Роб Кид
Надвисналата буря (13)

Глава 12

Шибащият вятър и проливният дъжд се засилваха все повече, докато екипажът на „Раковина“ тичаше през двореца. Водата се лееше през продънения покрив. Шестимата бяха взели добра преднина пред Торънтс, но на всеки техни две крачки великанът правеше една и ги настигаше бързо.

Щом влязоха в залата с плочника с изображения върху пода — и капана, скрит отдолу, — Джак, Фицуилям и Тюман заковаха на място: едва успяха да спрат навреме. Капакът се беше затворил, но всички знаеха какво има отдолу.

— Няма как да пренесем сандъка, Джак — извика Фицуилям. — Налага се да го оставим. Изключено е да се закрепим с него по ръбовете отстрани!

— Без съкровището не мърдаме оттук! — изкрещя в отговор Джак.

Иззад ъгъла в дъното се показа Торънтс, който гледаше убийствено.

— Не, вижте какво — намеси се Арабела и почука по пода със златния жезъл, който носеше. — Капанът се отваря само ако се опитвате да влезете, а не да излезете. Смело напред!

Те вдигнаха сандъка и продължиха да тичат. Торънтс беше в другия край на залата, но преди екипажът да излезе от двореца, Джак отново притича назад.

— Джак! — извика Арабела точно когато капакът на капана се отвори.

Джак скочи чевръсто на ръба отстрани и се присъедини към приятелите си още преди капакът да се е отворил докрай.

— Успех с минаването по ръба! — провикна се той към Торънтс. — Да вървим! — ревна към своя екипаж.

Всички забързаха отчаяно и успяха да излязат от двореца и града, да прекосят джунглата и почти да стигнат до „Раковина“, когато Фицуилям се препъна в един изхвърлен от морето дънер и изпусна сандъка.

Джак запълзя под талазите на проливния дъжд, за да събере монетите. Прибоят тътнеше и се разбиваше о брега, разплискваше се по плажа, а дъждът и градушката шибаха до болка. Бурята беше толкова силна, че вятърът направо ги подмяташе. Жан се обърна и се опита да види през блъскащия дъжд Торънтс.

— Джак! — изкрещя той. — Погледни! Успял е да се измъкне от двореца!

Торънтс стоеше на една дюна наблизо и ревеше разярено. Над него се гънеха и виеха ужасни тъмни облаци. Проливният дъжд го удряше от всички посоки. Но въпреки че беше в окото на бурята, Торънтс беше съвсем сух. Най-после нещата се изясниха. Халите ги преследваха заради великана. Ужасен, Джак си даде сметка, че всъщност именно Торънтс е окото на бурята. Тя идваше от пирата!

— Върни ми ножницата, малкият! Или си тегли последиците! — изръмжа великанът.

— И какво смяташ да правиш с мен, приятелю? Да ме удавиш ли? — попита Джак и застана между пирата и другарите си.

Торънтс изрева. Ядоса се още повече, а халата заблъска още по-яростно около него. Изведнъж върху екипажа на Джак се посипа градушка.

— Пристанищен боклук! — изкрещя Торънтс. — И да не те е страх от мен — което си е страшно глупаво, — няма как да не те е страх от могъществото на прокълнатия Дейви Джоунс.

Джак се изсмя.

— Да, бе, да, Дейви Джоунс. Драги ми Тронти, Дейви Джоунс е само легенда.

Торънтс също се изсмя, но злобно и безумно.

— Аз пък съм се срещал с Дейви Джоунс — ревна великанът. — Виждал съм го от плът и кръв. Смятай, че си извадил късмет, щом никога не си имал вземане-даване с него — той събира душите на моряците и ги принуждава да служат на неговия кораб. Аз бях само „гост“ на този кораб… може би си го чувал, „Летящия холандец“. — Всички — Арабела, Жан, Джак и Тюман — потрепериха, щом чуха името. — Точно така. Същият ужасен плавателен съд, където дори дъските са изсечени от телата и душите на прокълнатите моряци. Проклятието щеше да тегне и върху мен. Но аз съм хитър. Успях да сключа сделка с Джоунс, спазарих се за свободата си. Сега трябва да намеря Меча на Кортес и ножницата към него и до една година да ги занеса на Джоунс, в противен случай завинаги ставам роб на „Холандеца“. Джоунс ме дамгоса, та да не забравя.

Торънтс разтвори рязко ризата си. Джак зяпна от изумление. Върху гърдите на пирата — кървавочервени, целите в белези, — се виждаше пернатата змия, същият знак, както върху ножницата от Меча на Кортес.

— Знакът разяри езическите богове, понеже те мразят Кортес и всичко, свързано с него — продължи Торънтс, като отново запаса ризата си. — Проклеха ме. Дъжд и буря, където и да отида, по-страшни, ако се ядосам. А точно сега, драго ми момче, съм страшно ядосан.

Удари гръм. Вятърът изтръгна дърветата в близост до пирата, все едно са бурени. Градушката и дъждът заудряха като остри парчета стъкло. Тялото на Торънтс се покри с електрически заряд, който наподобяваше завивка от светкавици. Шапката на Сам отхвърча от главата на Джак и трябваше да мине доста време, докато той я вдигне и отново си я сложи.

Торънтс тръгна към екипажа, като запращаше във всички посоки светкавици. Шестимата приятели заотстъпваха към плажа — нямаха сили да откъснат очи. Беше изключено да се доберат до „Раковина“, ако тя изобщо беше оцеляла в разбунения прибой. Вълните зад тях бяха с цвят на тиня и се разбиваха с грохот, по-силен и от масиран топовен обстрел. Вятърът сипеше върху екипажа ситни жилещи капки вода, които сякаш пърлеха ожулената разранена кожа. Джак трябваше да примигва постоянно, за да може да вижда.

Торънтс продължи да върви към тях, а те отстъпваха и отстъпваха. Пиратът щеше да ги принуди да нагазят в бурния океан… и да ги удави!

Жан направи една крачка назад… и извика, когато усети, че е стъпил в прибоя. Шестимата от екипажа бяха ударени в гръб от тежка вълна. Около главата на Торънтс запращя светкавица. Арабела изписка и сграбчи ръката на Фицуилям. Тюман се вкопчи в Жан и Констанс. Фицуилям извади меча и се увери, че другите са зад него, но не спря да отстъпва към морето.

Само Джак продължаваше да стои предизвикателно на едно място.

Макар и да беше в окото на бурята, Торънтс беше сух като подпалки и също се пресегна за меча си. Въздухът около него продължаваше да гърми и трещи от електрическия заряд.

Джак вдигна ръка към шапката си, която вече беше съвсем мокра, а периферията беше пълна с вода. Свали я и спокойно лисна дъждовната вода по посока на Торънтс. Чуха се трещене, съскане и накрая страхотен взрив. Джак беше отхвърлен назад. Водата трудно може да се смеси със светкавиците, нещо, което повечето хора не проумяват. Но Джак, разбира се, не беше като повечето хора. Торънтс изпищя от нетърпима болка. После падна в безсъзнание на земята и тялото му запуши.

— Какво му стана? Как някаква си вода подейства така на самия дявол? — попита настойчиво Фицуилям.

Жан и Тюман се спогледаха изумени. Джак само се подсмихна многозначително и прошепна тихо:

— Казвах му аз на малкия Бени, че все някой ден фокусът с хвърчилото и ключа, който му показах, ще свърши работа. Дано хлапето го помни, когато порасне. Може и на него да му бъде от полза.

— Вижте! — извика Арабела и засочи брега.

Бурята изчезна като дим: облаците се оттеглиха, вятърът утихна, грейна слънце, по-ярко от всякога. Бурята беше спряна, след като Торънтс бе изпаднал в безсъзнание. „Раковина“ като по чудо още си беше там — беше климнала на една страна, но се крепеше на повърхността. С решението си да я закотви именно там Джак я беше спасил от потъване.

Екипажът не губи и миг — започна да се готви за отплаване. Докато Арабела прибираше на сигурно съкровището и изгребваше с кофи водата от трюма, четирите момчета се захванаха да закрепват мачтата и платната. Констанс си се разхождаше на воля из кораба и мъркаше, сякаш е неин.

Но докато се отдалечаваха от брега, зад тях отново започнаха да се трупат сиви облаци.

— Торънтс явно е дошъл на себе си — прошепна Арабела.

Остров Ескелетика отново беше похлупен от облаци — бурята се завръщаше над неговите плажове и джунгла. От там бе поел още един кораб, само че в другата посока.

— Това сигурно е корабът на Торънтс — каза Жан. — Екипажът май се е вдигнал на бунт.

— Е, спукана му е работата на Торънтс — възкликна зарадван Джак. — Никога няма да се измъкне от острова. Морето наоколо няма да се успокои, докато той е ядосан, а ние можем да се обзаложим на живота си, че това няма да стане никога.

— Точно така — рече развълнувана Арабела и вдигна сребърния бокал, който бе намерила в съкровищницата.

— Чудесно, момчета! — ухили се Джак. — Ти, Фитци, вдигни основното платно. Арабела, ти провери въжетата ей там. Тюман, опитай се да разбереш къде точно в проклетото Карибско море се намираме. Ти, Жан, поеми руля.

— Накъде, Джак? — попита също с усмивка Жан.

— Как накъде, отиваме да търсим Луи Лявото ходило — отвърна Джак, после стъпи с единия крак върху перилата и се взря в морето. Намести шапката си. — А, да — добави той, сякаш чак сега се е сетил. — Оттук нататък запомнете…

— Тъй вярно, капитан Джак Спароу!

„Раковина“ опъна платна, а екипажът й бе решен повече от всякога да се сдобие с Меча на Кортес. Той щеше да им даде могъщество и свобода. А също, както вече знаеха, щеше да им осигури безопасност. В края на краищата шестимата щяха да го държат далеч от най-опасните ръце в седемте морета — покритите с раковини щипци на прокълнатия Дейви Джоунс, от когото всички се страхуваха.