— Учех в „Маунт Холиоук“. Имаше купон в „Амхърст“. Бях пияна. Цялото преживяване беше отвратително. Не знаех къде се намирам. През цялото време се наливах. Затова се прехвърлих. Изключиха ме. Прекарах три месеца в клиника, за да се изчистя. Вече не пия. Сега с теб го направих, без да съм пила. Не бях пила и не съм луда. Исках да го направя с теб не защото съм курва, а защото исках да го направя с теб. Исках да ти го подаря. Не можеш ли да разбереш, че исках да ти го подаря?

— Май излиза, че не мога.

— Исках да ти дам това, което ти искаше. Толкова ли е трудно за разбиране? Казвам ти го съвсем ясно. Боже мой — отрони накрая, — какво ти става?

През следващия час по история тя реши да седне в дъното на стаята, за да не я виждам. Сега, когато знаех, че се е наложило да напусне „Маунт Холиоук“ заради проблеми с алкохола и че три месеца е била в клиника, имах още по-сериозни основания да страня от нея. Не пиех, родителите ми почти не лизваха, а и каква работа имам с човек, който още няма двайсет, а вече е лежал в болница заради алкохолизъм? Но колкото и да се опитвах сам себе си да убедя, че не бива да имам нищо общо с нея, й изпратих писмо по вътрешната поща на кампуса:

Скъпа Оливия,

Мислиш си, че те отблъснах заради случилото се в колата онази нощ. Не е вярно. Както вече ти обясних, направих го, защото досега не ми се беше случвало дори бледо подобие на това. Както и никога никое момиче не ми е казвало думи като казаните от теб в книжарницата. Имал съм приятелки, които са ми били симпатични и на които съм казвал, че са много хубави, но никое момиче преди теб никога не ми е казвало, че ме харесва, и не е изразявало по друг начин възхищение от нещо, свързано с мен. Досега не ми се е случвало с абсолютно никое момиче и не съм чувал и другиму да се е случвало — и го осъзнах едва когато ти ме заговори в книжарницата. Ти си различна от всички, които познавам, и последното, което би могъл да те нарече човек, е курва. Мисля, че ти си чудо. Ти си красива. Ти си зряла. Ти си, трябва да призная, далече по-опитна от мен. Това ме изуми. Бях зашеметен. Прости ми. Кажи ми „Здравей“ в клас.

Марк

Но тя не каза нищо; изобщо не погледна към мен. Повече не искаше да има нищо общо с мен. Бях я изгубил, при това, както осъзнах, не защото родителите й бяха разведени, а защото моите не бяха.

Колкото и да си повтарях, че ми е по-добре без нея и че е започнала да пие поради същата причина, поради която ми направи свирка, не можех да си я избия от главата. Страхувах се от нея. Бях същият като баща ми. На практика аз бях баща ми. Не го бях оставил в Ню Джърси, ограничен от разбиранията си и разстроен от страховете и предчувствията си. Аз се бях превърнал в него в Охайо.

Започнах да й звъня по телефона в общежитието, но тя не приемаше обажданията ми. Опитвах се да разговарям с нея след час, но тя избързваше напред. Писах й още веднъж:

Скъпа Оливия,

Говори с мен. Погледни ме. Прости ми. Вече съм с десет години по-възрастен в сравнение с мига, в който се запознахме. Вече съм мъж.

Марк

Заради нещо детинско в последните три думи — детинско и жаловито, и неискрено — разнасях писмото в джоба си близо седмица, преди да го пъхна през процепа в кутията на вътрешната поща на кампуса, окачена във фоайето на общежитието.

Ето какъв отговор получих:

Скъпи Маркъс,

Не мога да се видя с теб. Знам, че ще избягаш от мен, този път защото ще видиш белега на китката ми. Ако го беше забелязал в нощта на нашата среща, щях да ти кажа истината. Бях готова да го направя. Не се опитах да го скрия, но ти просто не го забеляза. Имам белег от бръснарско ножче. Докато учех в „Маунт Холиоук“, направих опит за самоубийство. Затова бях три месеца в онази клиника. Клиниката „Менингър“ в Топика, Канзас. Санаториум и болница за психопатични заболявания. Това е цялото й име. Баща ми е лекар и познава този-онзи, затова ме хоспитализираха там. Използвах ножчето, докато бях пияна, но предварително бях обмисляла да го направя, през цялото време, докато не живеех истински, аз ходех от час в час и се правех, че живея. Ако бях трезва, щях да успея. Така че, наздраве за десетте уискита с бира — благодарение на тях съм жива днес. На тях и на неспособността ми да довършвам нещата докрай. Дори самоубийството не ми е по силите. Не мога да оправдая съществуването си дори по този начин. Другото ми име е Самообвинение.

Не съжалявам за това, което направихме, но не бива да правим нищо повече. Забрави ме и си върви по пътя. Тук няма друг като теб, Маркъс. Ти не просто си станал мъж — почти със сигурност си бил мъж през целия си живот. Никога не бих могла да си те представя като „дете“, дори когато си бил такова. И със сигурност не си бил дете като останалите тук. Ти не си обикновена душа и нямаш работа тук. Ако оцелееш в тази консервативна и омразна среда, те чака сигурно бъдеще. Всъщност защо изобщо си дошъл в „Уайнсбърг“? Аз лично съм тук именно защото е толкова консервативно и това би трябвало да ме направи нормално момиче. А ти? Ти би трябвало да учиш философия в Сорбоната и да живееш в мансарда на Монпарнас. Важи и за двама ни. Сбогом, прекрасни ми!

Оливия

Прочетох писмото два пъти, после заради благотворното влияние, което то оказа върху мен, изкрещях: „Няма друга като теб! Ти също не си обикновена душа!“. Бях я виждал как си води записки в час с автоматична писалка „Паркър 51“ — кафяво-черна, на петна, като коруба на костенурка, — но никога дотогава не бях виждал почерка й, не бях виждал как извайва името си с писеца, приплеснатото „о“, необичайно издълженото „л“, изящната и плавна опашка на финалното „я“. Долепих устни до хартията и целунах „о“-то. И продължих да го целувам, и да го целувам. След което импулсивно, с връхчето на езика ми, започнах да облизвам мастилото от подписа, методично, като котка, която облизва паничката си с мляко, продължих, докато повече нямаше „о“, повече нямаше „л“, нито „и“, „в“, нямаше второ „и“, нямаше и „я“ — продължих да ближа, докато от извитата опашчица не личеше нито следа. Бях утолил жаждата си с почерка й. Бях изял името й. Бях направил всичко по силите ми, за да не се налага да излапам цялото писмо.

Онази нощ не можах да се съсредоточа върху домашното си, а останах вторачен в писмото, препрочитах го отново и отново, препрочитах го от горе до долу, после от долу до горе, започвах от „прекрасни ми“ и завършвах с „не мога да те видя“. Накрая прекъснах Елуин на чина му и го помолих да го прочете и да ми каже какво мисли. В крайна сметка, той ми беше съквартирант и в неговата компания прекарвах часове в учене и спане.

— Никога не съм получавал подобно писмо — рекох.

Това беше смущаващият рефрен, който отекваше през цялата онази последна година от живота ми: нищо такова никога преди. Да покажа онова писмо на Елуин — на Елуин, който мечтаеше да ръководи влекачната компания на баща си по река Охайо, — беше, разбира се, огромна и много глупава грешка.

— Това е същата, дето ти духа ли? — попита той, след като го прочете.

— Ами… да.

— В колата?

— Да, знаеш, тя е.

— Чудно. Не ми трябва друго, ами мръсница като нея да ми пипа ласала.

Вбесих се, че нарече Оливия мръсница, и още там, на място, реших, че ще си намеря нова стая и нов съквартирант. Отне ми седмица, докато намеря свободно легло на последния етаж в „Нийл Хол“ — най-старото общежитие в кампуса, останало още от основаването на учебното заведение като баптистка семинария, което въпреки външните аварийни стълби често наричахме помежду си „Огнения капан“. Стаята, която намерих, се оказа празна от години, преди аз да попълня наново всички необходими документи при секретарката на декана на момчетата и да се нанеса. Беше миниатюрна, в дъното на един коридор със скърцащо дюшеме и имаше висок и тесен тавански прозорец, който явно не беше мит от построяването на сградата през годината след Гражданската война.

Исках да си събера багажа и да се махна, без да ми се налага да обяснявам на Елуин защо го изоставям. Исках да изчезна и никога повече да не ми се налага да изтърпявам мълчанията му. Не понасях безмълвието му, не понасях и малкото, което все пак ми казваше — и неохотата, с която думите напускаха гърлото му, — когато благоволеше да проговори. Дотогава не бях осъзнавал колко всъщност не го харесвам, дори преди да нарече Оливия мръсница. Постоянните му мълчания трябваше да ме накарат да се замисля, че поради някаква причина не ме харесва — защото бях евреин, защото не учех инженерство, защото не членувах в братство, защото не се интересувах от поддържане на автомобилни двигатели или обслужване на влекачи, защото не бях каквото там друго не бях, — или че просто не го интересува дали съществувам. Да, наистина ми даде назаем безценния си ласал, когато го помолих, което тутакси идеше да покаже, че помежду ни има повече приятелски чувства, отколкото му бе възможно или желаеше да ми покаже, или пък просто бе достатъчно човек, че от време на време да прави сърдечни и неочаквани неща. От друга страна обаче, бе нарекъл Оливия мръсница и поради тази причина го презирах.

Оливия Хътън бе прекрасно момиче, което някак си се беше пропило в колежа „Маунт Холиоук“ и трагично се бе опитало да сложи край на живота си с бръснач. Не беше мръсница. Беше героиня.

Все още събирах нещата си в два куфара, когато най-неочаквано Елуин се появи в стаята по средата на деня, мина току покрай мен, отиде до бюрото си и грабна две книги, оставени там, после се обърна рязко и се насочи към вратата, както обикновено, без да пророни и дума.

— Изнасям се — казах.

— Е, и?

— О, майната ти!

Той остави книгите и ми фрасна един в челюстта. Имах чувството, че ще се строполя, после, че ще ми призлее, след което, притискайки удареното място на лицето си, за да проверя дали не кърви, или не е разместено, проследих с поглед как той взема обратно двете книги и напуска стаята.

Не разбирах Елуин, не разбирах и Флъсър, нито баща ми, нито Оливия — не разбирах нищо и никого. (Друга голяма тема през онази последна година от живота ми.) Защо му е на едно толкова симпатично и интелигентно, и изискано момиче да иска да умре на деветнайсет години? Защо се е пропила в „Маунт Холиоук“? Защо искаше да ми духа? Да ми „подари“ нещо, както се изрази? Не, в това, което направи тя, имаше още нещо, но не можех да разбера какво е. Разводът на родителите й не би могъл да обясни всичко. А и какво би променило, ако можеше? Колкото повече се натъжавах, докато мислех за нея, толкова повече я желаех; колкото повече ме болеше челюстта, толкова повече я желаех. За пръв път в живота си получавах удар, бранейки честта й, а тя не го знаеше. Местех се в „Нийл Хол“ заради нея, а тя не знаеше и това. Бях влюбен в нея, а тя не го знаеше — самият аз току-що го научих. (Друга тема: току-що да научавам разни неща.) Бях се влюбил в бивша подрастваща алкохоличка и пациентка на психиатричен санаториум, която бе направила неуспешен опит за самоубийство с бръснарско ножче, беше дъщеря на разведени родители и не беше еврейка. Бях се влюбил — или бях се влюбил в глупостта да се влюбиш — в същото момиче, с което баща ми навярно си ме е представял през онази първа нощ, когато ме заключи извън къщата.

Скъпа Оливия,

По време на вечерята забелязах белега. Не беше трудно да се досетя как се е озовал там. Не казах нищо, защото, след като ти не отвори дума, защо аз да го правя? Също така предположих, когато отказа питие, че вероятно си имала период, когато си пиела много. Нищо от писмото ти не ме изненадва.

Много би ми се искало поне да излезем да се разходим…

Отвътре ми напираше да напиша „да се разходим покрай Уайн Крийк“, но не го направих от страх да не би да изтълкува превратно идеята ми като предложение за секс. Не знам какво си въобразявах, че правя, като я излъгах, че съм забелязал белега, а на това отгоре и добавих, че съм се досетил за проблема й с алкохола. Преди да засегне темата в писмото си и въпреки пиянските изпълнения, на които бивах свидетел всеки уикенд, докато работех в „Уилард“, нямах никаква представа, че е възможно млад човек на тази възраст да бъде алкохолик. Що се отнася до хладнокръвното приемане на белега на китката й — е, този белег, който не забелязах по време на първата ни среща, сега беше единственото, за което можех да мисля.

Дали този момент щеше да отбележи началото на житейското ми трупане на грешки (стига да разполагах с цял живот, през който да трупам грешки)? Тогава си помислих, че ако не друго, отбелязва поне началото на възмъжаването ми. После се запитах дали двете неща не са съвпаднали. Знаех само, че се дължеше на белега. Онемях. Никога дотогава не бях изпитвал толкова силни чувства към друг човек. Предишният й проблем с пиенето, белегът, санаториумът, грехът, силата на духа — бях привлечен от всичко това. От дързостта му.

Дописах писмото:

Ако продължиш да седиш до мен в часа по история, ще мога да съсредоточа вниманието си върху материала. Сега непрекъснато си мисля за теб и за това, че седиш зад гърба ми, вместо да слушам какво ни преподават. Поглеждах към пространството, доскоро обитавано от твоето тяло, и изкушението да извърна глава е източник на постоянно разсейване — защото, прелестна ми Оливия, нищо не искам повече от това, да бъда близо до теб. Обичам да те гледам и съм си изгубил ума по изящната ти фигура.

Имах вътрешни колебания дали да не напиша „и съм си изгубил ума по изящната ти фигура, с все белега и всичко“. Дали подценяването на белега й от моя страна би било проява на безчувственост, или би било проява на зрялост? За всеки случай не написах „с все белега и всичко“, но добавих послепис: „Местя се в «Нийл Хол» поради разногласия със съквартиранта ми“, и изпратих писмото по вътрешната поща.

Оливия не се върна на мястото си до мен в часа по история, предпочете да остане да седи в дъното на класната стая, далече от погледа ми. Въпреки това не пропусках ден, в който да не изтичам до пощенската кутия в сутерена на „Дженкинс“, за да проверя дали не ми е отговорила. Всеки ден в продължение на една седмица надничах в празната кутия, а когато писмо най-сетне се появи, се оказа от декана на момчетата.

Уважаеми господин Меснър,

Получих сведения, че сте се преместили в „Нийл Хол“, след като за кратко сте обитавали две различни стаи в „Дженкинс“. Тези чести смени от страна на прехвърлил се студент, пребивавал в „Уайнсбърг“ едва един семестър от втори курс, за мен са притеснителни. Дали бихте имали нещо против да си запишете час при секретарката ми тази седмица, за да дойдете да поговорим? Няма да ви отнема много време, а убеден съм, срещата ни ще бъде от полза и за двама ни.

С уважение:

Хоус Д. Кодуел,

Декан на момчетата

Срещата с декана Кодуел бе насрочена за идната сряда, петнайсет минути след обедната молитва. Макар „Уайнсбърг“ да бе станал нерелигиозен колеж няма и две десетилетия след основаването си като семинария, един от последните белези от ранните дни, когато присъствието на богослужения е било всекидневна практика, беше строгото изискване студентите да посещават обедна литургия всяка сряда между единайсет и дванайсет, общо четирийсет пъти преди дипломирането си. Религиозното съдържание на литургиите бе разводнено до — или замаскирано като — разговор на високоморални теми, а лекторите невинаги бяха духовници: от време на време на амвона се качваха изтъкнати религиозни светила като президента на Обединената лутеранска църква на Америка, но веднъж-дваж в месеца ораторите бяха преподаватели от „Уайнсбърг“ или околни колежи, или пък местни съдии, или държавници от местната щатска управа. Почти половината от времето обаче литургията бе окупирана и амвонът — зает от доктор Честър Доунхауър, председател на теософския факултет на колежа „Уайнсбърг“ и баптистки свещеник, чиято любима тема беше: „Как да оценим самите себе си в светлината на библейското учение“. Имаше хор от петдесетина облечени в роби студенти, две трети от тях млади жени, които всяка седмица пееха по един християнски химн, с който се откриваше и закриваше едночасовата служба; по Коледа и Великден в програмата се включваше съответната празнична музика и службите бяха най-популярните за годината. Въпреки че по онова време училището беше светско от почти век, литургията се провеждаше не в някоя от залите на колежа, а в една методистка църква, най-внушителната в града, разположена по средата между Главната улица и кампуса, и единствената достатъчно голяма да побере всички студенти.

Имах вътрешна съпротива спрямо всичко, свързано с литургията, като се започне от мястото. Не ми се струваше честно да ме карат да седя в християнска църква и в продължение на четирийсет и пет-петдесет минути да слушам доктор Доунхауър или някой друг да ме наставлява пряко волята ми, за да бъда допуснат до дипломиране в светска институция. Изразих несъгласието си не защото бях примерен евреин, а защото бях отявлен атеист.

Впоследствие, в края на първия месец в „Уайнсбърг“, след като бях изслушал втора проповед от доктор Доунхауър, още по-разпалено от първата пропагандираща „Христовия пример“, се отправих директно от църквата в кампуса и влетях в раздела с речниците и енциклопедиите на библиотеката, за да поровя из събраните там каталози на колежи и да си потърся друго учебно заведение, където да се прехвърля и да бъда далече от бащиния надзор, но без да съм принуден да правя компромис със съвестта си, като слушам непоносима за мен библейска помия. За да бъда свободен от баща ми, бях избрал училище на петнайсет часа с кола от Ню Джърси, без пряк автобусен или железопътен транспорт и на стотина километра от най-близкото летище, но без да предвидя, че младежите в тази страна са подложени на безжалостно промиване на мозъци.

За да изтрая втората проповед на доктор Доунхауър, счетох за нужно да извикам в паметта си песен, чийто пламенен ритъм и бойни слова бях научил в основното училище, докато Втората световна война бушуваше и нашите седмични училищни мероприятия, предназначени да насърчават нашия патриотизъм, се състояха в това, ние, децата, да пеем в хор химните на войсковите части: „Вдигнете котвите“ на флота, „С муниции в количките — напред!“ на пехотата, „Да полетим на синьото в безкрая“ на военновъздушните сили, „От залите на Монтесума“ на морските пехотинци, както и химните на така наречените „Морски пчели“ и на Женския корпус. Освен това пеехме и националния химн на китайските ни съюзници — или така ни беше казано — във войната, започната от японците. Ето го:

Станете вие, които отказвате да бъдете роби!

С нашата собствена плът и кръв да построим нова Велика стена!

Китайският народ среща трудности големи и възмущение изпълва нашите сърца.

Станете! Станете! Станете!

Милиони хора с една цел, настъпвайте въпреки вражеския огън!

Настъпвайте въпреки вражеския огън!

Напред! Напред! Напред!

Сигурно съм изпял тези строфи поне петдесет пъти по време на втората проповед на доктор Доунхауър и още толкова, докато хорът възнасяше християнските си химни, като всеки път наблягах специално върху всяка от петте срички, които, слети една с друга, оформяха думата „възмущение“.

Кабинетът на декана на момчетата се намираше в дълъг административен коридор на първия етаж на „Дженкинс Хол“. Мъжкото общежитие, където бях спал на долното легло първо под Бъртрам Флъсър, а след това и под Елуин Ейърс, заемаше втория и третия етаж на същата сграда. Щом влязох в кабинета му от приемната, деканът заобиколи писалището си, за да ми подаде ръка. Беше слаб и жилест, но широкоплещест, с изпито лице, искрящи сини очи и гъста грива от прошарена коса; висок мъж, навярно клонеше към шейсетте, който продължаваше да се придвижва в пространството чевръсто като някогашния отявлен атлет, изявявал се в три дисциплини в „Уайнсбърг“ непосредствено преди Първата световна война. По стените имаше снимки на спортните отбори на „Уайнсбърг“, участвали в различни състезания, а на полица зад писалището му бе изложена бронзова футболна топка. Единствените книги в кабинета бяха томове от годишника на колежа, „Гнездото на бухала“, подредени хронологично в шкаф със стъклени вратички, който стоеше зад гърба му.

Посочи ми с жест да седна на стола срещу неговия и докато се връщаше на мястото си, подхвана приятелски:

— Поканих те да се срещнем и да видим дали мога да ти помогна с нещо, за да се адаптираш по-добре в „Уайнсбърг“. Както виждам от преписа ти — вдигна той от писалището картонената папка, която разлистваше, докато влизах, — през първата година в „Робърт Трийт“ си имал само отлични бележки. Не бих искал в „Уайнсбърг“ да се появи нещо, което по какъвто и да било начин да засенчи тези звездни академични постижения.

Потникът ми бе плувнал в пот, още преди да седна и сковано да изрека първите си няколко думи. И, разбира се, все още се чувствах превъзбуден и развълнуван от преживяното в църквата — не само от проповедта на доктор Доунхауър, ами и заради бясно повтаряния на ум китайски национален химн.

— И аз не бих искал, сър.

Не очаквах да се чуя да изричам „сър“ като обръщение към декана, макар да не беше необичайно при първа среща с представител на властта от такъв калибър да бъда скован от стеснителност, придобиваща формата на извънмерна любезност. Макар да нямах намерение да раболепнича, беше наложително да се преборя с натрапчивото усещане за застрашеност, а можех да го направя само ако говоря по-откровено и рязко, отколкото предполагаше разговорът. Неведнъж бях излизал от подобни срещи ядосан на себе си, задето в началото съм се държал плахо, а впоследствие съм преминавал към ненужна прямота, чрез която да преодолея свенливостта, и се бях клел в бъдеще да отвръщам възможно най-сбито на отправените ми въпроси, а иначе да не се дразня и да си държа езика зад зъбите.

— Съзираш ли евентуални трудности на хоризонта? — попита деканът.

— Не, сър, не съзирам, сър.

— Как върви учебната работа?

— Струва ми се, че добре, сър.

— Получаваш ли това, което си се надявал, от часовете?

— Да, сър.

Всъщност не беше съвсем така. Преподавателите ми, поне според мен, се държаха или прекалено официално, или твърде дружески и през тези първи няколко месеца в кампуса не бях попаднал на нито един, който да притежава обаянието на преподавателите ми от първата година в „Робърт Трийт“. Почти всичките ми лектори в „Робърт Трийт“ пътуваха всеки ден по трийсет километра от Ню Йорк до Нюарк, за да преподават, и ми се виждаха кипящи от енергия и с мнение по всеки въпрос — някои от тях бяха откровено и нескрито ляво ориентирани, въпреки преобладаващия политически натиск, — което не забелязвах у тези представители на Средния запад. Някои от учителите ми в „Робърт Трийт“ бяха евреи и се въодушевяваха по начин, който далече не ми беше чужд, но дори тримата, които не бяха евреи, говореха много по-бързо и войнствено от господа преподавателите в „Уайнсбърг“ и донасяха със себе си в класната стая отношение, откраднато от глъчката оттатък Хъдсън, което бе по-остро и по-бойко, като цяло по-живо и не целеше непременно да прикрие ненавистта и антипатията им. Понякога нощем, докато Елуин спеше на леглото над мен, си мислех за онези прекрасни учители, които имах късмета да срещна там, които посрещнах с отворени обятия и които първи ме въведоха в истинското познание, и с чувство на непозната и обезоръжаваща нежност си мислех за приятелите от отбора през първата година — например за италианския ми другар Анджело Спинели, — които безвъзвратно бях изгубил. Нито за миг не бях почувствал, че в „Робърт Трийт“ съществува някакъв старомоден начин на живот, който преподавателите там се опитват да съхранят, и това усещане беше категорично различно от настроенията, които ме обземаха в „Уайнсбърг“ винаги щом чуех местните клакьори да славят добродетелните си „традиции“.

— Имаш ли среда? — попита Кодуел. — Запозна ли се вече с други студенти, завързваш ли приятелства?

— Да, сър.

Очаквах да поиска да изредя имената на хората, с които съм се запознал до момента, за да си ги запише в бележника с твърда подложка пред себе си — най-отгоре на страницата беше написано името ми — и да ги остави на секретарката си за проверка, за да стане ясно дали казвам истината. Но вместо да каже друго, той просто сипа вода от гарафата отстрани на масичката в една чаша, която ми подаде през писалището.

— Благодаря, сър. — Едва отпих от водата, да не би да попадне в кривото ми гърло и да предизвика неконтролируемо кашляне. Освен това цял пламнах при мисълта, че още като ме е чул да му отговарям на първите няколко въпроса, е успял да прецени колко ми е пресъхнала устата.

— В такъв случай единственият проблем явно е, че имаш трудности да се настаниш в общежитието — продължи той. — Така ли е? Както ти написах в писмото, малко се тревожа, че само за няколко седмици, откакто си тук, сменяш вече трето място. Кажи ми със свои думи, къде според теб е проблемът?

Предната вечер си бях репетирал отговора, понеже предположих, че преместването ми от стая в стая ще е основна тема на разговора. Само дето в момента не можах да се сетя какво бях възнамерявал да отговоря.

— Бихте ли повторили въпроса си, сър?

— Успокой се, синко — рече Кодуел. — Пийни си още вода.

Послушах го. Ще ме изхвърлят от училище, мислех си. Задето си смених стаята няколко пъти, ще ме накарат да напусна „Уайнсбърг“. Така ще приключи всичко. Изгонен, призован на военна служба, изпратен в Корея и убит.

— Какъв е проблемът с настаняването ти, Маркъс?

— В първата стая, където бях разпределен — да, това бяха думичките, които си бях подготвил и научил наизуст, — един от тримата ми съквартиранти пускаше силно музика, след като си лягах, и не успявах да се наспя. А трябва да спя, за да мога да си върша работата. Положението беше нетърпимо. — В последния момент реших да кажа „нетърпимо“, вместо „непоносимо“, както бях репетирал предната вечер.

— А не можахте ли да седнете и да се разберете за някакво приемливо и за двама ви време, когато той да си слуша музика? — попита Кодуел. — Наложително ли е било да се изнесеш? Нямаше ли друг избор?

— Да, наложително беше.

— Нямаше ли как да постигнете компромис?

— Не и с него, сър. — Възнамерявах да спра дотук с надеждата, че ще приеме за плюс факта, че защитавам Флъсър, като не споменавам името му.

— Често ли ти се случва да не успяваш да постигнеш компромис с хора, с които си на различно мнение?

— Не бих казал „често“, сър. Не бих казал, че подобно нещо се е случвало друг път.

— А вторият ти съквартирант? Съжителството с него явно също не се е получило. Така ли е?

— Да, сър.

— Как мислиш, на какво се дължи?

— Интересите ни не бяха съвместими.

— Значи, и там не е имало как да се постигне компромис.

— Да, сър.

— И сега, както виждам, живееш сам. Живееш съвсем сам под стряхата на „Нийл Хол“.

— Семестърът отдавна започна, сър, това беше единствената празна стая, която успях да намеря.

— Пийни си вода, Маркъс. Ще се почувстваш по-добре.

Но устата ми вече не беше пресъхнала. Не се и потях. Всъщност това негово „Ще се почувстваш по-добре“ ме вбеси, предвид че бях свръхизнервен, а се справях не по-зле, отколкото би се справил всеки на моята възраст в тази ситуация. Бях ядосан, чувствах се унижен, засегнат, дори не можех да погледна към чашата. Защо трябваше да бъда подлаган на този разпит просто задето се бях изнесъл от една стая в общежитието в друга в търсене на покой, за да мога да си върша учебната работа? Какво му влиза в работата? Няма ли си по-важни дела, отколкото да ме разпитва за условията в общежитието? Бях пълен отличник — нима не бе достатъчно за всички неподлежащи на удовлетворение възрастни (като под всички разбирах декана и баща ми)?

— Ами братството, в което членуваш? Предполагам, се храниш там.

— Не членувам в братство, сър. Не се интересувам от живота на братствата.

— В такъв случай как би определил интересите си?

— Занятията ми, сър. Ученето.

— Това, разбира се, е похвално. Но нищо повече? Не си ли установил някакви отношения с когото и да било, откакто си се преместил в „Уайнсбърг“?

— Работя през почивните дни, сър. Работя в един бар като келнер. Налага се да работя, за да помагам на баща ми да покрива разходите по образованието ми, сър.

— Не е нужно да го правиш, Маркъс, можеш да престанеш да ме наричаш „сър“. Наричай ме „декан Кодуел“ или просто „господин декан“, ако предпочиташ. „Уайнсбърг“ не е военна академия, а и не сме в началото на века. Все пак е 1951 година.

— Нямам нищо против да ви наричам „сър“, господин декан.

Всъщност имах против. Направо го ненавиждах! Идеше ми да взема думата „сър“ и да му я натикам в задника, задето ме принуди да му дойда на крака в кабинета, че да ме върти на шиш. Та аз бях пълен отличник. Защо това на никого не му беше достатъчно? Работех в почивните дни. Защо на никого не му беше достатъчно? Дори първата си свирка не можах да възприема, без да се запитам какво се е объркало, че да получа тази възможност. Защо и това на никого не му беше достатъчно? Какво повече да направя, за да се докажа пред хората?

И тук деканът вмъкна баща ми.

— Тук пише, че баща ти е кашерен месар.

— Не ми се вярва, сър. Спомням си, че написах само „месар“. Така пиша винаги във формуляри, сигурен съм.

— Да, така си написал, наистина. Аз просто предположих, че всъщност е кашерен месар.

— Така е. Но във формуляра не съм го отбелязал.

— Разбрах. Но нима не е по-точно да се каже, че е кашерен месар?

— И това, което съм написал, не е неточно.

— Бих се запитал, Маркъс, защо не си уточнил, че е кашер.

— Не мисля, че в случая има връзка. Ако бащата на новопостъпил студент е дерматолог или ортопед, или гинеколог, нима той няма да напише просто „лекар“. Или „доктор“? Поне така предполагам.

— Но „кашерен“ не влиза точно в същата категория.

— Ако ме питате, сър, дали съм се опитвал да скрия религиозната си принадлежност, отговорът ми е: не.

— Ами наистина се надявам да е така. Радвам се да го чуя. Всеки има право открито да изповядва собствената си вяра и това важи за „Уайнсбърг“, както и за цялата ни страна. От друга страна, в графата „Религиозни предпочитания“ не си отбелязал „юдейство“, както забелязвам, макар да си от еврейско потекло, и в съответствие с опитите на колежа ни да съдейства на студентите да съжителстват с представители на своята вяра първоначално те бяхме настанили със съквартиранти евреи.

— В графата „Религиозни предпочитания“ не бях попълнил нищо.

— Виждам. И се питам защо?

— Защото нямам такива. Защото не предпочитам да практикувам една религия пред друга.

— В такъв случай какво ти дава духовна храна? Кому се молиш, когато се нуждаеш от утеха?

— Не ми е нужна утеха. Не вярвам в Бог, не вярвам в молитвата. — Като участник в отбора по дебати в гимназията бях известен с това, че заявявам директно позицията си — това направих и сега. — Хранят ме истинските, а не въображаемите неща. От моя гледна точка да се молиш е нелепо.

— Нима? — усмихна се в отговор той. — И въпреки това милиони хора го практикуват.

— Някога милиони са смятали, че земята е плоска, сър.

— Да, вярно е. Но мога ли да те попитам, Маркъс, просто така, от любопитство, как се оправяш в живота — изпълнен, както неизбежно се случва в живота на всеки от нас, с изпитания и премеждия, — когато ти липсва религиозно или духовно напътствие?

— Изкарвам само шестици, сър.

Това предизвика втора усмивка — снизходителна усмивка, която ми хареса по-малко и от първата. Вече бях готов да презра декана Кодуел от дъното на душата си, задето ме бе подложил на това изпитание.

— Нямах предвид оценките ти — рече той. — Оценките ти ги знам. Гордееш се с тях с пълно право, както вече ти казах.

— В такъв случай, сър, значи знаете отговора на въпроса си за това, как се оправям без религиозно или духовно напътствие. Оправям се чудесно.

Вече бях започнал лекичко да го изнервям, както можех да видя, при това в посока, която нямаше да ми помогне по никакъв начин.

— Хм, ако мога да се изразя така — прокашля се деканът, — нямам впечатление, че се оправяш чудесно. Поне не личи да се оправяш чудесно със съквартирантите си. Явно винаги когато се появи различие в мненията между теб и съквартиранта ти, ти си събираш багажа и напускаш.

— Има ли нещо лошо в това, да намериш решението, като просто напуснеш? — попитах, а вътрешно се усетих как започвам да си пея: „Станете вие, които отказвате да бъдете роби! С нашата собствена плът и кръв да построим нова Велика стена!“.

— Няма нищо лошо, не повече, отколкото в това, да намериш решението, като преглътнеш и останеш. Виж докъде я докара — озова се в най-неприветливата стая в целия кампус. Стая, в която никой не е изявил желание да живее и където никому не се е налагало да живее от много години. Честно казано, не ми се нрави идеята да живееш там сам. Това е най-отвратителната стая в целия колеж, дума да няма. И е била най-отвратителната стая, на най-отвратителния етаж, в най-отвратителното общежитие от сто години насам. Зиме е кучи студ, а още в началото на пролетта става парник, пълни се с мухи. И точно там да решиш да прекараш дните и нощите си като второкурсник в този колеж.

— Но, сър, аз не живея заради религиозните си вярвания — ако това се опитвате да ми намекнете по заобиколен начин.

— А тогава защо?

— Както вече ви казах… — подхванах, докато в същото време в главата ми с пълна сила трещеше: „Китайският народ среща трудности големи…“, — в първата стая не успявах да се наспивам добре, защото един от съквартирантите ми настояваше да пуска грамофона си късно през нощта и рецитираше на висок глас нощем, а във втората се озовах в компанията на човек, чието поведение възприемах като абсолютно нетърпимо.

— Търпимостта явно ви е проблем, млади човече.

— Никой досега не ми го е казвал, сър — отвърнах аз, като в същия миг изпях най-красивата дума на света: „Възмущение!“. Изведнъж се запитах как ли е на китайски. Прииска ми се да я науча тази дума и да обикалям кампуса, и да я крещя с пълно гърло.

— Явно има няколко неща за самия теб, които никой никога не ти е казвал преди — беше отговорът му. — Но „преди“ си живял у дома, в пазвата на семейството от детството си. Сега живееш като възрастен човек, самостоятелно, заобиколен от още хиляда и двеста възрастни хора, и това, което би трябвало да овладееш тук, в „Уайнсбърг“, наред с уроците си, е да се научиш да съжителстваш с хората и да бъдеш толерантен към околните, които не са твои индигови копия.

Вече разпален от пеенето наум, избълвах:

— Ами тогава какво ще кажете да се отнасят на свой ред с малко повече толерантност към мен? Извинете, сър, нямам намерение да се държа грубо или арогантно. Но… — за своя собствена изненада се наклоних напред и стоварих юмрук по плота на писалището му — какво точно престъпление съм извършил? Бил съм се преместил няколко пъти, преместил съм се от едно общежитие в друго — това за престъпление ли се смята в „Уайнсбърг Колидж“? Това престъпник ли ме прави?

В този момент той си сипа вода и на свой ред отпи дълго. О, де да му бях налял аз — снизходително, изтънчено. Де да му бях подал чашата с думите: „Успокойте се, господин декан. Пийнете си, а?“.

Благосклонно усмихнат, той рече:

— Някой да е казвал, че е престъпление, Маркъс? Демонстрираш склонност към драматично преувеличение. Не ти върши много работа и е качество, на което би било добре да обърнеш внимание. А сега ми кажи как се разбираш със семейството си? Вкъщи наред ли е всичко между теб, майка ти и баща ти? От този формуляр виждам — тук, където си посочил липса на религиозни предпочитания, — че нямаш братя и сестри. Значи, у дома сте си само тримата, ако може да се вярва на написаното от теб.

— Защо да не може да се вярва, сър? — Млъкни, казах си наум. Млъкни и от сега нататък престани да маршируваш! Де да можех. Не можех, понеже склонността към преувеличения не бе присъща на мен, а на декана: самата среща беше плод на това, че той придаваше нелепо преувеличено значение на това, къде избирам да живея.

— Съвсем точно се изразих, когато отбелязах, че баща ми е месар — отвърнах. — Той е месар. И не съм единственият, който би го описал като месар. Самият той би нарекъл себе си месар. Вие сте този, който използва определението „кашерен месар“. Което приемам. Но то не ви дава основание да твърдите, че съм бил по някакъв начин неточен при попълването на формуляра си за прехвърляне в „Уайнсбърг“. Няма нищо неточно в това, че оставих квадратчето с религиозните си предпочитания празно…

— Ако мога да те прекъсна, Маркъс… Как се разбирате тримата от твоя гледна точка? Това е въпросът, който ти зададох. Ти, майка ти и баща ти… как се разбирате? Моля за откровен отговор.

— Двамата с майка ми се разбираме прекрасно. Винаги е било така. С баща ми също сме се разбирали добре през по-голямата част от живота ми. От последната година в гимназията, докато постъпих в „Робърт Трийт“, работех по няколко часа на ден при него в месарницата. Напоследък помежду ни се породи напрежение, от което и двамата не сме доволни.

— Напрежение за какво, ако мога да попитам?

— Той се тревожи ненужно, защото ставам независим.

— Ненужно, защото няма причина ли?

— Ни най-малка.

— А тревожи ли се например за неспособността ти да се приспособиш към съквартирантите ти в „Уайнсбърг“?

— Не съм му разказвал за съквартирантите ми. Не мисля, че е важно. Нито пък изразът „неспособност да се приспособя“ описва адекватно това затруднение, сър. Не искам да се разсейвам от ученето с излишни и безполезни проблеми.

— Не бих нарекъл двукратното ти местене в рамките на по-малко от два месеца „излишен и безполезен проблем“ и, убеден съм, баща ти би се съгласил с мен, ако бе запознат със ситуацията, както със сигурност е в пълното си право да бъде. Не мисля, че ти самият би си направил труда да се местиш, ако проблемът наистина бе „излишен и безполезен“. Но, като заговорихме, Маркъс, излизал ли си на среща с момиче, откакто си в колежа „Уайнсбърг“?

Изчервих се. „Станете вие, които отказвате да бъдете роби!…“

— Да — признах.

— Една, няколко? Много?

— Една.

— Само една.

Преди да е дръзнал да ме попита с кого, преди да се наложи да изговоря името й и да бъда принуден да отговоря на единствения въпрос относно случилото се помежду ни, станах от стола.

— Сър, отказвам да бъда подложен на такъв разпит. Не виждам смисъл. Не разбирам защо трябва да ме разпитвате за отношенията ми със съквартирантите или за връзката ми с религията, или за оценката ми на нечия друга религия. Това са си лични мои работи, както социалният ми живот и как го живея. Не нарушавам никакви закони, поведението ми не вреди и не наранява никого, и с никое свое действие не съм погазил ничии права. Ако нечии права са погазени, те са моите.

— Седни си на мястото, моля, и ми обясни.

Седнах и този път, по своя инициатива отпих голяма глътка вода от чашата. Вече започваше да ми идва повече, но как да отстъпя, при положение че той беше в грешка и правият бях аз?

— Възразявам срещу това, да ходя на обедна литургия четирийсет пъти преди дипломирането ми, за да получа степен, сър. Не виждам с какво право колежът ще ме принуждава дори веднъж да слушам свещеник от каквото и да е вероизповедание, дори веднъж да слушам християнски химни, призоваващи християнско божество, при положение че съм атеист, който е, ако говорим открито, дълбоко обиден от практиките и вярата на организираната религия. — Сега, почувствал се слаб, не можех да се спра. — Нямам нужда от проповедите на професионални моралисти, за да ми казват как да се държа. Определено нямам нужда от кой да е бог, за да ми го казва. Чувствам се напълно способен да водя морално съществувание, без да подхранвам вярвания, които са невъзможни за доказване и надхвърлят всяка степен на доверие, което, по мое мнение, не е нищо друго освен приказки за деца, разказвани от възрастни, при това с не повече достоверност на фактите, отколкото вярата в Дядо Коледа. Предполагам, сте запознат, декан Кодуел, със съчиненията на Бъртранд Ръсел. Бъртранд Ръсел, изтъкнатият британски математик и философ, миналата година спечели Нобелова награда за литература. Едно от литературните произведения, за които бе отличен, е широко разпространеното му есе, представено за пръв път под формата на лекция през 1927 година и озаглавено: „Защо не съм християнин?“. Запознат ли сте с това есе, сър?

— Моля, седни си на мястото — отвърна деканът.

Послушах го, но продължих:

— Питам ви дали сте запознат с това много важно есе на Бъртранд Ръсел. Приемам, че отговорът ви е „не“. Е, аз съм запознат, защото си поставих за цел да науча наизуст големи откъси от него, когато бях капитан на отбора по дебати в гимназията. Все още не съм го забравил и си обещах, че няма да допусна да го забравя. Това есе и други като него съдържат аргументите на Ръсел не само срещу християнското разбиране за Бог, а срещу разбиранията за Бог на всички големи религии по света, всяка от които Ръсел намира едновременно за неистинна и вредна. Ако бяхте прочели това есе, а в интерес на либерализма и преодоляването на предразсъдъците бих ви препоръчал да го направите, щяхте да откриете, че Бъртранд Ръсел, който е един от най-изтъкнатите логици, а също философ и математик, отхвърля по най-логичен и безапелационен начин аргумента за първопричината, аргумента за естествения закон, аргумента за целесъобразността, нравствените аргументи в полза съществуването на дадено божество и аргумента за поправянето на неправдата. Ще ви дам два примера. Първо, за да докаже, че аргументът за първопричината не би могъл да бъде валиден по никакъв начин, той казва: „Ако всичко трябва да има причина, то причина трябва да има и Бог. Ако нещо може да съществува без причина, тогава това нещо би могло да бъде самата природа, не по-малко от Бог“. Второ, що се отнася до целесъобразността, той казва: „Нима мислите, че ако ви бе дадено всемогъщество и всезнание, и в допълнение към тях милиони години, през които да усъвършенствате своя свят, то нямаше да можете да сътворите нещо по-добро от ку-клукс-клан или фашистите?“. Ръсел говори и за недостатъците в учението на Христос според това, как Христос се явява в Евангелията, като не пропуска да отбележи, че дълбоко се съмнява в съществуването на Христос в исторически план. За него най-сериозният недостатък на Христос в нравствен аспект е вярата му в съществуването на ада. Ръсел пише: „Самият аз не вярвам, че една истински човечна личност може да вярва във вечното наказание“, и обвинява Христос в отмъстителна злоба срещу хората, които не желаят да чуят учението му. Философът поставя открито въпроса за това, как църквите са забавяли човешкия прогрес и са приемали за нравствено онова, което им е угодно, като причиняват на различни хора незаслужени и ненужни страдания. Религията, заявява той, се базира основно и най-вече на страх — страх от непознатото, страх от провал, страх от смъртта. Страхът, казва Бъртранд Ръсел, е бащата на жестокостта, и ето защо нищо чудно, че жестокостта и религията вървят ръка за ръка през вековете. Покори света с ум, продължава Ръсел, а не чрез робска потиснатост от ужаса, че живееш в него. Цялото схващане за Бог, обобщава той, е схващане, недостойно за свободния човек. Това са мисли на Нобелов лауреат, известен със своя принос към философията и с изкусността си в логиката и теорията на познанието, и аз съм напълно съгласен с тях. След като съм ги изучавал и премислял, възнамерявам да живея в съгласие с тях, както, убеден съм, ще трябва да признаете, сър, имам пълното право да сторя.

— Моля те, седни — каза за пореден път деканът.

Седнах. Изобщо не бях осъзнал, че пак съм станал. Но ето какво може да причини на човек в криза призивът „Станете!“, повторен три пъти последователно.

— Значи, ти и Бъртранд Ръсел проявявате не повече търпимост към организираната религия — беше коментарът му, — духовенството и вярата в божественото, отколкото ти, Маркъс Меснър, доколкото мога да преценя, проявяваш към своите съквартиранти; отколкото проявяваш към любящ баща, който се труди неуморно и за когото благополучието на сина му е от първостепенна важност. Неговото финансово бреме да плаща, за да те изпрати да се изучиш в колеж далече от дома, вярвам, не е никак маловажно. Нали така?

— Защо иначе бих работил в „Ню Уилард Хаус“, сър? Да, точно така е. Мисля, че това вече ви го казах.

— Е, а сега ми кажи, като този път оставиш Бъртранд Ръсел на мира, склонен ли си да толерираш изобщо нечии вярвания, когато те противоречат на твоите собствени?

— Бих казал, сър, че религиозните възгледи, които по всяка вероятност са непоносими за деветдесет и девет процента от студентите, преподавателите и административния персонал на „Уайнсбърг“, са моите.

Тук той разгърна папката ми и започна бавно да отгръща страница след страница, навярно за да си опресни впечатленията от досието ми, навярно (надявах се) за да се въздържи да ме изключи на секундата заради обвинението, което бях отправил към целия колеж. Навярно просто искаше да ми покаже, че колкото и да е високо ценен и уважаван в „Уайнсбърг“, той все пак е човек, който не понася да му противоречат.

— Както виждам — продължи, — се готвиш да учиш за адвокат. Въз основа на този разговор мога да кажа, че си роден за изключителен адвокат. — Вече без да се усмихва, додаде: — Виждам те един ден да пледираш пред Върховния съд на Съединените щати. И да печелиш, млади момко, да печелиш. Възхищавам се на твоята прямота, на дикцията ти, на структурата на изреченията ти — възхищавам се на упорството и увереността, с която държиш на всяка своя дума. Възхищавам се на способността ти да запаметяваш и възпроизвеждаш неясни словесни конструкции, макар и да не съм особено възхитен от избора ти кого и какво да четеш и от лековерността, с която приемаш за чиста монета рационалистически богохулства, избълвани от неморална особа като Бъртранд Ръсел — човек с четири брака, безочлив прелюбодеец, радетел за свободна любов, признал социалистическите си пристрастия, освободен от университетска длъжност заради организиране на антивоенна кампания по време на Първата световна война и хвърлен в затвора за това от британските власти.

— Ами Нобеловата награда!

— Възхищавам се дори на теб, Маркъс, когато тропна с юмрук по бюрото ми и стана на крака, за да ме посочиш с пръст и да попиташ за Нобеловата награда. У теб има хъс за победа. Възхищавам се на това, или поне бих се възхитил, ако беше избрал да впрегнеш този свой дух в по-достойна кауза, отколкото да се доверяваш на човек, заклеймен като подривен и престъпен елемент от собственото си правителство.

— Не съм искал да ви соча, сър. Дори не съм се усетил, ако съм го направил.

— Направи го, синко. Не за пръв път и по всяка вероятност не за последен. Но това е най-малкото. Да разбера, че Бъртранд Ръсел за теб е герой, не ме изненадва особено. Във всеки кампус има по един-двама преждевременно развити в интелектуално отношение младежи, самозвани членове на една елитна интелигенция, които имат нужда да издигнат себе си на по-друго ниво, да се почувстват нещо повече от състудентите си, нещо повече дори от своите преподаватели, и така да минат през етапа на намиране на агитатор или иконокласт, на когото да се възхищават, от порядъка на Ръсел или Ницше, или Шопенхауер. Така или иначе, тези схващания не са целта на нашия разговор днес и със сигурност е твое право да се възхищаваш на когото си искаш, колкото и вредно да е влиянието и колкото и опасни да са последиците от този така наречен свободен мислител и самопровъзгласен реформатор — поне според мен. Маркъс, това, заради което те повиках днес, и това, което ме притеснява, не е, че си научил наизуст, понеже си участвал в отбор по дебати в училище, опърничавите идеи на Бъртранд Ръсел, предназначени да захранват въображението на недоволни и бунтари. Това, което ме притеснява, са социалните умения, които демонстрираш досега в „Уайнсбърг“. Притеснява ме изолацията, в която се поставяш. Притеснява ме желанието ти за отявлено отхвърляне на дълговечната традиция на колежа, за което свидетелства реакцията ти към ходенето на църква — простичко изискване за дипломиране, което отнема малко повече от час седмично в продължение на три семестъра. Почти същото е като изискването за обучение по физическо възпитание и е не по-вредно, както прекрасно съзнаваш. През всичките тези години в „Уайнсбърг“ никога не съм срещал студент, който да се възпротиви на някое от тези изисквания и да провиди в тях посегателство над правата му или да ги сравни с това, да бъде осъден да работи в солните мини. Притеснява ме колко зле се приспособяваш към общността на колежа „Уайнсбърг“. Според мен с този проблем трябва да се заемем своевременно и да го решим в зародиш.

Ще ме изключи, помислих си. Ще ме изпрати обратно у дома, за да бъда мобилизиран и да загина на фронта. Не разбра нито думичка от това, което му цитирах от „Защо не съм християнин?“. Или е разбрал и точно затова ще бъда мобилизиран и ще загина на фронта.

— Нося както лична, така и професионална отговорност пред студентите — продължи Кодуел, — пред семействата им…

— Сър, не мога да издържам повече на това. Мисля, че ще повърна.

— Моля? — Кодуел вече бе изгубил търпение и сега поразително искрящите му, кристалносини очи ме гледаха със смъртоносна смесица от изумление и отчаяние.

— Лошо ми е — рекох. — Имам чувството, че ще повърна. Не мога да понеса да ми държат такъв тон. Аз не съм бунтар. Не съм размирник. Нито една от тези думи не ме описва и ненавиждам употребата и на двете, дори да ги използвахте само по подразбиране, не конкретно спрямо мен. Не съм направил нищо, с което да заслужа тази лекция, с изключение на това, че си намерих стая, където мога да се посветя на уроците си, без да ме разсейват, и да се наспивам, за да мога да ходя на работа. Не съм нарушил никое правило. В пълното си право съм да се социализирам или да не се социализирам както и колкото намеря за добре. Това е, казано по същество. Все ми е едно дали в стаята е горещо, или студено — това не ме притеснява. Все ми е едно дали е пълна с мухи, или не е пълна с мухи. Не е там работата! Нещо повече, трябва да ви обърна внимание, че аргументът ви срещу Бъртранд Ръсел не беше аргумент срещу неговите идеи, основаващ се на разум и позоваващ се на интелект, а аргумент срещу личността му, позоваващ се на предразсъдък, тоест нападка на лична основа, която няма стойност в логиката. Сър, с уважение моля за вашето позволение да стана и да напусна, защото се боя, че ако остана, ще повърна.

— Разбира се, че можеш да напуснеш. Така се справяш с трудностите, Маркъс — махаш се. Не ти ли е хрумвало досега? — С поредната усмивка, чиято неискреност бе унищожителна, додаде: — Съжалявам, че ти загубих времето.

Той се изправи от другата страна на писалището, при което аз, получил привидно съгласие, също се надигнах от стола, този път, за да си вървя. Но не и без един последен удар, с който да изравня резултата.

— Не се справям с трудностите, като си тръгвам. Замислете се как се опитах да ви насърча да приемете в сърцето си Бъртранд Ръсел. Категорично се противопоставям на това ваше мнение, господин декан Кодуел.

— Е, поне най-накрая преодоляхме обръщението „сър“… Ох, Маркъс… — провлачи той, докато ме изпращаше до вратата, — ами спортът? Тук пише, че си играл в бейзболния отбор на първокурсниците. Така че поне мога да си направя извода, че приемаш бейзбола. На каква позиция?

— Втора база.

— Ще участваш ли в нашия бейзболен отбор?

— Като първокурсник играех в отбора на един съвсем малък колеж у дома. На практика всеки, изявил желание да влезе в отбора, беше приет. Част от момчетата, например кечърът ни и първата база, изобщо не бяха играли бейзбол в гимназията. Не мисля, че съм достатъчно добър, за да се класирам за тукашния отбор. Хвърлянето на топката тук сигурно става по-динамично, отколкото съм свикнал, и не мисля, че приплъзването на ръце по бухалката, което правех като първокурсник, ще реши проблемите ми при батирането на това ниво. Навярно бих удържал позиция в собственото си поле, но едва ли ще свърша много работа на плейта.

— Значи, доколкото разбирам, няма да кандидатстваш за бейзболния отбор, защото ще трябва да участваш в състезанието?

— Не, сър! — избухнах. — Няма да кандидатствам за отбора, защото съм реалист по отношение на възможностите си да допринеса за отбора! И не искам да си губя времето, при цялото учене, което ме чака! Сър, ще повърна. Предупредих ви вече. Не е моя вината. Ето, започва се… извинете!

И повърнах, макар че, за късмет, не върху декана или писалището му. Свел глава, повърнах изобилно върху килима. После, опитвайки се да спася килима, опръсках и стола, на който седях, а когато извърнах глава от стола, повърнах върху стъклото на една от рамкираните снимки, окачени на стената на декана — онази на непобедимия отбор по футбол на „Уайнсбърг“ от 1924 година.

Призляваше ми при мисълта да водя битка с декана по същия начин, както ми призляваше при мисълта да водя битка с баща ми или със съквартирантите ми. Но водех битка, все едно какво желаех.

Деканът помоли секретарката си да ме изпрати по коридора до мъжката тоалетна, където, веднъж влязъл и останал сам, измих лицето и изплакнах устата си с вода, като пълнех шепи от крана. Изплюх се в мивката и продължих, докато престанах да усещам вкус на повръщано в устната кухина и в гърлото си, а после с навлажнени с топла вода хартиени кърпи позачистих, доколкото можах, пръските, отхвърчали върху пуловера, панталоните и обувките ми. После се надвесих над мивката и се взрях в огледалото, за да огледам добре устата, която не можех да затворя. Стиснах зъби тъй здраво, че посинената ми челюст започна да пулсира от болка. Защо изобщо споменах литургията? Та това е най-обикновена дисциплина, уведомих очите си — очите за моя изненада, изглеждаха невероятно изплашени. Приеми тази тяхна църква за част от ангажиментите, които трябва да поемеш, за да завършиш с отличие — приеми я така, както приемаш изкормването на пилета. Кодуел беше прав: където и да отидеш, винаги ще има нещо, което да те изнервя — или баща ти, или съквартирантите ти, или това, че трябва да отидеш на църква четирийсет пъти, — така че си избий от главата мисълта да се прехвърлиш в друго училище и просто завърши годината първи по успех в класа!

Но тъкмо се канех да изляза от тоалетната, за да побързам за часа по американска държавност, когато долових тънка жилка мирис на повръщано, и като сведох поглед, забелязах миниатюрни пръски, полепнали по ръбовете на подметките и на двете ми обувки. Събух се и както бях застанал по чорапи пред мивката, със сапун, вода и хартиени кърпи измих и последната капчица повръщано, заличих последния лъх миризма. Дори си събух чорапите и ги поднесох към носа ми. В този момент двама студенти влязоха да използват писоарите. Не казах нищо, не дадох обяснения, просто си обух обратно чорапите, завързах си връзките и се махнах. „Така се справяш с трудностите, Маркъс — махаш се. Не ти ли е хрумвало досега?“

Излязох и се озовах в красив кампус в Средния запад, насред щедър, великолепен, облян в слънчева светлина ден, всичко около мен нашепваше блажено: „Весели се в бликащия живот! Млад си, кипиш от живот, възторгът ти принадлежи!“. Наблюдавах със завист другите студенти, които се разхождаха по павираните алеи, насекли потъналия в зеленина четириъгълник на двора. Защо не умея да изпитам удоволствието, което изпитват другите от великолепията на този мъничък колеж, откликващ на всичките им нужди? Защо съм в конфликт с всички? Започна от къщи, с баща ми, и оттам ме последва упорито дотук. Първо беше Флъсър, после се появи Елуин, а накрая и Кодуел. И чия е грешката — тяхна или моя? Как толкова бързо успявах да се забъркам в проблеми — аз, който никога в живота си не бях се озовавал в затруднена ситуация? И защо си търсех още беля, като пишех умилкващи се писма на момиче, едва година по-рано направило опит да си пререже китките?

Седнах на една пейка, отворих класьора с три метални обръча и на чист лист хартия с редове започнах ново писмо: „Моля те, отговаряй ми, когато ти пиша. Не мога да понеса мълчанието ти“. Но времето беше твърде прелестно и кампусът беше твърде прелестен, за да ми се стори мълчанието на Оливия непоносимо. Всичко беше толкова прекрасно, а аз бях толкова млад и единствената ми работа беше да стана отличник на випуска! Продължих да пиша: „Чувствам се на ръба да си събера нещата и да се махна оттук заради това изискване за ходене на църква. Бих искал да поговорим по този въпрос. Глупаво ли е от моя страна? Нали ме попита как изобщо съм избрал да се прехвърля тук? Защо «Уайнсбърг»? Срам ме е да ти кажа. А току-що излизам от разговор при декана на момчетата, който си пъха носа в моите работи по начин, а убеден съм, няма право. Не, не стана и дума за теб, за нас. Говорихме си за преместването ми в «Нийл Хол».“ И тогава откъснах страницата от тефтера си толкова яростно, все едно бях собственият ми баща, и я накъсах на парченца, които натиках в джобовете на панталона ми. Нас! Няма никакво нас!

Носех сиви панталони от каша с басти, карирана риза, червеникавокафяв пуловер с шпиц деколте и бели обувки от еленова кожа. По същия начин бе облечено момчето, снимано на корицата на каталога на „Уайнсбърг“, който поисках да ми бъде изпратен и получих по пощата заедно с формулярите за кандидатстване в колежа. Виждаше се как момчето от снимката върви с момиче, облечено с костюм от две части с жилетка и дълга тъмна пола, навити бели памучни чорапи и излъскани до блясък мокасини. Тя му се усмихваше, както си вървяха, сякаш той току-що й беше казал нещо особено духовито и умно. Защо избрах „Уайнсбърг“? Заради тази снимка! От двете страни на двойката щастливи студенти имаше дървета с огромни корони; момичето и момчето вървяха през хълмиста ливада, покрай покрити с бръшлян сгради в далечината зад тях, а момичето се усмихваше одобрително на момчето, което пък изглеждаше толкова уверено и безгрижно до нея, че попълних формулярите и ги изпратих, а след броени седмици бях приет. Без да кажа на никого, изтеглих от спестовната си книжа сто долара, които усърдно бях спестявал от заплатите, давани ми от баща ми като негов служител, и един ден след училище отидох на Главната и влязох в най-големия универсален магазин, намерих раздела за ученически униформи и си купих панталона, ризата, обувките и пуловера, които носеше момчето от снимката. Бях взел каталога със себе си в магазина; сто долара си беше малко състояние и не исках да допусна грешка. Освен това си купих и колежанско сако от туид с шарка тип рибена кост. Накрая ми останаха пари само за билетче обратно до къщи с автобуса.

Постарах се да вкарам кутиите с покупките в къщата, когато знаех, че родителите ми са на работа в месарницата. Не исках да разберат, че съм си купил дрехи. Не исках никой да разбере. Тези дрехи нямаха нищо общо с облеклото, което се носеше в „Робърт Трийт“. Там носехме същите униформи като в гимназията. Не ни бяха нужни нови, за да отидем в „Робърт Трийт“. Сам вкъщи, отворих кутиите и подредих дрехите на леглото, за да видя как изглеждат. Наместих ги така, както би ги носил човек — риза, пуловер и сако отгоре, под тях панталоните, а обувките най-отдолу на земята до леглото. После съблякох всичко, което имах по себе си, и го струпах до краката ми като купчина дрипи, облякох новите дрехи и отидох в банята, спуснах капака на тоалетната чиния и стъпих отгоре, за да видя в три четвърти огледалото повече от себе си, отколкото би било възможно да видя, ако стоях прав на пода, обут с новите си бели обувки от еленова кожа с розовеещи пластмасови подметки и токове. Сакото имаше две къси цепки, по една от двете страни на гърба. Никога дотогава не бях притежавал такова сако. Бях имал две спортни сака, едното купено за моя бар мицва през 1945 година, а другото — за завършването на гимназията през 1950 година. Завъртях се внимателно на капака на тоалетната чиния и се опитах да се видя и отзад, откъм гърба с двете цепки. Пъхнах длани в джобовете на панталона, за да си придам небрежен вид. Но няма как да изглеждаш небрежен, когато си стъпил върху тоалетна чиния, затова слязох и отидох в спалнята, свалих дрехите и ги прибрах обратно по кутиите, които скрих в дъното на гардероба ми, зад бухалката, шпайковете, ръкавицата за бейзбол и една надрана стара бейзболна топка. Нямах намерение да казвам на родителите ми за новите дрехи и със сигурност нямаше да ги нося пред приятелите ми от „Робърт Трийт“. Щях да ги държа в тайна, докато стигна в „Уайнсбърг“. Дрехите, които си купих, за да напусна дома ми. Дрехите, които си купих, за да започна нов живот. Дрехите, които си купих, за да ме превърнат в нов човек и да престана да бъда синът на месаря.

Е, това бяха същите дрехи, с които бях облечен, когато повърнах в кабинета на Кодуел. Това бяха дрехите, които носех, когато седях в църквата и се стараех да не науча как да водя благочестив живот в съгласие с библейските учения, а вместо това си пеех наум китайския национален химн. Това бяха дрехите, които носех, когато съквартирантът ми Елуин ме фрасна така, че за малко да ми счупи челюстта. Това бяха дрехите, които носех, докато Оливия се надвеси над мен в колата на Елуин. Да, има една снимка, която заслужава да бъде поставена на корицата на каталога за „Уайнсбърг“ — аз, облечен в тези дрехи, докато Оливия ми прави свирка, а аз не знам как да реагирам.

— Сякаш не си на себе си, Маркъс. Добре ли си? Може ли да седна?

Беше Сони Котлър, стоеше до мен, облечен в същите дрехи, които носех и аз, само дето не беше с обикновения кафяво-червен пуловер, а с кафяво-червен със сиво по него и с анаграмата на колежа, извезана отгоре — пуловер, който беше спечелил, играейки в отбора по баскетбол. И там. Лекотата, с която носеше дрехите си, сякаш бе продължение на плътния му глас, наситен с авторитет и увереност. Лежерната убедителност, която се излъчваше от него, недосегаемостта му, едновременно ме отвращаваха и привличаха навярно защото ми се струваше, безоснователно или не, че се коренят в неговото снизходително отношение. Това, че като че ли нищо не му липсваше, ме изпълваше със странното впечатление, че му липсва всичко. Но пък тези впечатления биха могли да са просто издънки от завистта и страхопочитанието, с които бе изпълнен един второкурсник.

— Разбира се — отвърнах, — заповядай, седни.

— Изглеждаш така, сякаш току-що са те прекарали през обръч.

Той, разбира се, изглеждаше така, сякаш току-що е приключил снимки за холивудска кинокомпания в партньорство с Ава Гарднър.

— Деканът ме извика. Имахме разногласия. Скарахме се. — „Затваряй си устата!“, казах си. Защо му споделям? Но все някому трябваше да кажа, нали? Трябваше да говоря с някого тук, а не беше речено Котлър непременно да е лошо момче само защото баща ми е организирал нещата така, че той да дойде да ме посети в стаята ми. Както и да е, чувствах се толкова неразбран от всички, че ми идеше да изпружа врат към небето и да вия като куче, ако Котлър не се бе озовал наблизо.

Разказах му, доколкото успях спокойно, за спора относно ходенето на църква, който се бе разразил между мен и декана.

— Че кой ходи на църква? — учуди се Котлър. — Плащаш на някого да ходи вместо теб и въобще не е нужно кракът ти да стъпва вътре.

— Ти така ли правиш?

Той прихна.

— Че какво друго да правя? Ходих веднъж. Първата година. Бяха поканили равин. Веднъж на семестър канят католически свещеник и веднъж в годината — равин. Иначе са доктор Доунхауър и разни други велики мислители от Охайо. Страстната отдаденост на равина на идеята за добродетелност беше достатъчна да ме откаже от църква завинаги.

— Колко се плаща?

— За заместник? Два кинта на присъствие. Нищо работа.

— Четирийсет пъти по две е осемдесет долара. Не е нищо работа.

— Виж, представи си, че губиш петнайсет минути, докато слезеш до църквата. И ако ти си ти, ако наистина си ти, не ти е до смях, когато си вътре. Не ти е никак забавно. Просто стоиш там в църквата и един час преливаш от гняв. После губиш още петнайсет минути, кипейки от гняв, докато се връщаш обратно нагоре по баира, за да се придвижиш до следващия си ангажимент. Това прави деветдесет минути. Деветдесет минути по четирийсет пъти прави шейсет часа гняв. Това също не е нищо работа.

— Как намираш човек, на когото да платиш. Обясни ми схемата.

— Човекът, когото наемаш, взема картата, която разсилният му подава на вратата на влизане, и на излизане я връща, подписана с твоето име. Това е. Да не мислиш, че графолог разследва почерка върху всяка картичка в стаичката, където се пазят архивите? Пъхат ти името в някой регистър и това е. Преди ти определяха място и назначаваха надзирател, който познаваше лично всички и обикаляше алеите между пейките, за да види кой отсъства. Тогава — край с тебе. Но след войната смениха правилника и сега трябва просто да платиш на някого да отиде вместо теб.

— Но на кого?

— На когото и да е. На някой, който си е направил четирийсетте ходения. Това си е бизнес. Ти работиш като сервитьор в кръчмата, друг пък работи като заместник в методистката църква. Ще ти намеря някого, ако искаш. Може да опитам дори да ти намеря човек за под два долара.

— Ами ако този човек си отвори устата? Тогава край с тебе, заминаваш.

— Още не съм чул някой да си е отворил устата. Това си е бизнес, Маркъс. Най-обикновена бизнес сделка.

— Кодуел със сигурност знае какво става.

— Кодуел е най-отявленият проповедник тук. На него не му го побира умът как е възможно някой да не е влюбен в речите на доктор Доунхауър и да предпочита да се мотае в стаята си в сряда следобед. О, голяма грешка си направил, че си се оплакал на Кодуел от църквата. Хоус Д. Кодуел е идолът на това място. Местният най-велик халфбек във футбола, най-великата мърда в бейзбола, най-великият център в баскетбола, най-великият символ на „традицията на «Уайнсбърг»“. Изрепчѝ му се за нещо, свързано с традициите на колежа, и ще те направи на пух и прах. Помниш ли какво е да изриташ топката от ръка? Кодуел държи рекорда на „Уайнсбърг“ по отбелязване на точки с подхвърляне и шут за един сезон. И знаеш ли как нарича всеки от тези голове? „Точка за Христос“. Ето сред какви подлеци се движиш, Маркъс. Погледът отстрани върши чудеса в „Уайнсбърг“. Дръж си езика зад зъбите, пази си гърба, усмихвай се — и си прави каквото искаш. Изобщо не приемай нещата лично, не ги приемай навътре и може да установиш, че това не е най-ужасното място на света, където да прекараш най-хубавите години от живота си. Вече намери Кралицата на свирките за 1951 година. Добро начало.

— Не знам за какво говориш.

— Искаш да кажеш, че не ти е духала? Ти си уникум.

— Продължавам да не те разбирам — троснах се аз.

— Оливия Хътън.

Яростта премина като вълна през тялото ми — същата вълна, която ме заля, когато Елуин нарече Оливия мръсница.

— Защо говориш така за Оливия Хътън?

— Защото свирките са допълнителен бонус в Централен Северен Охайо. Новините за Оливия се разпространиха бързо. Не гледай така стреснато.

— Не го вярвам.

— По-добре повярвай. Госпожица Хътън е малко нещо сачма.

— Това пък защо го казваш? Бях на среща с нея.

— И аз.

Това вече ме изненада. Скочих от пейката и замаян и объркан от онова, което правеше (или не правеше) отношенията ми с другите хора толкова мъчително разочароващи, избягах от Сони Котлър и забързах към часа по американска държавност, а до слуха ми достигнаха последните му думи: „Добре де, вземам си обратно това за сачмата. Чу ли? Да кажем, че е просто странна птица, която адски я бива в секса и това е израз на обърканата й душевност — става ли? Маркъс? Марк?“.

Вечерта пак повръщах, в комплект със стомашни болки и разстройство, и когато най-накрая си дадох сметка, че съм болен, и то не е само заради срещата ми с декана Кодуел, призори се замъкнах до Здравната служба на кампуса, където още преди дежурната сестра да има възможност да попита какво ми е, трябваше да изтичам до тоалетната. Веднага ми определиха легло, в седем ме прегледа докторът на колежа, а преди осем вече пътувах с линейка към градската болница на четирийсетина километра от колежа и до обяд вече ме бяха оперирали от апендицит.

Първият ми посетител беше Оливия. Дойде на другия ден, чула за операцията в часа по история предния следобед. Почука на открехнатата врата на стаята ми броени секунди след като бях приключил разговора с родителите ми, на които деканът Кодуел се бе обадил веднага след като станало ясно, че се налага да бъда опериран по спешност в болницата.

— Слава богу, че си проявил достатъчно здрав разум да отидеш на лекар — заключи баща ми — и че са реагирали своевременно. Слава богу, че не се случи нещо ужасно.

— Татко, това е просто апендицит. Оперираха ме от апендицит. Нищо повече.

— Ами ако не бяха го диагностицирали?

— Да, но го диагностицираха. Всичко мина идеално. Ще ме изпишат от болницата до четири-пет дни.

— Наложи се апендектомия по спешност. Даваш ли си сметка какво означава по спешност?

— Но въпросът приключи. Няма смисъл да се притеснявате повече.

— Има смисъл да се притесняваме, когато се касае за теб.

Тук баща ми замълча по принуда, прекъснат от пристъп на раздираща кашлица. Звучеше по-зле от всякога. Когато успя да продължи, каза:

— Защо те изписват толкова бързо?

— Четири-пет дни е нормално. Няма нужда да ме държат повече в болницата.

— Когато те изпишат, ще взема влака и ще дойда. Затварям магазина и идвам.

— Не, татко. Не говори така. Благодаря ти за предложението, но ще се оправя в общежитието.

— Кой ще се грижи за теб там? Трябва да се възстановяваш в домашни условия, при семейството ти, където ти е мястото. Не знам защо колежът не държи на тези неща. Как ще се възстановиш далече от дома, ако никой не се грижи за теб?

— Но аз вече мога да ставам и да ходя. Добре съм.

— Колко далече е болницата от колежа?

Изкушавах се да отговоря: „Двайсет хиляди километра“, но кашлицата му беше твърде болезнена, за да го иронизирам.

— Няма и половин час с линейка — рекох. — Болницата е много добра.

— Значи, в самия Уайнсбърг няма болница, ако съм разбрал правилно?

— Татко, дай да чуя майка. Този разговор не ми помага. Не помага и на теб. Звучиш ужасно.

— Звуча ужасно ли? Ти си този, който е в болница на стотици километри от дома.

— Моля те, дай да говоря с майка.

Когато майка взе слушалката, й казах да намери начин да го спре, защото иначе ще се прехвърля в университет на Северния полюс, където няма телефони, болници или доктори, а само бели мечки, които дебнат из ледените късове да докопат студенти, голи в минусовите температури…

— Стига, Маркъс. Идвам да те видя.

— Но изобщо не е нужно — нито ти, нито той. Операцията беше рутинна, всичко свърши, добре съм.

Тя прошепна.

— Аз го знам. Но баща ти няма да се откаже. Тръгвам в събота с нощния влак. В противен случай никой в тази къща няма да спи спокойно.

Оливия. Тъкмо затворих след разговора с майка ми, и ето ти я нея. В ръцете си стискаше букет цветя. Понесе ги към мен, седнал в леглото, подпрян на възглавници.

— Не е забавно човек да е сам в болница — рече тя. — Донесох ти ги, за да ти правят компания.

— Струваше си рязането — отвърнах.

— Съмнявам се. Много ли беше зле?

— За няма и ден. Най-страхотното беше в кабинета на декана Кодуел. Извика ме, за да ме върти на шиш, задето съм си сменил стаята в общежитието, а аз се изповръщах върху трофеите му. После се появи ти. При всички положения, страхотна случка с апендицит.

— Ще отида да намеря ваза за цветята.

— Какви са?

— Не знаеш ли? — Тя вдигна букета към носа ми.

— Познавам бетона, асфалта. Не и цветята.

— Наричат се рози, скъпи.

Щом се върна в стаята, беше разопаковала розите от хартията и ги наместваше в стъклена ваза, наполовина пълна с вода.

— Къде да ги сложа, че да ги виждаш най-добре? — попита ме тя, докато оглеждаше стаята, която, макар и малка, пак беше по-просторна и със сигурност по-светла от тази, която обитавах в „Нийл Хол“. В общежитието разполагах само с миниатюрно таванско прозорче под стряхата, докато тук два прилично големи прозореца гледаха към добре поддържана ливада, където някой беше събрал листата с грапа, беше ги натрупал на купчина, готови за горене. Беше петък, 26 октомври 1951 година. Корейската война беше на една година, четири месеца и един ден.

— Най-добре ги виждам, когато ги държиш ти. Най-добре ги виждам, когато ти си тук. Просто остани и ми позволи да погледам теб и розите. Затова съм тук.

Но докато изричах думата „ръце“, в главата ми изплува казаното от Сони Котлър за Оливия и яростта ме заля наново, този път насочена едновременно към Котлър и към Оливия. В същото време се надигна и пенисът ми.

— С какво те хранят? — попита тя.

— Желирани сладкиши и тъмна бира. Утре започват с охлювите.

— Много си закачлив.

Беше толкова красива! Как е възможно да е правила свирка на Сони Котлър? От друга страна, как е възможно да е правила свирка и на мен? Ако той я е канил на среща само веднъж, тогава, значи, тя е духала и на него на първата среща? „И на него“ — звучеше толкова мъчително.

— Виж… — отроних и повдигнах чаршафа.

Тя сведе клепачи престорено скромно.

— Какво ще стане, господарю, ако влезе някой?

Не можех да повярвам, че го каза, но от друга страна, не можех да повярвам и на това, което аз направих. Тя ли ми вдъхваше повече кураж, или пък аз на нея, а може би взаимно се насърчавахме?

— Раната ти сълзи ли? — поинтересува се тя. — Тази торбичка, дето виси там, дренаж ли е?

— Не знам. Не мога да кажа. Сигурно.

— Ами шевове?

— Това е болница. Нима има по-удачно място, където да се намирам, ако с шевовете стане нещо?

В походката й, докато се приближаваше към леглото ми, а пръстът й сочеше ерекцията ми, долових нещо нежно еротично.

— Много си особен, знаеш ли? Ужасно много — каза, след като най-сетне се озова край леглото ми. — Повече, отколкото съзнаваш.

— Винаги съм особен, след като ми махнат апендикса.

— Винаги ли, след като ти махнат апендикса, ти е толкова огромен?

— Без пропуск. — Огромен. Каза „огромен“. Наистина ли?

— Естествено, не бива да го правим — дяволито рече, докато обвиваше длан около пениса ми. — За такова нещо може и двамата да ни изхвърлят от училище.

— Ами тогава спри! — прошепнах в отговор, като, разбира се, ясно си давах сметка, че е права и точно това ще ни се случи: ще ни хванат, ще ни изключат и тя ще трябва да се върне да бере срам в Хънтинг Вали, а аз ще бъда призован за наборна служба и убит.

Но пък тя не спря, всъщност дори не започна по същество, защото аз вече се бях изпразнил високо във въздуха и навсякъде по чаршафите заваля сперма, докато Оливия зарецитира тихичко: „Изстрелях аз стрела във висинето / и на земята падна тя, незнайно где“^[1], точно когато сестрата влизаше, за да ми премери температурата.

Беше пухкава и среброкоса неомъжена жена на средна възраст, на име госпожица Клемънт — въплъщението на съпричастната, грижовна, едновремешна медицинска сестра — дори носеше колосана бяла касинка, за разлика от повечето по-млади сестри в болницата. Когато трябваше да използвам подлогата за пръв път след операцията, тя кротко ме успокои с думите: „Тук съм, за да ти помагам, докато имаш нужда от помощ, а това е помощта, от която имаш нужда в момента, така че няма от какво да се притесняваш“, и в същото време внимателно ме намести над подлогата, после ме почисти с влажна тоалетна хартия, а накрая махна подлогата с моята слуз вътре и ме настани обратно под завивките.

И това беше наградата й, задето винаги ми бършеше задника тъй внимателно. А моята? За онова бързо еднократно погалване от ръката на Оливия наградата ми щеше да бъде Корея. Госпожица Клемънт сигурно вече звънеше на декана Кодуел, който на свой ред, чул за какво става въпрос, звънеше на баща ми. Не ми беше никак трудно да си представя как, след като получава новината, баща ми върти сатъра с такава сила, сякаш се опитва да разсече дебелия четири педи месарски плот, върху който обикновено разфасоваше труповете на крави.

— Извинете — пророни госпожица Клемънт, затръшна вратата и се изпари. Оливия бързо се втурна в тоалетната ми и се върна с кърпи за ръце — една за чаршафите, една за мен.

Като се преструвах на мъжествено спокоен, попитах Оливия:

— Какво ще направи тя сега? Какво ще стане?

— Нищо — отвърна Оливия.

— Правиш го с такова адско хладнокръвие. Имаш ли опит?

Когато отговори, гласът й дрезгавееше:

— Не беше нужно да го казваш.

— Извинявам се. Съжалявам. Но на мен ми е толкова непознато.

— Значи, не мислиш, че и на мен ми е непознато?

— Ами Сони Котлър?

— Не мисля, че това е твоя работа — отвърна остро тя.

— Не е ли?

— Не.

— Адското ти хладнокръвие явно важи за всичко. Откъде знаеш, че сестрата няма да направи нищо?

— Тя също се притесни ужасно.

— Кажи ми, как стана такава?

— Каква? — попита Оливия, вече вбесена.

— Толкова… веща.

— О, да, Оливия е веща — повтори язвително тя. — Всеки в клиниката „Менинджър“ го знаеше.

— Защото наистина е така. Ти държиш всичко под контрол.

— Наистина го мислиш, нали? Аз, която сменям осем хиляди настроения в минута и притежавам торнадо от чувства, аз, която мога да бъда пометена от една-едничка дума, от една сричка — аз държа всичко под контрол? Боже мой, ти си сляп — заключи тя и се върна в тоалетната с кърпите.

Оливия дойде с автобуса в болницата на другия ден — петдесет минути пътуване в едната посока — и в стаята ми протече същата възхитителна сцена, след което тя почисти и докато беше в банята, за да изхвърли салфетките, смени водата във вазата, за да се запазят свежи цветята.

Госпожица Клемънт вече се грижеше за мен, без да говори. Въпреки успокоителните думи на Оливия не можех да повярвам, че сестрата не е казала на някого и че възмездието няма да дойде, след като напусна болницата и се върна в училище. Бях убеден, както би бил и баща ми, че понеже са ме хванали на калъп с Оливия в болничната стая, следва да очаквам главоломна катастрофа.

Оливия беше очарована, че съм касапски син. Изглежда, й беше далече по-интересно, че съм син на касапин, отколкото това, което за мен не беше без значение — че тя е лекарска дъщеря. Никога преди не бях излизал с лекарска дъщеря. Бащите на повечето ми познати момичета имаха квартални магазинчета като нашето или бяха търговци, които продаваха вратовръзки, алуминиеви обшивки или застраховки „Живот“, или бяха електротехници, водопроводчици или нещо такова. В болницата, след като получих оргазма си, тя почти веднага започна да ме разпитва за месарницата, а аз почти веднага осъзнах, че за нея аз съм нещо като сина на укротител на змии или цирков артист, отгледан под шапитото.

— Разкажи ми още — примоли се тя. — Искам да чуя повече.

— Защо? — попитах.

— Защото не знам нищо за тези неща и защото толкова те харесвам. Искам да науча всичко за теб. Искам да разбера какво те е направило това, което си, Маркъс.

— Ами магазинът ме направи това, което съм, ако изобщо нещо има значение, макар че какъв точно е резултатът, вече не съм убеден. Откакто дойдох тук, съм в доста объркано състояние на духа.

— Научил те е да се трудиш усърдно. Направил те е честен. Дал ти е почтеност.

— А, сериозно? Месарницата?

— Сто процента.

— Е, нека тогава ти разкажа за Шишкото. Като стана дума за почтеност, нека ти разкажа какво научих от този човек. Ще започна с него.

— Страхотно. Време за разказване на приказки. Дебелакът и как той научи Маркъс на почтеност.

Тя се засмя, изпълнена с очакване. Смях на дете, което го гъделичкат. Нищо специално, но аз останах като зашеметен като от всичко друго, свързано с нея.

— И така, всеки петък в магазина идваше един дебел човек и обираше всички тлъсти изрезки. Може да е имал име, но също така може да е нямал. Беше просто Шишкото. Идваше веднъж седмично и обявяваше: „Шишкото е тук“, претегляше цялата тлъстина, плащаше на баща ми и си заминаваше. Тлъстината се събираше в кофа за боклук — обикновена двайсетлитрова кофа, ей толкова голяма, и докато изрязвахме тлъстината, я хвърляхме там. Преди големите еврейски празници, когато хората се запасяваха с месо, се събираха по няколко кофи за него. Едва ли е плащал кой знае колко пари. По няколко долара на седмица, не повече. Е, нашият магазин беше близо до ъгъла, където спираше автобусът за центъра — автобус номер осем на „Лайънс Авеню“. В петък, след като Шишкото натовареше тлъстината, оставяше кофите, а аз трябваше да ги измия. Спомням си как веднъж едно от симпатичните момичета от класа ми подхвърли: „О, когато автобусът спря пред магазина на баща ти, те видях как почистваш кофите за отпадъци“. Тогава отидох при баща ми и му казах: „Това съсипва социалния ми живот. Повече не мога да почиствам боклукчийските кофи“.

— Чистел си ги пред магазина? — поинтересува се Оливия. — Направо на улицата?

— Че къде другаде? Имах четка за изстъргване, препарат, слагаш малко вода с препарата и стържеш вътре. Ако не го изчистиш добре, започва да смърди. Гранясва. Но едва ли ти се слушат такива работи.

— Напротив, слушат ми се.

— Имах те за голяма светска дама, но в много отношения ти си дете, нали?

— Разбира се. Нима не е победа на моята възраст? Ти би ли искал да е другояче? Продължавай. Миеш кофите за отпадъци, след като той си тръгне…

— Та значи, вземаш кофа вода, изливаш я вътре, заплакваш и изхвърляш водата в улея, оттам тя потича покрай бордюра, повлича боклуците отстрани на шосето и изчезва в шахтата при завоя. Повтаряш цялата процедура още веднъж и готово, кофата е чиста.

— И ти реши — обади се през смях Оливия, не, не точно през смях, а по-скоро като гризна стръвта на смеха, — че така няма да завъдиш гаджета.

— Да, така реших. И затова казах на шефа — винаги се обръщах към баща ми така, — та, викам му: „Шефе, не мога повече да се занимавам с тези кофи за отпадъци. Съученичките ми минават по улицата, автобусът им спира пред магазина и ме виждат как мия боклукчийски кофи, а на другия ден трябва да ги поканя да излязат с мен на кино в събота вечер? Шефе, не мога да го направя“. А той ми отвърна: „Срам ли те е? Защо? От какво те е срам? Единственото, от което човек трябва да го е срам, е кражбата. Нищо друго. Ще продължаваш да чистиш кофите за отпадъци“.

— Страхотно — възкликна тя и този път ме омагьоса със съвсем различен смях — смях, изпълнен с любов към живота във всичките му неочаквани обаятелности. В този момент човек би си помислил, че цялата Оливия е събрана в нейния смях, докато всъщност тя бе събрана в белега си.

За нея беше „страхотно“ и я забавляваше много, когато й разказах за Големия Менделсон, който работеше за баща ми, когато бях малък. „Големия Менделсон беше цапнат в устата — започнах аз. — Мястото му наистина беше отзад, в хладилното помещение, а не отпред, при клиентите. Но аз бях на седем-осем години, а той имаше отвратително чувство за хумор и понеже му викахме Големия Менделсон, ми се струваше най-смешният човек на света. Накрая се наложи баща ми да се отърве от него.“

— Какво направи Големия Менделсон, че баща ти да го уволни?

— Ами в четвъртък сутрин баща ми се връщаше от пазара на пилци и стоварваше всичката стока на купчина, за да могат хората да си изберат каквото им хареса за уикенда. Стоварваше всичко на масата. Както и да е, една жена, госпожа Склон, имаше следния навик: ще вземе пиле, ще му подуши устата, а после и задника. После ще вземе друго, пак устата и пак задника. Правеше това всяка седмица, и то толкова много пъти, че Големия Менделсон не можа да се въздържи и един ден й рече: „Госпожо Склон, вие дали ще се представите добре на такава проверка?“. Тя толкова се вбеси, че грабна един нож от плота и извика: „Само да съм те чула да ми говориш така втори път, заколвам те!“.

— И баща ти го уволни заради това?

— Налагаше се. Дотогава вече беше изпуснал доста такива реплики. Но специално за госпожа Склон, Големия Менделсон беше прав. Госпожата не беше безпроблемна дори за мен, а аз бях най-милото момче на света.

— Никога не съм се съмнявала — отбеляза Оливия.

— Е, за добро или за лошо, наистина бях такъв.

— Си. Все още.

— Госпожа Склон беше единствената сред клиентите ни, която не желаеше да ме уреди с дъщерите си. При нея номерата ми не минаваха. Ничии номера не минаваха. Носех й поръчката. И тя винаги, винаги я изваждаше. А винаги поръчваше доста. И я изваждаше от торбата, разопаковаше восъчната хартия и вадеше всичко, претегляше месото, за да е сигурна, че не сме я ударили в кантара. А аз бях длъжен да стоя и да наблюдавам цялото представление. Винаги бързах, защото винаги трябваше да разнеса поръчките възможно най-скоростно, за да мога да се върна в училищния двор и да ритам топка. Така че в един момент се научих да правя друго — нося й поръчката на задния вход, оставям я на стълбите, чукам на вратата веднъж и дим да ме няма. Тя обаче ме сгащваше. Винаги. „Меснър! Маркъс Меснър! Касапският син! Веднага ела обратно!“ Всеки път щом се озовях в компанията на госпожа Склон, имах чувството, че съм във вихъра на събитията. С Големия Менделсон също. Наистина го мисля, Оливия. С хората в месарницата се чувствах така. Това място ме зареждаше с радост. — Но това беше преди, помислих си, преди баща ми да бъде превърнат в безпомощен роб на мислите си.

— Значи госпожа Склон е имала везна в кухнята си? — попита Оливия.

— В кухнята, да. Не точно везна. Беше кантарче за мерене на бебета. Освен това никога не бе намирала нещо нередно. Но задължително мереше месото и винаги ме хващаше, като се опитвах да избягам. Не можех да й избягам на тази жена. Даваше ми по четвърт долар бакшиш. Беше доста добър бакшиш. Повечето даваха дребни стотинки.

— Бил си от скромен произход. Като Ейбрахам Линкълн. Честният Маркъс.

— Ненаситната Оливия.

— А като започна войната? Тогава месото на дажби ли беше? Имаше ли черен пазар? Баща ти купуваше ли на черно?

— Дали е подкупвал собственика на кланицата? Да. Но клиентите му невинаги успяваха да получат купони, а се случваше да им дойдат гости или да приютят роднини и те нямаше как да не ги нагостят с месо, така че всяка седмица давахме на кланицата малко суха пара, а човекът ни осигуряваше допълнително месо. Нищо особено. Ставаше някак естествено. Но в други отношения баща ми беше човек, който никога не нарушава законите. Мисля, че това бе единственият закон, който някога е нарушавал, а в онези дни всички го правеха — в една или друга степен. Не знам дали знаеш, но кашерното месо трябва да се мие веднъж на три дни. Баща ми вземаше една метличка и кофа с вода и измиваше цялото месо. Но на някои еврейски празници се налагаше да затваряме — макар самите ние да не ги спазваме стриктно, все пак сме евреи в еврейски квартал, а още повече и кашерни месари. Веднъж, за един еврейски празник, баща ми забравил, така ми каза. Да речем, че Седер Песах се пада в понеделник или вторник, а той измил месото предния петък. В понеделник или вторник трябва да отиде и да го измие още веднъж, но този път забравил. Е, никой нямало как да знае, че баща ми е забравил, той обаче знаел и не продал месото на никого. Взел го и го продал на загуба на Мюлер, който държи обикновена месарница на улица „Бъргън“. Сид Мюлер. Но баща ми не би продал такова месо на клиентите си. Избрал да загуби пари.

— Значи, си се научил на почтеност от него, в магазина.

— Вероятно. Всъщност не мога да кажа, че съм научил нещо лошо от него. Това би било невъзможно.

— Късметлията Маркъс.

— Така ли мислиш?

— Знам го.

— Разкажи ми какво е да си докторска дъщеря.

Докато ми отговаряше, лицето й изгуби цвета си.

— Няма нищо за разказване.

— Все пак…

Не ме остави да довърша.

— Научи се да бъдеш тактичен — заяви хладно тя и с тези думи сякаш бе врътнала ключ или дръпнала щепсел, сякаш през нея премина вълна лошо настроение, лицето й угасна. За пръв път в мое присъствие същото се случи и с красотата й. Угасна. Игривостта и блясъкът изведнъж секнаха, веселостта при историите за месарницата секна и бе заменена от ужасна, болезнена бледност в мига, когато пожелах да узная повече за нея.

Престорих се на безразличен, но бях шокиран, толкова шокиран, че заличих почти незабавно от съзнанието си този момент. Все едно някой ме завъртя и продължи да ме върти отново и отново, докато ми се зави свят, и ми беше нужно първо да възстановя равновесието си, преди да мога да отговоря: „Добре тогава, щом трябва да се науча да бъда тактичен, ще бъда тактичен“.

Но не бях щастлив, а преди това се бях чувствал толкова щастлив не само защото бях събудил смеха на Оливия, но и защото си спомних баща ми такъв, какъвто го познавах някога — какъвто винаги е бил, — през онези безгрижни, еднообразни дни, когато хората се чувстваха спокойни и домът им не бе под заплаха. Помнех баща ми, сякаш той все още беше такъв и в живота ни не бе настъпил идиотският обрат. Помнех го тогава, когато той бе всичко друго, но не и беззащитен — когато беше безспорният шеф — безапелационен, авторитетен, но без да те потиска, а аз, неговото дете и наследник, се чувствах толкова удивително свободен.

Защо тя не ми отговори, когато я попитах какво е да си докторска щерка? Отначало заличих този момент, но по-късно той се върна в съзнанието ми и отказа да си тръгне. Заради развода ли беше, затова ли не искаше да говори толкова? Или имаше нещо по-страшно? „Научи се да бъдеш тактичен.“ Защо? Какво имаше предвид?

В неделя преди обяд пристигна майка ми и двамата се усамотихме на слънчевата покрита веранда в дъното на коридора, за да поговорим. Исках да й покажа колко солидно се държа на краката си и колко надалече мога да вървя, и как като цяло се чувствам отлично. Радвах се да я видя тук, далече от Ню Джърси, в тази непозната за нея част на страната — подобно нещо не се беше случвало никога преди, — но знаех, че когато Оливия дойде, ще се наложи да ги запозная и че майка ми, която не пропускаше нищо, ще забележи белега на китката на Оливия и ще ме попита какво правя с момиче, което е правило опит за самоубийство — въпрос, чийто отговор все още не знаех. Рядко минаваше и час, без да си го задам.

Отначало си мислех да кажа на Оливия да не идва в деня, когато ще дойде майка ми. Но вече я бях наранил достатъчно с глупавата си забележка, че е правила свирка на Котлър, а после още веднъж, като най-невинно я бях попитал какво е да си докторска дъщеря. Не исках да я наранявам още веднъж, затова не направих нищо, за да задържа белега й извън обсега на орловия поглед на майка ми. Не сторих нищо, което ще рече, че постъпих по най-грешния начин. За пореден път.

Майка ми беше изтощена от пътуването с нощния влак — последвано от едночасов трансфер с автобус — и макар да бяха минали едва няколко месеца, откакто се бяхме видели за последно у дома, ми се стори доста остаряла — по-измъчена и измършавяла майка от тази, която бях оставил. Един непривично изтерзан поглед, непривичен за нея, разкри пред мен по-дълбоки бръчки и се впи в чертите й, вкопчи се в кожата й. Колкото и да се опитвах да я успокоя, че съм добре — както и себе си, че тя е добре, — и макар да я излъгах, че всичко в „Уайнсбърг“ е повече от прекрасно, от нея се излъчваше тъга, която беше толкова непривична, че накрая трябваше да попитам:

— Мамо, има ли нещо не наред, за което не знам?

— Има нещо не наред, за което знаеш. Баща ти. — И ме изуми още повече, като избухна в плач.

— Болен ли е? Да няма нещо?

— Марки, мисля, че откача. Не знам как другояче да се изразя. Нали помниш какво ти говореше за операцията? Сега е така с всичко. Баща ти, който би се опълчил на всяка трудност в семейството, би изтърпял всяко изпитание в магазина, би се държал мило и с най-досадния клиент… Дори когато ни обраха и крадците го заключиха в хладилника и изпразниха касата, нали помниш какво каза той: „Пари се печелят. Слава богу, че никой от нас не пострада“. Същият човек, който изрече тези думи и който вярва в това, сега просто се побърква от притеснения. Това е човекът, който, след като Аби загина във войната, беше неотлъчно до чичо Музи и леля Хилда, който след смъртта на Дейв е упование за чичо Шеки и леля Герти, който до ден-днешен е стожерът на цялото семейство Меснър след всичките им трагедии — ела сега да видиш какво става, когато единственото, което прави, е да кара камиона. Шофира из окръг Есекс цял живот, а изведнъж започва да раздава заповеди, все едно на пътя е пълно с маниаци и той е единственият нормален. „Гледай го тоя, виж какво прави. Видя ли я тая жена, луда ли е? Защо хората пресичат на жълто? Да ги блъснат ли искат, не искат ли да живеят и да видят как внуците им растат, как отиват на училище и се женят?“ Сервирам му вечерята, а той души храната, все едно се опитвам да го отровя. Сериозно ти говоря. „Това прясно ли е — пита ме, — помириши го.“ Храна, която съм сготвила аз, в безукорната ми кухня, а той не я яде, защото си мисли, че може да е развалена и да го отрови. На масата сме само аз и той, аз се храня, той — не. Ужасно е. Седи и не докосва чинията си, чака да види дали няма да се гътна.

— И в магазина ли се държи така?

— Да. Страх го е от всичко. „Губим клиенти. Супермаркетът ни съсипва бизнеса. Продават богато разнообразие от стоки почти без надценка, да не мислиш, че не го знам. Удрят в кантара, уж половин кило пилешко струва по седемнайсет цента, а го смятат по двайсет. Знам им номерата, абсолютно съм убеден, че мамят клиентите…“ И така, скъпи, в тоя дух, ден и нощ. Вярно, че бизнесът ни замира, но същото важи за всеки друг бизнес в Нюарк. Хората се местят в предградията и бизнесът върви след тях. Кварталът преживява революция. Нюарк не е какъвто беше по време на войната. В града хората също пострадаха, но не е чак като да умират от глад. Имаме разходи, но кой няма? Аз оплаквам ли се, че се налага пак да работя? Не. Никога. А той това прави. Аз подготвям и опаковам поръчката така, както съм я подготвяла и опаковала двайсет и пет години, а той ми вика: „Не така, на клиентите не им харесва така! Така си се разбързала да се прибереш, че виж как си я опаковала!“. Оплаква се дори как приемам поръчки по телефона. Хората предпочитат да разговарят с мен, да поръчват на мен, понеже аз им показвам съчувствие. Ама според него бърборя много с клиентите. Вече не търпи да бъда мила с хората! На телефона съм, приемам поръчка и казвам: „О, значи пристигат внуците. Колко хубаво! Харесва ли им училището?“. А баща ти грабва слушалката от ръката ми и отсича: „Ако искате да си говорите с жена ми, обадете се вечер, не в работно време“, и затваря. Ако това продължава, ако не се вразуми, ако ще трябва и занапред да го гледам как гони граха с вилицата из чинията и как се оглежда като обезумял за хапчето цианид… Скъпи, на това ли му викат промяна на личността, или на баща ти му се е случило нещо ужасно? Дали не е нещо ново? Ей така, изневиделица? На петдесет? Или е било нещо отдавна спотаено, което е изплувало на повърхността? Нима е възможно толкова години да съм живяла с бомба със закъснител? Знам само, че нещо е превърнало мъжа ми в друг човек. Собственият ми скъп съпруг, а сега съвсем се обърках и не знам един човек ли е, или са двама!

Тя замълча, обляна в сълзи — майка ми, която никога не плаче, никога не трепва, образованото, родено в Америка момиче, което научи идиш от баща ми, за да може да разговаря с по-възрастните клиенти, възпитаничката на гимназията „Саут Сайд“, която с търговското си образование спокойно би могла да работи като счетоводител в някой офис, но вместо това се бе научила да кълца месо и да го приготвя, за да работи редом до баща ми в магазина — до баща ми, чиято непоклатима надеждност, чиито здрав разум и последователност в мисленето ме бяха изпълвали с увереност през цялото ми безоблачно детство. В крайна сметка тя пак стана счетоводител — по-точно казано, и счетоводител, който, след като се прибере от цял ден работа в магазина, се заемаше да води сметките нощем и всяко последно число на месеца изпращаше пликовете с нашето лого „Кашерно месо Меснър“ с нарисувана в левия горен ъгъл мъничка кравичка, а срещу нея вдясно — пиле. Докато растях, нищо не можеше да ми вдъхне повече увереност от тези миниатюрни рисунки върху пликовете и силата, която се излъчваше от тях. Имало едно време едно прекрасно, дисциплинирано и трудолюбиво семейство, от което струяло единство, но което в един момент започнало да се плаши от всичко, и ето че сега майка ми се побъркваше от мъка, защото не беше съвсем сигурна дали да припише всичко на „промяна на личността“. А аз просто бях избягал от къщи.

— Може би трябваше да ми кажеш — рекох. — Защо не ми каза, че положението е чак толкова зле?

— Не исках да те тревожа в училище. Имаш си уроци.

— Как мислиш, кога започна всичко?

— Онази нощ, когато те заключи отвън. Тогава започна. Тогава всичко се промени. Нямаш представа колко съм се борила с него, преди да се прибереш онази нощ. Никога не съм ти споменавала. Не исках да го карам да се чувства още по-неловко. „Какво ще постигнеш, като заключваш вратата два пъти? — попитах го. — Наистина ли искаш синът ти да не влезе в къщата, затова ли заключваш два пъти? Мислиш си, че му даваш урок? Ами ако той ти даде един урок и отиде да спи другаде? Защото именно това би направил един разумен човек, ако се озове заключен отвън — няма да стои там на студа и да чака да пипне пневмония. Ще се вдигне и ще отиде някъде, където е топло и където е желан. Ще отиде да спи у приятел, ще видиш. Например у Стенли. Или у Алан. И техните родители ще го пуснат. Няма да стои със скръстени ръце, не и Марки.“ Но баща ти не трепна. „Откъде да знам къде е в този час? Откъде да знам, че не е в някой бардак?“ Легнали сме си, а той за какво ми говори — за това, дали синът ми е в бардак, или не. „Откъде да знам — пита ме, — че не е някъде навън и не си съсипва живота?“ Не можах да го овладея, и ето резултата.

— Какъв е резултатът?

— Че сега живееш насред Охайо и той обикаля къщата и крещи: „Защо го оперираха от апендицит в болница на осемстотин километра от къщи? Нима в Ню Джърси няма болници, където може да бъде отстранен един апендикс? В този щат се намират най-добрите болници на света! Какво изобщо прави той там?“. Страх, Маркъс, страхът се процежда през всяка пора, гневът изтича през всяка пора и не знам как да спра нито едното, нито другото.

— Заведи го на лекар, мамо. Заведи го в някоя от онези тъй прекрасни болници в Ню Джърси и ги застави да разберат какво му е. Може да му дадат нещо, което да го успокои.

— Не се шегувай с това, Марки. Не се шегувай с баща ти. Всичко това са дамги на трагедията.

— Но аз не се шегувам, говоря сериозно. Като те слушам, наистина си мисля, че има нужда от лекар. Нека някой го прегледа. Не може всичко да се стовари на твоята глава.

— Но баща ти си е баща ти. Няма и един аспирин да изпие, ако го боли глава. Не се предава. Не отива на лекар и заради кашлицата си. Него ако питаш, хората се глезят. „От цигарите е — отсича и край, това решава въпроса. — Баща ми е пушил цял живот. Аз пуша цял живот. Шеки, Музи и Арти също пушат цял живот. Меснърови пушат. Не ми трябва доктор, за да ми каже как се реже пържола от врат, както не ми е нужен лекар, за да ми обяснява за пушенето.“ Вече не може да кара в задръстване и да не натиска клаксона на всеки, който го доближи, а когато му кажа, че не е нужно да натиска клаксона, ми крещи: „Не е ли? С всичките тия откачалки, дето карат по пътищата?“. Но той си е такъв — той е откачалката на пътя. И повече не се трае.

Колкото и да бях притеснен за състоянието на майка ми, колкото и да бях разтревожен да я видя толкова разстроена — нея, котвата и опората на нашия дом, която зад тезгяха на месарницата беше истински виртуоз с касапски сатър до мозъка на костите си, не по-малко от баща ми, — думите й ми напомниха защо изобщо съм в „Уайнсбърг“. Да оставим настрана църквата, да оставим настрана Кодуел и проповедите на доктор Доунхауър, полицейския час на момичетата и всичко останало, което не му беше наред на това място — приеми го, каквото е, и се възползвай. Защото, като напусна дома си, ти спаси живота си. Спаси неговия живот. Аз бих го гръмнал, за да му затворя устата. Бях готов да го гръмна и сега заради това, което причиняваше на майка ми. И все пак това, което причиняваше на себе си, беше по-страшно. Но как да застреляш човек, чиято лудост на петдесетгодишна възраст не само разстройва живота на жена му и променя непоправимо този на сина му, ами съсипва и неговия собствен?

— Мамо, трябва да го заведеш при доктор Шилдкрет. Той вярва на доктор Шилдкрет. Кълне се в доктор Шилдкрет. Да чуем какво мисли доктор Шилдкрет.

Самият аз нямах особено високо мнение за Шилдкрет, най-малко ме интересуваше какво мисли; беше лекар на семейството ни само защото беше ходил в едно училище с баща ми и бе израсъл в безпаричие на същата бедна улица в предградие на Нюарк. Понеже бащата на Шилдкрет беше „мързеливо копеле“, а майка му — изстрадала женица, която по скромното мнение на баща ми била „светица“, техният син идиот беше станал наш семеен лекар. Проклети да сме, но не знаех кого или какво друго да препоръчам освен Шилдкрет.

— Няма да отиде — поклати глава майка ми. — Вече му предложих. Отказва. Нищо му нямало, проблемът бил в другите.

— Тогава иди ти при Шилдкрет. Кажи му какво става. Чуй какво ще те посъветва. Може да го изпрати на специалист.

— Специалист по шофиране из Нюарк, без да натискаш клаксона на всяка кола, която те доближи? Не. Не мога да причиня това на баща ти.

— Кое?

— Да го злепоставям пред доктор Шилдкрет. Ако разбере, че съм ходила да говоря зад гърба му, ще остане съкрушен.

— Затова по-добре съкрушената да си ти? Погледни се. Та ти си развалина. Ти, която си толкова силна, да допуснеш да станеш развалина. Същата развалина, която бих станал и аз, ако бях останал с него в онази къща още един ден.

— Скъпи… — Тя посегна и ме хвана за ръката. — Скъпи, мога ли? Дали е възможно? Изминах целия този път, за да ти задам този въпрос. Ти си единственият, с когото бих могла да споделя.

— Дали е възможно какво? Кой въпрос?

— Не мога да изрека думата.

— Коя дума?

— Развод.

И тогава, докато ръката ми все още беше в нейната, тя ги сграбчи и двете и покри с тях устата си. В нашата еврейска общност разводът бе нещо непознато. Бях научен да вярвам, че такова нещо в еврейския свят не съществува. Разводът беше нещо срамно. Разводът беше нещо скандално. Разтурването на едно семейство посредством развод бе равносилно на престъпление. Като дете не чух сред приятелите, съучениците или семейните ни приятели дори за едно семейство с разведени родители, с пияници или пък, като се замисля, с куче. Бях възпитан да се отнасям и към трите с възмущение. Единственото, с което майка ми би ме изненадала повече, би било да ми каже, че е отишла да си купи немски дог.

— О, мамо, трепериш. В шок си. — Аз също. Дали би могла? Защо пък не? Аз избягах в „Уайнсбърг“, защо тя да не получи развод? — Омъжена си за него вече двайсет и пет години. Ти го обичаш.

Тя енергично тръсна глава.

— Не го обичам! Мразя го! Седя в колата, докато той кара и ми крещи как всички са криви, само той е прав, а аз го мразя и го ненавиждам вдън душа!

Тази страст и плам изненада и двама ни.

— Не е вярно — възразих. — Макар сега да ти се струва така, това не е постоянно състояние. Чувстваш се така само защото мен ме няма и ти си сама с него, и не знаеш как да подходиш. Моля те, иди при доктор Шилдкрет. Поне е някакво начало. Помоли го за съвет. — Междувременно се притеснявах Шилдкрет да не каже: „Прав е. Хората вече не знаят как да карат. И аз съм го забелязал. В наше време влезеш ли в колата, все едно държиш живота си в ръце“.

Шилдкрет беше тъпанар и некадърник и беше цял късмет, че проблемът с апендицита ми се появи, когато не му бях в обсега. Сигурно би ми предписал клизма, с което щеше да ме убие.

Да ме убие. Прихванал съм го от баща ми. Единственото, за което мислех, беше как някой може да ме убие. „Много си особен, знаеш ли. Ужасно много. Повече, отколкото съзнаваш.“ А Оливия има сетива за особените неща, нали така?

— Ще отида при адвокат — отсече майка ми.

— Не.

— Да. Вече ходих. Имам си адвокат. — Каза го безпомощно, както някой би изрекъл: „Фалирах“ или „Ще ми правят лоботомия“. — Сама ходих. Повече не мога да живея с баща ти в онази къща. Не мога да работя с него в магазина. Не мога да се возя с него в колата. Не мога повече да спя до него в леглото. Не го искам такъв до себе си — твърде е ядосан, за да лежи до него човек. Плаши ме. Това дойдох да ти кажа. — Вече не плачеше. Сега изведнъж бе станала себе си, готова и годна за битка, а аз аха да заплача, понеже знаех, че нищо от това не би се случило, ако си бях останал у дома.

Нужни са мускули, за да станеш касапин, а майка ми имаше мускули. Усетих го, докато ме прегръщаше, за да утеши сълзите ми.

Щом се върнахме от слънчевата веранда в стаята — като се разминахме с госпожица Клемънт, която като истинска светица любезно държеше погледа си извърнат, — заварихме вътре Оливия да натъкмява втория букет цветя, който беше донесла няколко минути по-рано. Ръкавите на пуловера й бяха навити нагоре, за да не ги намокри с водата, която беше наляла във втората намерена отнякъде ваза, и ето го там белега, белега на китката на същата онази ръка, която бе накарала госпожица Клемънт да замлъкне, същата ръка, с която провеждахме скверните си деяния в болничната стая, докато в стаите около нас хората пазеха поведение, съблюдаваха правилата и не си позволяваха дори да говорят на висок глас. Сега белегът на Оливия ми изглеждаше толкова ярък, сякаш се бе порязала преди броени дни.

Като дете, баща ми понякога ме водеше в кланицата на улица „Астър“ в нюаркския Айрънбанд. Заведе ме и на птичия пазар в дъното на „Бъргън“. На птичия пазар видях как убиват пилетата. Видях ги как убиват стотици пилета според изискванията на кашер. Най-напред баща ми избираше пилетата, които му харесват. Държаха ги в клетка, може би на пет нива, и той бъркаше и изваждаше едно, стискаше го за главата, за да се предпази от клюна, и опипваше гръдната му кост. Ако пилето започне да шава насам-натам, значи е младо и няма да е жилаво; ако стои сковано, бе повече от вероятно да е старо и жилаво. След това баща ми духаше в перата му, за да му види кожата — кожата трябваше да жълтее, да има мазнинка. Избраното пиле поставяше в една от техните кутии, след което касапинът, наречен шохет, колеше птиците ритуално. Изпъва шията назад — без да я скършва, просто я огъва, за да вижда какво върши, — след което с острия си като бръснач нож срязва гръкляна. За да бъде пилето кашерно, трябваше да го заколи с едно-единствено смъртоносно движение. Една от най-странните гледки, които си спомням от ранното ми детство, беше заколването на некашерно пиле и директното отсичане на главата му. Шат! Туф! После хвърлят обезглавеното пиле във фуния. Имаха шест-седем фунии в кръг. Там кръвта се оттичаше от тялото в огромен варел. Понякога краката на пилетата продължаваха да мърдат, а сегиз-тогиз по някое се изсулваше през фунията и поне така разправяха, тръгваше да бяга без глава. Такива пилета можели да се блъснат в зид, но пак бягали. Кашерните пилета също биваха пъхани във фуниите. Пускането на кръв, убиването — баща ми беше обръгнал на тези неща, но в началото аз, разбира се, се разстройвах, колкото и да се опитвах да не ми личи. Бях малък, шест-седемгодишен, но това беше работа и скоро приех, че работата е мизерна. Същото важеше и в кланицата, където, за да бъдат животните кашерни, кръвта трябва да се източи. В некашерна кланица могат да застрелят животното или да го зашеметят, могат да го убият по всякакъв начин, който им хрумне. Но за да бъде кашерно, трябва да му се източи кръвта до смърт. И понеже бях хлапето на касапина, което трябва да научи занаят, те увесваха животното за краката, за да му източат кръвта. Първо около задния крак се пристяга верига — така го приклещват. Но в същото време веригата е и за повдигане и скоро го повдигат, а животното виси на краката си и цялата му кръв се стича към главата и горната част на тялото. После вече са готови да го убият. Влиза шохет с кипа. Сяда в една ниша, поне така е в кланицата на улица „Астор“, поема главата на животното, полага я на коленете си, взема доста голям нож, казва една браша, благословия, и прерязва гръкляна. Ако го направи с едно движение, ако пререже трахеята, хранопровода, сънната артерия и не докосне гръбначния стълб, животното умира мигновено и е кашерно; ако са нужни две движения или пък животното е болно или осакатено, или ножът не е идеално остър, или докосне дори лекичко гръбначния стълб, животното не е кашерно. Шохетът прерязва гърлото от ухо до ухо, после оставя тялото да виси, докато цялата кръв се изцеди. Все едно е взел кофа кръв, все едно е взел няколко кофи и ги е излял всичките едновременно, защото точно така блика кръвта от артериите върху пода, циментов под с улеи. Онзи стои, обут в ботуши, нагазил до глезените в кръв въпреки отводнителния канал — и аз видях всичко това като дете. Много пъти го видях с очите си. Според баща ми беше важно да го виждам — същият този човек, който сега се страхуваше от всичко заради мен и поради някаква причина се страхуваше за себе си.

Та искам да кажа: това е, което се бе опитала да стори Оливия, да се самоубие според правилата за кашер, като изпразни тялото си от кръв. Ако беше успяла, ако беше свършила работата майсторски с едно идеално движение на острието, щеше да бъде кашерна според изискванията на равинския закон. Издайническият белег на Оливия се дължеше на опита й да извърши собственото си ритуално убийство.

Високия ръст съм наследил от майка ми. Тя беше едра, масивна жена, само няколко сантиметра под метър и осемдесет, извисяваше се не само над баща ми, ами и над всички майки в квартала. С тъмните си рунтави вежди и невчесана прошарена коса (и в магазина с губите си сиви дрехи под оцапаната с кръв бяла престилка) тя бе убедително въплъщение на труженичката — нещо като съветската колхозничка в пропагандните плакати за отвъдокеанските съюзници на Америка, които висяха по стените на началното училище по време на Втората световна война. Оливия беше крехка и светла и макар да бе висока метър седемдесет и четири-пет, пак изглеждаше дребничка до майка ми, така че когато жената, навикнала да работи в омазана с кръв бяла престилка, като размахва дълги ножове, наострени като мечове, и да отваря и затваря тежката врата на хладилника, подаде на Оливия ръка да се здрависат, аз видях не само как трябва да е изглеждала Оливия като малка, ами и колко незащитена е тя от смущение, когато смущението я връхлети с пълна сила. Нежната й ръчица не само бе сграбчена като крачето на агънце сукалче в огромната мечешка лапа на майка ми; самата тя все още беше сграбчена от онова, което я бе подтикнало, едва броени години след детството, най-напред да започне да пие, а после и да застане на ръба на унищожението. Беше мека и крехка до мозъка на костите си, наранено малко момиченце, и най-накрая осъзнах това единствено защото майка ми, дори подложена на насилие от страна на баща ми и готова да стигне чак до развод, което би било равносилно на убийството му — да, вече го видях и него мъртъв, изобщо не беше мека и крехка. Фактът, че баща ми бе принудил майка ми да отиде сама при адвокат и да повдигне въпроса за развод, беше проява не на слабостта й, а на смазващата сила на необяснимата промяна в нея, на това, че съпругът й изведнъж се бе преобърнал с хастара навън и неумолимо сипеше предупреждения за надвиснала катастрофа.

Майка ми се обръщаше към Оливия с „госпожице Хътън“ през всичките двайсет минути, които двете прекараха с мен в болничната ми стая. Иначе поведението й — както и поведението на Оливия — беше безукорно. Не задаваше неудобни въпроси, не любопитстваше за миналото й и не се опитваше да си обясни какво говори за отношенията между нас двамата фактът, че Оливия подрежда цветя в стаята ми — тя просто се държеше възпитано. Представих Оливия като моя състудентка, която идва да ме информира за домашните и носи в училище писмените работи, които подготвям, за да не изоставам с материала. Не я засякох нито веднъж да гледа китките на Оливия, нито пък забелязах да й хвърля подозрителни или неодобрителни погледи. Ако майка ми не се бе омъжила за баща ми, би могла без никакъв проблем да си намери далече по-квалифицирана работа, изискваща далече повече от нивата на дипломатичност и интелигентност, приложими в месарницата. Внушителната й фигура противоречеше на финеса, на който бе способна, когато обстоятелствата налагаха проницателност в сфери на живота, където баща ми беше невежа.

Оливия, както казах, също не ме разочарова. Дори не трепна от непрестанното обръщение „госпожице Хътън“, макар че аз се сепвах всеки път. Какво в нея налагаше подобна официалност? Едва ли, понеже не е еврейка. Макар майка ми да беше местна нюаркска еврейка, типична за класата, времето и произхода си, не беше някоя глупава провинциалистка и знаеше прекрасно, че като живее в сърцето на Американския запад в средата на XX век и че синът й повече от вероятно ще подири компанията на момичета, изповядващи преобладаващата, повсеместна, едва ли не официална американска религия. В такъв случай външният вид на Оливия ли я накара да се дръпне, онова нейно излъчване на привилегирована особа, сякаш никога в живота си не се бе изправяла дори пред едничка трудност? Или бе заради крехкото и младо момичешко телце? Възможно ли беше майка ми да не е подготвена за онази гъвкава физическа нежност, увенчана с изобилна грива от кестенява коса? Защо да повтаря отново и отново „госпожице Хътън“ на възпитано деветнайсетгодишно момиче, което — доколкото на нея й бе известно — не бе направило нищо друго, освен да помага на възстановяващия се след операция неин син в болницата? Какво я бе поставило нащрек? Какво я бе разтревожило? Едва ли бяха цветята, макар че те не помагаха. Единственият отговор бе, че е хвърлила бърз поглед към белега и поради тази причина за нея е невъзможно да изрече малкото име на Оливия. Значи, беше белегът в съчетание с цветята.

Белегът бе обсебил майка ми и Оливия го знаеше, аз също го знаех. Всички го знаехме, поради което едвам успявахме да се съсредоточим върху думи, изречени за каквото и да било друго. Оливия издържа в компанията на майка ми цели двайсет минути — сърцераздирателен акт на храброст и сила.

Веднага щом Оливия си тръгна, за да хване автобуса обратно за Уайнсбърг, майка ми отиде в банята не за да се измие, а за да измие мивката, ваната и тоалетната чиния със сапун и хартиени кърпи.

— Мамо, недей — извиках я. — Преди малко слизаш от влака. Всичко е достатъчно чисто.

— Тук съм, нужно е, ще го направя.

— Нищо не е нужно. Тук чистят всяка сутрин, рано-рано.

Но на нея й беше нужно повече, отколкото на банята. Работа — някои хора копнеят за работа, каквато и да е работа, колкото и да е черна и нелицеприятна, за да изцедят горчивината от живота си и да се прочистят от убийствените мисли. Докато излезе, пак бе станала майка ми, търкането и лъскането бяха възстановили женствената топлота, с която винаги ме бе обгръщала. Спомням си, че като дете в училище изразът „работеща майка“ изскачаше в главата ми винаги когато се сетех за майка — работеща майка, но не защото работата беше бреме за нея. За мен майчинското й величие извираше от факта, че тя съперничеше на баща ми по касапската си мощ.

— Е, разкажи ми за училището — подхвана тя и се настани на един стол в ъгъла на стаята, докато аз се подпрях на една възглавница на леглото. — Разкажи ми какво учите.

— Американска история до 1865 година. От първите заселници в Джеймстаун и Масачузетс Бей до края на Гражданската война.

— Харесва ли ти?

— Да, мамо, харесва ми.

— Какво друго учите?

— Основи на американската държавност.

— Това пък какво е?

— Как е устроена държавата. На какво се опира. Законите. Конституцията. Разделението на властта. Трите власти. Учил съм гражданско право в гимназията, но не сме навлизали в такива подробности за устройството на държавата. Интересен курс. Четем документи. Четохме някои казуси от Върховния съд.

— Това е чудесно за теб. Точно в сферата на интересите ти. Ами учителите?

— Стават. Не са гениални, но нямам проблеми с тях. И бездруго не са последна инстанция. Има си учебници, има и библиотека — разполагам с всичко необходимо на един мозък да получи образование.

— И си по-щастлив далеч от дома?

— Да, мамо, по-добре се чувствам. — Чувствам се по-добре, защото ти не си далече оттам, добавих наум.

— Почети ми малко, скъпи. Почети ми нещо от учебниците си. Искам да чуя какво учиш.

Взех първия том на „Развитието на Американската република“ — книгата, която Оливия ми бе донесла от стаята ми в общежитието, отворих я напосоки и започнах да чета от началото на главата, която вече бях минал: „Администрацията на Джеферсън“, с подзаглавие: „Революцията от 1800 година“. „Томас Джеферсън — започнах — години по-късно разсъждава върху събитията, изпълнили неговия интензивен живот, и стига до заключението, че избирането му за президент е революция досущ като революцията от 1776 година. Според собствената му оценка той спасил страната от монархия и милитаризъм и я върнал към по-простичкото републиканско устройство. Но опасност от монархия на практика никога не е съществувала; човекът, спасил страната от милитаризъм, е Джон Адамс; а в малко опростеност няма нищо революционно.“

Продължих да чета: „Фишър Еймс предсказва, че с президент якобинец Америка ще попадне в безпощадните лапи на терора. При все това последвалите четири години са едни от най-спокойните на Републиканските олимпиади, белязани не от радикални реформи или народни брожения…“. Вдигнах глава насред изречението и видях, че майка ми почти е заспала на стола. На лицето й имаше усмивка. Нейният син й четеше на глас това, което учеше в колежа. Струваше си пътуването с влак и пътуването с автобус, а може би дори това, да види белега на ръката на госпожица Хътън. За пръв път от месеци тя беше щастлива.

И за да задържа това й състояние, аз продължих: „… а от мирното придобиване на територия, необятна като Съединените щати. Изборите от 1800–1801 година водят по-скоро до промяна на хората, отколкото на мерките, и до прехвърляне на федерална мощ от географската ширина на Масачузетс към тази на Вирджиния…“. Тя вече беше заспала дълбоко, но аз продължих да чета. Джеймс Мадисън. Джеймс Монро. Джон Куинси Адамс. Бих стигнал чак до Хари Труман, ако това би ми помогнало да успокоя съвестта си, задето бях оставил майка сама с пощръклелия ми баща.

Тя пренощува в хотел недалече от болницата и се върна при мен на другата сутрин, понеделник, преди да се качи на автобуса и после на влака към къщи. Мен самия щяха да ме изпишат от болницата същия ден подир обед. Сони Котлър се обади предната вечер. Тъкмо бил чул за операцията и въпреки конфуза от последната ни среща — към която никой от двама ни не се върна, — настоя да дойде да ме прибере от болницата с колата си и да ме закара до училището, където деканът Кодуел вече се бил погрижил да ми осигури легло за една седмица в малката лечебница към Студентската здравна служба. Можех да ходя да си почивам там по всяко време на деня, като продължа да посещавам часовете, без физическото. След това би трябвало да мога да изкачвам трите етажа до таванската ми стая в „Нийл Хол“. А още няколко седмици по-късно — да се върна и към работата ми в кръчмата.

Сутринта в понеделник майка ми вече изглеждаше на себе си — несъкрушима и несъкрушена. След като приключих с уверенията, че колежът се е погрижил прекрасно да бъде уредено всичко около прибирането ми, първото, което тя каза, беше:

— Няма да се разведа с него, Маркъс. Размислих. Ще го търпя. Ще направя каквото ми е по силите, за да му помогна, ако изобщо нещо може да му помогне. Ако това искаш от мен, това ще направя. Не ти трябват разведени родители, а аз не искам да имаш разведени родители. Вече съжалявам, че изобщо си позволих да ми хрумне подобна мисъл. Съжалявам, че я споделих с теб. Както го направих, тук, в болницата, при положение че ти тъкмо беше станал от кревата и се опитваше да правиш първи стъпки сам… не биваше. Не беше честно. Извинявам се. Ще остана с него, Маркъс, в добро и зло.

Очите ми се наляха със сълзи и аз тутакси ги покрих с длан, все едно можех или да ги скрия, или да успея някак си да ги натикам обратно с пръстите си.

— Поплачи си, Марки, и друг път съм те виждала да плачеш.

— Знам, че си ме виждала. Знам, че няма проблем. Просто не искам. Толкова съм щастлив… — Наложи се да замълча за момент, докато си възвърна гласа и се възстановя от усещането, че думите й са ме смалили до миниатюрното същество, което не е нищо друго, освен гола нужда от постоянно обгрижване. — Просто съм много щастлив да чуя това. Поведението му може да е нещо временно, нали разбираш? Такива неща се случват, нали, когато хората станат на определена възраст.

— Сигурна съм, че е така — успокои ме тя.

— Благодаря ти, мамо. За мен е голямо облекчение. Не мога да си го представя да живее сам. Само с магазина и работата си, без да има при кого да се прибира вечер, сам-самичък през уикендите… звучи невъобразимо.

— По-лошо е от невъобразимо, така че въобще не се напрягай да си го представиш. Но сега трябва да те помоля за нещо в замяна. Защото има нещо, което аз пък не мога да си представя. Никога досега не съм те молила за каквото и да било. Никога не съм го правила, защото не е имало за какво. Защото като син ти нямаш грешка. Винаги си се старал да бъдеш добро момче. Винаги си бил най-добрият син, когото може да има една майка. Но ще те помоля да прекратиш отношенията си с госпожица Хътън. Защото да си с нея, е невъобразимо за мен. Марки, ти си тук, за да се учиш, да изучаваш Върховния съд и Томас Джеферсън, да се подготвяш да влезеш в юридическия факултет. Тук си, за да можеш един ден да станеш личност в това общество, която да е за пример и към която да се обръщат за помощ. Тук си, за да не ти се налага да си от онези Меснърови като дядо ти и баща ти, и братовчедите ти, за да не работиш в месарница до края на дните си. Не си тук, за да си търсиш белята с едно момиче, стиснало бръснача, за да си пререже китките.

— Китката — поправих я. — Прерязала си е едната китка.

— Едната стига. Човек има само две, така че едната е предостатъчна. Марки, ще остана при баща ти и в замяна ще те помоля да я зарежеш, преди да си затънал и да не знаеш как да се измъкнеш. Искам да сключим сделка. Ще сключиш ли сделка с мен?

— Да.

— Така те искам! Това е то моето снажно, прекрасно момче! Светът е пълен с млади жени, които не са си рязали никакви китки — които не са рязали нищо. Милиони са. Намери своята сред тях. Не е задължително да е еврейка, може да е всякаква. Сега сме 1951 година. Не живееш в стария свят с моите родители и техните родители, и техните преди това. За какво ти е? Старият свят е далече, много е далече и всичко, свързано с него, отдавна го няма. Остана единствено кашерното месо. То е достатъчно. Стига. Трябва да стигне. И навярно ще стигне. Всичко друго ще се нагласи. Ние тримата никога не сме живели в бедност и няма да го допуснем и сега. Ние сме американци. Излизай с когото си поискаш, ожени се за когото си поискаш, прави каквото и с когото решиш — стига никога да не е докосвала бръснарско ножче до себе си с намерението да сложи край на живота си. Момиче, което е било наранено толкова дълбоко, че да пожелае такова нещо, не е за теб. Да искаш да изтриеш всичко, преди животът ти още дори да е започнал — категорично не! Нямаш работа с такъв човек, независимо че прилича на богиня и ти носи красиви цветя. Тя е прекрасна млада жена, няма никакво съмнение в това. Очевидно е добре възпитана. Макар да ми се струва, че във възпитанието й има повече, отколкото се вижда на повърхността. Човек никога не знае с тези неща. Никога не е ясно какво точно се случва зад стените на хорските къщи. Когато на детето нещо не му е наред, най-напред погледни семейството. Независимо от всичко, аз й симпатизирам. Нямам нищо против нея. Желая й късмет. Моля се животът й да не бъде пропилян напразно. Но ти си единственият ми син, единственото ми дете, нося отговорност не за нея, а за теб. Трябва да отрежеш тази връзка от корен. Потърси си приятелка другаде.

— Разбирам — отроних.

— Наистина ли? Или го казваш само за да избегнеш кавга?

— Не ме е страх от кавги, мамо. Знаеш го.

— Знам, че си силен. Изправи се срещу баща ти, а той не е за подценяване. И имаше право да му се опълчиш; между нас казано, гордея се с теб, задето застана насреща му. Но се надявам това да не означава, че когато си тръгна от тук, ще ти дойде друг акъл. Няма, нали, Марки? Щом се върнеш в училище, когато тя дойде да те види, когато започне да плаче и видиш сълзите й, няма да се разколебаеш, нали? Това момиче прелива от сълзи. Вижда се още от пръв поглед. Отвътре е цялата в сълзи. Можеш ли да устоиш на сълзите й, Маркъс?

— Да.

— Можеш ли да устоиш на истерично пищене, ако се стигне дотам? Можеш ли да устоиш на отчаяни молби? Можеш ли да извърнеш глава, когато изтерзана от болка те моли, умолява те да направиш нещо за нея, а ти да я отблъснеш? Да, на баща си можа да кажеш: „Не е твоя работа, остави ме на мира“. Но можеш ли да разчиташ на силата, която изисква такава постъпка? Защото освен другото, имаш и съвест. И се гордея, че имаш съвест, но тази съвест може да се превърне в твой враг. Имаш съвест и си състрадателен, и освен това си мил по душа, така че, отговори ми, способен ли си да направиш с момичето онова, което може да ти се наложи? Защото слабостта на другите може да те унищожи по същия начин, както и силата им. Слабите хора не са безобидни. Тяхната слабост може да се превърне в тяхна сила. Толкова нестабилен човек за теб може да се превърне в заплаха, Марки, в капан.

— Не е нужно да продължаваш, мамо. Спри дотук. Разбрахме се.

И тя ме пое в майчинските си обятия, ръцете й бяха силни колкото моите, ако не и повече, и рече:

— Толкова си емоционален. Емоционален си като баща си и всичките му братя. Ти си Меснър и приличаш на всички от рода Меснър. Някога баща ти беше чувствителният, разумният, единственият с глава върху раменете. Сега поради някаква причина той е не по-малко луд от останалите. Меснърови не са просто семейство месари. Те са семейство кряскачи и семейство, което тропа с крак и си блъска главата в стената, а изведнъж баща ти стана същият като тях. Не бъди такъв. Бъди по-велик от чувствата си. Не ти го налагам — животът го налага. В противен случай ще бъдеш пометен от чувствата си. Ще бъдеш повлечен в морето и никой никога няма да те види. Чувствата могат да бъдат най-големият проблем на живота. Чувствата могат да правят най-ужасните номера. Така постъпиха с мен, когато дойдох при теб и обявих, че ще се разведа с баща ти. Вече се справих с тези чувства. Обещай ми, че ти също ще се справиш със своите.

— Обещавам ти. Ще се справя.

Целунахме се и докато и двамата мислехме за баща ми, сякаш бяхме привлечени един към друг от отчаяния си копнеж да се случи чудо.

Бележки

[1] Хенри Лонгфелоу, „Стрелата и песента“. — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Филип Рот Възмущение (3)

Метаданни

Данни

Възмущение

Информация

История

Сваляне / Връзки

II

Филип Рот
Възмущение (3)