Включено в книгата
Оригинално заглавие
19 октября 1825, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2010-2018 г.)

Издание:

Автор: Александър Пушкин

Заглавие: Избрани произведения в шест тома

Преводач: Цветан Ангелов; Радой Ралин; Пенчо Симов; Димитър Методиев; Иван Теофилов; Любен Любенов; Ижо Соколов; Иван Теофилов; Георги Джагаров; Кръстьо Станишев; Атанас Смирнов; Найден Вълчев; Григор Ленков; Димо Боляров; Александър Миланов; Тихомир Йорданов; Никола Фурнаджиев; Андрей Германов; Стоян Бакърджиев; Петър Алипиев; Димитър Златев; Иван Пауновски

Език, от който е преведено: Руски

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: стихосбирка

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Отговорен редактор: Иван Пауновски

Редактор на издателството: Иван Пауновски

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Владимир Паскалев

Коректор: Лидия Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6420


 

Гората рони алени листа.

Сребрее мраз по долината гола,

денят прогледне, сякаш по неволя,

и гасне зад планинската черта.

Гори, камина, в пустата килия;

вино, на есента приятел скъп,

налей утеха, нека се опия,

разсей за миг горчивата ми скръб!

 

Печален съм: поне да имах свой

приятел, да полеем туй изгнание,

ръката му да стисна, с пожелание

да бъде дълго, дълго весел той.

Аз пия сам; мечта ме завладява

да видя пак другарите в нощта,

но никой моя праг не приближава,

не чака никой моята душа.

 

Аз пия сам; за мене в тоя час

приятелите край Нева тъгуват…

Мнозина ли събрани там пируват?

Кого сега не виждате сред вас?

Кой на привичките ни изменява?

Кой хлътнал е във оня хладен свят?

Чий глас във този сбор се умълчава?

Кой липсва там? Кажете, кой наш брат?

 

Отсъства къдрокосият певец[1],

със поглед смел, с китара сладкогласна:

под миртите в Италия прекрасна

той тихо спи и с дружески резец

над руския му гроб не е изсечен

на наш език оскъден словоред,

та северния син след път далечен

да прочете един унил привет.

 

Седиш ли сред другарската среда,

поклонник на далечните пространства[2],

или сред тропика духът ти странства

и сред морета, спящи под леда?

Приятен път!… От прага на лицея

на кораб стъпи; от онези дни

морето страшно твоя път разсея,

дете на вечни бури и вълни!

 

В съдбата си на скитник съхрани

онези чудни дни с наивни нрави

и на лицея шумните забави

те следваха сред гневните вълни!

Към нас ръка простираше със мъка.

И ти, понесъл нашите съдби,

повтаряше: „За дълго на разлъка[3]

съдбата ни осъди може би!"

 

Прекрасен е съюзът ни! Съвсем

като душата неделим и вечен —

непоклатим, свободен и сърдечен,

от дружните ни музи сътворен.

Къде не ни е хвърляла съдбата

и щастието в своя весел бяг?

За нас чужбина е навред земята,

родина ни е Царско село пак.

 

От край във край от бурите следен,

във мрежата на участта сурова,

със трепет в люлката на дружба нова

глава прекланях, смъртно уморен.

С молбата си печална и метежна,

във първите години доверчив,

пред много си открих душата нежна,

но поздрава небратски бе горчив.

 

И тук сега, във скрита от света,

сред студ и бури тягостна обител,

не знаех, че утеха бих изпитал:

другари трима трепетно в нощта

прегърнах. Пушчин, моя дом[4] белязан

най-първо бе от тебе посетен

и на изгнаника деня омразен

превърна ти в лицейски весел ден.

 

Ти, Горчаков[5], щастливец си до днес,

хвала! — след бури с блясъци студени

душата ти е волна, без промени.

Пак същия си ти за наша чест.

Съдбата отреди ни път различен,

в живота се разпръснахме с тъга,

ала случайно в тоя друм страничен

отново се прегърнахме сега.

 

Щом аз усетих гневния повей

на свойта участ, станах чужд, бездомен,

под сприята склоних глава за спомен:

теб, на пермески деви чародей,

очаквах. Син на леност вдъхновена,

дойде ти. Делвиг[6], с твоя чуден глас

приспаната ми жажда бе спасена

и благославях участта си аз.

 

На песните духа бе в нас горял,

познато бе ни чудното, вълнение,

две музи ни дариха с вдъхновение.

И сладък бе момчешкия ни дял.

Овациите аз следях с охота.

Ти пя за музи в горда светлина,

аз пръснах своя дар като живота,

а своя ти възпита в тишина.

 

В изкуството не трябва суета,

то длъжно е да бъде неизмерно,

но младостта ни учи лицемерно

и нас ни радва празната мечта…

Опомняме се, ала късно! Взрени,

следите си не виждаме назад…

Не станаха ли същите промени

и с нас, о Вилхелм[7], нежен мой събрат!

 

Настана време! Нека нашта скръб

изчезне; и лъжите да забравим!

Животът си самотен да направим!

Ти закъсня, ела, приятел скъп,

с вълшебен разказ оживи забавни

легенди от далечните места.

Ще бъбрим за Кавказ, за дните славни,

за Шилер, лаврите и любовта.

 

О, пийте, братя! Идва моят час!

Предчувствам, ще се срещнем скоро ние,

пророчеството ми помнете вие:

ще минат дни — и аз ще бъда с вас,

ще станат факт заветните мечтания,

ще минат дни — и ще ви дойде гост…

О, колко сълзи, колко възклицания

и чаши, вдигнати за светъл тост!

 

И първата до връх — да се прелей,

и цялата до дъно за съюза!

Благослови ни ти, щастлива муза,

благослови прекрасния лицей!

На всеки педагог, бил в полза наша,

на мъртъв, жив — за честния му път,

издигайки признателната чаша,

сърцата ни слова ще промълвят!

 

По-пълно! И с възпламенена жар

до дъно пак, до капка, не пестете!

Но за кого? Другари, отгатнете…

Ура, за царя! Родният ни цар.

Човек е! И мигът над него властва:

на страст и клюки той се е отдал.

Простете му, че гони наште братства:

Париж превзел, лицей е основал.

 

О, пийте днес, додето сте при мене!

Кръгът ни час по час се разредява:

един спи в гроб, в чужбина друг остава;

следи съдбата: вехнем ден из ден…

Незримо мрем, кръвта ни леденее,

вървим натам, отдето сме дошли…

И кой ли сам до старост ще живее,

в деня лицейски да се весели?

 

Нещастникът! Сред ново поколение

излишен, скучен гост — дали с тъга

ще спомня нас и дните на сближение,

закрил очи с трепереща ръка…

И този ден със чашата отрадна,

дай боже, да прекара леко той,

тъй както аз, заключеник отпаднал,

без скръб и грижи в моя свят покой.

Бележки

[0] 19 октомври 1825. Напечатано в „Северные Цветы“, 1827 г. където по цензурни причини е имало съкращения. 19 октомври (1811) — на този ден се открил Лицеят в Царское село.

[1] „Отсъства къдрокосият певец“ — Н. А. Корсаков. Той починал в Италия през 1820 г.

[2] „Поклонник на далечните пространства“ — Ф. Ф. Матюшкин (1799–1872), моряк. Плавал край бреговете на Камчатка, участвувал в експедиция за изследване на Ледовития океан, през август 1825 г. отпътувал в околосветско пътешествие.

[3] “За дълго на разлъка…" — цитат от прощалното стихотворение на Делвиг по случай завършването на Лицея.

[4] „Пушчин, моя дом… най-първо бе от тебе посетен“ — Пушчин гостувал на Пушкин в Михайловское на 2 януари 1825 г.

[5] „Ти, Горчаков…“ — Горчаков бил през септември 1825 на гости у свой роднина в с. Лимоново, недалеч от Михайловское, и се срещнал с Пушкин.

[6] „Делвиг…“ — Делвиг гостувал на Пушкин в Михайловское през април 1825 г.

[7] „… о, Вилхелм…“ — В. Кюхелбекер. През 1821–1822 г. служил в Кавказ.

Край