Александър Пушкин
Кога извън града замислен бродя сам… ^[0]

Кога извън града замислен бродя сам

и в гробищата спрял, разглеждам дълго там:

огради, стълбове на гробници най-пищни.

В тях гният столични величия предишни.

Тук в блатото смъртта нагъсто ги събра —

гладници, чакащи на просяшка софра.

И спят чиновници, търговци в мавзолеи;

на евтино длето — посредствени навеи —

върху им надписи във проза, в стихове

за добродетели, за титли, чинове.

Над рогоносец стар вдовишки плач амурен,

от мародери гроб ограбен и разтурен

и ями хлъзгави с прозявка чакат все

нещастен квартирант в тях да се нанесе.

Такава тъжнота тук всичко ми навява,

че зло униние духа ми покорява.

Плювни и отмини!

                        Но как обичам аз

на село, в есента, през тих вечерен час

всред гробищата спрял, покойниците свои

да навестя как спят в тържествени покои.

Тук няма труфила. Простор над тях синей,

към тях да приближи крадец в нощта не смей.

Вековни камъни със мъхове покрити —

до тях ще спре селяк с въздишка във гърдите,

Наместо стълбове, огради, надпис стар,

безноси гении и грации без чар

изправен дъб стои над гробовете свидни,

люлей се и шуми…