и със съскане се превръщаха в пара, там където паднеха. От камината навсякъде наоколо се носеше синкав пушек, който се издигаше към почернелите греди на тавана. От тях висяха няколко горящи с пращене лампи, които сякаш плуваха сред дима и хвърляха оскъдна светлина върху старинните, масивни дървени маси, целите покрити с резки от ножове.

Около тях беше насядала и ядеше, и пиеше разнородна смесица от хора — селяни, дошли от нивята, благородници, седнали върху сгънатите си плащове, за да нямат пряк допир с пейките, наемни войници с изподраскани кожени ризници, добре облечени чуждестранни търговци, които разговаряха оживено помежду си за тържищата на Сарксос и за това как ще им се отразят сегашните войни. С други думи, това бяха редовните посетители, които обикновено се събираха вечер във „Фазана и буренцето“, за да се наливат с билков чай, на който викаха „гахфех“, или пък с разводненото, но за щастие безопасно вино на съдържателя, да се гледат подозрително и да се забавляват.

В ъгъла, в който се издигаше коминът, седеше задължителният за такива места подозрителен странник с качулка над очите и крака, качени върху грамаден пън, чакащ да бъде хвърлен в огъня. Той пушеше с дългата си лула, а очите му проблясваха изпод качулката, докато наблюдаваше компанията. Една голяма котка с мръснобяла козина, раздрани уши и млечнобяло от слепотата око, го погледна и каза:

— Хъм, пак си ти… — и го отмина.

Лийф Андерсън, който седеше сам край една малка маса в далечния край на кръчмата, се огледа и си каза, че това е точно такова място, каквото майка му винаги го беше предупреждавала да отбягва. Проблемът беше, че когато изпаднеше в покровителствено настроение, тя се безпокоеше, че той може да попадне на такова място в реалния свят. Но Лийф много се съмняваше, че там изобщо има такива, или поне там, където беше вероятно да ги има — в Ню Йорк, Вътрешна Монголия^[1], Външните Хибриди и може би в Юкон. Той леко се усмихна. Винаги му беше чудно, че такава корава жена като майка му, която години наред беше танцувала в Нюйоркския градски балет, беше здрава като стоманена пружина и имаше език като бръснач, можеше да се безпокои за „малкото си момченце“, като че ли той не беше наследил нищо от нейната твърдост.

Кръчмарят се надвеси намусено над него.

— Трябва ли ти този стол? — попита той.

Беше характерен типаж, също като странника до огнището — дебел, плешив, с престилка, която е била прана някъде преди сегашния цикъл на Дракона, и винаги в отвратително настроение.

Лийф го погледна.

— Чакам един човек — отвърна той.

— Страхотно — изръмжа съдържателят и сграбчи с една ръка стола. — Когато дойде, ще вземеш друг. Този ми трябва за клиенти, които си плащат.

Лийф вдигна чашата с чая и многозначително я размаха под носа на кръчмаря.

— Правиш се на куражлия, а? — продължи да се заяжда съдържателят. — Ако искаш още един стол, плати за още една чаша. — Той се засмя на собственото си остроумие, разкривайки зъби като на герой от роман на ужасите, писан от зъболекар.

— Не е много разумно да обиждаш магьосник — отбеляза Лийф.

Кръчмарят го погледна с надменна усмивка, явно без да се впечатли от вида му — строен млад мъж с изпокъсана роба, украсена с поизбелели и неясни алхимически и магически символи.

— Ти си само един магьосник от плетищата — каза презрително той. — Какво ще направиш? Няма да дадеш бакшиш?

— Не — отвърна Лийф, — ще ти дам. — Той свали шапката си и порови известно време в нея. После извади това, което търсеше, подхвърли го на кръчмаря и изрече тихо една дума.

Кръчмарят инстинктивно го хвана, загледа се за момент в нещото, което приличаше на парцал, привързан с връв, а след това се огледа уплашен. Незнайно откъде се появи дим, който го обгърна. Всички в кръчмата извърнаха глави.

Пушекът бавно се разсея. Там, където стоеше кръчмарят, на пода едно бяло мишле се озърташе като изпаднало в шок.

Лийф се наведе и взе от земята до него увития в парцал талисман.

— Дори магьосниците от плетищата знаят някои заклинания. Този бакшиш добър ли е? — попита той. После погледна под другата маса, преди да се извърне наново към мишлето: — Приятен ден.

Мишката се обърна, за да види какво беше привлякло вниманието на Лийф… и съзря съсухрената бяла котка да се приближава с вид, който показваше, че е готова за едно малко предястие преди вечерята.

Мишлето се втурна през попуканите и изтъркани каменни плочи на пода, а котката го последва, без да бърза особено много, просто се наслаждаваше на ордьовъра.

Другите посетители не се впечатлиха много от случилото се и се обърнаха към масите, защото дъщерята на кръчмаря, която също остана напълно безучастна, беше започнала да разнася питиетата и да приема нови поръчки. Лийф прибра талисмана и се облегна назад с чаша в ръка. Вниманието му беше отново привлечено от чуждестранните търговци, които обсъждаха работата на тържищата.

Тук, както и в реалния свят, между търговците се въртеше оживена търговия с предварително спазаряване на стоката преди доставката и за Лийф не беше трудно да си представи как баща му е седнал с тези мъже и разговаря за маржове и предварителни продажби, докато чака кравите и свинете да се върнат от паша.

„Някога наистина трябва да се опитам да го доведа тук, помисли си Лийф. Може да успеем да направим малко «пари»“. Но талантът на баща му в инвестирането го караше да обикаля толкова много из цялата планета както във физическия смисъл, така и виртуално, че той бързо се отказа да пилее от малкото си свободно време във виртуалния свят или да се занимава с каквото и да било, което дори далеч да напомня на пазарлък. „Ако го докарам тук, той вероятно ще предпочете образа на някой безстрашен воин само с препаска между бедрата или с каквото и да било, което да замени костюма му…“

Изведнъж вниманието на Лийф беше привлечено от друг посетител, който стоеше в отсрещния край на кръчмата. Беше висок, слаб, погълнат от заниманието си млад мъж, облечен в кожен тъмен елек. Той методично чистеше и поглеждаше цевта на един пистолет, някакъв полуавтоматичен потомък на глок. Обикновено подобно занимание би трябвало да предизвика безпокойство сред околните, но „Фазанът и буренцето“ се намираше в малкото княжество Елендра, а това беше едно от местата в Сарксос, в които барутът не действаше. В действителност така беше и в повечето места в Сарксос. Създателят на играта беше направил своя алтернативен свят предимно за хора, които твърдо предпочитат механичните оръжия и които предполагат, че за да се убиете с противника, трябва да се изправите в непосредствена близост един срещу друг.

Обаче Крис Родригес явно беше предположил, че винаги ще има и хора, за които животът не би бил пълноценен без оръжия, които да могат да правят „бум“ и колкото по-често и по-силно го правят, толкова по-добре. Именно за тях в съседство със Сарксос бяха страните Арстан и Лидиос, където бяха разпространени експлозиви и други оръжия на химическа основа. Това бяха шумни места, в които войните бяха чести и вземаха много жертви. Много сарксосци се стараеха изобщо да избягват Арстан и Лидиос, защото считаха, че е по-добре да оставят тамошните младежи и девойки да се забавляват с това, което им харесва, и да не отвличат вниманието им с досадни представи за свят, в който нещата бяха по-други.

Но очевидно някои играчи в Сарксос бяха на малко по-друго мнение, защото имаше чести опити да бъдат изнамерени експлозиви или заместители на барута, които да могат да се използват и в Сарксос въпреки твърдението на създателя на играта, че в нея няма такива и няма да има. Някои играчи — ентусиазирани алхимици или бъдещи търговци на оръжие — отделяха доста време за опити да изобретят подобни вещества. С тях ставаха инциденти, които бяха трудно обясними по друг начин, освен със старата сарксоска поговорка, че „Правилата се грижат сами за себе си“.

Черната дръжка от ковано желязо на вратата до Лийф се помръдна, тя със скърцане се отвори навътре и закри гледката пред него. Посетителите прекратиха заниманията си и впериха взор нататък. Винаги правеха така дори ако влизащият им беше познат. Но този явно не беше. Продължиха да го наблюдават.

Новодошлата се обърна и затвори вратата. Беше средна на ръст, стройна, с дълга кестенява коса, стегната отзад в плитка, която бе навита около главата й. Дрехите й бяха в тъмни, строги тонове — кафява туника, черен брич и ботуши, а отгоре беше облякла стегнат елек от тъмнокафява кожа. Бричът беше с плетеници от тъмнокафява кожа, а върху всичко това беше облякла тъмнокафява роба, цепната отзад, за да може да язди. Носеше и торба от кафява кожа. Ако беше въоръжена, Лийф не можеше да види, къде държи оръжието си… не че това имаше някакво значение.

Тя се огледа достатъчно дълго, за да даде своя принос в играта на размяна на погледи, защото това си беше игра. Трябва да издържиш погледа на тълпата, да им покажеш, че имаш също толкова право да бъдеш тук, колкото и те. В противен случай можеха да започнат неприятности, за които ти може да имаш, а може и да нямаш вина, но накрая със сигурност щяха да се стоварят върху теб. Компанията от „Фазана и буренцето“ оцени изпълнението и се направи, че новодошлата не я интересува.

Тя погледна към Лийф. Той отново повдигна шапката си, за да може да види червената му коса.

Посетителката се усмихна, приближи се, седна на другия стол и огледа с критичен поглед обстановката.

— Често ли идваш тук? — попита тя.

Лийф я погледна отегчено.

— Не, сериозно те питам. Това място е истински вертеп. Как го откри?

Лийф се засмя.

— Попаднах тук миналата година, по време на войните. Не ти ли се струва, че в него има някакво селско очарование.

— Има мишки — отбеляза Мегън, отдръпна леко назад крака и погледна под масата към нещо, което пробяга отдолу. — Е, няма значение, ето я и котката…

Лийф отново се засмя.

— Искаш ли нещо за пиене? Чаят не е лош.

— След малко. Разбрах, че си взел списъка от Уинтърс.

— Да… преди няколко дни. — Лийф отмести чашата с чая и се замисли. — Част от него ме изненада. Проблемът е, че познавам повечето от тези хора с техните имена в играта, а не с истинските от реалния свят, ако това изобщо може да се нарече познаване. Иначе бих могъл да се ориентирам по-бързо, както и много други хора. Обаче едно нещо веднага прави впечатление. Всички натирени са били много активни играчи. Няма дилита. — Лийф употреби сарксоската дума за дилетанти — хора, които се включваха в Играта по-малко от веднъж седмично. Доколкото мога да преценя, сред тях няма и участници с дребни роли. Всички, които са били натирени, са някакви значителни фигури.

Мегън кимна. Очевидно и тя го беше забелязала. Обаче го погледна малко озадачена.

— Преди няколко дни, казваш? Мислех, че искаш да започнеш веднага разследването.

— О, аз започнах — захили се Лийф насреща й. — Обаче исках първо да проуча сам някои неща. Ако се окажеше, че е напразно губене на време, щеше да е за моя сметка, а не и за двамата.

— Е, добре. И откъде започна разследването си?

— Главно на север. Сарксос има два главни континента, единият на север, другият на юг. От северния към южния се простира голям архипелаг, наречен Полумесецът, в който има хиляди подходящи убежища за пирати, бунтовници и за хора, които искат да си починат за няколко седмици от играта и да се погрижат за виртуалния си тен. Поговорих с някои. Един от тях се казва Линдау.

— Линдау, онзи от щурма на Вътрешното пристанище? — попита Мегън.

— Да. Въпреки че откакто е бил натирен, не се занимава много с щурмуване. Разговарях и с Еренгис, която дълго време е била върл враг на Линдау. Тя е истинска латерна на два крака. — Лийф се протегна и погледна под близката маса. — Разговарях и с няколко други, които са били врагове на Шел или на други от натирените, както и с техни приятели. — От изражението на Мегън заключи, че видът му е бил твърде самодоволен.

— Добре — каза тя. — Да ти се е набило в очи някое име? Някое, което да се среща в повечето случаи.

Лийф леко се усмихна.

— Вече си го открила, така ли?

— Аргат — каза Мегън.

Лийф кимна.

Аргат беше крал на Орксен, една от страните по на север. Тя беше планинска и бедна на ресурси, като се изключи големият брой варвари, облечени в животински кожи. Това бяха хора, които обичаха да водят непрестанни войни. Страната беше известна под името „Черното кралство“, защото години наред заставаше на страната на Черния властелин в неговите периодични кампании. И въпреки това тя самата никога не беше завладявана от друг, с което бе предизвикала раздразнението и завистта на някои играчи.

Аргат беше станал крал на Орксен през последните десет години на играта по начин, който се считаше за нормален в Сарксос. Той си беше спечелил име на способен генерал на орксенската войска по времето, когато страната беше управлявана от слаб и некадърен крал. Никой не се изненада много, когато една нощ на застаряващия крал Лорин му се случи случка при езерото, в което ловеше риба, и беше намерен от слугите си на сутринта с глава във водата, заобиколен от слисаните риби. Беше удавен от няколко часа. Никой не се изненада, когато убиецът не беше намерен, и не се учуди, че Аргат беше избран с акламации за крал, защото нещастният крал Лорин беше надживял всичките си наследници.

След това Аргат направи забележителна кариера според сарксоските стандарти. Като повечето хора, той водеше кампаниите си през лятото, а през зимата се занимаваше с интриги и кроене на планове, сключваше споразумения с едни играчи и нарушаваше договорите си с други. Той печелеше някои битки, а други губеше, но все пак победите му бяха повече. Аргат си разбираше от работата. Една година Шел води сражение с него и го победи по същия начин, както направи и с Делмънд, а този факт изненада някои от местните хора. Армията на Аргат беше много по-многобройна от тази на Шел.

— Аргат не е изкуствено създаден герой за играта, нали?

— Не, той съществува реално, сигурен съм — отвърна Лийф. — Веднъж някой ми каза с какво се занимава в истинския живот. Много е вероятно Аргат да е поискал да си отмъсти на някого, който го е победил в честна битка.

— Но това би могло да бъде само напоследък — отбеляза Мегън. — Всички натирвания са станали през последните три години от съществуването на играта. Защо изведнъж ще иска да започне да си отмъщава?

— А защо не? — сви рамене Лийф. — Нещо вкъщи се случва. Нещата тръгват на зле. И изведнъж играта загрубява.

— Да, може би си прав, но нямаме никакви доказателства в подкрепа на подобно предположение — каза Мегън. — А Шерлок Холмс казва, че не е добре да се строят хипотези без достатъчно факти. Засега разполагаме само с косвени доказателства.

— Все отнякъде трябва да започнем — възрази Лийф. — Аргат ще свърши работа, освен ако нямаш нещо по-добро предвид.

— Не знам дали е по-добро — каза Мегън. — Мислех да отида до Минсар.

— Където беше последното натирване.

— Не толкова заради самото място, но там, както казват, сега се събират лешоядите. Командващият на една армия, колкото и малка да е, не изчезва, или не го натирват, без това да привлече вниманието. Там ще има голямо струпване на хора, докато положението не се изясни… докато не намерят нов господар, на когото да се закълнат във вярност или не решат да се разпръснат. Можем да узнаем много неща, щом всички отиват там, за да се запознаят с положението.

— Идеята не е лоша, но все си мисля, че трябва да проучим Аргат.

Мегън направи физиономия, с която искаше да покаже, че не възразява.

— И така, къде е човекът с главно А в момента?

— Познай?

— В Минсар? — Мегън го погледна заинтригувана. — Ти се шегуваш. Че какво ще прави той там? Минсар е твърде малък залък за него. Един свободен град едва ли би го заинтригувал. Аргат води кампании за завладяването на цели държави. Виж какво направи в Полумесеца и по на север и Провейс! Градът едва ли има голямо стратегическо значение за него. Дори реката, която минава там, не е плавателна.

— Никой не може да каже със сигурност какво прави той там — отвърна Лийф. — Може би мотивът му е просто отмъщение. В края на краищата Шел веднъж го е побеждавал. Сега там има вакуум във властта. Може би си мисли, че е настъпил моментът да я вземе.

— Не знам. — Тя поклати глава. — Аргат е известен с хитро скроените си планове. Защо ще прави нещо толкова очевидно?

— От нехайство — отвърна Лийф. — От самоувереност, че няма да бъде заловен.

— Е… може и така да е. Виж какво, съгласна съм с теб, все отнякъде трябва да започнем. — Мегън се огледа. — Тук на кого може да се поръча нещо за пиене?

— На дъщерята на кръчмаря. Баща й е зает.

Може би леката усмивка на Лийф накара Мегън да го стрелне за миг с поглед. Но той беше олицетворение на самата невинност, когато дъщерята на кръчмаря се приближи. Мегън си поръча чай. Когато й го донесоха, известно време остана замислена, отпивайки малки глътки. През това време Лийф наблюдаваше нещо, което ставаше под масата от дясната им страна.

— И как ще стигнем там? Пеша ли? Да не би навън да имаш коне? — попита го тя.

— А? — Лийф се огледа стреснато. — Не, не. Падам от конете.

— О!

— Да не би да можеш да яздиш?

Мегън направи кисела физиономия.

— Е, не съм кой знае колко добра. Нямам нищо против дългите преходи пешком, но все пак Минсар не е близо и не ми се иска да губим време.

— Тогава имаш късмет, че пътуваш с магьосник. Имам спестени около три хиляди мили.

Той със задоволство видя как Мегън с облекчение му се усмихна. Ако човек няма кон на разположение, за да пътува из Сарксос, или някакво друго превозно средство като например боклукчийска кола или някой кротък голям гущер, който да язди, тогава няма друг избор, освен да ходи пеш, а такова пътуване можеше да бъде безкрайно. По такъв начин създателят на играта ти предоставяше възможност да опознаеш по-добре неговия свят. Обаче играчите можеха да натрупват точки по време на играта вместо пари или власт, за да пътуват транзит, т.е. да добият способността просто да изчезнат от едно място и да се появят на друго. Това можеше да стане със съответното заклинание за пътуване транзит, което беше много просто и дори онези, които не бяха магьосници, можеха да се справят. Войските не можеха да се ползват от това улеснение. Според Родригес това би заприличало прекалено много на реалния живот. Обаче хора, които пътуваха мирно в компания на други, можеха да се възползват от тази възможност, за да отидат, където пожелаят.

— Това са много мили — каза Мегън. — Какво си правил тук, за да спечелиш толкова точки?

— Ами, обикновено това, с което се занимават магьосниците от плетищата — отвърна Лийф. — Лекуване на болни… възкресяване на мъртви.

Мегън повдигна едната си вежда. В Сарксос нямаше много толкова могъщи магьосници.

— Е, да кажем само лекуване на болни — побърза да я успокои с лека усмивка Лийф. — Когато за първи път влязох в играта, купих лековит камък от една жена мъдрец, която излизаше в пенсия. Много е добър, лекува всякакви рани до пето ниво и болести до шесто.

Мегън примигна явно впечатлена.

— До пето ниво? Възстановяването на отсечени крака и ръце трябва да те е направило много известен на бойното поле. Как, по дяволите, си могъл да си позволиш да купиш такова нещо?

Лийф леко се засмя.

— Всъщност не бих могъл, но жената не се пазари много. Срещнах я в гората, тя ме помоли да й дам вода за пиене и аз й дадох…

— А! — възкликна Мегън. — Значи е била от онези стари госпожи, които те награждават за добро дело. В Сарксос често стават такива неща.

Родригес не се беше посвенил да открадне познати и непознати идеи от стари приказки, народни предания, фантастични истории от всички епохи, като се започне от днес и се стигне чак до времето, когато е живял Лукиян от Самос. В резултат на всичко това винаги беше добре да се отнасяш с нужното уважение към странниците, които можеш да срещнеш в гората. Те можеше да са предрешени играчи… а можеше да е и самият създател на играта, който иска да провери дали играеш така, както би искал.

— Да, може да се каже, че беше нещо като възнаграждение, но тя ми направи известна отстъпка. Не ми даде камъка съвсем безвъзмездно — каза Лийф.

— Както и да е, направил си добра сделка.

— Така е. Това е едно много добро прикритие за пътуването ми до Минсар. Там сигурно има много ранени, за които още няма кой да се погрижи, имам предвид мои колеги. Какво ще е твоето прикритие?

— Същото както обикновено — отвърна Мегън. — Воин пакостник на свободна практика, крадец или шпионин в зависимост от нуждите и от това кой ми плаща. Скитам се насам-натам, опитвам се да разбера кой какво прави и на кого го прави и продавам информацията на онзи, който е склонен да плати най-много. От време на време открадвам по нещо… естествено заради добра кауза. Бия се, ако се наложи. Дори тук, където хората би трябвало да са по-добре запознати с тези работи, невинаги схващат навреме, че една девойка или жена може да бъде добър боец колкото тях, а дори и по-добър. — Тя се усмихна малко тъжно. — Те са още по-непрозорливи, ако не си някоя грамадна, която носи щит, бронзов сутиен и голямо копие. Това ме устройва. Нямам нищо против да се възползвам от факта, че не съм характерен типаж, дори и само когато го правя, с цел да подчертая това.

Лийф кимна и се замисли.

— Добър персонаж. Шпионите имат основателна причина да бъдат навсякъде… дори и когато нямат такава. Самото им присъствие увеличава параноята около тях. Хората се изпускат и казват неща, които при други обстоятелства не биха казали.

— Така е. — Мегън вдигна чашата с чая, но спря и се загледа в нея. — Какво по дяво… Вътре има нещо.

— Какво? Да не са ти сложили повече билки?

— Билките не са с толкова много крачета. Това е дървеница — каза Мегън, извади я от чашата, огледа я критично за момент и я хвърли зад гърба си. — Добре. Значи имаш в резерв много мили. Тогава, след като приключим тук, можем да тръгваме, ако си готов.

— Разбира се. Трябват ми само няколко минути да проверя координатите, преди да тръгнем. Не искам поради грешка да се озовем във Висония.

Мегън го погледна с недоумение.

— Висония? Това име не ми е познато.

Лийф направи гримаса.

— Намира се точно от другата страна на Залива на здрача. Не е голямо място. Изолирано е, и то с основателна причина.

— Така ли?

— Недей да проявяваш такова любопитство! Не те съветвам да ходиш там. — Лийф леко потръпна. — Обитателите на това място са малко сълзливи. Пълно е с изпитващи носталгия принцеси, предрешени като бардове, които търсят магическото Незнамкакво, както и с мъдри еднорози с телепатични способности и големи очи, пълни с отдавна стаена мъка. Има и дребни джуджета с островърхи шапки, които яздят върху приятелски настроени горски зверове. Миниатюрни мечки и язовци живеят в малки къщурки, издълбани в горски пънове. Срещат се и малки феи, които пърхат с прозрачните си крилца.

Мегън направи кисела физиономия.

— Изглежда, това място не е подходящо за кръвната захар на човека.

— Нито пък ако иска да си остане нормален. Проблемът е, че то не е много далеч от Минсар. Една малка грешка в транзитното заклинание и можем да се озовем там. Или което е още по-лошо, да попаднем в Арстан или Лидиос. — Той пак погледна към човека, който за трети, а може би и за четвърти път чистеше цевта на своя глок.

— Не, благодаря — каза Мегън. — Там, където живея, и без това има достатъчно патлаци.

Лийф кимна, облегна се назад и изпъна краката си.

— Ако вече не сме попаднали на вярната следа, в което се съмнявам, все пак бихме могли да открием в Минсар нещо полезно, ако, както каза, големите играчи са се събрали там. Обикновено след битка се говорят какви ли не неща, особено пък след битка, в която един от участниците е бил натирен.

— Точно на това разчитам — отбеляза Мегън. — Ако само бихме могли да… Какво има? — попита тя заинтригувана, когато Лийф изведнъж се наведе, за да погледне отново под съседната маса.

— Ох, ох — каза съчувствено той. — Мисля, че нещата отидоха прекалено далеч. Есмиратовелитот!

Чу се едно „бум!“ от изместения въздух под масата. Всички в кръчмата рязко извърнаха глави, но най-забележимо този, който чистеше патлака, подобен на глок. Посетителите наблюдаваха с любопитство.

Изпод масата, малко поизцапан и сипещ проклятия, изпълзя съдържателят на заведението. Лицето и ръцете му бяха жестоко изподраскани. Следите като че ли бяха от котешки нокти, но бяха по-дълбоки и по-широки от нормалното. Като сумтеше, но избягваше да погледне към Лийф, кръчмарят се изправи на крака, поизтупа дрехите си и се отправи към кухнята, сипейки все по-бързо проклятия.

Човекът с тъмната качулка над очите, който стоеше в ъгъла до комина, се запревива от смях, като гледаше повече към онзи с патлака, отколкото към кръчмаря. Мегън разгледа последния с любопитство.

— Той ли беше мишлето?

— Аха.

— Това не е ли в противоречие със закона за квадратурата на куба? Искам да кажа какво е правил с това туловище, когато е бил превърнат в мишле?

— Е, това е магия, което означава, че софтуерът се е оправил някак с трудните проблеми. Не ме питай как правят това софтуерите… не разбирам много от тези неща.

Те станаха. Мегън хвърли една монета, която се изтърколи със звън на масата. Дъщерята на кръчмаря я прибра и, както го изискваше модата, я пъхна в корсажа си.

— Аз черпя — каза Мегън, след като момичето си отиде. — При създалите се обстоятелства можеш да си имаш неприятности, ако се опиташ ти да платиш. Човекът може да си помисли, че му правиш някакво заклинание.

— Никога не бих направил подобно нещо.

— Кажи му го — подкани го Мегън и погледна към кръчмаря, който продължаваше да се гневи и да псува.

Излязоха навън.

Мегън се зарадва, защото се заформяше бой между човека с глока и онзи с тъмната качулка, който стоеше край камината.

— Защо ме гледаш, бе? — попита онзи с патлака.

— Че кой друг да гледам, когато ти гледаш мен.

— След няколко минути тук ще настъпи оживление — каза Мегън, докато вървяха с Лийф по зелената поляна, която беше селският мегдан, на който се намираше „Фазанът и буренцето“.

— Тогава ще е по-добре да се омитаме — подкани я Лийф. — В Минсар стават по-интересни неща. Между другото, когато пристигнем там, ще се познаваме ли?

Мегън се замисли върху това, докато вървяха в тъмното към едно празно, затревено пространство срещу кръчмата. Тук-там из тревата бяха пасли овце и на много места бяха оставили нещо, което овцете често оставят след себе си, затова Мегън внимаваше къде стъпва.

— Не виждам причина да не се познаваме. В Сарксос стават толкова много случайни познанства, че никой няма да заподозре нещо. А и никой от нас не е толкова известен, че да привлече вниманието с пристигането си в някоя страна.

— Вярно — съгласи се Лийф. — Е, добре, можем да направим транзитирането оттук.

— Не оттук — каза Мегън и посочи към земята. — Освен ако не искаш да отнесем с нас тази голяма купчина отходен материал от овцете.

— О! — Лийф се премести няколко крачки встрани. — Така.

— Колко голям е обхватът на транзита?

— Пет стъпки в диаметър. Готова ли си? Тръгваме.

Мегън се огледа, за да се увери, че всичко, което й беше нужно, е в радиус от пет стъпки. Всичко беше вътре. Оръжията й бяха плътно привързани към тялото, тези, които вече не бяха станали част от него.

Лийф изрече дума от шестнадесет срички.

Всичко наоколо стана черно, после бяло, след това пак черно и тъпанчетата в ушите на Мегън здравата изпукаха. Секунди по-късно те пак изпукаха, докато тя разтриваше очи и се опитваше да махне танцуващите фосфоресциращи точици в тях. Проблемът с тези транзитни заклинания беше, че за кратко време виртуалната реалност се превръщаше в нещо подобно като това да излезеш за миг и пак да влезеш в хиперпространството. В продължение на няколко секунди то те прави полусляп и дезориентиран, сякаш някой е гръмнал електрическа крушка в лицето ти.

Мегън примигна. Зрението й бързо се възвръщаше. Намираха се сред дълбоката тишина на гъста борова гора, като онези, които описват в толкова много приказки. Нощта бързо настъпваше. Минсар не се виждаше никъде.

— Направил си грешка — каза тя, като се стараеше гласът й да не прозвучи прекалено укорително.

— Мамка му — измърмори Лийф. — Проклет, шибан малшанс. Как стана тази работа?

— Не бих се безпокоила чак толкова — започна да го утешава Мегън, като едва се сдържаше да не се разсмее. Знаеше, че Лийф е силен по чуждите езици, но не беше очаквала, че може да използва дарбата си за такива словосъчетания. — Нека просто се опитаме да разберем къде се намираме.

— Да, права си. — Лийф се огледа наоколо, след това сложи пръсти в уста и пронизително изсвири.

Мегън го погледна с лека завист. Въпреки че имаше четирима братя, това беше умение, което тя не можа да научи. Зъбите й явно не бяха подредени както трябва. Лийф отново изсвири, този път по-силно, и се огледа в очакване.

В бора близо до тях се чу шумолене. Нещо се спусна от един по-висок клон на по-нисък. Беше птица пътеоткривател. Тези птици се срещаха тук-там в играта, за да дават общи съвети. В Сарксос, както никъде другаде, можете да твърдите, когато някой ви пита откъде знаете нещо, че едно птиченце ви го е казало. Някои птички не бяха толкова малки. Тази беше с размери и цвят на врана, но имаше интелигентни и живи очи, каквито малко врани притежаваха.

— Хей — каза Лийф, — нужен ни е съвет.

— Тази сутрин се заредих с пресни запаси — отвърна птицата с раболепен глас, който я издаваше, че в предишния си живот е била търговец на стари коли. — Ако завиете тук и вървите по този път в продължение на една миля — тя посочи вляво с човката си, — пред себе си ще видите висок връх, на който върху една скала стои русокоса девойка, заобиколена от пламъци…

— О, не, не — прекъсна я Лийф. — Знам как свършват тези работи. Предпочитам ядрена война.

— След това със сигурност няма да можеш да узнаеш каквото и да било — обади се Мегън. — Птичко, кой път води оттук за Минсар?

Птицата хладно я изгледа.

— Какво ще дадеш?

— Половин английска кифла.

Пернатото се замисли.

— Давай — каза то.

Мегън порови в торбата си, извади парчето и започна да го рони върху земята. Птицата се спусна долу и закълва трохите, но Мегън пристъпи напред и я прогони.

— Хей! — възкликна обидена птицата.

— Първо посоката — настоя Мегън.

— Вървете по този път в продължение на миля и половина, свийте първо вляво, повървете още миля и половина и ще стигнете до брода на реката. Градът е на две мили северно оттам. Сега давай.

Мегън отстъпи назад и птицата подхвръкна към трохите.

— Вече не е както преди — заоплаква се тя, докато кълвеше. — Проблемът е в липсата на доверие. Вече никой няма доверие на никого.

Лийф се засмя.

— Искаш да кажеш, че тук никой не дава нещо за нищо — поправи я той. — Довиждане, птичко.

Тя не отговори, защото беше заета с трохите.

Продължиха нататък. Лийф все още не можеше да се успокои напълно, че беше допуснал грешка при първия транзит.

— Оттук мога бързо да ни прехвърля — каза той. — Изчислението на координатите няма да е проблем.

Мегън сви рамене.

— Защо да хабим ценни мили, когато сме толкова близко? Можем да стигнем и пеш. Нали в тази гора няма призраци или нещо подобно.

— Не съм чул да има — отвърна Лийф. — Но все пак…

— Ако настояваш да се прехвърлим, няма да имам нищо против. Но няколко мили през гората в тъмното не ме плашат.

— Е, добре, може би имаш право. Хайде да тръгваме.

 

 

Тръгнаха пеша. Пътят до Минсар им отне около час. Шумът от града и миризмите му стигнаха до тях много преди да го видят. Първо усетиха миризмата. Тя идваше от полесражението при брода на реката.

Времето в Сарксос течеше по-бавно, отколкото в реалния свят. Явно, че намеренията на Родригес са били такива още от самото начало, както за да даде възможност на играчите да поиграят по-дълго за парите си, така и заради това, че поначало времето за отвлечените от самодиви или други свръхестествени същества от другите светове би трябвало да тече по-бавно. Това означаваше, че би трябвало да е изминала седмица и половина от битката на Шел Предпазливия с Делмънд, но тук бяха минали само няколко дни и дори цяла армия от лешояди не би могла да почисти толкова бързо бродовете на река Артъл. Отдавна се беше стъмнило и птиците си бяха отишли. Обаче, когато Лийф и Мегън стигнаха до брега и почувстваха чакъла под краката си, от отсрещния бряг ги загледаха множество светещи очи, любопитни да видят кой смущава пира им.

— Това са вълци — каза Лийф.

Мегън стисна зъби както заради миризмата, така и при вида на тези любопитни очи. В този момент две от тях се понесоха през студените, бързи води.

— Те са около стотина.

— Ако се съди по миризмата, ще имат още много работа — каза Лийф. — Няма да ни безпокоят.

— Едва ли — съгласи се тихо Мегън.

Лийф я погледна и леко се изненада от дължината и остротата на дългия нож, който внезапно се появи в ръката й.

— Къде държеше това? — попита я той.

— На скришно място — отвърна Мегън, докато вървяха по средата на полесражението. Нямаше смисъл да се опитват да го заобиколят. Труповете бяха навсякъде. Очите ги наблюдаваха, докато минаваха, после отново насочиха вниманието си към ужасната си трапеза. В тишината на нощта се чуваше ясно звукът от разкъсвано месо и трошене на костите.

Мегън се зарадва, когато най-после излязоха на пътя и след един завой звукът постепенно заглъхна. За отслабването на миризмата беше необходимо повече време. Докато изчезне напълно, вече усетиха миризмата от отходната система на Минсар. Помията от канавките по улиците му се изливаше в ями извън крепостните стени.

Минсар беше на неколкостотин години и бе надраснал два пъти стените си. Извън старите гранитни блокове, от които бяха изградени, имаше почти постоянен град от палатки и паянтови постройки, както и неизбежното струпване на някои производства, които бяха прекалено зловонни и опасни, за да бъдат допуснати в града. Това бяха кожари, производители на хартия и пекари (както други градове, Минсар беше открил, че при определени условия брашното можеше да се превърне в силен експлозив). Сега извън „външния пръстен“ на града имаше друг, състоящ се от палатки и временни постройки. Те бяха на войската, защитавала Минсар, но имаше и постройки, заети от няколко други по-големи и по-малки групи войни, които бяха дошли тук под командването на един или друг владетел, дошъл да се запознае с положението.

Мегън и Лийф се насочиха към градските врати през огромната смесица от шумове и най-разнообразни миризми. Миришеше на печено месо, на разлято вино, на изпечен хляб (очевидно пекарите трябваше да работят по двадесет и четири часа в денонощието, за да задоволят търсенето), на коне и конски тор, на зловонните ями под градските стени, случаен полъх на парфюм, идващ от някого, който следваше войската, или от току-що изкъпал се и напарфюмирал се войник, излязъл от градската баня, която беше извън крепостните стени. Всички миризми се смесваха сред глъчката от гласове, които говореха и крещяха на разни езици, смееха се, псуваха, шегуваха се или просто разговаряха. Лийф и Мегън се вслушваха, доколкото можеха, в разговорите, пробивайки си път към градските врати.

Пазачите при портите почти не упражняваха контрол. Явно беше, че градът все още е обхванат от празнично настроение, след като бе спасен от опасността да бъде изклан от Делмънд. Повечето от разговорите около Лийф и Мегън, докато вървяха по покритата с едри заоблени камъни главна улица, бяха за това как положението висяло на косъм, как войската изведнъж се бе оказала без пълководеца си и какво ще стане сега с нея.

— Какво направи с ножа? — попита тихо Лийф.

— Няма го — отвърна Мегън.

— Това е добре. Тук ножовете са забранени.

— Тази вечер едва ли някой би могъл да следи за това — каза Мегън, като гледаше тълпите от въоръжени мъже и жени наоколо, които се опитваха да влязат в тесните градски кръчми или поне да измъкнат оттам нещо за пиене на крак. Тя се опита да не гледа към едно облечено в пъстри дрехи гърбаво джудже, което й пресече пътя, като си пробиваше път в тълпата и размахваше миниатюрен меч под гръмогласния смях на останалите.

— Я се опитай да вземеш мечовете на всички тези хора? Колко пазачи според теб има в Минсар?

— Тази вечер ли? По-малко от обикновено — отвърна Лийф. — Разбирам логиката ти.

Минаха покрай друга тълпа, застанала пред вратата на една кръчма. Вътре беше невероятна блъсканица. Хората бяха натъпкани като сардели. Те крещяха и се мъчеха да си проправят път към бара. Други пък се опитваха да се измъкнат оттам. Една снажна кръчмарка си пробиваше път през тълпата с по няколко халби бира във всяка ръка. Халбите не бяха стъклени, нито керамични, а оловни и отвътре бяха почернели. Тя използваше тези оловни „чукове“ като ефикасни оръжия и около нея винаги имаше малко празно пространство, защото хората се отдръпваха, за да не ги фрасне по главите с тях или пък да ги стъпче.

Лийф се отправи към тълпата пред вратата на кръчмата, шмугна се в нея и Мегън го последва. Глъчката я обхвана, както водата плувеца.

— … не знам защо Ергън настояваше да дойдем тук вечер, когато е най-претъпкано…

— … я се разкарай…

— … горе в голямата зала, за да търси Елбай. Тя не остана там дълго и аз си помислих…

— … тук е пълно с идиоти, които искат да се напият и да предизвикат скандал, аз не бих…

— Пет малцови уискита и едно греяно вино…

Мегън видя как един от по-преждеговорившите се измъква от тълпата, последван от двама приятели. Тя сръга Лийф и му даде знак да направят същото.

Той кимна в знак на съгласие и я последва.

— Жалко, че тук нямат душове — промърмори Лийф. — Чувствам, че имам нужда от един след всичко това.

— Хей, още е рано. Виж какво, чух едно име, което ми е познато.

— Така ли?

— Да. Елбай. Виждаш ли онези мъже, които свиха в малката уличка? Хайде.

Той се огледа и ги видя в тълпата. Бяха двама високи, двама по-дребни и един много нисък. Вървяха по една уличка, тясна като алея. Мегън тръгна след тях. Лийф я последва.

— Какво казаха?

— Нещо, което ме заинтригува. — Тя се усмихна в мъж дивата светлина, хвърляна от факлите. — Когато си шпионирал дълго време, започваш да си изработваш усет за това, което си струва да чуеш. От тази работа може да излезе нещо.

Мегън сви в уличката, а Лийф я последва. Беше широка не повече от четири стъпки. Вратите и прозорците от двете й страни бяха плътно затворени.

— Това не е улица, а килер — промърмори Лийф. В края й една врата леко се открехна. През нея нахлу светлина от запален огън и се чуха приглушени разговори, смях и крясъци.

Вратата се отвори по-широко, пропусна мъжете, които вървяха пред Мегън и Лийф, и пак се затвори. Мегън се спусна напред, преди да я бяха заключили. Успя да се вмъкне вътре, опитвайки се да не прави впечатление. Точно срещу вратата имаше огнище, а до него малко отверстие, което водеше към кухнята. В отверстието имаше широка дъска, на която чакаха няколко халби с бира. Точно когато Мегън и Лийф влязоха вътре, оттам се показаха две ръце и подадоха на минаващия сервитьор печено пиле в табла. Явно заведението беше от малко по-висока категория. Там, където в другите кръчми имаше факли, втъкнати в железни скоби по стените, бяха сложени истински газени лампи със стъклени шишета. Върху старите, изподраскани маси имаше фенери, всеки на желязна поставка. Те горяха като малки, обвити в дим звезди. Повечето от масите бяха заети от хора, които ядяха, пушеха, пиеха и разговаряха.

Лийф, който беше зад Мегън, я сръга, показвайки й празна маса в единия край, немного отдалечена от тази, която бяха заели мъжете, които бяха проследили. Не беше невъзможно да чуят какво си говорят. Те извикаха кръчмаря, поръчаха си вино, настаниха се около масата и продължиха разговора си почти от там, откъдето го бяха прекъснали.

— … да си отиде просто така.

— Натири ли са го. Всеки го знае.

— Е, да, ама откъде знаят, че е наистина?

— О, я стига, кой е чувал за някого, който да се престори на натирен? Мисля, че това е невъзможно. Такива са правилата.

— Не знаех, че в правилата има раздел, който не го позволява — обади се най-дребният мъж, човек с лице на ястреб и малки умни очи. — Може да е някоя нова, интересна тактика. Изчезва… а след това се връща, когато не го очакваш.

Вниманието на Мегън бе привлечено от висока, стройна жена, която спря пред масата им и попита:

— Кво искате?

— От най-добрата ви медовина, добра жено — отвърна Лийф. — А за моята спътница…

— Гахфех, моля — поръча Мегън. — Печено, гъста сметана и двойна порция сладко.

Високата, стройна жена отметна назад черната си коса и каза:

— Няма сметана, двойното сладко е на двойна цена.

— Е, добре, без сметаната и едно единично сладко — примири се с въздишка Мегън. Жената се отдалечи, като направи гримаса, с която искаше да покаже, че Мегън не е с всичкия си да поръчва двойно сладко.

— … мисля, че е тактика, която бих искал да опитам — каза един от мъжете. — Но не ми се вярва Шел да е постъпил така.

— Добре ли го познаваш?

— Не, но съм чул историите, както и всеки друг. Ако той…

Те млъкнаха, когато жената приближи масата им. Последва дълга пауза, през която бяха сервирани топли и студени напитки. Мегън не се заинтересува от тях, но й беше любопитна реакцията на някои от другите посетители, които бяха войници и търговци. Бяха седнали достатъчно близо, за да могат да чуват какво се говори на онази маса. Някои от тях се бяха навели в същата посока, макар да се правеха, че не са. Когато жената си отиде, мъжете, които Мегън подслушваше, започнаха да говорят доста по-тихо. Тя се понамръщи и съсредоточи вниманието си върху гахфеха, който й бяха донесли.

— Доста кофти теория — прошепна Лийф.

— Понякога хората не могат да повярват в очевидното — каза Мегън. — Започват да се правят на много умни. Искам само да споменат отново онова име.

Лийф поклати глава, с което искаше да попита каква е ползата. Гласът на единия от мъжете се извиси по-високо.

— … Защо сме се наврели в тази дупка, когато всички останали са горе в голямата зала?

Мегън се усети, че би искала това да не е игра, а някаква по-земна форма на забавление, която би могъл да настроиш, за да чуваш по-добре.

— Няма начин да ни пуснат там — каза човекът, към когото беше отправен въпросът.

Настъпи нова пауза, когато им донесоха питиетата. Първият мъж вдигна оловната халба с бира, която беше поръчал, и бързо отпи голяма глътка.

— Нас може би не, но всички големи играчи са там. Не биха си позволили да върнат някого тази вечер. Никой не знае кой може да се окаже той. Ще го върнат, той ще се ядоса… и идната седмица ще се появи с пет хиляди души, които никой тук не би се осмелил да върне обратно. Обзалагам се, че тази вечер приемът е за сметка на градската управа. В неин интерес е. Кой знае, утре могат да останат без храна и да имат предлог да изхвърлят всички навън. Но тази нощ никой няма да се осмели да изгони важните персони. Твърде много сделки са в ход.

— Ти пък какво разбираш от сделки?

— О, разбирам аз.

— Да бе, ти си най-добрият приятел на Аргат. Чувал съм я тази история. Затова ли си тук с нас и пиеш тази пикня?

Чу се смях и ръмжене, което подсказваше, че играта може да загрубее, ако останалите продължават да дразнят този, който го издаде. Лийф погледна към Мегън.

— Чу ли името? Какво е то?

Тя му каза.

— Да, ама аз мисля, че току-що чухме едно друго име. Мисля, че си струва да отидем там.

— Да, разбира се, ако успеем да се вмъкнем, без да ни изхвърлят за ушите.

Лийф се замисли. Мегън помълча известно време. Разговорът на другата маса отново стана приглушен, когато двама се опитаха да успокоят обидения.

После Мегън попита:

— Добър ли си като магьосник от плетищата?

— Доста добър — отвърна Лийф, поглеждайки я леко обиден, защото професионалната му гордост беше накърнена.

— Искаш ли да направим още едно транзитно пътуване?

— Какво, оттук ли? Една малка грешка и ще бъдем запратени в някоя стена. Тогава край на двама чудесни герои, а и на цялата мисия. Не, благодаря!

— Добре. Можеш ли да ни направиш невидими?

Той я погледна малко изненадан.

— Разбира се.

— И двамата?

Лийф се замисли.

— Не за дълго.

— Не е нужно. Просто докато влезем в главната зала, където е срещата на важните клечки. След това можем да се скрием зад някой гоблен или нещо подобно.

— Това ще ми струва точки — каза Лийф.

— Ще имаш основателна причина. О, хайде, Лийф. Ще ти прехвърля малко точки за компенсация! И аз имам известен резерв.

— Съгласен. Само че нека да отидем колкото може по-близо. Къде е тукашната голяма зала?

— Сигурна съм, че е във вътрешната крепост.

Допиха питиетата си максимално спокойно, платиха сметката и излязоха на малката уличка, разговаряйки, за да изглежда държанието им нормално. В нощ като тази хората, които не говореха в тъмното, повече привличаха вниманието.

— Ако и двамата са вътре — каза Лийф, — можем да се заловим за работа.

— Ако са — усъмни се Мегън.

Те се насочиха към крепостта — висока сграда от каменни блокове, която се извисяваше в дъното на централния пазарен площад.

Около отворената главна врата се бяха скупчили няколко роти стражи, които пиеха от метални чаши и тихо разговаряха, като се оглеждаха поне на пръв поглед внимателно. Повечето носеха цветни сюртуци върху броните и почти всички имаха извезан нечий знак на гърдите. Те не се загледаха много в Мегън и Лийф, които минаха покрай тях и се насочиха към сянката на едната страна на крепостта. Покрай нея минаваше тесен път, който водеше по-навътре в града. Когато Мегън минаваше покрай вратата, погледна за миг вътре. Картината беше много пъстра, гласовете на хората отекваха във високия таван на залата, а огромни гоблени в дъното леко се поклащаха от вятъра, идваш от тесните високи бойници, които те закриваха.

Лийф избра едно място точно зад предния ъгъл на крепостта, където не достигаше светлината от факлите, и затърси нещо в един от джобовете си.

— Игрална връзка — прошепна той.

Мегън усети лека вибрация във въздуха, която й подсказа, че компютърът на играта разговаря тихо с Лийф, за да не бъде чут от никой друг.

— Прехвърляне на точки. Невидимост. Пространство за двама. — Той млъкна и повдигна вежди. После погледна Мегън. — Знаеш ли колко ще ни струва…

— Не ме е грижа, ако не е повече от три хиляди точки — каза тя. — Защото имам само толкова.

— О, не, струва само двеста точки.

— Чудесно. Игрална връзка — прошепна тя.

— Слушам — каза в ухото й компютърът.

— Прехвърли двеста точки на Лийф.

— Готово.

— Прехвърлени са.

— Добре — каза Лийф. — Знаеш ли как става тази работа?

— В общи линии.

— Не заставай между погледа на някого и силен източник на светлина. За щастие вътре ще има най-вече факли. Стой близо до стените, това е най-добрият начин и ако все пак ти се наложи да минеш през светлина, направи го бавно. Говори много тихо. Невидимото пространство усилва звука. И в името на Род не се блъскай в никого.

— Добре.

— Игрова интервенция — каза Лийф. Настъпи кратко мълчание. — Невидимо пространство — продължи Лийф.

Изведнъж отвсякъде започна да се чува звук като от звънец и кожата я засърбя. Мегън се огледа. Всичко друго изглеждаше нормално, но когато вдигна ръце пред очите си, не ги видя.

Обърна се и установи, че не може да види и Лийф. Това беше страничен ефект, който не беше съвсем предвидила.

— О’кей — каза гласът му до нея. Беше необикновено силен. — Виж какво, аз ще се опитам да мина през главната врата, когато стражите не спазват стриктно разстоянието помежду си и никой не излиза и не влиза. Ти направи същото. След това ще се отправя към най-близкото скривалище от дясната страна. Ти направи същото, но свий вляво. Разходи се за малко. После виж кой е най-големият гоблен и се скрий зад него. Докато сме там, ще изключа невидимостта, защото в това състояние напрежението е голямо.

— Добре. Ами ако някой вече се е скрил зад най-големия гоблен?

— Тогава иди зад следващия най-голям и се моли и той да не е зает.

Те се насочиха предпазливо към голямата порта. Мегън трябваше на два пъти бързо да се отмести, докато край нея минаваха хора, почти докосвайки я. Трябваше да го направи още няколко пъти, когато застана пред вратата и зачака удобен момент. Накрая настъпиха няколко секунди, в които никой не влизаше и не излизаше, а войниците, пазещи вратата, гледаха в противоположни посоки.

Тя се вмъкна вътре и се блъсна в нещо, което не видя. Беше Лийф. Беше й необходимо малко време, за да се оправи от шока, след това мина през вратата, отскачайки встрани, за да пропусне един елегантно облечен благородник, който вървеше право срещу нея. Застана неподвижна, колкото да огледа бързо помещението. Беше добре украсено за зала, състояща се първоначално от четири голи стени и множество дупки, които да захванат напречните греди на тавана. Сега имаше постоянен таван вместо временния, когато крепостта е била предназначена само за отбрана.

По цялата дължина на залата се издигаха високи бели, гладки колони. Грамаден килим в червено и синьо бе разстлан по средата на залата, а кожите на различни животни, повечето овчи, бяха пръснати тук-там край далечните стени, от които висяха гоблени, за да прикриват голите каменни блокове и да предпазват от течението. В центъра на залата хората се бяха разпръснали във всички посоки. Повечето бяха на малки групички от трима-четирима, които пиеха и разговаряха. В единия край на залата, пред най-големия гоблен имаше подиум, макар че едва ли заслужаваше да бъде наречен с тази дума. Имаше само едно стъпало, а върху него стоеше бял стол. Той беше празен.

Този стол говореше по-красноречиво от всичко друго за тукашното положение. Сега град Минсар беше без владетел, след като Шел го нямаше. В момента голямата градска зала беше пълна с потенциални владетели… хора, които оглеждаха имота, предполагайки, че бившият му собственик сигурно няма да се върне или поне нямаше да го направи навреме, за да попречи на някого да заеме мястото му. Никой от тези хора не беше от категорията, които агентите на недвижими имоти наричаха „само зяпачи“.

Мегън се огледа наоколо, докато се промъкваше предпазливо към стената отляво, притисна се до нея, пое си за малко въздух и се опита да се отърси от непрекъснатия звън, който чуваше в ушите си. Реши, че за Минсар настъпваха лоши времена. Ако градът скоро не си намереше могъщ закрилник, нямаше да мине много време и щеше да вили пред вратите си някой от тези хора начело на войска, а посланието, което щеше да получи, щеше да бъде следното: „Приемете ни като «протектори»… или ще загубите всичко, което имате“. Имаше вероятност потенциалният му протектор да е някъде сред тази тълпа. Мегън подозираше, че тъкмо заради това беше приемът тази вечер. Никой град не искаше да е в недобри отношения с новия си владетел или пък да бъде обвинен, че не му е оказал полагащото се гостоприемство, след като пушилката се разсее.

Тя огледа залата, за да реши кой е най-големият гоблен. Беше този зад трона. До него нямаше обиколен път. Много хора гледаха към трона от разстояние, но никой не беше застанал твърде близо. „Може би никой не иска да прояви нетърпение твърде рано“, помисли си тя.

Пристъпи предпазливо напред и бавно се придвижи в лявата страна на залата към подиума, като се ослушваше внимателно, докато вървеше. Пред нея имаше отрупани с ястия маси, наредени във формата на буквата Г. Благородниците непрекъснато сновяха около бюфета, като че ли не бяха яли с дни. Между тях се разхождаше с безгрижен вид, поне така се струваше на Мегън, човек, облечен сравнително семпло в тъмносиви одежди, но с дебела златна верига около врата. Отделните й елементи бяха големи колкото юмрук.

Беше кметът на града — единственият представител на властта в Минсар, след като Шел беше изчезнал. В очите на Мегън лицето му изразяваше безпокойство, въпреки че се стараеше да не го показва. Гледаше гостите така, като че ли не беше много сигурен дали между тях няма да започне схватка за града му още тук. За щастие нямаше признаци за подобно нещо. Мегън огледа благородниците и видните войни, които ядяха и пиеха от запасите на Минсар, и си каза, че това са хора, които най-вече искат да се натъпчат хубаво. Това, което не видя обаче, беше струпването на хора тук-там, което би предположило присъствието на важна персона. Беше се научила да гледа за такива дребни признаци по официалните приеми и да ги открива от партитата, които даваха от време на време баща й и майка й. Правилото беше, че най-важната личност на едно парти неизбежно ставаше център на такива „струпвания“, въпреки че с напредването на вечерта „струпването“ можеше да се превърне в кръг. Другото правило беше, че рано или късно всички отиваха в кухнята… въпреки че тук нямаше вероятност да стане подобно нещо. Кухнята беше само за слугите.

Тя мина колкото й стискаше по-близо до бюфета, като напрегнато се ослушваше. Не се осмеляваше да се приближи много от страх някой да не се блъсне в нея. Да си невидим беше твърде опасна работа. Имаше играчи, които можеха да реагират с нож на нещо, което не виждат.

— … сьомгата е много хубава…

— … нямам вино… Къде е това момиче? В това място има срамно малко прислуга…

— … мисля, че не си струва усилията от моя страна. Тук са само дребни риби и боричкането вече започна.

— Така ли?

— Ама, разбира се. Само се огледай. Всички сериозни хора са някъде другаде и се пазарят. Обаче не и с него, той е извън играта…

Човекът, който говореше — някакъв херцог или барон, ако се съди по малката му неофициална коронка, погледна към кмета, усмихна се и се загледа в друга посока. После заобиколи масата и се насочи право към Мегън, за да стигне до едно печено прасенце, сложено в другия край.

Тя бързо заотстъпва назад, за да му стори път. Херцогът или баронът й обърна гръб и взе един нож.

Мегън се беше отдалечила на безопасно разстояние. Имаше хора, които усещаха невидимия и беше по-добре да внимава особено когато наблизо имаше ножове, които можеха без предупреждение да полетят от нечия ръка. Знаеше добре това. Мегън запристъпва колкото може по-безшумно към големия гоблен зад трона и най-после се скри зад него.

Някъде в единия му край тя различи очертанията на Лийф. Предположи, че и той усеща присъствието й. Беше Застанал там, където се допираха гобленът и подиумът, за да не може някой да види отдолу краката му. Приближи се към него.

— Видя ли го? — попита Мегън.

— Ах, ти ли си? Какво? — попита стреснат Лийф.

— Кметът на града — каза тя. — Подмазва се на знаменитостите.

— Да, да.

— Виж какво, махни това от мен за малко. Звъненето в ушите е много досадно. Не мога да чувам.

— Това е съпровождащ ефект от заклинанието — обясни Лийф и звъненето веднага отслабна, когато той намали силата на заклинанието. — Няма начин да се спре напълно, освен ако не искаш да премахна самото заклинание. Ако настояваш…

— Не, недей — побърза да каже Мегън. — Не съм облечена подходящо за случая. А ти пък изглеждаш така, сякаш си спал в някой храст. Знаеш ли, че една сламка стърчи от магьосническата ти шапка?

— Тя ми придава по-достоверен вид — отвърна леко засегнат Лийф. — Един магьосник от плетищата трябва да изглежда така, сякаш току-що се е измъкнал от някой плет.

Мегън се усмихна, когато Лийф махна този атрибут за достоверност.

— Пак ще изляза навън — заяви Мегън. — Ама това наистина е много мъчително. Ти можеш пак да станеш невидим, ако искаш, но аз се изкушавам да прикоткам една от прислужниците, да й взема дрехите и да започна да се разхождам с кана за вино в ръка. Тогава ще мога да слушам по-добре какво си говорят.

Лийф повдигна вежди.

— Твоя работа. Узна ли нещо?

— Нищо, освен това, че всички, които ни интересуват, вероятно са на друго място.

Лийф изсумтя.

— Не се учудвам. И все пак… ще се срещнем отново тук след няколко минути. Ще си останеш ли със заклинанието, или ще прикоткаш онази мома?

Тя въздъхна.

— Не го махай. — След миг звънът в ушите й отново се усили, а Лийф не се виждаше никъде. — Благодаря, ще се видим след малко.

Гобленът леко се изду и той излезе навън. Мегън се измъкна от другата страна, като много внимаваше къде стъпва. Невидимостта е полезно нещо, но трябва да имаш очи и на тила. Никога не знаеш откъде може неочаквано да те приближи някой, а освен това усещането, когато вървиш, без да виждаш краката си, беше много странно.

Тя пак се отправи към бюфета и през следващите петнадесет — двадесет минути се постара да се приближи колкото може повече до яденето и разговорите, без да се блъсне в някого или някой да блъсне нея. Дори започна много предпазливо да краде храна. Сьомгата беше превъзходна, а това беше добре, защото тя не беше безразлична към нея.

— … мисля, че тук нещата са към края си — каза един много семпло облечен мъж в тъмносиня дреха, цепната по ръкавите и с извезани ревери.

Възрастната жена, на която говореше, беше с красива бяла коса, стегната отзад на кок, а черната й рокля беше богато извезана със сребро.

— Е, да, предполагам, че за добро или за лошо в следващите няколко дни съдбата на това място ще бъде решена. Жалко. Тази мини демокрация ми харесваше. Някой обаче ще предяви претенции към нея… вероятно заради военните действия, които ще започнат в Покрайнините.

— Какво, в Северните покрайнини? Толкова близо? И толкова скоро? Мислех, че тази работа ще се проточи още поне няколко седмици.

Възрастната дама се огледа наоколо, преди да отговори. Нямаше никой друг наблизо или поне така изглеждаше. Тя сниши глас и каза:

— Мисля, че Елбай крои нещо. Видях я да се качва по стълбите, за да разговаря с Раист… Сега, когато онзи не е тук, Раист ще води преговорите.

— Аргат не е тук?

— Замина преда час… Видях го с очите си. Много бързаше. Мисля, че под краката му започва да припарва… С войските му става нещо, за което ще му е нужно голямо умение, за да се справи.

— Оставил е Раист Хитреца да уточнява подробностите?

— Не мисля, че Раист ще има да уточнява много нещо — каза възрастната дама и се засмя. — Залагам на Елбай…

Те отминаха. Мегън погледна към гоблена зад празния трон. Видя, че той се раздвижи и тръгна натам. Зад него завари Лийф да се чеше.

— Този сърбеж наистина ми дотегна — промърмори той.

— Бих искала да не споменаваш това — каза Мегън и изведнъж се почувства като подвижна реклама на препарат против бълхи. — Току-що чух нещо интересно. Аргат не е тук.

— Не е тук? — Лийф престана да се чеше, пое дълбоко въздух и започна тихо да нарежда нещо на език, който според нея принадлежеше към скандинавските. Това нареждане не й прозвуча като молитва.

— Виж какво, спри за малко — прекъсна го тя.

— Колко мили отидоха на вятъра…

— Престани да хленчиш, Лийф. Няма време за това. Знаеш ли кой е тук?

— Кой?

— Елбай.

Той примигна.

— Онази Елбай ли?

— Същата. Доколкото чух, тя е някъде горе и си бъбри с един от хората на Аргат.

— Заферметс — каза Лийф. — Помниш ли какво каза онзи в кръчмата?

— Да, но не желая да говорим повече по въпроса, ако не ми кажеш на какъв език е тази дума заферметс! Подозирам, че си измисляш думи, за да впечатлиш хората. Та ти и без това говориш толкова много чужди езици.

— Това е романски — каза нехайно Лийф и се огледа. — Сърсилвански диалект. — Мисля, че ще мога още малко да ни държа невидими.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли да подслушваш какво говори Елбай, или не искаш?

— Ох… — Мегън беше съвсем изнервена. — Хайде… трябва да ги намерим.

— Няма да е трудно. Но трябва да останем невидими…

— Гледай на всяка цена да продължиш заклинанието. Хайде, стълбите са натам. Ще се движим плътно до стената и ще се стараем да не се сблъскаме един в друг.

 

 

На стълбите имаше стражи, но те не бяха пречка за Мегън и Лийф. Въпреки че бяха нащрек, стражите не бяха чувствителни към невидимостта и нямаше как да спрат нещо, което не виждат. Мегън и Лийф се прокрадваха зад тях и се заизкачваха безшумно по стълбите към втория етаж. Лийф полагаше всички усилия да останат невидими. Беше платил за това, а и Мегън беше платила. Но ако човек е невнимателен, може да изпусне работата, както когато изпусне и счупи нещо скъпо, което е купил. Това би им струвало още по-скъпо.

Вторият етаж бе едно голямо, открито помещение с паравани тук-там, които бяха украсени с резба или покрити с плат по северняшката мода, за да могат да предоставят временно уединение за всекиго, който би желал да застане зад тях. Покрай стените имаше също дебели гоблени, предпазващи от течението, което идваше от тесните бойници. В единия край Елбай седеше на голям, резбован стол, поставен зад един параван, а пред нея на по-малък стол седеше някакъв човек. Той беше дребен, строен, с къса коса и къса брада и беше облечен в тъмни дрехи.

Лийф се приближи предпазливо към тях, като се придържаше плътно до стената. Чу леките стъпки на Мегън зад себе си. Тук светлината беше слаба и осветяваше най-вече средата на помещението. Тя идваше от две газени лампи, сложени върху изкусно направени поставки от ковано желязо.

Лийф реши да не се приближава на повече от десет стъпки и се прилепи плътно до гоблена, като внимаваше да не го разклати. Усети лекото помръдване на вълнената материя, когато Мегън направи същото. И двамата известно време наблюдаваха Елбай.

„Заслужава си да я наблюдава човек“, помисли си Лийф. Беше на около петдесет години, възпълна, с късо подрязана прошарена руса коса и лице, което странно контрастираше с фигурата й на домакиня. Очите й бяха разположени под лек наклон, което й придаваше малко екзотичен вид, но бяха големи и замислени. Бяха най-тъмносините очи, които Лийф си спомняше да е виждал някога, с почти теменужен цвят. Приличаше на нечия баба… но баба, разположила се удобно с меч в ръка, чието острие опираше о каменния под. Носеше красива, бляскава ризница на плочки върху дълга, извезана със сребро туника с цвят като върха на пламъка. Удобните й ботуши бяха стъпили върху възглавничка, сложена пред стола й, а тя се беше облегнала назад и държеше меча с ръка, отпусната върху дръжката му, като бавно и ритмично го навеждаше ту натам, ту насам, докато говореше.

— Тези тримата са ми трън в задника от месеци — казваше тя с мекия акцент на хората от средния запад на дребния, елегантен мъж, който седеше срещу нея. — Сега господарят ти може да ми направи една услуга.

— Сигурен съм, че той може да бъде убеден да го направи — каза мъжът, като поглаждаше късо подстриганата си брада, — ако вие му покажете, че ще има изгода от една такава намеса от негова страна. — Човекът беше облечен от главата до петите в лъскаво черно — дълга, подплатена с пух туника от черен сатен, върху нея друга по-къса, която се носи под ризницата, но сега беше без ризница, а на колана му висеше дълъг кинжал.

Елбай високо се засмя.

— Раист, да не искаш да ми кажеш, че Лилан, Гудлием и Менел не са също такъв трън в неговия задник, колкото са в моя. С настъпването на пролетта те непрекъснато сноват насам-натам из Северната страна и търсят война, в която да се намесят. Нямах нищо, в което бих желала те да се намесват, и им го казах. Казах им също да се омитат, докато не съм загубила търпение. Е, те се ометоха, но къде отидоха? Право на границата с Орксения. И какво направиха? Продадоха договорите на армиите си на Аргат.

— Вижте сега — обади се елегантният дребен мъж, — вижте сега, лейди Елбай, нещо като че ли бъркате фактите. Тези договори бяха купени от Енвър, лорд на Покрайнините, който, както знаете…

— … който, както всички знаем, не смее да пръдне, без Аргат да му каже в какъв цвят да го направи — прекъсна го Елбай и се намръщи. — Не обиждай разузнаването ми, като се опитваш да ме убедиш, че Енвър е действал на своя глава. Аргат му нареди да купи тихомълком тези договори и да насочи войските на тримата лордове срещу моите. Мога само да добавя, че моите войски си седят в летния лагер мирно и тихо, без да закачат никого. Това е нещо, което твоят господар не може да разбере, затова си мисли, че зад тази работа се крие някакъв заговор. — Елбай прехвърли крак върху крак, като през цялото време поклащаше небрежно опряния о пода меч. Светлината от лампата попадна върху него и се отрази върху спуснатия наблизо гоблен. Извезаните върху него бягащи ловни кучета като че ли се зазяпаха в местещата се светлина. — Е, щом като иска заговор, ще го има. Не мисли, че не съм забелязала раздвижването на войските през последните няколко дни. Познавам обкръжението веднага щом се появят признаци. Искам да кажа, опита за обкръжение. Ще е по-добре твоят господар Аргат да погледне на изток, защото подкрепленията ми пристигат в пълна готовност. Те са три пъти повече от войската, която той може да събере сега. Знам числеността й и намеренията му, докато той може и да не знае моите. Нали затова плащам на моите магьосници, а трябва да те уверя, че те са най-добрите.

Дребният, елегантен мъж не се помръдна. Изразът на лицето му изобщо не се промени.

— Сега господарят ти има няколко възможности за действие — каза Елбай. — Той може да продължи да върви по пътя, по който е тръгнал. В такъв случай утре вечер или рано на следващия ден Лилан, Гудлием и Менел ще бъдат превърнати в купчина тор заедно с войските им. След като направя от тях това, за което могат най-добре да бъдат използвани, ще положа усилия да сторя същото и с Аргат. Може би ще ми отнеме малко повече време, но моите хора са събрани и готови, а неговите са разпръснати къде ли не, за да плашат околните кралства да не се намесват. Ще видим тази работа. Предполагам, че в момента, в който някой нападне Аргат с достатъчно големи сили, всичките му съседи, които той държи бездейни със заплахи от доста време, също ще се намесят. Мислиш ли, че той е предвидил възможността да бъде нападнат едновременно от пет страни? Защото тъкмо това възнамеряваме да направим, ако не и нещо повече. От краля на орксенианците Аргат ще остане само едно мазно, червено петно, когато конят ми и конете на останалите престанат да го тъпчат.

Елбай замълча. В помещението настъпи пълна тишина. Чуваше се само лекото стържене на острието на меча й върху каменния под. Лийф задържа дъха си от страх, че някой може да го чуе. Подозираше, че и Мегън до него прави същото.

— Така — каза накрая Елбай. — Това е първата възможност. Другата възможност е той да извика своите три приятелчета и да ги накара да насочат войските си в друга посока. Ако това стане, всички скоро ще узнаят какво се е случило. Никой от тях не може да пази нещо в тайна особено пък когато са убедени, че са ги използвали за цели, които не са влизали в плановете им. В случая те ще си помислят точно това и репутацията на господаря ти ще пострада, а това ще му донесе всевъзможни други неприятности ако не тази година, то през следващата. Обаче аз съм готова да се обзаложа, че ще бъде през тази година.

— Не сте ли прекалено самоуверена? — попита Раист.

— О, съвсем не — отвърна Елбай. — Убедена съм, че твоят господар няма да се възползва и от възможност номер две. Доста вероятно е при тази възможност авторитетът му да пострада. Има и трета възможност, при която той сам да се нахвърли върху Лилан, Гудлием и Менел и да унищожи армиите им. По такъв начин неговата войска ще има какво да прави, без да бъде унищожена от моята. Така би си създал репутацията на човек „въдворил ред в Покрайнините“. Рейтингът му ще се покачи. За него няма да е трудно да се справи с войските на тримата, а и авторитетът му няма да пострада.

Раист отвори уста, за да каже нещо.

— Не мисля обаче, че той ще се възползва и от третата възможност — прекъсна го Елбай. — Защото не се е сетил първо за нея.

Раист отново затвори уста.

— Вероятно ще трябва да убие и лорд Енвър — добави след кратка пауза Елбай. — И без това отдавна иска да го стори.

Отново настъпи мълчание.

— И така, върни се при твоя господар. Той замина преди около час на север към лагера на войската си. Обясни му тези възможности. Направи го внимателно. Аз самата бих предпочела третата възможност. Ако обаче се опита да пресилва нещата, готова съм да изтрия и него, и войските му от лицето на Сарксос и дори Род няма да пролее сълза за това. Обясни му го съвсем ясно, защото аз много обичам да участвам в едно добро сражение преди настъпването на есента… Ако настоява, ще го има. Това е последният му шанс да вземе друго решение и всички да посрещнем мирно и тихо есента, включително и той.

Раист се изправи.

— Ако ми разрешите, аз ще вървя…

— Само още една минутка. Знам също, че след тази кампания той крои планове срещу лорд Фетик и херцогиня Морн. Тяхното положение сега не е много стабилно. Разговаряхме… те са готови да влязат в стратегически съюз с друга сила… не с мен. Нека твоят господар да поразузнае малко кой е готов да ги приеме. Сключването на този съюз е въпрос на дни. Мисля, че могат да съберат големи сили. Почти сигурно е, че ще започнат веднага война, за да се отърват от Аргат. Ще се справят и с херцог Менгор. Съвсем са наясно за какво Аргат използва тази марионетка. Дай му да разбере, че неприятностите му едва започват.

Раист неспокойно запристъпва от крак на крак, но не каза нищо. След малко Елбай му даде знак с глава.

— Е, тръгвай. Бъди внимателен по пътя. В момента наоколо има много вълци…

Раист бързо се поклони и си тръгна. Стъпките му отекнаха надолу по стълбите.

Елбай остана да седи в утихналата стая. След малко по стълбите отново се чуха стъпки и на площадката се появи млада русокоса жена в дълга, семпло ушита синя роба.

— Лельо Ел? — провикна се тя.

— Тук съм, скъпа.

„Лельо“, помисли си Лийф.

Младата жена влезе.

— Е, и? — попита тя.

Елбай въздъхна и подпря меча на облегалката на стола.

— Той ще нападне — каза тя. — Сигурна съм.

— Тогава какво ще правиш?

Елбай се изправи и се протегна.

— Ще закопая и него, и войските му — отвърна тя. — Нямам друг избор, ако искам да отстоя позицията си. Не ми се иска да го убивам, но той няма мозък дори колкото Род е дал на една стрида. Ще иска да се прави на храбрец. Това обаче няма да му помогне, не и този път.

Младата жена въздъхна точно по същия начин, както леля си.

— Добре — каза тя. — Ще разговарям с другите командири и ще ги запозная с положението. Ще изпратим вестоносци при подкрепленията ни.

— Направи го. Кажи им, че Аргат ще се опита да събере още войска от васалните кралства. Не мисля, че ще може да събере повече от две хиляди войници за такова кратко време. Ние ще продължим да го превъзхождаме в съотношение три към едно, а това най-много ме устройва. Никога не съм си падала по бабаитлъци от сорта умри или се покрий със слава. — Тя изсумтя така, както Лийф бе чувал понякога да прави баба му. Това го накара да се усмихне. — Да се погрижим за тези неща, а след това да слезем долу и да хапнем нещо, преди да са излапали всичко.

Те излязоха.

 

 

Лийф отново намали силата на заклинанието за невидимост. За тяхно облекчение звъненето в ушите им намаля.

Лийф погледна крадешком към Мегън.

— Изправени сме пред голям проблем — каза тя.

— А? Какво каза?

— Говори по-тихо. Не ги ли чу? Тя ще ликвидира Аргат — каза Мегън. — Това я прави предпочитан обект за натирване.

Лийф я погледна стреснато.

— Чакай малко. Тъкмо ти казваше да не градим теории, без да имаме достатъчно факти. Сега не разполагаме с повече факти, отколкото преди… освен със сведения за някакво предстоящо нападение.

— Е, да… но нали ти сам чу, Лийф! Тя превъзхожда силите на Аргат в съотношение три към едно. Ще го размаже. А тъкмо хора, които в миналото са го сразявали, са били натирвани.

— Виж какво, много ми се иска да го размаже — прошепна Лийф. — Не може да се каже, че той е пример за висок морал по сарксоските стандарти, не е ли така? Освен това, ако неговият игрален герой бъде убит, а хората продължават да бъдат натирвани, тогава може би ще имаме някакво доказателство, че не го върши той.

Мегън го изгледа.

— В такъв случай ще се върнем на същото положение, в което сме сега — каза тя. — Лийф, ако Елбай бъде обект на някакво нападение, а ние имаме подозрения, че това може да се случи, ще трябва малко да се поразкрием и да й го кажем! Нейният герой в тази игра е внушителна фигура, няма да бъде честно да позволим да я натирят само за да изкушим извършителя да се разкрие. Тя трябва да вземе някакви предпазни мерки.

— Ако я предупредим, това може да послужи за предупреждение и на Аргат или на онзи, който е отговорен за тези натирвания — запъна се Лийф. — Тогава ще загубим всякаква възможност да открием кой е той или тя.

Мегън се хвана за главата.

— Не мога да повярвам, че изобщо спорим за такива неща. Не можеш да използваш за примамка друг играч!

— Мегън, помисли трезво за малко! Как ще я предупредим? Ние не знаем коя е тя в реалния живот и няма начин да го научим. Забрави ли какви са правилата за поверителността на информацията? Ако тя желае да остане анонимна, няма начин да я открием.

— Ами ако се доберем до боса на играта чрез Компютърната полиция…?

— Да, бе. Ще ги накараме да нарушат правилата за поверителността, и то само по подозрения, така ли? Няма начин да го направят. Дори и ако успеем да ги убедим, ще мине твърде много време, за да има някаква полза.

— Тогава трябва да отидем и да я предупредим сега — каза Мегън.

Лийф продължително я изгледа. После с известно нежелание каза:

— Добре. Нали видя емблемата й… онзи гущер. Долу имаше няколко души със същия знак. Хайде да слезем и да се представим… Да излезем от прикритието.

— Става.

Лийф прекрати невидимостта, доволен, че не му се налага да я поддържа повече, и те слязоха по стълбите в голямата зала. Огледаха се, но Елбай не се виждаше никъде.

— Встрани има някакви малки стаи, където хората могат да се уединяват — каза Лийф. — Може да е там…

— Не, те са охранявани — предупреди го Мегън. — Я погледни нататък.

Беше младата жена, която преди бяха видели с Елбай. Върху яркосинята си роба беше сложила една с по-тъмен цвят, а на гърдите й се виждаше знакът на гущера, който отличаваше хората на Елбай. Тя се вглеждаше замислена в благородниците и воините наоколо, които ядяха, пиеха и разговаряха.

Мегън и Лийф се запътиха към нея, предизвиквайки любопитството и насмешките на събралите се благородници със странното си облекло на вмъкнали се на приема натрапници.

— Извинете ме — обърна се Лийф към младата русокоса жена и леко се поклони, — ако, както предполагам, вие сте с лейди Елбай…

— Ако ви трябва публика — каза жената, поглеждайки го с любопитство, — опасявам се, че нея я няма тази вечер.

— Не, не я търсим за публика — каза тихо Мегън, — а за едно предупреждение.

Жената ги погледна с изненада.

— Предупреждение за какво?

— Аргат — каза Лийф.

Тя ги огледа предпазливо.

— Ако, както се говори, вашата лейди замисля нападение срещу войските на Аргат — каза Лийф, — трябва да я предупредим, че след това може да й се случи нещо… неприятно. Напоследък хората, които са побеждавали Аргат, са имали неприятности… както личи и от събирането тук тази вечер.

Лицето на племенницата на Елбай доби ледено изражение.

— Интересно предупреждение — каза тя. — Кой ви изпрати?

Лийф отвори уста, за да каже нещо, но я затвори.

— Струва ми се, че от такова предупреждение Аргат може да има повече полза — отбеляза младата жена, — ако наистина има вероятност той да бъде нападнат.

— Никой не ни е изпратил — каза. Мегън. — Ние работим самостоятелно… мислим само доброто на вашата леля, лейди Елбай.

Очите на жената леко се разшириха, но после пак се свиха.

— Малцина знаят, че сме роднини — каза тя. — Кои сте вие?

— Ух — въздъхна Мегън.

— Разследваме случаите на „натирвания“ — обади се Лийф и Мегън усети внезапно облекчение, че той не добави „за компютърната полиция“. Това щеше да е малко прекалено. — Опасяваме се, че вашата леля е заплашена от „натирване“, ако изпълни намерението си.

— Така ли? И как ще стане това?

„Как да й го кажа по-дипломатично — запита се Лийф, като се чудеше как би го казал баща му. — Вероятно със заобикалки“.

— Ако Лилан, Гудлием и Менел… — започна той.

Младата жена веднага присви очи.

— По принцип не обсъждам неща, които засягат други хора, особено пък с непознати, за които нямам гаранции, че мога да им имам доверие. — Изражението й стана още по-студено. — Мисля, че трябва да си вървите.

— Моля ви… нека поговорим с лейди Елбай.

— Това е невъзможно. Извикаха я по работа и така може би стана по-добре.

— Вижте, наистина е важно — настоя Мегън.

— Може би е важно за вас — отвърна студено младата жена. — Бих приела по-благосклонно предупреждението ви, ако не беше очевидно, че вие или някой, свързан с вас, съвсем наскоро сте ни шпионирали. Както казват, съветът на шпионина е нож с две остриета, а моята работа е да предпазвам леля ми от такива, които могат да й навредят.

— Ама нали и ние тъкмо това се опитваме да направим…

— Лека нощ — прекъсна я твърдо младата жена. — Веднага напуснете… преди да съм наредила да ви изхвърлят.

Те я погледнаха и се отправиха към вратата.

Лийф й хвърли още един поглед през рамо, преди да излязат. Племенницата на Елбай беше извикала един човек, който носеше знака на леля й. Беше висок и плешив. Сега тя бързо шепнеше нещо в ухото му. Той погледна след Лийф и Мегън и бързо напусна залата през един от страничните изходи. Те все още бяха сред множеството на площада, когато един ездач профуча край тях и след това изчезна, измествайки с гръм въздуха около себе си.

— Страхотно — промърмори Лийф. — Сега няма начин да разберем къде е отишла.

— Започвам да имам много лошо предчувствие за цялата работа — сподели Мегън. — Мисля, че положението около Аргат става все по-напечено. Иначе защо и той ще заминава?

Лийф поклати глава.

— Е, поне се опитахме — успокои я той.

— С опити не се върши работа — каза мрачно Мегън. — Само с дела.

Лийф я погледна накриво, докато вървяха през площада.

— А, пак ли ще ми цитираш класици? Емерсън ли беше, или Елисън?

— Майка ми — отвърна Мегън. — Хайде… да се махаме оттук. Трябва да помислим. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, винаги мисля най-добре, когато съм извън мрежата.

 

 

Те напуснаха играта и отидоха до работното място на Лийф. Беше нещо, което Мегън беше виждала само на картина. Паянтова къща в древен исландски стил, покрита с рехави дъски вместо с керемиди, и с фронтони с драконови глави. Вътре беше много чисто и подредено в най-съвременен датски стил. Големите, разположени точно един срещу друг прозорци, гледаха към зелени ливади, над които се виждаше бледосиньо небе.

Мегън обаче не беше в настроение да се наслаждава на гледката. Двамата с Лийф поспориха повече от час за това, какво са направили и как биха могли да го направят по-добре. Стигна се до кавга, макар първоначалните й намерения да не бяха такива.

— Честно казано, не знам как бихме могли да го направим по-добре — каза Лийф. — Това е мисия за установяване на фактите. Е добре. Установихме ги. При това са твърде добри.

— Така е… ама, Лийф, няма да можем да открием бързо нищо, което би ни помогнало! Не мога да се отърва от чувството, че трябваше да го направим по-организирано.

— Така ли? И откога имаш това чувство? Мисля, че преди да тръгнем, го нямаше.

— Няма значение. Сега го имам. Безпокоя се и за онези двамата, които спомена Елбай — Фетик и Морн. — Мегън ходеше напред-назад, като клатеше глава. — Да предположим, че Аргат успее да се измъкне невредим от битката, която предстои. Няма да е чудно, ако го направи. Известен е с това, че умее да се измъква дори когато цялата му войска е изклана. И тогава ще реши да си го изкара на тях. Елбай каза, че те могат да се окажат в състояние да го победят, а това ги прави потенциални обекти за натирване.

— Би могло, ако ние продължаваме да вървим в тази задънена улица и да търсим за всичко логични обяснения.

— Ако можеш да предложиш нещо по-добро, бих искала да го чуя — подразни го Мегън.

Лийф седна на канапето и прокара пръсти през червеникавата си коса — жест, който показваше, че и той не може да предложи нещо друго.

— Виж какво — каза той. — Хайде да си починем малко от тази работа, какво ще кажеш? Тъпчем на едно място.

Мегън въздъхна и кимна в знак на съгласие.

— Добре — каза тя. — Кога ще се срещнем отново?

— Може би утре вечер?

— Не мога — отвърна Мегън. — У нас утре е семеен ден. Тогава не играя. Трябва да си седя вкъщи и да гледам как братята ми ще ни изядат и ушите. Нека да е вдругиден вечерта, а?

— Съгласен съм.

Мегън се приготви да изключи имплантираното си устройство.

— Виж какво, съжалявам, че ти повиших тон.

— Не си повишавала тон — каза Лийф и се усмихна малко накриво.

— Е, добре тогава. Не съм. Но ти си прав. Направихме всичко възможно.

Лийф завря пръст в ухото си, като че ли за да го отпуши.

— Сигурно е от това, че дълго се опитвах да ни държа невидими — каза той. — Бих се заклел, че чух да казваш, че съм прав.

— Веднага мога да ти кажа нещо друго, и то на английски. Ще се видим вдругиден вечерта.

Лийф й помаха с ръка и тя изчезна.

 

 

Мегън примигна и се озова в креслото си в кабинета. В стаята цареше сумрак. Погледна часовника. Беше късно за училищни занимания. Добре че беше си написала домашните, преди да се потопи в Сарксос за срещата с Лийф „Липсва ми само майка ми в тази работа“ — каза си тя.

Стана сковано от креслото. „Наистина трябва да си поговоря с апаратурата за съкращаване на мускулите. Чувствам се така, като че ли не съм се помръдвала от часове“.

Тя се заразхожда тихо из кабинета, като изключваше онези части от компютъра, които не трябваше да работят през нощта. Спря се пред бюрото, където някой, за разлика от друг път, предвидливо беше махнал книгите си пред оптическото имплантирано устройство. „Да вечеряш с Уилям Шекспир“, „Как да се ориентираме в бъдещия хаос“, „Войната през 2080“, „Рицарят, смъртта и дяволът“. Върху какво ли работи? Мегън се замисли, прозя се и отиде да си легне.

 

 

Рано на другата сутрин тя слезе долу и завари баща си да седи при масата в кухнята и да гледа със загрижен вид стерео видеоекрана на кухненската стена.

— Ти не се ли занимаваш с подобни неща в свободните си часове? — попита той, като посочи телевизионния екран.

Мегън, която се опитваше да сложи пуловера си върху ризата, най-после успя да го нахлузи и погледна нататък. Виждаше се знакът на Сарксос, а зад него една носилка, която санитари извадиха от колата за бърза помощ и бързо затъркаляха към спешното отделение. Бяха облечени в оранжеви гащеризони със синя звезда на гърбовете. Гласът на говорителя казваше:

— Племенницата на жената, която също играе в Сарксос, каза, че е нападение, което може би е опит за отмъщение от някой друг играч. Елън Ричардсън, която играе в популярната игра Сарксос роля под името Елбай, била на път за работата си в пощенската станция на Блумингтън, щата Илинойс, когато някакъв шантав шофьор изблъскал колата й извън пътя и станал причина тя да се удари в един стълб. Откарана е в Милосърдната болница в центъра на града и е в кома. Състоянието й се определя като „критично“, но стабилно.

Картината се смени с жена в медицинска униформа, която се готвеше да направи изявление.

— В момента пациентката не реагира на стимулатори, но при първа възможност ще бъде оперирана. Докторите и дават седемдесет и три процента шанс да…

— Господи! — тихо каза Мегън.

— Да не би да я познаваш? — попита баща й.

Тя поклати глава, неспособна да отмести поглед от екрана, на който в момента се появи младата руса жена, с която бяха разговаряли преди осем-девет часа. По лицето й се стичаха сълзи и тя едва сдържаше гнева си.

— … казаха, че ако леля ми продължи да действа така, както възнамеряваше в играта, може да й се случи нещо неприятно, без да уточняват какво. Леля ми не обърна внимание на това предупреждение. По време на играта често можете да чуете подобни неща от хора, които се опитват да блъфират, за да не им се пречи. Никой не е предполагал, че някой ще… — Тя се задави от сълзите и извърна лице от камерата, като даде знак с ръка да я махнат.

Мегън стоеше, без да помръдне. От ужас я обливаха ту горещи, ту студени вълни.

„Закъсняхме. Много закъсняхме. Ами ако…“

— О, не, ако някой си помисли, че ние…

Тя се затича към компютъра, за да се обади на Джеймс Уинтърс.