Брайън Кийн
Градска готика (6)

6.

Хедър имаше чувството, че сърцето й ще гръмне. Стоеше в пълната тъмнина, неспособна да мисли или да помръдне — едва успяваше да диша. Потрепери — отчасти от шока и отчасти от студената влага, пропиваща бельото и джинсите й. По някое време се беше изпуснала и до момента не го беше забелязала. Кракът все още я болеше, но поне беше спрял да кърви. Притесняваше се какво ще види, когато огледа раната, но се наложи да я провери. Разрезът не беше дълбок, но беше дълъг и натъпкан с мръсотия и отпадъци. Знаеше си, че се налага да го почисти скоро, иначе рискуваше да се инфектира.

Хедър поклати глава, разочарована от себе си. В момента инфекцията беше най-малкият й проблем.

Вслуша се внимателно в очакване да чуе тежките, тътрузещи се стъпки на преследвача им, но странната къща бе тиха. Кой знае защо, покоят й се стори по-притеснителен, отколкото ако беше чула писъци. Като по-малка, Хедър обичаше да играе на криеница с двамата си по-големи братя. Намираше си хубаво скривалище — в храсталаците пред къщата, в бараката за инструменти в градината, в мазето — и се свиваше там, но накрая братята й спираха да я търсят и отиваха да играят видеоигри. Това я вбесяваше и играта свършваше с крясъци и опити да ги примами към скривалището й. За един кратък миг Хедър си помисли дали да не кресне и сега — да се изправи и просто да извика: „Студено! Студено!“, като в игра на топло-студено.

Само дето единственото студено нещо в случая беше трупът на Тайлър.

За да сдържи нервния си смях, момичето прехапа долната си устна отвътре. Защо се случваше всичко това? Внезапно я обзе прилив на гняв към Тайлър. Мъртъв или не, той беше виновен. Непременно трябваше да отиде и да си вземе шибаните наркотици. Не можа да изчака друг удобен случай. Не, просто за пореден път прецака всичко, понеже беше задник. Какво изобщо виждаше Кери в него?

Хедър придърпа колене към гърдите си и ги прегърна, разтреперана в прилив на обзелата я след тази мисъл вина. Все пак Тайлър беше мъртъв, а за мъртвите не бива да се говори лошо, или поне майка й така казваше.

Зачуди се дали да не извади мобилния си телефон и да се обади за помощ или поне да използва екранчето за осветление, но се притесняваше, че ако го направи, убиецът може да чуе цъкането на клавишите при набирането или да види светлината под вратата.

Мислите й се върнаха към Ксавиър. Надяваше се той да е добре. Вместо да я последва, бе останал да помогне на Кери. Въпреки страховете си Хедър усети пробождане на ревност. Защо го беше направил? Ксавиър беше неин, не на Кери. Приятелят на Кери беше мъртъв. Нямаше нужда да убиват заради нея и любимия на Хедър!

Тя се залюля назад и нещо меко се опря в главата й. Потискайки писъка си, девойката замахна с ръка. Напипа нещо лепкаво. Паяжина.

Зачуди се какво ли още има с нея тук в мрака.

Навън в коридора се чу изпукване на дъска от дюшемето. Хедър застина, затаила дъх.

Звукът не се повтори.

Момичето заби нокти в дланите си — до кръв. Почти не усети. Представяше си как убиецът дебне зад вратата, застинал неподвижен в коридора, вдигнал крак над скърцащата дъска — и я чака да излезе. Хедър бе настръхнала в очакване всеки момент да чуе ужасния му вик или огромният чук да разбие вратата.

Вместо това чу как някой започва да се смее — високо и трескаво, почти на ръба на плача.

Кери?

Звучеше досущ като нея.

Смехът се разнесе отново, последван от суров мъжки глас, който, въпреки че шепнеше, беше познат.

Кери и Ксавиър! Те трябваше да са. Хедър беше сигурна.

Тя скочи на крака и се запрепъва към вратата. Отвори я. Макар че в коридора беше тъмно, все пак беше по-светло, отколкото в стаята, в която се криеше, и в началото момичето не можа да види нищо. Преди очите й да се приспособят, бе приветствана от писъци.

Брет затаи дъх и се запромъква по старото гнило дюшеме, опитвайки се да стъпва колкото се може по-леко. Беше загубил сметка на стаите, през които бе преминал в безпаметното си бягство, без да спира да проучва обстановката, просто опитвайки се да се отърве от преследвача си. Беше останал със смътното впечатление, че изоставената къща не е с разположението на нормалните домове. Имаше твърде много врати — някои от тях водеха в нищото, както той бързо научи за свое разочарование. Имаше коридори, които явно се връщаха към началото си и стаи, които нямаха никаква логична причина да съществуват. Баня с отоманка, облегната на едната рушаща се стена. Спалня с разпилени по пода натрошени порцеланови останки от тоалетна чиния. Може би най-странна беше липсата на прозорци. От външната страна на къщата Брет бе забелязал множество заковани с дъски прозорци — както на първия, така и на втория етаж. Но тук, вътре в изоставената сграда, прозорците до един липсваха. Някой беше построил стени върху касите им. Впечатление правеше и че в някои от стаите и коридорите имаше инсталирано самоделно осветление — груба поредица крушки, свързани с напукан кабел. Поне засега не бе намерил начин да ги включи.

Колкото и озадачаващ да беше архитектурният план на сградата, младежът се надяваше, че безредното му щуране из лабиринта на къщата щеше да обърка и убиеца по петите му.

Надникна предпазливо през отворената врата пред себе си и откри кухня. Провери набързо дали помещението е празно и се гмурна вътре, затваряйки вратата зад гърба си. Пантите изстенаха и в дланта му се посипаха люспици ръжда. Вратата нямаше ключалка, а самата дръжка подрънкваше хлабаво. Брет потърси ключа за лампите. Оказа се лепкав. Той с отвращение дръпна пръсти и се скара сам на себе си, задето е забравил, че в тази къща и бездруго няма ток. Беше пробвал ключовете за осветлението и в други стаи, никъде не работеха. Порови за мобилния си телефон, отвори го и използва бледата светлина на екрана. Ставаше поне за фенерче — не бе хващал сигнал, откакто влязоха в къщата.

Брет проучи помещението, търсейки с какво да блокира входа. Забеляза две други врати. Зад едната откри старовремски килер. Предположи, че другата извежда от кухнята, освен ако не беше поредната фалшификация, отваряща се към тухлена стена. Кухненските плотове бяха напукани и изкривени, и покрити с дебел цял инч пласт прахоляк и мръсотия. От тавана като гирлянди висяха паяжини, а ъглите и мивката бяха пълни с миши дарадонки и мъртви мухи. Във въздуха витаеше мирисът на мухъл. Брет пристъпи по-близо до мивката. Басейнът от неръждаема стомана беше покрит с кафеникавочервени петна и по мрежичката над канала имаше някаква спихната органична материя. Сбърчил нос, той насочи вниманието си към фурната. На вратата й имаше кафяв отпечатък от длан. Вероятно беше отдавна засъхнала кръв. Спря поглед върху стар, вдлъбнат хладилник. Ако успееше да го придвижи до вратата, без да вдигне много шум, можеше да го използва за прилична барикада.

Споменът за главата на Стеф внезапно изникна в мислите му. Стенейки тихичко, Брет прекоси кухнята на пръсти и бутна хладилника от едната страна. Той се плъзна по пода с шумно стенание, премествайки се само част от инча. Вътре в уреда се претърколи нещо, раздвижено от внезапното разклащане. Младежът отвори вратата и надникна в тъмната вътрешност. Както бе изпаднал в шок и не виждаше ясно, в началото изобщо не осъзна пред какво е изправен. Рафтовете на хладилника бяха пълни със смес от белезникавожълти предмети. Бавно посегна и докосна един. Оказа се сух и грапав, крехък на допир. Брет го вдигна и го извади, за да го огледа по-добре.

Оказа се плъх. Хладилникът беше пълен със скелети на плъхове!

Зинал от отвращение, Брет захвърли костите на пода и избърса длани в крачолите на панталоните си. Когато затвори вратата на хладилника, чу приближаващи се стъпки. За разлика от мощните, тежки крачки на онзи тип, който го беше преследвал, тези бяха по-леки. По-забързани. Младежът пролази през кухнята и се скри в килера. Едва беше затворил вратата зад себе си, когато онази в далечния край на кухнята се отвори и в стаята влезе някой.

Още един изрод? Страхът на Брет отново се надигна, заплашваше направо да го погълне. Колко от тези чудовища живееха в прокълнатата къща?

Новодошлият носеше фенер и меката му светлина изпълни стаята. Брет надничаше през наклонените дъсчици на вратата на килера. Този пришълец се оказа жена. Беше по-ниска от убиеца на Тайлър и Стефани — и по-деформирана. Беше гола и плешива. И главата, и вагината й бяха избръснати. Гърдите й висяха отпуснати и плоски, стигаха й почти до корема и едва помръдваха, докато се движеше. При това имаше някакъв кожен проблем. Кожата й изглеждаше твърде гладка и твърде лъскава. А и плътта й бе прерязана от странни черни линии — около кръста, около всеки крак, надолу по корема й и в кръг около врата. Брет се взря по-внимателно и осъзна какво представляват линиите. Бяха шевове.

Кожата на жената не беше нейната собствена. Тя носеше нечия чужда.

Исусе, каза си младежът. Дали тя изобщо е жена?

Сякаш доловил присъствието му, изродът се обърна към килера и му предостави възможност за пълен оглед в анфас. Изпод тъмната, мъртва вагина висеше връхчето на блед, отпуснат пенис.

Е, това поне отговаряше на въпроса…

Новодошлият не беше хермафродит. Просто мъж, навлякъл кожата на мъртва жена.

Може би.

Беше твърде тъмно, за да бъде Брет напълно сигурен.

Зяпнал за въздух, той се опитваше да стои напълно неподвижен. Килерът бе мръсен, прахолякът изпълваше въздуха и влизаше в носа и гърлото му. Обувката му се опря нещо меко. Той сведе поглед и видя, че е мъртва мишка — трупчето бе кипнало от гърчещи се, надути сиво-бели червеи.

Новодошлият пристъпи по-наблизо. Тя/то вирна нос и подуши. Внезапно го връхлетя яростен пристъп на сурова, задавена кашлица. Преви се, изплю тлъста храчка и я метна в дланта си. Навъртя розовата слуз между пръстите си и после я избърса върху човешката си риза. Вдигна пръсти към носа си и вдиша.

Със сумтене пристъпи към вратата на килера. Беше вече достатъчно близо, за да може Брет да го подуши. Смрадта бе задавяща — зловеща смес от пот, изпражнения, урина и кръв. Чудовището стигна до вратата и Брет се стегна, готов да изскочи и да го фрасне. Единственото му предимство беше елементът на изненадата.

Преди съществото да успее да отвори килера обаче, вниманието му отвлече звукът от приближаващи се стъпки. Брет ги разпозна незабавно. Бяха същите, които го преследваха из цялата къща.

Вратата на кухнята се отвори и се появи чудовището, което беше убило Тайлър и Стефани. Вървеше заднешком и довлачи труповете им в кухнята. Във всяка ръка стискаше по един чифт крака. Чукът му бе преметнат през изкривения гръб и вързан за парче оголен кабел.

Другата твар се изкикоти.

— Какво си си намерил, Нойджъл? — гласът му звучеше като гаргара със счупени стъкла.

Тонът, с който бе зададен въпросът, отговори и на този за пола му. Брет беше почти убеден, че една жена не би могла да звучи така. Освен това раменете му бяха твърде широки, за да са женски. Чудовището пак се изкашля и изплю още една храчка.

Едрият — Нойджъл — изсумтя в отговор. След това пусна крака на Стефани. Брет простена, когато стъпалото й тупна на дюшемето. Искаше му се да изпищи. Да изскочи от килера и да убие шибаняка, който й беше причинил подобно нещо. Вместо това остана на място, разтреперан. Изпълни се със срам и вина заради ужаса, който изпитваше. Ксавиър щеше да отвърне на удара. Нямаше да допусне Хедър да бъде убита просто така! Тайлър щеше да предпази Кери от такова нещо. По лицето на Брет потекоха сълзи и сополи. Какво беше направил той, за да спаси Стеф? Нищо. Беше прекалено уплашен!

Беше избягал.

Вбесен — както на себе си, така и на убийците — Брет отново надникна през цепнатините.

Нойджъл вдигна четири пръста.

— Още четирима?

Нойджъл кимна и след това изскимтя. На Брет му напомни за кученце, което си проси наградка.

— Не — отвърна другият. — Ти свали тези двамата долу. Остави и останалите да се позабавляват. Много време мина, откакто сме имали гости. Ще пуснем някои от малките да си поиграят. Те не са имали възможност да ловуват от доста време.

Малките. Помисли си Брет. Деца?

Нойджъл намуси деформираните си устни. По-дребният тип прекоси кухнята и го прасна в гърдите.

— Прави квото ти казвам! — наведе се и проучи труповете. — Гледай сега, Нойджъл! Размазал си им главите! Та това е най-хубавата част! За какъв дявол си го направил?

Нойджъл изстена извинително.

— Няма нищо, големи бебчо. Щом ще получа поне едно от сърцата им, няма нищо. Или чекора на този тук. Нямам нищо против една хубава мъжка хапка. По-вкусно е от телешка пастърма! Хайде, ще ти помогна!

Мъжът в женския костюм се наведе и сграбчи крака на Стефани. Нойджъл подсвирна.

— Ще ми се да се беше научил да говориш. Сега пък какво има?

Нойджъл вдигна отново четири пръста.

— Няма значение. Не е като да са в състояние да избягат. Единственият изход от тук е там долу, а те никога няма да минат покрай останалите. Освен това малките ще ги намерят много преди това. Вече са излезли да претърсват къщата!

Тварта на име Нойджъл изсумтя. Приятелят му се разхили доволно, което на свой ред доведе до нов пристъп кашлица.

Те извлачиха телата от стаята. Брет мерна за момент трупа на Стефани и по бузите му потекоха нови горещи сълзи. Двамата канибали излязоха от помещението и изчезнаха през втората врата — онази, която беше забелязал при първото си влизане в кухнята. Тя тресна зад гърбовете им. Брет все още чуваше типа в женската кожа да говори, но думите му вече звучаха така, сякаш се намира някъде надолу. Предположи, че вратата трябва да води към мазето. Вслушваше се, докато стъпките не заглъхнаха, но остана в килера и след като се възцари тишина. Бе твърде уплашен да помръдне. Приятелят на Нойджъл беше споменал, че има още от тях в къщата и „там долу“. Брет бе приел, че се има предвид мазето. Колко същества и — което беше по-важно — къде се намираха те в момента? Мъжът, който бе облечен в женско тяло, бе казал, че претърсвали къщата. Дали стояха на този етаж, криеха се в тъмното и го чакаха да премине край тях? Дали гонеха приятелите му?

Трябваше да намери Ксавиър, Хедър и Кери. Трябваше да ги предупреди. Трябваше да избягат. Но когато Брет насили краката си да се помръднат, те се разбунтуваха. Коленете му трепереха. Топките му се бяха стегнали и свили. Погледна надолу към мъртвата мишка и се зачуди колко ли време щеше да мине, докато червеите се хванат за работа върху Тайлър и Стеф.

След това си представи, че се заравят в него самия.

Дявол го взел. Мога да го направя. Не иде просто да се крия в килера и да чакам да се върнат!

Брет протегна треперещата си ръка и бутна вратата на убежището си. След това бързешком пресече кухнята, насочвайки се обратно натам, откъдето беше дошъл. Прецени, че ако има още ловци на този етаж в къщата, те сигурно ще дебнат в други нейни части. Иначе да ги е видял по време на бягството си от фоайето насам.

На излизане от кухнята си пое дълбоко дъх и се опита да си припомни в коя посока трябва да тръгне. Имаше чувството, че всеки миг ще ревне.