Роб Кид
Надвисналата буря (9)

Глава 8

Жан стоеше в долината и си разтъркваше главата. Не личеше да е пострадал сериозно.

— Нищо ми няма — провикна се той.

После се обърна и видя къде се намира. Задуха самотен вятър, който засвистя и застена между древните постройки. Вдигна зловещ, облак прах над безлюдните улици и разпиля някои от костите.

— Това място е прокълнато — отбеляза мрачно Фицуилям. — Хайде да се махаме оттук!

— Не, чакайте! Джак! — извика Арабела. — „Град, който е строен по добре изработен план, точно както са строили римляните.“ Рай за пиратите! — възкликна тя развълнувана. — И погледнете! — Арабела посочи към мъртвия център на града, където се издигаше нещо, подобно на пирамидите на ацтеките. Тогава забеляза в краката си монета, наведе се и я вдигна. Върху едната й страна бяха изсечени буквата „С“ и груб йероглиф на око. — Знакът на капитан Сам Каменното око! Това, Джак, е неговият остров. Това е царството на пиратите, което търсим!

Джак се огледа и се усмихна.

— Търсили сте точно това място ли? — попита от долу Жан.

— Търсим Меча на Кортес — обясни Джак.

Жан и Тюман промърмориха нещо на техния си език. Констанс изсъска ей така, напосоки.

— Но как е възможно? — изуми се Фицуилям. — Островът, на който слизаме по една случайност след бурята, се оказва пак по една случайност именно онзи, който търсим!

— Ами извадихме късмет — усмихна се Джак и заслиза по стената.

Тюман го последва.

— Не е късмет. Тук сме, защото търсехме именно този остров — възрази Арабела. — Насам очевидно ни е привлякъл мечът… или ножницата.

— Бабини деветини — тросна се Фицуилям.

Но все пак тръгна надолу с останалите.

Докато разглеждаха града, Джак се опитваше да повдига духа — и своя, и на приятелите си, — но това не беше никак лесно. Дори обещанието да открият Меча на Кортес не беше достатъчно, за да заличи ужаса от заобикалящата ги гледка. Нямаха представа къде е мечът, затова трябваше да търсят навсякъде.

Натъкнаха се на скелет на перачка, надвесена над корито, където дрехите отдавна бяха изсъхнали и проядени. В някогашна пивница, която ужасяващо наподобяваше „Вярната невеста“, беше пълно с мъртви посетители, хванали в кокалестите си ръце прашни халби.

В града мъртви бяха не само хората. Имаше и цели кошари с добитък, куче, хукнало след каруца, редици тънички кости на птици по стрехите на къщите. И над всичко това вятърът виеше и навяваше песъчинки в очите и устата на Джак и екипажа му.

— Какво ли се е случило тук? — изуми се Фицуилям. — Дали не е имало чума? Или пожар?

— Проклятие — пророни Тюман.

— Мечът на Кортес — добави Джак. — Веднага щом Сам Каменното око е изгубил ножницата, царството му е рухнало.

— „Загуби ли се ножницата, ще рухнат цели царства“ — промълви на себе си Арабела, повтаряйки думите, които беше чула в странноприемницата.

— Тук са живели хората от простолюдието — рече Джак. — Тук няма нищо царско. — Той посочи порутена трапезария, където четири ухилени скелета бяха насядали около паянтова маса и още си чакаха вечерята. — Хайде да отидем при пирамидата, оттам сигурно се вижда по-добре.

Джак установи с облекчение, че отстрани пирамидата има стъпала и могат лесно да я изкачат. Той се стрелна нагоре като катерица и от върха започна да оглежда града с надеждата да зърне нещо „по-царско“.

Но вниманието му беше привлечено от съвсем друго.

Очите му се разшириха, когато той погледна над джунглата. Хоризонтът, откъдето се задаваше бурята, сега бе съвсем черен и приличаше на казан с врящ катран. А бурята се бе устремила право към тях. Край брега се вдигаха стълбове вода право към небето. Беше въпрос на време бурята да връхлети острова.

Джак заслиза бързо от пирамидата и едва се удържа да не падне.

— Задава се. Буря. Страховита — изрече той, като едва си поемаше дъх.

— Като онази, която без малко не ни потопи ли? — попита Фицуилям.

— Още по-страшна — отвърна Джак и размаха развълнуван ръце. — Трябва да се скрием някъде. Вятърът…

— Вижте! — извика Арабела и посочи един от булевардите.

Той водеше право към огромен порутен дворец във вид на пирамида, който досега беше останал скрит от джунглата и затова не го бяха забелязали. Някогашните величествени каменни стени бяха разядени от стихиите. Лианите, с които бяха обрасли, се гънеха от вятъра като отровни змии.

— Е, поне на пръв поглед прилича на място, където човек може да намери прокълнат меч — изкрещя в отговор Джак и притисна с ръка кърпата върху главата си — да не я отвее вятърът.

Арабела кимна.

— И където можем да се скрием от бурята.

В този миг горичката зад Джак се разтресе от гръмотевица.

— Към двореца! — заповяда той.