Ясен Антов
Когато две и две правят пет (1)

Една година по-рано

На спирката на трамвай №5 двама пенсионери говореха за слънчевите ерупции. Гледаш го — слънце като слънце, седи си горе на небето и си грее както винаги, а като залезе, отива на обратната страна на земята да свети на Венецуела, Колумбия и някои други страни. Колко сме се пекли на това слънце и пак ще се печем — разбира се, сега трябва по-внимателно! — без да сме знаели, че имало и ерупции. Гледаш го, че си свети както винаги, а всъщност то се тресяло, гърмяло, изригвало и разпращало навсякъде какви ли не лъчи, не само тия обикновените, но и разни други тайнствени, страхотно вредни. Получавали се невидими „облъчвания“, които действували на нервната система.

— Точно така — каза замислено единият, — нервите ми напоследък са като струни. Само да ги докоснеш и звънят. Ужасна история.

— Онази нощ — каза другият — сън не ме хвана, та станах и изядох един компот от кайсии. А след това не можах да заспя, че ми беше тежко.

— Направо тра-ла-ла стават хората. Даже някои с много здрава нервна система…

Разговорът им бе прекъснат от човека, който дотогава съвсем нормално стоеше на спирката до тях и чакаше трамвая към Княжево. Това бе дребен, късо подстриган мъж на петдесетина години, със сплеснат нос и малки сини очи, в спортно карирано сако и обувки с дебели подметки. Нищо не издаваше у него напрежение или нетърпение, нищо не показваше, че бърза и се притеснява заради среща с жена или приятел, който го чака с чаша вино. Той тихо си стоеше на спирката, пушеше си цигара и следеше с безразличен поглед автомобилите, които напук на всички светофари, стрелки и знаци правеха левия завой съвсем неправилно. Една баба замалко не бе смазана.

И именно този спокоен човек извика съвсем неочаквано с такава сила — не, той просто изрева! — че двамата пенсионери, потънали в научния разговор, подскочиха, единият направи без нужда крачка напред и едва не падна на линията. Другият го сграбчи за рамото, изтегли го към железния парапет и разтреперан прошепна:

— Лъчите! И този е облъчен!

Жертвата на слънчевата ерупция бе извикала: „Аха-а-а! Намерих, намерих!“ Също като стария гол грък, дето тичал из банята и съобщавал на света, че всяко тяло, потопено във вода, губи от теглото си толкова… знаете я тая история, само че в описанията й никъде не се споменава по това време да е имало слънчеви изригвания. А в случая вестниците всеки ден съобщаваха за небесни аномалии, любителите на астрологията разлистваха изровени кой знае откъде календари-хороскопи и твърдяха, че родените под знака на стрелеца били, общо взето, в благоприятно положение. Докато онези — от зодията на девата — били в неблагоприятно. Останалите малко на брой суеверни баби пък припомняха онзи текст от Вехтия завет, в който се говорело, че с приближаването на двехилядната година нещата съвсем ще се объркат и пак ще се стигне до потоп, само че малко по-различен от онзи по Ноево време.

Ето защо трудно можеше да се очаква от този дребен човечец да направи епохално откритие. Трудно можеше да се очаква след години на спирка „Хиподрома“ по трамвайната линия №5 да се появи плоча, на която каменоделец да е издълбал: „Тук, на 21 май 196… год. Фердинанд Биолчев откри закона за…“.

Никакъв закон не бе открил Фердинанд Биолчев (защото човекът със сплескан нос и карирано сако носеше точно това име), той просто бе „облъчен“.

— Аз ти казах — рече съвзелият се пенсионер — човек може да стане тра-ла-ла като две и две–четири.

— И аз съм като струна! Само да ме докоснеш по нервите и започвам да звъня. Като арфа звъня. Тоя другар обаче е съвсем пострадал. Ела да пием по едно вино в „Черешово топче“.

— Ела — каза другият.

А в това време обектът на техните разсъждения се спусна стремглаво през линията, пресече я и се хвърли в трамвая, който тръгваше точно в обратна посока. Никой обаче не му обърна внимание, защото даже хората с най-екстравагантно поведение бързо омръзват на околните. Имаше по-рано един човек, който дълго се правеше на луд, а накрая, след като вече никой не му се възхищаваше, взе, че наистина се побърка. Сега даже не се и говори за него, та и ние се досетихме само поради случая, който започнахме да описваме.

И така, това стана на двадесет и първи май хиляда деветстотин шестдесет и… година. Позволете ни сега да прекъснем тези редове, които заместват предговора, и да започнем същинския разказ една година по-късно.