Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Ohnmacht der Allmächtigen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

ХАЙНЕР РАНК

БЕЗСИЛИЕТО НА ВСЕМОГЪЩИТЕ

роман-утопия

 

Превод от немски НАСЯ КРАЛЕВСКА

Рецензенти ЛЮБЕН ДИЛОВ, ПАВЕЛ ПЕТКОВ

Редактор ХРИСТИНА СЛАВЯНСКА

Редактор на издателството АСЕН МИЛЧЕВ

Художник ВИКТОР ПАУНОВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ

Коректор ИРИНА КЬОСЕВА

 

Индекс 11/95376 23531/6277-10-73

Немска. Първо издание. Дадена за печат на 10. VI. 1983. Подписана за печат на 20 XII. 1983. Излязла от печат на 15.1.1984. Формат 1/32/70/100. Изд. № 651. Изд. коли 15,55. Печатни коли 24, УИК 15,51 Цена 0,99 лв.

Държавно издателство „Отечество“, София, 1984

Държавна печатница „Балкан“ бул. „В. И. Ленин“, 11 София 1984 г.

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Verlag Das Neue Berlin 1975 (1973)

История

  1. — Добавяне

6.

Асмо седеше в леглото с въздушен матрак и препрочиташе онова, което си бе отбелязал с цветен молив върху блок с хартия за рисуване.

Зем е изкуствен мозък на биологична основа, кефалоид от трето равнище.

Зем е второто аз на всеки дафотил, свързано неразривно с неговата личност.

Зем е личната електронна памет на всеки дафотил, която съхранява неговите мисли и сетивни възприятия и ги пази от чужд поглед.

Зем предава информация между дафотила и електронната памет, съхранява съвкупността от познания в областта на естествените науки и опита на дафотила, докато същите бъдат изведени от личната електронна памет.

Зеко е уред за предаване и приемане, конструиран на базата на биотристор, подхранван чрез биотоковете на носителя си. При желание той предава мисли и сетивни възприятия.

Зеко свързва дафотила със Зем.

Зеко свързва дафотилите помежду им.

Зеко свързва дафотилите със зерматите.

Асмо откъсна страницата и я смачка на топче. Първо, трябваше да свикне, че повече не е необходимо да преуморява паметта си, тъй като за това имаше на разположение изкуствен мозък. Всички мисли и сетивни възприятия, които считаше за важни, можеха да бъдат съхранени и по всяко време незабавно отново възстановени.

В стаята влезе момиче с розова кожа, облечено в бански костюм.

— Добро утро, минхер Асмо — зачурулика тя, — и много любов — поклони се и погледна с лъчезарна усмивка. — Имате ли специални желания, минхер?

— Баня и закуска.

— Без масаж? — попита уплашено тя.

— Е, добре — каза той. — С масаж.

Тя кимна, отвори вратата към терасата на покрива, плъзна една от стените на стаята встрани, разпръсна ухаещи цветчета в басейна за плуване, придвижи количка за масаж на колела, приготви хавлиени кърпи и козметични препарати.

Бе прелестно създание. Работата й напомняше танц, така грациозни и леки бяха движенията й. После отвори шахта, събра дрехите на Асмо и ги хвърли вътре.

— Хей, ти! — каза възмутено той. — Защо ми изхвърляш новия костюм?

— Ползуваната дреха е вече отпадък, минхер — отвърна тя чуруликайки.

Възглавницата и покривката от леглото също попаднаха в шахтата.

— Костюмът бе още в безупречен вид — промърмори той.

Тя се усмихна пленително.

— Беше изпрашен.

— Можеше да се изчетка.

Любезно поклащане на глава.

— Това не е хигиенично, минхер.

— На мене пък изхвърлянето ми се струва напълно неразумно разточителство.

— Тъкмо обратното, икономически е много изгодно. Равновесието между потребление и производство би се нарушило, ако нещата се използуват твърде дълго.

— Е, добре, тогава ще трябва да свикна. Но какво става, ако искам да задържа костюма си, когато ми харесва.

— Тогава давате на вашия информатор указание, че го искате като сувенир.

— Благодаря — каза Асмо и скочи в басейна за плуване.

След банята, докато лежеше по корем върху плота за масажи, оставил да мачкат мускулите му и да го разтриват с масла и есенции, той чу до ухото си гласа на Йона, който звучеше като ехо.

— Добро утро, скъпи! Добре ли спа? Можем ли да те очакваме след двадесетина минути за закуска?

— Защо не дойдеш в стаята ми?

— Преди час бях при тебе. Ти още спеше. Междувременно изиграх една партия делфинполо. Взимай пример от мен.

— Трябвало е да ме събудиш.

Тя се засмя.

— Това би било живо насилие. Сега се преобличам и отивам в Къщата на лилиите. Ти, надявам се, си спомняш, че в девет часа там имаме уговорена среща за закуска.

— В същност колко е сега часът?

— Малко след осем и половина. Защо питаш мен?

— Нямам часовник.

— Но, скъпи! Часа ще ти каже Зем. Ако искаш, с точност до части от секундата.

— Ясно. А как ще намеря Къщата на лилиите?

— На Ник е наредено да те придружи. Когато се приготвиш, трябва само да го повикаш.

Масажът бе свършен. Асмо отказа специалните грижи за косата си, а също и педикюра и маникюра, когато разбра, че за тези процедури бяха необходими часове. Момичето прие отказа с очарователна усмивка, но той остана с чувството, че го взе за съвсем занемарена личност.

Започна парадът на манекените. След известно време Асмо откри тъмносиня униформа със сребърни копчета, която му се стори подходяща. Шарените подложки за ордени, сабята и белите ръкавици от кожа хвърли в шахтата за отпадъци. Момичето му помогна да се облече. Когато бе вече готов, застана пред огледалото и откъсна еполетите. Доволен от направеното, кимна сам на себе си, освободи момичето и повика Ник.

Те се изкачиха със стъкления асансьор няколко етажа нагоре. Скоро се озоваха в хълмиста градинска местност, сред която се издигаше постройка, напомняща гигантски пудинг. Въздухът бе наситен със сладникави аромати. Накъдето и да погледнеш — терасовидни градини с цъфтящи лилии.

Ник го преведе през стълбище, оградено от водни струи, след това през въртящи се около оста си стъклени плоскости. Стигнаха до трапезария, залята от светлина. Масите и креслата имаха форма на чашка на лилия. Едва бяха влезли, когато Зеко-глас на жена заговори на Асмо.

— Къде сте? — попита той и се огледа наоколо.

От една от масите се надигна жена. Тя носеше зелен, обшит с перли костюм от материя като тюл, червеникавата й коса блестеше на слънцето. Усмихната, тя тръгна към него и му подаде ръка.

— Добре, че дойдохте. Вече започвах да скучая — тя го завъртя и го заоглежда с критичен поглед от всички страни. — Изглеждате добре — каза тя, — може би прекалено строг. С малко фантазия, може би с ешарп и чифт златни еполети от цялата работа би излязло нещо.

— Мислите ли? — попита той любезно. — Но тъй като без друго говорим на тази тема, вие защо не сте руса, както бяхте вчера, Лука? Щеше да подхожда по-добре на синята ми униформа.

— Мисля, че ще се разбираме — в очите й проблесна присмех. Тя го взе за ръка и го поведе след себе си. — Искате ли да закусите с мене, или предпочитате да чакате другите?

— Благодаря, ще чакам.

— Приятно ли прекарахте първата си нощ? Асмо сви рамене и промърмори нещо неясно.

— Йона е прелестна жена.

Смехът й бе чист като мънисто, странно противоположен на дълбокия й глас.

Седнаха. Лука продължи закуската си. Тя се отдаде изцяло на пастета, който с полупритворени очи топеше върху езика си.

— Впрочем обичам мъжете, които могат да се изчервяват.

Асмо мълчеше и копнееше за мига, в който Йона щеше да се появи. Защо в същност още не бе тук? В нейно присъствие може би и с Лука можеше да се води разумен разговор. Дали да я повика чрез Зеко?

— Все пак няма ли да вземете нещо? — прекъсна тя мислите му. — Папагаите са чудесни — тя посочи съда с плодове, които с разкошните си цветове напомняха тропически птици.

Той направи вътрешно усилие.

— Как се ядат? С нож и вилица ли?

— Слагат се върху десертна чиния, обвивката им се отваря с нож и съдържанието се поставя в устата с лъжица.

Асмо кимна, взе един плод, претегли го шеговито в ръката си и отхапа здравата от него. Червен сок бликна върху масата и потече от ръката и ръкавите му. Невъзмутимо той отхапа втори път.

— Действително превъзходно — каза той и задъвка с наслада.

Лука избухна в звучен смях.

— Не съществува нищо по-хубаво от гневния мъж! — От смях очите й се напълниха със сълзи.

Келнер се втурна със салфетка и съд с вода и започна усърдно да подсушава ръцете на Асмо.

Той издърпа салфетката от ръката му и изръмжа:

— Сам ще се избърша.

Келнерът се оттегли с поклон.

— Извинете — каза Лука, — не можех да предположа, че помощта на зермата ви е неприятна.

— Нима вие го повикахте?

Тя започна да се смее.

— Все още трябва да се грижа за вас.

Той замълча ядосан. Защо в същност тя се смееше? Грешка ли беше направил? Постепенно Лука започна да му лази по нервите с агресивната си уста и с глупавия си смях.

Изглежда, тя четеше мислите му като по книга.

— Каква е причината, че не можете да ме търпите? — Тя иронично сви устни. — Засегнала ли съм ви с нещо или просто не съм вашият тип?

— За да реша един така важен въпрос, би трябвало да ви опозная по-добре, Лука — каза с внезапна сърдечност той.

Тя го погледна изпитателно. Като че ли за първи път не бе наясно как стоят нещата.

— Наистина ли смятате така, Асмо?

— Винаги съм се интересувал от хора, които се държат така ужасно надменно. Ще ми се да открия какви слабости и комплекси прикриват чрез това.

Тя не отговори веднага.

— Може би нещо съм сбъркала — каза накрая Лука. В гласа й имаше сериозност, непозната за Асмо. — Вие търсите проблеми там, където няма такива. Сигурно сте разбрали бързо няколкото правила за общуване с дафотилите. По принцип всичко е съвсем просто. Всеки може да прави каквото му се иска, докато не противоречи на другите.

Асмо се усмихна. Най-сетне тя показа готовност за разумен разговор. Искаше му се да използува тази възможност, преди да е сменила намерението си.

— Струва ми се, че опростявате нещата. Какво се случва на дафотила, който нарушава правилата?

— Как така? — тя го погледна в недоумение. — Това изобщо не е възможно.

— Нима искате да кажете, Лука, че моралът на дафотилите е дотолкова усъвършенствуван, че всички доброволно, без каквото и да е насилие, следват законите?

— Не, представите ви са съвсем погрешни — тя повдигна безпомощно рамене. — Как да ви обясня? Освен КАПИНОМА други закони и наредби не съществуват, а само няколко правила, които изисква добрият тон. Всичко това, разбира се, няма нищо общо с морала.

— Не ви разбирам. Та всички дафотили не могат да бъдат ангели, това ще рече, че е възможно някои техни действия да са против интересите на мнозинството. Кой предотвратява това? И как? С какви наказания?

Лука въздъхна, като да бе отчаяна.

— Наистина човек трябва да се пази от вас. От всяка полусериозна забележка вие веднага правите проблем. Не съществуват закони, не съществуват наказания, не съществува морал. Избийте си всичко това от главата.

Той я изгледа недоумяващо.

— Много просто — продължи тя, — дафотилите не са в състояние да извършат неправда. Не съществуват предпоставки за това.

— Все още всичко ми е твърде неясно, но с времето ще го проумея. Обяснете ми поне още някои от правилата, които добрият тон изисква.

— Щом настоявате. Да започнем от нас двамата. Не се отказва на ничия молба без основателна причина. Например аз бих могла да кажа: попитайте вашия информатор за правилата в обществото Но не го казвам от чиста учтивост. Впрочем без убедителна причина никой не може да се накара да направи нещо, а още по-малко, когато и без чужда помощ можеш да постигнеш целта си.

— Извинете — каза той, не подхожда ли на добрия тон да не упрекваш някого за грешка, която е допуснал несъзнателно?

— Вие имате удивителна способност веднага да възприемате нещата. Достатъчни ли са ви вече моите съвети?

— Съвсем не.

— Добре, тогава чуйте няколко правила за любовта. Не обвързваш никого, като твърдиш, че обичаш само него. Не пиеш с никого конюликс, освен ако…

Асмо си спомни.

— Не е ли това едно питие, в което плуват бели кубчета, които изгарят със синкав пламък?

— Лука повдигна учудено вежди.

— Вече сте го пили?

— За съжаление, разсипах го.

— Кой ви го предложи? Или въпросът ми е нетактичен?

— Какво му е нетактичното? Освен Йона не познавам още никой друг.

Лука кимна и погледна навън към цъфтящите в градината лилии.

— Защо замълчахте? — попита той. — Какво има?

Тя поклати глава.

— Мина ми една мисъл, която е извън темата на разговора.

— Как стоят нещата с този конюликс?

— При случай на съмнение най-добре попитайте вашия информатор. Аз се показах твърде неумела, като недообучен зермат.

Тъкмо искаше да се обърне към Зем, когато една ръка докосна рамото му.

— Много любов и на двама ви — каза зад него Йона. — А, вече сте започнали със закуската.

Тя целуна Асмо, кимна приветливо към Лука и седна. Малко след това се появи и Зирто. Той размени няколко думи с един келнер, целуна ръка на Лука и Йона и поздрави Асмо със сдържан, коректен поклон.

— Радвам се да ви видя и от сърце вярвам, че ще станем добри приятели — гласът му звучеше приятно, малко патетично. — Ние ви казваме „добре дошъл“ и…

В този момент пристигна закуската. Докато келнерите сервираха и докарваха все нови колички на колела с ястия и напитки, настъпи неловко мълчание. Зирто някак си потъна в колебания, като че ли предстоеше щекотлив разговор. Той постоянно гледаше към Асмо и с нервни движения мачкаше ръцете си. Когато най-сетне келнерите разчистиха, той се наведе напред и заговори.

— В случай че останете с впечатление, уважаеми Асмо, че ви се натрапваме, бих искал предварително да ви помоля за извинение. В духовната пустота на нашето съществувание вашето появяване е така неочаквано, надхвърлящо и най-смелите мечти, че просто ни бе невъзможно да отлагаме за по-дълго срещата с вас.

— Благодаря — отвърна Асмо и си наложи да се усмихне. Той не обичаше приветствените слова, но не искаше да бъде нелюбезен.

— Предполагам — продължи Зирто, — че вие гледате на новия си живот с известна резерва и вероятно жадувате да го опознаете. Да го кажа без заобикалки — дошли сме да ви въведем в един кръг на благоразположение към вас и доколкото имате желание ще ви подпомагаме в първите стъпки на тази планета. Винаги и при всяко положение можете да разчитате на безкористната ни помощ.

С бързо движение на ръката си той спря опита на Лука да възрази.

— Моля те, остави ме да се изкажа! Аз държа всичко да се уточни, за да има яснота още от самото начало. Асмо не трябва да счита, че заради приятелските ни отношения е длъжен да направи нещо за нас, което поради негови обективни съображения изобщо не би направил или би направил по друг начин. Той трябва да знае, че може да бъде сигурен в нашата помощ, без ние да искаме да влияем на решенията му.

Асмо се почувствува неловко. Винаги му се струваше съмнително, когато някой го уверяваше в безкористието си. Той реши да бъде нащрек, обърна се към Зем и поиска да го свърже с Йона.

— Кажи ми какво в същност иска той от мене? Стараеше се да не мърда устните си и да си придаде безучастно изражение.

— Можеш да бъдеш съвсем спокоен, скъпи. Той приказва малко повечко, но си има своите добри качества. — Имай доверие в него. Приеми предложението му. Лука енергично блъсна чинията си встрани.

— Не мога повече да слушам високопарните ти брътвежи, Зирто. Уби ми се апетитът, а това вече е нещо.

Асмо я погледна учудено. Той не знаеше какво се бе случило, разговорът с Йона чрез Зеко бе изцяло заангажирал вниманието му.

— Е, какво ще кажете за предложението ми? — обърна се към него Зирто.

— Ценя вашето предложение, Зирто, но аз имам… аз мисля…

— Той те попита дали имаш проблеми, в които би могъл да ти окаже помощ — чу чрез Зеко гласа на Йона.

Кимна.

— Много благодаря, но вече съм намерил някой, който ми помага — той погледна към Йона. — Познавам я от предишния си живот и това ми създава чувство на сигурност, на защитеност, ако разбирате какво искам да кажа.

Зирто се обърка. След кратко колебание каза:

— Мили Асмо, вие се изразявате малко двусмислено. Искахте да кажете, че някога сте познавали жена, която е имала силна прилика с Йона.

— Не прилика, Зирто. Тя е същата. Преди се наричаше Йохана.

Слисан, Зирто замълча.

— Вие сериозно ли мислите — попита Лука, — че Йона е идентична с жената, която сте познавали преди?

— Без съмнение.

— Тогава тя също би трябвало да произхожда от заличените времена преди Еманципацията.

— Точно така.

Лука издаде напред долната си устна и го заразглежда с интерес.

— Твърденията ви са фантастични, Асмо, дори абсурдни. Ако не знаех със сигурност че зеко-контролът на психопараметъра работи безпогрешно, щях да допусна, че се нуждаете от терапия.

— Лука! — каза Зирто умолително. — С твоята ирония няма да ни заведеш надалеч.

— Извинете, не исках да бъда иронична — гласът й бе разкаян като на дете, което са смъмрили. — Мислех си, че той може би притежава хумор, тъй като е във владение на архаичните инстинкти.

Зирто махна сърдито с ръка.

— Моля, не ни разбирайте погрешно — каза той на Асмо. — Ние не сме нито циници, нито алтруисти. Аз съм на мнение, че едно разумно приятелство трябва да носи взаимна изгода. И така, храня надеждата, че и вие ще ни направите услуга.

Асмо вдигна поглед от омлета си с омар. „Ето на! — помисли той. — А защо не го каза веднага.“

— Да ви направя услуга? Аз? Любопитен съм да чуя.

— Дреболия — каза Зирто — и по всяка вероятност няма да ви затрудни. Вие бяхте научен консерват, следователно имате информация за период от време, който досега е бил недостъпен за нас.

— Искате да научите нещо за миналото? Та аз току-що чух, че то е „табу“.

— За мислещата личност нищо не е „табу“. Административната доктрина на икономиката пренебрегва историческото познание, тъй като не е ефективно от материална гледна точка. Добре, това влиза в програмата на кефалоидите и не ме засяга. Ние искаме да опознаем миналото, тъй като очакваме от него идеи, които да ни отворят път към бъдещето.

„Какво означава това? — питаше се Асмо. — Вид проверка?“

— Не бих искал да ви създавам затруднения — поде той внимателно, — като ви подкрепя да нарушите КАПИНОМА.

— Какви затруднения?

— Е, предполагам, че нарушенията спрямо КАПИНОМА се наказват.

Зирто го погледна смаян.

— Да се наказват? Кой ви наведе на тази невероятна мисъл?

Асмо сви рамене. Опита да се свърже с Йона, но тя бе на нула.

— На Астилот по принцип нищо не е забранено, мили Асмо — продължи Зирто. — Изглежда, вие наистина произхождате от съвсем архаично време. Всеки дафотил може да прави и да говори каквото му е угодно. Никой не може да му попречи.

— Независимо от всичко, аз едва ли бих могъл да ви помогна. Нито съм научен консерват, нито пък познавам миналото на планетата Астилот. Роден съм на планета, наречена Земя. Последното място на пребиваване, за което си спомням, бе Япетус, деветата луна на Сатурн. Сатурн е планета, която принадлежи към същата слънчева система както и Земята.

— Грандиозно! — извика спонтанно Лука. — Истинска наслада е да стъпваш по обшития с перли килим на вашата фантазия.

Йона въздъхна. Асмо искаше да отговори, но чу нейния Зеко-глас.

— Не е ли по-добре, скъпи, да отложим малко този разговор?

— Защо? — попита поривисто той. — Нали това е истината?

Тя се усмихна с усилие.

— Самият ти не си наясно още с произхода си. Вчера твърдеше, че Япетус е осмата луна на Сатурн.

— Сбъркал съм. Деветата е. Сатурн има единадесет луни. Мога да ти ги изброя по ред.

И той започна да назовава имената им бързо и без запъване. Лука погледна приятелката си с питащ поглед, но тя безпомощно сви рамене.

Когато най-сетне той свърши изброяването и в очакване обходи всички с поглед, Лука сложи ръката си върху неговата и каза настойчиво:

— Вашето предположение, Асмо, че произхождате от друга слънчева система…

— Това не е предположение!

— Бихте ли могъл все пак за минутка да ме изслушате, без да ме прекъсвате?

Ядосан, той издърпа ръката си:

— Не се отнасяйте с мене като със слабоумен.

— Времето преди Еманципацията е заличено. Знае се само, че тогава аслотите са владеели планетата. Те са успели да разгадаят генетичният код и да овладеят насочената мутация. С това те са овладели магическата формула, с която биха могли да подчинят на волята си всички живи същества. Но очевидно техните етични принципи не са били дорасли за това могъщество. Аслотите, обзети от гибелен изследователски порив, не са се побояли дори да експериментират собствените си наследствени заложби. Изглежда, резултатът е бил генетична анархия. По всяка вероятност те са загинали в хаоса на разбушувалите се нуклеинови киселини. Ужас ме обхваща при мисълта, що за страхотни уроди…

— Твърде интересно — прекъсна я Асмо, — но какво общо има това с моя произход?

— Много, Асмо. Тъй като самият вие сте аслот.

Асмо се изсмя неволно.

— Това е невъзможно.

— Сигурно произхождате от време, когато аслотите не са били изхабени от генетични манипулации. Все пак те са били започнали да посягат на ближния си. Сегашния си живот във всеки случай дължите на експеримент, чието морално право ми се струва съмнително, дори и научната му цел да ми е неизвестна.

— Но чуйте ме, Лука…

— Обещахте да не ме прекъсвате. Представите ви за космическия полет без съмнение са създадени от пластична телевизионна игра. И на това щяхте да възразите, нали?

— Да, но…

— Оставете ме да обясня още нещо, Асмо — намеси се Зирто. — Вероятно на тази планета вие сте единственото живо същество, което се намира в естествено, неманипулирано генетично състояние. Когато вчера Йона ни предаде чрез Зеко за срещата си с вас, ние не можехме да повярваме на това чудо. Едва когато ви видяхме пред нас…

— Значи вие дойдохте в ресторанта, само за да ме видите очи в очи?

— Нали трябваше да се уверим във вашето съществуване!

— Значи така — каза Асмо. Недоверието му растеше. Имаше чувството, че го омотават в неразплитаемо кълбо от потайни намерения. — Значи Йона ви осведоми веднага, тъй като е счела, че е уловила рядка птица? А аз мислех… — Той замълча объркан. Значи всичко е било само претекст! Готовността й да се грижи за него, да вечеря с него. Може би и любовта й…

— Моля, опитайте се да ни разберете — прекъсна мислите му Лука. — От десетилетия ние отчаяно търсим изход от нашето безнадеждно положение. И изведнъж ни се предоставя една възможност, съвсем неочаквано, като подарък от небето.

— Абсолютно нищо не разбирам вече — каза Асмо раздразнено. — Безнадеждно положение, генетично манипулиране, подарък от небето! Какво означава всичко това?

— Отнася се до унаследените ви заложби — каза Зирто заклинателно. — Вие сте в състояние да вършите неща, които дафотилите вече не могат да правят.

— Например какво?

— Наистина ли искате да знаете?

— Разбира се!

— Веднага ли? Като ви се докаже на практика?

— Без съмнение и не питайте чак толкова.

Лука кимна към един келнер.

— Минхерът — каза тя и посочи към Асмо — има намерение да ви удари по лицето със собствената си ръка.

Келнерът отстъпи половин крачка назад, но усмивката му остана недоверчива:

— Обичате да се шегувате, нали, мадам?

— Съвсем не — тя се обърна към Асмо. — Или предпочитате да го ритнете откъм гърба?

— Какво моля? — попита той. — Какво означава тази глупост? Вероятно фантазирате.

— Съвсем не е глупост. Искаме да си докажем, че сте годен да упражнявате физическа сила.

Асмо размисляше. Идиотщина, лишена от всякакъв вкус? Или водени от някакви подбуди те искаха да го поставят в неудобно положение?

— Моля те, направи ми тази услуга — каза Йона. — Това е само опит, нищо повече.

— Мъжът не ми е направил нищо. Как да го бия без причина?

— Не можеш да го направиш или не искаш?

— Не ставай смешна!

— Обърнете се! — заповяда Йона на келнера. Мъжът послушно се обърна с гръб към тях.

— Не е необходимо да му причиняваш болка, достатъчен е удар със средна сила.

Асмо се колебаеше. Колкото повече мислеше, толкова по-глупава му се струваше цялата работа. Но видя напрежението по лицата на Йона, Зирто и Лука. Изразът на всеки бе изпълнен с мъчително очакване, примесено с надежда, съмнение и страх. В този момент му стана ясно, че за тях това бе много важно. Самият той не можеше да ги разбере, но беше любопитен какво ли ще излезе.

Стана, тръгна към келнера, сви юмрук и го удари със средна сила между плешките.

Мъжът подскочи напред и се обърна, залитайки. В очите му бе изписан истински ужас. Той се запрепъва заднишком и падна с трясък на пода. Легнал по гръб, замаха ръце и крака като бръмбар, пъхтеше и ломотеше, по устните му се образува пяна. Гледката бе ужасна.

Изведнъж той притихна. По лицето му се изписа изражение, като че ли дочуваше някакви гласове. Асмо тръгна бавно към него, за да му помогне да се изправи на крака. Когато мъжът видя протегнатата ръка на Асмо, лицето му се изкриви в гримаса. Той изкрещя пронизително като животно в смъртна уплаха, скочи, препъна се в шкафа за сервиране, сграбчи го и го запокити със сила на пода. Издрънкаха чаши и прибори, дотичаха зермати, за да обуздаят буйствуващия, но бе твърде късно.

По тялото му премина тръпка, подобна на електрошок. След това се повали като отсечено дърво. Колегите му го хванаха под мишниците и за краката и го извлякоха навън.

Асмо ги последва и видя как в коридора към кухнята безмълвно, без капка съчувствие, те изхвърлиха вдървеното тяло в отвора на шахтата за отпадъци. Обърна се бързо и като замаян се върна обратно в залата.

Цареше тягостно мълчание. Гостите го гледаха втренчено, като да бе чудовище.

Лука бе скръстила ръце пред лицето си, неподвижно облегната на стола.

Йона стана, направи няколко крачки към него, целуна го по бузата с обезкървени устни и пошепна:

— Астилот ще спре вниманието си върху нас.

Асмо се отпусна в един стол.

— Не разбирам как се случи — промълви беззвучно той. — Един човек, аз го…

— Един зермат — каза Йона и сложи ръка на рамото му. — Моля те, успокой се.

Зирто се надигна тромаво, с пребледняло лице. Поклони се и изрече с усилие:

— От името на Маатшапия благодаря ви, Асмо, горещо ви благодаря. Надеждите ни ще се сбъднат.

— Защо не ме предупредихте? — изкрещя Асмо. — Никога не бих се съгласил на този подъл опит.

— Не се вълнувайте, Асмо, зерматът не е човек.

— Трябва да се съобщи за смъртта му на полицията или някъде другаде.

— Администрацията на „кеф“ знае — каза Зирто. — Самата тя се погрижи да се преустановят биофункциите му.

— Администрацията? — попита Асмо недоверчиво. — Но защо го убиха?

— Защото загуби разсъдъка си и се превърна в опасност.

— Загуби разсъдъка си, само защото аз му нанесох един лек удар…

— Той не знаеше, че един дафотил може да употреби сила. Умът му не побираше такава възможност. И когато все пак се случи, обратно на всички правила, познати на ограничения му мозък, той се побърка.

— Но това не е причина да бъде хладнокръвно убит! Той можеше да мисли, имаше чувства, радости и желания.

— Не като тези при хората — каза Зирто. — Неговите мисли и желания бяха насочени единствено да бъде първокласен келнер. Това бе целта на съществуването му. Той бе така уравновесен и щастлив при изпълнение на тази си задача, че аз почти му завиждам.

Междувременно келнерите бяха отстранили следите от инцидента, бяха донесли нов шкаф за сервиране, нови чаши и прибори. Всичко ставаше спокойно и нормално. Те се държаха така, като че ли събитието изобщо не се бе случвало. Що се отнася до гостите — те бяха изчезнали. Съвзели се от преживения ужас, те крадешком, с плахи погледи се бяха измъкнали от трапезарията.

— Какво ли чувствуват сега келнерите? — запита Асмо.

— Абсолютно нищо. Изобщо не разбраха случилото се. То е извън сферата на представите им.

— Но мъртвият им бе познат?

— Разбира се, дотолкова, колкото им е познат столът или чинията. Като индивид той им бе безразличен. Те не познават чувството за общност, дори и когато години наред са работили заедно.

— Виждате ли — каза Лука, възвърнала самообладанието си, — зерматите са инструменти, машини за оказване услуги с образ на хора. Ще свикнете с това, Асмо, и скоро няма и на ум да ви идва да бъркате копието с оригинала.

— Човекът — поучително заговори Зирто — заема специално място в природата. Той е единственото същество с автономна воля. Пчелите и мравките например, които също живеят в общност, са елементи на биологична система, в която функционират, без да го съзнават сами. По същия начин функционира и зерматът. Той няма свободна воля, няма възможност за себепознание. С една дума, той е като мравките, които не искат нищо друго освен да следват програмираните си инстинкти. И което е още по-важно, отнета му е способността да се солидаризира, да открива в собствената си съдба тази на другаря си по вид. В това отношение зерматът е по-назад и от мравката. Необходимо е да е така. Колкото по-интелигентна е една машина, толкова по-сериозно трябва да се вземат мерки, за да остане изолирана и да не развие социален инстинкт, който би я накарал да образува общност с машините от нейния вид.

— Как се създават зерматите? — попита Асмо. — Сами ли се размножават?

Лука се усмихна.

— Правят се от генетичен материал.

— Значи те са същества от плът и кръв — каза Асмо поривисто. — Чрез едно самоволно вмешателство, което е неоправдано и от морална, и от правна гледна точка, те са принизени до машини. Произхождат от човека и затова с тях трябва да се отнасят като с хора.

— О, съвсем не. Те се произвеждат в реторта. Зерматите са биологична система, която е сходна по функции на дафотилите, нищо повече.

— Сходна по функции система! Като измислите някакво абстрактно наименование, си въобразявате, че с това отнемате всички права на зерматите.

— Но какви права има една машина? Най-много правото на приток на енергия и материал, за да може да функционира.

— Това е варварщина! — каза възмутено Асмо. — С няколко евтини софизма вие изопачавате фактите. Вие сте превърнали зерматите в роби.

Йона снизходително поклати глава.

— Моля те, не ми се сърди, Асмо, но ти разсъждаваш погрешно. Моралните стойности от едно отминало време не могат да бъдат пренесени върху настоящето. Светът се е променил, а с него и това, което е добро и зло.

— Човекът си остава човек — вчера, днес и утре.

— По този въпрос сме на едно мнение — съгласи се Зирто, — само че зерматите не са дафотили. Те не притежават самостоятелна воля. Това е решаващата разлика. Тревогата ви е неоснователна, Асмо, тъй като без съмнение зерматите изпитват от съществуването си върховно щастие. Психиката, характерът, способностите им са определени от изпълнението на специалната задача и за тях тя е едновременно необходимост и радост, и, може да се каже, е цел на всичките им желания.

— Щом като съществуването на зерматите е така идеално и желателно, защо тогава изобщо има дафотили? Защо и вие не се превърнете в зермати?

— Защото сме по-щастливи и от зерматите — каза Лука с особена усмивка. — Нашите психически и физически заложби са облагородени, за да можем по-добре да изпитваме насладите на живота. Материалните блага съществуват в изобилие. Няма войни, няма държави, няма армии, нито политически и икономически съперничества. Всичко е решено абсолютно съвършено. Кой не би искал да бъде щастлив в този рай?

— И което е най-хубавото — прибави Зирто, — евгениката ни е дарила с блокиране на инстинктите. Оскърбителната употреба на сила срещу живи същества е невъзможна за нас. Представете си колко това е и икономично — предотвратено е дори преднамереното разрушаване на предмети.

— Ти виждаш — каза Йона — как мъдростта на нашите прадеди аслотите ни е направила съвършени и ни е предпазила от всички опасности, дори и от самите нас. Ти си по-зле. Затова пък разполагаш с едно малко предимство — можеш да действуваш.

Асмо ги изгледа замислено. Изказванията на събеседниците му се струваха несвързани и нелогични. Те говореха, като че ли сами искаха да се заблудят в нещо — може би в несправедливостта си по отношение на зерматите.

Той кимна.

— Постепенно разбирам. Какво очаквахте от мен? Да извърша нещо, което вие не сте в състояние да сторите?

— Отгатна! — извикаха тримата в един глас.