Филип Рот
Възмущение (4)

III

В лечебницата ме заведоха до тясното болнично легло — едно от трите в доста мъничка, светла стая с изглед към горите около кампуса, — което щеше да бъде мое през следващата седмица. Сестрата ми показа как да дърпам пердето около леглото си, ако искам да остана насаме, макар че, както обясни, другите две легла били свободни, така че за момента съм имал на разположение цялата стая. Показа ми банята оттатък коридора, където имаше мивка, тоалетна и душ. При вида и на трите се сетих как майка ми търкаше банята в болницата, след като Оливия си тръгна към кампуса — след като Оливия си тръгна, за да не бъде поканена в живота ми никога повече, стига да удържа на обещанието, което дадох на майка ми.

Сони Котлър беше с мен в лечебницата и ми помогна да си пренеса багажа — учебници и тоалетни принадлежности, — така че спазих дадените при изписването инструкции да не нося или вдигам каквото и да било. Докато пътувахме с колата на Сони от болницата, той ми напомни да му се обаждам за всичко, което се сетя, и ме покани на вечеря в братството същата вечер. Беше страшно любезен и внимателен и се запитах дали майка ми е разговаряла с него за Оливия и дали той прелива от желание да ми помогне да не страдам по нея и да не наруша уговорката с майка ми, или тайно възнамерява да й се обади и да я изведе пак, след като и бездруго съм я зарязал. Колкото и да ми помагаше Сони, не можех да се справя със своята мнителност.

Всичко, което виждах и чувах, насочваше мислите ми към Оливия. Отказах да отида в дома на братството на Сони и предпочетох да изям първата си вечеря сам в столовата в кампуса с надеждата да засека Оливия да се храни сама на някоя от по-малките маси. На връщане към лечебницата избрах заобиколния път, минах покрай „Совата“, където надзърнах, за да видя дали пък не се храни сама на бара — макар да знаех, че ненавижда това място точно толкова, колкото и аз. И през цялото време, докато търсех възможност да се натъкна на нея, и през цялото време, докато установявах, че всичко, като се започне от банята в лечебницата, ми напомня на нея, в главата ми звучеше един глас: „Вече ми липсваш. Винаги ще ми липсваш. Никога няма да срещна никоя като теб!“. И непрекъснато в отговор до мен достигаше мелодичното, лековато „Изстрелях аз стрела във висинето / и на земята падна тя, незнайно где“. „О, Оливия — мислех си, докато започвах да й пиша поредното писмо, естествено, наум, — ти си толкова прекрасна, толкова красива, толкова умна, толкова благородна, толкова чиста, толкова уникално сексапилна. Какво като си си прерязала китката? Нали зарасна. А ти самата вече си излекувана! Е, направи ми свирка — престъпление ли е? Е, направила си и на Сони Котлър — престъпление…?“ Но не можех да понеса лесно тази мисъл и съпътстващия я спомен и ми бяха нужни немалко усилия, за да я залича. „Искам да бъда с теб. Искам да бъда близо до теб. Ти си богиня — майка ми е права. А кой изоставя богиня, защото майка му иска това от него? Майка ми няма да се разведе с баща ми, каквото и да правя. За нищо на света не би го изпратила да живее с котките зад магазина. Твърдението й, че ще се разведе с него и е наела адвокат, беше просто ход, чрез който искаше да ме изиграе. Но от друга страна, не би могло да е ход, понеже нали ми разказа, че смята да се разведе, още преди да знае за твоето съществуване. Освен ако не е знаела чрез роднините на Котлър в Нюарк. Но майка ми никога няма да ме излъже по такъв начин. Нито пък аз бих могъл. В капан съм — дадох й обещание, което не мога да наруша, а спазването му ще ме съсипе!“

Или пък, продължих да си разсъждавам, бих могъл да наруша обещанието, без тя да разбере… Но когато във вторник отидох в час по история, всяка възможност да предам доверието на майка ми се изпари, защото Оливия я нямаше. Не дойде и в четвъртък. Не я видях и в църквата, където ходехме в сряда. Огледах местата едно по едно, на всяка редица — нямаше я. А си мислех как в църквата ще седнем един до друг и всичко, което ме побърква, изведнъж ще се превърне в източник на радост, и Оливия ще се смее очарователно край мен.

Но тя бе напуснала училище. Разбрах го в мига, когато видях, че я няма в часа по история, а след това потвърдих подозренията си, като се обадих в пансиона й и поисках да говоря с нея. Отсреща вдигнаха и отговорът беше: „Тя си замина“ — любезно, но така, че да си помисля, че се е случило нещо повече от това, на Оливия просто да й се е наложило да си „замине“ — нещо, за което не биваше да се говори. След като не й се бях обадил и не се бях свързал с нея, тя пак беше направила опит да се самоубие — сигурно това се е случило. След като беше наречена „госпожица Хътън“ десетина пъти в рамките на двайсет минути от страна на майка ми, след като е чакала напразно да й звънна по телефона, след като се прибера и се настаня в лечебницата, е взела мерки — от онези, за които майка ми ме предупреди. Значи, съм извадил късмет, а? Избегнал съм гадже самоубийца, а? Да, и никога в живота ми не се бях чувствал по-съкрушен.

Ами ако не просто е направила опит за самоубийство? Ами ако е бил успешен? Ако този път е прерязала и двете си китки и е умряла от кръвозагуба в пансиона — ако го е направила навън край гробището, където спрях колата онази нощ? Не само колежът, но и семейството й биха направили всичко възможно, за да запазят тайната й. По този начин никой в „Уайнсбърг“ не би узнал какво се е случило и никой, освен мен, не би се досетил защо. Освен ако не е оставила бележка. Тогава всички ще обвинят мен за самоубийството й — мен и майка ми. Трябваше да се върна в „Дженкинс“ и долу в мазето, срещу пощата, да намеря телефон със стотинки и сгъваща се врата, която се затваря плътно, за да мога да се обадя, без никой да ме чуе. В пощата не намерих бележка от Оливия — беше първото, което проверих, след като Сони ме настани в лечебницата. Преди да се обадя, проверих още веднъж и този път намерих плик с написано на ръка писмо от декана Кодуел:

Скъпи Маркъс,

Всички тук се радваме да те приветстваме обратно в кампуса и да получим уверенията на лекаря, че си в първокласна форма. Надявам се, че сега ще преосмислиш решението си да не участваш в бейзболното първенство напролет. Новият отбор се нуждае от дългокрак и способен инфилдър от калибъра на Марти Марион от „Кардс“ и ми се струва, че ти отговаряш на изискванията. Подозирам, че си доста бърз в краката, и както знаеш, има начини да се стигне до базата и да се асистира за отбелязване на точка, без да е необходимо топката да бъде запратена отвъд оградата. Устремното тичане към базата е една от най-красивите гледки в света на спорта. Вече пуснах мухата на треньора Порцлайн. Няма търпение да се запознаете и да те види на квалификациите, които ще се проведат на първи март. Добре дошъл с възвърнати сили в обществото на „Уайнсбърг“. Ще ми се да възприема този момент като завръщане в стадото. Надявам се за теб да е същото. Ако мога да съм ти от полза с нещо, моля, не се колебай да се отбиеш до кабинета ми.

Поздрави,

Хоус Д. Кодуел,

Декан на момчетата

Смених петдоларова банкнота на монети от по четвърт долар на гишето в пощата, след което затворих плътно тежката стъклена врата и се настаних в телефонната кабина, където подредих монетите на купчинки от по четири върху извитата полица под телефонния апарат, където някой си Г. Л. беше дръзнал да издълбае инициалите си. Тутакси ми мина мисълта как ли е бил наказан въпросният Г. Л., след като са го хванали.

Бях готов за неясно какво и вече целият бях плувнал в пот, както онзи път, в кабинета на Кодуел. Набрах номера на справки и попитах за доктор Хътън от Хънтинг Вали. И наистина имаше един доктор Тайлър Хътън. Записах два номера — служебен и личен. Все още беше през деня и веднъж убеден, че Оливия е мъртва, реших да звънна на служебния, като си казах, че баща й сигурно няма да е на работа поради смъртта в семейството и че като поговоря с някой на рецепцията или пък със сестра, бих могъл да получа представа какво се е случило. Не исках да говоря с родителите й от страх да не би да чуя думите: „А, значи, ти си онзи, ти си онова момче, ти си онзи Маркъс от предсмъртната й бележка“. След като операторът за междуградски разговори набра служебния номер, аз пъхнах няколко монети в процепа и казах:

— Здравейте, обажда се приятел на Оливия. — Но не знаех как да продължа.

В другия край на линията се чу женски глас:

— Тук е кабинетът на доктор Хътън.

— Да, знам, искам да науча нещо за Оливия.

— Това е кабинетът — повтори онази и затвори.

Спуснах се директно от хълма, на който беше разположен централният двор, и се отправих към женските общежития и нагоре по стълбите на „Доланд Хол“, където беше живяла Оливия и откъдето я бях взел с колата на Елуин вечерта на срещата ни, която подпечата съдбата й. Влязох и пред погледа ми се издигна напряко разположената рецепция, препречила достъпа до първия етаж и стълбището. Зад тезгяха имаше дежурна. Показах й личната си карта и я помолих да се обади на Оливия и да й каже, че я чакам във фоайето. Вече бях звънял в „Доланд“ в четвъртък, след като Оливия пропусна втори час по история, и бях поискал да разговарям с нея. Именно тогава ме уведомиха, че си е заминала. „Кога ще се върне?“ „Прибра се у дома.“ Сега отново попитах за нея, вече лично, и ме отрязаха по същия начин.

— Завинаги ли си замина? — настоях.

Дежурната само сви рамене.

— Добре ли е, знаете ли?

Отне й доста време, докато реши какво да ми отговори, и накрая не отговори нищо.

Беше петък, втори ноември. Вече пет дни, откак ме бяха изписали, и по план трябваше в понеделник пак да започна да изкачвам трите етажа до стаята ми в „Нийл Хол“, но се чувствах по-слаб, отколкото когато ме вдигнаха от болничното легло, за да направя първите си стъпки след операцията. На кого да се обадя, за да потвърди, че Оливия е мъртва, без в същото време да бъда обвинен, че съм отговорен за смъртта й? Дали във вестника няма да има съобщение за смъртта на възпитаничка на „Уайнсбърг“, причинена от собствената й ръка? Дали да не отида до библиотеката и да преровя последните броеве на кливландския ежедневник, за да разбера? Новината със сигурност няма да е поместена в градския вестник „Уайнсбърг Игъл“, нито пък в студентското вестниче „Оулс Ай“. Човек може да направи двайсет опита за самоубийство и пак да не се появи на страниците на този безвкусен и блудкав парцал. Какво правя на място като „Уайнсбърг“? Защо не се прибера да си ям обяда от хартиена торбичка заедно със Спинели недалече от пияниците в местния парк и да играя втора база за „Робърт Трийт“, и да запиша всичките страхотни курсове при нюйоркските ми преподаватели? Ако не беше баща ми, ако не беше Флъсър, ако не беше Елуин, ако не беше Оливия…

В следващия момент вече излизах тичешком от „Доланд“ и летях към „Дженкинс“, забързах по коридора на първия етаж към кабинета на декан Кодуел и помолих секретарката му да се видя с него. Тя ме остави да чакам на един стол срещу бюрото й в приемната, докато деканът приключи срещата си с друг студент. Въпросният студент се оказа Бърт Флъсър, когото не бях виждал, откак се изнесох от първата си стая. Какво прави той при декана? Всъщност защо не се вижда с декана всеки ден? Би трябвало да е в непрекъсната разпра с него. Би трябвало да е в непрекъсната разпра с всеки. Провокация, бунт и порицание. Как човек се справя с тази драма ден след ден? И кой друг, ако не някой като Флъсър, би искал да е непрекъснато от грешната страна, да му се карат и да го порицават, да бъде презрян и самотен, отритнат от всички, ненавистен? Къде другаде, ако не в „Уайнсбърг“, един Бъртрам Флъсър би могъл да се наслаждава до насита на изобилие от укор? Тук, в света на праведните, анатемата бе в своята стихия — повече, отколкото би могло да се каже за мен.

Без да обръща внимание на присъствието на секретарката, Флъсър се обърна към мен:

— Това с повръщането… добро изпълнение.

После продължи към вратата на коридора, където се обърна и изсъска:

— „Но ще платя и аз на всички вас!“

Секретарката се направи, че не е чула нищо, и само стана, за да ме изпрати до вратата на декана, където почука и каза:

— Господин Меснър.

Той заобиколи писалището, за да се ръкува с мен. Вонята, която бях оставил след себе си, вече отдавна бе заличена. Тогава откъде Флъсър знае? Защото всички знаят? Защото секретарката на декана си е направила труда да пусне мълвата? Тази лицемерно набожна колежанска дупка… как само я ненавиждах.

— Изглеждаш добре, Маркъс — подхвана деканът. — Малко си поотслабнал, но иначе ми се виждаш добре.

— Декан Кодуел, не знам към кого другиго да се обърна по един много важен за мен въпрос. Не повърнах нарочно в кабинета ви, нали сте наясно?

— Не беше добре, разболяваше се, това е. Сега се възстановяваш и скоро пак ще бъдеш във форма. Какво мога да направя за теб?

— Дойдох във връзка с една съученичка — подхванах. — Посещавахме заедно часа по история. А се оказва, че я няма. Когато ви казах, че съм излизал на среща с момиче, беше с нея. Оливия Хътън. А сега е изчезнала. Никой не иска да ми каже къде или защо. Бих искал да знам какво й се е случило. Боя се, че е нещо ужасно. Боя се, че може и аз да съм намесен по някакъв начин.

Това, последното, не биваше да го казваш, рекох си. Ще те изхвърлят от колежа за съучастие в самоубийство. Може дори на властите да те предадат. Сигурно и Г. Л. са го пратили в полицията.

Още пазех в джоба си писмото на декана, с което ме приветстваше „с възстановени сили“ обратно в колежа. Току-що го бях получил. То ме накара да отида в кабинета му — ето как глупашки бях налапал въдицата.

— Какво си направил — попита той, — че да си мислиш такива работи?

— Излязох с нея на среща.

— На тази среща случи ли се нещо, което би искал да споделиш с мен?

— Не, сър. — Беше ме подмамил с едно нищо и никакво написано на ръка писмо. „Устремното тичане към базата е една от най-красивите гледки в света на спорта. Вече пуснах мухата на треньора Порцлайн. Няма търпение да се запознаете и да те види на квалификациите…“ Не, Кодуел е този, който е нямал търпение да ме види заради Оливия. И аз бях стъпил право в капана му.

— „Господин декан“ — любезно ме поправи той, — обръщай се така към мен, ако обичаш.

— Отговорът е „не“, господин декан — повторих. — Не се е случило нищо, което да искам да споделя с вас.

— Сигурен ли си?

— Категорично. — И веднага си представих предсмъртното й писмо и си дадох сметка как току-що се оставих да бъда подмамен сам да се улича: „Маркъс Меснър и аз имахме сексуална връзка, а после той ме захвърли като парцал. Предпочитам да умра, отколкото да живея с този срам“.

— От теб ли е бременна младата дама, Маркъс?

— Не… няма такова нещо.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Доколкото ти е известно, не е била бременна?

— Точно така.

— И казваш истината?

— Да!

— И не си я насилил? Не си насилил Оливия Хътън?

— Не, сър, никога.

— Посетила те е в болницата, нали?

— Да, господин декан.

— Според служител на болничното заведение нещо се е случило между вас двамата в болницата, нещо безсрамно, което не е убягнало от погледа на персонала и е надлежно записано. И при все това твърдиш, че не си я насилил в стаята си?

— Но току-що ми бяха отстранили апендикса, господин декан.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Никога в живота ми не съм си служил със сила, декан Кодуел. Спрямо никого. Никога не ми се е налагало — добавих.

— Не ти се е налагало. Мога ли да попитам какво означава това?

— Не, сър, не можете. Декан Кодуел, много ми е трудно да говоря за това. Наистина мисля, че съм в правото си да вярвам, че каквото и да се е случило в личното пространство на болничната ми стая, то е било само между мен и Оливия.

— Може би да, може би не. Мисля, всеки ще се съгласи, че с оглед на обстоятелствата, ако изобщо е било само между теб и нея, вече не е. Според мен можем да се съгласим, че поради тази причина си дошъл да се видим.

— Защо?

— Защото Оливия вече не е тук.

— Къде е?

— Оливия получи нервна криза, Маркъс. Наложи се да бъде откарана с линейка.

Тя, която изглеждаше по този начин, да бъде откарана с линейка? Това момиче, надарено с толкова ум и с онази красота, с онази осанка, с онова очарование и с онази съобразителност? Беше едва ли не по-лошо, отколкото да е мъртва. Най-интелигентното момиче тук е откарано с линейка заради нервна криза, докато всички останали в кампуса си правят подробен преглед в библейския смисъл и приключват живи и здрави!

— Не знам точно какво се има предвид под нервна криза — признах аз на Кодуел.

— Човек губи контрол над себе си. Всичко ти идва повече и се отказваш, сриваш се по всички възможни начини. Имаш контрол над чувствата си не повече от дете и трябва да бъдеш хоспитализиран и да се грижат за теб като за дете, докато се възстановиш. Ако изобщо някога се възстановиш. Колежът пое риск с Оливия Хътън. Бяхме запознати с психическото й състояние в миналото. Знаехме, че е била лекувана с електрошокова терапия, както и тъжната история на пропаданията й — едно след друго. Но баща й е хирург в Кливланд и изтъкнат възпитаник на „Уайнсбърг“, затова я приехме по молба на доктор Хътън. Нещата не се развиха добре нито за доктора, нито за колежа, а най-малко пък за самата Оливия.

— Но тя добре ли е? — И докато задавах този въпрос, самият аз имах чувството, че всеки момент ще се срина. Моля ви, повтарях си, моля ви, декан Кодуел, нека си поговорим благоразумно за Оливия и да не споменаваме „пропадания“ и „електрошок“! Тогава си дадох сметка, че той прави точно това.

— Казах ти — продължи, — момичето прекара криза. Не, не е добре. Оливия е бременна. Въпреки цялата й история, някой не се е въздържал и сега тя е бременна.

— О, не! — възкликнах аз. — А къде е тя?

— В клиника за лечение на психиатрични заболявания.

— Но не е възможно и да е бременна.

— Възможно е и е бременна. Безпомощна млада жена, дълбоко нещастен човек, който страда от хронични умствени и емоционални проблеми, неспособна да се предпази от клопките в живота на една девойка, а ето че някой се е възползвал от нея. Някой, комуто предстои да дава обяснения надълго и нашироко.

— Не съм аз — побързах да отговоря.

— От това, което ни бе докладвано за поведението ти като пациент в болницата, оставам с друго впечатление, Маркъс.

— Не ме интересува с какво впечатление оставате. Няма да бъда съден неоснователно. Сър, за пореден път изразявам възмущението си от начина, по който ме представяте. Подменяте моите мотиви, както и делата ми. Не съм извършвал сексуален акт с Оливия Хътън. — С пламнало лице додадох: — Никога не съм извършвал сексуален акт с когото и да било. Никой на този свят не може да е забременял от мен. Това е невъзможно!

— Предвид информацията, с която разполагаме — прекъсна ме деканът, — това също е трудно за вярване.

— О, майната ви! — Да, войнствено, гневно, импулсивно и за втори път в „Уайнсбърг“. Но нямаше да допусна да ме съдят без основания. Вече ми писна от всички.

Той се изправи, но не за да отстъпи назад като Елуин и да ме фрасне, а за да ми даде възможност да го огледам в цялата му внушителна делова осанка. Нищо не помръдваше, само очите му, които оглеждаха внимателно лицето ми, сякаш само по себе си то представляваше морален скандал.

Излязох и очакването да бъда изключен започна. Не можех да повярвам, че Оливия е бременна, също както не можех да повярвам, че е духала на Котлър или на друг в „Уайнсбърг“, освен на мен. Но независимо дали беше вярно, че е бременна — бременна, без да ми каже; бременна, както излизаше, от една нощ; бременна навярно още преди да дойде в „Уайнсбърг“; бременна, почти невероятно, като тяхната Дева Мария, — самият аз бях всмукан от безсъдържателните и блудкави уайнсбъргски нрави, но и от високата нравственост, която притискаше деспотично живота ми; именно тази ограничаваща висока нравственост, която — вече бях готов да заключа — беше довела Оливия до лудост. Не търси причината в семейството, мамо — погледни онова, което закостенелият свят дамгосва като недопустимо! Погледни мен, с цялото ми жалко традиционно възпитание, виж как при преместването ми тук не ми беше по силите да имам доверие на момиче само защото ми е направило свирка!

 

 

Моята стая. Моята стая, моят дом, моето убежище, моят миниатюрен уайнсбъргски рай — когато се добрах дотам онзи петък след преход, който не очаквах да ми се стори чак толкова изнурителен предвид нищожните три и половина етажа догоре, заварих чаршафите, одеялата и възглавниците разхвърляни във всички посоки, а матракът и подът — засипани със съдържанието на чекмеджетата на скрина ми, които бяха оставени да зеят отворени. Потници, бельо, чорапи и носни кърпи бяха смачкани на топки и разпилени по протритото дюшеме заедно с ризи и панталони, свалени от закачалките в миниатюрната ниша, която ми служеше за килер, и размятани навсякъде. Тогава забелязах — в ъгъла, под високото прозорче на помещението — боклука: огризки от ябълки, обелки от банани, бутилки от кока-кола, опаковки от бисквити, станиоли от вафли, бурканчета от сладко, наченати сандвичи и разпарчетосани комати вакуумиран хляб, наклепани с нещо, което в първия момент ми се стори като изпражнения, но за щастие се оказа само фъстъчено масло. Изпод купчината изпълзя мишка и затопурка енергично да се шмугне под леглото, след което се скри от погледа ми. Втора мишка. И трета.

Оливия. Ядосана на майка ми и на мен, Оливия е дошла да претършува и преобърне нагоре с краката стаята ми, после е отишла да се самоубие. Изпитах ужас при мисълта, че е можела, обезумяла от ярост, да сложи край на откаченото фиаско и да си среже китките ей там, на леглото ми.

Носеше се миризма на развалена храна и още една, също толкова осезаема, но не можах да я разпозная веднага, толкова бях потресен от видяното и от изводите, които си направих. Точно пред крака ми видях единичен чорап, обърнат с опакото навън. Вдигнах го и го доближих до носа ми. Чорапът, вкочанен и обезформен, смърдеше не на крака, а на засъхнала сперма. Всичко, което вдигнах и помирисах, смърдеше на същото. Всичко беше накиснато в сперма. Дрехите за сто долара, които си бях купил от специализирания магазин за униформи, бяха пощадени единствено защото ми бяха на гърба, когато отидох в лечебницата с възпаления апендикс.

Докато съм лежал в болницата, някой се бе нанесъл в стаята ми и се беше самозадоволявал денонощно, изпразвайки се в почти всяка моя вещ. Естествено, нямаше как да е Оливия. Беше Флъсър. Няма начин да не е Флъсър. „Но ще платя и аз на всички вас!“ И тази вакханалия, дело на един човек, бе отмъщението върху мен.

Внезапно започна да ми се повдига — колкото от шок, толкова и от миризмите — и прекрачих прага към празния коридор, за да попитам на висок глас какво лошо съм сторил на Бъртрам Флъсър, че да го подтикна да извърши такъв нечуван вандалски акт спрямо мизерните ми вещи. Напразно се опитвах да проумея удоволствието, което е изпитвал при оскверняването на всичко, което ми принадлежеше. Кодуел, от една страна, Флъсър, от друга; майка ми, от една страна, и баща ми, от друга; игривата, мила Оливия, от една страна, и съкрушената Оливия, от друга. И помежду всички тях настойчиво защитих себе си с нелепа канонада от викове: „По дяволите!“.

Сони Котлър ми обясни всичко, когато дойде да ме прибере с колата си и го заведох горе да му покажа стаята. Както стоеше до мен на прага, Сони рече:

— Той те обича, Маркъс. Това са символи на неговата любов.

— И боклукът ли?

— Особено боклукът. Местният Джон Баримор^[1] е изгубил почва под краката си.

 

 

— Нима? Флъсър е обратен?

— Луд за връзване, обратен като хастар. Да го беше видял в ония ми ти сатенени бричове в „Училище за сплетни“. На сцената Флъсър е уникален — перфектна мимика, изключителен комик. Извън сцената е напълно изтрещял. Извън сцената Флъсър е изрод. Има такива хора изроди, Маркъс, и ето че ти се сблъска с един от тях.

— Но това не може да е любов, звучи абсурдно!

— Много неща в любовта са абсурдни — обясни Котлър. — Доказва ти колко е потентен.

— Не, ако тук има нещо, то е омраза. Противопоставяне. Флъсър е превърнал стаята ми в бунище, защото ме мрази вдън душа. А какво съм му направил? Счупих му проклетата плоча, с която ми надуваше главата по цяла нощ! Само че това беше преди няколко седмици, малко след като дойдох тук. И му купих нова — още на другия ден отидох и му я възстанових! Но да направи нещо толкова мащабно, унищожително и отвратително като това, което по никакъв начин не мога да приема… направо не разбирам. Човек би си помислил, че е много далече от всякакви чувства към човек като мен, а ето ти: конфронтация, война, омраза! Сега какво? Какво следва? Как бих могъл да живея тук?

— Засега няма как. За тази вечер ще ти измислим легло в къщата. Мога да ти заема малко дрехи.

— Но погледни стаята, подуши я! Иска да се въргалям в тая помийна яма! Божичко, май трябва да говоря с декана, нали? Трябва да докладвам за тази вендета, нали?

— На декана? На Кодуел? Не бих те посъветвал. Флъсър няма да се кротне лесно, Маркъс, ако ти си този, който го е наклепал. Изпей на декана, и Флъсър ще го увери, че ти си мъжът на живота му. Изпей на декана, и Флъсър ще каже, че е било спречкване между любовници. Флъсър е нашият ненавистен бохем. Да, дори „Уайнсбърг“ си има бохем. Никой не може да обуздае Бъртрам Флъсър. Ако изхвърлят Флъсър заради това, ще те завлече със себе си — това ти го гарантирам. Последното, което трябва да направиш, е да кажеш на декана. Виж, първо те поваля апендектомия, после всички вещи, които притежаваш, са разпилени от Флъсър — естествено, че не можеш да разсъждаваш трезво.

— Сони, не мога да си позволя да ме изхвърлят от училище!

— Но ти нищо не си направил — възкликна той и затвори вратата на вонящата стая. — На теб са ти направили нещо.

Но аз и моята враждебност направиха много, разбира се, след като Кодуел ме обвини, че Оливия е бременна от мен.

 

 

Не харесвах Котлър, не му вярвах и в момента, в който влязох в колата му, за да приема предложението за легло и дрехи, знаех, че пак правя грешка. Той говореше много, но казваше малко, беше наперен и се мислеше за по-голяма работа не само от Кодуел, ами сигурно и от мен. Роден в най-шикозното еврейско предградие на Кливланд, дълги тъмни мигли и трапчинка на брадичката, две баскетболни отличия и — макар че е евреин — президент за втора поредна година на Общия съвет на братствата, син на баща, който не е месар, а собственик на лична застрахователна компания, и на майка, която също не е месар, а е наследила цяло състояние от един универсален магазин в Кливланд — Сони Котлър ми беше твърде лицемерен, беше ми твърде самоуверен, чевръст и находчив сам по себе си, но, общо взето, бе идеалният повърхностен младеж за пример. Най-умното, което можех да направя, беше да си обирам крушите от „Уайнсбърг“ и да се връщам в Ню Джърси, нищо че вече бях изкарал една трета от семестъра, да се опитам, преди да ме е повлякло течението, да презапиша в „Робърт Трийт“. Да зарежа всички Флъсъровци и Котлъровци, и Кодуеловци зад себе си, да зарежа Оливия зад себе си и още утре да хвана влака към къщи — у дома, където трябва да се справям само с един объркан месар, а останалото е здраво бачкащият, непресторен, неподкупен, полуксенофобски ирландско-италиански-немско-славянски-еврейски-негърски Нюарк.

Но понеже бях афектиран, предпочетох да отида в къщата на братството, където Сони ме запозна с Марти Зиглър, един от членовете му — момче с благ глас, на което явно още не се бе налагало да се бръсне, студент първа година от Дейтън, който издигаше Сони в култ и бе готов да изпълни всяка негова молба, роден последовател на роден лидер, който, в уединението на стаята на Сони, моментално се съгласи само за долар и половина на ходене да ми бъде заместник в църквата — да се подписва с моето име на присъствената карта, да я подава на входа на излизане и да не казва никому за уговорката ни, както докато го прави, така и след като ангажиментът приключи. Имаше доверчивата усмивка на човек, който иска да се хареса на всички, и изглеждаше изпълнен с желание да се хареса колкото на Сони, толкова и на мен.

Този Зиглър си беше грешка, знаех го — последната ми грешка. Не отмъстителният Флъсър, мизантропът на колежа, а милият Зиглър — той беше съдбата, надвиснала над главата ми. Изумих се от собствените си действия. Не бях роден за следовник, нито се бях превърнал в такъв, но ето че и аз се поддадох на родения лидер, след ден като този бях твърде изтощен и сащисан, за да не го направя.

— Е, погрижихме се за църквата — обяви Сони, след като новонаетият ми заместник напусна стаята. — Проста работа, какво ще кажеш?

Така рече самоувереният Сони, макар че аз знаех извън всяко съмнение още тогава, знаех като син на изпълнения ми със страх баща, че това неестествено красиво еврейче с щедро поведение на привилегирован, свикнал да внушава респект и да получава подчинение, да печели благоразположението на всеки и никога да не се кара с никого, да привлича възхищението и вниманието на околните, свикнал да извлича наслада от това, да е най-великото нещо в миниатюрния свят на братството си, ще се окаже ангелът на смъртта.

 

 

Още докато двамата със Сони бяхме в таванската ми стая в „Нийл Хол“, бе завалял сериозен сняг, а докато стигнем къщата на братството, вятърът бе достигнал шейсет километра в час и седмици преди Деня на благодарността снежната виелица от ноември 1951 година бе започнала да покрива северните окръзи на щата, както и съседните Мичиган и Индиана, после Западна Пенсилвания и щата Ню Йорк, и накрая голяма част от Ню Ингланд, преди да отпраши към морето. До девет вечерта бе натрупал две педи сняг и продължаваше да вали като в приказка, вятърът вече не свистеше по улиците на Уайнсбърг, старите дървета в града не се поклащаха и не скърцаха, а най-тънките им клони, подхванати от вятъра и неиздържали на тежестта на снега, се стоварваха в дворове и запречваха пътища и пешеходни алеи — вече без протест от страна на вятъра или на дърветата, просто дрипави парцали, които кръжат неспирно надолу сякаш с намерението да успокоят всичко размирно по северната граница на Охайо.

Малко след девет чухме грохота. Разтърси целия кампус, който се намираше нагоре по улица „Бъкай“, на около километър от къщата на еврейското братство, където бях вечерял и където получих собствено легло и шкафче — в комплект с прясно изпрани дрехи на Сони, които да облека, — и където бях приет за съквартирант на великия Сони за тази нощ, а ако пожелая, и за по-дълго. Грохотът, който чухме, беше като рева на тълпата на футболен мач, след като е бил отбелязан тъчдаун, само дето не стихваше. Като рев на тълпа след спечелването на купата. Като рев, изтръгнал се от дробовете на победителя в последната битка на тежка война.

Всичко започна съвсем скромно, по най-невинен детински начин: бой със снежни топки насред празния двор пред сградата „Дженкинс“, организиран от четирима първокурсници от малки градчета в Охайо, хлапетии с провинциален произход, изскочили от стаята си в общежитието, за да се порадват на първата виелица за първия си семестър в колежа. В началото към тях се присъединиха само съучениците им от същото общежитие, но когато обитателите на двете сгради, разположени успоредно на „Дженкинс“, погледнаха през прозорците си и видяха какво става на двора, започнаха да се изсипват от „Нийл“, после от „Уотърфорд“ и скоро се разрази въодушевена снежна битка между десетки щастливи, разбеснели се хлапета, които лудуваха по джинси и тениски, по анцузи и пижами, неколцина дори само по бельо. След час те вече се замеряха не само със снежни топки, ами и с кутийки от бира, изпити по време на битката. По белия сняг се появиха пръски червена кръв заради наранявания, получени от прелитащи предмети, сред които вече се появиха учебници, кошчета за книжни отпадъци, моливи, острилки и отворени мастилници; мастилото, метнато нависоко и надалече, разплискваше синьо-черни ивици по снега на светлината на електрифицираните някогашни газени лампи, които елегантно опасваха алеите. Но кървенето ни най-малко не потуши огъня. Видът на собствената им кръв върху белия сняг може би дори даде тласък на промяната им от игриви, безразсъдно замаяни от изненадалия ги ненавременен сняг деца в шумна армия от метежници, нахъсвани от малка формация подмолни съученици да превърнат необузданата си и лекомислена постъпка в шокиращ разрушителен акт и да отприщят на воля всичко необуздано в себе си (въпреки редовното ходене на църква), да се премятат и претъркулват, да се плъзгат по хълма през дебелия сняг и да започнат една смайваща нощ, каквато никой от тяхното поколение уайнсбъргци няма да забрави, докато е жив — нощ, наречена на другия ден от „Уайнсбърг Игъл“, в емоционално заредена статия, израз на яростното недоволство на обществеността, „големият щурм на белите гащички в колежа «Уайнсбърг»“.

 

 

Нахълтаха в трите момичешки общежития — „Доланд“, „Кунс“ и „Флеминг“, — като биха пъртина в преспите, натрупани по алеите, изкатериха непочистените стълбища към входа и минаха през вратите, вече заключени солидно за през нощта, като счупиха стъклата, за да се доберат до ключалките, или направо изтърбушваха вратите с юмруци, ритници и рамене, вкарвайки камари сняг и разпенена киша в забранените за посещение общежития. С лекота прекатуриха бюрата на рецепциите, които трябваше да преграждат подстъпите към стълбището, и заляха етажите и в спалните, и в момичешките апартаменти. Докато съученичките им се разбягаха из коридорите в търсене на място, където да се скрият, нашествениците се заеха да отварят гардероб след гардероб, да нахълтват в стаите и да ги плячкосват една подир друга, като разхвърлят всеки чифт бели пликчета, които успеят да намерят, и ги мятат през прозорците над живописния побелял двор долу, където вече се бяха събрали няколкостотин момчета, наизлезли от домовете на братствата в периферията на кампуса и преджапали през преспите по улица „Бъкай“ към женското крило, за да прославят тази тъй нетипична за „Уайнсбърг“ дива вакханалия.

— Гащички! Гащички! Гащички!

Тази дума, все още тъй възпламеняваща за тях, както и при навлизането им в пубертета, доведе до мощен отклик отдолу, където събралото се множество я поде, докато горе в стаите на момичетата няколкото десетки пияни момчета, чиито дрехи, ръце, нископодстригани коси и лица бяха наклепани в синьо-черно от мастилото и алени от кръв, а от телата им капеше бира и разтопен сняг, масово извършиха онова, което вдъхновеният Флъсър бе сторил сам-самичък в малката ми стая под стрехите на „Нийл“. Не всички, далече не всички, в никакъв случай, само най-изявените дръвници сред тях — всичко на всичко трима, двама първокурсници и един предпоследна година, и тримата сред първите изключени на другия ден — мастурбираха върху заграбени пликчета, мастурбираха светкавично, колкото да щракнеш с пръсти, преди всеки от тях да изхвърли дефлорираните гащички, влажни и уханни на сперма, долу във вдигнатите ръце на ликуващата тълпа от розовобузи, покрити със сняг момчета от горните класове, от чиито усти излизаше пара като от драконова паст, докато ги насъскваха изотдолу.

Сегиз-тогиз се извисяваше самотен, плътен мъжки глас, изричащ от името на всички там, неспособни да се подчиняват на наложената целомъдрена дисциплина, дръзката истина: „Искаме момичета!“ — но като цяло се касаеше за паплач, готова да се задоволи с гащички, момичешки гащички, които доста от момчетата скоро нахлузиха на главите си като шапки или напъхаха на краката си през обувките, един вид да се подиграят с интимното облекло на другия пол, над своите панталони, все едно са се облекли наобратно. Сред многото предмети, които падаха през отворените прозорци онази нощ, бяха сутиени, жартиери, дамски превръзки, тубички с мазила, червила, комбинезони и камизолки, нощници, няколко дамски чанти, малко щатска валута и сбирка красиви шапки. Междувременно на двора беше сътворена гигантска жена от сняг с огромен бюст, накичиха я с бельо, в начервосаната й уста пъхнаха тампон като бяла цигара, а тоалета й довършиха с красиво великденско боне, увенчало прическа, скалъпена от шепа влажни банкноти.

Навярно нищо от това нямаше да се случи, ако ченгетата бяха успели да се доберат до кампуса, преди невинното мятане на снежни топки пред „Дженкинс“ да е започнало да излиза извън контрол. Но никой нямаше да започне да чисти улиците на Уайнсбърг и алеите в колежа, преди да спре снегът, така че нито служителите в трите дежурни коли, собственост на местната община, нито охраната в двата автомобила на колежа успяха да доближат мястото по друг начин, освен пеша. И докато стигнат женското крило, сградите бяха опустошени, а вандалщината нямаше озаптяване.

Деканът Кодуел трябваше да спре надигането на един още по-силен гротесков акт — деканът Кодуел, изправил се в целия си сто деветдесет и пет сантиметров ръст пред портала на „Доланд Хол“ по палто и с шалче и крещящ по мегафона, стиснат в голата му ръка:

— Уайнсбъргци, уайнсбъргци, приберете се в стаите си! Веднага се приберете или рискувате да бъдете изключени!

Наложи се най-почитаемият и старши декан в колежа да отправи това строго предупреждение (и в добавка да напомни, че наборната комисия привиква момчета на осемнайсет и половина, деветнайсет и двайсет години без колежанско образование), за да започне да се разпръсква въодушевената тълпа от студенти, събрали се пред женските общежития, и да ги накара да се насочат по възможно най-бързия начин обратно по спалните помещения. Що се отнася до момчетата вътре в момичешките стаи, които продължаваха да безчинстват със скриновете, едва когато общинската полиция и охраната на колежа влязоха в сградата и започнаха да ги гонят стая по стая, чак тогава от прозорците престанаха да летят пликчета — от прозорците, които бяха все така широко отворени въпреки минусовите нощни температури — и чак тогава самите нашественици започнаха да скачат през прозорците на долните етажи на „Дауланд“, „Кунс“ и „Флеминг“ в меката завивка на дълбоките преспи, и ако не си счупеха някой крак — както се случи на двама, — да се опитват да избягат към хълма.

 

 

По-късно същата нощ Елуин Ейърс загина. Верен на себе си, той нямаше нищо общо с щурма на гащичките, но след като приключил с домашните (според свидетелските показания на петима-шестима от събратята му), прекарал остатъка от вечерта зад дома на братството, окупиран в колата си с работещ двигател, за да се топли, като само от време на време излизал да почисти снега, трупащ се бързо върху покрива, по капака и багажника, а после почистил и четирите гуми, за да им сложи чисто новите вериги, с които се бил сдобил. В името на автомобилното приключение, за да види как ще се държи мощният четириврат седан, модел 1940-а, с удължена колесна база, по-голям карбуратор и сто и трийсет конски сили, последната от престижните коли, кръстени на френския изследовател Ласал, които „Дженеръл Мотърс“ щяха някога да произведат, Елуин решил да направи тестова обиколка в дълбокия сняг по улиците на Уайнсбърг. В центъра на града, където железопътната линия била почистена от стрелочника и неговия помощник още докато траела бурята, Елуин явно се опитал да изпревари среднощен товарен влак при прелеза, който пресича Главната, и ласалът му, излизайки извън контрол, се завъртял два пъти на релсите и бил връхлетян устремно от порещия снега локомотив, пътуващ от изток към Ейкрон. Колата, с която заведох Оливия на вечеря, а след това и на гробището — исторически автомобил, дори един вид паметник в историята на фелациото в кампуса на „Уайнсбърг“ през втората половина на двайсети век — се килнал на една страна и се завъртял като топка надолу по улицата, докато не избухнал в пламъци, а Елуин Ейърс-младши загинал, очевидно при сблъсъка, след което бързо изгорял сред останките на автомобила, който му беше по-скъп от всичко друго на света и който той обичаше вместо мъж и вместо жена.

Както се оказа, Елуин не беше първият, нито дори вторият, а третият възпитаник на „Уайнсбърг“, който през годините след въвеждането на автомобила в живота на американеца, не успя да се дипломира, защото загуби състезанието със същия този среднощен товарен влак. Но той беше приел обилния снеговалеж като достойно за вниманието му и за ласала предизвикателство, затова, също като мен, бившият ми съквартирант навлезе в царството на вечните спомени, вместо да посвети живота си на влекачите, и вече имаше на разположение вечността, за да размишлява над това, колко е забавно да се кара страхотна кола. Мислено си представях мига на удара, когато голямата като тиква глава на Елуин се е фраснала в предното стъкло и се е размазала съвсем като тиква на стотици парченца плът и кост, мозък и кръв. Двамата бяхме спали в една и съща стая, бяхме си учили уроците заедно, а ето че той бе мъртъв на двайсет и една. Беше нарекъл Оливия мръсница, а сега бе мъртъв — на двайсет и една. Първата ми мисъл, след като чух за случилото се, беше, че ако знаех какво предстои, никога не бих се изнесъл. До онзи момент единствените мои познати, които бяха умрели, бяха двамата ми по-големи братовчеди, загинали във войната. Елуин бе първият от умрелите ми познати, когото мразех. Беше ли нужно да престана да го мразя, за да изпитам скръб заради кончината му? Трябваше ли да се преструвам, че съжалявам да науча за смъртта му, че съм изпаднал в ужас при новината как е загинал? Трябваше ли да си сложа скръбна физиономия и да присъствам на заупокойната служба в дома на братството му, и да изкажа съболезнования на събратята му, мнозина от които познавах като пияници, дето ми подсвиркваха с пръсти в устата и ми подвикваха нещо, подозрително наподобяващо „евреин“, когато искаха да ги обслужа в кръчмата? Или пък трябваше да се върна в стаята в „Дженкинс Хол“, преди да са я дали на някого другиго?

— Елуин! — изкрещях. — Елуин, чуваш ли ме? Меснър е. Аз също съм мъртъв!

Никакъв отговор. Не, тук няма съквартиранти. Но, от друга страна, той и бездруго не би отвърнал — онзи мълчалив, сприхав мизерник, който никога не се усмихваше. — Елуин Ейърс, и в смъртта, както и в живота, неразгадаем за мен.

— Мамо! — извиках после. — Мамо, там ли си? Татко, там ли си? Мамо? Татко? Оливия? Има ли някой? Ти също ли умря, Оливия? Отговори ми! Ти си единственият подарък, направен ми от „Уайнсбърг“. От кого забременя, Оливия? Или може би сама сложи край на живота си, чаровнице неустоима?

Но нямаше с кого да говоря; можех да се обърна единствено към себе си, за да споделя своята невинност, избухванията си, откровеността и извънмерната краткотрайност на блаженството в първата истинска година от живота ми като мъж и последната на земния ми живот. Желанието да бъда чут и никой да не ме чуе! Мъртъв съм. Непроизносимото изречение е произнесено.

— Мамо! Татко! Оливия! Мисля за вас!

Никакъв отговор. Да не предизвикаш отговор, независимо колко болезнено се опитваш да разбереш и да бъдеш разкрит. Няма ничие съзнание, само моето. Никакъв отговор. Дълбока тъга.

 

 

На другата сутрин „Уайнсбърг Игъл“ в двойния си съботен брой, посветен изцяло на цялата тази фъртуна, помела колежа, съобщи, че Елуин Ейърс-младши, випуск петдесет и втора, жертва на единствения инцидент с фатален край тази нощ, на практика е бил искрата, запалила Щурма на белите гащички, и е влетял в мигащата червена светлина на прелеза в опит да избяга от разследването на полицията — невероятна и абсурдна история, скалъпена на следващия ден, макар и не преди да бъде открадната и отпечатана на първа страница на ежедневника в родния му град — „Синсинати Инкуайърър“.

Пак онази сутрин, точно в седем, започна разчистването на кампуса, като на всеки от колежаните, признал участие в щурма, бе връчена лопата за ринене на сняг, цената на която бе прибавена към семестриалната такса за общежитие, и хората бяха разпределени на снегопочистващи отряди, чиято задача беше да разчистят пътищата и алеите в кампуса от осемдесетсантиметровата снежна покривка, разстлана от фъртуната, на места достигаща над два метра. Начело на всеки отряд бе назначен студент последна година от някой от спортните отбори на колежа, а цялата акция протичаше под надзора на преподавателите от катедрата по физическо възпитание. В същото време течаха непрекъснати разпити, провеждани през целия ден в кабинета на Кодуел. До вечерта бяха идентифицирани като подбудители единайсет първокурсници и второкурсници, девет третокурсници и двама четвъртокурсници и след като им бе отказана възможността да изкупят вината си, като се покаят посредством разчистване на сняг (или да бъдат наказани с отстраняване от учебния процес в рамките на един семестър — най-лошото наказание за младите им синове, на което се надяваха семействата на провинилите се, понеже, видите ли, не се случило нищо кой знае какво, било просто младежка шега), бяха изключени завинаги от колежа. Сред тях бяха двамината, които си бяха счупили краката, скачайки от прозорците на момичешките общежития и които се явиха пред декана с чисто новите си гипсове — и двамата, както се твърди, със сълзи в очите и дълбоки извинения, сипещи се от устите им. Ала напразно молеха за разбиране, камо ли за милост. За Кодуел те бяха последните два плъха, напускащи кораба, и ето че си заминаха завинаги. Всеки, извикан при декана, който отрече да е участвал в Щурма на гащичките, но за когото по-късно се установеше, че лъже, също биваше незабавно и безцеремонно изключен, като общият брой на изгонените достигна осемнайсет още преди да е започнала новата седмица.

— Мен не можете ме излъга — заяви деканът Кодуел на онези, които биваха привиквани в кабинета му. — И няма да ме излъжете.

И беше прав: никой не го излъга. Нито един. В крайна сметка дори аз.

 

 

Една неделя след вечеря всички студенти от мъжки пол в „Уайнсбърг“ бяха свикани в аудиторията на сградата „Уилямсън Лит.“, за да чуят обръщението на ректора Албин Ленц. От Сони научих — докато вървяхме пеш към мястото същата вечер, понеже на студентите беше забранено да си карат колите във все още заринатия под снега град — за политическата кариера на Ленц и за хипотезите на местните по отношение на намеренията му. Беше избран за губернатор два мандата, защото управлявал съседна Западна Вирджиния с твърда ръка и непоколебимост, преди да приеме да стане заместник-министър на отбраната по време на Втората световна война. След неуспешната му кандидатура за Сената на САЩ през 1948 година, негови приятели от деловите среди, членове на борда на директорите на колежа, му предложили да поеме президентския пост в „Уайнсбърг“ и той пристигнал в кампуса, решен да превърне симпатичния малък колеж в централната част на Северен Охайо, в нещо, което във встъпителното си слово нарече „люпилня за нравствено благоприличие, патриотизъм и високи критерии за лично поведение, които ще бъдат изисквани от всеки млад човек в тази страна, ако искаме да спечелим всеобщата битка за морално превъзходство, която сме подели с безбожния съветски комунистически режим“. Някои вярваха, че Ленц е приел президентския пост в „Уайнсбърг“, за който квалификациите му не бяха точно педагогически, като трамплин към губернаторския пост на Охайо през 1952 година. Ако той успееше, щеше да се превърне във втория човек в историята на страната, оглавявал два щата — и двата силно индустриални, — и така наложил себе си като кандидат за президентската кампания на републиканците през 1956 година, който би могъл да разклати позициите на демократите сред традиционния им контингент от работническата класа. Сред студентите, естествено, Ленц беше известен не заради политическата си кариера, а с подчертано провинциалния си носов говор — беше се издигнал сам от миньорско семейство от окръг Логан, Западна Вирджиния, — който пронизваше високопарното му красноречие като пирон и след това се забиваше и в слушателя. Славеше се със своята прямота и с постоянно димящата в ръката му пура — пристрастие, спечелило му на местна почва прозвището Всевластната пура.

Застанал не зад катедрата, като преподавател, който изнася лекция, а заел стабилна позиция пред нея, с разкрачени на ширината на раменете къси крачка, той започна със застрашителен, изискващ отговори глас. В този човек нямаше нищо мило и приветливо — него просто си длъжен да го слушаш. Той не се стремеше да си придаде внушителност и власт като декана Кодуел, а целеше да стресне аудиторията до смърт с необузданата си безцеремонност. Суетата му беше съвсем различна сила от тази на декана и на нея не й липсваше интелигентност. Несъмнено се съгласи с декана, че в живота няма по-сериозно нещо от правилата, но дълбокото му осъдително отношение към случилото се се прояви съвсем явно (въпреки постоянните риторически фигури, с които разкрасяваше речта си). Никога дотогава не бях виждал такова слисване и сериозност — и целенасочена съсредоточеност — да извират от събраното в една зала студентство на „Уайнсбърг“. Нямаше нито един от присъстващите, който да се осмели да извика дори пред самия себе си: „Няма такова нещо! Не е честно!“. Ректорът би могъл да се яви в залата и да опустоши студентската маса с тояга, без да предизвиква безредици или съпротива. Всъщност сякаш вече ни бяха налагали с тояга — и въпреки всичките простъпки, бяхме приели тупаника с благодарност, — преди щурмът дори да е започнал.

Може би единственият студент, който не се появи на мъжкия съвет, обявен като задължителен, бе онзи зловещ свободен дух, изпълнен с проклетѝя, Бърт Флъсър.

— Някой от вас тук — започна ректорът Ленц — случайно да знае какво се случи в Корея в деня, когато всички вие, мъжаги, решихте да опозорите и компрометирате името на една утвърдена институция за висше образование, чиито основи се коренят в Баптистката църква? На този ден Обединените нации и комунистическите посредници по преговорите в Корея достигнаха временно споразумение за мирна зона по източния фронт на тази разкъсвана от война страна. Предполагам, знаете какво означава „временно“. Означава, че варварските битки с нечувана жестокост, на които станахме свидетели в Корея — толкова варварски, колкото американските сили не познават досега в историята, — може да бъдат възобновени по всяко време на деня и нощта и да отнемат още хиляди и хиляди животи на млади американци. Знае ли някой от вас какво стана в Корея преди няколко седмици, между събота, 13 октомври, и петък, 19 октомври? Не се съмнявам, че знаете какво се е случило тук по това време. На тринайсети, в събота, нашият футболен отбор победи традиционния ни противник „Боулинг Грийн“ с 41 на 14. Следващата събота, двайсети, ядосахме моята алма матер, Университета на Западна Вирджиния, в напрегнато дерби, което постави нас, слабаците, на върха с резултат 21 на 20. Каква игра за „Уайнсбърг“! Но знаете ли какво стана в Корея същата тази седмица? Американската Първа кавалерийска дивизия, Трета пехотна дивизия и някогашното ми поделение през Първата световна война, Двайсет и пета пехотна дивизия, заедно с британските ни съюзници и нашите съюзници от Република Корея направиха леко настъпление в областта Олд Болди. Леко настъпление, което ни коства четири хиляди жертви. Четири хиляди млади момчета като вас, мъртви, осакатени и ранени между момента, в който сме побеждавали „Боулинг Грийн“, и момента, в който сме ядосвали Университета на Западна Вирджиния. Имате ли въобще представа какъв късмет имате, че стоите тук и гледате мачове в събота, вместо да сте там и да ви убиват в събота, а също и в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и неделя? Ако направим сравнение с жертвите, които дават млади американци на вашата възраст в тази брутална война срещу насилието на комунистическите севернокорейски и китайски агресори, ако направим сравнение с това, имате ли някаква представа колко незряло, глупаво и идиотско изглежда поведението ви в очите на хората тук, в Уайнсбърг, и на хората в Охайо, и на хората в САЩ, които са били информирани от вестниците и телевизиите за срамните събития, разиграли се в петъчната вечер? Кажете ми, като нахлухте в женските общежития и изплашихте състудентките си почти до смърт, като герои ли се почувствахте? Като нарушихте неприкосновеността на личното им пространство и сложихте ръка на вещите им, герои ли се почувствахте? Като взехте и унищожихте вещи, които не ви принадлежат, герои ли се почувствахте? А вие, които ги насърчавахте, които не направихте нищо, за да ги спрете, които се радвахте на мъжкарската им смелост, какво ще кажете за собствената си мъжкарска смелост? Как ще ви послужи тя на вас, когато хиляда зверски ревнали китайски войници ви връхлетят в окопа, ако онези преговори в Корея се провалят? Както и ще стане, гарантирам ви го, с вой на сигнална тръба и вадене на щикове! Какво да ви правя, момчета? Няма ли никой пораснал сред вас? Нима няма нито един, комуто е хрумнало да защити обитателките на „Доланд“, „Кунс“ и „Флеминг“? Бих очаквал стотина от вас, двеста от вас, триста от вас да потушат този детински бунт! Вие защо не го направихте? Отговорете ми! Къде ви е смелостта? Къде ви е чувството за чест? Нито един от вас не показа и грам чувство за чест! Нито един! Сега ще ви кажа нещо, което не съм си и помислял, че ще ми се наложи да кажа: днес се срамувам, че съм ректор на този колеж. Срамувам се, отвратен съм и съм бесен. Не искам никой да таи и капчица съмнение относно моя гняв. Гневът ми няма да се уталожи доста време, бъдете сигурни в това. Разбирам онези четирийсет и осем наши студентки — което е почти десет процента от общия им брой, — които вече напуснаха кампуса, съпровождани от дълбоко шокираните си и потресени родители, и нямам представа дали ще се върнат. Това, което ми е известно от обажданията, които получавам от други загрижени семейства — а телефоните както в двата ми кабинета, така и у дома не са спрели да звънят от петъчната нощ насам, — е, че още доста голям брой от студентките ни обмислят или да напуснат колежа за една година, или да се преместят окончателно от „Уайнсбърг“. Не мога да кажа, че ги обвинявам. Не мога да кажа, че бих очаквал от собствената си дъщеря да остане вярна на образователна институция, където е била не просто подценявана и подложена на унижения и страх, а е изживяла реална заплаха от физическо нараняване от армия хулигани, които явно си въобразяват, че това е някакъв вид извоюване на свобода. Защото, по мое мнение, всички вие сте точно това — тези от вас, които участваха, и тези, които не направиха нищо, за да ги спрат: неблагодарна, безотговорна, инфантилна пасмина от противни и безчинстващи мерзавци. Паплач от непокорни деца. Необуздани бебета в пелени. А, и още едно нещо, последно. Някой от вас случайно да знае колко атомни бомби са произвели в рамките на тази година, петдесет и първа, руснаците? Отговорът е две. Това означава, че нашият комунистически враг СССР, от откриването на тайната за предизвикването на ядрен взрив досега, разполага общо с три успешно изпитани атомни бомби. Ние като нация сме изправени пред голямата вероятност от немислима ядрена война със Съветския съюз, а в същото време мъжагите от „Уайнсбърг“ организират храбри щурмове на скриновете с дрехи на невинните млади жени, с които учат в едно учебно заведение. Отвъд общежитията ви светът е в пламъци, а вас ви пали бельото. Отвъд вашите братства историята е във вихъра си — битки, бомби, масови кланета, а вие не забелязвате какво се случва около вас. Е, няма да е задълго! Бъдете глупави колкото си искате, давайте всякакви знаци, че страстно искате да сте глупави, но в края на краищата историята ще ви застигне. Защото историята не е общият план — историята е сцената! И вие сте на сцената! О, колко е отвратително това ваше ужасяващо невежество спрямо собствената ви епоха! Най-ужасното от всичко е, че се заблуждавате, че сте дошли в „Уайнсбърг“ именно за да заличите това невежество. Всъщност според вас към коя епоха принадлежите? Имате ли отговор на този въпрос? Знаете ли? Изобщо имате ли някакво чувство за принадлежност към кое да е време? Дълги години от моята професионална кариера преминаха на бойното поле на политиката — неутрален републиканец, който се бори с фанатиците отляво и фанатиците отдясно. Но за мен днес тези фанатици са нищо в сравнение с вас и с варварския ви напън за безмозъчно забавление. „Дайте да откачим, дайте да се забавляваме! А какво ще кажете другия път за малко канибализъм!“ Е, господа, не тук; сред тези обрасли с бръшлян стени насладата от преднамереното злосторничество и закононарушение няма да остане безнаказана от страна на хората, натоварени от ръководството на тази институция да поддържат идеалите и ценностите, които окарикатурихте. Не можем да допуснем подобно нещо да продължи и няма да допуснем то да продължи! Човешкото поведение подлежи на корекция и ще бъде коригирано! Край на метежа. Бунтът е потушен. Считано от тази вечер, всичко и всеки ще бъде поставен на подобаващото му място и редът в „Уайнсбърг“ ще бъде възстановен. Благоприличието ще бъде възстановено. Доброто име ще бъде възстановено. А сега ставайте и ми се махайте от погледа, необуздани смелчаци такива. И ако някой от вас реши да се махне завинаги, ако някой от вас прецени, че кодексът за човешко поведение и правилата за цивилизовано въздържание, които администрацията възнамерява да прилага стриктно, за да запази „Уайнсбърг“, не са съвместими с мъжествената му природа — за мен няма проблеми! Махайте се! Да ви няма! Заповедите са дадени! Събирайте си бунтовническата безочливост и дим да ви няма от „Уайнсбърг“ още тази нощ!

Ректорът Ленц произнесе думите „безмозъчно забавление“ с такова презрение, все едно бяха синоним на „предумишлено убийство“. А погнусата му от „бунтовническото незачитане“ беше толкова осезаема, че сякаш произнасяше името на заплаха, предвидена да подкопае не само „Уайнсбърг“, Охайо, но и самата велика република.