Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 26 гласа)
Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030


Част първа

Глава I

Търновград се веселеше. От време на време хладният пролетен вятър отвяваше радостните викове на тълпите, думкането на тъпаните и проточения писък на гайдите от широките ливади извън градските стени нагоре, към непристъпната горда твърдина на Царевец.

И тия ликуващи провиквания, тоя пъстър глъч, свирните, необузданата веселба изпълваха с възторг и тържество сърцето на този, който се бе увенчал преди няколко месеца като Асен-Борил, цар на българите. Изпълваше с гордост и ненаситната душа на оная, която не се бе посвенила да свали вдовишкото було и да го замени с нов брачен венец, преди да измине дори половин година от смъртта на великия Иваница.

Народът се веселеше. Имаше ли хляб и зрелище — той можеше да забрави, че от Солун непобедимите Калоянови войски бяха върнали мъртвото, осолено тяло на своя цар, починал при твърде чудни обстоятелства. Може би истината се носеше като опасна мълва от ухо на ухо, все пак едва ли някой се съмняваше в черната измама, която крепеше новия царски престол, но по-удобно беше в тия неспокойни времена да се приеме за вярно само това, което беше угодно на силните.

Тия, които бяха на обратното мнение, отдавна вече не съществуваха в пределите на българската държава: изгонени, заточени, избягали, посечени.

Останалите бяха свели примирено глава пред новия повелител. Някои — от слабост. Други — помамени от жажда за власт и слава.

Асен-Борил знаеше това много добре.

И затова той щедро раздаде милости и отличия, провъзгласи нови деспоти[1] и севастократори[2], издигна слаби властели[3] във велико болярско достойнство, позволи на кумански войводи да си строят кули в области близо до престолнината, назначи верния си велик боляр Николица за държавен логотет на мястото на княз Белота, а куманския вожд Коча направи протостратор[4] на цялата българска конница.

Така той награди куманската партия, която му бе помогнала да се възкачи на престола. А за народа уреди веселби и тържества, по които широко разпиля част от царската хазна. Едва бяха стихнали безкрайните празненства по случай женитбата му с вдовицата на Калояна, започнаха церемониите по царското увенчаване. След това дойдоха на свой ред веселбите за щастливото потушаване въстанието на царския сродник Стрезомир и неговите привърженици. А сега щеше да се отслужи тържествен молебен по случай заминаването на цар Асен-Борила в поход против латините.

Още стояха връз градските стени, набучени на кол, главите на княз Белота, на великия боляр Саца, на всички най-видни участници в Стрезовия бунт, които не бяха успели да избягат в чужди земи.

Ала народът лесно свикваше на всичко. И колкото по-страшни, колкото по-зловещи бяха събитията от последните времена, толкова по-буйно и по-неудържимо той се хвърляше в хаоса на тържествата и веселбите — за да забрави, за да не помни позора на преживяното.

От далечни страни Борил бе заръчал да дойдат пътуващи дружини свирачи и певци, жонгльори и трубадури. Днес, след молебена за преуспеха на царското оръжие, което щеше да добави нова слава към безбройните победи на несломимата българска войска, в ширните ливади извън градските стени щеше да има голямо народно увеселение.

Молебенът щеше да стане в голямата църква „Свети Петър и Павел“. Тази част от болярството и клира, които бяха останали верни на православието и затова ненавиждаха Калояна, давайки поддръжката си на Борила, днес недоволно свиваха чела, като научиха, че тържеството ще стане пак в униатската катедрала. Борил настоя, че тази църква е по-широка и побира повече народ, защото не можеше да каже, че старата Асенова църква „Свети Димитър“ е страшна и непоносима за сърцето му, откак край тежките плочи, които закриваха гробовете на Асен и Петър, сега имаше нова, от синкав мрамор, връз която изкусното длето на майстора бе издълбало името на цар Иваница.

На отиване за „Свети Петър и Павел“ Борил избра най-късия път, като слезе откъм северната порта.

Но на връщане пищно царско шествие се разстла покрай Етъра[5], нагоре към Боярски рът, за да може ликуващият народ да поздрави на воля своя нов господар, да утоли алчното си любопитство към великолепната и рядка гледка. Все пак редица войскари заграждаха пътя, по който щеше да мине Асен-Борил, като удържаха с мъка напиращите тълпи.

За пръв път след увенчанието си царят щеше да се покаже открито на народа. А след тлеещия под привидното доволство бунт беше още твърде опасно узурпаторът да се показва така дръзко на заплахата от незнайна кама или стрела без защитата на бойни доспехи.

С твърде чудни и злокобни предзнаменования беше започнала тази 1208 година. На 30 януари слънцето се бе разделило на три. А през февруари се бе появила кървава опашата звезда, която вещаеше смърт на владетел.

Наистина на 16 февруари един рицар на граф Дьо Тулуз бе извършил нечувано дело, като бе убил с меча си папския легат в земята на фръзите[6] Пиер дьо Кастелнау. Но това не беше все пак смърт на владетел. И всеки господар се топеше в скрита боязън, очаквайки всеки миг незнайна ръка да послужи за проводник на съдбата.

Затова сега цар Асен-Борил се мъчеше да потули зад благоволителна усмивка бързата тръпка, която разкривяваше бледото му слабо лице. Безцветните му очи тайно хвърляха взор встрани, дирейки първи да зърнат движението на измяната, знака на предателството.

Но запленен в пъстроцветната игра на кадифените и сатенени талази, на скъпите камъни и златото, народът мълчеше, забравил да поздрави своя цар. Тук-таме само се издигаха несмели възклицания, смесени с виковете на войската и куманите, тук-таме само се развяваха калпаци и женски кърпи.

Не беше така преди, по времето на цар Иваница.

Борил чувстваше това много ясно и русите му вежди се свиха в ядна омраза.

Какво искаше този народ? Какво повече? Не му ли стигаха толкова веселби, толкова тържества, толкова щедро отпуснати помощи?

На огромни шишове се въртяха цели телета, овни, млади говеда. Виното се лееше без мяра в черпня на тълпите. Хлябът се раздаваше на воля. Свирните не преставаха. Осем месеца никакви походи не бяха събирали людете на прониите[7] за тежка бран. Едва сега, през най-удобното и приятно време, Асен-Борил зовеше българите заедно с куманските си и влашки наемници за борба против омразните латински натрапници. След победата над тях той щеше лесно да се разправи с непокорния деспот Слав, който се бе затворил в непристъпната Цепинска крепост, като бе отнел цялата област Ахридос[8]. А подир това оставаше само да се поискат обратно от сърби и венгри[9] областите, които те незаконно си бяха присвоили, използвайки безредията след смъртта на Калояна.

Това бяха чертите на Бориловата политика. Той нямаше да догонва безумно дръзките планове на Асена и неговите братя. Защо тогава народът му отказваше своята обич?

Възмутен и недоволен, Асен-Борил все повече сбърчваше челото си, като се затваряше в непристъпна гордост, бодвайки коня си да върви по-бързо напред, за да отбегне глухия ропот, прикритата неприязън, омразата, която се излъчваше от затихналата навалица.

Не заслужаваха тия тълпи неговото благоволение. И той нямаше никога вече да се унизи в просба на тяхната любов.

Изведнъж той трепна. Далече зад него се понесоха несдържани, нестихващи, възторжени ликувания. Войскарите се раздвижиха, стегнаха редиците си, струпаха се да правят път на една кочия.

Борил пресметна бързо на ума си. Всички опасни съперници, всички врагове, всички съмнителни приятели бяха очистени. Нито един не беше останал в Търнов.

Царица Елена бе изпратена в манастир. След като беше родила второ момиче — Белослава — младата невенчана жена на княз Йоан-Асен бе изпратена също в манастир. Семейството на ватах[10] Андрея бе заточено в далечната Долна земя. Стрез бе избягал при сръбския жупан. Слав се бе затворил в Родопите. Майка им, госпожа Тамара — която бе овдовяла преди две години — бе избягала заедно със Слав. Княз Белота бе убит, а жена му Зоя с дъщерите си бе заточена в земите си из Карвунската хора. Великият боляр Сеслав бе починал от болест в тъмницата. Добромир бе изпратен в Бдинската крепост. Всички тия, които Калоян в писмата си до папата наричаше „principes imperii mei“, бяха отстранени.

Кой тогава приемаше горещите чувства, които народът бе отказал нему?

В първата кочия след него бяха царицата и майка му: госпожа Теодора. Във втората — севастократорица Илина с куманската княгиня Сета. В третата — деспина Росана с жената на новия логотет Николина, госпожа Струна. Войводите и великите боляри бяха на коне около него. Коя можеше да бъде в четвъртата кочия освен някоя от съпругите на болярите или куманските вождове?

Изведнъж той разбра. Позеленя. Ядно стисна юздите на коня. Как не се бе сетил дотогава. В четвъртата кочия бе Мария.

Дъщерята на Иваница…

Нима за нея бяха тия възторжени поздрави, тия безкрайни ликувания, това несдържано притискане на тълпите?

В обичта си към сирачето народът показваше открито затаената си болка, дълбокото си негодувание, истинските си чувства. Почти затулено от снажните болярки, слабичкото момиче се раздвижи, големите му тъжни очи се оживиха, то се усмихна, махна с ръка.

За пръв път след смъртта на баща си то усети топло чувство да сгрява самотното му сърце.

Кочиите отминаха, почнаха да се изкачват по Боярския рът, изчезнаха зад портите на твърдината.

Дълго след това тълпите се движиха из тесните търновски улички, кръчмите се изпълниха с войскари, момите отново почнаха да се пременяват за следобедните веселби.

Народът беше безличен. Кому можеше да излее немощния си гняв омразният натрапник? И сякаш стореното предизвикателство усили радостното оживление, разшири предпразничното вълнение. На гъсти тъмни върволици почнаха да се изнизват търновци след пладне през градските порти по посока на тържествата, на свирните, на игрите.

Когато Борил се върна в покоите си, първото нещо, което каза на великия примикюр[11], бе, че от този ден нататък княгиня Мария няма право да излиза вън от Царевец. Всеки, който би пристъпил заповедта му, би отговарял с главата си за това.

С треперещи от гняв ръце той подаде наметката си на примикюра, свали гривните и огърлията си, остави да му събуят червените царски обуща. След това се упъти към преддверието. Задушаваше се.

Срещна Мария при вратата. Ръцете й бяха пълни с цветя.

— Къде отиваш? — попита той с хриплив глас. И без да дочака отговор — той знаеше добре къде ходи всеки ден сирачето — ръката му неволно се вдигна, яростта му светна като мълния.

И отмина. Заслепен, бесен.

Мария остана сама, безмълвна. С една ръка тя продължаваше да притиска до себе си уханните трендафили, с другата леко поглаждаше червената следа, която пръстите на Борил бяха оставили връз нежната й бяла буза.

Тя не разбираше. С какво бе заслужила несправедливия гняв на братовчеда си? От доста време насам, откакто баща й бе паднал в славна бран за родната земя и тя бе останала съвсем сама на света, бяха се случили много неща, които тя не разбираше. Защо мащеха й се бе омъжила тъй скоро за новия цар? Защо се шушнеше, че Йоан-Асен и Александър не били заминали да учат в Рим? Защо Ана и децата й бяха отишли със семейството на ватаха тъй далеч? Защо не й позволяваха да се среща със стринка си, царица Елена, в манастира? Защо никога не споменаваха името на покойния й баща? Тия същите, които, докато той беше жив, пълзяха в праха пред краката му? Защо братовчед й Слав не се връщаше с майка си вече толкова време от Цепина? Защо Белослава и майка й се бавеха тъй дълго в Карвуна[12]? Защо княз Белота бе вдигнал бунт против новия цар?

Какво се таеше тъй страшно и опасно в шепота на людете, защо като я зърваха, веднага всички млъкваха или почваха — тя ясно чувстваше това — да говорят за друго…

А ето — сега трябваше и да я бият.

Мария преглътна сълзите си. Сви вежди. Сърцето й се възбунтува в непобедима гордост. Кому да се оплаче? На царицата ли? Нима тя и при живота на Калоян не я изоставяше, без да я подири цели дни… При леля си Теодора? Тя сега бе твърде много заета — като царева майка — да приема и изпраща знатните търновски болярки. И после — тя имаше злите и студени очи на сина си. Не беше нежна и милостива като госпожа Тамара, Славовата майка. Нито имаше блага реч като царица Елена.

Момичето притисна още по-силно цветята до себе си.

То знаеше къде само може да изплаче всичката си горчивина, всичката си болка и самота.

Но когато тръгна по настланата с гладки плочи пътека, която водеше към Малката порта, нечии припрени стъпки я настигнаха, една силна ръка стисна малката й десница и тя чу гласа на примикюра да казва нещо невероятно.

От този миг нататък отнемаха едничката й радост.

Мария нямаше вече право да пали свещ и да носи цветя на гроба на баща си.

Целия следобед и цялата нощ Търнов ехтя от викове, свирни и песни. Наемните войскари бяха получили богати плати и обилно пилееха надниците си за подаръци и вино. Кумани и власи имаха благоволението на новия цар, докато редовните български войски, които болярите събираха в земите си, трябваше да получават храна и оръжие от владетелите на родните си пронии.

За да видят игрите и забавите, бяха се стекли люде от цялата околност, дори и от доста отдалечени краища. Гъдулари пееха най-новите песни в чест на Асен-Борила и красивата куманска царица, други изричаха наизуст дълги стихотворения за бранни подвизи на деди и прадеди.

Край реката се бяха насъбрали млади моми около една гледачка. По-нататък се тълпеше огромна навалица, да следи борбите на двама влашки пехливани. Другаде се блъскаха да гледат ловки фокусници, които прескачаха по няколко кръжила на разстояние три лакти едно от друго, вървяха на ръце, подхвърляха във въздуха ножове и оловни топки, премятаха се презглава и падаха нарочно, за да разсмиват жените.

Голям кръг деца се беше натрупал около една ломбардска пътуваща дружина с обучени животни. Но и възрастните пляскаха с ръце и крещяха като невръстни от възторг при вида на маймуна, която язди кон, куче, което върви на задните си крака, коза, която свири на арфа, мечка, която танцува.

Войскари, побирчии, перпераки, майстори и калфи бяха свили кръг около трима арменци, които при съпровод на гайда играеха танца на сабите. Ловките играчи подхвърляха мечовете си във въздуха и след това бързо и леко ги улавяха за върха на острието.

Най-много жени имаше около групата на въжеиграчите. С високи писъци те следяха майсторството на фокусниците, които при звуците на дайрета скачаха върху въжето, премятаха се, ловяха се за него със зъби или увисваха за краката си, люлеейки тялото си.

В шатрите търновци следяха с удивление играта на шах и табла, която кръстоносците бяха донесли отвъд морето, научена от сарацините, и която бе най-новата страст за целия християнски Запад. Край раззеленилите се гори се виеха безкрайни хора, сред които от време на време избухваха дълги кикоти, песни, волни провиквания.

Мръкваше.

Откъм жаравата с въртящите се шишове идеше топла, мамеща миризма на печено месо. Хлябът и виното се раздаваха обилно, без мяра. Гайди и гъдулки скокливо разпенваха кръвта на тълпите.

Народът се веселеше.

А главите на княз Белота и великия боляр Саца още не бяха оголили черепи по върлините на градските порти…

Бележки

[1] Деспот — титла, давана на царски сродници.

[2] Севастократор — висока титла, първа след царската.

[3] Властели — боляри.

[4] Протостратор — началник на леката конница.

[5] Етър — Янтра.

[6] Фръзи — французи.

[7] Прония — земя, дарена от царя за използване до живот.

[8] Ахридос — област в Родопите край средна и долна Арда.

[9] Венгри — унгарци.

[10] Ватах — съдебно-финансов чиновник.

[11] Велик примикюр — министър на Двора, церемониалмайстор.

[12] Карвуна — днешен Балчик.