Брайън Кийн
Градска готика (16)

16.

Лео и Дуки се облегнаха заедно на вратата, допрели уши до неравното дърво и се вслушаха старателно.

— Продължавам да не чувам нищо — каза Дуки. — Цари тишина, мамка му. Ако хлапетата са вътре, то те не говорят.

Г-н Уоткинс кимна:

— Просто ми се щеше да сме сигурни, преди да изкъртим вратата. Не ви го казах преди, момчета, но преди това, докато проверявахте прозорците, можех да се закълна, че някой ни гледаше през шпионката.

— Видя ли го? — попита Лео.

— Не, нищо не видях. Беше по-скоро като усещане. Усетих, че някой стои там, нали се сещате?

Кискайки се, Маркъс сръга Крис в ребрата и прошепна:

— Г-н Уоткинс е медиум, да го еба. Все едно гето-версия на шибаните шепоти от отвъдното^[1], брато!

— Я си затваряй плювалника! Покажи малко уважение към човека! — стрелна ги със злобен поглед Лео. След това отново съсредоточи вниманието си върху възрастния. — Та какво според теб е било това?

— Не знам — призна г-н Уоткинс. — И аз самият се чудех. Ако са били онези хлапета, които уплашихте преди това, то според мен щяха да викат за помощ, когато ни видят. Освен ако не се боят повече от вас, момчета, отколкото от онова, което се намира в къщата.

— Ако изобщо има нещо вътре — промърмори Маркъс.

Г-н Уоткинс махна широко с ръка.

— Е, моля, заповядай, бъди мой гост, слънчице! Ти може да си първият минал през тази врата!

— Не мога — отвърна Маркъс.

— И защо?

— Понеже все още не сте отворили вратата!

— Казах ти, че още мисля!

Маркъс се ухили.

— На мен пък ми се струва, че по-скоро плямпате, вместо да мислите. Може би не ви се влиза вътре. Може всичките тия приказки за правене на правото нещо и помагане на съседите и промени да са просто глупости на търкалета!

Лео пристъпи към приятеля си със свити юмруци. Във вените му препускаше гняв. Не можеше да повярва, че Маркъс показва такова неуважение. Да, винаги се държеше нагло. Бе минавал гладко през живота, откакто Лео го познаваше. Наистина, до тази вечер г-н Уоткинс бе за тях дърт пръч. Но въпреки всичко не заслужаваше такова отношение, нали просто се опитваше да помогне. В крайна сметка, те бяха почукали на вратата му. Ако не беше заради тях, сега сигурно щеше да си спи в леглото.

— Йо, казах ти да покажеш малко уважение! Какво, по дяволите, ти става?

— Я се шибайте и двамата.

— Хайде де! — помоли се Джамал и на Лео, и на Маркъс. — Успокойте се, момчета!

Маркъс отказа да отстъпи.

— Какво, на майната си, ще правиш, Лео? Искаш ли да гризнеш дръвцето?

— Бой ли искаш? Хайде, ела ми!

Дуки, Джамал и Крис отстъпиха назад.

— Хайде! — прикани го отново Лео.

— Не мисли, че няма. Писна ми от тъпотиите ти!

— Какво, мамка му, плещиш, Маркъс?

— Ти не си ми шеф. Не си ни водач. Едно лайно си. Говори ми за промяна и за правилни постъпки и за помощ — а кога на нас ни е помагал някой? Нищо никога не се променя при нас. Ти само си мечтаеш, Лео! Ти си проклет глупак!

Лео остана вцепенен за момент от наглостта на Маркъс. Мъчеше се да не го покаже. Не можеше да демонстрира слабост или съмнения точно в момента, иначе и останалите щяха да започнат да се колебаят.

— Ако не ти харесва, Маркъс, тогава си разкарай шибания задник оттук! Не ни трябва да точиш сополи!

— Никъде не отивам. Може да си сигурен, че не притежаваш тая улица. Ще си стоя тук, ако си искам!

Лео сви и отпусна юмруци.

— Както щеш. Но ако ще оставаш, тогава ще трябва да спреш да плещиш простотии и да се извиниш на г-н Уоткинс!

— Да се шиба. Какво е сторил някога този старец за мен, като изключим да ме гледа странно, ако съм навън до късно? Помниш ли преди няколко години на Вси светии, когато някой счупи всички прозорци на колите по улицата и обстреля къщите с яйца? Помниш ли как ни гледаше след това?

Г-н Уоткинс се размърда. Преди да заговори обаче, Лео го прекъсна.

— Да те е обвинил, Маркъс, а? Да е обвинил някой от нас?

Маркъс се ухили подигравателно:

— Не, защо му е? То му личеше по погледа.

— Знаеш ли какво? Я ходи се шибай нанякъде. Прибирай се вкъщи!

— Не можеш да ме накараш да направя нещо, Лео! И ако продължиш да ми се вреш така, ще ти шибна един в муцуната!

— Чувам те да дрънкаш, но не те виждам да шаваш!

— Шибай се, копеле!

— Не — каза Лео, ръгвайки приятеля си в гърдите с показалец. — Ти се шибай. В задника си, Маркъс!

— Я стига! — г-н Уоткинс пъхна пистолета в колана на панталоните си, пристъпи между двамата тийнейджъри и положи длани на гърдите и на двамата. — Стига толкова. Я стига с глупостите! Какво ви става и на двамата? Да не смятате, че с дърлене ще промените света?

Лео се нацупи:

— Той започна пръв. Аз просто Ви защитавах!

— Не ми трябваш да ми пазиш гърба тук отвън — каза г-н Уоткинс, кимайки към къщата. — Вътре ще си ми нужен. Там ще трябва да се пазим един друг… — той спря, след това се обърна към Маркъс. Все още държеше длан на гърдите на младежа. — Знам защо го правиш.

— О, така ли? И защо?

— Понеже си уплашен.

— Мамка ти, дъртофльо! Не се плаша от нищо!

— О, напротив! — г-н Уоткинс пренебрегна свитите юмруци на Маркъс. — Умираш си от ужас!

Лео трябваше да му го признае. Старецът имаше топки. Можеше да познае по израженията на Джамал, Крис и Дуки, че и те са впечатлени. Маркъс стрелна с поглед пистолета на колана на г-н Уоткинс. Лео затаи дъх, готов да скочи, ако приятелят му посегне да го вземе.

— Изобщо не си го помисляй — предупреди Пери. След това отново заговори успокоително. — Знам, че си уплашен, защото и мен ме е страх. Всички ни е страх. Да му се не види, би трябвало да сме някакви луди кучи синове, за да не се страхуваме като влизаме на такова място. Но това поведение — от него няма полза, разбираш ли?

Маркъс поспря, стрелвайки с поглед всеки от приятелите си. След това сведе очи към краката си.

— Аха — промърмори. — Прав си.

— Извини се на човека — напомни Лео.

— Няма нужда — възрази г-н Уоткинс. — Няма причина да се извинява, задето чувства същото, което ни е обладало и нас, останалите. Но ще ти кажа какво можеш да направиш, Маркъс!

— Например?

— Изтичай по улицата до къщата ми. Кажи на Лауанда да слезе в мазето да ми вземе железния лост и чука. След това ги донеси тук.

— Да не се каните да разбивате вратата? — попита Крис. — Няма ли да ни чуят?

Г-н Уоткинс сви рамене:

— Ако вътре в къщата има някой друг, освен хлапетата, тогава можеш да си обзаложиш задника, че вече знаят, че сме тук. Особено като се имат предвид крясъците и шумотевицата. Изгубихме си елемента на изненадата. Сега просто ще трябва да им се нахвърлим на главата.

Щом Маркъс се отдалечи тичешком по улицата, Пери извади пистолета си и се обърна с лице към входната врата.

Ухилен, Лео игриво ръгна стареца в рамото.

— Да му се не види, г-н Уоткинс, нямах представа, че сте такъв корав! Истински шибан гангста!

Пери се усмихна. Поспря се да запали поредната цигара. Когато заговори отново, гласът му бе тих и доловимо тъжен:

— Не съм гангстер, Лео. Аз съм просто вкиснат чернокож на средна възраст, който си е надскочил чепа в момента и жена му не ще да му пуска вече, освен по празници, овикват го, задето пуши в къщата и мрази гадната си работа, и му е писнало да гледа как кварталът отива по дяволите, понеже е всичко, което му е останало на този свят. А на Земята няма нищо по-кораво от това, нали така…

Чакаха и когато Маркъс се върна, се захванаха мрачно за работа. Без нито дума г-н Уоткинс връчи пистолета на Лео и лоста на Крис. След това със сумтене претегли чука. Яркожълтата му дръжка от фибростъкло сякаш сияеше в мрака.

Пери хвърли угарката на цигарата си на улицата и пристъпи напред.

— Добре, момчета! Нека да почукаме отново на вратата!

Те се струпаха на верандата, вече без да си дават труд да прикриват присъствието си. След това г-н Уоткинс вдигна чука и замахна, влагайки цялата си сила в удара. Вратата се разтърси в рамката си. Дървото се нацепи с шумно пукане.

— Чуйте! — възкликна Дуки.

От вътрешността на къщата се разнесе звукът от тичащи стъпки.

— Мислите ли, че това бяха белите хлапета? — попита Лео, играейки си нервно с оръжието.

— Има само един начин да разберем — каза г-н Уоткинс и замахна отново с чука.